Нора Робъртс
Долината на мълчанието (12)

Единадесета глава

По заповед на Мойра знамената бяха спуснати и на разсъмване музикантите изсвириха реквием. Искаше й се да стори нещо повече, ако боговете позволят, за всички отдали живота си в тази война. Но засега това бе единственото, което можеше да се направи в тяхна памет.

Застана в двора на замъка, разкъсвана между гордост и скръб, докато гледаше как мъжете и жените воини се подготвят за дългия поход на изток. Вече се бе сбогувала с придворните си дами и Фален, съпруга на братовчедка си.

— Ваше Величество. — Найл, едрият страж, който сега бе един от най-доверените предводители, застана пред нея. — Да наредя ли да отворят портите?

— След малко. Иска ти се и ти да тръгнеш днес.

— Служа на Ваше Величество, милейди.

— Имаш свои лични желания, Найл, и ги разбирам. Но си ми нужен тук още известно време. Скоро ще дойде и твоят час. — „Ще дойде часът за всички ни“, помисли си тя. — Как са брат ти и семейството му?

— В безопасност са, благодарение на лорд Ларкин и лейди Блеър. Кракът на брат ми заздравява, но няма да може да се бие.

— Има много други начини да участва, освен като размахва меч на бойното поле.

— Да. — Ръката му стисна дръжката на препасания меч. — Но аз наистина съм готов да размахам своя.

Мойра кимна.

— Ще имаш тази възможност. — Пое си дъх. — Отвори портите.

За втори път проследи с поглед хората си, напускащи сигурността на замъка. Тази сцена щеше да се повтаря безброй пъти, докато самата тя премине през тези порти, оставяйки зад тях твърде старите, твърде младите, болните и недъгавите.

— Времето е ясно — каза Ларкин до нея. — Трябва да стигнат до първата база без неприятности по пътя.

Тя остана мълчалива и извърна глава натам, където стоеше Шинан с дете на ръце, друго на път и трето до полата й.

— Дори за миг не заплака.

— Не би изпратила Фален със сълзи.

— Сигурно напират в нея като порой, но не ще допусне децата й да ги видят. Ако силата на духа е оръжие, Ларкин, ще пометем враговете.

Когато се обърна и тръгна обратно към замъка, той я настигна.

— Нямаше време да поговоря с теб преди — започна Ларкин. — Нито после…

— След като нахълта в личния ми живот? — Тонът й вече бе спокоен и хладен.

— Не съм нахълтал. Просто се оказах на неподходящо място в неподходящ момент за всички засегнати. С Кийън изяснихме въпроса.

— А, така значи. — Веждите й подскочиха, когато го изгледа изпод тях. — Нищо чудно. Мъжете винаги решават проблемите помежду си по един или друг начин.

— Не ми говори с този кралски тон. — Той хвана ръката й и я поведе към една от градините, на по-уединено място. — Как, питам те, как очакваше да реагирам, когато узная, че си била с него?

— Предполагам, че би било прекалено да очаквам тактично да се оттеглиш.

— Разбира се, по дяволите! Като си помисля, че съблазнител с близо хиляда години опит те е прелъстил…

— Беше точно обратното. Уверявам те.

Той засрамено извърна глава, почеса се и отчаяно се завъртя в кръг.

— Не искам да зная подробностите, ако нямаш нищо против. Вече му се извиних.

— А на мен?

— Какво искаш от мен, Мойра? Обичам те.

— Очаквам най-сетне да проумееш, че съм зряла жена, способна сама да си избере любовник. Не се мръщи на тази дума! — нетърпеливо се сопна тя. — Мога да управлявам страната, мога да се бия, да умра, ако е нужно, но душата ти страда при мисълта, че мога да имам любовник?

Това го накара да се замисли.

— Е, добре, ще го приема. Но за нищо на света не искам да те видя наранена. Нито в битка, нито в любовта. Това достатъчно ли е?

Гневът й отшумя и сърцето й се разнежи, както винаги ставаше между тях.

— Би трябвало да бъде, защото и аз не искам ти да страдаш, Ларкин, нали няма да отречеш, че имам остър, проницателен ум?

— Твърде остър и проницателен понякога.

— Напълно осъзнавам, че не мога да имам бъдеще с Кийън. С ума си разбирам, че онова, което направих, един ден ще ми донесе болка и тъга. Но в сърцето си чувствам нужда да изживея това, което мога да имам с него сега. — Мойра прокара пръсти по листата на разцъфнал храст. „Ще опадат, помисли си тя, при първата слана.“ Много неща щяха да паднат тогава. — И с ума, и със сърцето си съм убедена, че и за двама ни е по-добре, че се случи. Нима е възможно да обичаш и да страниш от любимия?

— Не зная.

Мойра погледна назад към двора, където хората отново се залавяха с обичайните си всекидневни занимания.

„Животът продължава — помисли си тя. — Ще се погрижим да продължи и занапред, каквото и да загубим.“

— Сестра ти гледаше как съпругът й се отдалечава и знаеше, че може никога вече да не го види жив. Но не заплака нито пред него, нито пред децата си. Ще си поплаче насаме. Има право на тези сълзи. Както и аз на онези, които ще пролея, когато всичко свърши.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Стига да мога.

Ларкин докосна бузата й.

— Когато ти се плаче, спомни си, че рамото ми е на твое разположение.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Щом се разделиха, Мойра влезе в приемната, където откри Блеър и Глена вече да обсъждат графика за деня.

— Къде е Хойт? — попита тя, докато си наливаше чай.

— Работи здравата. Вчера бяха завършени нова партида оръжия. Ще ги зареждаме денонощно. Аз ще поработя с някои от хората, които ще останат тук, когато ние заминем. Елементарни предпазни мерки, уроци по самозащита и нападение.

— Ще ти помогна с това. А ти, Блеър?

— Веднага щом Ларкин престане да си играе на сводник, ще…

— Какво говориш?!

— Има разгонена кобила и е помолил Кийън да позволи да я заведат при неговия Влад. Дори няма да я нахранят и напоят, преди да я оправи. Мислех, че ти е казал.

— Не, имахме други въпроси за обсъждане и сигурно е пропуснал. Значи ще използват жребеца на Кийън за разплод. — Мойра бавно се усмихна. Да, животът наистина продължаваше. — Добра идея. Вдъхва надежда… и е доста хитра, може би ще се получи забележително поколение. Значи затова Ларкин беше пред вратата на Кийън призори.

— Реши, че ако Кийън възрази, може да… Почакай. — Блеър протегна ръка напред. — Откъде знаеш, че призори Ларкин е бил пред вратата на Кийън?

— Тъкмо излизах от стаята, когато той дойде.

Мойра спокойно отпи чай, докато Блеър и Глена се спогледаха, а после изду бузи.

— Добре.

— Няма ли да осъдите и заклеймите Кийън за това, че е прелъстил невинна девойка?

Блеър прокара език по зъбите си.

— Ти си била в стаята му. Не мисля, че е в стила му да те покани там, за да разглеждаш сувенири.

Мойра удари по масата от задоволство.

— Ето! Знаех си, че жена би проявила повече разум и уважение към личния ми избор. А ти? — повдигна вежди срещу Глена. — Нищо ли няма да кажеш по въпроса?

— И двамата ще страдате — и вече го знаете. Затова ще кажа само, че се надявам да изживеете цялото щастие, което можете да си дарите, докато сте заедно.

— Благодаря.

— Добре ли си? — попита Глена. — Първия път често е трудно и малко разочароващо.

Мойра се усмихна широко.

— Беше прекрасно и вълнуващо — повече, отколкото съм си представяла. Никоя от фантазиите, които съм имала, не се доближава до истината.

— Ако мъж с няколкостотин години практика не е добър — замислено каза Блеър, — значи е безнадежден случай. И Ларкин влезе, когато… о, сигурно е откачил.

— Удари Кийън с юмрук в лицето, но после са се помирили. Както мъжете често уреждат споровете помежду си. Постигнахме съгласие, че изборът ми на другарче в леглото си е моя работа, и продължаваме напред.

Последва пълно мълчание, когато и трите завъртяха очи.

— Остава малко време, преди да напуснем това безопасно място. И да се надяваме — предостатъчно след Самен, за да обсъдим този избор.

— Е, аз тръгвам — каза Блеър. — С Ларкин… след като дълго го убеждавах, ще опитаме да обяздим няколко дракона. Все още не е очарован от идеята, но се съгласи да опитаме.

— Ако е възможно, ще бъде голямо предимство за нас. — Опряла брадичка на юмрука си, Мойра се замисли. — Това е начин да включим и онези, които не могат да бъдат толкова полезни на бойното поле. Ако се научат да ги яздят… стрелци във въздуха…

— Със запалени стрели — кимна Блеър. — Не е нужно да имат точен мерник.

— Стига да не стрелят по нашия отбор — довърши Глена. — Не ни остава много време за тренировки, но опитът си струва.

— Огън, да — съгласи се Мойра. — Силно оръжие… още по-силно, ако идва от въздуха. Жалко, че не можете с магия да окачите слънцето на върха на някоя стрела, тогава всичко щеше да свърши за миг.

— Ще придумам Ларкин да тръгваме. — Блеър стана и се поколеба. — Знаете ли, моят първи път беше, когато бях на седемнадесет. Момъкът бързаше и си помислих: „Значи това било? Шибана работа“. Друго си е да те просвети мъж, който знае какво прави и има усет за стил.

— Да. — Мойра се усмихна бавно, със задоволство. — Определено.

Усети как Блеър и Глена още веднъж се спогледаха над главата й и продължи да отпива от чая си, когато Блеър излезе от стаята.

— Обичаш ли го, Мойра?

— Мисля, че част от мен, дълбоко в мен, е чакала цял живот да почувства това, което чувствам към него. Това, което майка ми е изпитвала към баща ми през краткото време, което са имали заедно. Онова, което зная, че ти изпитваш към Хойт. Как мислиш — дали само си въобразявам, че е любов, защото е такъв, какъвто е?

— Не, не вярвам. Самата аз изпитвам дълбоки и силни чувства към него. Разбира се, те са свързани с това, което е той. Но, Мойра, ти знаеш, че не можеш да имаш живот с него. Именно защото е такъв. Нещо, което е невъзможно да промените, както слънцето — да полети на върха на стрела.

— Слушах всичко, което Кийън и Блеър са ни разказвали за… неговия вид. — Беше прочела и цял куп томове, факти и легенди. — Зная, че никога няма да остарее. Че винаги ще бъде, какъвто е бил в момента на ухапването. Млад, силен и жизнен. А аз ще се променя. Ще стана немощна и сбръчкана старица. Ще ме налегнат болести, за разлика от него.

Мойра стана и отиде до прозореца, откъдето проникваше лъч светлина.

— Дори ако чувствата ми са споделени, за нас няма бъдеще. Той не може да стои тук, където съм аз сега и чувствам топлината на слънцето върху лицето си. Имаме само мрака. Не може да има деца. Няма да получа от него дори това. Бих поискала, може би, година заедно или пет, или десет. Изкушавам се — промърмори тя. — Но каквито и да са егоистичните ми желания, имам дълг. — Обърна се. — Той не може да остане, а аз не мога да отида с него.

— Когато се влюбих в Хойт и не вярвах, че можем да бъдем заедно, сърцето ми се късаше всеки ден.

— Но все пак го обичаше.

— Все пак го обичах.

Мойра стоеше с гръб към изгряващото слънце и короната й проблясваше на светлината му.

— Мориган каза, че идва време за прозрения. Зная, че животът ми нямаше да бъде толкова скъпоценен, ако не го обичах. Колкото повече означава животът за нас, толкова по-дълго и упорито ще се борим да го запазим. Така нося в себе си още едно оръжие. И ще го използвам.

 

 

Мойра откри, че един дълъг ден, прекаран в обучаване на деца и старци как да се защитават, е по-уморителен от часове наред физически тренировки. Не бе предполагала колко трудно може да обясниш на едно дете, че чудовищата наистина съществуват.

Главата я болеше от въпроси, а сърцето й бе свито от болка заради страха, който бе видяла.

Излезе в градината да подиша въздух и още веднъж да вдигне поглед към небето в очакване да види, че Ларкин и Блеър се връщат.

— Ще бъдат тук преди залез.

Завъртя се, стресната от гласа на Кийън.

— Какво правиш тук? Все още е ден. — Той стоеше, облегнат на камъните, далеч от пряка слънчева светлина.

— Хубаво място, тихо. Знаех, че рано или късно ще дойдеш да постоиш тук няколко минути.

— Изучавал си навиците ми.

— Просто убивам времето.

— С Глена поработихме с децата и старците. Показахме им как да се защитават, ако има нападение, след като заминем. Не можем да оставим много от хората, годни за битка, да бранят замъка.

— Портите ще останат заключени. Хойт и Глена ще създадат допълнителна защита. Всички ще са в безопасност.

— А ако загубим?

— Тогава никой не ще може да стори нищо.

— Мисля, че винаги има известна надежда, ако дадеш избор и оръжие в ръцете на хората. — Мойра пристъпи към него. — Да ме чакаш ли си дошъл?

— Да.

— Е, сега, когато съм тук, какво решаваш да правиш?

Той не помръдна от мястото си, но вътрешната му борба бе очевидна. Въпреки че въздухът сякаш затрепери от вихъра на тази борба, Мойра остана спокойна, със сериозен и търпелив израз на очите.

Изведнъж Кийън хвана двете й ръце със светкавично енергично движение, при което тя залитна и се озова в прегръдката му. Устните му бяха ненаситни.

— Добър избор — едва успя да промълви Мойра, когато вече можеше да говори.

Той отново впи устни в нейните и я остави без дъх и воля.

— Знаеш ли какво събуди в мен? — попита Кийън и без да изчака отговора й, се обърна, сграбчи ръцете й и я метна на гърба си.

— Кийън, какво…

— Дръж се здраво! — изкомандва той и прекъсна озадачения й смях.

После скочи нагоре. Мойра обви ръце около врата му и затаи дъх. Просто се бе издигнал на повече от три метра от земята и се катереше по стените.

— Какво правиш? — Осмели се да погледне надолу и изведнъж стомахът й се сви при мисълта за падане. — Трябваше да ме предупредиш, че си загубил ума си.

— Загубих го, когато ти влезе в стаята ми снощи. — Вмъкна се вътре през прозореца и спусна завесите зад гърба си. Озоваха се в пълен мрак. — Това е цената, която плащаш сега.

— Щом искаш да се върнеш вътре, има врати…

Мойра издаде тих тревожен вик, когато Кийън отново я грабна на ръце. Сякаш летеше във въздуха в непрогледния мрак. Следващият й вик бе на удивление и вълнение, щом се озова под него в леглото и ръцете му трескаво се плъзнаха под дрехите й, търсейки гола плът.

— Почакай. Почакай. Не мога да мисля. Не мога да видя нищо.

— Твърде късно е и за двете.

Устните му я накараха да замълчи, а ръцете му я издигнаха върху висока, мощна вълна.

Тялото й се напрегна под неговото и това бе знак, че се стреми към гребена на тази вълна. Когато го достигна, издаде сподавен стон и дъхът й докосна устните му, преди да се отпусне и да остане неподвижна.

Кийън обхвана китките й и придърпа ръцете й над главата. Вече лежеше безпомощна — и той плавно навлезе в плътта й.

Би извикала отново, но гласът й бе секнал. Безмълвна, сляпа и неспособна да се движи, със заклещени ръце, можеше само да се предаде на отчаяната наслада да усеща проникването му, докато започна да се извива към него, следвайки трескавия му ритъм.

Този път надигането до гребена на вълната бе разбиващо.

След миг кожата й гореше върху омекналите кости и не намери сили да помръдне, дори когато той стана, за да запали камината и свещите.

— Невинаги имаме избор — каза Кийън и й се стори, че чува наливане на течност в чаша. — И невинаги той е оръжие.

Тя усети допира на чашата до ръката си и успя да повдигне натежалите си клепачи. Издаде звук, взе чашата, но не знаеше дали ще може да погълне и глътка вода.

Едва сега видя червения белег от изгаряне на ръката му. Бързо се надигна и едва не разплиска водата.

— Пострадал си. Дай да видя. Не…

Забеляза, че белегът е с форма на кръст.

— Трябваше да го сваля.

Припряно пъхна кръста и верижката под косата си.

— Нищожна цена. Твърде лесно губя контрол с теб.

— Радвам се, че е така. Дай ми ръката си. Имам някакви лечителски способности.

— Не си прави труда.

— Дай ми ръката си. Нека се поупражнявам.

Протегна своята в очакване. След миг той седна до нея и сложи ръка върху нейната.

— Радвам се, че губиш контрол — отново каза тя и привлече погледа му с очите си. — Хубаво е да зная, че съм толкова желана, че има нещо в мен, което привлича нещо в теб с такава неудържима сила.

— Опасно е, когато вампир губи контрол с човек. Би могло да доведе до гибел.

— Ти никога няма да ме нараниш. Защото ме обичаш.

На лицето му бавно се изписа изумление.

— Сексът рядко има нещо общо със…

— Това, че съм неопитна, не ме прави слабоумна или наивна. Сега по-добре ли е?

— Кое?

Мойра се усмихна.

— Ръката ти. Белегът избледня.

— Добре е. — Той отдръпна ръката си. Всъщност вече не усещаше парене. — Бързо се учиш.

— Да. Ученето е моята страст. Всичко, което съм узнала за теб досега, ме кара да вярвам в това. Ти ме обичаш. — Крайчецът на устните й леко се повдигна, когато погали косите му. — Снощи можеше да се възползваш от положението с по-малко съпротива, всъщност сигурно щеше да го направиш, ако беше просто секс. Ако бе движен само от физическо желание, нямаше да си толкова внимателен с мен и дори да ми се довериш и да поспиш до мен. — Вдигна пръст, преди Кийън да проговори. — Има нещо повече.

— С теб не може да няма.

Тя стана и приглади дрехите си.

— Когато Ларкин влезе, ти не направи нищо, за да му попречиш да те удари. Обичаш ме и затова се почувства виновен, че си ми отнел нещо, което смяташ за невинност. Обичаш ме и затова си ме наблюдавал достатъчно дълго, за да знаеш едно от любимите ми места. Чакаше ме там, а после ме доведе тук, защото се нуждаеш от мен. Привличам те, Кийън, както ти мен. — Не откъсна поглед от него, докато отпиваше глътка вода. — Обичаш ме, както аз теб.

— Колкото и рисковано да е за теб.

— И за теб — кимна тя. — Живеем във време на рискове.

— Мойра, никога не ще можем да…

— Не казвай никога. — Гласът й затрепери от вълнение и очите й добиха своя оловносив цвят. — Зная всичко за никога. Говори ми за днес. Нека изживеем това, което имаме днес. Трябва да се бием за утрешния ден и за всички следващи. Но за нас с теб съществува само днешния. Всяко днес, което можем да имаме.

— Не плачи. Предпочитам отново да ме опариш с кръста, отколкото да виждам сълзи.

— Няма да заплача. — Мойра стисна клепачи за миг и положи усилие да удържи на думата си. — Искам да ми кажеш онова, което ми показа. Искам да изречеш онова, което виждам, когато ме погледнеш.

— Обичам те. — Той се приближи към нея и нежно докосна лицето й с върховете на пръстите си. — Това лице, тези очи, всичко, което се крие в тях. Обичам те. За хиляда години живот никога не съм обичал друга.

Тя хвана ръката му и притисна устни към нея.

— О, виж, вече няма белег. Любовта те изцели. Най-силната магия.

— Мойра… — Кийън задържа ръката й в своята, а след това я сложи на гърдите си. — Ако тук биеше нещо, щеше да бие за теб.

В очите й отново запариха сълзи.

— Макар и неподвижно, сърцето ти не е празно. Не е безмълвно, защото ми говори.

— И това е достатъчно?

— Нищо не може да бъде достатъчно, но не искам повече. Ела ще… — Мойра замълча, когато чу викове отвън. Обърна се, изтича до прозореца и отмести едното перде. Изведнъж вдигна ръка към шията си. — Кийън, ела да видиш. Слънцето клони към залез. Ела да видиш.

Небето бе пълно с дракони. Изумрудени и рубинени, лъскавите им тела се рееха над замъка като проблясващи скъпоценни камъни на чезнещата светлина. А виковете им, подобни на тръбен зов, звучаха като песен.

— Виждал ли си нещо толкова красиво?

Усещайки ръката му на рамото си, Мойра вдигна своята и я хвана.

— Чуй как хората ги приветстват. Виж децата, които тичат и се смеят. Това са звуците на надеждата, Кийън. Звуците и гледките.

— Да ги доведат тук е едно, а да ги обяздим и използваме в битка като бойни коне — съвсем друго, Мойра. Но гледката наистина е красива, а звуците — обнадеждаващи.

Мойра се загледа в драконите, които започнаха да се приземяват.

— Щом си живял хиляда години, сигурно има малко неща, които не си правил.

— Малко са — потвърди той и не можа да сдържи усмивката си. — Но не съм яздил дракон. И изгарям от желание да опитам. Да слезем долу.

Все още имаше слаба слънчева светлина и му бе нужно проклетото наметало, за да излезе на открито. Въпреки това Кийън откри, че все още може да бъде изненадан и омагьосан… когато се вгледа в жълтеникавото око на млад дракон.

Причудливите тела бяха покрити с големи лъскави люспи, гладки като стъкло. Крилете им бяха прозрачни като воал и те ги държаха прибрани до телата си, стъпвайки по земята. Но го плениха очите им. Изглеждаха любопитни, умни и дори закачливи.

— Решихме, че по-младите ще са по-лесни за обучаване — каза Блеър, докато стояха и ги гледаха. — Ларкин общува с тях най-добре дори в обичайния си образ. Имат му доверие.

— Затова ще му е трудно да ги използва в битка.

— Да, любимият ми е чувствително момче и дълго спорихме. Надяваше се да убеди всички да ги използваме за транспорт. Но те могат да изиграят огромна роля на бойното поле. Или над него. Все пак трябва да призная, че самата аз се чувствам малко гузна заради тази идея.

— Прекрасни са. Непокварени.

— Ние ще променим втората част — въздъхна Блеър. — Всичко е оръжие. Впрочем искаш ли да полетиш?

— Дяволски много.

— Първо с мен. Да, да — каза тя, долавяйки негодуванието в очите му. — Пилотираш частния си самолет, яздиш коне, с един скок се придвижваш между високи сгради. Но никога не си яздил дракон, така че няма веднага да пробваш соло. — Бавно пристъпи към едно от създанията с рубинени и сребристи люспи. Беше го яздила на връщане, но отново подаде ръка, за да усети мириса й. — Ела, запознай се с нея.

— С нея?

— Да, погледнах ауспуха на машината — усмихна се Блеър. — Не се сдържах.

Кийън докосна тялото на дракона отстрани и бавно плъзна ръка към главата.

— Красавица си — зашепна той на ирландски.

Отговорът на женската бе ласкаво погалване с опашка.

— Хойт има същия подход към тях. — Блеър кимна към брат му, който галеше сапфирените люспи на друг дракон. — Навярно е семейна черта.

— Хм! А защо виждам Нейно Величество да възсяда един от тях сама?

— Летяла е с дракон и друг път… тоест с Ларкин в образа на дракон, така че знае как се язди. Напоследък се учи да язди и други неща.

— Моля?

— Просто изтъквам. Днес се държите доста по-непринудено един с друг, отколкото вчера. — Усмихна му се широко и се метна на гърба на дракона. — Але хоп!

Кийън се качи зад нея със същата лекота, с която бе скочил до прозореца.

— Стабилно — отбеляза той. — По-удобни са, отколкото изглеждат. Не е твърде различно от възсядане на кон.

— Да, ако говориш за Пегас. Впрочем не е нужно да ги пришпорваш като коне или да цъкаш с език. Просто…

Блеър се наведе над шията на дракона и прокара ръка по нея. Със звук, наподобяващ напевно мучене, той разпери криле. И се издигна в небето.

— Който живее толкова дълго — каза Кийън зад Блеър, — има време да опита от всичко.

— Това несъмнено е най-добрата страна. Трябва да се погрижим за подкрепата. Храна, драконов тор…

— Сигурно от него разцъфтяват прелестни рози.

Блеър наведе глава назад и избухна в смях.

— Може би. Трябва да обучим и тях, и ездачите им. Но тези красавци схващат бързо. Гледай.

Леко се наведе надясно и драконът зави в същата посока.

— Нещо като каране на мотоциклет.

— Подобен принцип. Навеждаш се на завоите. Виж Ларкин. Как се перчи само.

Той яздеше огромен златист дракон и правеше сложни лупинги и завъртания.

— Слънцето залязва — каза Кийън. — Да изчакаме няколко минути, за да не се опържа, и ще се посъстезаваме.

Блеър погледна назад през рамо.

— Дадено. Не мога да не кажа нещо.

— Кога си се сдържала?

— Тя носи целия свят върху плещите си. Ако това, което изживявате заедно, й помага да се разсее, аз съм „за“. Връзката ми с Ларкин донякъде прави бремето по-леко за мен. Дано и с вас двамата да е така.

— Изненадваш ме, преследвачке на демони.

— Изненадвам и себе си, вампире, но така стоят нещата. Слънцето вече залезе. Готов ли си за състезание?

С огромно облекчение Кийън побутна качулката на наметалото назад.

— Да покажем на твоя каубой какво са ловки маневри!