Анет Бродрик
Сътворено в рая (6)

Шеста глава

Чак късно през нощта Брант и Денис решиха, че е време да тръгват. По дългия път към дома й мълчаха, отдадени на мислите си. Денис бе прекарала една чудесна вечер. Смях, непринудени разговори, споделена близост — беше хубаво като сън. Тя отпусна глава на седалката и затвори очи, сякаш се мъчеше да удължи удоволствието.

— Денис! Пристигнахме…

Тихият му глас докосна мислите й и я извади от унеса. Отвори очи и се огледа. Бяха пред дома й. Вероятно бе задрямала.

— Заповядай! — покани го любезно Денис.

— Не, благодаря. Имаш нужда от сън — отклони той поканата.

— Ти също. Само колко път те чака! Не е ли по-добре да останеш тази нощ тук?

— Какво чувам, госпожице Робъртс? Да вярвам ли на ушите си? — възкликна провлечено Брант, като се преструваше на шокиран. — Жената, която отказва да се омъжи за мен, ме кани да прекарам нощта с нея?

— Знаеш прекрасно какво искам да кажа! У нас има достатъчно стаи за една рота гости!

— Осмелявам се да го потвърдя. Чувах, че когато в „Хилтън“ нямали свободни стаи, се обаждат тук…

— Само като си спомня, че те смятах за лишен от чувство за хумор! — призна усмихната Денис.

— Има моменти, когато ми липсва.

— Щастлива съм, че реши да го споделиш с мен тази вечер! Прекарах чудесно!

— И аз — каза Брант, като хвана ръката й.

— Категорично ли отказваш да влезеш?

— Категорично! Стига ми, че гледам баща ти по цял ден в компанията. Никак не ме блазни мисълта да ме пекат на бавен огън и да се мъчат да изкопчат как сме прекарали вечерта.

— Ще му кажеш ли какво решихме?

— Оставям тази чест на тебе.

— Наистина ли долавям нотки на цинизъм в гласа ти или просто си въобразявам?

— Просто имам доверие в твоята способност да убеждаваш.

— Можеш да разчиташ на мен! Не знам какво преследва баща ми с идеята си, но ще му кажа да не разчита на нас.

— Както решиш!

— Тръгвай и дано успееш да си починеш добре. Още веднъж искам да ти благодаря за прекрасната вечер. Никога няма да я забравя! — Денис леко го целуна по устните.

Брант потегли към града. И той нямаше да забрави тази вечер.

 

 

— Как прекарахте снощи?

Брант вдигна поглед от писмата, които преглеждаше.

— Джей Ка, може би претенциите ми са прекалено големи, но бих искал да те помоля, когато се вмъкваш при мен, поне веднъж да чукнеш на вратата или да се поизкашляш… Изобщо дай някакъв знак! Способността ти да се появяваш внезапно ме стряска и ще ми струва няколко години от живота!

— Това само показва, че не си във форма. Не много отдавна подобно вглъбяване би коствало живота ти.

— Не ти ли е минавало през ума, че това е една от причините да сменя заниманията си? Омръзна ми да живея във вечно напрежение.

— Забрави да отговориш на въпроса ми.

— Прекарах една приятна вечер… Ще възразиш ли, ако се заема с писмата?

— Кротко, синко! Съвсем не е нужно до обед да намериш лек за всички нещастия на този свят. Ще трябва да се научиш, че в живота има малко радости и човек трябва да им се наслаждава.

— Разбирам. Ти ще си моят учител.

— Ще се постарая да не се изложа.

— Направо горя от желание да започнеш с уроците!

— Тази сутрин Денис беше в добро настроение. Видя ли, прав бях, че бързо ще свикне с мисълта за женитбата!

— Джей Ка, искрено съжалявам, но ще трябва да те разочаровам. Денис няма намерение да свиква с тази мисъл. Снощи разговаряхме и единодушно стигнахме до заключението, че не желаем да се женим.

— Хм, значи така…

— Да, нямаме намерение да се женим!

— И как смятате да го избегнете?

— Ако младоженците липсват, малко трудничко ще стане сватба.

— Имаш право.

— Има ли други въпроси, които би искал да обсъдим? Ако си приключил, позволи ми да се върна към пощата.

— Навлизаш в работата, както ми се струва.

— Полагам усилия. Но ако в един момент решиш да ме върнеш на старата работа, не се колебай и не страдай от угризения.

— Кога ще се видите отново с Денис? — засмя се Джей Ка.

— Не смятам да се виждаме, защо питаш?

— Искаш да кажеш, че и за двамата това е било първа и последна вечер?

— При тези обстоятелства, намирам безпредметно задълбочаването на нашите отношения. Ще сториш по-добре, ако намериш някого, за когото Денис наистина иска да се омъжи, отколкото да си губиш времето с мен.

— Значи не те интересува какво ще стане с нея, когато умра?

— Разбира се, че ме интересува, дяволите да те вземат! Но нищо не мога да сторя, нали? Щом тя не иска да се омъжи за мен, можеш да бъдеш сигурен, че няма да насилвам нещата!

— Но ако прекарвате заедно повече време, Денис ще те опознае и може би ще промени решението си…

— А защо трябва да го правя? Не горя от желание да се сдобивам със съпруга!

— Не говорим за съпруга изобщо. Става дума за Денис.

— Това ми е ясно!

— И продължаваш да твърдиш, че не желаеш да се ожениш за нея?

— Изобщо не желая да се женя!

— Ще се наложи да помислиш какво ще ти струва, ако не промениш становището си — отбеляза Джей Ка и тръгна към кабинета си.

Брант гледаше затварящата се врата с чувство на безсилен гняв. Защо старецът не ги оставеше на мира? Не искаше да се жени. Нямаше нужда от никого и не искаше да има такава нужда. Със сигурност не беше мъжът, когото Денис заслужаваше. С усилие на волята си наложи да се концентрира върху писмата.

 

 

Денис беше почти заспала, когато телефонът иззвъня. С мъка се надигна и отговори със сънен глас:

— Ало…

— Извинявай. Не съобразих, че е толкова късно. Ще ти се обадя друг път.

— О, няма нищо, не затваряй. Брант ти ли си? — съвсем разсънена изрече Денис.

— Аз съм.

— Как си?

— Много съм уморен. Работих цяла вечер, дори не успях да хапна. Трябваше да съобразя, че си легнала.

— О, няма нищо, още не спях… — Не знаеше какво да каже и защо Брант й се обаждаше. — Какво те задържа на работа до толкова късно?

— Опитвам се да ставам бизнесмен. Мъча се да предвиждам поне един ход напред в тази игра. Голям късмет е, че все още съм в нея.

— Сигурна съм, че татко няма намерение да те държи до толкова късно.

— Бог знае какви са намеренията на баща ти…

— Разговаря ли с него днес?

— Разговарям с него всеки ден и всеки ден съм принуден да го изслушвам.

— Понякога коства усилия, знам това — засмя се Денис.

— Късно е… Ще те оставя да си починеш. Мислех си за теб и реших да ти се обадя, да проверя как си…

— Чувствам се чудесно! — Тя направи кратка пауза. — Брант, би ли приел поканата ми да дойдеш на вечеря утре?

— Човек никога не трябва да пропуска възможността да хапне нещо на аванта. Особено в дома на семейство Робъртс. Готвачът ви е страхотен.

— Радвам се да чуя, че все пак нещо тук те привлича!

— Към колко да бъда у вас?

— Удобно ли ти е около шест?

— Чудесно. До утре.

Денис остави слушалката. Остана будна още дълго.

 

 

През следващите седмици Брант все по-често прекарваше в компанията на Денис. За своя изненада откри, че харесва симфоничните концерти. Няколко пъти ходиха на баскетболни срещи. Прекараха един уикенд в Галвстоун и дълго се разхождаха по плажа. От стаите им се разкриваше прекрасна гледка към безкрайната морска шир.

Никога през живота си Брант не бе прекарвал толкова дълго с една жена. Денис го очароваше. Тя като дете се радваше на дребните неща. Обичаше да наблюдава чайките, прелитащи над пясъчната ивица, да събира миди, да строи замъци от пясък и морски камъчета. Все по-трудно Брант свързваше образа на младата жена, която започваше да опознава, с нейния баща.

След известно време забеляза, че Джей Ка слабее. Реши, че се дължи на влошеното му здраве. Не знаеше за диетата. Когато бяха заедно, Джей Ка се хранеше наравно с тях от разкошните ястия, в които готвачът влагаше цялото си майсторство.

Често Брант се питаше с тревога какво ще прави Денис, когато баща й се помине от загадъчната болест, която изсушаваше тялото му. Чудеше се дали Джей Ка все още получава заплахи по пощата, но не успяваше да остане насаме с него, за да го попита. Реши, че трябва деликатно да подхване тази тема пред Денис и да разбере как тя възприема нещата.

През един от последните топли дни на есента отидоха на разходка до езерото, което се ширеше недалеч от имението на Джей Ка. Наслаждаваха се на хубавото време и наблюдаваха с интерес гонещите се по водната повърхност платноходки. Накрая Брант се осмели да подхване разговора отдалеч:

— Каза ли на баща си, че смяташ да си вземеш доберман?

— Да.

— А той как реагира?

— Никак. Само се засмя. — В погледа й се четеше възмущение.

— Обясни ли му, че кучето се обучава по-лесно, слуша повече и яде по-малко от един съпруг?

— Много смешно!

— Разбирам чувствата ти.

— Опитва ли баща ми да подхваща разговор с теб за нашата сватба? — запита Денис.

— Не.

— Нито пък с мен. А до Деня на благодарността остават само три седмици. А това означава, че се е примирил с нашето решение да не се женим.

— Как ми се ще да имам твоята увереност…

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че откакто го познавам, баща ти никога не е отстъпвал от свое решение.

— Сега е по-различно. Аз съм му дъщеря.

— Казвал ли ти е нещо друго за заплахите, които получава по пощата?

— Абсолютно нищо.

— Исках да те попитам още нещо… — Брант направи кратка пауза, подбирайки внимателно думите. — Забелязала ли си, че в последно време баща ти слабее?

— О, да. Не е ли чудесно? Гордея се с неговата воля! — възкликна сияеща Денис.

— Гордееш се?

— Разбира се. Трябваше да свали някое и друго кило.

— Ммм… Да, сигурно си права… Не смяташ, че има проблеми със здравето, нали?

— Кой, татко? Този човек ще доживее до стоте, бъди сигурен!

Брант откри, че тайно се е надявал думите й да се окажат верни. Въпреки че старата лисица често го изваждаше от кожата, беше започнал да му се възхищава. Не можеше и не искаше да си представи, че този кален човек, преливаш от енергия и жизненост, няма да го има. С огромна изненада откри, че би му липсвал.

Не искаше и да мисли как ще го понесе Денис. Струваше му се, че вече я познава добре. Тя обичаше дребните радости в живота. Беше сърдечна, всеотдайна, любеща. Нейната любвеобилност понякога му създаваше известни неудобства. Колкото по-често бяха заедно, толкова нарастваше желанието му да я люби. Денис беше много привлекателна, а той не се срещаше с други жени, откакто започна да излиза с нея. Знаеше, че опитът на младата му приятелка в любовта е равен почти на нула. Тя сякаш не разбираше как се чувства той, когато го целуваше възторжено или се гушеше в прегръдката му. Като съпруга Денис можеше да направи безкрайно щастлив своя мъж. Само да не беше той! Надяваше се, че Джей Ка се е примирил с този факт… Поне засега.

— За какво си се замислил? — попита го Денис.

— За теб… И за мен…

— И какво точно мислеше за нас?

— Как да ти кажа… Мисля, че прекарваме заедно доста от свободното си време…

— Така е.

— И това, май, означава, че играем по свирката на баща ти…

— Не е задължително. Приятелство като нашето не води непременно до брак.

— Разбира се. Знаеш ли, Денис, твоето приятелство ми доставя огромна радост. Ти си истинско откровение за мен.

— В какъв смисъл?

— Трудно е да ти обясня. Животът ми е бил твърде различен от твоя. Всъщност никога не съм имал нормално семейство. Жените, с които съм общувал, са замесени от съвсем различно тесто. Ти си толкова крехка, уязвима…

— Не бяха ли и те такива?

— Не! Човек не може да бъде такъв, когато се бори за оцеляване. Понякога се питам какво би станало с тебе, ако внезапно се случи нещо с баща ти?

— Ще се справя. Не трябва да се безпокоиш за мен.

— Щастлив съм да го чуя. Това обезсмисля някои дребни тревоги, които ме измъчват напоследък. Този свят не е създаден за хора като теб — за да оцелееш, трябва да си силна.

— Трябва да те разочаровам, Брант, по-силна съм, отколкото изглеждам!

— Дано да е така!

Денис го задържа за вечеря. Смеейки се на някаква шега, влязоха в къщата. В преддверието ги посрещна Джей Ка, усмихнат самодоволно.

— Здравей, татенце! Виждам, че днес явно си доволен от себе си. До какво успя да се докопаш? — пошегува се Денис и го прегърна.

— Просто се радвам колко добре се разбирате! Денис погледна крадешком през рамо Брант, който ги наблюдаваше със сериозно изражение.

— Татко, Брант и аз сме добри приятели.

— Чудесно е да имате такива отношения, моето момиче. Наистина съм щастлив!

— Но ние сме само приятели, татко, независимо какво си мислиш или на какво се надяваш.

— Ще видим това — отбеляза Джей Ка.

— Ти си най-твърдоглавият човек, когото познавам! Никога не се предаваш!

— Благодаря ти, скъпа. Думите ти ми вдъхват кураж.

— Отивам горе да се поосвежа. Ще се видим за вечеря — сбогува се с двамата Денис.

Джей Ка даде знак на Брант да го последва в студиото и, без да го пита, му наля чаша уиски. После се настани усмихнат в креслото срещу него.

— Гордея се с теб! Справяш се чудесно с ухажването на Денис. Повече от чудесно!

Думите му едва не задавиха Брант, който тъкмо отпиваше от питието си.

— Аз да я ухажвам?! Джей Ка, ти си луд!

— А как му викаш на това?

— Виж, просто прекарваме с Денис част от свободното си време заедно. Всичко е съвсем непреднамерено.

— Хитра тактика. Не я притесняваш. Оставяш я спокойно да те опознае и да свикне с теб. И аз не бих измислил нещо по-добро.

— По дяволите! Избий си от главата, че Денис и аз ще се женим!

Джей Ка отпи една глътка и се усмихна. Внезапно вратата се отвори с трясък и като хала в стаята връхлетя Денис.

— Искам да знам какво означава това! — Говореше съвсем тихо, но в гласа й звучаха гневни нотки, каквито Брант чуваше за първи път.

— А, разбирам, намерила си роклята… — погледна я баща й.

— Откъде се взе тази рокля?

— Поръчах я специално във Франция, какво си мислиш?

— Мисля, че си хвърлил много пари на вятъра! Да се надяваме, че ще я приемат обратно.

— От къде на къде? Спокойно можеш да я задържиш след сватбата за дъщеря си, когато един ден се зажени.

— Ти знаеше ли за това? — попита тя Брант.

— Изобщо нямам представа за какво говориш.

— Говоря за булчинската рокля, която намерих върху леглото си, когато влязох в спалнята. Плюс було, ръкавици и чифт бели обувки!

Брант усети как земята под нозете му се продънва. Джей Ка потвърждаваше репутацията си на изключително опасен противник.

— Щях да ти предложа, Денис, да ни направиш едно малко ревю, но съм чувал, че носи нещастие, ако младоженецът види бъдещата си жена, облечена в булчинската рокля преди сватбата — каза спокойно Джей Ка.

— Татко, край на шегите! Знаеш отлично, че нямам намерение да се омъжвам за Брант! И той не смята да се жени за мен! Моля те, забрави — веднъж завинаги!

— Денис, поканите за сватбата заминаха с вчерашната поща — започна да изрежда Джей Ка, като въртеше димящата пура в ръката си. — Голямата банкетна зала в хотел „Кресънт Корт“ е ангажирана за сватбеното тържество. Поръчани са цветята за църквата. Не знаех със сигурност кои приятелки ще искаш да поканиш за церемонията, затова съм поръчал рокли за тези, които избереш. Разбира се, ще поема пътните разноски.

Денис го гледаше втрещено, сякаш всеки миг очакваше от устата му да избие пяна. После се отпусна на дивана.

— Не е възможно да говориш сериозно! — прошепна най-сетне тя. Лицето й бе бледо като платно.

— Скъпо момиче, не бих си позволил да се шегувам с нещо толкова сериозно!

Като замаяна, Денис бавно извърна поглед към Брант.

— Знаеше ли за това? — попита тя Брант. Той само поклати отрицателно глава. — Знаел си го през цялото време, нали така? — продължи Денис, сякаш не забеляза жеста му. — Затова се навърташе около мен, затова се правеше на мой приятел. Опитваше да ме обработваш, за да падна в ръцете ти като зряла круша… — Обърна се към баща си. — От седмици двамата сте пуснали в ход твоя план, не се опитвай да ме лъжеш! А аз бях толкова наивна и се оставих да ме хванат в капана без никаква съпротива!

— Знам, че си разстроена, Денис… — започна Брант.

— Да пукна, ако не си прав, господин Малоун! Излишно е обаче да го вземаш присърце. И без друго лесно ще се справиш с моето състояние. Пускаш в ход чаровната си усмивка, хвърляш един размекващ поглед с красивите си черни очи и чакаш да тупна в ръцете ти! — Денис се изправи рязко и погледна гневно към двамата. — Само че тая няма да я бъде! Разбрахте ме добре, нали? Няма да се омъжа за теб, Брант Малоун! Няма да позволя на никой да действа срещу волята ми! През всичките години мислех, че ме обичаш, татко, и ми желаеш най-доброто. Сега разбирам, че съм била само една пешка на огромната ти шахматна дъска! — Денис тръгна към вратата. Преди да я затвори зад себе си, спря за миг и каза към двамата: — Идеята за добермана е много по-добра!

Брант погледна към Джей Ка. Той отпи от чашата си и се усмихна.

— Хм, красиви черни очи… — изрече той и започна да се хили. — Предпочитала доберман… — продължаваше да се киска той. — Ох, как го обичам това момиченце! Брант, кажи, не е ли чудесна?

— Тя няма да се примири с това, Джей Ка.

— Така ли смяташ? — Изтри навлажнените си от смеха очи. — Не разбираш много от жени, Брант. Особено от жени като Денис. Тя прекалено бурно протестираше, не забеляза ли?

— Не виждам нищо забавно в това да манипулираш човешкия живот!

— Знам, че не виждаш. — Неочаквано възрастният мъж стана сериозен. — Това е едно от качествата ти, които ми правят най-силно впечатление. Гледаш на нещата от друг ъгъл. Учудващо, предвид живота, който си бил принуден да водиш. Ти милееш за хората, Брант! Забелязах, че се притесняваш за здравето ми, за внука на секретарката ти, за артрита на пазача на паркинга. Безпокоиш се за Денис, за това какво ще стане с нея след смъртта ми… Това е нещо, за което трябва да се мисли.

— Наистина трябва.

— Няма причина обаче тя да се сблъсква с действителността… Поне засега. Това всъщност само ще я направи още по-твърдоглава. Искам да започне да гради живота си… Заедно с теб.

Брант се изправи и отиде до камината. Опря лакът на рамката и замислено загледа пламъците.

— Джей Ка, трябва да разбереш нещо. Едва ли си му отдавал голямо значение. Прав си, милея за хората. Интересувам се от тях и им помагам, доколкото мога. Но аз не ги обичам и не искам те да ме обичат. Такива връзки просто не са ми необходими. Денис заслужава много повече, отколкото мога й дам. Не съм в състояние да й дам любов. Джей Ка, не постъпвай така с нея!

— Не се подценявай! Дай шанс на вашите отношения. Няма ограничения във времето. Приемай всеки ден такъв, какъвто е. Така направи в компанията и за кратко време постигна чудеса. Ти вече си част от живота на Денис! Защо, мислиш, тя се разстрои толкова много?

— Не те разбирам…

— Все още не го осъзнава, но тя се притеснява най-вече, защото си бил принуден да се ожениш за нея, а не обратното! Сега говори наранената й гордост, затова реагира по този начин. Ако обаче ти й признаеш, че я обичаш и искаш да се ожениш за нея, бъди сигурен, мигновено ще смени тона!

— Но аз не я обичам! И не искам да се женя за Денис!

— Жалко, синко, много жалко! Защото точно това ще направиш един ден след Деня на благодарността.