Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Petit Prince, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 310 гласа)

По-долу е показана статията за Малкият принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Малкият принц
Le Petit Prince
Автор Антоан дьо Сент-Екзюпери
Първо издание 1943 г.
Ню Йорк, САЩ
Издателство Reynal & Hitchcock – английски,
Gallimard – френски
Оригинален език френски
Малкият принц в Общомедия

Малкият принц (на френски: Le Petit Prince) е книга, публикувана за първи път през 1943 година, с автор Антоан дьо Сент-Екзюпери и представлява неговото най-известно произведение. Той я написва, докато отсяда в един хотел в Ню Йорк през 1942 г. Като форма и жанр книгата няма аналог в световната литература. Тя е поетичен и философски разказ под привидното впечатление на приказка за деца, но в същото време съдържа дълбоки и идеалистични мисли за живота, любовта и смъртта. Книгата е писана по лични преживявания на летеца-писател и е илюстрирана с негови рисунки, които са включени в повечето издания. Авторът споделя мислите си за безумията на човечеството и простите мъдрости, които възрастните забравят, когато пораснат. „Малкият принц“ е преведен на 180 езика и продаден в повече от 50 милиона копия по цял свят[1] и е адаптиран за опера[2], театър[3] и кино.

Във всяка глава на книгата малкият принц се среща с различен герой, който може да се разглежда като алегория на даден парадокс или абсурд от света на възрастните. Езикът е прост и обикновен, но в същото време със силно изразена символика. Илюстрациите на книгата, подобни на детски рисунки, са добро допълнение към чистотата и простотата на езика. Книгата може да се разглежда като опит за намиране на детето във всеки възрастен: „Всички възрастни са били преди това деца, но много малко от тях си го спомнят.“ (Toutes les grandes personnes ont d'abord été des enfants. Mais peu d'entre elles s'en souviennent.)

Публикации

Къщата в Лонг Айлънд, Ню-Йорк, където е написана по-голямата част от книгата

Малкият принц е написана през 1942 г. в Ню Йорк. Първата публикация е през 1943 г. в САЩ на издателството Reynal & Hitchcock. За първи път излиза от печат на английски език като The Little Prince, в превод на Катерина Удс. Първото френско издание излиза в „Editions Gallimard“, 1946 г. В превод на руски излиза през 1958 г. На български език е преведена от Константин Константинов и публикувана от издателство „Народна младеж“ през 1962 г.[4]

Сюжет

В книгата разказвачът (в лицето на Сент-Екзюпери) е катастрофирал със самолета си в пустинята Сахара, където среща млад принц, който не е от планетата Земя. Разказвачът е активна фигура в книгата. В първите 9 глави е отразено неговото мнение, след което действието преминава от трето в първо лице. Принцът кара разказвача да му нарисува овца. Незнаейки как да направи това, той рисува друга картина – боа нагълтала слон (което възрастните мислят за шапка). Но принцът иска овца. След няколко неуспешни опита, разказвачът му рисува кутия, като му казва, че овцата почива вътре. Това се харесва на принца, защото той може да „види“ овцата в кутията.

Тогава малкият принц му разказва за своята „планета“ – астероид, който е голям колкото къща и се казва B612. На него има 3 вулкана – два активни и един заспал, и една роза. Той прекарва дните си, грижейки се за астероида и най-вече за розата, като постоянно къса баобабовите дървета, които се опитват да порастнат там. Те биха разрушили малкия му свят, ако им се позволи да порастат. Един ден принцът решава да напусне астероида, за да види каква е останалата вселена и посещава шест други астероида, на всеки от които живее възрастен, който има своите особености.

В 24 глава лицето се сменя отново от първо в трето. Разказвачът и принцът са в пустинята и принцът позволява на змията да го ухапе, като обяснява на разказвача, че макар и да изглежда мъртъв, той няма да е. Разказвачът е спасен от пустинята.

Истинският случай

На 30 декември 1935 г. в 14:45 часа, след 18 часа и 36 минути във въздуха, Сент-Екзюпери и неговият навигатор, Андре Прево̀, разбиват самолета си в пустинята Сахара. Те се опитват да подобрят рекорда за пътуване от Париж до Сайгон и да получат наградата от 150 000 франка. И двамата оцеляват след катастрофата, но след това настъпва бързо обезводняване. Картите им са примитивни и заблуждаващи. Те се загубват в пустинята, а със себе си имат само няколко зърна грозде, един портокал и малко вино, които им стигат за един ден. На втория ден започват да виждат миражи, дори да получават халюцинации. Сент-Екзюпери среща фенек (пустинна лисица), което може би го вдъхновява да създаде образа на лисицата в книгата. На четвъртия ден ги откриват бедуини, които спасяват живота им.

Героите и прототипите

Малкият принц

Малкият принц от музея в Япония

Образът на Малкия принц е дълбоко автобиографичен, макар в същото време да е разграничен от възрастния автор-летец. Той е роден от тъгата по умиращия в него малък Тонио – потомък на дворянски род, когото в семейството наричат „Кралят-Слънце“ заради златистите му коси, а в колежа „Лунатикът“ за навика му да гледа дълго звездите. В 1940 година в почивките между престрелките и боевете с нацистите, Екзюпери често рисува на лист хартия момче – понякога с крила, понякога на облак. Постепенно крилата стават дълъг шал, какъвто носи както Малкият принц така и самият Екзюпери, а облакът се превръща в астероид.

Разказвачът

Разказвачът е човек, който се опитва да разсъждава и да се държи като дете, осъзнавайки обаче, че това е невъзможно, защото колкото повече се опитва да извика детето в себе си, толкова повече разбира, че го е загубил завинаги. Но този образ в същото време ни напомня, че има два начина да се гледа на нещата – с разума или със сърцето т.е. така както виждаме нещата в действителност и така, както трябва да ги виждаме.

Лисицата

Лисицата (фенекът) от музея в Япония

Лисицата, или по-скоро фенекът (ако се съди по големите уши) е един от най-интересните и многозначителни образи в книгата. Той е предмет на много спорове. За някои това е съперницата на Розата. Но проблемът произлиза от това, че думата лисица (на френски: le renard) е от мъжки род. Другият проблем е, че в „Малкият принц“ тя е по-скоро приятел на принца и го учи на вярност, отговорност и грижа за любимите хора. Причината Екзюпери да избере фенека за герой в своята книга е, че той наистина се сприятелява с тях по време на своята служба в Мароко. Когато на Земята принцът вижда много рози и се натъжава, защото мисли, че неговата е единствена в цялата Вселена, лисицата му обяснява, че неговата Роза наистина е уникална, единствена и специална, защото е единствената, която той обича. Лисицата символизира приятелството, дружбата.

Розата

Розата

Образът на розата е също добре известен. Това не е обикновена роза, не е обикновено цвете, а символ на любовта – единствената, истинската, така както розата е единствена на планетата на Малкия принц. Тя е красива, деликатна, трогателна, но в същото време със своите недостатъци – капризна и взискателна. Но Малкият принц се грижи за нея с голямо удоволствие и се стреми да я предпази от опасностите. Антоан дьо Сент-Екзюпери очевидно има предвид своята жена Консуело[5], когато създава този образ. Консуело е импулсивна латиноамериканка, която писателят среща в Буенос Айрес и която приятелите ѝ наричат „малък салвадорски вулкан“. Всъщност в книгата на френски език авторът използва la fleur – цветето, но в превод на много езици е влязло розата, първо – защото нарисуваното цвете в книгата наистина е роза, и второ – защото чертите, приписвани на цветето подхождат най-много на роза – красива, очарователна, но с бодли.

Кралят

Кралят живее на един от астероидите, които Малкият принц посещава и вярва, че може да управлява звездите, защото им заповядва да правят това, което те и бездруго правят. Той счита, че неговите поданици трябва да му се подчиняват, ако неговите заповеди са смислени. Затова той разрешава на принца да напусне астероида му като негов посланик. Той е символ на авторитета.

Суетният

Суетният иска всички да се възхищават от него, но в същото време живее сам на своята планета и е неспособен да чуе какво му се говори, ако това не е комплимент. Символизира егоизма, суетността на повечето хора и желанието им да бъдат приети и харесвани от обществото.

Пияницата

Пияницата пие, за да забрави, че се срамува от пиянството си. Символизира липсата на воля и сила на характера у хората.

Бизнесменът

Бизнесменът е винаги прекалено зает да брои звездите, които си мисли, че притежава. Иска да ги използва, за да си купи повече звезди. Тогава Малкият принц се опитва да обясни на Бизнесмена какво е собственост и защо е невъзможно той да притежава звездите. Символизира алчността и суетността на хората.

Фенерджията

Фенерджията живее на астероид, който се завърта за една минута. Неговата задача е всяка вечер да пали фенера и всяка сутрин да го гаси. Преди време астероидът му се е въртял със сравнително нормална скорост и той имал време да си почива, но сега той трябва да прави това всяка минута. Малкият принц истински симпатизира на Фенерджията, защото той е единственият възрастен, когото среща да мисли за някой друг освен за себе си и да поема отговорност и не му изглежда смешен.

Географa

Географът прекарва времето си в изработката на карти и твърди, че не вярва на неща, които не е видял със собствените си очи, но в същото време никога не напуска бюрото си. От професионален интерес той кара Малкия принц да опише неговата планета. Когато последният споменава Розата, географът казва, че не описва неща с кратък живот. Принцът се натъжава след като осъзнава, че един ден може да загуби своята Роза завинаги. Географът е този, който му препоръчва да посети Земята. Символизира учени, които макар и много начетени и интелигентни, се затварят в своите кабинети и губят реална представа за външния свят и промените, които настъпват в него.

Екранизации

Вижте също

Източници

Външни препратки

X

Той се намираше в областта на астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. И за да бъде зает с нещо и за да се просвети, започна с посещения на тия планети.

Първата бе обитавана от един цар. Облечен в пурпурни дрехи и хермелин, царят седеше на един прост, но в същото време величествен престол.

— А! Ето един поданик — извика царят, когато съзря малкия принц. А малкият принц се запита:

„Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!“

Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.

— Приближи се, за да те видя по-добре — каза му царят, който се почувствува много горд, че най-сетне е цар на някого.

petit-prince-24.jpg

Малкият принц потърси с очи де да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова наметка. И остана прав, но тъй като бе уморен, прозя се.

— Да се прозява човек в присъствието на царя е противно на етикета. Забранявам ти това.

— Не мога да спра прозявката си — отговори съвсем смутен малкият принц. — Аз ида след дълго пътешествие и не съм спал…

— Тогава — каза му царят — заповядвам ти да се прозяваш. От години не съм виждал никого да се прозява. За мене прозевките са любопитни неща. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.

— Това ме плаши, не мога вече… — отвърна цял зачервен малкият принц.

— Хм! Хм! — отговори царят. — Тогава заповядвам ти ту да се прозяваш, ту да…

Той заговори бързо и малко неясно и изглеждаше докачен.

Защото царят извънредно много държеше неговия авторитет да бъде уважаван. Той не можеше да търпи неподчинение. Той бе абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.

„Ако заповядам — казваше той обикновено, — ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“

— Мога ли да седна? — попита несмело малкият принц.

— Заповядвам ти да седнеш — отговори му царят и величествено поприбра края на хермелиновата си наметка.

Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над кого можеше да царува царят?

— Господарю — каза му той, — моля ви да ме извините, че ви запитвам…

— Заповядвам ти да ме запиташ — побърза да отговори царят.

— Господарю, над кого царувате вие?

— Над всичко — отговори съвсем простичко царят.

— Над всичко ли?

С едно скромно движение царят посочи своята планета, другите планети и звездите.

— Над всичко това ли? — рече малкият принц.

— Над всичко това… — отговори царят. Защото той беше не само абсолютен, но и универсален монарх.

— И звездите подчиняват ли ви се?

— Разбира се — каза му царят. — Те веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.

Подобно могъщество смая малкия принц. Ако той разполагаше с него, би могъл да присъствува не на четиридесет и четири, но на седемдесет и два или дори на сто, че дори и на двеста слънчеви залеза в един и същ ден, без ни веднъж да мръдне стола си! И тъй като припомнянето на неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли царя за едно благоволение.

— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…

— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?

— Вие — каза твърдо малкият принц.

— Точно тъй. От всеки човек трябва да се изисква — продължи царят — това, което той може да даде. Властта трябва преди всичко да се крепи на разума. Ако заповядаш на народа си да отиде и се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.

— Е, ами моят залез? — напомни му малкият принц, който, щом зададеше един въпрос, никога не го забравяше.

— Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но, според моята наука за управление, ще почакам, докато условията станат благоприятни.

— А кога ще бъде това? — осведоми се малкият принц.

— Хм! Хм! — отговори му царят, като преди това погледна дебелия си календар. — Хм! Хм! … То ще бъде към… към…. ще бъде тая вечер към седем часа и четиридесет минути! И ще видиш как хубаво ме слушат.

Малкият принц се прозя. Той съжаляваше за изпуснатия залез. И освен това беше му вече малко отегчително:

— Няма какво повече да правя тук — каза той на царя. — Ще си замина.

— Недей заминава — отвърна царят, който беше много горд, че има един поданик. — Недей заминава, аз те назначавам министър!

— Министър — на какво?

— На… на правосъдието!

— Ами че тук няма кого да съдим!

— То не се знае — каза му царят. — Аз още не съм обиколил царството си. Аз съм много стар, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пешком.

— О — каза малкият принц, който се бе навел; за да хвърли един поглед към отвъдната страна на планетата, — аз вече видях. И там също тъй няма никой…

— Тогава ще съдиш сам себе си — отговори му царят. — То е най-мъчното. Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.

— Аз — отвърна малкият принц — мога да съдя себе си, дето и да съм. Не ми е потребно да живея тук.

— Хм, хм! — рече царят. — Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш тоя стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така че неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го запазим, ти всеки път ще го помилваш. Той ни е едничък.

— Аз — отговори малкият принц — не обичам да осъждам на смърт и си отивам.

— Не — рече царят.

Но малкият принц, който бе довършил приготовленията си, не искаше да огорчава повече стария владетел.

— Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл например да ми заповяда да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни…

И тъй като царят не му отговори, малкият принц отначало се поколеба, след това въздъхна и тръгна.

— Назначавам те за мой посланик — бързо викна подире му царят. Той имаше много властнически вид.

„Възрастните са много чудновати“ — каза си, пътувайки, малкият принц.