Дани Абс
Кино в уелската долина, 30-те

В Палата на бедняшките квартали,

от задните редове на съботната вечер,

сред шахтата невиждана на мрака,

си спомням: отначало, грандиозен,

политаше звукът; после — тръпката

на гледка панаирна — надигаше се,

величествена, мощна, прогласяше

ярък и пищен карнавал,

сменяше си цветовете, хриптейки

в усилване и глъхнене на музикална астма.

 

Още я чувам, свирена със замах

от господин прочут, Катидръл Джоунс:

„Когато мацката от «Бродуей» казва «лека нощ»,

вече е рано сутринта“, — после той и тя

се скриваха, потъваха като подземен сън.

 

По-късно оня ми ти партер, храчейки силикоза,

(краката без обувки върху килим молитвен),

ставаше свидетел на чудо: съседското момиче,

бедна и парцалива Златокоска,

изтриваше глицериновите си сълзи,

за да целуне Кари Грант, със копчета на ръкавелите,

под елегантни полилеи.

(По Кари не кацаха мухи. И нямаше той дупки

        по чорапа.)

 

И все се къдреше като лоза димът

в лъча опиващ от кабината на оператора,

докато: КРАЙ — разбира се, възторжен.

После от Палата, като изгонена от рая,

свъсена, тълпата твърде тихо се изсипваше

сред травмата на парадокса:

познатата печал и злост

на безработна улица под газови фенери,

и биеха часовниците на Градчето.