Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 3

Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008

 

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Искра Ванкова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

 

ISBN 978-954-528-450-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Долината на страха от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Долината на страха
The Valley of Fear
Корица на изданието от 1915 г.
Корица на изданието от 1915 г.
АвторАртър Конан Дойл
Първо изданиекато поредица: 1914 – 1915, като книга: 1915 г.
Англия
Оригинален езиканглийски
ЖанрДетективско-приключенски
Видроман
ПоредицаШерлок Холмс
ПредходнаПреди да падне завесата
СледващаАрхив на Шерлок Холмс
Долината на страха в Общомедия

Долината на страха (на английски: The Valley of Fear) е четвъртият и последен роман на писателя Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списание „Strand“, от септември 1914 до май 1915 година, с 31 илюстрации от Франк Уайлс, а по-късно е издаден и като роман през 1915 година.

Съдържание

Романът включва следните части:

... за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. ... Но тук е друго.
  • Част I: Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  1. Предупреждението, The Warning
  2. Шерлок Холмс държи реч, Sherlock Holmes Discourses
  3. Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  4. Мрак, Darkness
  5. Участниците в драмата, The People of the Drama
  6. Първи проблясъци, A Dawning Light
  7. Решението, The Solution
  • Част II: Мъчителите, The Scowres (преди 20 години)
  1. Мъжът, The Man
  2. Главата на управата, The Bodymaster
  3. Ложа 341, Върмиса, Lodge 341, Vermissa
  4. Долината на страха, The Valley of Fear
  5. Най-тъмната доба, The Darkest Hour
  6. Опасност, Danger
  7. Клопка за Бърди Едуардс, The Trapping of Biry Edwards
  • Епилог [1]

Сюжет

Шерлок Холмс получава шифрована бележка от някой си Фред Порлок. Това е един от съучастниците на професор Мориарти, но тайно помага на Холмс. Порлок не е изпратил ключа за дешифриране, затова Холмс сам разгадава смисъла на съобщението. Порлок пише, че някаква опасност грози господин Дъглас в Бърлстоун. В този момент на Бейкър Стрийт идва полицейският инспектор Макдоналд и казва на Холмс, че в имението Бърлстоун е брутално убит г-н Джон Дъглас.

Инспекторът е изключително изненадан, че Холмс вече знае за престъплението. Холмс разказва на инспектора за бележката на Порлок и обяснява, че към убийството може да има отношение професор Мориарти. Когато Макдоналд изразява съмнението си, Холмс дава пример с картината, която виси в кабинета на професора. Тази картина на Грьоз струва над 40 000 лири, а годишната заплата на Мориарти е само 700 лири. Следователно, такава скъпа картина може да бъде закупена само с незаконно спечелени пари.

Макдоналд предлага на Холмс и Уотсън да отидат в Бърлстоун за разследването, а по пътя инспекторът разказва незначителни подробности за престъплението. След полунощ, собственикът на къщата, г-н Дъглас, е бил намерен мъртъв в кабинета си. Част от главата му е била отнесена от изстрел на пушка с цеви, прерязани на тридесет сантиметра от спусъците.

Пристигайки на местопрестъплението Холмс разговаря с местния полицейски инспектор Мейсън и едновременно изследва всичко. Оказва се, че около дванадесет и половина приятелят на Дъглас, г-н Сесил Баркър, е чул приглушен изстрел, и отивайки в кабинета е видял трупа. Заради шума е притичала притичала и жената на Дъглас, но Баркър не я е пуснал в стаята, за да не види обезобразено тяло на съпруга си.

Инспектор Мейсън, разглеждайки стаята е стигнал до извода, че престъпникът се е скрил зад завесата, и след убийството е избягал през прозореца, преплавайки рова, който обикаля къщата на Дъглас. Но Холмс се съмнява в правилността на тази версия. На местопрестъплението е открита странна бележка: „Д.В. 341“, а на дясната ръка на убития има жигосан тайнствен знак: триъгълник в кръг. Холмс предполага, че това може да бъде свързано с някакво тайно общество. Косвено потвърждение на предположението на Холмс са показанията на съпругата на Дъглас. Тя разказва, че един ден съпругът ѝ е говорил за някяква „Долина на страха“ и за всемогъщия г-н Макгинти.

Полицията предприема издирване на убиеца около Бърлстоун. Оказва се, че в намиращия се наблизо хотел е отседнал някакъв американец, който е изчезнал в деня на убийството. Опитват се да го открият, но безуспешно. Холмс също провежда свое разследване в различна посока. Той обръща внимание на един странен детайл: изчезването на една от гимнастическите гири, с които се е занимавал Дъглас.

Скоро Холмс предлага на полицейските инспектори свой план за действие. Холмс пише бележка на Баркър, в която предлага да бъде изсушен рова обграждащ къщата, а през нощта правят засада близо до водата и залавят Баркър. Баркър е извадил от водата вързоп с дрехи, които е бил потопен с помощта на гимнастическата гира. Холмс и инспекторите проверяват вързопа, който се оказва облекло шито във Върмиса, САЩ.

Холмс кани всички в кабинета на Дъглас и предлага на Баркър всичко честно да разкаже. Той отказва, но изведнъж от скривалище в стената се появява „убитият“ Дъглас. Оказва се, че два дни той се е крил в тайна стая.

Холмс обяснява, че оглеждайки местопрестъплението и сравнявайки фактите, той е разбрал, че Дъглас е инсценирал собствената си смърт. Холмс е предположил, че с помощта на гирата е било потопено нещо във водата. Тогава, с помощта на извитата дръжка на чадъра на Уотсън, намира във водата вързопа с дрехи, и осъзнава, че това са дрехите на убиеца, който сам е загинал от ръцете на Дъглас.

Дъглас потвърждава изводите на Холмс и обяснява всичко. В САЩ той е оставил много силни врагове, принуждавайки се да се премести в Англия. Но преди няколко дни, разхождайки се около къщата е забелязал един от враговете си – Тед Болдуин. Той е разбрал, че бъде нападнат, и затова е бил подготвен. През нощта в кабинета на Дъглас устройват засада на убиеца. Между Болдуин и Дъглас започва борба, в резултат, на което, следва изстрел от пушката в главата на Болдуин, като го обезобразява. С помощта на съпругата си и верния си приятел Баркър, Дъглас инсценира собствената си смърт, но разследването на Холмс установява истината.

Във времето, докато Дъглас се е спотайвал в тайната стая, е написал своята история, случила се преди много години в САЩ, в Долината Вермиса. Този документ Дъглас предава на полицейските инспектори и на Холмс.

... През февруари 1875 г. в долината Вермиса идва някой си Джак Макмърдо. Той е бягал от полицията, която го подозира във фалшифициране на пари и убийство. Във влака Макмърдо разговаря със случаен спътник с фамилия Сканлан. Оказва се, че и двамата са членове на една масонска ложа – мощна престъпна организация, с клонове разпръснати из Съединените щати. Сканлан съветва Макмърдо да се обърне към Джак Макгинти, ръководител на масонската ложа №341 в Върмиса. Възползвайки се от писмената му препоръка Макмърдо се установява при някой си Шафтър, и след известна време се влюбва в дъщеря му, красавицата Ети. Но Шафтър предупреждава Макмърдо, че в нея е влюбен Тед Болдуин, ръководител на Мъчителите (тайна банда убийци), и близък сътрудник на главата на ложата Макгинти.

Приемането на Макмърдо в масонската ложа
Приемането на Макмърдо в масонската ложа

Скоро Макмърдо се среща с Макгинти. Макгинти го подлага на обстоен разпит, но отговорите на Макмърдо разсейват всички съмнения. На Макмърдо организират ритуал на посвещение и го приемат в масонската ложа №341 във Върмиса. Основната дейност на организацията е шантаж и изнудване на пари от бизнесмени. В случай, че някой се осмели да не плаща, то Мъчителите за сплашване унищожават негова собственост. Ако това не помогне, тогава човекът бива брутално убит, понякога с цялото му семейство.

На една среща Макгинти предлага да накажат местния редактор на вестник. В своя вестник той постоянно пише статии срещу Макгинти, обвинявайки го в престъпна дейност. Един от лидерите на ложата, Морис, се опитва да го разубеди и Мъчителите да го направят, но Макгинти категорично настоява да се подчиняват на заповедите му, обвинявайки Морис в малодушие. Болдуин, Макмърдо и няколко други членове на ложата нападат редактора и го пребиват ужасно.

Полицията арестува Макмърдо и неговите съучастници, но не може да направят нищо, защото не е имало свидетели, които да могат да идентифицират нападателите. Това допълнително засилва авторитета на Макмърдо сред членовете на ложата. Скоро той участва в нови престъпления на Мъчителите и, след известно време, става близък помощник на Макгинти.

Влюбената в Макмърдо Ети Шафтър го умолява да спре своята престъпна дейност и да избягат от Върмиса. В отговор Макмърдо дава на Ети обещание, че през следващата година те ще напуснат Долината на страха.

След известно време Макмърдо на Макгинти, че тяхната масонска ложа е преследвана от детективската агенция на Нат Пинкертон. В долината на Върмиса е изпратен най-добрия детектив на агенцията, Бърди Едуардс. Макмърдо познава детектива по лице и предлага на ръководителя на ложата да примамят Едуардс в капан и да го убият. Планът е: Макмърдо да покани Едуардс на гости, обещавайки му да му разкаже за престъпната дейност на Мъчителите, и да го затвори в стаята. А в това време в другата стая ще бъде Макгинти с близките си помощници. Те ще хванат Едуардс и ще се разправят с него.

Вечерта в къщата на Макмърдо идват седем лидери на ложа на Върмиса, включително и самия Макгинти. Те с нетърпение очакват пристигането на Едуардс, и скоро на вратата се почуква. Макмърдо излиза да посрещне госта, но след това се връща. И тук става нещо невероятно ...

— Е? – извика накрая шефът Макгинти. – Тук ли е вече? Дойде ли Бърди Едуардс?

— Да – бавно отговори Макмърдо. – Бърди Едуардс е тук. Аз съм Бърди Едуардс.

В същия момент полицията нахлува в къщата и арестува Макгинти и неговите съучастници. A Бърди Едуардс разказва за това как е успял в това разследване. По нареждане на агенцията Пинкертон, под името „Джон Макмърдо“, той се внедрява в масонска ложа в Чикаго и след това се премества във Върмиса. Едуардс успява да спечели доверието на Макгинти, и след известно време той е узнал всичко за престъпната организация. Някои от престъпленията на Мъчителите той е успял да предотрати, но някои не. Заедно с началника на полицията Мервин, Едуардс разработва операция и залавя всички главни Мъчители в дома си.

Същата вечер Едуардс се оженва за Ети Шафтър и се премества от Върмиса в Чикаго. Цялата масонска ложа на Върмиса е осъдена. Главатарите са обесени, а обикновените членове получават дълги присъди. Тед Болдуин и няколко от неговите съучастници са избегнали смъртното наказание. След излизането си от затвора те се заклеват да отмъстят на Едуардс. Върху детектива, който е живял с жена си в Чикаго, са извършени два неуспешни опита за покушение. Едуардс променя името си, ставайки Дъглас и отива в Калифорния, където се среща с англичанина Баркър, с когото прави състояние. Малко след смъртта на съпругата си Ети, Едуардс–„Дъглас“ научава, че престъпниците са петите му, и отива в Англия ...

… Полицейското разследване установява, че Дъглас е действал при самозащита, е затова го оправдава. Холмс, знаейки, че бившите Мъчители са се обърнали за помощ към професор Мориарти, моли Дъглас и съпругата му веднага да напуснат Англия. Уви, по пътя към Южна Африка, Дъглас умира. Близо до остров Св. Елена нощ той е хвърлен зад борда във водата.

Ядосан от този жесток финал Холмс не се съмнява, че той е дело на Мориарти. И Холмс тържествено обещава на Уотсън и на приятеля на г-н Дъглас, Баркър, че в най-близко бъдеще възмездието ще дойде ...

– Не съм казал такова нещо – възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. – Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Вижте също

Източници

Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
  • „The Valley of Fear: A New Sherlock Holmes Story“, The Grand Magazine: All Stories. Volume XXIII, November 1914 to February 1915. London and New York: George Newnes, Ltd., 1915. p. 390 – 404.
  • „The Valley of Fear“, Drawings by Arthur I. Keller. New York Tribune/Sunday Magazine (20 септември 1914), 3 – 6, 16 – 19; (27 септември 1914), 3, 10 – 13; (4 октомври 1914), 3, 10 – 13; (11 октомври 1914), 7 – 10, 16 – 17; (18 октомври 1914), 9 – 14; (25 октомври 1914), 9 – 14; (1 ноември 1914), 9 – 12, 17; (8 ноември 1914), 9 – 12, 19; (15 ноември 1914), 9 – 12, 19; (22 ноември 1914), 9 – 12, 15 – 16.
  • „The Valley of Fear“, Illustrated by Frank Wiles. The Strand Magazine, 48, No. 285 (September 1914), 240 – 252; 48, No. 286 (October 1914), 362 – 375; 48, No. 287 (November 1914, 482 – 491; 48, No. 288 (December 1914), 602 – 613; 49, No. 289 (January 1915), 2 – 15; 49, No. 290 (February 1915), 176 – 187; 49, No. 291 (March 1915), 257 – 267; 49, No. 292 (April 1915), 449 – 461; 49, No. 293 (May 1915), 543 – 556.

Шеста глава
Опасност

Властта на терора стигна върха си. Макмърдо, вече определен за вътрешен настоятел с перспективата някой ден да заеме мястото на Макгинти като глава на управата, беше толкова нужен при съвещанията на братята, че нищо не се вършеше, без той си каже мнението. Колкото по-известен ставаше сред свободните хора младият човек, толкова по-мрачни погледи го сподиряха по улиците на Върмиса. Независимо от насилието жителите се осмеляваха да се сплотят срещу своите потисници. До ложата стигаха слухове за тайни събирания и редакцията на „Хералд“ и за раздаване на оръжие сред мирните хора. Но Макмърдо и братята не се притесняваха от подобни вести, щото престъпниците бяха много на брой, решителни и добре въоръжени, а противниците им бяха пръснати и безсилни. Как то и в миналото, всичко щеше да приключи с безплодни приказки, а може би и с безрезултатни арести. Така твърдяха Макгинти, Макмърдо и повечето храбреци.

Беше съботна майска вечер. Ложата се събираше в съботните вечери и Макмърдо тъкмо се канеше да излезе, когато дойде Морис, мекушавият брат. Челото му бе покрито с угрижени бръчки, а кроткото му лице бе измъчено и изпито.

— Мога ли да говоря с теб открито, Макмърдо?

— Разбира се.

— Никога няма да забравя, че преди време ти разкрих душата си, а ти запази това в тайна, макар че шефът лично те е разпитвал.

— Можех ли да сторя друго, след като ти ми се довери? Това не значи, че бях съгласен с казаното от теб.

— Зная това. Но ти си единственият, с когото мога да говоря без притеснения. Тук — и Морис посочи гърдите си — крия тайна, която скъсява живота ми. Ще ми се да беше стигнала до всеки друг от вас, само не и до мен. Издам ли я, ще последва убийство. Не я ли споделя, свършено е с всички нас. Бог ми е свидетел, сигурно ще полудея!

Макмърдо изпитателно погледна Морис, който трепереше от главата до петите, наля уиски в една чаша и я подаде на възрастния човек.

— Това е цярът за такива като теб — рече той. — Казвай какво има.

Морис отпи и пребледнялото му лице донейде си възвърна цвета.

— Мога да го вместя в едно изречение — каза той. — По следите ни има детектив.

Макмърдо зяпна изумен.

— Човече, та си луд! Та тук е пълно с полицаи и детективи! Да не би да сме пострадали досега?

— Не, не, този мъж не е тукашен. Право казваш, нашите си ги знаем, не могат да ни навредят. Но не си ли чувал за детективското бюро на Пинкертон?

— Чел съм за някакъв с такова име.

— Е, от мен да го знаеш: хванат ли ти дирята, няма отърване. Това не е държавна работа, та да е все едно дали ще я свършат или не. Става дума за изключително сериозен бизнес, за солиден успех на всяка цена, за задължително постигане на поставената цел. Ако с работата се е заловил не на шега детектив на Пинкертон, ще бъдем ликвидирани.

— Трябва да го убием.

— Значи това е първата мисъл, която ти идва на ум! И с въпроса ще се заеме ложата. Не ти ли казах, че ще се стигне до убийство?

— Какво толкова? Нима убийството е нещо рядко в тоя край?

— Така е, но не искам да ти посоча човека, който да бъде убит. Ще изгубя завинаги спокойствието си. При все това може би на карта е поставен собственият ни живот. За Бога, какво да правя? — и Морис започна да се поклаща напред-назад, измъчван от нерешителност.

Думите му дълбоко разтревожиха Макмърдо. Той сподели опасенията на Морис, разбираше необходимостта да се вземат мерки. Сграбчи възрастния мъж за рамото и го разтърси.

— Човече! — почти изкрещя той, неспособен да овладее вълнението си. — Нищо няма да постигнеш, ако се държиш като бабичка, която оплаква мъртвец. Кажи какви са фактите. Кой е този човек? Къде се намира? Как си научил за него? Защо дойде точно при мен?

— Дойдох, защото ти си единственият, който може да ме посъветва. Знаеш, че имах магазин на изток, преди да се преместя във Върмиса. Там оставих добри приятели и един от тях сега работи в телеграфа. Вчера получих писмо от него. Става дума за написаното в горната част на страницата. Сам можеш да се увериш.

Макмърдо прочете следното:

Какво е положението с мъчителите във вашия край? Ние четем често за тях във вестниците. Между нас казано, скоро очаквам от Върмиса вести по въпроса. Пет големи корпорации две железопътни компании са се заели съвсем сериозно. Никак не се шегуват и можеш да бъдеш сигурен, че ще постигнат целта си. Проникнали са много дълбоко в нещата. По тяхно нареждане със случая се занимава Пинкертон, като използва най-добрия си човек — Бърди Едуардс. Работата ще се увенчае с успех всеки момент.

— А сега прочети послеписа.

Разбира се, това, което ти съобщавам, научих служебно, така че трябва да го запазиш в тайна. Всеки ден през моите ръце минават един метър шифровани съобщения, от които не се разбира нищо.

Известно време Макмърдо стоя безмълвен с писмото в ръка. За миг мъглата се разсея и той зърна зейналата пропаст. Накрая попита:

— Знае ли някой за това?

— Не съм казал на никого.

— А този твой приятел… Има ли друг човек, на когото би писал?

— Струва ми се, че познава още един-двама души.

— От ложата ли?

— По всяка вероятност.

— Питах не за друго, а защото, ако е описал въпросния Бърди Едуардс, можем да попаднем на следите му.

— Не е изключено. Но ми се струва, че не го познава. Просто ми съобщава какво е научил служебно. Откъде може да познава човек на Пинкертон?

Макмърдо се сепна.

— Ей Богу, та този детектив е в ръцете ми! — извика той. — Какъв глупак съм, че не се сетих веднага! Господи, имаме късмет! Ще се справим с него, преди да ни е навредил. Ще ми оставиш ли писмото, Морис?

— Разбира се, стига ти да поемеш работата.

— Ще го сторя. Ти стой настрани, аз ще се оправя. Няма дори да се спомене името ти. Ще поема всичко върху себе си, все едно аз съм получил писмото. Така добре ли е за теб?

— Това имах предвид.

— Тогава спираме дотук, а ти не се безпокой. Сега отивам в ложата и скоро ще накараме Пинкертон да съжалява, че се е заловил с нас.

— Но няма да убиеш човека, нали?

— Колкото по-малко знаеш, приятелю Морис, толкова по-малко ще те мъчи съвестта и по-спокойно ще спиш. Не задавай въпроси и остави нещата сами да се оправят. Вече поех нещата.

На тръгване Морис тъжно поклати глава и простена:

— Чувствам ръцете си изцапани с кръвта на този човек.

— Е, убийство при самоотбрана не е убийство — мрачно се усмихна Макмърдо. — Или той, или ние. Предполагам, че ако остане достатъчно дълго в долината, този човек ще унищожи всички ни. Братко Морис, та ти направо спаси ложата! Можем да те изберем за глава на управата!

По държането на Макмърдо обаче си личеше, че въпреки шегите гледа много сериозно на заплахата. Дали заради гузната му съвест, дали заради славата на бюрото на Пинкертон, или заради това, че могъщите корпорации са си поставили за цел да премахнат мъчителите — каквито и да бяха причините, Макмърдо действаше като човек, подготвящ се за най-лошото. Преди да излезе, унищожи всяко листче, което би могло да го уличи в нещо. Накрая въздъхна с огромно облекчение, решавайки, че е взел всички предпазни мерки. И все пак тревогата явно не го беше напуснала напълно, понеже на път за ложата се отби при Шафтър. Забранено му бе да влиза в къщата, но когато почука на прозореца, Ети излезе навън. От очите на любимия й беше изчезнала дяволитата ирландска игривост. По угриженото му лице девойката разбра, че го заплашва нещо.

— Какво се е случило? — извика тя. — О, Джак, нещо лошо има!

— Е, не е толкова зле, мила моя. Но все пак най-умно ще е, ако предприемем нещо, преди да е станало по-лошо.

— Да предприемем нещо ли?

— Някога ти обещах, че един ден ще заминем. Мисля, че това време наближава. Тази вечер получих вести, лоши вести, и разбрах, че ни очаква беда.

— Заради полицията ли?

— Заради детективите на Пинкертон. Ти сигурно не знаеш кой е той, любима, нито пък какво означава това за хора като мен. Прекалено съм затънал и може би ще се наложи да се измъквам.

— Ти каза, че ако тръгна, ще дойдеш с мен.

— О, Джак, само така ще се спасиш!

— Има неща, в които съм почтен, Ети. Не бих позволил и косъм да падне от красивата ти главица заради всичките богатства на света и никога няма да те смъкна от златния трон над облаците, където съм те поставил. Имаш ли ми доверие?

Ети сложи ръката си в неговата, без да промълви дума.

— Тогава чуй ме и изпълнявай нарежданията ми, защото това е единственият ни изход. В долината назряват събития е кожата си го усещам. Сигурно мнозина от нас ще трябва да се погрижат сами за себе си. Аз поне съм от тях. Ако тръгна, денем или нощем, ти трябва да дойдеш с мен!

— Ще те последвам, Джак.

— Не, не, ще тръгнем заедно. Ако тази долина стане недостъпна за мен, без да мога да се завърна, нима е възможно да те оставя, след като вероятно ще се крия от полицията и няма да има как да ти изпратя дори писъмце? Ще трябва да тръгнеш с мен. Там, откъдето дойдох, имам близка, добра жена. Ще останеш при нея, докато се оженим. Идваш ли?

— Да, Джак, идвам.

— Господ да те поживи, че ми вярваш! Ще се чувствам като дявол в преизподнята, ако те измамя. Запомни, Ети, ще чуеш само една дума от мен, но когато ти я предадат, захвърли всичко, отиди в чакалнята на гарата и чакай там, докато дойда да те взема.

— Денем или нощем ще тръгна, щом чуя вест от теб.

Донякъде поуспокоен, след като беше започнал да подготвя собственото си бягство, Макмърдо отиде а ложата. Братята вече се бяха събрали и тон се принуди да нрави сложните знаци за да го пуснат пазачите от външната и вътрешната охрана. Вътре събралите се го приветстваха весело. Дългата стая беше претъпкана и през гъстия тютюнев дим той вадя рошавата черна грива на главата на управата, жестокото неприятно лице на Болдуин, хищните черти на секретаря Харауей и още десетина души от водачите на ложата. Макмърдо се зарадва, че всички са тук и ще могат да обсъдят новините, които носеше.

— Чудесно е, че те виждаме, братко! — извика председателят. — Затруднява ни един въпрос, който се нуждае от нов Соломон, за да го реши.

— Става дума за Ландър и Еган — обясни съседът му, докато младият мъж сядаше. — Всеки от тях твърди, че е заслужил определената от ложата сума за убийството на стария Краб от Стайълстаун, но кой може да каже чий куршум му е видял сметката?

Макмърдо се изправи и вдигна ръка. Изражението на лицето му бе такова, че прикова вниманието на присъстващите. Всички замряха в очакване.

— Всемогъщи управителю — каза тежко Макмърдо, — искам да поставя неотложен въпрос!

— Брат Макмърдо иска да постави неотложен въпрос — каза Макгинти. — По правилата на братството има предимство. Да го чуем.

— Всемогъщи управителю и братя! — започна Макмърдо. — Днес съм носител на лоши вести, но е по-добре да бъдем осведомени и да обсъдим положението, отколкото да получим неочакван удар, който ще унищожи всички ни. Разполагам със сведения, че най-могъщите и богати организации в нашия щат са се обединили, за да ни унищожат. В този миг един детектив на Пинкертон — някой си Бърди Едуардс, работи в долината и събира доказателства, за да окачи на въжето мнозина от нас, а останалите да изпрати зад решетките. Това е неотложният въпрос, който трябва да обсъдим.

Настана мъртва тишина. Наруши я председателят:

— Какви доказателства имаш за това, братко Макмърдо!

— Едно писмо, което ми попадна — отвърна младият човек и прочете на глас откъса. — За мен е въпрос на чест да не давам по-подробни обяснения относно писмото, няма и да ви го покажа, но приемете уверенията ми, че в него няма нищо друго, засягащо интересите на ложата. Поставям въпроса пред вас така, както бе поставен пред мен.

— Позволете ми да кажа, господин председателю — обади се един от по-старите братя, — че съм чувал за Бърди Едуардс. Известен е като най-способния от хората на Пинкертон.

— Знае ли някой как изглежда? — попита Макгинти.

— Да — каза Макмърдо. — Аз зная.

Изумени, хората в залата започнаха да си шушукат.

— Смятам, че е в ръцете ми — продължи Макмърдо с ликуваща усмивка на лицето. — Действаме ли бързо и хитро, можем да го спрем. Ако мога да разчитам на помощ и доверие от ваша страна, нямаме особени основания да се страхуваме.

— А защо изобщо трябва да се страхуваме? Какво може да му е известно за нашите дела?

— Щеше да е така, ако всички бяха твърди като теб, съветнико. Но зад гърба на този човек стоят милионите на капиталистите. Мислиш ли, че в многобройните ни ложи няма да се намери някой по-слаб брат, когото да купят? Детективът ще се докопа до нашите тайни, ако вече не го е сторил. Има само един сигурен лек.

— Да остане завинаги в долината — отсече Болдуин.

Макмърдо кимна.

— Правилно, братко Болдуин. Ние с теб не си приличаме, но тази вечер ти каза истината.

— Къде е той? Къде можем да го намерим?

— Всемогъщи управителю — каза настойчиво Макмърдо, — искам да ти предложа да не обсъждаме този жизненоважен въпрос пред всички. Господ ми е свидетел, не се съмнявам в никого от братята, но ако до ушите на този човек стигне и една думичка, ще се проваля и няма да се справим с него. Искам да помоля ложата да избере извънреден комитет. Ако е възможно, предлагам в него да влязат председателят, брат Болдуин и още петима. Тогава ще разкажа спокойно каквото знам, и какво според мен трябва да се направи.

Предложението бе прието веднага и избраха комитета. Освен шефа и Болдуин в него влязоха Харауей с хищното лице, свирепият млад убиец Кормак Тигъра, ковчежникът Картър и братята Уилъби — безстрашни и отчаяни престъпници, които нямаха страх от нищо.

Събранието на ложата този път продължи кратко и не премина във веселба — хората бяха потиснати, настроението им се помрачи и мнозина за пръв път усетиха как облакът на отмъстителния закон се задава по чистото небе, под което бяха живели толкова дълго. Ужасите, създавани от тях за другите, до такава степен представляваха част от собственото им незастрашено съществуване, че мисълта за възмездие почти не им бе минавала на ум, затова толкова по-изненадваща им се стори сега опасността. Разотидоха се рано и оставиха водачите да се съвещават.

— Казвай, Макмърдо! — подкани го Макгинти, когато останаха сами.

Седмината избрани не помръдваха.

— Преди малко съобщих, че познавам Бърди Едуардс — започна Макмърдо. — Няма защо да ви обяснявам, че той е тук под чуждо име. Човекът е храбър, но не е луд. Използва името Стив Уилсън и се е настанил в Хобсън Пач.

— Откъде знаеш това?

— Случи се да разговарям с него. В онзи миг не се усъмних в нищо и нямаше и да се усъмня, ако не беше това писмо, но сега съм сигурен, че е той. Срещнах го във влака, когато пътувах в сряда. Костелив орех е, на такъв не сме попадали. Каза, че е репортер, и в началото му повярвах. Искаше да научи колкото може повече за мъчителите и за „безчинствата“, както се изрази той, защото пишел за някакъв нюйоркски вестник. Зададе ми какви ли не въпроси, само и само да изкопчи нещо. Бъдете сигурни, не му доверих нищо. „Ще ти платя, а аз плащам добре — рече той, — стига да получа сведения, които удовлетворяват редактора ми.“ Казах му каквото смятах, че ще го зарадва, и той ми връчи банкнота от двайсет долара за информацията. „Ако ми събереш сведенията, които ми трябват, ще получиш десет пъти повече“ — каза той.

— Какво все пак му каза?

— Съчиних разни работи.

— Откъде знаеш, че не е вестникар?

— Ще ви обясня. И двамата пътувахме до Хобсън Пач. Случайно влязох в телеграфното бюро, когато той си тръгваше. След като излезе, операторът ми каза: „Ей, според мен за такива работи трябва да се плаща двойно!“ „Сигурно сте прав“ — отвърнах аз. Бланката беше попълнена с текст, сякаш написан на китайски. Нищо не се разбираше. „Всеки ден хвърля по един такъв лист!“ — рече телеграфистът. „Сигурно праща специални новини за вестника си и се страхува да не се разчуят“ — успокоих го аз. Тогава и двамата със служителя бяхме убедени, че е така, но сега мисля друго.

— Имаш право! — каза Макгинти. — Но какво според теб трябва да сторим?

— Защо не идеш веднага да го очистиш? — предложи някой.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бих го направил веднага, ако знаех къде да го намеря — каза Макмърдо. — В Хобсън Пач е, но не зная точно къде е отседнал. Ако сте склонни да ме послушате обаче, вече съм съставил план.

— Какъв е!

— Утре сутринта ще отида в Пач. Ще го открия чрез телеграфиста. Предполагам, че той му знае адреса. След това ще му кажа, че аз самият съм от свободните хора. Ще му предложа всички тайни на ложата срещу определена цена. Бъдете сигурни, че ще се хване на въдицата. Ще му кажа, че държа документите у дома, но ако дойде по време, когато наоколо минават хора, все едно да се простя с живота. Той ще разбере, че в това има здрав разум. А дойде ли в десет вечерта, ще му покажа всичко. Непременно ще се съгласи.

— А после?

— Сами се сетете за останалото. Къщата на вдовицата Макнамара е усамотена. Вдовицата е корава като желязо и глуха като пън. Други наематели освен нас със Сканлан няма. Ако онзи обещае да дойде, ще ви уведомя за това и седмината можете да дойдете в девет часа. Ще го накараме да влезе. Ако излезе жив от там, до края на живота си ще може да разказва какъв късмет е имал Бърди Едуардс.

— Ако не греша, при Пинкертон ще се освободи място. Да спрем дотук, Макмърдо. Утре в девет сме у вас. Затвориш ли веднъж вратата зад гърба му, другото е наша грижа.