Анет Бродрик
Сътворено в рая (2)

Втора глава

Денис Робъртс не можеше да си намери място в стаите на огромната къща. Не беше сигурна защо не е способна да седне пред телевизора или да хване някоя книга. След неотдавнашното пътуване наистина се нуждаеше от една спокойна вечер у дома. Да, вероятно причината бе в изтощителната програма. Все още не можеше да преодолее възбудата си.

Не искаше да мисли, че безпокойството й има нещо общо с госта, поканен от баща й на вечеря. Наложи си да седне и да помисли над реакциите си. През своите двадесет и четири години бе научила да бъде честна пред себе си. От опит знаеше колко болезнен може да се окаже анализът на постъпките и чувствата, но не го отбягваше.

Така. Нещо у Брант Малоун я вълнуваше. Трябваше да го признае. Например външният му вид. Не толкова ръстът. Бе свикнала с едрите мъже и макар че Брант надвишаваше с десетина сантиметра баща й, изглеждаше доста прилично със своите метър и осемдесет.

В лицето на Брант имаше суровост, а веселото изражение отсъстваше, сякаш никога не се смее. Само понякога устните му се разтегляха във възпитана усмивка, ала очите оставаха сериозни. Като че ли те я смущаваха най-много — черни, непроницаеми, без искрица светлина. Те не издаваха вълненията на съзнанието му. Учтиво, с дълбок и малко грубоват тембър поддържаше благовъзпитан светски разговор.

Гъстата му черна коса беше малко по-дълга от модерното. Един непокорен кичур падаше на челото и омекотяваше аскетичните черти — високи скули, изпити бузи, яка челюст, леко скосени очи. Странно, приличаше на славянин. Според нея Малоун бе ирландско име.

Що за човек бе той? Кой всъщност беше? Баща й спомена, че работи в компанията, без да обясни с какво точно се занимава. Палач може би? Как й хрумна тая отвратителна мисъл! Заради дрехите? Облечен в черно от глава до пети, той изглеждаше зловещо. Ризата от черна коприна подсказваше, че обича скъпите дрехи. Черното кожено сако вероятно бе правено по поръчка. Широки, мускулести рамене. Тялото се стесняваше в хълбоците и продължаваше надолу в дълги, силни крака, подчертани от отлично скроения черен панталон. Изглеждаше сух, жилест, даже мършав. И самотен.

Ето пак, откъде й дойде тази мисъл? Самотен палач? Денис се изсмя на тази глупост. Какъвто и да беше, едва ли би желала да го има за противник! А за любовник?

Изправи се рязко и закрачи из стаята. Добре! Мрачното, загадъчното във външността му би вдъхнало лъжливи надежди на много женски сърца. Той се движеше като пантера в джунглата — леко, безшумно, спокойно, но винаги нащрек, готов да се нахвърли върху непредпазлива жертва.

Всъщност какъв тип мъже я привличаха? Не знаеше. Опита да прехвърли през ума си познатите мъже и за пръв път трябваше да признае, че те съвсем не бяха много. За това се бе погрижило богатството на баща й.

От дете живееше с мисълта, че баща й е различен. Не й позволи да посещава държавно училище, нито пък да ходи без придружител. Преди да получи разрешение за среща, старателно проучваха всеки младеж, осмелил се да я покани. Нищо чудно, че поканата рядко се повтаряше, обаче това съвсем не я тревожеше. Не изпитваше ограничение на свободата си от наложените правила. Бе убедена, че баща й постъпва така от обич. Страхуваше за сигурността й. Не му липсваха и основания. Един мотоциклетист уби майка й, когато Денис бе едва на пет години. Не откриха виновника…

Даде си сметка, че не бе срещала мъж, напомнящ, макар и смътно, на Брант Малоун. Не можеше да каже дали изобщо желае да го среща. Начинът й на живот я задоволяваше напълно. Обичаше децата. Образованието й позволяваше да е сред тези, на които може да помага. Понякога поемаше специалните случаи — онези трудни малки пациенти, с които никой не бе в състояние да се справи. Освен знания и умения, им даваше и обичта си. Спонтанно, без условия и без да чака отплата. Някои от децата я посрещаха нащрек, в очакване на клопка. След като я опознаеха, разбираха истината — клопка нямаше.

Тази вечер Денис бе съзряла в погледа на Брант нещо, което напомняше за най-трудните случаи в болничната й практика. В очите му прозираше недоверие, сякаш я питаше: „Ти искрена ли си?“

— А ти искрен ли си, Брант Малоун? — прошепна тя.

 

 

Брант се вторачи изумен в мъжа отсреща. Помисли за младата красавица, с която се бе запознал преди малко, и за предложението, направено току-що от баща й.

— Малко е да те нарече човек мръсно…

— Внимавай как разговаряш с бъдещия си тъст! — спря го с жест Джей Ка.

— Забрави тая идиотщина! — изрече натъртено Брант и се изправи. — Слушай, хапнахме, пийнахме — чудесно, не мога да кажа нищо лошо… Ако не възразяваш, време е да си вървя.

— Възразявам. Сядай! — Беше свикнал да му се подчиняват.

Брант бе принуден да признае, че при сегашното си положение едва ли можеше да стори нещо друго. Намираше се бог знае къде, на километри от познато място. На практика бе пленник и по всичко личеше, че похитителят му не е с всичкия си. Седна и зачака.

Няколко минути Джей Ка го разглежда мълчаливо. Най-сетне попита:

— Толкова ли непривлекателна намираш дъщеря ми?

— Изобщо не става дума за това! Нямам намерение да се женя нито за дъщеря ти, нито за която и да е друга. Сега или по-късно. Не си падам по семейния живот. Не ставам за съпруг, това е! Замесен съм от друго тесто! Виж, ако искаш да ме наемеш за бодигард, приемам. Напълно разбирам страховете ти. Ако е нужно даже ще се преместя тук, стига да си по-спокоен! Всяка нощ ще спя пред прага й. Кълна се, косъм няма да падне от главата й! — Млъкна и го погледна крадешком.

— Ще се ожениш за Денис!

— По дяволите! — скочи Брант. — Не чу ли какво казах? Дъщеря ти заслужава да се влюби и да се омъжи за мъжа на своите мечти… Не за мен! За бога, не е възможно да искаш да се оженя за нея! Та ти нищо не знаеш за мен!

— Знам всичко, Малоун… До най-малката подробност. Всичко! Дори това, че истинското ти име не е Малоун! — Джей Ка го гледаше неумолимо.

Брант бавно седна, без да откъсва очи от лицето на възрастния мъж.

— Знам, че си роден преди тридесет и пет години, в последния ден на май, в Ан Арбър, щата Мичиган, от родителите Джоузеф и Розали Ковалски. В акта за раждане е записано името Майкъл Джоузеф Ковалски. Бащата ти не се задържал дълго на една и съща работа, пиел много и когато нямал по-добро развлечение, биел майка ти и теб. Една февруарска вечер, малко преди да навършиш десет години, баща ти пак се върнал пиян вкъщи и започнал да бие майка ти. Ти си опитал да го спреш, но той те ударил жестоко и си загубил съзнание. Когато си дошъл на себе си, баща ти бил изчезнал, а майка ти лежала на пода и беряла душа. Починала след два дни и същия ден арестували баща ти. Седмица след десетия ти рожден ден си станал свидетел на доживотната присъда на баща ти. Успял си да се изплъзнеш от службата за малолетни и веднага си напуснал Ан Арбър с товарен влак. Никога повече не си стъпвал там. Познавам всяка твоя стъпка след това, всяко място, където си бил, знам кой и защо те е наемал на работа. Знам също защо се е наложило да промениш името си. Върнал си се в Щатите с фалшиви документи и фалшива биография. — Млъкна за момент, дръпна пурата и бавно изпусна дима. — Ще ти кажа още нещо. Когато звънях на телефоните, посочени от теб за справка, отвсякъде получавах блестящи отзиви за Брант Малоун. Всички заявяваха категорично, че съжаляват за твоето напускане. Не се съмнявам в искреността на думите им. Известна ми е и всяка жена, с която си имал някакви отношения, знам колко е продължила връзката и защо сте скъсали. Знам какво си закусвал на 10 юни и в чие легло си се събудил на 18 август. — Направи пауза, за да отпие глътка от коняка, повдигна лявата си вежда и продължи: — И знам, че ще се ожениш за дъщеря ми веднага след Деня на благодарността. Ония проклетници, докторите, може да са сбъркали нещо. Не искам да оставям нищо на случайността.

Всяка дума падаше като снаряд и потъваше дълбоко в съзнанието на Брант. Слушаше напрегнато и болезнените спомени от миналото го завладяваха. До преди малко смяташе, че го е погребал и завинаги забравил.

Почувства как се вцепенява и разпозна симптомите на шока. Каква ли власт притежаваше този човек, за да се добере до истината, която толкова професионалисти, с много време, усилия и средства, се опитаха да скрият?

— Няма да се оженя за дъщеря ти! Не ме интересува какво знаеш за мен… — Думите му прозвучаха тихо и безизразно.

Няколко дълги минути единствените звуци в стаята бяха ритмичното тиктакане на часовника върху камината и пукотът на разпалваща се цепеница. Възрастният мъж въздъхна. Беше въздишка на уморен човек.

— Може би не си ме слушал внимателно, Брант Малоун. Казах ти, че знам защо си се върнал в Щатите и си започнал всичко отначало. Ако откажеш да се ожениш за Денис, ще се погрижа до края на живота си да не работиш в застрахователна компания. Мога да унищожа правдоподобния образ, който си изградил за себе си. Не ще получиш работа даже след смъртта ми. Мога да го сторя и съм убеден, че го знаеш. Сигурен съм, отлично познаваш човешката природа, за да мислиш, че ще се поколебая. Не желая да правиш грешна стъпка, допускайки, че блъфирам. Това ще бъде груба, непоправима грешка.

— Денис знае ли за плановете ти?

— Не и никога няма да узнае. Разговорът ще остане между нас.

— И как си представяш, че ще я накараш да се омъжи след по-малко от два месеца за човек, когото изобщо не познава?

— Ще я ухажваш.

Брант се изсмя, ако така можеше да се нарече звукът, който излезе от гърлото му.

— Съжалявам, старче, но не се виждам в ролята на Чаровния принц. Не съм от тези, по които невинните девици губят ума си. Може би ще ме принудиш да се оженя за дъщеря ти, но не си в състояние да ме накараш да се правя на влюбен.

— Добре. Остави това на мен.

— Сега може ли да си тръгвам?

— Разбира се, можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Или ако искаш, на твое разположение са стаите за гости.

— Благодаря за поканата, но имам странното предчувствие, че няма да заспя под твоя покрив, господин Робъртс.

— По-добре е да свикваш с тази мисъл, иначе ще се наложи да прекараш доста безсънни нощи след Деня на благодарността.

Неочаквано икономът се показа на вратата и чак тогава Брант разбра, че Джей Ка незабелязано му беше дал знак да дойде.

— Кажи на Харис да изкара колата. Господин Малоун желае да се прибере в града още тази вечер.

— Слушам, господине.

Без да каже дума, Джей Ка придружи Брант до входната врата. Преди да се разделят, младият мъж го изгледа и каза:

— Знаеш ли, наистина съжалявам, че лекарите ти дават толкова малко време. Искаше ми се по-дълго да имам удоволствието да ти правя живота черен!

— Защо мислиш, че се спрях на теб? — разсмя се Джей Ка. — Трябваше да открия ръбест камък като мен самия. Аз съградих тази империя. И само човек, корав и жилав като мен, може да я запази цяла!

— Не мога да си представя по-голяма обида от тази да ме сравняваш със себе си! За каквото и да е!

— Ще можеш, синко, ще можеш… — отвърна спокойно Джей Ка и го потупа по гърба. Остана неподвижен, докато светлините на фаровете изчезнаха в далечината. — Денят, в който Брант Малоун се появи в компанията да търси работа, наистина ми е провървяло — промърмори той под носа си, влизайки в къщата.

Брант Малоун нямаше представа за безпощадните проверки до девето коляно, на които се подлагаше всеки служител на Джей Ка. Преди години получи горчив урок. Трябваше да бъде сигурен, че може да се довери на хората, с които работеше. Много от сведенията за предишния му живот можеха да се намерят в съдебните архиви, а друга част не беше трудно да се разкрият чрез уместни предположения и догадки. А що се отнасяше до работата му за американското правителство — е, винаги е добре човек да има приятели нависоко, по самите върхове.

Джей Ка се протегна. Чувстваше се доволен от себе си. Откри мъжа, който подхождаше на дъщеря му и бе достоен да го наследи. Интелигентен, находчив, той щеше да се превърне в смъртоносно оръжие срещу враговете на компанията.

Чудеше се как ли го е възприела Денис. Беше твърде късно, за да узнае още тази вечер. Можеше да изчака до сутринта. Дали не насилваше нещата, като настоя сватбата да бъде след два месеца?

Припомни си разговора преди седмица с Хари Феърчайлд, негов приятел и личен лекар през последните тридесет години.

— Джей Ка, ако не свалиш килограми и не намалиш тия проклети пури и скъпите си питиета, няма да празнуваш следващия си рожден ден! — поклати сърдито глава Хари и му даде знак да се облича.

— Мога ли да получа това становище в писмен вид? — Джей Ка се изправи, закопча ризата и я напъха в панталона си.

— Какви ги дрънкаш? — Хари вдигна глава от личния картон, където нанасяше някакви бележки.

— О, няма нищо! Замислил съм едно планче, но осъществяването му върви малко трудно.

— Какъв план?

— Няма нищо общо с работата ми, Хари. — Джей Ка отиде до прозореца и вдигна транспарантите, за да пропусне слънчевите лъчи. — Мисля си за внуци. Мои внуци.

— Ей, Джей Ка, дори не си ми казвал, че Денис се омъжва!

— Тя също не го знае. Изобщо, Денис се държи така, като че подобна мисъл никога не е минавала през главата й. Цялото й внимание е насочено към дечурлигата в болницата. Отнемат цялото й време и внимание. Чрез тях опитва да задоволи майчиния си инстинкт. Дори не се замисля, че ме оставя без внучета!

— Сърцето ми се къса, като слушам тия думи! — засмя се Хари.

— Но аз имам план!

— О небеса, смилете се над мен! Не знам дали изобщо искам да го узная…

— Не се кахъри напразно, няма да чуеш и дума. Я ми кажи, наистина ли мислиш, че съм пътник?

— Да съм казвал такова нещо? Заявих, че е крайно време да се погрижиш за себе си. Като начало, няма да е зле, ако свалиш някое и друго кило. — Хари погледна приятеля си и се усмихна. — Ако поотслабнеш, ако намалиш цигарите и пиенето, вероятно ще доживееш до стоте.

Джей Ка се замисли. Съвсем не беше нужно да стига до стоте. Достатъчни му бяха още двадесет години, ако внуците не се забавеха много.

— Съгласен съм, Хари. Предпиши една диета, изпрати я на главния ми готвач и ти обещавам да я спазвам. Но ако някой се заинтересува, да знаеш, това е специална диета поради състоянието ми.

— Какво състояние? — изгледа го подозрително Хари.

— Състояние, налагащо да се поощри раждането на внуци. Вече съм стар, щом толкова държиш да знаеш! И не е нужно да го разтръбяваш наляво и надясно!

 

 

Джей Ка спря по средата на коридора и се разсмя при спомена за това посещение при лекаря. Беше доволен, че се сети да каже на готвача да не готви по диетичното меню тази вечер. Денис все още не беше обърнала внимание на променените му навици в храненето. Разбира се, скоро щеше да забележи. И какво от това? Ще й каже, че се опитва да свали килограми, което не беше лъжа. А ако Малоун реши, че причината за това е близката му смърт, толкова по-добре.

Като си подсвиркваше тихичко, той се заизкачва по стълбите.