Нора Робъртс
Долината на мълчанието (4)

Трета глава

— Полувампир — съобщи Блеър, когато отново влезе в приемната. — Множество белези от ухапвания. Тълпата едва не го е смазала — добави тя. — Обикновен човек не би оцелял след такъв побой. И той не е особено добре.

— Можем да превържем раните му, след като го разпитаме. Първо трябва да се погрижим за Кийън.

Блеър погледна над рамото на Мойра натам, където Глена превързваше раната на Кийън.

— Как е той?

— Сърдит е и не ни помага много, но бих казала, че бързо ще се възстанови.

— Всички трябва да сме благодарни за бързите му рефлекси. Ти се справи отлично — обърна се Блеър към Мойра. — Запази спокойствие, остана хладнокръвна. В първия си ден на престола едва не бе убита, но се държа достойно.

— Не бях достатъчно съобразителна да предвидя нападение посред бял ден. Не биваше да забравям, че верните кучета на Лилит не се нуждаят от покана, за да проникнат между тези стени. — Спомни си как кръвта на Кийън се бе стекла по ръката й, топла и алена. — Няма да допусна тази грешка повторно.

— Никой от нас не ще я допусне. Трябва да изкопчим информация от негодника, когото е изпратила Лилит. Но има проблем. Или не може, или не желае да говори английски. Нито пък галски.

— Ням ли е?

— Не, не, говори. Но никой от нас не разбира нищо. Звучи като източноевропейски език. Може би чешки.

— Ясно. — Мойра хвърли поглед назад към Кийън. Беше гол до кръста, само с превръзката около тялото. Лицето му изглеждаше мрачно — по-скоро от гняв, отколкото от болка, докато отпиваше нещо, навярно кръв. Макар и да не изглеждаше в добро настроение, тя знаеше, че се налага да го помоли за още една услуга. — Дай ми само минутка — прошепна на Блеър. Приближи се към Кийън и си заповяда да не се засрамва от изгарящия му син поглед. — Има ли още нещо, което може да те накара да се почувстваш по-добре?

— Спокойствие, тишина, уединение.

Въпреки че всяка от думите му се стовари като удар с камшик, тонът й остана спокоен и приветлив.

— Съжалявам, но точно в този момент имаме дефицит на тези неща. Ще ги поръчам за теб веднага щом мога.

— Много остроумно — промърмори той.

— Да. Стрелецът говори на чужд език. Преди време брат ти спомена, че знаеш доста езици.

Той отпи голяма, дълбока глътка, съзнателно взирайки се в очите й.

— Нима не е достатъчно, че спрях стрелата му? Сега искаш и да разпитам нещастника, който се опита да те убие.

— Ще съм ти благодарна, ако опиташ да превеждаш. Ако родният му език се окаже от тези, които владееш. Все пак не знаеш всичко на света, така че е вероятно да не можеш да ми бъдеш полезен.

За миг в очите му проблесна насмешка.

— Този път ти се подиграваш с мен.

— Връщам ти го.

— Добре, добре. Глена, красавице, престани да танцуваш около мен.

— Загубил си доста кръв… — започна тя, но Кийън само вдигна чашата си.

— Възстановявам я, както виждаш. — С лека гримаса се изправи. — Имам нужда от някаква риза.

— Блеър — спокойно каза Мойра, — ще донесеш ли една риза на Кийън?

— Веднага.

— Вече ти стана навик да спасяваш живота ми — отново заговори тя на Кийън.

— Очевидно. Опитвам се да отвикна.

— Не бих те упрекнала.

— Ето, шампионе. — Блеър му подаде чиста бяла риза. — Мисля, че нашият човек е чех или може би българин. Ще се справиш ли с някой от тези езици?

— Надявам се.

Влязоха в голямата зала, където седеше стрелецът, целият в синини и кървящи рани, окован във вериги и заобиколен от стражи, под зорките погледи на Ларкин и Хойт. Когато Кийън влезе, Хойт се отдръпна от поста си и попита:

— Добре ли си вече?

— Ще ми мине. Радвам се, че той изглежда далеч по-зле от мен. Освободи пазачите — каза той на Мойра. — Не може да избяга.

— Вървете си. Сър Кийън поема контрола тук.

— „Сър Кийън“, пълна глупост — промърмори той под носа си, докато се приближаваше към заловения.

Заобиколи го, опипвайки почвата. Мъжът бе дребен, слаб и с невзрачно облекло на земеделец или овчар. Едното му око бе скрито под подутия клепач, а другото — кървясало. Беше загубил няколко зъба.

Кийън строго изрече команда на чешки. Мъжът подскочи и единственото му виждащо око учудено се завъртя. Но не проговори.

— Разбра това — продължи Кийън на същия език. — Попитах дали с теб има и други. Няма да повтарям.

Когато отново последва мълчание, той удари окования достатъчно силно, за да политне към стената заедно със стола.

— За всеки тридесет секунди мълчание ще ти причинявам болка.

— Не се страхувам от болката.

— О, скоро ще започнеш. — Кийън рязко изправи стола и заговори съвсем близо до лицето на мъжа: — Знаеш ли какъв съм аз?

— Зная. — Затворникът разтегна окървавените си устни в зловеща усмивка. — Предател.

— Това е едната гледна точка. Но не бива да забравяш най-важното — че мога да те подложа на мъчения, които дори такъв като теб няма да изтърпи. Мога да те държа полужив дни и дори седмици наред. В постоянна агония — сниши гласа си до съскащ шепот: — Ще бъде огромна наслада за мен. Е, да започваме.

Не си направи труда да зададе въпроса отново, след като бе предупредил, че няма да повтаря.

— Това насинено око изглежда ужасно — продължи той с приятелски тон. — Ако имах лъжица подръка, щях да го извадя веднага, за да не се мъчиш. Разбира се, мога да го направя и с пръсти — продължи Кийън, когато окото се завъртя уплашено. — Но защо да си цапам ръцете?

— Прави каквото искаш с мен — просъска мъжът, вече леко разтреперан. — Никога няма да предам своята кралица.

— Празни приказки. — Треперенето и потта издаваха, че пленникът ще се пречупи бързо и лесно. — Не само ще я предадеш, а и ще заподскачаш на един крак, ако ти кажа. Но нека побързаме, защото всички имаме по-важна работа.

Затворникът рязко отметна глава назад, когато Кийън се завъртя. Вместо да се насочи към лицето, както очакваше жертвата, той протегна ръка надолу и сграбчи члена му. Стисна го, докато онзи изпищя.

— Няма други! Сам съм, сам съм!

— Дано казваш истината. — Кийън увеличи натиска. — Ако лъжеш, ще разбера. И тогава ще режа тази част от теб парченце по парченце.

— Тя изпрати само мен. — Мъжът хленчеше и по лицето му се стичаха сълзи и сополи. — Само мен.

Кийън отслаби хватката си за няколко секунди.

— Защо?

Последва само пъхтене и Кийън отново стегна пръсти.

— Защо?

— Един агент може да се промъкне лесно незабелязан. Без… да привлече внимание.

— Логиката на това твърдение те спасява, поне за момента. Няма да станеш евнух. — Кийън бавно се отдалечи да си вземе стол. Сложи го срещу затворника и го възседна. Продължи да говори с шеговит тон, дори когато мъжът захленчи: — Е, така е по-добре, нали? По-цивилизовано. Когато приключим тук, ще се погрижим за раните ти.

— Искам вода.

— Сигурно наистина си жаден. Ще ти донесем… после. Първо да поговорим за Лилит.

Бяха нужни тридесет минути и още две серии мъчения, докато Кийън реши, че вече е узнал всичко, което може да му каже окованият. Отново се изправи.

Неуспелият убиец вече ридаеше неудържимо. Може би от болка, помисли си Кийън. А може би от страх, че с него е свършено.

— Какъв беше, преди да попаднеш при нея?

— Учител.

— Имаше ли съпруга, деца?

— Не ставах за нищо. Бях беден и слаб, но кралицата видя нещо повече в мен. Даде ми цел. Когато съсече теб и тези… мравки, които пълзят с теб, ще ме възнагради. Ще имам хубава къща, жени по свой избор, богатство и власт.

— Обещала ти е всичко.

— И още. Ти каза, че ще получа вода.

— Да. Така казах. Нека ти разкрия нещо за Лилит. — Застана зад мъжа, за чието име не бе попитал, и тихо заговори в ухото му: — Тя лъже. Както и аз.

Сграбчи пленника за главата с две ръце и с едно бързо движение счупи врата му.

— Какво направи? — Разтърсена до мозъка на костите си, Мойра се втурна напред. — Какво направи?

— Това, което трябваше. Изпратила е само един. Този път. Ако си разстроена, нареди на стражите си да го изнесат оттук, преди да ви кажа какво узнах.

— Нямаше право. Никакво право. — Стомахът й не преставаше да се бунтува, откакто бе започнал с мъченията по време на разпита. — Ти го уби. Какво те прави различен от него, щом си способен да убиваш без съд и присъда?

— Разликата между нас — Кийън хладнокръвно повдигна вежди — е, че той все още беше получовек.

— Нима животът означава толкова малко за теб?

— Напротив.

— Мойра, прав е. — Блеър застана между тях. — Кийън направи каквото трябваше.

— Как можеш да говориш така?

— Аз бих сторила същото. Беше едно от верните кучета на Лилит. Ако се бе измъкнал, отново щеше да се опита да убие теб или друг от нас, до когото се добере.

— Един пленник… — започна Мойра.

— В тази война няма пленници — прекъсна я Блеър. — От която и да е страна. Ако го беше затворила в килия няколко бойци трябваше да го пазят, вместо да тренират или да стоят на пост. Беше убиец и шпионин, проникнал в противниковия лагер. А и думата „получовек“ е твърде ласкава за него — добави тя. — Никога вече нямаше да бъде човек. Ако на този стол седеше вампир, и ти би го пронизала с кол, без окото ти да мигне. Този не е по-различен.

„Тялото на един вампир нямаше да остане да лежи обезобразено и окървавено на пода — помисли си Мойра, — все още приковано към стола.“

Тя се обърна към един от стражите.

— Тинин, изнеси трупа. Погрижи се да бъде погребан.

— Да, Ваше Величество.

Долови хладното одобрение в погледа, който Тинин хвърли на Кийън.

— Да се върнем в приемната — продължи тя. — Никой от нас не е хапнал. Можеш… да ни разкажеш какво чу от него, докато се храним.

 

 

— Един-единствен стрелец — каза Кийън и с тъга си представи чаша димящо кафе.

— Звучи логично.

Блеър си сипа яйца и резен пържена шунка.

— Защо? — Въпросът на Мойра бе отправен към Блеър.

— Значи имат полувампири, обучени за битки. — Блеър кимна към Ларкин. — Като онези, с които се бихме до пещерите, но са нужни време и усилия. Както и доста работа и воля, за да бъдат държани в подчинение с магия.

— А ако магията престане да действа?

— Лудост — заключи Блеър. — Внезапен срив. Чувала съм за полувампири, които отхапват ръцете си, за да се избавят и да се върнат при създателката си.

— Бил е обречен още преди да дойде тук — промълви Мойра.

— От мига, в който е попаднал в ръцете на Лилит. Според мен е трябвало да бъде бърз удар, самоубийствена мисия. Защо да жертват повече от един боец? Ако нещата вървят както трябва, един е достатъчен.

— Да, един стрелец, една стрела. — Мойра се замисли. — Ако е достатъчно добър и има късмет, Кръгът се скъсва и Галия остава без владетел мигове след като се е сдобила с нова кралица. Щеше да е силен и ефективен удар.

— Точно така.

— Но защо е чакал да се върнем тук? Защо не се опита да ме убие до камъка?

— Не е стигнал навреме — реши Кийън. — Не е преценил правилно колко път трябва да измине и е пристигнал твърде късно. На връщане ти беше заобиколена от хора и не е имал възможност да се прицели. Затова се е включил в шествието и е изчаквал удобен момент.

— Хапни нещо. — Хойт сипа храна в чинията на Мойра. — Значи Лилит е знаела, че Мойра ще застане до камъка днес.

— Има уши навсякъде — потвърди Кийън. — Не се знае дали е възнамерявала да изпрати някого, за да осуети ритуала и резултата от него преди схватката на Блеър с Лора. Била е ядосана. Обезумяла, по думите на покойния, все още неоплакан стрелец. Както вече казах веднъж, връзката й с Лора е странна и сложна, но много дълбока, много искрена. Изпратила е нещастника, избран за тази мисия, докато е била бясна. Дала му е кон, за да стигне по-бързо… въпреки че имат ограничен брой коне.

— Как ли е малката френска кифла? — запита се Блеър.

— Била е обезобразена и в агония, когато стрелецът е тръгнал, и обградена с грижи лично от Лилит.

— По-важното е — намеси се Хойт — къде са сега Лора и останалите.

— Нашият информатор, макар и сръчен с лъка, не е бил особено наблюдателен и умен. Съдейки по това, което успях да изкопча, главният щаб на Лилит трябва да се намира на няколко километра от бойното поле. Описа малко селище, а до него — имение с няколко постройки и огромна каменна къща, където навярно са живели собствениците на земите. Покоите й са в къщата.

— Балуклун. — Ларкин погледна Мойра и видя, че лицето й е бледо, а очите — помръкнали. — Сигурно е Балуклун, земята на рода О’Нийл. Онези, на които помогнахме в деня, когато с Блеър наглеждахме капаните, преди Лора да я издебне в засада. Идваха откъм Дромбег, малко на запад от Балуклун. Щяхме да продължим по-далеч на изток, за да проверим последния капан, но…

— … аз пострадах — довърши Блеър. — Не можахме да продължим. Имахме късмет. Ако щабът й вече е бил изграден, щяха да имат сериозно числено превъзходство.

— И щяхте да сте сериозно мъртви — добави Кийън. — Настанили са се в нощта преди схватката ти с Лора.

— Сигурно все още е имало хора там или по пътя. — При тази мисъл стомахът на Ларкин се сви на топка. — И самото семейство О’Нийл. Не зная дали сега са в безопасност. Как да разберем колко…

— Не можем! — отсече Блеър.

— Вие двамата, ти и Кийън, настоявахте да изведем всички, принудително, ако се наложи, от селата и земите окото бойното поле. Да изгорим къщите, за да няма подслон за Лилит и армията й. Тогава намерих това твърде хладнокръвно и жестоко. Безсърдечно. А сега…

— Вече не можем да променим нищо. А и аз не бих променила — добави Мойра. — Не бих наредила да изгорят домовете им. Може би това е най-разумно и надеждно. Но хората, чиито домове разрушим, ще загубят волята да се бият. Затова ще действаме по този начин. — Нямаше апетит за храната в чинията си, но взе чашата чай, за да стопли ръцете си. — Блеър и Кийън разбират от стратегия, а Хойт и Глена — от магии. Ние с теб, Ларкин, познаваме Галия и хората й. Ще сломим духа и волята им.

— Сами ще изгорят всичко ненужно — увери я Кийън.

— Да, но не нашите ръце ще запалят факлите. Това е от значение. Може да се каже, че знаем къде се намират. А знаем ли колко са?

— Започна да изрежда цифри, но лъжеше. Всъщност не знаеше — каза Кийън. — Колкото и ценни да са смъртните в лагера на Лилит, тя не ги допуска до близкото си обкръжение и не им поверява важна информация. Държи ги за храна, прислуга и развлечения.

— Можем да надникнем — за първи път проговори Глена. — Щом имаме приблизителното местоположение, с Хойт можем да направим магия за откриване. Може би ще се доберем до по-точни сведения. Ще добием известна представа за броя. Когато Ларкин проникна в пещерите и арсенала им, узнахме, че имат въоръжение за хиляда или повече бойци.

— Ще погледнем. — Хойт сложи ръка върху нейната. — Но Кийън премълчава, че колкото и да са те и колкото и да съберем ние, накрая все пак те ще са повече. И по-добре въоръжени. Лилит е имала десетилетия, може би столетия, да крои планове за този момент. А ние — само месеци.

— Все пак ще победим.

Кийън повдигна вежди при репликата на Мойра.

— Защото ти си добра, а те — зли?

— Не, нищо не е толкова просто. Самият ти си доказателство за това, защото не си нито като нея, нито като нас, а нещо напълно различно. Ще победим, защото ще бъдем по-умни и по-силни. И защото в нейния лагер няма нито един като нас шестимата. — Тя се обърна към брат му. — Хойт, ти си първият. Ти ни събра.

— Всички сме избраници на Мориган.

— Тя или съдбата ни е избрала — съгласи се Мойра. — Но ти започна мисията. Първи повярва, че имаш силата и волята да изковеш този кръг. Затова гледам на теб така. Аз управлявам Галия, но не и тази компания.

— Нито пък аз.

— Никой от нас не стои начело. Трябва да действаме като един, въпреки различията си. Затова разчитаме един на друг за всичко, от което се нуждаем. Аз далеч не съм най-силният воин тук, а магическата ми сила е нищожна. Не притежавам нито дарбата на Ларкин, нито хладнокръвието да убивам без колебание. Ценното в мен са познанието и авторитетът, които предлагам.

— Притежаваш много повече — възрази Глена.

— Ще притежавам повече, преди да дойде краят на всичко това. Има още неща, които трябва да свърша. — Мойра се изправи. — Ще се заловя отново за работа веднага щом мога.

— Държане на истинска кралица — отбеляза Блеър, след като тя излезе от стаята.

— Много достойно. — Глена се обърна към Хойт. — Какъв е планът?

— Първо ще надникнем във вражеския лагер. После мисля да поработим с огън. Той остава едно от най-мощните ни оръжия, така че не е зле да заредим още мечове.

— Достатъчно рисковано е да поверим мечове в ръцете на някои от хората, които обучаваме — изтъкна Блеър. — Особено пък — заредени с огнена сила.

— Права си. — Хойт се замисли и кимна. — Тогава ние ще решим на кого да поверим такова оръжие. Трябва да поставим колкото е възможно повече добри бойци на пост близо до щаба на Лилит. Ще имат нужда от сигурно убежище след залез.

— Говориш за укрепления. Има къщи и колиби, разбира се. — Ларкин замислено присви очи. — През деня можем да построим още убежища, ако е нужно. Има и странноприемница между нейния лагер и съседното селище.

— Защо не отидем да огледаме района? — Блеър побутна чинията си встрани. — Вие с Глена се заемете със своите задачи, а ние с Ларкин ще направим оглед отвисоко. Готов ли си за образа на дракон?

— Да — усмихна се той. — Особено щом ще ме яздиш ти.

— Секс, секс, секс… Това момче е машина в леглото.

— В тази връзка — суховато каза Кийън, — аз отивам да си легна в своето.

Хойт леко стисна ръката на Глена и промърмори:

— Почакай. — После настигна брат си. — Искам да разменя няколко думи с теб.

Кийън отегчено хвърли поглед към него.

— Вече чух твърде много за една сутрин.

— Ще преглътнеш още малко. Моята стая е по-близо, ако нямаш нищо против. Предпочитам да поговорим насаме.

— По-добре това, отколкото да припкаш след мен като кученце до моята, за да ми досаждаш, докато ми се прииска да изтръгна езика ти.

По пътя между приемната и спалните се суетяха слугини. „Подготовка за пир“, помисли си Кийън и се запита дали защото Хойт бе заговорил за огън, си представи император Нерон и неговата лира.

Хойт прекрачи прага, но веднага протегна ръка, за да препречи пътя на Кийън.

— Слънцето — каза той и изтича да спусне завесите на прозорците.

Стаята потъна в мрак. Без да мисли, Хойт махна с ръка към няколко свещи, които внезапно се запалиха.

— Много е удобно да умееш това — отбеляза Кийън. — Отдавна не бях си спомнял как карахме подпалките да пламват.

— Елементарно умение. Ако беше положил малко усилия да развиеш силата си, и ти щеше да можеш.

— Пълна скука. Онова там уиски ли е? — Кийън пристъпи към гарафата и си наля. — О, какъв е този укор? — Прочете изражението на брат си над чашата, преди да отпие първата пареща глътка. — Ще ти напомня, че за мен сега е краят на деня… всъщност доста по-късно. — Огледа се и закрачи из стаята. — Женски аромат. Жени като Глена винаги оставят нещо след себе си, което да напомня на любимия за тях. — Отпусна се на едно кресло, приведе се и изпъна крака. — Е, с какво още си така твърдо решен да ме отегчаваш?

— Преди време харесваше и дори търсеше моята компания.

Кийън лениво сви рамене.

— Може би деветстотин години раздяла отслабват братската близост.

Лицето на Хойт нададе съжаление, преди да се обърне, за да добави торф в огън.

— Отново ли ще бъдем в обтегнати отношения?

— Ти ми кажи.

— Исках да поговорим насаме за онова, което стори със затворника.

— Още една лекция по човечност. Да, да, трябваше да го потупам по рамото и после да застане пред съд, трибунал или както и да се нарича правораздавателният орган в тази страна. Трябваше да свикам Женевската конференция. Безсмислени брътвежи.

— Не зная за каква конференция говориш, но не може да се мисли за съд или трибунал при подобни обстоятелства в момент като този. Това исках да ти кажа. Ти екзекутира един убиец, както бих постъпил и аз, макар и с повече такт и… хитрост.

— А, значи щеше да се промъкнеш до килията и да забиеш нож между ребрата му? — Кийън повдигна вежди. — Тогава всичко е наред.

— Не, нищо не е наред. Всички изживяваме ужасен кошмар. Казвам само, че ти направи необходимото. Негодникът го заслужи с опита си да убие Мойра, която обичам, както обичах сестрите си, и с раната, която ти причини. Никога не съм убивал човек… създанията, които унищожихме през тези седмици, не бяха хора. Но този щях да убия, ако ти не ме бе изпреварил — Хойт замълча, за да успокои дишането си, ако не духа си. — Исках да знаеш с какви чувства го приемам. Но, изглежда, губя времето и на двама ни, защото чувствата ми не те интересуват ни най-малко.

Кийън не помръдна. Само отмести поглед от гневното лице на брат си към чашата в ръцете си.

— Интересуват ме, колкото и да не ти се вярва. Иска ми се да не беше така. Ти събуди в мен неща, които бях успял да потисна толкова отдавна, че вече не помня кога. Събуди спомена за близките ни, Хойт, а ги бях погребал.

Хойт бавно се приближи, взе си стол и седна срещу него.

— Все още си мой брат.

Когато Кийън отново вдигна очи, погледът им бе празен.

— Не съм ничий брат.

— Може би не си бил от смъртта си до деня, в който те открих. Но вече е различно. Може и да не те е грижа за чувствата ми, но държа да знаеш, че се гордея с това, което правиш. Зная, че ти е по-трудно, отколкото на всеки от нас, другите.

— Очевидно, както ви показах днес, за мен не е никак трудно да убивам, било то вампири или хора.

— Нима мислиш, че не забелязвам как слугите бързат да се изнижат, когато си наблизо? Че не видях как Шинан се втурна да спасява детето си, сякаш щеше да счупиш врата му като на онзи негодник? Не мога да отмина подобни обиди към теб с безразличие.

— Не приемам страха от мен като обида. Няма значение. Наистина — упорито настоя той, когато Хойт доближи лице до неговото. — За мен всичко това е миг във вечността. Дори по-кратко. Щом свърши — освен ако имам късмета да бъда прободен с дървен кол в сърцето — ще продължа по пътя си.

— Дано този път те довежда при мен и Глена от време на време.

— Може би. Харесва ми да я гледам. — Устните на Кийън бавно се разтегнаха в шеговита усмивка. — Кой знае, може би някога ще се вразуми и ще съжалява, че не е избрала другия брат. Нужно е само търпение.

— Тя е луда по мен. — Отново спокоен, Хойт протегна ръка, взе чашата му и отпи глътка уиски.

— Сигурно е луда, щом се забърка с теб, но жените са странни същества. Страхотен късметлия си, Хойт, ако досега не съм го споменавал.

— Тя е магията сега. — Хойт остави чашата. — Не намирах никакъв смисъл без нея. Светът ми се преобърна, когато тя влезе в него. Иска ми се и ти някога да…

— Съдбата не е отредила това за мен. Поетите твърдят, че любовта е вечна, но мога да ти кажа, че нещата стоят доста различно, когато си безсмъртен, а жената — не.

— Влюбвал ли си се някога?

Кийън отново се загледа в уискито си и мислено се върна назад във вековете.

— Не така, както навярно имаш предвид. Не като теб и Глена. Но съм изпитвал достатъчно силни чувства, за да зная, че нямам избор.

— Нима любовта е избор?

— Както всичко друго. — Кийън допи уискито на един дъх и остави празната чаша. — Сега избирам да си легна.

— Днес избра да поемеш стрелата, предназначена за Мойра — изтъкна Хойт, когато Кийън тръгна към вратата.

Кийън се спря и плахо хвърли поглед към него.

— Да.

— Според мен беше чисто човешки избор.

— Така ли мислиш? — Той сви рамене. — А според мен беше просто импулс, който ми коства доста болка.

Излезе и се отправи към стаята си в северното крило на замъка. „Импулс“, отново помисли той и призна пред себе си, че за миг бе изпитал неистов страх. Ако бе видял стрелата секунда по-късно или се бе забавил със стотна, Мойра щеше да е мъртва.

В този миг на импулсивен страх я бе видял мъртва. Стрелата все още трептеше, забита в плътта й, и кръвта изтичаше от безжизненото й тяло по тъмнозелената рокля и сивите камъни.

От това се страхуваше — от края на живота й, който бе безсилен да предотврати. От преминаването й в свят, недостижим за него. С онази стрела Лилит безвъзвратно щеше да му отнеме последното, което събуждаше чувства у него.

Защото бе излъгал брат си. Беше се влюбил, въпреки най-добрите… или най-лошите си намерения. В новокоронясаната кралица на Галия.

Беше глупава и невъзможна любов и с времето щеше да я превъзмогне. След едно-две десетилетия вече нямаше да помни точния оттенък на онези издължени сиви очи. Нежното й ухание вече нямаше да гъделичка сетивата му. Нямаше да помни мелодията на гласа й и онази бавна, сериозна усмивка.

„Тези неща отмират — напомни си той. — Само трябва да ги оставиш.“

Влезе в стаята си, затвори и залости вратата.

Завесите бяха плътно спуснати и не влизаше никаква светлина. Знаеше, че Мойра е дала строги указания на камериерките. Както и че е избрала именно тази стая за него, далеч от другите, защото е със северно изложение.

„По-малко пряка светлина“, помисли си той. Предвидлива домакиня.

Съблече се в мрака и за миг се сети за музиката, която обичаше да си пуска преди заспиване или когато се събуди. Музика, която изпълваше тишината.

Но тук нямаше нито компактдискове, нито радио или нещо подобно.

Изтегна се гол в леглото. И в пълния мрак и тишина се предаде на съня.