Анет Бродрик
Сътворено в рая (9)

Девета глава

Брант бе привършил закуската и пиеше втора чаша кафе, когато Денис влезе в трапезарията. Изгледа я изпитателно. Глождеше го мисълта дали бе разбрала за среднощните му набези в леглото й. Джей Ка остави вестника. Денис седна и с нищо не издаваше мислите си. Погледна към двамата, промърмори „Добро утро“ и се усмихна на Мортън, който й наливаше кафе.

— Как спа? — попита Джей Ка и се прокашля.

— Спах чудесно, татко — отвърна тя и спокойно вдигна чашата с кафето. — Всъщност умрях от жега — продължи, като изгледа накриво Брант. — Едва сутринта видях, че времето е лошо.

Погледите им се срещнаха.

— Нищо чудно, че си се сварила — забеляза Брант. — Фланелената ти нощница има поне десет метра плат. Повече прилича на палатка!

— Спала си с дебела нощница през първата си брачна нощ? — Джей Ка изгледа двамата с невярващ поглед.

— Разбира се! — Тя невъзмутимо посрещна погледа му. — През зимата винаги спя с дебела нощница.

— След като се оженихме, майка ти нямаше нужда от дебела нощница — отбеляза намръщен Джей Ка.

— Мисля, че нещата са били много по-различни, как смяташ, татко? Или и дядо е купил съпруг на дъщеря си?

Двамата мъже опитаха да се засмеят.

— Не се мисли за много остроумна, Денис! — изрече под носа си Джей Ка.

— Не мога да отрека обаче отличния ти вкус по отношение на мъжете! — Денис хвърли предизвикателен поглед към Брант. — Да знаеш, не си хвърлил парите си на вятъра!

Брант остави шумно чашата, бутна сърдито стола и излезе от стаята. Денис се зае със закуската.

— Трябваше ли все пак да правиш това? — каза накрая баща й.

— Не те разбирам, татко, нещо лошо ли съм казала?

— Не мислиш ли, че нараняваш чувствата на Брант?

— Чувства ли, татко? Да, трябва да имаш чувства, за да бъдат наранени. Затова не се налага да се обезпокоиш за Брант.

— Знаеш ли, смятах, че ще успееш да разбереш по-добре този човек. Наранявали са го жестоко, душата му е набраздена от белези, които никога няма да изчезнат. Жестоките уроци на живота са го научили да се брани сам.

— И как, ако смея да попитам, узна тия подробности за миналото му? Досега не съм успявала да го накарам да ми разкаже нищо за себе си…

— Нищо не е разказвал и пред мен, но аз си имам начин да узная всичко. Само че не обичам да разкривам източниците си на информация или да издавам какво съм научил. Може би един ден сам ще ти разкаже всичко… Но се съмнявам, че ще стане, ако продължаваш с евтините си номера.

— Как ми се иска поне да разбера защо се съгласи да се ожени за мен — изрече замислено тя.

— Не му оставих друг избор. Най-малкото, така си мислех тогава. Сега го познавам по-добре и съм сигурен, че не е от хората, които отстъпват пред заплахи. Можеше да плюе на всичко и да ми обърне гръб, каквото и да му говорех. Вместо това, хвърли няколко къча и се подчини. И аз съм се питал какво го накара да постъпи така. Не съм убеден, че знам правилния отговор… Явно нещата са много по-дълбоки. Той не допуска никого до себе си.

Денис се изправи.

— Татко, всичко това едва ли има някакво значение в момента. Ти постигна своето. А не те засяга как Брант и аз ще оправяме кашата, в която ни забърка! — Без да се сбогува, тя излезе от стаята.

Джей Ка гледаше замислено вратата, която се хлопна след нея. Наистина, бе постигнал своето, но на каква цена? Беше ли загубил дъщеря си? Само времето можеше да отговори… Изведнъж усети тежестта на годините. Трябваше да признае пред себе си, че в човешките отношения не бе възможно да се прилагат похватите на джунглата, които важаха в бизнеса. Дано откритието не идваше твърде късно…

 

 

Денис се чувстваше засрамена. Не искаше да нагрубява Брант. Ала не беше виновна и за начина, по който стана сватбата им. Все по-трудно й беше да се държи добре с баща си. Може би трябваше да се примири с факта, че не е способен да зачита чувствата й. Никога не се беше сблъсквала с безмилостната му непоколебимост, когато решеше да постигне нещо.

Отново бе принудена да признае, че Брант едва ли е можел да избира, когато баща й е предложил да се ожени за нея. Трябваше да престане да го вини за необичайните обстоятелства на брака им и да спаси приятелските чувства, които се бяха зародили между двамата. Веднага трябваше да го открие и да му се извини. Полута се из огромната къща, но не го намери. Разбра, че това ще бъде толкова трудно, колкото и самото извинение. Накрая узна от Мортън, че Брант е оседлал един жребец и е изчезнал по алеята. Денис погледна през прозореца и потрепери. Леденият вятър бушуваше навън и вдигаше вихрушки от есенни листа. Оловносиви облаци се гонеха в небето. Едва ли беше най-подходящото време за езда, но трябваше да види Брант! Незабавно!

Обади се в обора да оседлаят коня й, облече дебели дрехи и излезе навън. Въздухът бе чист и свеж. Пое дълбоко дъх. Усети мирисът на земя, влажна трева и есенни листа.

В обора й показаха накъде е тръгнал Брант. Пое по същата алея. Не преставаше да търси думи, с които да му се извини. Застигна го на сечището. Бяха спрели там последния път, когато яздиха заедно. Седеше на повален дънер и гледаше замислено в далечината. Шумът от конските копита по размекнатата от нощния дъжд земя го накара да се обърне. Денис дръпна юздите на коня.

— Хей! — извика тя с нерешителна усмивка. Брант кимна, но не каза нищо. — Надявам се, че не се натрапвам… — Денис скочи от жребеца и преметна юздите.

— Нищо подобно, достатъчно ясно ми бе показано, че тук аз съм натрапникът — сви рамене той и стисна устни.

Денис седна на дънера до него.

— Брант, искрено съжалявам за онова, което казах — започна бързо тя, сякаш се боеше да не я прекъсне. — Беше злобно, отвратително и нямам оправдание за поведението си. Исках да засегна баща си за грубия начин, по който се опита да се разпорежда с живота ни. Вместо това, засегнах теб.

Докато тя говореше, Брант не откъсваше очи от хоризонта. Погледна я едва, когато чу последните думи.

— Не си ме засегнала.

— Да, но се срамувам от себе си. Моля те да ми простиш.

— Просто няма за какво да ги прощавам — отвърна след кратка пауза. — И двамата отлично знаем, че бях купен… Не бих могъл да ти осигуря живота, с който си свикнала. Надали бих опитал. Този живот не ме привлича.

— За какъв живот говориш?

— За живота зад високите стени, в постоянен страх от някаква заплаха. Върнах се в Америка и исках да заживея мирно и спокойно. Исках да върна вярата си в хората.

— И вместо това се забърка с клана Робъртс.

— Нещо такова…

— Можем да анулираме брака.

— Това ще предизвика огромен скандал около името ти — засмя се глухо той.

— Не ме интересува, стига да ти даде свободата, която искаш.

— Разбрах и започнах да се примирявам, че свобода не съществува. Това е само думичка, която доста удобно се размахва по време на избори. Но никой не е истински свободен — от минало, от страхове, от спомени…

— Не би ли се почувствал по-добре, ако споделиш част от тия спомени?

Брант се вгледа в нея, после отново зарея поглед в далечината.

— Едва ли…

— Добре тогава. Какво предлагаш занапред?

— За какво?

— За нас.

— Има ли нещо такова като „нас“?

Денис си наложи да го погледне. Сърцето й биеше лудо. Струваше й се, че чува ударите му.

— Бих искала да има — отвърна тихо тя.

За миг в очите му проблесна пламък, но угасна така бързо, както се бе появил. Денис не успя да разгадае значението му.

— Съжалявам, че снощи не оставих достатъчно завивки на леглото ти… — подхвана тя е надеждата, че Брант ще заговори за нощното си преместване в спалнята й.

— Мортън обеща да ми даде още.

— А, да… — Толкова по въпроса. — Не ти ли е студено като седиш на този пронизващ вятър?

Брант погледна свъсеното небе, сякаш едва сега го забелязваше.

— В сравнение с Уайоминг, това тук ми прилича немирен морски бриз, решил да ни поразхлади. На теб ти е студено, нали?

— Малко… — призна тя.

— Хайде да тръгваме — Брант се изправи и й подаде ръка. — Какво ще кажеш да помолим Мортън за чаша горещ шоколад?

Денис само кимна, не знаеше какво да каже.

— Благодаря ти, че дойде да ме намериш. Много благодаря! — Наведе се и леко я целуна по устните. После я повдигна и я сложи на седлото, а сам скочи на коня, без да докосва стремето.

— Нещо ми подсказва, че не ти е за първи път — засмя се тя на номера му.

Брант се усмихна и младата жена усети, че дъхът и спира. Сякаш се беше подмладил с години. Очите му искряха закачливо.

— Като че ли попрекалих с перченето — пошегува се той.

— Ех, ако можех да го правя тоя номер, всеки ден щях да се перча — подхвана шегата тя. Смехът му прозвуча по-свободно от всякога.

— Ще те надбягам! — извика Брант и пришпори коня.

— Само опитай, пък ще видим! — Денис се наведе над гривата на жребеца и полетя напред.

Препускаха в луд галоп по обратния път. Конете имаха равни възможности, но Брант успя да я изпревари с цяла дължина. Конете се надбягваха с не по-малко удоволствие от ездачите и изглеждаха готови да продължат състезанието. Денис през смях протестира, че не било честно да спират точно сега, още малко и щяла да го победи. Брант я прегърна приятелски през рамо и се отправиха към къщата.

 

 

Съпружеският живот не промени много ежедневието на Денис. Продължаваше да ходи в болницата. Опитваше се да свикне с мисълта, че е омъжена. Брант не предявяваше претенции. Напротив, мъчеше се с нищо да не натрапва присъствието си.

Той вече беше тръгнал за работа, когато сутрин тя се събуждаше. А вечер отдавна спеше, когато Брант влизаше в спалнята. Държеше се любезно с нея, но с нищо не показваше, че би искал отношенията им да се променят.

Накрая Денис призна пред себе си, че е влюбена в Брант и копнее за истински съпружески живот. Не беше сигурна кога точно се е влюбила, но нещо й нашепваше, че това е станало доста преди сватбата. Брант не правеше дори и намек, че иска нещо повече от нея, да не говорим за любовта й. Поведението му й напомняше едно момченце от болницата. Тимоти никога не бе срещал обич и закрила. Упорито отблъскваше всички опити да спечели доверието му. Но тя не се предаде, упорстваше. Стъпка по стъпка и Тим започна да й отговаря с обич и с вяра. Тя се надяваше така да завоюва любовта и на Брант.

Съвместният живот разкри много неща, които дори не подозираше за себе си. Брант събуди в нея жената. Нямаше как да не забележи опияняващите тръпки на сърцето си, когато той внезапно влизаше в стаята. Залъгваше се, че е стресната от неочакваната му поява, но тялото й тръпнеше от страстен копнеж всеки път, когато мислеше за него.

Две седмици бяха изминали от сватбата. Денис живееше в напрегнато очакване. Нещо трябваше да се случи. Питаше се дали би улеснила отношенията им, ако разкриеше пред Брант чувствата си, или това само щеше да усложни нещата. Как й се искаше някой да й подскаже как да постъпи!

Погледна часовника си. След по-малко от час Джей Ка и Брант трябваше да се приберат.

 

 

Брант потърка рамо. Опита да разхлаби мускулите на гърба и ръката. Наболяваше го, сигурно бе разтегнал мускул. Облегна се назад и загледа трепкащите в мрака светлини на Далас. Често му се случваше да ги съзерцава, откакто се премести на двадесетия етаж. Тъст му излезе прав. Харесваше предизвикателствата на новата си работа. Джей Ка му беше дал пълна свобода да взема решения, което донякъде го улесняваше. Доби навика често да се консултира с него. Имаше чувството, че за два месеца е изкарал интензивен курс в сферата на висшите финанси. Оцеляваха само най-твърдите и непреклонните. Брант беше сигурен, че ще оцелее. Да, Джей Ка го беше преценил безпогрешно. Чувстваше се в стихията си начело на компанията. Увереността в собствените му сили укрепваше с всеки изминал ден.

Как му се искаше да има същата увереност по отношение на брака си! Душата му се разкъсваше от терзания. Безкрайно трудно успяваше да прикрие чувствата си към Денис. Желаеше я страстно и се мразеше жестоко, че не е в състояние да контролира страстта си. Когато вечер я заварваше заспала в широкото легло, заставаше до него и дълго я прегръщаше с жаден поглед, щастлив, че не е нужно да се преструва. Да я люби, да, но това не бе единственото. Желаеше да е край нея, да чува гласа й, да гледа лицето, грейнало от оживление, да дебне малката трапчинка, появила се за мит на бузата… Имаше толкова работа, а ето че седеше и мислеше за жена си!

Жена му. Денис. По дяволите! Последното нещо, от което се нуждаеше, беше жена, обвързване. Миналото го бе научило да не допуска никого близко до себе си, защото това причиняваше болка. Не искаше да изпитва чувства, но ето че Денис успя да приспи бдителността му и той я желаеше с дива страст.

Брант рязко се изправи. Не можеше да отлага — очакваше го рай или преизподня. Раят — онова блаженство, в което се потапяше, когато беше близо до Денис; адът — изтезанието да е далеч от нея…

 

 

Брант влезе в спалнята. Чу шума на шуртящата вода и мъчително изпъшка. Грижливо бе избягвал да се появява в общата им спалня, когато тя не спеше, но прибързаното му връщане вкъщи разби на пух и прах намеренията му. Хвърли сакото на кревата, разхлаби вратовръзката и застана нерешително сред стаята. В следващия миг чу, че душът спря. Последва шум на плъзгащата се стъклена преграда. Денис бе забравила да затвори вратата на банята.

— Денис, прибрах се! — извика той, за да предпази и двамата от конфузното положение.

Тя се появи на прага. Косите й бяха прибрани нагоре, но няколко непокорни кичура падаха на челото. Голяма, пухкава кърпа я обгръщаше от гърдите до коленете.

— Хей, здравей! Много си подранил днес! — усмихна се приветливо тя.

— Вярно е… Май трябваше първо да ти позвъня… — Брант несъзнателно потърка рамото, което го болеше.

— Не ставай глупав! Радвам се, че се прибра! Джей Ка се обади преди малко да каже, че ще вечеря с приятели.

— Знам, каза ми.

Беше очарователна, спряла нерешително на прага, стъпалата й потънали в дебелия килим.

— По-добре се изтрий да не настинеш…

Денис пусна несъзнателно единия край на кърпата и започна да търка влажната си кожа.

— Боли ли те ръката? Видях, че я разтриваш… — попита загрижено.

Брант се извърна рязко. Искаше гледката на влажната й кожа да изчезне. Дръпна нервно вратовръзката си и в същия миг видя отражението й в голямото огледало на гардероба.

— Нищо ми няма… — успя да промърмори с дрезгав глас. — Сигурно съм разтегнал мускул…

Тя се скри в банята и след малко се появи в къса копринена роба, пристегната в кръста.

— Искаш ли да я масажирам?

— Благодаря, няма нужда… Смятам да я напаря в банята…

Започна да разкопчава ризата си и изведнъж усети, че пръстите му са се вдървили.

— Както прецениш — сви рамене Денис.

Отиде до дрешника и Брант въздъхна с облекчение. Преди да се разсъблече напълно, грижливо затвори след себе си вратата на банята, с мрачното съзнание за ефекта, който разголеното тяло на Денис бе произвело върху него. В моменти като този искрено съжаляваше, че не бе отхвърлил заплахите на Джей Ка. Колко дълго можеше да издържи един мъж брак, който не е никакъв брак? Съпруга, заради която прекарваше безкрайни безсънни нощи. Що за живот, когато единствената му мечта бе душевно спокойствие? Стори му се, че остана часове под парещите струи, с надеждата, че топлината ще облекчи болката, а рамото и други части на тялото му.

Дано Денис да е слязла долу! Спря душа и се ослуша. От спалнята не се долавяше никакъв звук. Изпита облекчение. Слава богу, защото в бързината бе забравил да вземе бельо от скрина. Изсуши косата си и привърза кърпата около бедрата. Отвори вратата и замръзна на прага.

Денис не беше слязла за вечеря. Спеше, сгушена в огромното легло. По румените й страни имаше засъхнали следи от сълзи. Сърцето му се сви от болка. Може би беше разбрала нещо за здравето на Джей Ка? Отиде до леглото и седна съвсем накрая. Постави ръка на изящната извивка на талията й.

— Денис, какво ти е? — попита нежно.

Дългите ресници трепнаха и тя отвори очи. За миг изглеждаше объркана, че вижда лицето му толкова близко. Припряно изтри очи и се обърна по гръб. Ръката на Брант остана да лежи върху корема й. Голото й тяло, обгърнато от гладката коприна, изгаряше пръстите му.

— Няма нищо, всичко е наред… — промълви тя.

— Защо плачеш?

— Сигурно от съжаление към себе си. Съпругът ми е толкова самостоятелен, независим… Май в неговия живот няма място и за мен.

Брант я изгледа изпитателно, опитвайки да прикрие изненадата си. Ъгълчето на устата му насмешливо се изви нагоре.

— Това чувство ми е добре познато!

— Звучи ми доста странно! Красноречиво ми показа, че нямаш нужда от никого и не искаш някой да има нужда от теб.

— С такова впечатление ли оставаш? — Гласът му звучеше напрегнато. Леко наклони глава.

— Да! — Наложи си да го гледа в очите.

— А ти оставяш впечатлението, че можеш да организираш живота си и без чужда помощ.

Продължиха да се гледат внимателно, в очите им се четеше недоверчивост.

— Брант, имам нужда от теб! — призна Денис. — Едва когато се оженихме, разбрах колко много си ми нужен! Но мразех причините за брака ни и не исках да призная чувствата дори пред себе си.

Той постави ръка на шията й. Нежната й кожа изгаряше дланта му.

— Знаеш, че нищо не мога да ти предложа…

— Можеш да ми предложиш себе си, Брант и това е всичко, което и двамата притежаваме!

— Заслужаваш много повече… — Бавно погали косата й край слепоочието и зад ухото.

— А ако искам теб и нищо друго? — Изрече думите много тихо.

— Мен ли искаш, Денис? — Боеше се, че не е чул добре.

— Много, много!

Брант усети как железният му самоконтрол, който толкова дълго си бе налагал, се изплъзва. Тялото му трепереше от напрежение. Боже милостиви, как я желаеше! Колко красива беше, легнала безпомощно с пламнали страни и искрящи очи! Колко безсънни нощи се въртеше в леглото и се опитваше да си представи какво ще изпита, когато я притисне в обятията си, когато я люби, когато й открие сърцето си!

В очите му пламтеше страст. Денис почувства, че необуздан копнеж завладява тялото й. Брант не беше влюбен в нея, но я желаеше. Можеше да бъде началото. Обърна глава и целуна дланта му. Чу го да поема дълбоко дъх. Разбра, че го е изненадала. Защо беше толкова неопитна в любовта? Как й се искаше да го подтикне, да му даде кураж!

Тогава устните им се срещнаха и тя разбра, че не е нужно да го окуражава. Беше я целувал и преди, но никога с такава жар. Езикът му докосна нейния, отдръпна се и пак го потърси. Приличаше на танц, когато партньорите се приближават, отдалечават и се покланят леко един на друг.

Денис обгърна с ръце врата му и зарови пръсти в гъстата, копринена коса. Изпитваше наслада от допира, за който бе мечтала. Брант легна до нея, телата им бяха прострени едно до друго.

— Боже мой, колко си хубава! — прошепна той.

— И ти… — отвърна тя свенливо. Кърпата се бе свлякла и тя с жаден поглед изучаваше изваяните гърди и гръб, тесния ханш, железните мускули на бедрата му.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Май имаш твърде много дрехи… — Пръстите му припряно затърсиха възела на дългия колан, който придържаше робата.

— Виждам, че нямаш такива проблеми… — Смехът й прозвуча някак накъсано. Разхлаби възела на колана. Нетърпеливите му пръсти отметнаха робата от раменете й.

— Така е по-добре. Сега сме равни.

Дишането му й подсказа колко силно бе въздействието на нейното голо тяло. Но беше убедена, че възбудата му не можеше да се сравни със страстта, бушуваща във всяка нейна клетка.

Как можеше да си помисли, че е неподвластен на чувствата? Та те извираха, вибрираха, заливаха я като гигантска, огнена вълна. Осъзна, че е направила единствено правилната стъпка, щом искаше отношенията им да потръгнат. Като много от децата, които бе лекувала, Брант имаше нужда да му отдадеш цялото си същество, без да търсиш отклик. Един ден може би щеше да й отговори със същото.

Ръцете му докосваха нежно всяка част на тялото й, сякаш да се убедят, че всичко това е истина. Тя отвръщаше на милувките напрегнато и колебливо, но мълчаливата му деликатност я окуражаваше и най-сетне се отпусна, отдавайки се на насладата от близостта им.

Брант не бързаше, внимателно я приласкаваше да търси и намира заедно с него. Едновременно бе учител и ученик. Когато премести тежестта на тялото си върху нея, тя плътно се притисна до него и нежното й пъшкане от удоволствие го влуди.

Устните му се впиха в нейните, а тялото поиска да се слее с нейното. Усети, че тя изведнъж се стегна, вдигна глава и леко се отмести. Лицето му говореше, че се владее напълно.

— Не искам да ти причинявам болка — промълви той.

Денис пое дълбоко дъх и се отпусна. Усещанията й не напомняха нищо познато до този миг. Копнееше да му се отдаде. Лицето й грееше от щастие. Възторжено прошепна:

— Ти никога не би ми причинил болка! — Очите й блестяха от влагата, намокрила ресниците. — Люби ме, Брант, моля те!

Отначало бавно, после все по-бурно, двамата се извисяваха в царството на непознати усещания и наслади. Той усети напрежението на тялото й, взря се в широко отворените й очи — учудени, невярващи, че всичко това се случва.

— Отпусни се, скъпа — прошепна настоятелно, — отпусни се, отдай се на усещането, не мисли за нищо…

Думите, дрезгавият задавен звук на гласа му отново я понесоха в ураган от нарастваща наслада и тя приветства върховното усещане с вик на удоволствие и изненада.

— О, Брант!

— Знам, милото ми, знам… — С неудържима конвулсия освободи тялото си, като я последва в ония висини и мигове, достъпни само на любовниците.

Телата им бяха толкова близо, че Денис не беше сигурна чии са ударите на сърцето, които гърмяха в ушите й. Струваше й се, че двамата с Брант са се разтопили и огнената смес е била излята в калъпа на преплетените им тела.

Той се отпусна до нея. Притискаше я в прегръдката си. Денис, все още замаяна, се усмихна и ненадейно си помисли дали ръката продължаваше да го боли. Искаше й се да го попита, но не намери сили. Отпусна се в обятията на любимия мъж и се понесе към царството на сбъднатите мечти…