Артър Конан Дойл
Долината на страха (11)

Четвърта глава
Долината на страха

На другата сутрин, когато се събуди, Макмърдо имаше сериозни основания да си спомня за приемането му в ложата. От алкохола го болеше глава, а на мястото на дамгосването имаше пареща подутина. Понеже младият мъж разполагаше със специален източник на доходи и не си правеше труда да ходи редовно на работа, закуси късно и прекара сутринта у дома, като писа дълго писмо на свой приятел. След това прегледа „Дейли хералд“. В специална рубрика, набрана в последния момент, Макмърдо прочете:

Безчинство в редакцията на „Хералд“.

Сериозно пострадал редактор.

Следваше кратко изреждане на фактите, с които Макмърдо бе по-добре запознат от автора. Бележката завършваше със следното заявление:

Сега случаят е в ръцете на полицията, но едва ли може да се надяваме, че усилията ще се увенчаят с повече успех, отколкото досега. Някои от нападателите са били разпознати и съществува вероятност да бъдат осъдени. Едва ли има нужда да се обяснява, че извършител на това престъпление е недостойната организация, угнетяваща обществото ни от толкова дълго време, срещу която вестник „Хералд“ безкомпромисно се обяви. Приятелите на господин Стангър, а те са много на брой, сигурно с радост ще научат, че макар да му е бил нанесен жесток и безжалостен побой със сериозни рани по главата, непосредствена опасност за живота му няма.

Под текста следваше съобщение, че е бил изпратен въоръжен с пушки „Уинчестър“ полицейски отряд, за да охранява редакцията.

Макмърдо остави вестника и тъкмо палеше лулата си с ръка, която още трепереше от напрежението на предишната нощ, когато на вратата се почука и хазяйката му донесе бележка, оставена от някакъв младеж. Подпис нямаше, а съдържанието беше следното:

Искам да поговорим, но предпочитам това да не стане у вас. Ще те чакам до пилона в Милър хил. Ако дойдеш там веднага, ще научиш нещо важно.

Макмърдо прочете два пъти бележката извънредно изненадан. Нито се досещаше за какво може да става дума, нито предполагаше кой може да е авторът. Ако почеркът беше женски, би си помислил, че това е началото на някое приключение, каквито бе имал в досегашния си живот. Но авторът беше мъж, и то с добро образование. Накрая след известни колебания Макмърдо реши да отиде.

Милър хил бе зле поддържан обществен парк в самия център на града. През лятото се превръщаше в любимо място за отдих на хората, но зимно време там обикновено беше безлюдно. От върха на хълма се виждаше не само хаотично построеният мръсен град, но и лъкатушещата доляна с пръснатите из нея мини и фабрики, посипали със сажди снежните склонове и околните заснежени планински вериги.

Макмърдо тръгна нагоре по виещата се пътека между вечнозелените храсти и стигна до празния ресторант, център на лятното веселие. Отстрани се извисяваше голият пилон, а под него стоеше мъж с нахлупена шапка и вдигната яка. Когато човекът погледна нагоре, Макмърдо видя, че това е брат Морис, същият, който предната вечер бе предизвикал гнева на главата на управата. Двамата си размениха тайния поздрав на ложата.

— Имам да ти кажа само две думи, братко Макмърдо — започна предпазливо по-възрастният човек, чувствайки се немного уверено. — Благодаря ти, че дойде.

— Защо не си подписал бележката?

— Заради сигурността. В такива времена никой не знае какво може да го сполети. Не знаеш на кого да вярваш и на кого не.

— Но братята от ложата заслужават доверие.

— Невинаги — извика разпалено Морис. — Всяка наша дума, а, изглежда, и всяка наша мисъл стига до шефа Макгинти.

— Виж какво — рязко го прекъсна Макмърдо, — много добре знаеш, че снощи се заклех във вярност към главата на управата. Нима искаш да наруша клетвата си?

— Ако така гледаш на въпроса — тъжно каза Морис, — мога само да изразя съжалението си, че ти създадох затруднението да идваш на среща с мен. Нещата вървят зле, щом двама свободни граждани не могат да разменят мисли.

Макмърдо, който наблюдаваше внимателно по-възрастния човек, се поотпусна.

— Вярно е, че говорех само от мое име, господин Морис — каза той. — Знаеш, че съм пришълец и не познавам обстановката. Не ми подхожда да си отварям устата, но ако смяташ, че трябва да ми съобщиш нещо, готов съм да го чуя.

— И да го занесеш на шефа Макгинти! — с горчивина в гласа каза Морис.

— Извинявай, но ме обиждаш! — извика Макмърдо. — Аз самият съм предан на ложата, казвам ти го направо, но не съм подлец, който да повтори пред когото и да е нещо, доверено ми от теб. Ще си остане между нас, макар да те предупреждавам, че не можеш да разчиташ нито на помощ, нито на съчувствие.

— Отказал съм се да търся и едното, и другото — рече Морис. — С това, което ще ти кажа, може би ще поставя живота си в твои ръце, но колкото и да си лош, а снощи ми се стори, че има изгледи да станеш като най-лошите от тях, все пак си нов човек и съвестта ти не може да е чак дотам закоравяла. Затова реших да си поговорим.

— Е, какво имаш да ми кажеш?

— Ако ме издадеш, бъди проклет!

— Обещах ти, че няма да го сторя.

— Тогава искам да те попитам, когато стана член на чикагското общество на свободните хора и положи клетва да бъдеш предан и великодушен, дали ти мина през ума, че по-късно това ще те поведе по пътя на престъплението?

— Какво наричаш престъпление? — попита в отговор Макмърдо.

— Какво наричам престъпление ли?! — извика Морис, а гласът му трепереше от вълнение. — Значи не си видял достатъчно от тия престъпления, щом можеш да ги наричаш с друго име. Не е ли престъпление извършеното снощи, когато човек на възрастта на баща ти бе пребит и белите му коси бяха изцапани с кръв? Не е ли престъпление, или ще го наречеш с друга дума?

— Някои твърдят, че се води война — каза Макмърдо. — Война между две класи, в която участват всички, така че всяка страна нанася колкото може по-силен удар.

— Е, мислеше ли за такова нещо, когато влезе в обществото на свободните хора в Чикаго?

— Не, да си призная, не съм.

— И аз не съм го мислил, когато станах член във Филаделфия. Организацията представляваше просто един благотворителен клуб, място за срещи с приятели. После чух за този край — проклет да е часът, когато чух името Върмиса! — и дойдох тук, за да си оправя положението. Господи! Да си оправя положението?! Дойдох с жена си и с трите си деца. Открих галантериен магазин на Пазарния площад, търговията вървеше добре. Беше се разчуло, че съм от свободните хора, и ме насилиха да се присъединя към местната ложа, както стана с теб снощи. Сложиха на ръката ми знака на срама, но жигосаха сърцето ми с нещо още по-лошо. Разбрах, че трябва да изпълнявам заповедите на един злодей, да се оплитам в мрежата на престъпленията. Какво можех да направя? Кажех ли дума, за да оправя нещо, решаваха, че съм предател, също като снощи. Няма начин да се измъкна, защото единственото, което притежавам на този свят е магазинът. Ако напусна организацията, много добре зная, че ще ме убият, а един Господ знае какво ще стане с жена ми и с децата. Положението е ужасно, ужасно е!

Морис закри лицето си с ръце и тялото му се разтресе от ридания. Макмърдо сви рамене.

— Значи си бил много мек. Не си от хората, дето стават за такива дела.

— Не бях без съвест и вярвах в Бога — продължи Морис, — но те направиха от мен престъпник. Избраха ме за една задача. Ако не се бях съгласил, знаех какво ме чака. Може и да съм страхливец. Може да съм такъв, защото мисля за жена си и за децата си. Както и да е, отидох. Докато съм жив, няма да забравя какво се случи. Къщата беше усамотена, на трийсетина километра, оттатък оня хребет. Оставиха ме да пазя на вратата, като теб снощи. Не ми се довериха да участвам пряко. Другите влязоха. Когато се измъкваха навън, ръцете им бяха в кръв до китките. Когато си тръгнахме, зад нас в къщата изпищя дете. Петгодишно момченце бе видяло как убиват баща му. Едва не припаднах от ужас, но трябваше да се правя на храбрец и да се усмихвам, защото в противен случай следващия път щяха да излизат с окървавени ръце от моята къща и моят малък Фред щеше да пищи за баща си… Така станах престъпник, съучастник в убийство, без надежда за някакво спасение в този свят, а и в следващия. Аз съм вярващ католик, но щом разбра, че съм от мъчителите, свещеникът отказа да разговаря с мен и ме отлъчи от църквата. Така стоят нещата. Виждам, че тръгваш по същия път, затова искам да те попитам какъв ще бъде краят. Станал ли си вече хладнокръвен убиец, или можем да направим нещо, за да го предотвратим?

— И какво ще направим? — рязко го попита в отговор Макмърдо. — Няма да донесеш в полицията, предполагам?

— Опазил ме Бог! — извика Морис. — Самата мисъл за това би ми струвала живота!

— Добре. Според мен ти си слаб човек и правиш от мухата слон.

— От мухата слон ли? Ще поживееш още малко тук! Погледни долината. Виждаш ли пушека на стотиците комини, които я забулва? От мен да знаеш, че облакът на убийството е още по-гъст и се спуска още по-ниско над главите на хората. Това е Долината на страха, Долината на смъртта. Страхът от насилие мъчи душите на хората от зори до здрач. Почакай, млади човече, и сам ще се увериш.

— Е, ще те уведомя какво мисля, когато видя повече — небрежно подхвърли Макмърдо. — Но ясно е, че не си за това място и колкото по-скоро продадеш магазина си, дори и на безценица, толкова по-добре ще е за теб. Всичко си остава между нас, но се кълна, че ако те смятах за доносник…

— Не, не съм! — жалостиво извика Морис.

— Е, да спрем дотук. Ще имам предвид, каквото ми каза, и може би някой ден ще си спомня думите ти. Допускам, че го направи за мое добро. А сега да тръгвам.

— Още нещо, преди да се разделим — обади се Морис. — Може да са ни видели заедно. Може да поискат да разберат за какво сме си говорили.

— Добре, че се сети.

— Предложил съм ти място в магазина.

— А пък аз съм отказал. За това сме се срещнали. Довиждане, братко Морис, и дано занапред ти потръгне повече.

Същия следобед, както Макмърдо седеше и пушеше замислено до печката в гостната, вратата се отвори широко и рамката се запълни от огромната фигура на шефа Макгинти. Посетителят направи условния знак, след което се разположи срещу младия човек и известно време го гледа втренчено, но получи в отговор същия поглед.

— Не ходя често на гости, братко Макмърдо — каза накрая той. — Сигурно защото съм прекалено зает да посрещам. Но реших да направя изключение за теб.

— За мен е чест да те посрещна, съветнико — сърдечно приветства Макмърдо и извади бутилка уиски от бюфета. — Не съм очаквал да ме почетеш.

— Как е ръката ти? — попита шефът.

Макмърдо направи гримаса.

— Усеща се. Е, струва си.

— Да, струва си — съгласи се шефът. — Стига белязаните да са верни помощници на ложата. За какво разговаряхте с брат Морис тази сутрин в Милър хил?

Въпросът беше зададен съвсем изневиделица и добре, че Макмърдо имаше готов отговор. Той весело се разсмя.

— Морис не знаеше, че си печеля парите у дома — рече той. — И няма и да го узнае, понеже е прекалено придирчив и не ми е по вкуса. Но е добродушен старец. Решил, че съм без средства и че може да ми помогне, като ми предложи място в галантерията си.

— За това ли се срещнахте?

— Да, за това.

— Ти отказа ли?

— Естествено. Нали мога да печеля десет пъти повече за четири часа работа в стаята си?

— Прав си. Но на твое място вече не бих имал вземане-даване с Морис.

— Защо?

— Да речем, защото аз ти го казвам. На повечето хора в нашия край това им стига.

— Може да стига на повечето хора, но на мен не ми стига, съветнико — дръзко се възпротиви Макмърдо. — Ако преценяваш вярно хората, ще разбереш, че е така.

Мургавият великан го изгледа сърдито, а косматата му лапа тутакси обгърна чашата, сякаш се готвеше да я хвърли по събеседника… После се засмя с типичния си висок пресилен смях.

— Не ще и дума, чешит си — рече той. — Е, щом искаш да знаеш причините, ще задоволя любопитството ти. Каза ли Морис нещо против ложата?

— Не.

— А против мен?

— Не.

— Това е, защото ти няма доверие. Но в душата си той не е предан брат и ние знаем това. Наблюдаваме го и изчакваме сгоден момент да го накажем. Струва ми се, че няма да е след дълго. В нашата кошара няма място за шугава овца. Но ако ти дружиш с човек, който не ни е предан, ще си помислим същото и за теб. Сега вече ясно ли ти е?

— Няма вероятност да другаруваме, понеже ми е неприятен — отговори Макмърдо. — Колкото до това, дали съм предан, друг освен теб не би имал щастието да каже това два пъти.

— Стига вече — прекъсна го Макгинти и пресуши чашата си. — Отбих се, колкото да те предупредя навреме, и толкова.

— Иска ми се да знам откъде си научил, че съм разговарял с Морис? — попита Макмърдо.

Макгинти се засмя.

— Това ми е работата, да знам какво става в града. И те съветвам да се вслушаш в онова, което чуваш. Е, аз да вървя. Искам само да ти кажа, че…

Заключителните му думи бяха прекъснати по много необичаен начин. Изведнъж вратата се отвори с трясък и три смръщени напрегнати лица се взряха в тях изпод полицейски фуражки. Макмърдо скочи на крака и изтегли наполовина револвера си но се спря, понеже осъзна, че двете дула са насочени право в главата му. В стаята влезе униформен мъж с револвер в ръка. Беше капитан Марвин, служил някога в Чикаго, а сега на работа в минната полиция. Той поклати глава и леко се усмихна на Макмърдо.

— Сигурен бях, че ще се забъркаш в нещо, господин чикагски мошенико Макмърдо — каза той. — Не можеш да стоиш мирно, а? Вземай си шапката и тръгвай с нас.

— Според мен ще си платиш за това, капитан Марвин — намеси се Макгинти. — Мога ли да знам за кого се мислиш, та нахълтваш в чужда къща и тормозиш честни, уважавани люде?

— Не ти влиза в работата, Макгинти — отвърна капитанът. — Не се занимаваме с теб, а с този човек, с Макмърдо. Трябва да ни помагаш, а не да ни пречиш да изпълняваме дълга си.

— Макмърдо е мой приятел и аз съм отговорен за постъпките му — каза шефът.

— По всичко личи, Макгинти, че вероятно в близко време ще трябва да отговаряш за собствените си постъпки — увери го капитанът. — Този Макмърдо си беше мошеник и преди да дойде тук, и продължава да е мошеник. Дръж го на мушката, момче, докато му взема оръжието!

— Ето пистолета ми — невъзмутимо го подаде Макмърдо. — Но ако бяхме насаме, капитан Марвин, ако бяхме един срещу друг, нямаше да ме заловите толкова лесно.

— Къде е заповедта за арест? — попита Макгинти. — Господи! Човек има чувството, че живее в Русия, а не във Върмиса, след като хора като теб, Марвин, са началници в полицията. Това е капиталистически произвол и можеш да не се съмняваш, че ще ти бъде напомнено.

— Изпълнявайте дълга си, както намерите за добре, съветнико, а ние ще изпълняваме нашия.

— За какво ме арестувате? — попита Макмърдо.

— Във връзка с побоя, нанесен на издателя Стангър в редакцията на „Хералд“. Не е твоя заслугата, че не те обвиняваме в убийство.

— Е, ако това е всичко, за което му търсите сметка — засмя се Макгинти, — отсега можете да си спестите усилията и да се откажете. Този човек беше при мен в кръчмата, играхме покер до среднощ. Мога да ви доведа десетина свидетели.

— Твоя работа, сигурно ще можеш да се явиш за изясняване в съда утре. А засега, Макмърдо, тръгвай, и то кротко, ако не искаш да получиш един приклад по главата. Стой настрани, господин Макгинти, предупреждавам те, че няма да позволя да окажеш съпротива, докато съм на служба!

Капитанът бе толкова решителен, че и Макмърдо, и шефът трябваше да се примирят. Макгинти успя да прошепне няколко думи на задържания, преди да се разделят.

— Ами онова… — и той посочи с поглед нагоре, имайки предвид фалшификаторското оборудване.

— Няма страшно — прошепна в отговор Макмърдо, приготвил сигурно скривалище под дъските на пода.

— Е, да си вземем довиждане — каза шефът и двамата си стиснаха ръцете. — Ще ида при адвоката Райли и лично ще се погрижа за зашитата ти. Помни ми думата, няма да успеят да те тикнат в дранголника.

— Не бих се обзалагал за това — намеси се капитанът. — Пазете задържания — обърна се той към двамата полицаи — и стреляйте, ако се опита да бяга. Ще претърся и горе, преди да тръгнем.

Очевидно не намери следи от укритите инструменти. След известно време слезе и поведе Макмърдо към участъка. Беше се стъмнило, изви силна виелица и улиците бяха почти пусти, но няколко безделници все пак сподириха групата и окуражени от мрака сипеха проклятия върху арестувания.

— Линч за проклетия мъчител! — викаха те. — Линч!

А когато полицаите блъснаха Макмърдо на влизане в участъка, хората отвън ги окуражиха с весел смях. След кратък разпит от дежурния инспектор Макмърдо бе пратен в обща килия. Там завари Болдуин и още трима престъпници от предната вечер, всички задържани същия следобед и очакващи да бъдат изправени пред съда на сутринта.

Но дългата ръка на свободните хора стигаше дори до тази защитена крепост на закона. Късно през нощта се почви надзирателя с наръч слама за постеля и измъкна от наръча две бутилки уиски, чаши и колода карти. Задържаните прекараха бурна нощ, без да се тревожат от мисли за мъките на другия ден.

А и както се оказа, не бе имало причина за тревога. Събраните от следствието улики излязоха недостатъчни, за да бъдат изправени обвиняемите пред по-висша инстанция. Словослагателите и печатарите заявиха, че не се виждало добре, а и те самите били стреснати, затова им е трудно да разпознаят нападателите, макар да смятат, че задържаните са били между тях. При кръстосания разпит, извършен от умния адвокат, когото Макгинти бе наел, показанията им добиха още по-неопределен вид.

По думите на пострадалия той много се изненадал от внезапното нахлуване и не си спомнял нищо освен това, че първият мъж, който го ударил, бил с мустаци. Издателят беше добавил само, че това били мъчителите, тъй като никой друг от областта не изпитва омраза към него, и че отдавна бил заплашван заради острите му статии. От друга страна, бяха дадени ясни, единодушни и безспорни показания от шестима граждани, включително от висшия градски сановник, съветника Макгинти, че обвинените мъже са играли карти в синдикалния дом по времето, когато е било извършено безчинството.

Няма нужда да се обяснява, че задържаните бяха освободени едва ли не с извинение за причинените им неудобства, а капитан Марвин и полицаите получиха мъмрене за престараването.

Решението на съда бе приветствано с шумни ръкопляскания от залата, в която Макмърдо видя много познати лица. Братята от ложата се усмихваха и махаха за поздрав. Имаше обаче и други зрители — със стиснати устни и мрачни погледи, те наблюдаваха как оправданите напускат подсъдимата скамейка. Един от тях, дребен и решителен мъж, изрази на глас чувствата, на другарите си, когато братята минаха покрай тях:

— Проклети убийци! Все някога ще си получите заслуженото.