Дженифър Блейк
Кралски страсти (2)

Глава втора

Отвън фургонът на принца беше почти като всички останали, като се изключи може би прясната боя. Но отвътре той се стори на Мара наистина царски и подреден далеч не по цигански. Всичко беше великолепно и скъпо, подбрано грижливо и с усет за разнообразие, изглежда присъщ на този принц.

Лавиците покрай две от стените на фургона се огъваха под тежестта на книги на пет езика, съчинения по философия и изкуство, религия и история, музика и военни науки. Другите две стени бяха със скъпа ламперия и месингови лампи върху нея. Над масата в ъгъла една сабя в богато орнаментирана ножница от месинг и стомана едва се подаваше изпод куп нотни листа. Под масата имаше сандък с музикални инструменти. Поради недостиг на място към нея беше долепено малко бюро.

На бюрото Мара видя мастилница от позлатено стъкло, златна писалка в красива поставка и внимателно подредени листове хартия. Зад бюрото — стол с висок гръб, но имаше и удобно кресло с извити облегалки и табуретка за краката — и двете тапицирани с тъмносиньо кадифе. Подът беше покрит с лъскав паркет, застлан с турски килим от бежова, златиста и синя вълна. Вградени в стената гардероби обрамчваха алкова и леглото в единия край. Завесите пред него се спускаха от позлатено дълго копие, повдигнати от двете страни от широки ленти с пискюли. Върху леглото бяха нахвърляни големи възглавници и една малка за под врата, всичките в калъфи от бежов лен с тъмносиня гарнитура. Бежовите одеяла бяха с красив монограм, а върху тях беше метната завивка от сребърна лисица. Всичко беше колкото практично, толкова и красиво и говореше за богатство.

Момичето, което заведе Мара до фургона, запали лампите, донесе й кана гореща вода, ленени кърпи и парче дъхащ на сандалово дърво сапун. Предложи си услугите да помогне на Мара да си легне. Мара я помоли да й свали роклята и корсета, след което я освободи. Миг по-късно съжали, че толкова е бързала. Тя нямаше нощница, нищо, с което да спи, освен бельото си.

Всъщност и това не беше важно. Искаше само да я оставят сама и да затвори в тъмното очи пред безкрайните въпроси, размисли и съмнения. Лошото беше, че от мислите си не можеше да се скрие.

Беше издържала първия изпит. Осъзна го постепенно. Едва след като отлитащите минути се бяха превърнали в часове, тя си позволи да го повярва. Беше вече тук, при принца в циганския стан, сред народа, който го тачеше. Дьо Ланд с основание бе предположил, че най-лесно ще се приближи към него далеч от града, тук, където е отпуснат и миролюбиво настроен, където не се меси никаква власт и малко неща могат да отклонят от нея вниманието на принца. Беше събудила любопитството му, беше си спечелила може би и неговата симпатия.

Но това беше съвсем недостатъчно. Навярно е имала възможност да постигне и повече, почти сигурна беше, но я изпусна. Защото цялата й решителност се изпари, когато застана лице с лице срещу него. Това не биваше да се повтаря, не можеше да го допусне, заради баба си. Е да, но пък можеше ли насила да се усмихва и да прелъстява? Как да направи решителната, неминуемата стъпка, как да примами този мъж в леглото си?

Изведнъж се обърна с рязко движение по гръб и се взря в мрака, прорязан внезапно с оранжеви, идещи отвън отблясъци от огъня. Трябваше да направи тази крачка. Трябваше да се отдаде на принца, да го склони да я вземе със себе си в Париж. Нямаше друг избор. Мислеше за баба си, попаднала в ръцете на Дьо Ланд. Наистина ли в замъка му щеше да има бал, или е било само предлог? Дали са малтретирали Елен? Не й ли е студено? Дават ли й достатъчно храна? Дали къщата, в която я бяха завели, е удобна или е някой полуразрушен замък с подземия, каменни килии, решетки и слама върху пода вместо легло? Беше ли старо благородническо гнездо, заграбено от Дьо Ланд чрез машинациите му?

Във Франция имаше много такива замъци, сменяли от революцията насам собствениците си кажи-речи при всяко ново правителство. Просторните имения и внушителните палати по долината на Лоара бяха особено на мода сред новобогаташите на всеки режим. Един полусрутен замък можеше да им позволи да сложат благородническото „дьо“ пред името си и да се топлят на огъня на стара слава. Но малцина отиваха да живеят в тези замъци. Примамките на столицата и двора на Луи Филип, макар и кухи, си оставаха силни. При това огромните, изложени на ветровете сгради, бяха през зимата леденостудени и неуютни. Тръпки побиха Мара в леглото на принца. Но студът идеше отвътре и дори топлата мека кожа не можеше да я предпази. Тя се взираше в сумрака с пламнали очи.

Събуди я шум, толкова лек, че отначало едва го долови. След миг разбра, че е почнало да вали. Капките трополяха по покрива на фургона, не бяха нито тежки, нито леки, но удряха неспирно, подсилени от време на време от внезапен порив на вятъра. Трябваше да мине време, докато разбере, че не този шум я е събудил, колкото и настойчив да беше. Надигна се на лакът.

— Не бойте се — чу се от тъмното гласът на принца. — Търся си сухо местенце.

Предполагаше се, че си е загубила паметта, но не и разума или смелостта. Отвърна глухо:

— Аз не се страхувам.

— Наистина ли? Не очаквах от вас такова хладнокръвие.

Думите му бяха придружени от тихо шумолене. Не й беше необходимо кой знае какво въображение, за да разбере, че той се съблича в тъмното. Усети как сърцето й заби силно и учестено. Нещо притисна гърдите й, когато проумя, че й се отдава втора възможност. Даде си сметка, че мълчанието продължи много дълго и потърси подходящи думи.

— Вие… вие измокрихте ли се?

— Мокър съм като разплакано бебе, което си няма дойка да го преповие и полюлее — отвърна той със смях.

Намекваше за разговора им преди малко, но тя не се хвана.

— Надявам се, не защото сте се бояли да не ме събудите?

— Като примерен благороден рицар, който предпочита да търпи, вместо да нахлуе в покоите на своята дама? Не съм чак толкова галантен, но конете бяха станали неспокойни.

— Погрижили сте се за тях… като коняр? — тя не можа да прикрие изненадата си.

— Не само. За циганите конете са средство за предвижване, богатство, живот. Особено за това племе, което отглежда и продава породисти коне. Аз също не обичам да вървя пеш.

Мара не се съмняваше, че той има достатъчно слуги, на които може просто да заповяда и повече да няма грижа. Това, че е свършил работата сам, я накара да се замисли. Предполагаше, че е глезен аристократ, един от многото, които изобщо не се интересуват как се чувстват слугите или животните, особено докато това не нарушава спокойствието им. Но моментът не беше подходящ да се замисля върху личността му. Какъв човек е принцът нямаше никакво значение за онова, което тя трябваше да свърши.

— Сигурно… сте премръзнал.

— Да не искате да ми предложите да ме стоплите?

Достатъчно беше да каже да, но толкова откровен въпрос разколеба нейната готовност. Побърза да отговори:

— Давам ви само половината завивка.

Усети леко течение, после чу гласа му над себе си, сякаш беше коленичил до леглото.

— И главата ми няма да почива на вашите гърди като на мека възглавница, няма да суча сладко, нито да подскачам весело, преди да заспя щастлив в прегръдката ви?

— Аз не съм ваша дойка! — гласът й трепереше, но не от страх, а от надигащата се странна, гореща болка в гърдите.

— За щастие — каза той, стана с бързо движение, вдигна завивката и се пъхна до нея в леглото.

Тя се дръпна с едва потиснат вик на уплаха, но си даде сметка какво върши и се овладя. Държеше се глупаво. Нервите й бяха така опънати, че за малко да се разплаче от самообвинения. Трябваше да свикне по-добре да се владее, да принуждава тялото си да се подчинява на заповедите на волята. Ако принцът се реши на още един опит, ако протегна ръка да я докосне, не бива и няма да се дърпа. Ще изтърпи всичко и така, с Божията помощ, ще стори необходимото.

Той не помръдваше. Толкова слабо усещаше присъствието му, сякаш беше сама в леглото. Дишането му беше тъй спокойно, че тя не го чуваше. Завивката лежеше неподвижно над двамата — значи той съвсем се е отпуснал. След малко реши, че той има способността тутакси да заспива, защото нито веднъж не се обърна неспокойно. Постепенно и нейните мускули се отпуснаха и тя позволи на очите си да се затворят. Дъждът трополеше по покрива с приспивен, равномерен ритъм. Усети хлад по голите си рамене, придърпа завивката и се сгуши в топлината й.

Сивата дневна светлина, която се промъкваше в колата, отново я събуди. Отвори неохотно очи. Опита се да се надигне и потисна слаб вик на болка. Всеки мускул я болеше, раменете й бяха схванати и не знаеше дали ще може да ги раздвижи. Въпреки това не споменът, а някакъв странен гъдел в съзнанието й припомни, че не е сама в леглото. Обърна глава и срещна погледа на принца.

Той лежеше на хълбок и я наблюдаваше, подпрял глава на лакът. Завивката се беше смъкнала от гърдите му и тя ги виждаше голи. Меката утринна светлина озаряваше бронзовите, ясно очертани мускули на широките му рамене, позлатяваше гъстите косми. Погледът му беше ясен и възхитен, но беше и съсредоточен, замислен.

Нейната коса се стелеше на тъмни вълни по възглавницата около главата й. Лицето й с красив овал придоби бавно нежния цвят на розова мида, който се плъзна по шията към гърдите, под копринената яка на ризата. Устните й, отворени от изненада, потъмняха от напрежение.

Родерик се наведе към нея. Миглите й се спуснаха като копринени була, за да прикрият очите. Не направи дори опит да се дръпне от него. Стори му се непочтено тъкмо в този миг да прилепи устни към нейните, защото изпитваше не само мъжко желание. Краткият физически контакт беше едно изпитание. Любопитно му беше каква ще е нейната реакция, ще го приеме ли или ще го отблъсне.

Мара лежеше съвсем спокойно, с хладни устни, но чувствителността й беше така изострена, че сякаш усещаше топлината и мекотата, силата и натиска на устата му в най-съкровените дълбини на съществото си. Страхът й изчезна, изместен от почти мъчително, но всъщност приятно чувство. Направи съвсем леко движение и устните й се сляха с неговите. Натискът стана по-силен и тя почувства лекото докосване на неговия език.

В нощта на бала Денис я беше целунал така, беше проникнал в устата й с горещия си език. С този спомен в нея се надигна ужас, тя откъсна устни и вдигна ръка да отблъсне раменете на Родерик.

Той веднага я пусна, но остана да лежи до нея и да я гледа: натъртеното място на рамото й, от което превръзката се беше смъкнала през нощта, тъмните сенки под очите й, нежната, прозрачна кожа, порозовяла сега от чувства, за които той можеше само да се досеща. Тази жена беше прекрасна енигма, озовала се през нощта сред тях… Подозираше някаква тайна. Тя беше нещо повече от дама, изпаднала в беда и забравила коя е.

Той познаваше като петте си пръста придворните и политическите злословия и интриги на половин Европа. Имаше безпогрешен инстинкт за опасности и му се доверяваше. Знаеше, че най-доброто е да я остави на циганите. Но плахите й опити за сближаване и резките отдръпвалия почнаха да го привличат. Нещо в погледа й го примамваше, напомняше му за очите на сърне, подгонено безмилостно от глутница кучета.

— Моля да ме извините — изрече той непринудено. — Не беше честно да използвам нараняването ви.

Колко по-лесно щеше да е, ако беше използвал създалото се положение докрай, тогава всичко щеше да е свършено веднъж и завинаги. Безпомощна усмивка се появи в ъгълчетата на устните й, но веднага изчезна.

— Свикнал сте, предполагам, да се събуждате до жена.

— Не и до такава, която не си знае името, било то професионално или друго.

— Но нали ви обясних…

— Да, много добре си спомням. Но така възникват проблеми, нали? Мога да щракна с пръст или да свирна, ако искам да привлека вниманието ви, но ми се струва неприлично. Всяка нова душа има нужда от име и като едва вчера родено дете сега имате възможност да се оставите отново да ви кръстят, отново да ви създадат. Е, кажете, как бихте искали да се наричате? „Скъпа“ е много семпло, а „скъпа приятелко“ звучи малко двусмислено.

— Прав сте — изгледа го тя гневно, но и уплашено. Не беше негова възлюбена, негова скъпа приятелка, още не и макар да подозираше, че той я закача, за да намали възникналото напрежение, не можеше да е сигурна, че не се е досетил за намеренията й. Бяха я предупредили, че е много проницателен.

— Е, кажете, как желаете да се казвате — Клер или Каролина, Канас или Хлое? Не всеки има възможност да избира.

Мара изпита силна потребност да назове собственото си име. Но такъв жест не можеше да си позволи.

— Не зная. Наричайте ме както искате.

— Изкушавате ме. Да ви нарека ли Цирцея като езическата вещица, превръщала мъжете в свине? Или Дафне, която се превърнала от любов в лавров храст? Или с името на хубавата и невярна Елена?

— Нищо толкова класическо, моля ви. Но наистина ли ви трябва име? Може би ще си спомня скоро как се казвам.

— Може и да не си спомните.

Колко отвратителна беше тази лъжа. Тя сведе очи:

— Тогава най-добре ще е навярно да ме наричате „Скъпа“, колкото и обикновено да звучи.

— Както обичате. Гладна ли сте?

— Не много.

— Но снощи не хапнахте нищо. Може би сте вечеряла, преди да ви изхвърлят от каретата. Не ви ли тресе?

Той протегна ръка и я сложи на челото й. Необходимо й беше огромно усилие на волята, за да остане да лежи.

— Не едва ли.

— Да, наистина — съгласи се той и отдръпна ръка. — Та с какво да събудим вашия апетит? С езици от чучулиги? Със средиземноморски скакалци и Бакхусово вино, което отваря портите на сърцето?

— О, не — потръпна тя.

— Не бихте ли хапнали тогава малко хляб и козе мляко?

Ако искаше да я помами така с най-проста храна, беше успял. Усмихна се на кимването й, измъкна се с гъвкава елегантност от леглото и почна да се облича. Мара се втренчи смутено в ръцете си. Добре съзнаваше, че лицето й е пламнало. Лежал е абсолютно гол. Подозираше го, но да го знае със сигурност беше по-различно. Цяла нощ този силен, жизнен, енергичен, обгърнат от аурата на благородническата си титла мъж, беше делил леглото си с нея и въпреки това не я бе докоснал. Беше обезкуражаващо, беше извор на чувство за двойна вина. Тя трябваше да стори нещо, за да го възбуди. Но не беше ли ужасно да използва един толкова внимателен към жените човек?

Остана все така потисната от сдържаното му поведение и когато той излезе от фургона. Опитваше се да се убеди, че той я е пожелал; нали рано сутринта се наложи да го отблъсне, или не беше точно така? Но той се съобрази толкова лесно с нежеланието й. От мъж, който положително е свикнал да получава каквото пожелае, очакваше поне опит да я убеди или пристъп на гняв, сърдита тирада. Такава реакция издава поне уязвена гордост. Или е толкова самоуверен, че не си представя една жена да може да го отблъсне, освен ако има изключителни причини.

Усмихна се леко на мислите си. Не, сигурно е било краткотраен импулс от негова страна, просто защото му беше под ръка. Желанието му е било леко припламване и затова отказът й не го е разсърдил. Това е. Тя не използва шанса, който съдбата й даде в ръцете, а беше малко вероятно той да се върне. Денят беше студен и дъждовен. Мара изяде хляба и шоколада в леглото. Донесе й ги момичето, което й бе прислужвало предишната вечер. Докато тя ядеше, то донесе игла и конец и позакърпи криво-ляво роклята на Мара. Личеше, че не е опитна в шева, но резултатът беше приемлив, а самият жест великодушен. Топлата й благодарност извика лека усмивка на мургавото лице на циганчето, предразположи го да й каже едно-друго. Свитата на принца и повечето цигани напуснали лагера още на заранта, за да потърсят каретата, с която Мара е пътувала и да разпитат всеки, който може да я е видял.

Накарали циганина Лука да разкаже най-подробно какво е видял и чул. Каретата била теглена от четири сиви коня, нямала ескорт — така казал; била толкова нова, че боята й светела дори в тъмното, била последен модел, фенерите не били запалени, та не можел да каже какъв цвят е. Гласът на някакъв мъж прозвучал не злобно, но ядосано подир нея, след като я изхвърлили от колата. Веднага се чуло как хлопва вратичката и каретата препуснала с главоломна бързина. Лука помислил изпърво, че са хвърлили на шосето труп. Но когато тя се надигнала и изпъшкала, видял бялата й рокля да проблясва в тъмното и разбрал, че е жена. Тя се запътила към лагера, затова я оставил да върви. Сторило му се най-правилно принцът да се занимае лично със случая.

Движението, усилията при обличането сякаш пораздвижиха рамото на Мара. Зарадва се, защото вече се боеше да не го е навехнала. Още не можеше да вдига високо ръце, за да се среши, затова позволи на момичето да й сплете плитки и да ги вдигне като корона около главата й.

Като се пооправи що-годе, Мара се поразходи из фургона, гледаше как момичето оправя леглото и събира мръсното бельо на принца. Не знаеше какво да прави, дали е по-добре да излезе и да се опита да разговаря с Родерик, или да остане в колата с надеждата, че той ще дойде при нея. Тя самата би предпочела хората му да са наблизо; някой, който да поддържа разговора. Бяха я обучили на изкуството да бъбри часове наред, без да каже нещо съществено, да поставя въпроси, които карат събеседниците да се отпуснат, но през последните няколко години сякаш забрави всичко. Пък и заради престорено загубената си памет, за толкова неща не биваше да говори, в толкова капани можеше лесно да падне. Съзнанието й беше като притъпено, чувстваше се неспособна да бъде остроумна събеседница. Но ако не може да прояви тези умения, има ли смисъл да привлича към себе си вниманието на принца или на друг мъж?

Беше спряло да вали, но сутринта беше облачна и сива. Падината, в която бяха спрели циганите, беше блатиста, заобиколена от скали. От влагата студът ставаше още по-пронизващ. Тя трябваше да се раздвижи, да върши нещо, за да не измръзне до мозъка на костите. В колата Мара се зави в наметалото си и се запита дали да се осмели да запали огън в малката камина в ъгъла. Най-сетне й се стори най-просто да напусне скривалището си и да се постопли на големия лагерен огън.

Демон подскочи радостно към нея, заумилква се в краката й, заизвива не само опашка, но и цялото си тяло, с една дума изненада я с възторжено посрещане. Ближеше протегнатата й ръка, подскачаше високо. Приветстваше я толкова неудържимо, че Мара едва можеше да направи крачка.

Принцът, застанал до огъня, се обърна и изщрака с пръсти.

— Демон, мирно!

Кучето го погледна и провеси опашка, но само миг по-късно отново се вдигна на задни лапи, за да измоли с отворена уста и провесен език пак да го погалят.

— Покорява се на всяка моя дума — изрече иронично Родерик.

Мара се засмя, погледна го и почеса кучето по главата.

— На мен не ми пречи.

— Нарушава се дисциплината.

— Така ли? Но чия?

— Неговата. Някой Божи ден ще хукне подир някой лош човек, който ще му пререже гръкляна.

Мара го погледна ужасена.

— Не може да бъде.

— Не всеки цени живота на човек или звяр.

— Така е — съгласи се потиснато тя. Помисли си за Денис Мюлхоланд, който се беше втурнал в битката, без изобщо да мисли за живота си.

— Какво има? Неприятен спомен?

На Мара й секна дъхът от коварния въпрос, но тя се усмихна.

— Не съм сигурна. Може и така да беше.

Принц Родерик я наблюдаваше с неподвижно лице. Но не отговори, защото в същия миг се приближиха на коне, двамата близнаци Жак и Жаред. И Труде беше с тях. Циганчета, които играеха на топка, се разпищяха и се разбягаха, за да не ги залее калната вода изпод копитата на конете. Демон лаеше, въртеше се в кръг и разлая кучетата на циганите, подир тях и магарето взе да реве, гъските и кокошките се разсъскаха и разкудкудякаха в кафезите под фургоните.

Двамата младежи и момичето се спешиха и се приближиха към принца, за да му докладват. Доколкото могли да установят, след като Мара била изхвърлена близо до циганския стан, каретата препуснала с все сили към Париж. Не било възможно да се различат следите й сред хилядите други. Много жалко, че не са я последвали още през нощта, когато е било възможно да я настигнат, щом хората вътре са толкова важни.

Родерик свъси чело и отвърна само с кимване на последната забележка. Труде, много представителна в бялата си униформа, стрелна вместо него със святкащи очи близнаците, сякаш, за да им каже, че ги смята за двама нахалници, дори ако принцът не мисли така. В държането на Труде имаше нещо почти покровителствено. То привлече вниманието на Мара. Присъствието на жена й се видя още снощи твърде странно, но беше прекалено развълнувана, за да се замисля за това. Сега неволно се запита как ли е попаднала при принца и какво е мястото й около него.

Малката свита на принца не й се виждаше странна. От баба си Елен знаеше доста за принц Ролф, бащата на Родерик, а също и за мъжете, които са го придружавали преди години в Луизиана. Би се учудила, ако Родерик нямаше свита от свои лични телохранители.

Свитата на Ролф също била от пет души. Баба й често й бе разказвала как се появили на някакъв бал, който тя давала в имението им близо до Сент Мартинсвил, как влезли с точно премерени движения в салона й с униформите си, украсени със златни галони и окичени с ордени, сякаш са на парад. Така се откроявали сред обикновените фермери, толкова бляскава била появата им, че й секнал дъхът, сторило й се, че вижда строен ред пауни, пропъждащи ято гълъби.

Танците спрели за малко, после принц Ролф избрал Анжелин Фортин. Братовчед му Леополд, неговият полубрат Майер, едноокият ветеран Густав и близнаците Оскар и Освалд също си намерили партньорки. Те изтанцували по един танц, след което по знак на принца, се оттеглили, а дамите останали — разочарованите тъжно да въздишат, а онези, които имали честта да бъдат избрани — безутешно да хълцат. Празненството било за Елен същински триумф: домът й бил почетен от присъствието на принц! Тя не подозирала, че същият този принц ще открадне жената, в която бил влюбен нейният син.

Принц Родерик й беше представил първия от свитата си като свой братовчед, Михаел, син на Леополд. Трябва да беше същият Леополд, който е придружавал Ролф в Луизиана. Бяха ли останалите деца на мъжете от първата вярна свита? На Мара й се искаше да попита, но щом се налагаше да крие името и миналото си и нищо да не си спомня, беше невъзможно. Ужасно положение.

Въпреки тази пречка, можа да научи още същия следобед някои подробности. Михаел и италианският граф Естес също се върнаха. Хапнаха за обед набързо приготвена гозба и сух хляб, преглътнаха ги с помощта на малко вино. Станът беше почти пуст; повечето цигани бяха потеглили още преди зазоряване и сега обикаляха наоколо с различни задачи. Родерик тръгна с Михаел и близнаците, но остави Естес и Труде уж да пазят лагера, но, както подозираше Мара, за да я държат под око.

Русата амазонка чистеше коня си. Когато най-сетне свърши, дойде при огъня и се отпусна върху килима. Мара, която беше сресала козината на Демон, вдигна поглед. Естес й правеше компания и я развличаше с истории от пътуването на табора през Италия, но после се извини и отиде да обиколи лагера. Тя отправи плаха усмивка към другата жена, защото си даваше сметка, че Труде едва ли се радва на необходимостта да я пази.

— Естес ми каза, че циганите са участвали в много сражения из цяла Европа. И вие ли бяхте с тях? Искам да кажа, и вие ли се биете с всички?

— Естес много приказва — гласът на жената звучеше сърдито, но не по мъжки.

— Беше така любезен да ми прави компания.

— Подмазвал се е. Той обича женска компания и не подбира.

Ироничният тон уязви Мара на болно място.

— А вие, както разбирам, не сте особено благосклонна към собствения си пол.

— Доволна съм, когато не ми се налага да слушам непрекъснатото кикотене и бръщолевене за тоалети и деца.

— Тези неща наистина ли не ви интересуват?

— Не.

— Но затова пък ви харесва да убивате — държането на тази жена не можа да възпре Мара.

— Не ми харесва, но мога.

— В такъв случай сте си на мястото.

— Точно така — отвърна безизразно Труде.

— Странно — каза Мара и наведе глава, — това не звучи щастливо.

Труде не побърза с отговора. Но след малко каза:

— Бих ви дала съвет, ако мислех, че ще го последвате.

— Да?

— Вие привлякохте вниманието на Родерик. Събудихте любопитството му, а той най-много обича интелектуалните загадки. Но интересът му ще угасне веднага щом разбере тайната ви. Ако очаквате повече, ще останете разочарована.

— Много… много мило от ваша страна, че ми го казвате — думите бяха двусмислени. Дали нарочно?

— Правя го за ваше добро.

Може и да беше вярно. Но Мара не вярваше. Тъй като принцът не я интересуваше лично, реши, че е излишно да го заявява. Каза спокойно:

— Изглежда добре познавате принц Родерик.

— Познаваме се от пелени.

— Роднини ли сте?

— О не, но баща ми беше дясната ръка на крал Ролф, бащата на Родерик.

— Попитах само заради цвета на косите. Казахте „беше“, трябва ли да заключа, че баща ви не е вече между живите?

— Той загина като воин, в сражение.

— О, съжалявам. Трябва да се гордеете с него. Бил е хубав мъж, предполагам.

Жената беше явно изненадана.

— Не бих казала. Приличаше на бик и беше едноок.

Тези сведения подсказаха на Мара кой е бил бащата на Труде. Беше дъщеря на Густав, най-възрастният от първата свита, мъж, който още в спомените на баба й Елен, още там, в Луизиана, е бил вече ветеран и не в първа младост. Всичко съвпадаше.

— Значи приличате повече на майка си, нали? И тя ли е била хубава като вас?

— Ласкаете ли ме? Майка ми е била германка, слугиня, едра, руса, с лице на мадона. Починала е още когато съм била бебе, затова баща ми ме е довел в Рутения, където ме е отгледала кралицата.

Жената говореше толкова сериозно, без капчица изящество или хумор, че Мара не можа да устои на изкушението да я позакачи.

— Разбирам. Израсла сте като сестра на Родерик.

— Той си има сестра, принцеса Юлиана.

Отговорът беше бърз и навъсен. Мара прехапа устна, за да не се разсмее. Беше повече от явно, че Труде храни към принца най-нежни чувства. Учуди я, че другите от свитата не го забелязват. Що се отнася до Юлиана, беше чувала, че е приблизително на нейната възраст, но почти беше забравила за съществуването й. Пък и в момента я интересуваше Труде. Трябва да беше към двайсет и седемгодишна, Родерик беше на двайсет и осем.

— Простете любопитството ми — каза Мара. — Но жена в униформа ужасно ме заинтригува.

— Защо? Аз владея сабята или копието не по-зле от всеки мъж.

— Но в борбата на мъже срещу мъже не сте ли онеправдана?

— Може би — отвърна хладно Труде, — но може и да не съм. Никога не се е стигало дотам.

— Още не сте участвала в сражение?

— Не казвам това. Просто никой мъж не ме е приближавал толкова, че да встъпи в двубой с мен.

Смелото твърдение бе изречено така убедително, че звучеше правдоподобно.

— Доказали сте, значи, уменията си. Малко жени са имали такава възможност.

— Наистина — потвърди Труде и продължи, но някак насила: — Получих тази възможност само защото Родерик е изключителен човек.

— Изключителен?

— О да, наистина изключителен! — възкликна Естес, който се бе приближил достатъчно, за да чуе въпроса. — Две дами, едната тъмнокоса и загадъчна, другата руса и прославена, но и двете красиви. Колко съм щастлив, че мога да бъда сега тук с вас. Изпитвам желание да ви съблазня и двете. Какво ще кажете? Не искате ли да избягаме от този суров климат и да потърсим слънцето на Капри — ние тримата?

— Самонадеяно плашило — каза Труде, стана и се отдалечи.

— Тя не ме обича — оплака се Естес. — А пък аз, жалък червей, се възхищавам на всеки сантиметър от грациозното й тяло.

Шегуваше се, защото Труде беше с цяла глава по-висока от него. Но Мара долови мъка в престорената веселост на италианеца и реши, че казаното прозвуча твърде сериозно, за да е шега.

По здрач циганите се заприбираха полека-лека в лагера. Идваха си по един или по двама, някои от завръщащите се бяха деца на не повече от четири или пет години. Според Естес не било необичайно малки хлапета да се грижат сами за себе си, да просят из селските дворове или да крадат кокошки и гъски, които ловяха с примамка или примка. Много рядко търпяха неуспех. Циганите оставяха навсякъде маркировка, която не се хвърля в очи, малки пирамидки от камъни или клони, които те наричаха пътеводители и които сочеха пътя към племето, независимо дали то беше на постоянен лагер или на път. Тези деца, на които никой не обръщаше внимание, най-лесно събираха информация, която можеше да е от полза за племето.

Мъжете се грижеха за конете, поправяха едно-друго из лагера, а после се просваха върху килимите, нахвърляни около огъня. Жените кормеха птиците, донесени от децата, хвърляха вътрешностите на очакващите кучета. После пълнеха кокошките и патиците с лук и треви и ги набучваха на шишове над отделен огън. Децата играеха на криеница сред фургоните или удряха с пръчки парцалена топка. Старата цигуларка засвири. Един мъж взе мандолината си, удари струните и след малко още една жена ги придружи на акордеон. Увлечена от музиката, млада жена се отдели от колата, на която се беше облегнала, и затанцува. Косата й, прихваната с панделка на челото, се спускаше като буен черен поток по раменете. Очите й бяха тъмни и в тях се четеше страст. Мека памучна блуза обгръщаше гърдите й, полата се увиваше, дълга и пъстра, около тялото, очертаваше линията на бедрата, оголвайки от време на време коляно или прасец. Тя танцуваше и се въртеше сякаш в транс; ръцете и краката й, стъпалата и китките се движеха в мек, естествен ритъм, сякаш се признаваха в любов на нощта, на мига и сладката нега на музиката.

Вечерта напредваше, но очевидно никой не се замисляше за времето, никой не го забелязваше. Яденето щеше да дойде, когато станеше готово. Ако заплачеше пеленаче, майката веднага му даваше да суче или го хранеше с хляб, накиснат във вино или в козе мляко и с късчета месо, а после го слагаше да спи. По-големите почти заспиваха седешком. Животът е даден, за да се живее. Кой можеше да каже какво ще донесе следващият час? Нека звучи музика! Танцувайте! Пейте! На Мара, която наблюдаваше всичко, това й се стори твърде примамлива философия.

Тя не чу кога се върна принцът. Дали се приближи толкова тихо, или тя изцяло се беше отдала на музиката и танца, не можеше да каже. Допреди миг беше сама, а сега той седеше до нея.

Не му направиха някакво особено посрещане. Присъствието му се приемаше като нещо естествено, сякаш беше един от тях… Това изненада Мара. Беше очаквала някакъв поздрав, някаква проява на уважение. По-късно има възможност да го попита за това — когато печените кокошки и гъски бяха нарязани, парчетата раздадени и лагерът утихна по време на вечерята.

— Аз съм син на болярина — каза той. — Какви почести трябва да ми оказват?

— Не зная, защото нямам представа какво значи да си болярин.

— Там, откъде идвам, боляринът е собственикът, господарят. Това е титлата, с която баща ми владее тези хора.

— Той притежава ли ги?

— Никой не може да притежава циганин; тъкмо в това е била грешката на предишните боляри. Но понеже бащата на моя баща, а преди него и дядо му са се грижили за техните деди и прадеди, не са ги оставяли да гладуват и да ходят в дрипи, давали са им работа, но са ги оставяли свободно да ходят, където си искат, това племе продължава да признава нашите права. То е нещо като спомен за отдавна отминали привилегии и вкоренена лоялност.

— Но ако това племе е, както разбирам, от вашата страна, какво търси то тук, във Франция?

Погледът, който й отправи беше абсолютно непроницаем.

— Те са скитници, хора извън закона, жертви с гладни сърца, идват и си отиват. Необходима ли е причина?

— Помислих си, че са тука, защото вие сте тук.

— Защо? Вие по тази причина ли сте тук?

Беше улучил целта със смъртоносна точност. Думите му прерязаха гърдите й като с кинжал, но тя беше опознала вече достатъчно добре този мъж и знаеше, че трябва всеки миг да е готова да отблъсне атака. Вече не чувстваше глад. Наведе се към Демон, легнал в краката й, даде му остатъка от гъшето крило. Кучето погледна от крилото към нея, сякаш се съмняваше в щастието си, после изджафка на довлякло се мършаво циганско псе и захапа кокала.

Мара се изправи и сви сериозно вежди.

— Защо го казахте? Доколкото разбирам, не съм дошла по собствена воля. Или сте разбрал нещо лошо за мен? Принадлежа ли към жените, готови по всяко време да посетят един мъж?

— Куртизанка с кадифен смях и копринена кожа? Проститутка с протегната ръка? Не вярвам. Но тези жени не се разпознават всякога от пръв поглед, а онези, които се крият зад фасадата на почтеността, са често най-опасните.

— Колко типично за един мъж — осъждате жените, които вършат само онова, което са принудени да вършат.

Той наклони глава:

— Склонна сте да ги защищавате?

Тя разбра, че може да затъне в словесните пясъци и потърси път да се измъкне от тях…

— Не, това не. Оспорвам само правото на мъжете да осъждат жени, принудени да живеят по установени от мъжете правила.

— Още една адвокатка на женските права. Нашата Жорж ще бъде възхитена.

— Кой?

— Жорж Санд, известна също, при това въпреки волята й, още като мадам Дюдеван. Трябва да се запознаете с нея.

Без да й даде време за отговор, той стана. Даде със спокоен, но твърд глас няколко заповеди. Хората от свитата погледнаха към него, някои още държаха храната си в ръце. Никой не помръдна. Циганите наблюдаваха безмълвно сцената.

— Добре ме разбрахте — изрече меко принцът, — освен ако не сте почнали да оглушавате.

В миг забравиха храната и виното. Мъжете наставаха бързо и изчезнаха в различни посоки — и циганите, и свитата на принца. Мара разбра, че ще последва навярно окончателно отпътуване, а не само вечерно разузнаване и ужасен страх изпълни сърцето й. Принцът напуска ли лагера? И кога ще се върне?

— Къде отивате? — попита с пресъхнало гърло.

— Не е ли очевидно?

— За мен — не.

— Следите на каретата, в която сте била, са идвали от Париж и са водели пак натам. Тук не можем да научим нещо повече за вас. Следователно трябва да се приберем в Париж.

— Вие и хората ви, вашата свита?

— Естествено, а също и вие.

— Искате да дойда с вас?

Отблясъците от жаравата превръщаха лицето на принца в непроницаема маска със сини, почти стоманени очи. Отговори й с дълбок, спокоен и странно гальовен глас:

— Желая ви.