Артър Конан Дойл
Долината на страха (7)

Седма глава
Решението

На другата сутрин след закуска сварихме инспектор Макдоналд и Уайт Мейсън да се съветват усилено в малката приемна на местния полицейски сержант. На масата пред тях бяха струпани писма и телеграми, които двамата явно преглеждаха и сортираха. Три бяха бутнати встрани.

— Още ли сте по дирите на неуловимия велосипедист? — весело попита Холмс. — Какви са последните вести за този злодей?

Макдоналд кимна мрачно към купчината поща.

— Получихме съобщение, че в момента се намира в Лестър, Нотингам, Саутхемптън, Дърби, Ист Хам, Ричмънд и на още четиринайсет места. В три от тях — Ист Хам, Лестър и Ливърпул, са му предявили конкретно обвинение и направо са го арестували. Страната, изглежда, е пълна с бегълци, облечени в жълти палта.

— Господи! — съчувствено възкликна Холмс. — А сега, уважаеми, искам да ви дам един много сериозен съвет. Когато поех този случай заедно с вас, уговорката беше, както си спомняте, че няма да ви представям наполовина доказани теории, а ще ги запазвам за себе си и ще разработвам собствените си идеи, докато не се уверя, че съм на прав път. По тази причина в момента не споделям с вас всичките си изводи. От друга страна, обещах да участвам в играта, без да ви мамя, а не смятам, че играта ще е честна, ако дори за миг ви позволя излишно да пилеете силите си в безсмислена насока. Затова дойдох да ви посъветвам тази сутрин и съветът ми се съдържа в едно-едничко кратко изречение: Откажете се от случая.

Макдоналд и Уайт Мейсън зяпнаха изумени знаменития си колега.

— Смятате, че е безнадеждно? — извика инспекторът.

— Смятам, че този случай е безнадежден, но без да смятам, че е безнадеждно да се стигне до истината.

— Как, та велосипедистът наистина съществува! Разполагаме с описанието му, с куфара и с велосипеда му. Този човек не може да е изчезнал. Защо да не го арестуваме?

— Да, да, несъмнено човекът не е изчезнал и несъмнено ще го заловим, но защо да пилеете силите си в Ист Хам или в Ливърпул! Убеден съм, че може да се открие по-пряк път, за да се постигне резултат.

— Но вие спестявате част от сведенията си. Не може да се каже, че постъпвате честно, господин Холмс — раздразнен каза инспекторът.

— Познавате методите ми на работа, господин Мак. Ще задържа тези сведения за себе си възможно най-кратко време. Искам само в известен смисъл да проверя подробностите, което може да се уреди съвсем лесно, а след това ще се сбогувам с вас и ще се върна в Лондон, оставяйки резултатите изцяло на ваше разположение. Дължа ви прекалено много, за да постъпя другояче, защото в цялата си практика не мога да си спомня по-особено и по-интересно разследване.

— Нищо не разбирам, господин Холмс. Срещнахме се с вас снощи, като се прибирахме от Тънбридж Уелс, и вие, в общи линии, приехте постигнатите резултати. Какво се е случило след това, та гледате по съвсем различен начин на нещата?

— Е, щом ме питате, ще ви кажа, че, както ви уведомих предварително, снощи прекарах няколко часа в замъка.

— И какво се случи там?

— О, засега не мога да ви съобщя нищо конкретно. Между другото прочетох сбито, но ясно и интересно описание на стария замък, което може да се купи за скромната сума от едно пени в местното дюкянче за тютюн.

Холмс измъкна от джоба на жилетката си малка брошура украсена с несръчна гравюра на замъка Бърлстоун, и каза:

— Уважаеми господин Мак, усетът за историческата атмосфера помага много при едно разследване. Не бъдете така нетърпелив, уверявам ви, че дори посредствен разказ като този изгражда в съзнанието някаква картина на миналото. Позволете да ви предложа една извадка: „Построен в петата година от управлението на Джеймс Първи на мястото на много по-стара сграда, замъкът Бърлстоун представлява един от най-ярките останали до наши дни образци на оградено с ров имение от онези времена…“

— Вие ни се подигравате, господин Холмс!

— Какво говорите, господин Мак?! За пръв път ви виждам толкова изнервен. Е, щом толкова се ядосвате, няма да ви чета текста. Но когато узнаете, че е описано как замъкът е бил превзет от пълководец на парламента през 1644 година, а крал Чарлс се е крил там няколко дни по време на Гражданската война, че и Джордж Втори го е посещавал, ще се съгласите, че тази стара сграда е интересна в редица отношения.

— Несъмнено, господин Холмс, но това не ни влиза в работата.

— Наистина ли? Широкият мироглед, скъпи Мак, е основно изискване в нашата професия. Взаимната връзка между идеите и използването на странични сведения често е изключително интересна. Приемете тази забележка от страна на човек, който, макар и само детектив любител, е доста по-възрастен, може би и по-опитен от вас.

— Имате право — искрено се съгласи инспекторът. — Признавам, че умеете да убеждавате, но го правите по дяволски заобиколни пътища!

— Както и да е. Да оставим миналото и да се заемем с фактите от настоящето. Както ви казах, снощи бях в имението Бърлстоун. Не видях нито господин Баркър, нито госпожа Дъглас. Не сметнах, че е нужно да ги безпокоя, но с радост научих, че не си личало дамата да страда особено, защото не се е отказала от обилен обяд. Специално посетих приветливия господин Еймс, с когото си разменихме някои любезности и който като завършек ми позволи, без да иска ничие позволение, да поседя известно време сам в кабинета.

— Какво? С онова нещо там?! — възкликнах.

— Не, не, сега всичко е наред. Както разбрах, станало е по ваше нареждане, господин Мак. Стаята вече има нормален вид. Прекарах в нея поучителен четвърт час.

— И какво правихте?

— Няма да превръщам в загадка нещо просто. Търсих изгубената гира. Тя открай време заема важно място в разсъжденията ми за този случай. Накрая я открих.

— Къде?

— Хм, с този въпрос стигаме до ръба на неизвестността. Но нека малко да напреднем, съвсем малко и ви обещавам, че ще споделя с вас всичко, което зная.

— Е, налага се да приемем условията ви — каза инспекторът. — А защо, за Бога, според вас трябва да се откажем от случая?

— Просто нямате и най-малката представа, какво разследвате, господин Мак.

— Разследваме убийството на господин Джон Дъглас от имението Бърлстоун.

— Да, така е. Но не си правете труда да издирвате загадъчния господин с велосипеда. Уверявам ви, от това няма полза.

— Тогава какво предлагате?

— Ще ви кажа точно какво да правите, стига да се съгласите да го направите.

— Е, трябва да призная, че колкото и странен да изглежда подходът ви, в него винаги има смисъл. Ще се вслушам в съвета ви.

— А вие, господин Мейсън?

Провинциалният детектив безпомощно местеше погледа си от единия на другия. Холмс и методите му бяха нещо ново за него. Накрая рече:

— Щом инспекторът е съгласен, значи и за мен ще е добро.

— Прекрасно! — каза Холмс. — Щом е така, искам да посъветвам и двама ви да направите една приятна и ободряваща разходка из околността. Научих, че гледката от хълма Бърлстоун към Уийлд била забележителна. По обед може да се хапне в някоя хижа, макар че не познавам областта, затова и не мога да ви препоръчам определено място. Вечерта, уморени, но доволни…

— Това минава границите на шегата! — извика Макдоналд и сърдито се надигна от стола.

— Съгласен съм, тогава прекарайте деня, както намерите за добре — каза Холмс и весело го потупа по рамото. — Правете, каквото ви харесва, вървете, където искате, но гледайте непременно да се срещнем тук преди здрачаване, господин Мак. Непременно!

— Това звучи вече по-нормално.

— Всички съвета, които ви дадох дотук, бяха отлични. Но не настоявам, стига да се появите, когато имам нужда от вас. А сега, преди да се разделим, моля, напишете една бележка до господин Баркър.

— Моля?

— Ще ви я продиктувам, ако предпочитате. Готов ли сте? Уважаеми господине, струва ми се, че сме длъжни да пресушим рова заради вероятността да намерим…

— Невъзможно е — прекъсна го инспекторът. — Говорих вече по въпроса.

— Хайде, хайде! Моля ви, сър, изпълнете молбата ми.

— Добре, продължавайте.

— … заради вероятността да намерим нещо, свързано по един ши друг начин с разследването ни. Направих необходимите уговорки и утре рано сутринта работниците ще отклонят потока…

— Не е възможно!

— … ще отклонят потока, затова ви уведомявам предварително. Подпишете го и го изпратете по човек към четири часа следобед. По същото време ще се срещнем отново в тази стая. Дотогава нека всеки прави, каквото намери за добре, защото ви уверявам, разследването се намира в момент на затишие.

Събрахме се отново по здрач. Холмс имаше много сериозен вид, моето любопитство бе изострено, детективите бяха раздразнени и критично настроени.

— Е, господа — бавно започна моят приятел, — предлагам заедно да подложим на изпитание всичко, а вие сами ще прецените дали направените от мен наблюдения оправдават изводите, до които стигнах. Вечерта е хладна, а нямам представа, колко ще продължи походът ни, затова ви съветвам да се облечете топло. От първостепенно значение е да заемем местата си, преди да се е стъмнило съвсем, затова с ваше позволение да тръгваме веднага.

Стигнахме до най-отдалечения край на парка Бърлстоун и излязохме през една вратичка в оградата. В сгъстяващата се тъмнина последвахме Холмс, докато стигнахме до лаврови храсти, израсли почти срещу главния вход и подвижния мост. Мостът беше вдигнат. Холмс приклекна зад храстите, тримата последвахме примера му.

— И сега какво ще правим? — попита Макдоналд малко сърдито.

— Ще успокоим духовете и ще вдигаме колкото може по-малко шум — отвърна Холмс.

— Защо всъщност дойдохме тук? Все пак можете да се отнасяте към нас с повече доверие.

Холмс се засмя и каза:

— Уотсън твърди, че аз правя от живота театър. Проявявам някаква склонност към актьорски изяви, които непрекъснато изискват разиграването на добре поставен спектакъл. Не сте ли съгласен, господин Мак, че професията ни щеше да е скучна и жалка, ако понякога не давахме представления, с които да прославяме постигнатите резултати? Да обвиниш някого пряко, да го потупаш грубиянски по рамото — нима това е подходящ dénoument^[1]? Но светкавичното действие, хитрият капан, умното предвиждане на предстоящо събитие, успешното доказване на смела хипотеза — не е ли всичко това гордост и оправдание за делото на живота ни? В момента вие се вълнувате от романтиката на положението, предвкусвате бъдещото преследване. Къде щеше да остане вашето вълнение, ако нещата бяха точни като по разписание? Моля ви само за малко търпение, господин Мак, скоро ще сте съвсем наясно.

— Е, надявам се, гордостта, оправданието и всичко останало да изпреварят гибелта ни от измръзване — каза лондонският детектив с комично смирение.

И четиримата имахме достатъчно основание да споделим тази надежда. Бдението ни се оказа продължително и мъчително. Постепенно сенките върху дългата мрачна фасада на старата къща се сгъстиха. Студените влажни изпарения от рова вледениха костите ни и зъбите ни затракаха. Над главния портал светеше самотен фенер, а във фаталната стая се виждаше кълбо светлина. Навсякъде другаде царяха мрак и безмълвие.

— Колко ще продължи? — попита накрая инспекторът. — И какво точно наблюдаваме?

— Колкото знаете вие, толкова и аз — отговори Холмс малко рязко. — Ако престъпниците винаги действаха по разписание както железниците, сигурно щеше да е много по-удобно. А по въпроса, какво точно… Ето! Това наблюдаваме!

В този миг ярката жълта светлина в кабинета бе заслонена от фигура, която се движеше насам-натам пред нея. Лавровите храсти, сред които се бяхме скрили, се намираха точно срещу прозореца на трийсетина метра от него. След малко пантите изскърцаха, прозорецът се отвори и ние успяхме да различим неясните очертания на главата и раменете на мъж, който се озърташе в мрака. Известно време се взираше крадешком, сякаш искаше да се увери, че не го наблюдават. После се наведе напред. Сред пълната тишина се чу лек плисък на вода. Мъжът, изглежда, бъркаше в рова с нещо, което държеше в ръка. Не след дълго рязко изтегли някакъв предмет, досущ като въдичар. Голям и кръгъл, предметът затули светлината, докато преминаваше през рамката на прозореца.

— Сега! — извика Холмс. — Хайде!

Скочихме и със залитане поради вкочанените си крайници се завтекохме подир приятеля ми, който претича по моста и яростно заби камбанката на входа. От вътрешната страна изстъргаха резета и на прага се появи зачуденият Еймс. Без да каже дума, Холмс го отмести и последван от трима ни, влетя в стаята, където се намираше следеният от нас мъж.

Светлината, която наблюдавахме отвън, идваше от газена лампа, оставена на масата. Когато влязохме, Сесил Баркър я вдигна от масата и тя освети старателно избръснатото му лице, изразяващо увереност и решителност, очите, в които се четеше заплаха.

— Какво, по дяволите, означава това? — изкрещя той. — Какво търсите?

Холмс бързо се огледа, а после пристъпи към един мокър, омотан с връв вързоп, смушен под писалището.

— Това търсим, господин Баркър, вързопа с гира за тежест, който измъкнахте от рова!

Баркър зяпна Холмс, на лицето му се изписа изумление.

— Боже, как научихте? — попита той.

— Просто аз го сложих там.

— Вие сте го сложили там? Вие?!

— По-точно аз го сложих отново там — обясни Холмс. — Сигурно си спомняте, инспектор Макдоналд, че липсата на едната гира ми направи впечатление. Обърнах ви внимание на този факт, но понеже вие бяхте погълнати от други събития, почти нямахте време да го обмислите, за да стигнете до някакво заключение. Когато наблизо има вода, а е изчезнал предмет, който може да се използва за тежест, не е далеч от ума, че нещо е трябвало да потъне на дъното. Струваше си да се провери това хрумване, затова с помощта на Еймс, който ме пусна в стаята, като използвах извитата дръжка на чадъра, взет от доктор Уотсън, снощи успях да изтегля този вързоп и да го разгледам. Най-важното обаче бе да се установи кой го е пуснал във водата. Постигнахме това с едно съвсем явно средство: обявихме, че утре ровът ще бъде пресушен, и зачакахме онзи, който бе скрил вързопа, да го измъкне, когато тъмнината му позволи. Имаме четирима свидетели за това, кой е човекът, възползвал се от тази възможност. И така, господин Баркър, мисля, че вече можем да ви дадем думата.

Шерлок Холмс остави мокрия вързоп на масата до лампата, свали вървите, с които бе омотан, и измъкна от него гира, която изтърколи към нас. После извади и чифт ботуши.

— Както виждате, американски са — обясни той, сочейки върховете им.

След това остави на масата дълъг и опасен нож в кания. Накрая се показаха комплект бельо, чорапи, сив костюм от туид и късо жълто палто.

— Дрехите не са от значение, с изключение на палтото, което навежда на определени мисли — каза Холмс и внимателно вдигна палтото към светлината. — Обърнете внимание на вътрешния джоб, скрит в подплатата, толкова голям, че да може да побере рязаната ловна пушка. Под яката има етикет на шивача: „Нийл, готово облекло, Върмиса, САЩ.“ Прекарах един полезен следобед в библиотеката на енорийския пастор и увеличих познанията си с откритието, че Върмиса е процъфтяващ градец, най-развитият в известните въгледобивни и железодобивни долини в Съединените щати. Не съм забравил, господин Баркър, че вие свързахте въгледобивните райони с първата съпруга на господин Дъглас, затова не е далеко от ума, че инициалите Д. В. на визитката до трупа може би са съкращение на „Долината Върмиса“, както и че въпросната долина, излъчила пратеници на смъртта, вероятно е Долината на страха, за която научихме. Дотук нещата се поизбистриха. А сега, господин Баркър, не бих желал повече да преча на вашите обяснения.

По време на това изложение, направено от великия детектив, лицето на Сесил Баркър представляваше прелюбопитна гледка. Върху него се сменяха изражения на гняв, изумление, сащисване и разколебаване. Накрая Баркър намери закрила в някакво подобие на жлъчна ирония.

— Толкова много ви е известно, господин Холмс, че може би няма да спрете разказа си дотук — присмя му се той.

— Дума да няма, мога и да продължа, господин Баркър — отвърна Холмс, — но ми се струва, че е по-редно да изслушаме вас.

— А, значи така смятате? Е, мога само да кажа, че и да има някаква тайна, тя не е моя и не съм аз човекът, който ще я издаде.

— Щом поемате тази линия на поведение, господин Баркър — тихо се обади инспекторът, — ще се наложи да ви държим под око, докато получим заповедта за арестуването ви.

— По дяволите, правете, каквото искате! — предизвикателно заяви Баркър.

По непоколебимото изражение на лицето му личеше, че дори под принудата на peine forte et dure^[2] не би направил изявления против волята си. Но един женски глас отмести нещата от мъртвата точка. Госпожа Дъглас бе чула разговора през открехнатата врата и сега влезе в стаята.

— Достатъчно, Сесил — каза тя. — Не се знае какво ще стане в бъдеще, но дотук ти направи достатъчно.

— Дори повече от достатъчно — мрачно подхвърли Холмс. — Изпитвам добри чувства към вас, госпожо. Настойчиво ви съветвам да повярвате в здравия разум на съдебната система и доброволно да предоставите пълни признания на полицията. Може би аз самият сбърках, че пренебрегнах предположението, изказано за вас пред мен от доктор Уотсън, но тогава смятах, че сте пряко свързана с престъплението. Сега вече съм сигурен, че не е така. Същевременно много неща останаха необяснени и аз настойчиво ви препоръчвам да помолите господин Дъглас сам да разкаже историята.

При думите на Холмс госпожа Дъглас нададе вик на изумление. Изглежда, и ние с детективите сторихме същото, когато зърнахме един човек, който сякаш изникна от стената и пристъпи към нас от мрака на ъгъла, където се бе появил. Госпожа Дъглас се обърна и в следващия миг вече го прегръщаше, а Баркър улови протегнатата му ръка.

— Така ще е най-добре, Джак — повтаряше съпругата на Дъглас. — Наистина ще е най-добре.

— Без съмнение ще трябва да го направите, господин Дъглас — каза Шерлок Холмс. — Сигурен съм, че така ще е най-разумно.

Мъжът стоеше срещу нас и примигваше с блуждаещия поглед на човек, излязъл изведнъж на светло. Имаше запомнящо се лице — сиви очи със смел поглед, гъсти, късо подстригани сивеещи мустаци, четвъртита изпъкнала брадичка и готова да се разтегне в усмивка уста. Огледа ни един по един, след което за мое изумление пристъпи към мен и ми подаде куп листа.

— Чувал съм за вас — каза той с произношение нито чисто английско, нито чисто американско, като гласът му звучеше меко и приятно. — Вие сте летописецът. Готов съм да заложа и последния си долар, доктор Уотсън, че досега в ръцете ви не е попадала такава история. Разкажете я, както намерите за добре, аз ви предоставям фактите, а щом разполагате с тях, няма да ви липсват читатели. Останах затворен два дни и прекарах това време в писане, доколкото светлината стигаше до този миши капан. С удоволствие предавам всичко на вас и на читателите ви. Представям ви историята на Долината на страха.

— Но това е минало, господин Дъглас — тихо го прекъсна Шерлок Холмс, — в момента се интересуваме от настоящата ви история.

— Ще ви я разкажа, сър — каза Дъглас. — Имате ли нещо против да пуша през това време? Благодаря, господин Холмс. Ако не се лъжа, самият вие сте пушач, затова можете да си представите какво е да прекара човек два дни без тютюн от страх, че миризмата може да го издаде — Дъглас се облегна на полицата над камината, запали пурата, която му предложи Холмс, и продължи: — Чувал съм за вас, господин Холмс, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще се срещнем. Още преди да се запознаете с това — кимна той към листовете в ръцете ми, — ще разберете, че ви предлагам нещо необикновено.

Инспектор Макдоналд зяпаше изумен новопоявилия се. Накрая извика:

— Признавам, че съм сащисан! Ако вие сте господин Джон Дъглас от имението Бърлстоун, чиято смърт разследваме от два дни насам, откъде, за Бога, изниквате? Сякаш изскочихте от пода като човече на пружинка!

— Така е, господин Мак, защото не пожелахте да прочетете отличната брошура, описваща къде се е укривал крал Чарлс — с укор размаха Холмс пръст към инспектора. — В онези дни хората са си приготвяли надеждни убежища, а използваното веднъж убежище може да послужи пак. Бях убеден, че трябва да търсим господин Дъглас под този покрив.

— И отдавна ли ни бяхте скроили този номер, господин Холмс? — сърдито попита Макдоналд. — Колко време ни оставихте да се пилеем в преследване, за което сте знаели, че е нелепо?

— Нито миг, уважаеми господин Мак. Нали снощи ви изложих възгледите си? Но те можеха да бъдат потвърдени едва тази вечер. Затова ви поканих с колегата ви да си дадете един ден почивка. Извинете, но какво друго можех да ви предложа? Когато открих въпросния костюм в рова, веднага ми стана ясно, че трупът изобщо не е на господин Джак Дъглас, а вероятно на велосипедиста от Тънбридж Уелс. Друг извод не бе възможен. По тази причина трябваше да изясня къде може да е самият Джон Дъглас, а като съпоставих вероятностите, реших, че с помощта на съпругата си и на своя приятел той се крие в тази къща, дала убежище на един височайши беглец, изчаквал по-спокойни времена, за да избяга на сигурно място.

— Правилно сте преценили — одобри думите му Дъглас. — Реших да се измъкна от вашите британски закони, защото не бях сигурен в какво положение се намирам според тях, пък и ми се яви възможност отново да пратя онези копои по лъжлива следа. Но не съм вършил нищо, от което да се срамувам, и нищо, което не бих извършил повторно. Сами ще отсъдите, когато ви разкажа моята история. Да, инспекторе, искате да ме предупредите да внимавам какво говоря. Готов съм да отстоявам истината. При това няма да започна от началото. То е описано — Дъглас кимна към купчината листа. — Както ще видите, става дума за много странни неща. Накратко смисълът е следният: известни хора имат основателна причина да ме мразят и биха дали мило и драго, за да научат, че съм сгащен натясно. Докато аз съм жив и докато те са живи, не мога да се чувствам в безопасност. Преследваха ме от Чикаго до Калифорния, после ме пропъдиха от Америка, така че едва когато се ожених и се заселих в това тихо кътче, реших, че ще имам спокойствие през оставащото до края на дните ми време… Изобщо не обясних на жена си каква е работата. Защо трябваше да въвличам и нея? Щеше завинаги да изгуби спокойствието си, да се страхува от въображаеми беди. Предполагам, че тя се досещаше за нещо, защото може да съм изтървал някоя и друга дума, но до вчера когато вие, господа, се срещнахте с нея, жена ми не знаеше същността на историята. Тя ви съобщи всичко, което й бе известно, както стори и Баркър, защото през нощта, когато се случи премеждието, нямаше много време за обяснения. Сега госпожа Дъглас ще узнае всичко и щеше да е по-умно от моя страна, ако я бях осведомил предварително. Но това беше сериозен въпрос, скъпа — каза той и за миг улови ръката й, — затова постъпих така… Та, господа. В деня преди тези събития бях в Тънбридж Уелс и на улицата ми се мярна един човек. Само ми се мярна, но аз имам набито око за такива неща и нито за миг не се усъмних кой е. Беше най-страшният ми враг, човек, който през тези години ме преследваше, както гладният вълк преследва елена карибу. Разбрах, че се задава беда, затова се прибрах вкъщи и се приготвих да я посрещна. Сметнах, че ще успея да се справя сам, по някое време цяла Америка говореше за късмета ми. Напълно бях сигурен, че и този път ще сполуча… На другия ден през цялото време бях нащрек и нито веднъж не излязох в парка. И добре, че не го направих, иначе оня щеше да ме просне с ловната пушка, преди да успея да извадя револвера. След като вдигнах моста (а аз винаги се успокоявах вечер след вдигането на моста), съвсем забравих за опасенията си. През ум не ми минаваше, че оня може да се е вмъкнал в къщата и да ме дебне вътре. Когато при обиколката на стаите, която правя всяка вечер, влязох в кабинета, веднага долових опасност. Предполагам, че когато цял живот си бил изложен на опасности, развиваш нещо като шесто чувство, което те известява за опасността. Ясно я усетих, преди да бях разбрал причината. В следващия миг зърнах един ботуш, който се подаваше изпод завесата, и веднага разбрах… Единственият източник на светлина беше свещта в ръката ми, но отворената врата ми позволяваше да виждам добре, защото лампата в коридора бе запалена. Оставих свещта и грабнах чука, който бях сложил на полицата над камината. В същия миг мъжът се хвърли към мен. Блесна нож, аз замахнах към него с чука. Улучих го някъде, защото ножът издрънча на пода. Мъжът заобиколи масата, гъвкав като змиорка, и измъкна пушката изпод палтото. Чух как запъна ударника, но успях да хвана пушката, преди да стреля. Улових я за цевта и минута или повече се борихме ожесточено за оръжието. Който го изпуснеше, щеше да плати с живота си. Онзи не го изпусна, но задържа дулото към себе си малко по-дълго от необходимото. Не зная кой натисна спусъка, може и аз да съм бил, може и двамата, както се борехме. Все едно. Чу се изстрел едновременно от двете цеви право в лицето му и аз се озовах пред останките на Тед Болдуин. Бях го познал в градчето, познах го и като се хвърли отгоре ми, но и родната му майка не би го познала във вида, който доби след изстрела. Не съм мекушав, но едва не ми се обърна стомахът, като видях на какво прилича… Стоях до масата, когато забързан влезе Баркър. Чух, че и жена ми слиза надолу, затова претичах до вратата и я спрях. Гледката не беше за жена. Обещах й скоро да се кача при нея. Казах една-две думи на Баркър, той веднага схвана положението и зачакахме другите да дойдат. Не се яви никой. Досетихме се, че не са чули нищо и че за станалото знаем само ние тримата… В този миг ми хрумна такава блестяща идея, че направо ме заслепи. Единият ръкав на оня се бе запретнал и на ръката под лакътя се виждаше клеймото на тайната ложа. Погледнете!

И човекът, известен ни като Дъглас, изтегли нагоре ръкавите на сакото и ризата си. Видяхме кафяв триъгълник с вписан в него кръг също както върху ръката на мъртвеца.

— Тъкмо това ме наведе на идеята — продължи Дъглас. — Представих си ясно всичко още в същия миг. Мъжът беше с ръст, фигура и коса почти като моите. Никой не би могъл да разпознае това обезобразено лице. За петнайсет минути с Баркър му свалихме дрехите, издокарахме го с моя халат и той остана да лежи така, както го заварихте. Направихме вързоп от вещите му, сложихме за тежест една гира, която ми попадна подръка, и хвърлихме вързопа през прозореца. Визитката, която човекът бе приготвил, за да я остави на трупа ми, сега беше върху неговото тяло. Сложихме му моите пръстени, но когато дойде ред на халката ми — на това място Дъглас протегна към нас мускулестата си ръка, — както сами виждате, оказа се, че съм се надценил. Не я бях свалял от деня на сватбата, трябваше да я престържа с пила, за да я сваля. Не зная, може би не ми се и разделяше с нея, но дори да исках, не можех да го направя. Така че се наложи да се откажем от тази подробност, пък да ставаше каквото ще. Донесох и пластир, който залепих там, където самият аз съм превързан в момента. Колкото и да сте умен, господин Холмс, в случая клъвнахте! Ако бяхте свалили пластира, отдолу нямаше да откриете нищо… Това беше положението. Ако можех да се укрия за известно време, а после да замина някъде, където към мен да се присъедини и моята „вдовица“, най-сетне имахме шанс да живеем на спокойствие до края на дните си. Злодеите нямаше да мирясат, докато не ме изпратят в черната земя, но ако във вестниците се появеше съобщение, че Болдуин е ликвидирал своя враг, щеше да настъпи краят на всичките ми беди. Нямаше много време, за да обясня подробно всичко на Баркър и на жена си, но те се ориентираха достатъчно, за да ми окажат помощ. Знаех за това скривалище, както знаеше и Еймс, но на него не му е хрумнало да го свърже със случилото се. Пъхнах се там и оставих Баркър да се оправя сам… Какво направи той, знаете. Отвори прозореца и сложи отпечатъка върху перваза, за да създаде лъжлива представа, как се е измъкнал убиецът. Работата се усложняваше, но понеже мостът беше вдигнат, нямаше друг начин. После, когато подготви всичко, Баркър започна да звъни на пожар. Известно ви е какво се случи след това. И така, господа, можете да постъпите, както намерите за добре. Казах ви истината, цялата истина и Господ да ми е на помощ! Искам само да ви попитам в какво положение се намирам спрямо английските закони.

Настъпи тишина, нарушена от Шерлок Холмс.

— Като цяло английските закони са справедливи. Няма да бъдете осъден незаслужено, господин Дъглас. Искам обаче да ви попитам откъде този човек е научил, че живеете тук, как е успял да проникне в къщата и да се скрие, за да ви нападне?

— Нямам представа.

Лицето на Холмс беше много бледо и сериозно.

— Опасявам се, че историята още не е приключила — каза той. — Възможно е да се сблъскате с по-голяма заплаха от английските закони, а дори и от американските си врагове. Според мен сте застрашен от беда, господин Дъглас. Вслушайте се в съвета ми и бъдете нащрек.

А сега, многострадални читатели, ще ви помоля да тръгнете с мен. Известно време ще бъдем далеч от съсекския замък Бърлстоун, далеч и от летото Божие, в което съвместно осъществяваме това богато със събития пътешествие, което завърши с необикновената история на човека, известен като Джон Дъглас. Искам да ви отведа двайсет години назад във времето и няколко хиляди мили на запад в пространството, за да ви представя един странен и ужасен разказ. Толкова странен и ужасен, че няма да ви е лесно да повярвате на думите ми, макар всичко наистина да се е случило.

Не мислете, че насилствено ще ви представя втора история, преди първата да е приключила. Когато започнете да четете, ще разберете, че не е така. А когато подробно ви разкажа за далечните събития и вие намерите решението на тази загадка от миналото, ще се срещнем отново на улица „Бейкър“, където и тази история, както и толкова други чудни истории ще получат заключението си.