Дженифър Блейк
Кралски страсти (7)

Глава седма

Хората не бяха много, но висок смях и оживени разговори изпълваха помещението. Гостите стояха на групички, спореха и жестикулираха със съсредоточени лица. Госпожа Юго сновеше между гостите, представяше ги един на друг и насочваше слугите, които поднасяха сирена, вино и пастети. Настанен в удобно кресло до камината, Виктор Юго също беше събрал няколко души около себе си. Мъже и жени се бяха разположили върху килима в нозете му.

Салонът беше продълговат и просторен, стените тапицирани с червен плат, с ръчно изрисувани ориенталски мотиви. Мебелите бяха тъмни, тежки, с дърворезба, тапицирани с плюш. Имаше и няколко широки канапета в модерен стил. Газените лампи на тавана съскаха и пращяха в черния железен полилей с млечнобели, кръгли стъклени абажури. Пердетата, които ги отделяха от нощта навън, и покривките по многобройните масички бяха с дебели копринени ресни.

Мара беше застанала с Естес и Михаел в един ъгъл. Радваше се на присъствието на мъжете, които й показваха търпеливо гостите, обясняваха й кой какъв е. Чувстваше се доста притеснено в толкова интелектуално обкръжение. Всички бяха така уверени в себе си и своите идеи, така готови да смажат всяко възражение. Никога не им липсваше необходимата дума или елегантен израз. Теории и сложни идеологии хвърчаха сякаш на игра из въздуха. Тук бяха събрани все известни хора, но тя не познаваше нито един от тях…

— Не се притеснявайте, госпожице — успокои я Естес, когато тя го сподели с него и с Михаел. — Повечето от тук присъстващите не разбират и една десета от онова, което разправя другата половина, но те всички, без изключение, се правят на големи познавачи. Какво да се прави, такъв е светът!

Мара позна Александър Дюма, облякъл една от ужасните си жилетки. Тази беше на отровнозелени и жълти райета. Кръглото му лице сияеше от радост, той поглъщаше дебели резени сирене без хляб и говореше за новата си постановка на „Хамлет“. Близо до него, но не сред неговите слушатели, стоеше жена някъде в началото на четиридесетте, облечена в скромна черна вълнена рокля с остро деколте и богата пола с прави гънки. Наметката й беше на сиви и черни райета. Бяха й показали вече тази дама на улицата, още през първите й дни в Париж. Родерик също беше споменавал за нея.

— Това не е ли госпожа Дюдеван, която подписва книгите си с псевдонима Жорж Санд? — попита Мара тихо.

Михаел проследи погледа й и кимна.

— Тази вечер е много скучно облечена. От време на време облича мъжки дрехи.

— За вас двамата това не е нещо необичайно, нали? — каза Мара. — Труде също е винаги с панталон.

— Труде си е Труде — сви рамене Михаел.

Родерик може би наистина имаше право, може би беше време Труде да осъзнае, че е жена, но в този миг Естес й каза нещо и я отвлече от мислите й.

— Предполагам, че госпожа Дюдеван още оплаква раздялата си с композитора Шопен. Имали са големи разправии около сватбата на нейната дъщеря и той я напуснал. Раздялата е, изглежда, окончателна.

— Чувах, че Шопен бил болен — каза Михаел.

— Той има туберкулоза — отвърна Естес. — Хората обвиняват госпожа Дюдеван, понеже го завела преди няколко години на остров Майорка, където се заразил.

— Това едва ли е справедливо — каза Мара. — Тя не го е принуждавала да отиде.

— Тя е много силна личност, освен това е с шест или седем години по-възрастна от него.

— Какво значение има това?

— Много голямо, както ще установите, след като се запознаете с нея. Елате насам! — италианецът я хвана за ръката и двамата си проправиха път през тълпата от гости.

— Не, почакайте! — извика Мара, но той не й обърна внимание. Миг по-късно той я представи на Аврора Дюдеван.

— Как сте, мила? — изрече писателката, а после се обърна с благожелателна усмивка към мъжа до нея. — Позволете да ви запозная с моя приятел Балзак.

Човекът до нея беше на средна възраст. Не беше висок, но с тежката си фигура, голяма глава, дебела шия и масивни рамене правеше много внушително впечатление. Лицето му беше зачервено, носът — широк и дебел, а зъбите под рошавите мустаци — пожълтели.

— Радвам се да се запозная с вас, господине. Чела съм книгите ви.

— Наистина ли? И кои? — думите бяха като изстреляни с пистолет.

— „Дядо Горио“, разбира се, няколко тома от „Човешката комедия“, но не всички. Да пишеш, е, изглежда, много особено прекарване на времето, но също така изисква смелост.

— Той не знае граници нито в работата, нито в яденето, нали така? — каза госпожа Дюдеван.

— Писателят не бива да разочарова онези, които вярват в него — поклати тъжно глава Балзак. — Търговците имат неприятния навик да очакват един човек да има достатъчно пари, за да посреща желанията си. Но това не е възможно.

— Вие двамата с Дюма — каза примирително Аврора Дюдеван — вие печелите пари, които сякаш бликат от пачите ви пера, но и двамата ще трябва да сте щастливи, ако не ви хвърлят един ден в общ гроб за бедняци.

— Между нас казано, Юго е в същото положение.

— Виктор има голям късмет с жените си, те са за него не само безплатни секретарки, които преписват съчиненията, водят кореспонденцията му, но умеят и да влагат изгодно парите му.

— Всеки случай съпругата му, изглежда, здраво стиска кесията с парите.

— Силна личност е тази госпожа Адел.

— И притежава достатъчно разум, за да не го държи прекалено изкъсо.

— Да. Както чувам, престанала е да се оплаква, че той я пренебрегва. Извлякла си е очевидно поука от случая Праслен.

Разменените многозначителни погледи събудиха любопитството на Мара и тя попита:

— Случаят Праслен ли?

Жорж Санд или още мадам Дюдеван й обясни.

— Преди няколко месеца, в края на август, принц Праслен уби съпругата си. Намушкал я е с нож, а после смазал главата й със свещник, докато тя спяла в дома им на улица Фобур Сент Оноре. За мотивите за това убийство плъзнаха злокобни слухове. Едни разправяха, че принцът бил влюбен в госпожица Делюзи, гувернантката на неговите деца. А що се отнася до принцесата, тя била развратила децата им, понеже като малка била поверена изцяло на своята гувернантка, почитателка на остров Лесбос. Някои твърдяха, че принцът бил студен, затворен човек, който просто е полудял, докато други уверяваха, че емоционалното и сексуално надмощие на принцесата станало причина за лудостта на кроткия й съпруг. Само едно беше сигурно: оженили са се по любов и известно време са живели добре, като за тринайсет години са им се родили девет деца. Но постепенно се стигнало до разгорещени кавги и отделни спални.

— Тази трагедия е само последната от цяла поредица разкрития за други налудничави постъпки сред висшата класа в тази страна. Малко по-рано граф Мортие се опита да убие децата си; принц д’Екмюл прободе в пристъп на гняв любовницата си с кинжал, френският посланик в Неапол си преряза гърлото с бръснач, а пазителят на печата Мартин дю Нор, забъркан в неморална история, се самоуби. Хората имат вече чувството, че зад благопристойната фасада на правителството на Луи Филип се шири развала, която трябва да се изчисти, дори ако цената е главата на регента.

— Никога няма да забравя как се възмущаваха хората, които се бяха насъбрали пред дома, в който Праслен е извършил убийството. Не личеше да съчувстват на принцесата, която лежеше мъртва в една от стаите, не бяха всъщност и истински разгневени срещу принца, който беше изпил отрова и го бяха откарали в полицията. Но всички крещяха в един глас: Долу Луи Филип! Смърт на краля!

— Сякаш щеше да се върне терорът.

— Това съвсем не е изключено — каза Естес.

— Може би трябва да си пожелаем още един подобен скандал, та кралят да се вслуша в повика за реформи? — каза Балзак.

— Или да предизвикаме скандал? — предложи Аврора Дюдеван. Групата говореше толкова сериозно, че на Мара й полазиха тръпки по гърба. Беше изслушала благовъзпитано всичко, въпреки че скоро си спомни — нейната баба й бе разказала за случая Праслен. Сега отново й направи впечатление началото на разговора и попита:

— Но какво общо има това с господин Юго?

— Този случай му направи такова силно впечатление — отвърна Балзак, — че добрата му съпруга се уплаши. Не съм сигурен, но, боя се, че той тъкмо това е целял. Трудно е да се каже доколко самовлюбеността на Юго е поза и доколко е искрена.

— Ego Hugo — спомни си усмихнато Мара и погледна към Юго, който проповядваше нещо на хората в краката му и размахваше патетично ръце.

— Точно така. Той е бил огромно и грозно бебе, но дори сега, когато е вече представителен мъж, често се държи сякаш още е в пелени.

— Но той е велик човек, голям писател — каза Естес.

— Разбира се — госпожа Дюдеван сви рамене. — Кой друг би могъл да напише книга за един гърбушко и една катедрала и да повлияе по този начин върху архитектурата на цяло столетие, без да споменавам, че тъкмо той спаси Парижката Света Богородица от пълна разруха.

— Не виждам никъде мадам Жулиет, а съм слушал толкова за нейната хубост. Казват, че двете с госпожа Юго се разбирали много добре — докато го казваше, Естес не преставаше да се озърта с надежда.

— Не тя, а другата му любовница, мадам Леони, ходи на гости на Адела Юго. Юго и Леони бяха спипани на местопрестъплението от съпруга на Леони и, както знаете, той полежа заради нея в затвора.

— О да, чухме и за тази лудория.

— Кой ли не е чул? Но, както каза тогава Ламартин: Франция е толерантна, човек може да възкръсне дори от едно канапе.

— Французите продължават въпреки всичко да купуват книгите му — забеляза Мара.

— Дори повече отпреди. Повече, отколкото заслужава един толкова неверен човек.

— Недейте така, Аврора — опита се да я успокои Балзак.

Естес повдигна вежди.

— От вас ли го чувам, скъпа моя?

— Намеквате, че и аз съм невярна?

По челото на италианеца избиха капчици пот.

— И на сън не съм го помислял. Но толкова неща стигат до ушите ни, че…

— Мъжете са големи клюкарки! Аз винаги съм вярвала във верността, проповядвала съм я, придържала съм се към нея и съм я изисквала. Някои хора се оказаха недорасли за този идеал, аз също не правя изключение. Въпреки това не съм изпитвала угризения на съвестта, възприемала съм погрешните си стъпки почти като съдба, защото съм ги правила, следвайки един инстинктивен идеализъм, който ме е подтиквал да пренебрегвам несъвършеното в търсене на съвършеното.

— Вие не признавате тайнството на брака, нали? — попита Мара, окуражена от откровеността на тази жена.

— Почти, защото се освободих от съпруг, за когото бях не повече от робиня. Не. Здравият човешки разум и човещината не допускат една жена да е принудена да остава с мъж, който я отвращава. Жените трябва да са свободни, както и мъжете, да обичат, когото искат. Но не е любов, а чист разврат да прелиташ весело от дом в дом, както го прави Виктор, да любиш в един ден три различни жени, че и някоя и друга актриса отгоре.

— В негова защита — намеси се Балзак — нека ви напомня за скандалната връзка на жена му със Сент Бьов. Според мен, откакто научи за нея, той вече не си прави никакви илюзии относно любовта.

— Това не е оправдание.

— Но да му слага рога с един от най-злостните му критици! Мъжете си затварят очите за много неща, но толкова чудовищна изневяра не може нито да се забрави, нито да се прости.

Измама. Темата не беше приятна за Мара. Тя още не смееше да се замисли какво би сторил Родерик, ако се увери, че го е измамила. Отначало си мислеше, че няма нищо да й се случи, но се лъжеше. Сега с удоволствие предпочете да насочи вниманието си към един мъж със странно наметало — тъмнокафяво, поръбено и украсено със златни ширити, а на гърба с качулка с пискюл. Създаваше впечатление за нещо огромно, тъмно и мрачно.

— Кой е мъжът със странното наметало?

— С бурнуса? Това е Дьолакроа, художникът. Великолепна фигура, нали? Донесе бурнуса от пътуването си до Алжир. В наше време толкова хора пътуват до тази част на света, че това се превръща постепенно в мода.

Дьолакроа, който, доколкото Мара знаеше, не й беше роднина, стоеше до входната врата. През нея тъкмо влизаше един мъж и подаваше на слугинята шапката и бастуна си. И той беше висок и тъмнокос, но с тънки мустаци и тясна брадичка. Погледът му зашари нетърпеливо из салона. Очите на Дьо Ланд срещнаха тези на Мара и той й заповяда с бързо движение на главата да дойде при него.

Нервите на Мара се изпънаха като струни на цигулка. Присъствието на Дьо Ланд тук свидетелстваше, че следи всяка нейна стъпка. Знаеше ли, че не е изпълнила желанието му? Как ще реагира на това?

Тя се откъсна с огромно неудоволствие от групата, с която стоеше, но нямаше начин да го направи незабелязано.

— Моля да ме извините — каза в първия удобен момент — струва ми се, че принцеса Юлиана би желала да отида при нея.

Мара прекоси помещението, размени няколко думи с принцесата, с която изкоментираха весело присъстващите и се запромъква между гостите към Дьо Ланд. Той си беше избрал наблюдателен пост, прикрит зад плачеща върба, голяма керамична ваза и рицарски доспехи с пуснато забрало. Мара с мъка задържа протоколната усмивка, когато спря пред него, но заговори направо:

— Какво искате?

— Прелестна сте. Продавачът беше прав, тъмните цветове ви стоят добре.

— Едва ли сте тук, за да ми правите комплименти.

— Не, но започвам да се питам дали не сбърках, като не се залових лично да ви преподавам изкуството, как, хм, как да се изразя? Изкуството да се спечели предаността на един мъж.

— Принцът е изключително проницателен. Той не бива да ни вижда заедно, защото знае, че не си спомням за никакви приятели. Повтарям — какво обичате?

Погледът му беше продължителен и студен, после той кимна разбиращо.

— На своя бал графиня дьо Босир ще бъде почетена с присъствието на Негово величество краля. Луи Филип ще дойде точно в десет часа. Ваша задача е не само да се погрижите принцът също да е там, но и да стои близо до входа, през който ще минат кралят и свитата му. Разбрахте ли ме?

— Близо до входа? Къде по-точно? Нямам представа от къщата и разположението на стаите.

— Няма значение. Той трябва да се намира в десет часа близо до главния вход.

— Десет. Главният вход. Как е баба ми?

— Все още доста добре.

Дьо Ланд кимна за поздрав и изчезна. Мина малко време, преди Мара да проумее, че появата на Родерик го е накарала да избяга. Принцът се запъти право към нея. Той се усмихваше, но това не я заблуди.

— Да не би аз, а и всички ние така да сме ви изоставили, че да трябва да се шмугвате в храсталака и да разговаряте с непознати?

Мара вирна брадичка.

— Да се шмугвам?

— Или трябваше да кажа — да се скриете?

— Можех ли да предположа, че е подозрително в литературен салон като този човек да се разговори с някой от гостите. Трябваше да ме предупредите.

— Щях да го направя, ако мислех, че е необходимо.

— Какво очаквахте от мен? Да не се отлепвам от вас? Останах с впечатлението, че искахте да ме предупредите да не се приближавам твърде към вас.

Той присви очи.

— И това ви засегна?

Беше грешка, разбира се, да се впуска в словесен дуел с него. Наистина се чувстваше уязвена от това, че той така лесно дръпва юздите на желанието си, че успя така елегантно да отблъсне авансите й. Но не беше ли по-добре поне временно да си признае и така да го отклони от въпроси, свързани с Дьо Ланд.

Тя сведе мигли.

— Никоя жена не приема лесно мисълта, че е напълно прозрачна.

— Наистина ли?

Веселите пламъчета, подхранени от приятен спомен, които се появиха в очите му, я разтревожиха.

— Не си представям това да е приятно и за един мъж.

— Зависи от мъжа, както и от жената.

Той протегна ръка, вдигна забралото на рицарските доспехи и го пусна отново шумно да падне.

Тя изпита изведнъж чувството, че той е притеснен, че би желал да не е произнасял тези думи. А това означаваше, че съжалява. Но защо ще съжалява, освен ако не изпитваше искрени чувства? Преди да успее да си продължи мисълта, той я попита:

— Запознахте ли се с Ламартин? Той има лице на аристократ и душа на касапин. Един поет, станал политик. Те са най-опасните.

Нейната баба и по-възрастната й френска братовчедка неистово проклинаха Алфонс дьо Ламартин задето е радикал. Причина бяха речите му в Националното събрание и осъщественото през последните няколко години издание на осемтомното му съчинение „История на жирондинците“, в което той прославяше правата на пролетариата. Двете дами го бяха обявили за предател на своята класа, за страхливец, който се опитва да събори възможно най-стабилното и миролюбиво правителство, управлявало Франция през последните сто години. Наричаха го и глупак, защото беше отказал титлата посланик, с която Луи Филип се бе опитал да го откъсне от ролята му на реформатор.

Родерик беше прав, Ламартин наистина имаше аристократична външност. Изправен и слаб, той беше с тясно интелигентно лице и светлокестенява коса, посребрена на слепоочията. Мара се убеди, че е ненатрапчиво остроумен. Беше отмора да разговаряш с него, особено след напрегнатия диалог с Дьо Ланд и с Родерик и след напоените с омраза забележки и скандални изобличения на останалите.

Енергична жена в главозамайваща виненочервена копринена рокля на точки с безкрайно дълъг шлейф се опита да привлече вниманието на Родерик. Но той слушаше само с половин ухо какво му бъбри, а очите му бяха приковани към жената в тъмносиньо, която наричаше Скъпа. Червенината отстъпваше бавно от бузите й, а смехът й отново бе станал лек и естествен, без сянка на страх или вина. Докато я гледаше, странна болка изпълваше гърдите му, защото в негово присъствие тя беше винаги нащрек. Въпреки това гънчиците и сенките, които светлината на газените лампи рисуваха върху овала на нейното лице, чистотата на кожата и мекото сиво на очите, подчертано от цвета на роклята, й придаваха някаква своеобразна красота. С всеки изминал ден тя го очароваше все повече, не само със загубеното минало и загадката, която носеше, но и с още нещо неизказано, което долавяше в нея.

Би предпочел да не докосва тайната й, да я изчака да си възвърне от само себе си паметта или да му довери онова, което криеше от него. Един-два пъти му мина през ума, че ще е най-доволен, ако не стане нито едното, нито другото. Възвръщането на паметта й би означавало, че ще го напусне, за да се върне откъдето е дошла. А криеше ли нещо, значи беше дошла с цел, за която предпочиташе нищо да не научи.

И все пак, трябваше да разбере. Твърде много беше поставено на карта, та да може да си позволи донкихотството да подслонява под покрива си жена, която иска да го измами. Лука му беше посочил Дьо Ланд и го беше идентифицирал с мъжа, заговорил Скъпа в магазина за платове. Едва ли беше съвпадение, че и тази вечер разговаря с нея. Дьо Ланд беше добре познат не само като чиновник във външното министерство, но и като човек на живота, като напаст за малките шивачки, наричани гризетки. Ако поразчорлят дейността на този човек през последните месеци, може би ще открият нещо. Ако поиска да го открие.

Погледна към Лука. Циганинът посочи бързо с глава към вратата, с което искаше да каже, че Дьо Ланд е напуснал салона. Родерик кимна бавно с безизразно лице. Лука изчезна тихо и безшумно като сянка след французина.

Когато гостите почнаха да се разотиват, беше вече късно. Застанали на площад „Роял“, видяха, че е завалял сняг. Той се стелеше изобилно и равномерно, покриваше калдъръма и образуваше златни кълба светлина около пламъците на газените фенери по улицата. От време на време порив на вятъра завъртваше снежинките, караше ги да танцуват, захвърляше ги срещу водосточните тръби и стволовете на голите дървета в парка, образуващ средата на площада.

— Колко е хубаво! — възкликна Мара и протегна ръце да улови кристалните снежинки. В южна Луизиана, където живееше, сняг падаше най-много на пет години веднъж и то толкова тънък и немощен, че тутакси се стопяваше, още щом докоснеше земята.

Естес сумтеше и трепереше в униформената си куртка.

— Хубаво ли? Ами!

— Внимавайте с този калдъръм — предупреди Жаред, хвана Мара под ръка и бързо обгърна талията й, когато тя за малко не се подхлъзна.

— Къде е Лука? — озърна се Юлиана.

— Има работа — отвърна Родерик и думите му прозвучаха ледено.

Жак се наведе, вдигна шепа сняг и направи снежна топка. Погледът му срещна този на принца. Веднага хвърли топката и отупа ръкавиците си с подчертана невинност.

— Охохо — измърмори тихо Жаред.

Погледна Родерик и нещо в израза му го накара да отдръпне ръка и да я премести под лакътя на Мара. Стигнаха мълчаливо до резиденцията на Рутения.

Да не би Родерик да ревнуваше? Този въпрос тормозеше Мара, докато Лила разкопчаваше роклята й преди сън. Припомняше си мига, в който дойде при нея след разговора й с Дьо Ланд, премисли всяка негова дума, анализираше израза на лицето му. След това повтори същото и със случилото се на площад „Роял“. Върна се към деня, в който той я свари да прави акробатични упражнения в прегръдките на хората от свитата. Беше ли възможно наистина да я желае, но да е принуден да се бори с привличането? Може би тази съпротива бе трудна за него, затова тази вечер загуби самообладание?

Не беше сигурна. Да, тя навярно го привлича, той положително изпитваше от време на време и по-силно желание, но все й се струваше, че за колебанията му има сериозни причини. Можеше да й разказва колкото си ще, че предпочита да й спести по-късно разочарование, защото няма време да се занимава с жени, но тя беше сигурна, че причината е по-дълбока. Той се пази от нея. Все повече се убеждаваше в това.

Лила й подаде нощницата от тънка батиста и Мара вдигна покорно двете си ръце, за да може момичето да й я облече. Лила разпусна косата й, подаде й четката, после отиде да оправи леглото. Със застинало лице и без изобщо да забелязва присъствието на слугинята, Мара прокара четката през косата си.

В случая с Денис, помисли си тя, тъкмо физическата й близост, докосването до нейното тяло го накараха да се забрави. Когато лежеше в прегръдките му и Родерик не устоя. Тя престана да си блъска главата над въпроса какви усложнения ще произтекат от близостта им. Ако не беше пристигнала Юлиана, щеше да го съблазни. Сега щеше да е вече любовница на принца и всички тези мъчителни съмнения щяха отдавна да са й зад гърба.

Не мечтаеше да му стане любовница, нямаше никакво желание да го забърква в афери, но искаше това непоносимо очакване, страхът пред предстоящото, най-сетне да свършат. Ще изпита облекчение и ако бъде разкрита, и ако се озове най-сетне в леглото му.

Мара замря така, с четката в ръка и разпилени по гърба коси. А какво ще стане, ако тя просто отиде и легне при него, докато той спи? Ще бъдат ли достатъчни нейното присъствие, женственото й тяло и топлина, за да го накарат още веднъж да забрави всяка предпазливост?

При тази мисъл сърцето й учестено заби. Ръцете й почнаха да треперят и тя бързо остави четката. Ще се реши ли? След като видя как постъпи той с Труде, след мрачното му настроение тази вечер… би ли поела такъв риск?

— Нещо не е наред ли, госпожице?

— Не, не, няма нищо, Лила — отвърна тя и се накара да се усмихне. — Свободна сте.

Вратата се затвори след слугинята. Мара изчака стъпките на момичето да се отдалечат. Когато всичко утихна, тя повдигна полите на нощницата си и излезе от спалнята. Не си позволи да се замисли нито за секунда върху плана си, нито да се уплаши още повече.

Подовете на дългите, празни помещения, през които трябваше да стигне до крилото на Родерик, бяха студени под босите й крака. Хладният въздух се промъкваше под нощницата, увиваше се около коленете и бедрата й. Повечето свещи бяха вече изгорели и тя вървеше в мрак, прорязан само тук-там от петно светлина. Зад високите прозорци се простираше тъмната и кадифено тиха снежна нощ. Единственото, което виждаше, беше бледия си силует, който се отразяваше от време на време разкривен в оловните стъкла.

Стигна до центъра на сградата, където коридорите образуваха Андреевски кръст и отделяха един от друг четирите вътрешни двора. Пред нея бе малкото преддверие, водещо към крилото на принца около източния двор. Вляво имаше врата, през която се минаваше за спалните на свитата. Коридорът направо водеше към частния салон на принца и по-нататък към неговата спалня и малката му гардеробна. От другата страна имаше малка стая с отрупано с книги и книжа бюро в средата. Зад тези стаи, в крилото, долепено с десния си ъгъл към покоите на принца, бяха апартаментите, които обитаваха родителите му, когато посещаваха Париж. Мара се поколеба само миг, за да провери дали няма стража. И понеже не видя и не чу нищо, натисна тежката месингова дръжка и бутна вратата. Вече беше в частния му салон.

Тук цареше пълен мрак. Трябваше да се движи предпазливо. Като дете цяла година беше слушала куп страхотии за индианците, които се преселваха от южните щати в западните. Заедно с няколко негърчета играха седмици наред на индианци, криеха се из храстите в градината и се промъкваха в къщата, за да изненадат възрастните с внезапни нападения. Тогава се научи да върви боса и съвсем безшумно, да се движи предпазливо и леко и да заобикаля всичко, което би могло да издаде звук. Сега, в задушаващата тишина на стаята, й се стори естествено да се довери на детските си умения.

Заобиколи маса, канапе, кресло, табуретка за крака. От обиколките из къщата си спомняше къде е вратата за спалнята и само след няколко мига крайчетата на пръстите й напипаха най-напред вратата, а после и дръжката. Натисна я, побутна тежката врата и се вмъкна вътре.

В стаята не се чуваше нито звук: нито леко хъркане, нито дълбокото, равномерно дишане на спящ човек. Толкова спокойно ли спеше или не беше в стаята и може би работеше в съседното помещение? Но оттам не проникваше никаква светлина.

Леглото на принца, както и нейното, се намираше върху нещо като подиум. Украсеният с дърворезба и позлатен цокъл беше много широк и висок. Въпреки че сега не се виждаше, тя знаеше, че възглавето се издига високо към тавана и завършва с полубалдахин. А таблата в горния край е украсена с позлатена дърворезба, представляваща короната и герба на Рутения. От двете страни се спускат прихванати с копринени шнурове копринени завеси. Трябва да внимава да не докосне завесите, защото това може да изтръгне от съня мъж с бдителността на Родерик.

Пръстите на крака й докоснаха подиума. Тя се качи с един крак, бавно пренесе тежестта си на него, преди да вдигне и другия. Все още нито звук. Осмели се да пристъпи напред и крайчецът на нощницата й се плъзна по чаршафите. С много леко движение определи къде са завесите, после се наведе с простряна напред ръка.

Стоманена хватка сграбчи китката й и я дръпна напред. Тя изгуби равновесие и се просна напреки на леглото. Вик на ужас заседна в гърлото й. Косата й се прилепи около лицето като копринено платно и в следващия миг тя се преобърна. Лежеше по гръб върху дюшека и някаква тежест се стовари върху нея, притисна гърдите й, здраво я прикова. Кораво бедро притискаше коляното й. Стоманени пръсти уловиха и другата й ръка и я вдигнаха над главата.

— Ухаеща и мила, по-хубава от бляна на мюсюлманин за рая защо сте тук, за да ме отведете в този рай, или просто за да ме убиете?

— Какво… си… въобразявате? — едва можа да произнесе, толкова силно беше притиснал гърдите й.

Тежестта изчезна, ръцете й бяха вече свободни.

— Да си позволя ли едно предположение?

Мара си пое дълбоко дъх и преглътна, защото в гърлото й беше заседнала огромна буца, а изпитваше истеричното желание да се смее. Да, наистина беше в леглото му.

— Вие… вие можете да ме претърсите за оръжие, ако желаете.

Той мълчеше напрегнато. После изръмжа:

— Интересно предложение.

Пулсиращата топлина на тялото му го издаваше, че лъже. Силата му говореше за невероятно самообладание, ръководено от стоманена воля, потискаща всяка телесна слабост. Тя събра всяка частица от собствената си воля и успя да накара ръката си да е много спокойна, докато прокарваше пръсти по гърдите му. Мускулите под мекото руно бяха корави и жилави. Благодарна за прикритието на тъмнината, в която той не виждаше как пламти лицето й, Мара остави пръстите си да се разхождат по плоската повърхност на корема му, следвайки спускащата се надолу окосмена пътечка.

Той си пое дъх и улови ръката й. В същия миг обхвана с другата нейното лице, а устата му се приближи към нейната. Беше огнена целувка, цялата гняв и с мъка сдържана страст, опустошаващо, неумолимо желание да я обладае. Невъздържано и безмилостно устните вече пиеха сладостта на нейните устни. Езикът му се плъзна в нежната вътрешност на устата й, за да я опознае, преплете се с нейния език и проникна със силен тласък още по-дълбоко.

Сърцето на Мара биеше учестено в гърдите. Кръвта туптеше в слепоочията и ускори бяга си в жилите й. Лекият й вик издаваше страх, или гняв, или наслада.

Той рязко се отдръпна и пое дълбоко въздух.

— Вие не сте курвичка, не сте проститутка, не сте продавачка на тайни наслади, сладка моя Скъпа. Какво правите тук?

— Не ме ли… не ме ли желаете?

Сега се чувстваше като проститутка и със застрашителна яснота разбра, че той точно това цели.

— Дали ви желая? Но какво общо има това сега?

Тя се сви под сдържания бяс на думите му.

— Аз, аз исках само да съм близо до вас. Толкова лошо ли е това?

Той се дръпна от нея и скочи от леглото. Веднага просветна жълтият пламък на сярна пръчица и замириса на развалени яйца и на борина. Окъпан в жълто сияние, Родерик запали свещта в сребърния свещник на нощната масичка, а после угаси кибритчето.

Пламъкът на свещта танцуваше, пръскаше лъчите си към тъмните ъгли на стаята и хвърляше неспокойната си светлина върху Мара, която лежеше, опряна на един лакът, в постелята му. Две ярки искри проблясваха в очите й, светлината очертаваше меките извивки и вдлъбнатини на тялото й под прозрачната тъкан на нощницата, проблясваше върху стройните й крака и глезени, там, където крайчецът на плата се беше повдигнал. Родерик я гледаше втренчено и добре си даваше сметка за лудото желание, което се надигаше от дълбините на съществото му и нямаше нищо общо с незадоволената страст в слабините. Колко горда беше и сега, с повдигната брадичка над високата дантелена яка, подчертаваща чистотата на лицето — но наред с това в погледа й имаше нещо изплъзващо се, нещо унизено. При мисълта, че причината е той, усети как и в него се надига срам. Но с рязко движение на главата отпъди това чувство.

— Въпросът е само — изрече той меко — дали ще е добре?

— През ум не ми е минавало, че може да сте пуритан — тя сякаш не можеше да откъсне очи от прекрасната голота на тялото над нея.

След целувката му устата й беше червена и подпухнала и сякаш жадуваше по-мека ласка.

— Но не ме смятате, надявам се, за глупак.

Не, наистина не беше глупак. Мара се чувстваше изиграна, сякаш се мъчеше да направи нещо в ситуация, която вече не можеше да овладее. Усети тръпка на ужас, после втора. Само мисълта за баба й Елен — толкова крехка и толкова жизнелюбива и за бързо отлитащото време, което й беше дадено, я подтикнаха да не се оставя.

— Вие накарахте Сарус да повярва, че съм ваша любовница, свитата ви също се съобразява с това предположение. Какво значение би имало вече?

— Но аз зная, че не сте ми любовница. Това е разликата.

Не беше ли наистина глупак? Причини, които на ярката дневна светлина изглеждаха толкова убедителни, звучаха много по-малко убедително на треперливата светлина на самотната свещ върху нощното шкафче. Подозренията му за предателство изобщо не бяха отслабвали и не беше вероятно това да стане сега. Ако тя не държи на честта си, защо трябва да го прави той? Но тъкмо тази привидна лекомисленост, добавена към очевидната й неопитност, го смущаваха най-много, дори повече от вероятността да е подслонил предателка.

— Но мога много лесно да стана — думите бяха тихи и прозвучаха почти умоляващо. Тя протегна ръка.

Златистите му вежди се присвиха, той намръщи чело, но взе пръстите й, които видимо трепереха.

— Една трепереща от студ дама, която плахо умолява, изпълнена с ледена всеотдайност. Как бих могъл да устоя?

Той пусна ръката й, наведе се над нея, пъхна ръце под тялото й и я вдигна към гърдите си. Завъртя се така, че косите й се обвиха като тъмна завеса около нея, занесе я с твърди стъпки от спалнята в частния си салон, а от там в преддверието. Там беше светло, защото Михаел стоеше, само по униформен панталон, пред вратата към спалните на свитата. Сарус с белязано от възрастта и умората руско-татарско лице, се беше изправил до братовчеда на Родерик. Изглежда двамата бяха чули нещо, навярно достатъчно, за да се събудят.

Мара затвори очи и си пожела земята да я погълне. Мъчителни сълзи на отчаяние напираха зад клепачите й. За миг беше повярвала, че Родерик иска да я прегърне, да я стопли в леглото си. Луда ли беше? Сега тази надежда угасна. Когато прекосиха преддверието и се озоваха в коридора към другото крило, тя разбра, че я носи към нейната спалня.

— Мога да вървя — каза сподавено.

Той не отговори.

Пътят беше дълъг. Мара имаше време да се увери в силата на неговите ръце и да чуе учестените удари на сърцето си. Кожата й сякаш пареше на местата, които, разделени само от тънкия плат на нощницата, бяха притиснати към него. Сигурна. Тя се чувстваше сигурна. Но наред с това й беше непоносимо ясно, че той е мъж, че е принц. Родерик от Рутения. Сега бяха толкова близо един до друг, толкова близо. Изпита непреодолимото желание да се обърне, да сключи ръце около врата му и да се притисне към него. Така силно искаше, с настойчивост, която нямаше нищо общо с получените инструкции, искаше да я забелязва, да реагира на нея като на жена.

Изгледите за физическа близост избледняха, усети досада, бързо последвана от гняв. Арогантен, нафукан тип, привидната му грижовност беше всъщност обида. Как си позволяваше да я отблъсне с такава лекота? Пожелаваше му един ден да съжалява, от все сърце му го пожелаваше, та макар и само за да си върне загубената гордост. Но как би могла да го постигне? Та той изглеждаше неуязвим.

Той блъсна вратата на спалнята и на светлината на свещника върху масата отиде право към нейното легло. Сложи я върху него и отстъпи назад. Мара се надигна бързо на колене и протегна ръце да го прегърне през раменете. Усети ги, топли и силни под ръцете си, мускулите му поддадоха, изненадани, че не оказват никаква съпротива. В един кратък миг тя отвърна на погледа на кобалтовосините му очи със сериозен, предизвикателен поглед. После допря устни до неговите, погали копринената им, красиво оформена повърхност, заопипва с връхчето на езика ъгълчетата, чувствената линия, в която се събираха. Той се наведе и топлите му устни сами се разтвориха. Триумфираща и преливаща от непознато чувство, тя плъзна ръце по раменете му, сключи ги зад врата му, задълбочавайки целувката.

Някаква сметка ли я накара да се дръпне, или се усъмни в собствената си смелост? Някакво едва забележимо негово движение ли я обърка или непреодолимото желание да е по-близо до него? Не би могла да каже, но тя го пусна и се дръпна.

— Лека нощ — прошепна.

Една секунда той я гледаше с непроницаемо лице. После се обърна с меко, гъвкаво и овладяно движение и излезе от спалнята.

Мара се строполи в леглото, закри лицето си с ръце, отпусна чело до коленете. Какво да прави сега? Трябваше да си каже истината — можеше никога вече да не стигне до леглото на принца. Какво ще стане с баба й, ако тя не успее? Как ще постъпи Дьо Ланд?

Тези въпроси бяха мъчително сериозни и болезнени, но имаше още един, който кръжеше непрестанно в мозъка й. Как ще погледне утре сутринта Родерик в очите?

Чувстваше се наранена и смазана, и толкова изтощена, сякаш бе водила отчаяна битка. Гърдите я боляха, устните пламтяха, гордостта й беше уязвена. Мечтаеше с еднаква сила за отмъщение и забрава, за освобождение от унижението, което я терзаеше.

И все пак в известен смисъл изпитваше и облекчение. Като имаше предвид как се държи Родерик с хората от свитата, когато е недоволен, сега си даваше сметка, че се бе отървала почти невредима. Нещо повече, беше избягнала последната си капитулация — физическата. Имаше всички основания да изпита облекчение.

Самодисциплината на принца беше за нея откровение. Беше предположила несъзнателно, навярно въз основа на опита си с Денис, че мъжете в края на краищата губят самообладание, че са подвластни на своите страсти. Родерик беше я пожелал. Не си призна, но беше очевидно. Въпреки това се въздържа. Каквато и да беше причината, беше се откъснал от нея; лесно можеше да я има, но я беше отдалечил от леглото си, от апартаментите си, от близостта си. Въпреки нейната податливост, въпреки нейните докосвания, дори въпреки молбите й, все едно дали с мъка или с лекота, той беше проявил воля да я отпрати.

Мара седна в леглото и отметна коси. Преценяваше учудена държанието на Родерик и си спомняше последния път, когато се беше озовала насаме с мъж. Постепенно й стана ясно, че през онази нощ Денис Мюлхоланд беше изгубил всяко самообладание. Не успя да се вземе в ръце, като момченце, останало само в сладкарница. Случайно му се бе отдал случай да задоволи страстта си и беше посегнал с две ръце към Мара. Не помисли нито секунда за нея. Било му е все едно, че тя е в затруднено положение, че едва си поема дъх, просто се бе опитал да уталожи за нейна сметка апетита си. Тя с пълно право беше побесняла от гняв онази нощ, с право беше отказала да се омъжи за него. Той го беше разбрал. Смъртта му не промени нищо.

Изведнъж усети сякаш плътна пелена й пада от очите. Тя нямаше вина. Денис Мюлхоланд не беше загинал заради нея. Тя не беше съблазнителка, която го е раздразнила до краен предел и по този начин го е предизвикала да я докара до безчестието, станало по-късно причина да потърси смъртта. Виновна беше собствената му слабост, както е бил негов и изборът дали да се овладее, или да омърси с докосванията си нейната чистота.

Как е могла да мисли друго? Може би защото баща й и Денис настояваха да се омъжи, сякаш искаха да я накажат за сторен грях? Може би се е разкайвала за миг на слабост, или обществото е очаквало от нея тя да поеме вината върху себе си? Сигурно са изиграли ролята си и религиозните поучения от детството, в които още в разказа за рая вината за безволието на Адам беше приписано на Ева?

Каквато и да беше причината, трябваше да се появи един балкански принц, за да прозре тя заблуждението си. Трябваше да му е благодарна поне за това. Щеше да й е много по-лесно, разбира се, ако можеше да не го види никога вече.

 

 

Утрото доведе Юлианиния прусак. Беше вече близо единадесет, когато Сарус, облечен в стегната униформа, доста сходна с тази на свитата, дойде при Мара в салона, където тя обсъждаше с готвачката менюто за деня. Той се поклони сковано и й подаде върху сребърна табла една визитна картичка.

— Какво има? — попита тя, взе картичката и я прочете с учудване. Името, предшествано от дълга редица титли, не й говореше нищо.

— Това е престолонаследникът, госпожице.

— Но той положително не иска да види мен. Предайте картичката му на принц Родерик.

— Принцът и Лука обсъждат заедно нещо. Имам строга заповед в никакъв случай да не ги безпокоя.

— В такъв случай престолонаследникът ще трябва да почака…

— Прусакът е… нетърпелив.

— Прусакът ли? О! — Мара прочете още веднъж картичката, после вдигна очи. — Защо не предупредите принцеса Юлиана за пристигането му?

— Принцесата още не е станала.

— Той положително ще изчака тя да стане и да благоволи да го приеме.

Сарус се колебаеше. От притеснение набръчканото му лице се сви още повече.

— Той не е свикнал да го карат да чака. Може да тръгне да търси принцеса Юлиана, пък ако го направи, тя…

— Да, мога да си представя — каза бързо Мара. Юлиана няма да е доволна и ще накара цял свят да го разбере. Домашният скандал трябваше на всяка цена да бъде избягнат. — Добре тогава, идвам веднага.

Когато влезе след малко в приемната, прусакът стоеше до прозореца, втренчил поглед в покрития със сняг калдъръм на парадния двор. Чул стъпките й, той се обърна, чукна токове и се поклони.

— Моля да ме извините, госпожице, че ви откъсвам от заниманията ви.

— Ни най-малко — Мара направи бърз реверанс, а после му посочи канапето с покана да седне. Беше едър, добре сложен, но вече доста позакръглен. Беше някъде към края на тридесетте, носеше дълги руси мустаци, контрастиращи с абсолютно гладката, бръсната повърхност на черепа. — Донесоха ли ви нещо да се освежите? Чудесно! С какво бих могла да ви бъда полезна?

Прусакът се изкашля.

— Въпросът е малко деликатен.

Той не продължи и за да му помогне, Мара каза:

— Става дума за принцеса Юлиана, предполагам?

— Точно така. Очарователно създание. Нейният баща ми позволи да я ухажвам.

— Така ли?

Беше недодялан, но очевидно много почтен човек, а също и пресметлив.

— Тя е млада и невъздържана и не знае какво иска.

Мара, която започваше да се държи като придворна дама, веднага си каза, че такова описание едва ли подхожда за онази Юлиана, която тя беше опознала. Но не отвърна нищо, само му кимна насърчаващо.

— С две думи, тя избяга от мен. Тука ли е?

— Сарус не ви ли каза? Да, тя гостува на брат си.

— О, това е добра новина. Мога ли да я видя?

— Сарус очакваше молбата ви и отиде да провери дали принцесата си е в къщи.

— Аз трябва да я видя!

Държането му малко стряскаше и най-вече защото лицето му стана тутакси тъмночервено. Кръвоносните съдове на врата му щяха всеки миг да се спукат. Тя не си представяше какво щеше да прави, ако той скочеше и почнеше да претърсва къщата.

— Отдавна ли познавате Юлиана? — попита тя с надежда да отвлече вниманието му. Къде е това момиче? Къде е Родерик? Който и да е. Не можеше да повярва, че вече не е минал някой от свитата и не е зърнал плешивия прусак. Или се бяха събрали всички при Родерик?

— Запознахме се в Рутения, в двореца. Оттогава минаха два месеца.

Някой чукаше на входната врата под прозорците. Отнякъде се обаждаше Демон, отвръщаше му пискливият лай на Юлианиния пекинез. Тя можеше всеки миг да се появи.

— Това не е ли кученцето на Юлиана? Само то може да е. А тя не ходи никъде без него.

— Ние сме в Париж, Ваше височество. Тук не всякога е удобно да водиш и кученцето си.

Къде ли се бави Сарус? Не можеше ли поне да дойде да съобщи дали Юлиана ще приеме госта си, или е поръчала да я извинят? Мара търсеше отчаяно тема, която да го отвлече и попита:

— Надявам се, че снегът не е затруднил много пътуването ви?

— Нищо страшно. Не бях изненадан, че спря още на другата сутрин. Препусках без почивка цялата нощ.

В този миг една слугиня отвори вратата.

— Господата Александър Дюма, баща и син.

Преди новите гости да влязат, дотича Демон с изплезен език и стържещи нокти, последван от Софи, кученцето на Юлиана, повлякло украсената си със скъпоценни камъни каиша. Двете животни заобиколиха канапето, плъзнаха се по паркета и спряха, защото видяха престолонаследника и веднага му близнаха ръката. Александър Дюма-баща влезе съвсем непринудено в салона, без изобщо да обръща внимание на тупурдията. Следваше го млад мъж с къдрава кестенява коса и светлосини очи, с леко меланхоличен израз на лицето.

— Госпожице Инкогнито, желая ви добро утро! — извика Дюма. — Довел съм ви моя син, който настоя да се запознае с една толкова прелестна млада дама. Надявам се, че не ви притесняваме?

Мара представи Дюма-баща на престолонаследника, въпреки че не беше сигурна дали новите гости чуха името му сред високото скимтене и плътния лай на възбудените кучета. Тя се скара сърдито, но безрезултатно на Демон, а когато заповяда на слугинята да изведе двете животни, те го възприеха като нова игра и почнаха да се крият под столовете. Сред възторжения им лай на вратата се появиха Естес и Жаред. Те също се присъединиха към гонитбата. Дюма-баща явно се наслаждаваше на сцената, седна до Мара и хвана ръката й.

Тя му се усмихна разсеяно и веднага се извърна, за да извика:

— Внимавайте, вазата! — защото финия майсенски порцелан се олюляваше заплашително върху клатещата се масичка. Пекинезът се промуши между краката на Дюма-син, който се наведе и се опита да хване влачещата се каишка. В същия миг и престолонаследникът посегна към нея. Двамата мъже удариха доста шумно глави. Дюма-син се дръпна назад и настъпи Софи. Пекинезът изскимтя. Дюма протегна крак и настъпи каишката, но тя веднага му се изплъзна, защото престолонаследникът я дърпаше силно. Дюма загуби равновесие, разпери ръце във въздуха, а после се приземи пред Мара на колене. Демон тъкмо се зададе откъм края на канапето, преследван от Естес и Жаред, направи гигантски скок и се озова на гърба на Дюма. Младият мъж сви глава и тя попадна в скута на Мара. Демон тутакси скочи в сигурната й прегръдка и се опита да я близне по лицето.

Мара се закашля, за да прикрие смеха, опита се да отблъсне кучето, а Дюма-баща, престолонаследникът и Естес се струпаха и тримата край нея.

В същия миг откъм вратата долетя гласът на Родерик. Тонът му беше леден и пренебрежителен.

— Чудесно празненство, макар и малко да прилича на цирк. Може ли да се присъединя?