Нора Робъртс
Долината на мълчанието (15)

Четиринадесета глава

Целуна я на балкона — и тя щеше да запомни този миг, всичко в него. Никога не би забравила тихата музика на нощта, хладния въздух, умелите ласки на устните му.

Тази нощ нямаше да мисли за изгрева и задълженията, които носи. Нощта бе неговото време и докато бяха заедно, щеше да бъде и нейното.

— Целувал си много жени.

Кийън леко се усмихна и отново докосна устните й със своите.

— Да.

— Стотици.

— Най-малко.

Мойра го изгледа с присвити очи.

— Хиляди.

— Много вероятно.

— Хм! — Отдалечи се от него и се облегна с гръб на каменния парапет. — Мисля да издам заповед всеки мъж в кралството да дойде и да целуне своята кралица. Така ще те настигна. Ще бъде и нещо като проучване, за сравнение. Да видим колко те бива.

— Интересно. Навярно ще откриеш, че твоите поданици не могат да ми съперничат.

— Така ли? Откъде си толкова сигурен? Нали не си се целувал с мъж от Галия?

Кийън се засмя.

— Голяма умница си.

— Неведнъж са ми го казвали. — Тя остана на мястото си, когато пристъпи към нея и опря ръце на парапета от двете й страни. — Само умни жени ли харесваш?

— Напоследък, ако очите им имат цвят на нощна мъгла, а косите — на полиран дъб.

— Сиво и кафяво. Винаги съм ги смятала за скучни цветове, но когато съм с теб, не намирам нищо скучно в себе си. — Сложи ръка на сърцето му. Макар и да не биеше, долови пулса в очите му. — Не изпитвам срам или безпокойство. Изпитвах, преди да ме целунеш. — Долепи устни там, където го бе докоснала с ръка. — Тогава си помислих: „О, разбира се. Трябваше да зная“. В мен се вдигна завеса и вярвам, че никога няма да се спусне отново.

— Ти вливаш светлина в мен, Мойра.

Не каза нито на нея, нито на себе си, че след раздялата им тази светлина отново ще угасне.

— Луната е ясна тази нощ, звездите греят. — Тя сложи ръка върху неговата. — Ще оставим завесите дръпнати, докато стане време да спим.

Влезе с него в стаята, озарена от лунна светлина и свещи. Знаеше какво ще се случи сега, как топлината ще става все по-силна, докато лумне огън. И с него ще нахлуят вълнуващи усещания.

Навън прозвуча вик на сова. „Търси другар“, помисли си Мойра. Добре познаваше това чувство, този копнеж да има някого до себе си.

Повдигна диадемата си, остави я и посегна да свали обиците. Когато забеляза, че той я гледа, осъзна колко възбуждаща може да бъде тази прелюдия към събличането.

Свали ги бавно, взирайки се в очите му, които не откъсваха поглед от нея. Извади кръста, пъхнат под корсажа й, и го издърпа над главата си. Знаеше, че това е проява на доверие.

— Придворните ми дами ги няма. Ще развържеш ли връзките ми? — Обърна се с гръб към него и повдигна косите си. — Ще се опитам да направя цип. Просто нещо е, а толкова улеснява обличането.

— Но отнема от очарованието.

Тя му се усмихна през рамо.

— Лесно е да го кажеш. — Но докато той разхлабваше корсажа й, Мойра почувства тръпка в корема. — Кое изобретение ти донесе най-голяма радост в твоето време?

— Вътрешната канализация.

Бързият отговор я разсмя и тя отвърна:

— С Ларкин така свикнахме с нея, че ужасно ни липсва. Изучавах тръбите и резервоарите. Може да успея да изработя нещо като твоя душ.

— Кралица водопроводчик. — Допря устни до рамото й, докато отместваше корсажа. — Дарбите ти нямат край.

— Питам се как бих се справила като камериер на джентълмен. — Обърна се към него. — Харесвам копчетата. Освен удобни, са и красиви.

„Като теб“, помисли си той, докато ръцете й сръчно напредваха. Тя разпусна косите си.

— Мисля, че трябва да се подстрижа късо. Като Блеър. Удобна прическа.

— Не. Недей. — Коремът му трепна, когато пръстите й се спряха на копчето на дънките. Прокара своите през дългите кафяви талази на косите й, от върха на главата до кръста й. — Прекрасни са. Когато се спускат по раменете ти, по гърба ти. Сякаш греят върху кожата ти.

Поласкана, тя погледна към високото огледало. Потръпна, щом видя себе си полуразголена. И сама.

Бързо извърна глава и смутено му се усмихна.

— Но изискват много усилия и…

— Това плаши ли те?

Нямаше смисъл да се преструва, че не го разбира.

— Не. Просто е малко шокиращо. Трудно ли е? Да не виждаш отражението си?

— Няма го и толкоз. Свиква се. Още една ирония. Ето, имаш вечна младост, но не можеш да се порадваш. Все пак…

Накара я да се обърне, така че и двамата застанаха с лице към огледалото. След това повдигна косите й и ги пусна да се разпилеят. Докато сякаш летяха във въздуха и смехът й огласяше стаята, сложи ръце на раменете й.

— Винаги има начин да се позабавляваш — каза той.

Отново повдигна косите й, този път потърка устни… и съвсем леко погъделичка тила й със зъби.

Чу как Мойра затаи дъх, видя очите й широко да се отварят.

— Не, не — замърка Кийън, когато тя опита да се обърне, — само гледай. — Прокара пръсти по кожата й, по голите й рамене и надолу, където гърдите й се подаваха над разхлабения корсаж. — Само чувствай.

— Кийън…

— Фантазирала ли си някога за любовник, който идва при теб в нощта, в мрака? — Побутна роклята й и плъзна върховете на пръстите си надолу. — За да те покори. Да докосва горещата ти кожа с ръце и устни?

Тя повдигна ръце към неговите, обзета от копнеж да почувства допира им. След миг поруменя и ги отдръпна, когато огледалото показа собствените й ръце, обхванали гърдите й.

Невидим зад нея, той се усмихна.

— Каза, че не съм отнел невинността ти. Може би си била права, но мисля, че сега ще го сторя. Това носи такава… сладост, че цялото ми същество жадува за нея.

— Не съм невинна — каза тя, но затрепери.

— Ти си мислиш така. — Бавно обиколи зърната й с палци, докато се втвърдиха. — Страхуваш ли се?

— Не. — Тя потръпна. — Да.

— Малко страх прави тръпката по-вълнуваща. — Придърпа роклята към пода и се наведе към ухото й. — Направи крачка напред — прошепна той. — Сега гледай. Гледай тялото си.

Страхът се преплиташе с възбудата и тя трудно ги разграничаваше. Чувстваше тялото си безпомощно, ума — вцепенен. Невидими ръце и устни я докосваха бавно и чувствено, със завладяваща нежност. Виждаше себе си да тръпне, виждаше удивлението и насладата на собственото си лице.

Премреженият поглед на собствените си очи.

Любовникът фантом жадно прокарваше ръце по тялото й, пръстите му играеха, проследяваха извивките й и оставяха диря от тръпнеща плът. Когато този път обхванаха гърдите й, сложи своите ръце върху тях без срам.

Задъхано изрече името му и погледът й остана прикован в огледалото. Неговата любознателна кралица никога не затваряше очи за нови приключения, за ново познание. Той долавяше тръпките й, инстинктивните движения на ханша й, когато насладата я завладя. Светлината на свещите пробягваше по кожата й, а разпалената чувственост й придаваше прелестта на разцъфнала роза.

Щом пръстът му се спусна по корема й, тя простена, потърка тяло в неговото и обви ръка около врата му.

Кийън само засили възбудата й, плъзгайки пръсти по бедрата й, към най-чувствителното кътче, като предизвестие за онова, което щеше да последва, и стоновете й заприличаха на ридания.

— Всичко е твое — прошепна той. — Вземи каквото поискаш. — Хвана ръката й, притисна я към своята между бедрата й и я задържа там.

Мойра се предаде на усещанията и потънала в забрава, се понесе към нова върховна наслада. Усещаше твърдостта му, чуваше шепота му, но вече не разбираше думите, а в огледалото бе само нейният образ — на жена, дала воля на неудържимите си пориви. Блаженството я остави без дъх, отпусната и замаяна. Кийън бързо я завъртя и не й позволи да възвърне равновесието си. Знаеше, че отново ще го загуби, когато трескаво впи устни в нейните. Можеше само да се притиска към него, да се отдава, докато сърцето й биеше като удари на чук върху наковалня.

Беше вкусил и изживял много, но никога не бе изпитвал такава влудяваща жажда, която единствено тя можеше да утоли. Да, бе умел и опитен, но сега се чувстваше безпомощен в прегръдката й. Възбуден и нетърпелив колкото нея, най-сетне я повали на пода и се сля с нея, за да изкове онази първа отчаяна връзка.

Тя отново извърна глава към огледалото, докато усещаше проникването му в плътта си и безумно тръпнеше под силното му, енергично тяло. Щом стигна до мига на блаженство, той овладя порива със силата на волята си. Натежалите й клепачи се повдигнаха и очите й срещнаха неговите. Видя образа на мъжа, който й бе дарил това изживяване.

Отново навлезе в нея с енергични движения, воден от своя копнеж. После зарови лице в косите й, останал без сили.

Би могла да лежи така, изтощена и замаяна, до края на живота си. Но той я повдигна, просто я хвана и плавно, без никакво усилие се изправи с нея.

Сърцето й затанцува.

— Глупаво е — каза тя потърквайки нос във врата му — и може би женска заблуда. Но ми харесва, че си толкова силен, а когато се любим, аз те правя слаб.

— Ти си моята слабост, мо крий.

Беше я нарекъл „сърце мое“ — и нейното отново танцуваше.

— О, не! — каза Мойра, когато я сложи на леглото и се върна да спусне завесите. — Все още не. Има толкова време до края на нощта. — Стана и взе халата си. — Ще отида да донеса виното. И сиренето. Отново огладнях.

Когато изтича навън, Кийън хвърли още една буца торф. Заключи тази част от съзнанието си, която се питаше какво прави. Всеки път, когато бе с нея, в сърцето му оставаше нова мъчителна следа, защото наближаваше денят на раздялата им завинаги.

И двамата щяха да я преживеят. Способността за оцеляване бе нещо, което притежаваха и хора, и демони. Никой не бе умрял от разбито сърце.

Мойра се върна с поднос в ръце.

— Можем да хапнем и пийнем в леглото, колкото и да е порочно.

Остави подноса върху леглото и се настани до него.

— Вече достатъчно те покварих.

— Ммм… — Отметна коси и му се усмихна съблазнително. — Надявам се да има и още. Но ако си ми показал всичко, което умееш, нямам нищо против да започнем да се повтаряме.

— Правил съм неща, които не можеш да си представиш. И не искам да си представяш.

— Сега вече се хвалиш.

— Мойра…

— Не съжалявай за това, което се случва между нас или за онова, което смятаме за невъзможно или нередно. — Погледът й бе ясен и съсредоточен. — Когато ме гледаш, не съжалявай за нещата, които си вършил в миналото. Каквито и да са те, всяко от тях е било стъпка по пътя, който те доведе тук. Тук си нужен. Аз имам нужда от теб.

Кийън се приближи към леглото.

— Разбираш ли, че не мога да остана?

— Да. Не искам да говорим за това тази нощ. Не можем ли да прекараме една нощ в илюзии?

Докосна косите й.

— Не мога да съжалявам за случващото се между нас.

— За мен е достатъчно.

„Трябва да ми бъде достатъчно“, напомни си тя, въпреки че с всяка изминала минута в нея се надигаше лудост, която болката правеше още по-неудържима.

Вдигна една от чашите и му я подаде. Виждайки, че в нея има кръв, Кийън повдигна вежди.

— Хрумна ми, че може да имаш нужда от подсилване.

Той поклати глава и седна до нея на леглото.

— Е, да поговорим за канализацията.

Не знаеше какво бе очаквала да каже той, но това бе последното нещо в списъка с предположенията й.

— Канализацията?

— Не само ти правиш проучвания. Да добавим и факта, че бях на този свят, когато това удобство стана част от всекидневието. Имам идеи как можеш да инсталираш някои елементарни приспособления.

Мойра се усмихна и отпи от виното си.

— Просвети ме.

Отделиха доста време на тази тема и тя донесе хартия и мастило, за да направи груби скици. Интересът му към нещо, което хората от неговото време навярно приемаха за даденост, й разкри друга негова страна.

Но осъзна, че не би трябвало да се изненадва, като има предвид богатата му библиотека в Ирландия. При това в къща, която посещава не по-често от един-два пъти в годината.

В Галия, в нейното време, несъмнено щеше да е преуспял. Уважаван и дори прославян. Мнозина щяха да се обръщат към него за съвет и напътствия. Жените щяха да флиртуват при всяка възможност.

Но един ден щеше да срещне нея и помежду им да пламне любов, сигурна бе в това. След период на ухажване заедно щяха да управляват една богата и мирна стана.

Щеше да има деца с неговите красиви сини очи. И поне едно от тях да бъде момче с лека трапчинка на брадичката — като на баща си.

В нощи като тази, дълги и тихи, щяха да обсъждат нови планове за семейството си, за народа и кралството.

Мойра примигна, усещайки допира на пръстите му до бузата си.

— Трябва да поспиш.

— Не — поклати глава и се опита отново да се съсредоточи върху скиците… да отклони мислите си от изтичащите минути на времето й с него. — Просто се замислих.

— Всеки момент щеше да захъркаш.

— Каква лъжа! Не хъркам. — Но не спори, когато той събра листите. Едва държеше очите си отворени. — Може би не е зле да си починем малко.

Стана да угаси свещите, а Кийън отиде да спусне завесите. Но когато Мойра тръгна обратно към леглото, той отвори вратите и излезе навън.

— За бога, Кийън, съвсем гол си. — Грабна ризата му и забърза след него. — Сложи поне това. Може да издържаш на студ, но не искам някой от стражите да те види така. Неприлично е.

— Задава се конник.

— Какво? Къде?

— Точно от изток.

Мойра погледна натам, но не видя нищо. Все пак не се усъмни в думите му.

— Само един?

— Двама, но първият води втория. Галопират насам.

Тя кимна и се върна в спалнята да се облече.

— Стражите са получили строга заповед да не пускат никого. Ще погледна. Може би са изселници. Ако е така, не можем да ги оставим извън портите.

— Не кани никого вътре! — напомни й Кийън, докато нахлузваше дънките си. — Дори и да ги познаваш.

— Няма — нито аз, нито някой от стражите.

С известно съжаление тя сложи диадемата си и отново се превърна в кралица. И вдигна кралския си меч.

— Сигурно са изселници — каза Мойра. — И се нуждаят от храна и подслон.

— А ако не са?

— Значи са изминали дълъг път дотук, за да умрат.

Когато застана до поста на каменната стена около замъка, видя ездачите или поне силуетите им. Двама, бе казал Кийън, и първият водеше коня на втория. Бяха без наметала, въпреки режещия вятър, който предвещаваше идващия зимен студ.

Погледна Найл, когото стражите бяха събудили.

— Искам лък.

Найл даде знак на един от хората си да се приближи и взе лъка и стрелите му.

— Струва ми се безсмислено врагове да яздят право към нас. Двама срещу всички ни? Не могат да проникнат отвъд портите, освен ако не ги поканим.

— Може да не са врагове. Но не бива да отваряме портите, докато не се убедим. Двама мъже — промълви тя, когато се приближиха достатъчно. — Вторият изглежда ранен.

— Не — каза Кийън след миг. — Мъртъв е.

— Откъде…

Найл не довърши.

— Сигурен ли си? — плахо попита Мойра.

— Вързан е за коня и е мъртъв. А първият е вампир.

— Добре тогава — въздъхна Мойра. — Найл, нареди на стражите да отварят очите си на четири за други. Да не правят нищо без заповед. Ще видим какво иска този. Дезертьор? — обърна се тя към Кийън, но отхвърли идеята, преди да чуе отговор. — Не, дезертьор би тръгнал далеч на изток или на север, за да се скрие.

— Може би мисли, че има нещо за изтъргуване — предположи Найл. — Надява се да ни заблуди, че онзи, когото води, е все още жив, за да ги пуснем. Или носи ценна вест.

— Нищо не пречи да го изслушаме — започна Мойра, но изведнъж се вкопчи в ръката на Кийън. — Ездачът… е Шон. Шон, синът на ковача. О, господи, сигурен ли си, че е…

С по-острото си зрение от нейното разпозна мъртвия.

— Лилит го е изпратила… може да си позволи да пожертва един новопробудил се. Избрала е точно него, защото го познаваш и не ти е безразличен.

— Беше почти хлапе.

— А сега е демон. Другият е бил пощаден поне от това. Погледни ме, Мойра. — Обхвана раменете й и я накара да се обърне към него. — Съжалявам. Убитият е Тинин.

— Не, не! Тинин е в базата. Узнахме, че е стигнал жив и е в безопасност. Не може да е Тинин.

Тя се отдръпна от Кийън, облегна се на парапета и напрегна зрението си. Чу шушукания, а после и викове, когато стражите разпознаха Шон. В тях имаше надежда и поздрав.

— Не е Шон! — изкрещя Мойра и виковете на мъжете секнаха. — Убили са онзи, когото познавахте, и са изпратили демон в неговото лице. Портите ще останат заключени и никой няма да пусне това създание отвъд тях. Заповядвам!

Обърна се. Цялата изтръпна, когато се увери, че Кийън не греши. Наистина бе Тинин — или по-скоро обезобразеното му тяло, вързано за втория кон.

Искаше й се да заридае, да се притисне към Кийън и да избухне в плач. Искаше й се да падне върху камъните и да излее мъката и яростта си.

Но остана неподвижна, вече не усещайки вятъра, който развяваше мантията и косите й. Зареди стрела и изчака, докато вампирът довлече зловещия си дар.

— Никой да не разговаря с него! — студено каза тя.

Създанието с лицето на Шон вдигна глава и помаха с ръка на всички, застанали на стената.

— Отворете портите! — изкрещя то. — Отворете ги! Аз съм Шон, синът на ковача. Може все още да са по петите ми. Водя Тинин. Тежко ранен е.

— Няма да влезеш. Убила те е, за да те изпрати обратно тук, където ще умреш отново.

— Ваше Величество. — Той тромаво се поклони като спря конете. — Познавате ме.

— Да. Как умря Тинин?

— Ранен е. Загубил е кръв. Избягах от демоните и успях да стигна до фермата, до базата. Но самият аз бях слаб и пострадал, и Тинин, бог да го благослови, излезе да ми помогне. Нападнаха ни. Едва спасихме живота си.

— Лъжеш. Ти ли го уби? Нима съществото, в което те е превърнала, е способно да погуби приятел?

— Милейди… — Вампирът замълча, когато тя вдигна лъка и се прицели в сърцето му. — Не съм го убил аз. — Разпери ръце показвайки, че не носи оръжие. — Принцът го уби. Момчето. — Засмя се и припряно вдигна ръка към устата си, за да прикрие смеха си, както често бе правил Шон, и жестът разкъса сърцето й. — Принцът го подмами навън и свърши работата. Аз само го донесох обратно при вас, по заповед на истинската кралица. Тя ви изпраща послание.

— И какво е то?

— Ако се предадете и я признаете за владетелка на този свят и всички други светове, ако сложите меча на Галия в нейната ръка и короната — на главата й, ще ви пощади. Ще продължите живота си както желаете, защото светът на Галия е малък и неособено ценен за нея.

— А ако не се предадем?

Вампирът извади кама, наведе се и сряза въжетата, които придържаха Тинин към коня. После с нехаен ритник повали мъртвия на земята.

— Тогава ви очаква същата съдба като неговата и тя ще застигне всеки — мъж, жена и дете — опълчил се срещу нея. Ще бъдете измъчвани. — Разкъса туниката си и лунната светлина огря все още незарасналите рани от остриета и огън по тялото му. — Всеки, който оцелее на Самен, ще бъде преследван. Ще изнасилим жените ви, ще осакатим децата ви. Когато приключим, в Галия няма да бие нито едно човешко сърце. Ние сме вечни. Няма да спрете нашествието ни. Дайте ми отговор и ще го предам на кралицата.

— Ето ти отговора на истинската кралица на Галия. Когато на Самен слънцето изгрее, ти и всички като теб ще бъдете пепел, разнасяна от вятъра над морето. В Галия няма да остане и помен от вас. — Мойра подаде лъка на Найл. — Вече получи своя отговор.

— Тя ще ви накаже сурово! — изкрещя създанието. — Вас и този предател на своя вид, който стои до вас.

Обърна коня си и го пришпори в галоп.

Мойра вдигна меча си. Размаха го и изпрати огнена струя. Вампирът изпищя, когато пламът го застигна, а после огненото кълбо, останало от него, падна на земята и се превърна в пепел.

— Беше поданик на Галия — промърмори Мойра — и заслужаваше да бъде убит с Галския меч. Тинин…

Гласът й секна.

— Ще го внеса вътре. — Кийън докосна рамото й и погледна над главата й в очите на Найл. — Беше добър човек и мой приятел.

Без да изчака, той прескочи стената и почти отлетя до земята.

Нийл смушка застаналия до себе си страж, когато го видя да прави знак против уроки.

— Който обижда сър Кийън, няма да стои до мен.

Долу Кийън хвана Тинин за раменете и докато го носеше, вдигна поглед към Мойра.

— Отворете портите! — нареди тя. — Сър Кийън донесе Тинин у дома.

 

 

Сама се зае да се погрижи за тялото, сваляйки мръсните и изпокъсани дрехи.

— Остави това на мен, Мойра.

Тя поклати глава и започна да мие лицето на Тинин.

— Мой дълг е. Бяхме приятели от деца. Аз трябва да го направя. Не искам Ларкин да го види, преди да бъде чист.

Ръцете й затрепериха, докато внимателно прокарваше парче плат по раните от остри зъби, но дори за миг не се поколеба.

— Играеха заедно, нали разбираш. Ларкин и Тинин. Нима е истина, че детето му е причинило това?

Когато Кийън не каза нищо, тя хвърли поглед към него.

— То е неин син — бавно заговори Кийън. — Сигурно е чудовище. Нека събудя поне Глена.

— Тя изпитваше симпатия към Тинин. Както всички. Не, няма нужда да идва сега, толкова късно. Така разкъсаха и майка ми. Дори по-жестоко. А аз избягах. Този път не мога да избягам.

— Искаш ли да си отида?

— Мислиш, че докато гледам тези ужасяващи рани, сякаш е бил изпохапан от див звяр, бих могла да си кажа, че си същият като тях? Нима ме смяташ за толкова наивна и тесногръда, Кийън?

— Не. Мисля, че жената, която видях тази нощ, има проницателен ум и по-силен дух от всекиго. Никога не съм разкъсвал човек по този начин. — Той потръпна, когато отново срещна погледа й, изпълнен с мъка. — Държа да знаеш поне това. От нещата, които съм вършил, някои са били невъобразимо жестоки, но не бих постъпил с никого така, както са постъпили с него.

— Убивал си по-чисто. По-ефективно.

Думите се забиваха в него като остриета.

— Да.

Мойра кимна.

— Лилит не те е обучила, а те е изоставила, затова си толкова различен от нея. И от онова хлапе. Мисля, че си запазил част от човешките си маниери. Тази нощ забелязах, че гласът и жестовете на Шон са същите. Явно и ти носиш част от онова, което си бил приживе. Зная, че не си човек, Кийън, както и че не си чудовище. И зная, че ти коства огромно усилие да балансираш двете в себе си.

Изми тялото на Тинин така нежно, сякаш къпеше дете. Когато приключи, започна да го облича с дрехите, които бе наредила да донесат от жилището му.

— Нека аз свърша поне тази част, за бога.

— Зная, че искаш да ми помогнеш. Зная, че си загрижен за мен. Но това е малкото, което мога да направя за него. Беше първото момче, което ме целуна… — Гласът й леко затрепери за миг, преди да се овладее и да довърши: — Бях на четиринадесет. Беше много мил, много внимателен. И двамата бяхме срамежливи, както всички при първа целувка. Обичах го. Както ти обичаше Кинг. Лилит ни ги отне, Кийън. Тях, но не и любовта.

— Кълна се, пред който бог пожелаеш, че ще я унищожа — заради теб.

— Един от нас ще го направи.

Тя се наведе и допря устни до студената буза на Тинин.

После се отдръпна.

Едва сега се свлече на пода с жален вик. Когато Кийън коленичи до нея, тя се сгуши в прегръдката му и изля чувствата, разкъсващи съкрушеното й сърце.