Дженифър Блейк
Кралски страсти (5)

Глава пета

След като направи покупките, Мара поръча още същия следобед да бъде събран целият персонал на резиденцията на Рутения. Лука, който беше свободен, се случи в салона до голямата галерия за тренировки на свитата, когато тя прати една слугиня да извика и прислугата от долния етаж. Той не каза нищо, но когато слугите изпълниха помещението, остави парчето дърво, което дялкаше и застана зад стола на Мара.

Седнала зад бюрото, което използваше сега за работата си, тя му беше благодарна за този жест на подкрепа. Беше водила няколко години домакинството на баща си, бе надзиравала доставките на храна и всичко останало, наглеждала робините, докато те перяха и чистеха. Но то беше нещо съвсем различно от това да заповядваш на френски слуги, които се придържат към прастарата традиция да изкарват по нещо странично от положението си и вярват така непоколебимо в своята незаменимост, че се държат едва ли не високомерно, убедени в републиканския лозунг, че всички хора са равни. Трябваше да е много строга, ако не искаше да я стъпчат.

Представиха й се двайсет души слуги. Според домовата книга, в която бяха вписани имената и заплатите им, имаше готвачка, четири слугини и две помощнички, четирима лакеи, един градинар, един помощник-градинар, един кочияш и двама мъже, чието задължение беше да изнасят и изхвърлят боклука. Мара дълго седя неподвижно, оглеждайки групата. Не беше особено представителна. Жените не носеха бонета, а престилките им бяха сиви и омазнени. Жилетките и саката на мъжете също бяха занемарени и явно се носеха и на улицата. Всички изглеждаха размъкнати и намръщени, явно загрижени само за спокойствието си и настроени зле към всякакви промени.

Тя ги преброи набързо и погледна още веднъж в домовата книга. После пак вдигна очи и попита:

— Къде е жената, която се води като готвачка?

Хората се размърдаха неспокойно и си смигнаха скришом. Най-сетне един от лакеите отговори:

— Госпожа готвачката каза, че не е обикновена слугиня, а майсторка. Тя рече, че няма да допусне да я командва някаква… някаква, дето не е стопанка тук. Който иска да говори с нея, рече, да отидел при нея в кухнята.

— Разбирам — изрече спокойно и тихо Мара. — Вие ще отидете сега при госпожата и ще й кажете, че искам да поговоря с нея след половин час тук, на четири очи. Ако не дойде, може да се смята за уволнена. Така, някой друг да не приема заповеди от мен?

Настъпи тишина. Никой не приказваше, никой не помръдваше. Мара изчака няколко секунди, после кимна на лакея, който трябваше да предаде думите й на готвачката. Той се поклони и побърза да излезе.

— От тук нататък в рутенската резиденция ще станат някои промени. Първата се отнася до облеклото. За вас са поръчани нови ливреи, престилки и бонета, които ще пристигнат още тази седмица. Докато сте на работа, всички ще носите това облекло, без каквито и да било изключения. Видът ви трябва да подобава на слуги в дом, който е и резиденция на рутенското правителство. Държа да сте чисти и спретнати, а гостите да могат да ви разпознават като персонал на дома. Изразих ли се достатъчно ясно?

Мара видя как няколко глави кимнаха утвърдително, погледна пак списъка в ръката си и продължи. Обяви още цял ред промени относно държането на слугите, чистотата и отговорността за възложената работа, после се залови веднага да определи конкретните задължения на всяка жена и всеки мъж. Тъкмо привърши, когато вратата се отвори със сила и се блъсна в стената.

През стаята измарширува едра жена с широко лице и с тиган в ръка. Тя се огледа и като видя Мара, се устреми към нея, сякаш искаше да я бие. Лука пристъпи крачка напред. Жената видя тъмното му, спокойно лице и веднага спря, въпреки че гласът й продължаваше да трепери от гняв.

— С какво право ми пращате подобно предупреждение? Никога не са ме обиждали по такъв начин! Толкова мъже, да… да, и то от най-богатите, ме молят да се преместя при тях и да им готвя. Аз нямам конкуренция, аз правя изкуство. Парите, които вземам, са много повече от онези, които никаквица като вас може да спечели за няколко години с лежане по гръб.

Мара стана.

— Така ли? Е, значи явно са ви надценили.

Хладнокръвният коментар накара гневният поток от думи изведнъж да секне. Лицето на готвачката стана кървавочервено.

— С удоволствие ще напусна тази къща. Ще разберете вие коя съм! Пък принцът, като научи, че ме е изгубил заради вас, веднага ще ви изхвърли.

— Както желаете. Бъдете сигурна, че е малко вероятно да забележат липсата ви.

— Подлагате на съмнение способностите ми?

— Твърдите ли, че обедите и вечерите, които се сервират в тази къща, ги доказват?

Жената зяпна широко, после затвори уста. Бавно отпусна тигана, който размахваше.

— Аз съм ангажирана от иконома на принца. Само той може да ме уволни.

Още звучеше войнствено, но тонът беше приглушен. Мара разбра, че е спечелила.

— Никой няма да ви уволнява, ако ястията, които се поднасят на принца, са на равнището на вашето изкуство. Убедена съм, че за да запазите доброто си име, това ще се превърне за вас във вътрешна потребност.

— Разбира се.

Жената не можеше да отговори друго, но думите й прозвучаха искрено.

— Добре. Надявам се, че ще използвате таланта си, за да съставяте менюта, които да се запомнят. Ако ги записвате на едно листче и ми ги носите всяка заран, ще можем да ги обсъждаме.

— Но този дом е ужасен! Един влиза, друг излиза. Как мога да дам най-доброто от себе си, след като разбирам едва в последния момент дали трябва да готвя за четирима или за цяла дузина гости?

— Ще се опитам да ви предупреждавам навреме. Въпреки това трябва да предвидите по-щедри порции, за да стигат и за непредвидени гости.

Готвачката стисна устни и кимна.

— А пък покупките…

— Тях ще предоставя най-вече на вас — заяви тутакси Мара и добави: — От време на време и аз ще купувам някои продукти, които трябва да се доставят всеки ден съвсем пресни. Ще преглеждаме, разбира се, заедно сметките, преди да ги плащаме.

— Естествено — съгласи се жената и макар гласът й да беше грубичък, в него се прокрадваше и неволна почит.

В големите домакинства беше обичайно готвачът да получава известен процент от доставчиците, на които възлага поръчките. Това се толерираше, докато не се стигаше дотам господарите да получават лоша храна срещу скъпо заплащане. На готвачката й стана ясно, че Мара има намерение да наблюдава и тази страна на домакинството. Качеството на месото и карантията, на млякото, маслото и яйцата положително щеше да се подобри.

— Винарската изба ми се струва добре снабдена. Икономът на принца се е погрижил, нали? Той ще продължи да го прави. Няма да се налага бутилките да се броят всеки ден, но ще направим инвентарен списък и редовно ще го проверяваме.

Готвачката погледна крадешком към лакеите. Те избегнаха погледа й, загледани в ръцете си или право пред себе си. Едно слугинче потисна нервен смях и едва успя да го прикрие с кашлица.

Мара изчака малко и веднага премина към следващата точка в списъка си. Беше очевидно, че са я разбрали.

Следващите два дена бяха изпълнени с трескава работа. Слугите бяха разделени на групи от по трима или петима. Задачите им бяха поставени от сутринта и те ги изпълняваха до късно вечерта. Откъдето и да минеше човек, натъкваше се на сюнгери и парцали, четки и стълби, сапун или лак за мебели. Беше невъзможно да се качиш или слезеш по стълбище, без да срещнеш жена с кофа вода. Тежките завеси по прозорците и леглата бяха изтупани и стаите тънеха в кълба прах. Възглавниците на креслата и канапетата бяха изчеткани и избърсани, съставени бяха пълни списъци на предметите, които трябваше да бъдат поправени или заменени.

Миеха каменните стъпала с лимонов разтвор, ръсеха килимите с чаени листа, които изсмукват мръсотията от тъканта, сваляха с дълги четки от пера прахта от украсените с фрески тавани, преди внимателно да ги изчеткат. Дървените части се миеха със смес от мека сапунена луга, пясък и бира; мебелите се чистеха с оцет, ленено семе и ракия; месинговите свещници и другите метални предмети се лъскаха с терпентин. От паркета и мраморните подове изстъргваха наслоената мръсотия и петната, мажеха ги с пчелен восък и ги лъскаха, докато светнат.

Прозорците се миеха и търкаха до блясък, а също и огледалата, стъклата на часовниците, вазите и мраморните бюстове; измиха и шестнадесетте хиляди кристални чаши, порцелановия сервиз от три хиляди и шестстотин парчета. Лъснаха и среброто, от най-малките лъжички за кафе до най-големия нож за дивеч, от подставките за ножове до огромния самовар, с който поднасяха чая.

В задния двор извариха в огромни казани ленените кърпи, пожълтели и хванали мухъл от времето, а също и безброй салфетки, покривки за маса и други неща с неопределено предназначение. След това изчеткаха с вряща сапунена вода и калдъръма в задния двор, докато взе да вдига пара, след което отмиха с чиста вода мръсотията, трупана с десетилетия. Подрязаха краищата на храстите, изскубаха всяка тревичка под тях, а накрая наториха добре градината и я покриха със ситно нарязано сено.

Работата започна в общите помещения, но скоро обхвана и покоите на принца и стаите на свитата му. Родерик и хората му изчезваха в зори и се връщаха едва с падането на нощта, когато суматохата стихваше. Свикнаха, преди да седнат, да опипват всеки стол, да не би да е мокър и да прокарват бързо пръст по масата, за да се уверят, че не лепне от политура. Движеха се на пръсти по прясно навосъчения паркет и можеше да ги види човек как избърсват с ръкав отпечатъците от пръстите си върху блестящ месинг или сребро. Въпреки тези първоначални неудобства всички високо хвалеха очертаващите се подобрения.

Мара даваше нарежданията и надзираваше групите, обикаляше методично помещенията, които в момента се почистваха. Но по-голямата част от времето си прекарваше в шиене. Прие помощта на едно от слугинчетата, Лила, което й каза, че преди е била шивачка. Заедно нахвърляха моделите на четири рокли с кажи-речи средновековна кройка. Гранатово червената беше с правоъгълно деколте, удължена талия и буфон ръкави с разрези на китките, лактите и раменете. Копринени дантели украсяваха деколтето и цепките на ръкавите. Тъмносинята рокля беше със същата кройка, а от цепките на ръкавите се подаваше гранатовочервена подплата. Ивица в същия плат повтаряше и крайчеца на полата. Сивата и зелената рокля не се отличаваха много от първите две. Моделът не беше сложен и работата напредваше бързо; въпреки това Мара и Лила шиеха до среднощ. От крепона Мара си скрои четири чифта ризи и гащички, а от батистата — нощница с подобна кройка.

Най-сетне къщата беше чиста, поне най-важните помещения; храната стана по-добра, по-вкусна и менюто по-разнообразно. Роклите и бельото бяха готови и висяха изгладени в гардероба. Прелъстяването можеше да започне.

Доволният мъж е по-податлив. Мара вярваше в тази теория. Чувала беше май баба си да го казва, но не беше съвсем сигурна. Все пак мислеше, че Родерик ще бъде по-склонен да реагира на примамките й сред чистотата, която бе постигнала и ще се чувства по-добре след доброто ядене, което пак тя беше осигурила.

За това сигурно щяха да допринесат и по-живите цветове на новите й рокли, елегантното й бельо и дълбокото деколте, откриващо гърдите. Беше спестила от парите за домакинството колкото за шишенце парфюм „Герлен“, от който имаше намерение добре да се възползва. Поръча да й приготвят вечерта баня с гореща вода и обясни на Лила каква фризура да й направи. Всичко това трябваше да помогне.

Нещо в нея се бунтуваше, ужасено от толкова грижливо обмисления и циничен план. Оказа се, че е не по-малко пресметлива от онези дами на нощта, наводнили Париж. Но каква беше целта й? На опасност беше изложен животът на нейната баба. Налагаше се да действа. Незабавно.

Можеше да се убеждава колкото си ще, че изминалите два дена са били необходими за подготовка. Но не беше изключено и да са били излишно отлагане. Тя се страхуваше. Толкова искаше да слезе по стълбите, да прекоси двора и да изтича на улицата, за да не се върне никога вече. Какво ли не би дала, за да може да отиде при принца и да му каже:

— Името ми е Мара, Мари Анжелин Дьолакроа. Моля да ми простите, че се вмъкнах тук с лъжа, простете, но сега искам да си ида у дома.

Какво ли ще каже Родерик? Дали ще побеснее от яд? Възмутен? Изпълнен с презрение? Ще се радва ли, че се отървава от нея, или ще съжалява задето си отива? Нямаше никакво значение, разбира се, но въпреки това би искала да знае.

Есенният здрач се спуска толкова бързо. Мара надникна за последен път в кухнята да провери как напредва менюто, което съставиха с готвачката. Кожата на пилетата беше станала златистокафява; телешкото къкреше във винения сос; лангустите — едри и възрозови, изпълваха въздуха с аромата си. Кристалните купички бяха пълни със сладкиши и кремове, крем карамелът се доваряваше на ръба на огромната желязна печка — гордост на приземния етаж. Готвачката в сива рокля, белоснежна престилка и с високо боне в косата, й демонстрира гордо всички блюда. Мара не пожали комплименти, но буцата в стомаха й беше толкова тежка, че ястията не събудиха апетита й, сякаш бяха от въглища и пепел.

Най-сетне приготовленията привършиха. Беше се изкъпала, фризурата беше готова, беше облякла новото бельо и червената рокля. Лила разпери върху леглото новата нощница. Стаята ухаеше на парфюм с мирис на цветя. Беше си сложила от него на шията, между гърдите, в свивките на лактите и китките. Погледна се за последен път в огледалото. Роклята й стоеше добре и падаше на елегантни гънки над фустите, цветът й обагряше лицето в нежно розово. Въпреки това Мара изглеждаше пребледняла.

— Госпожицата е много хубава.

— Благодаря, Лила. Ти свърши чудесна работа.

Мара се дръпна от огледалото и спря нерешително насред стаята. Погледна към леглото в алкова със спуснати от двете страни светлорозови завеси, гардероба с резбовани врати, бялата мраморна камина с позлатени антични статуетки, тапетите и обюсоновия килим на цветя. Имаше чувството, че никога не ги е виждала, сякаш всичко, включително и тя самата, й е чуждо. Дали не страдаше наистина от някакъв вид загуба на паметта? Сякаш Мари Анжелин, момичето, което беше флиртувало с Денис Мюлхоланд и оплакало смъртта му, се беше превърнало в друг човек.

— Нещо не е наред ли, госпожице?

Мара се опомни и забеляза, че е стиснала така силно ръце, че пръстите й са побелели. Отпусна ги с известно усилие и се накара да се усмихне.

— Не, не, всичко е наред. Няма нищо.

Свитата я посрещна с възторг и я обсипа с шумни комплименти. Придружиха я до трапезарията: влезе, хванала под ръка Жаред и Жак, Естес вървеше пръв, Михаел и Лука бяха ариергардът. Родерик, който изобщо не държеше на етикета, вървеше последен заедно с Труде.

Вечерята има огромен успех. Ястията бяха вкусни, вината, поднесени към всяко от тях — отлични. Вдигнаха наздравица за готвачката, после за способностите на Мара като икономка, за организаторския й талант и за хубостта й. Пиха за мъжа, който я беше изхвърлил от каретата си и я беше довел по този начин при тях; пиха за Франция, страната, където я намериха, за регента й Луи Филип. После, за равновесие и за да докажат любовта си към отечеството, пиха и за Рутения и нейния могъщ крал Ролф. Мара яде малко, но трябваше да пие за всичко, което свитата смяташе достойно за тост. Притеснението й взе да отслабва.

Тази вечер не чакаха гости. След като изядоха и последното късче кекс, глътнаха и последната лъжичка крем, отидоха да си пият кафето не в салона за приеми, а в друг, в крилото на крал Ролф. Беше по-малък, но достатъчно просторен, за да има по една камина в двата му края и три маси със столове около тях… Свитата се раздели, едни почнаха да хвърлят зарове, които те наричаха ашици, други седнаха пред дъските за шах. Родерик отиде до пианото и засвири. След кратко колебание Мара се настани в едно кресло пред камината в противоположния край на залата. Не беше идвала с другите тук и въпреки присъствието на Труде, погълната сега от зарчетата, Мара се почувства притеснена като сама жена сред толкова мъже.

Поднесоха кафето в сребърния сервиз, донесоха и чиния сладки, фруктиера с плодове и сложиха всичко пред Мара. Тя наля кафе на Родерик и Лука му го занесе. Принцът свиреше тиха мелодия, Мара позна моцартовата вариация върху унгарска народна песен. Останалите си взеха сами кафето и докато го пиеха, приятелски се дразнеха и закачаха.

Мара разчиташе, че като си изпият кафето, хората от свитата ще се разотидат. Но те останаха. Въпреки желанието й да се освободи от тях, продължиха игрите си. Тя ги наблюдаваше и се опитваше да измисли как да отвлече принца изпод носа на такава голяма компания, жадна за забавления. Не, невъзможно беше.

Хвърли поглед към Родерик. Светлината на свещите върху пианото превръщаха косата му в разтопено злато. Тя падаше върху високите му славянски скули и оставяше очите му в сянка. Отблясъци играеха по русите косъмчета на ръцете му, сянката от пръстите му върху клавишите ги правеше да изглеждат още по-дълги и фини, отколкото бяха в действителност. Той продължаваше да свири, сякаш изобщо не възприемаше какво става наоколо. Но Мара имаше основание да смята, че това впечатление е измамно. Той вдигаше от време на време глава и тези кратки погледи бяха зорки и проницателни.

Мара се чудеше как да остане насаме с принца. Можеше да измисли поръчение за един човек от свитата, дори може би за двама, но нищо, което да ги отдалечи за по-дълго. Ако се опита да се отърве от цялата свита наведнъж, принцът сигурно ще си тръгне с останалите. С надежда очакваше признаци на умора, но всички бяха бодри като да беше сутрин. Но след като измина половин, а после и цял час, тя забрави всяка предпазливост.

Стана и отиде при играчите на зарове.

— Какви сте домоседи тази вечер — надникна тя през рамото на Естес, за да види зарчетата на масата. — Няма ли балове днес, нещо интересно в операта или в „Комеди Франсез“? Някоя нова пиеса от господин Дюма? Той ги произвежда в такова изобилие.

До нея Михаел вдигна глава от шахматната дъска.

— Ако се не лъжа, последната му пиеса се нарича „Рицарят от Мезон Руж“ и се играе в неговия исторически театър на булевард „Дю Тампл“.

— Сигурна бях, че не може да няма премиера.

— Пиесите му могат да ви накарат да се засмеете един-два пъти и няколко пъти да изкрещите от ужас — нищо повече — коментарът беше на Труде, а по широкото й лице Мара прочете известно любопитство.

— Е да, зная, че те трогват само нежните любовни сцени — обади се Жак.

— Това важи по-скоро за тебе — отвърна му спокойно Труде. — Аз обичам дуелите със сабя. В наше време човек почти няма повод да извади сабя.

— Не си избрала добре страната — каза Естес.

— По-скоро столетието. С удоволствие бих била един от мускетарите на Дюма.

— Не тъгувай, богиньо моя. И нашият девиз е: „един за всички, всички за един“.

И италианският граф направи широк жест с ръка.

— Наистина ли?

— Съмняваш ли се?

— Струва ми се, че напоследък и твоето внимание, както и на останалите, е обсебено от една жена, една икономка, която се фука с новите си рокли и едва не се пръска от гордост само защото е извършила смехотворния подвиг да почисти този огромен обор и да го подреди.

Коментарът не беше предназначен за всички уши. Труде го каза на Естес, но в разговорите бяха настъпили изведнъж няколко паузи и всяка нейна дума се чу ясно и отчетливо. Настъпи притеснена тишина. На Труде й пламнаха ушите.

— Ако сме предани на една икономка — отвърна бавно Естес — причината е, може би, че е по-благовъзпитана.

— Но аз не исках… — заоправдава се Труде.

Сега заговори Родерик и думите му пронизаха напрегнатата атмосфера.

— За тази вечер сте свободни. Смятам, че притегателната сила на „Рицаря от Мезон Руж“ от Дюма трябва да бъде проверена. Какво ще кажете за това предложение, мои храбри момчета?

Въпреки учтивата форма това беше заповед. Само за секунда всички изразиха съгласие.

— Ще дойдете ли с нас, госпожице? — обърна се Естес към Мара.

— Аз… мисля, че не. Много съм уморена.

— А вие, принце?

Мара затаи дъх.

— В момента не се чувствам привлечен от крясъци и дуели. Друг път.

Естес се почеса със закачлива гримаса по главата.

— Забравяте любовните сцени.

— Друг път.

Малко по-късно всички бяха излезли. Останал беше само Лука. Циганинът изчака вратата да се затвори след свитата и стъпките на ботушите да заглъхнат в коридора. После се поклони пред Родерик.

— Моля да ми разрешите да спя тази нощ навън, Ваше височество.

Принцът завърши пиесата, която свиреше, вдигна ръце от пианото и стана.

— Миризмата на сапун е доста силна, признавам, но наистина ли е толкова нетърпима за теб?

Циганинът поклати глава.

— Имам нужда да виждам над себе си широкото небе.

— Изпитваш нужда или просто искаш? Някои желания могат и трябва да бъдат потискани.

— Аз съм циганин, необходимо ми е.

Родерик кимна кратко.

— Добре.

Лука се обърна към Мара и обясни най-сериозно:

— С това в никакъв случай не бих искал да обидя вашето гостоприемство и вашия дом, госпожице.

— Той не е мой — отвърна тя спокойно.

— Но вие сте домакинята тук. За нас жените са като земята. Земята е наша майка, наше отечество, както и жената. Навярно не се изразявам добре, но тъй като сте жена, вие сте домът, където се храним и намираме отмора. Това няма нищо общо със собствеността, свързано е с битието.

— Изразихте го по чудесен начин, Лука, благодаря ви. Приятни сънища.

Когато Лука излезе, Мара стана от креслото. Върху таблата сложена между него и камината, имаше още кафе. Тя се приближи, вдигна каната и я докосна.

— Струва ми се, че още е горещо. Искате ли още една чашка? — попита тя през рамо.

— Не, благодаря.

Гласът му прозвуча отблизо. Тя остави нервно сребърната кана и тя издрънча върху таблата. Взе си поръсена със захар курабийка и отхапа от нея. Беше сочна, но устата й беше пресъхнала и Мара се закашля, докато се опитваше да преглътне. Остави втората половина в чинийката.

Какво трябваше да направи сега? Да се приближи към принца? Не можеше чисто и просто да му се обеси на врата, но защо пък не? Има жени, способни да застанат пред един мъж и да го молят да ги люби, но тя не беше от тях… Сигурно има и по-деликатен начин. Междувременно мълчанието ставаше все по-нетърпимо.

— Сигурна ли сте, че не искате да идете тази вечер на театър? — попита Родерик. — Или не помните къде сте си оставили, заедно с името, диамантите и театралния бинокъл?

Изглежда не бе обърнал внимание на неприязнената забележка на Труде по неин адрес. Това й хареса.

— Не, толкова сериозни причини нямам. Просто не ми се ходи.

— Свършихте за кратко време много работа, може би прекалено много.

— Не сте ли доволен?

— Как мога да не съм? Та вие сътворихте чудеса. Толкова е чисто! Но още не съм станал плантатор, използващ робски труд.

Тя се обърна към него. Беше застанал с гръб към огъня. Колко едър изглеждаше в бялата си униформа, колко по-висок беше от нея.

— Нещо не е ли както трябва? Може би ви се ходи на театър? Не бива да оставате заради мен.

Бяха само думи на учтивост, въпреки това очакваше със затаен дъх отговора му.

— Напротив, всичко е наред.

Не би могла да каже какво всъщност очакваше, но въпреки това думите му я ядосаха.

— Преди малко Лука успя да ви убеди с аргумента, че е циганин. Може би трябва да кажа, че аз също имам едно-единствено основание — това, че съм жена.

— Не мога да приема вашия аргумент. На ваше място повечето жени щяха да са вече на път към театъра.

— Не съм като повечето жени.

Какво искаше да каже? Тя не се съмняваше, че думите му имат по-дълбок смисъл, но не можеше да си позволи тъкмо сега да се замисля над тях… Беше все пак по-приятно да води тук с него словесен двубой, а не да търси начин как да го съблазни. Знаеше, че не може да избегне неминуемото, но не можеше и да устои на импулса, който я подтикваше да подклажда по всеки възможен начин разговора.

— Лука беше странен тази вечер, но циганите са си поначало странно племе.

— Бездомници, скитници, които нощуват под открито небе, баячки и измамници, проклинани от всички? Човек може много добре да ги разбере, ако проумее, че от хилядолетия ги гонят от едно място на друго. Те нямат друго отечество, освен майката земя, не желаят да имат собственост и не зачитат чуждата, в езика им дори няма такава дума, както, впрочем, и дума за дълг. Но това още не е чудно, след като непрекъснато са им отнемали и малкото, което са притежавали, отново и отново са ги принуждавали да продължат пътя си, бездомни, голи и гладни. Така дългът е означавал за тях само подчинение на един господар или позволение да умрат заради чужда държава.

— Откъде идват, откъде са тръгнали? Знаете ли?

— Корените на техния език, наречен „кало“, са индийски. Някъде по времето на Александър Велики са били прокудени от земите и от страната си. Те не са индуси. Религията им е била най-древната човешка религия. Върховната им богиня е Майката Земя, а неин символ — седефената морска раковина. Живеели са в матриархат. Враговете им се придържали към патриархата и се чувствали застрашени от циганската религия. Затова почнали да твърдят, че циганите са малоценни същества, които стоят по-ниско от тях, по-ниско дори от животните и затова нямат никакви законни права. Циганите избягали в Македония, където се присъединили към полковете на Александър Велики в победоносните им походи. Така се пръснали из целия свят.

— Хората ги смятат за романтични скитници — каза Мара — а всъщност са достойни за съжаление.

— Да и не. Те си намират работа като пастири, прекупвачи на коне, кочияши или ковачи. Често ги малтретират и убиват, прогонват ги все по-надалеч и така ги превръщат в изпечени мошеници, проститутки и крадци на деца, защото и те искат да живеят. Но те са запазили огромната си любов към живота, към музиката, песните и танците, с които изразяват тази любов. В Европа са от около осемстотин години, от близо петстотин в Западна Европа. Тук ги смятат за езичници, защото не се интересуват особено от християнството. Наричат ги почитатели на Луната и горски пазачи на Диана, в миналото са ги изгаряли на клади като еретици. Те не знаят какво е отечество. Но сега всъщност вече и не искат да имат отечество и затова са по-свободни от вас или от мен.

— Изглежда много ги обичате.

— В Рутения има цигани, откакто тя съществува — той топло се усмихна. — Освен това единият ми дядо беше руски княз, когото те наричаха Златния вълк. Баща ми наследи това име. Старият княз обичаше сраженията, виното и циганките. Оженил се е за дъщерята на рутенски крал, но разказват, че успял да вмъкне в детската стая сина на възлюбената си циганка и го направил по този начин свой наследник и бъдещ крал.

— Чувствате се кръвно свързан с тях?

— Най-често в дни, когато мисълта, че ще стана един ден крал, особено ми натежава.

— С удоволствие бихте забравил задълженията си и бихте станал скитник?

— Защо не? Кого ще интересува след сто години какво съм правил днес?

— Може би вашите деца?

— Ужасни, сополиви хлапета, които правят само бели. Все още си спомням достатъчно добре собственото си детство, за да изпитвам към тях симпатии, каквито те очевидно не заслужават.

Неговите синове щяха да са високи и горди, дъщерите му с ангелски лица, златни къдри и свенливи, сладки усмивки. В такъв късен час щяха да идват при него в дългите си бели нощници, за да получат целувките му за лека нощ. Мара с мъка можа да пропъди тази представа, обзе я внезапен, отдавна неизпитван страх, че може да е наследила налудничавостта на майка си.

Връзката с Рутения ще донесе нещастие. Бяха ли думите на майка й прокоба? Споменът я разстрои.

— Вие имате задължения — каза тихо. — Вие сте принц, независимо от това дали ви харесва или не. Има неща, които трябва да направите, които ние всички трябва да правим.

— Отвратително, но е така.

В огъня изпращяха съчки и изчезнаха в лумналите пламъци. Порив на вятъра разлюля тежките завеси. Навън вятърът виеше над покрива и разкъсваше струите на водоскоците. В къщата беше тихо; слугите си бяха легнали или се бяха събрали в топлата кухня. Дългите пусти коридори около салона сякаш кънтяха.

Необясним подтик накара Мара да вземе ябълка от фруктиерата. Тя беше червена, сочна и хладна. Сребърният нож лежеше до фруктиерата и тя го взе с другата ръка.

— Искате ли да си разделим една ябълка?

Родерик погледна нея, плода с цвета на роклята й, нежната извивка на бузите, тъмната сянка, която хвърляха върху тях миглите й. Бледата кожа на лицето й, отсенена от цвета на роклята и този прав светъл път в черната й коса събуждаха у него странна нежност. Дощя му се да вземе ножа от ръката й, преди да се е порязала, да я накара да го гледа без уплахата, която винаги се излъчваше от нея. Каза почти спонтанно, за да прикрие мислите си:

— Според циганския обичай момичето замеря с ябълка своя избраник. Ябълката е символ на сърцето.

Плодът за малко щеше да излети от шепата й. Не беше решила съзнателно да я хвърли. Успя за миг да я задържи, но в следващия тя вече лежеше в неговата ръка. Пръстите му здраво я сграбчиха. Погледът му беше внимателен, но почти сияещ, ала гласът му беше тих, когато попита:

— Стана ли най-сетне утре?

Тя отвърна на погледа му. Сивите й очи бяха широко отворени, изпълнени с учудване от собствената й смелост и от възбуда: Лицето й пламна, стопли я, прогони бледността.

— Утре ли?

— Разговор, който водихме преди време, обещание, което ми дадохте.

— Не помня…

— Но аз да.

Той пристъпи към нея с ябълката в едната ръка, а с другата й взе ножа. С бързо движение разряза плода и й подаде половината. Каза с дълбок глас:

— Аз ям от вас, вие ядете от мен. Ние сме трапезата.

Звучеше като ритуал или като заклинание. Мара вдигна бавно ябълката към устата си и отхапа малко. Принцът също отхапа от своята половинка, сдъвка бавно и сложи останалото на масата. После хвана ръката й, помогна й да стане и я прегърна. Тя дойде доброволно и лесно в прегръдката му, готова едва ли не да се засмее, защото дългото чакане бе свършило, но беше и уплашена от силата на тази прегръдка и решителността на принца. Преглътна конвулсивно. Адамовата му ябълка потрепери, когато и той направи същото.

Той докосна устните й с лека като перце, но палеща целувка. Държеше я здраво, но не много плътно до себе си. Тя усещаше копчетата на униформата му и силните удари на сърцето му до гърдите си. Бедрата му притискаха силно плътните й фусти. Тя се раздвояваше между желанието да се долепи по-силно към него и подтика да се дръпне, преди да е станало твърде късно. Но не направи нито едното, нито другото и остана неподвижна.

Без да го осъзнава, устните й се разтвориха. Тя обви ръце около врата му, изпита удоволствие, усещайки под ръцете си дебелия плат на униформата му и топлината на неговата кожа. Той миришеше на колосан лен, на сапун и чиста мъжественост. Имаше вкус на вино и кафе, и на ябълка. Беше прекрасен и главозамайващ аромат. Устните му бяха топли и нежни, движеха се леко и търсещо. Той прокара връхчето на езика си по кадифената повърхност на устните й, погъделичка я и проникна във влажната, чувствителна вътрешност.

Бавно, но сигурно, прегръдката му ставаше все по-силна, натискът на устата му все по-властен. Тя реагира, като се притисна към него. Езикът му докосваше нейния с възбуждаща горещина и тя откликваше на докосванията му, връщаше му милувките. С нарастването на чувствената наслада сетивата й сякаш се изостряха. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Откритието, че може да намери удоволствие в това прелъстяване, я шокираше. Въпреки това й се стори като подарък, като награда за дългото чакане.

Устните му докосваха бузите й, очите, челото; сега той изследваше чувствителната вдлъбнатинка под ухото й и нервите й потреперваха от допира на езика му. Тя зарови пръсти в късите, копринени къдрици над шията му, дъхът й се учести. Кръвта препускаше през жилите й, стана й горещо. Ръцете й сякаш безкрайно отмаляха, а някъде дълбоко в тялото й се породи вихър, придружен от чувство за тежест.

Той обсипа брадичката й с горещи целувки, продължи надолу по грациозната извивка на шията чак до трапчинката под гърлото. Наведе се, а тя легна в прегръдката му. Той притисна лице и жадни устни към меките бели хълмчета на гърдите й, приповдигнати от корсета. Вдишваше опияняващият дъх на нейния парфюм и сладкия аромат на тялото й, дишаше все по-дълбоко и по-тежко.

— Скъпа — шепнеше той, обхванал с една ръка гърдите й, а после впи устните си в нейните в силна и жадна целувка.

Отвън долетяха стъпки. Вратата рязко се отвори и някаква жена нахлу шумно в стаята. Родерик се отдръпна от Мара, но продължи да я държи здраво в прегръдката си, докато се извръщаше с гневно лице към нахалника. Жената замря.

Носеше пътнически костюм от скъпо морскосиньо кадифе, който стоеше като излят на високата й елегантна фигура. Шапчица с развяващо се кремаво перо завършваше високата прическа на платиненорусата й коса. Носеше огромен маншон от бобър. До нея ситнеше един пекинез, който, щом зърна Родерик, тутакси потърси подслон сред полите на господарката си.

— Мили ми братко — възкликна дамата със смях в ясния глас, — ако си решил да се забавляваш в салона, трябваше поне да заключиш вратата.