Игор Росоховатски
Сихомът и Създателят (4)

Съд

— Но никъде хората не са измислили толкова глупости, колкото има в криминалния кодекс — каза Създателят. — Днес ти ще се убедиш в това.

— Слушам.

— Днес ще съдят Алфред Куршмитс и приятелите му. Те разбиха магазина на един чужденец и когато той се опита да защити имуществото си, те го набиха здравата.

— А какво ме интересува всичко това? — попита Сихомът.

— Алфред и приятелите му също като мен са коренни жители на тази страна. Ние сами искаме да търгуваме в своя дом. Нашата страна е само за нас. Ако всички се придържат към този принцип, в света ще се създаде онази устойчивост и ред, към които ние се стремим.

— Куршмитс и приятелите му ще бъдат ли съдени от чужденци?

— Не, разбира се.

— И съдиите не са идиоти?

— Между тях ще има всякакви.

— Ти се опасяваш, че не всички сред тях са усвоили простата истина, която ти преди малко изложи?

— Браво, ти ме разбра! Но това още не е всичко. Повечето от тях мислят като нас. Обаче има закон, към който те трябва да се придържат. А според законите виновни са Куршмитс и хората му.

— Но защо са толкова глупави тези закони? Не е ли по-просто те да се променят, отколкото всеки път да се обикалят?

— За съжаление не е по-просто — въздъхна Създателят. — Има Международно право и различни объркани съображения… Затова ти ще отидеш в съда и когато съдебните заседатели ще решават, колебаейки се между чувствата си и закона…

— Аз ще включа телепатоусилвателя и ще им внуша разумно решение. Така ли?

— Така — доволен каза Създателят.

 

 

Залата на съда бе пълна. Сихомът забеляза, че по-голямата част бяха хора, които удивително си приличаха помежду си — със запотени, подобни на грамадни юмруци червени физиономии, сигурни в себе си, без съмнения.

— От тях ще излезе добра армия за оздравяване на света — помисли си той.

Сред съдебните заседатели — добри граждани — само единият му внушаваше опасение. Той не беше млад, изглеждаше слаб, зад стъклата на очилата му се криеха дълбоки изморени очи. Сихомът надникна в мозъка му и се ужаси: толкова противоречиви мисли, чувства, объркани съждения имаше там. Клетките на паметта му бяха натъпкани повече от половината с най-различни сведения. Затова пък на другите заседатели паметта беше почти чиста и ако в нея се съхраняваха някакви сведения, те имаха чисто практичен характер: нова технология за бира, адреси на магазини, навици за забиване на гвоздеи, правилата на уличното движение за любители шофьори, характеристики на колегите им и различни измислици като как да излъже съседа си, как да напредне в службата, как да спечели от търговия с кифли и месо? И само понякога се срещаха отвлечени сведения, но и те много рядко се простираха по-далеч от футболната таблица.

„Необходимо е да внимавам за «Очилатия» — помисли Сихомът. — Той изисква допълнително напрежение.“

Започна разпитът на свидетелите на обвинението. Пръв бе извикан полицаят. Преди той да започне да отговаря на въпросите, Сихомът успя да надникне в мозъка му.

„Хората на Куршмитс ненапразно натупаха този търговец. За какъв дявол той е в нашия град?!“ — мислеше полицаят. Произнасяйки клетвата: „Заклевам се да говоря чиста истина, чиста истина и само истина“, той със съжаление помисли: „Няма какво да се прави, ще трябва да кажа това, което видях. А може би не всичко…“

Сихомът се захвана за една мисъл: „За какъв дявол той е в нашия град?“ и започна безкрайно да я прекарва през главата на полицая. „За какъв дявол… За какъв дявол… За какъв дявол…“ А след това добави: „Ние трябва да бъдем всички заедно, всички заедно, всички заедно! Нашата страна е за нас, за нас, за нас!…“

— Разкажете на високопоставения съд какво сте видели — предложи прокурорът, като мислеше: „Ако спечеля процеса, някой отвъд границите и даже някой от нашите либерали ще ме гледат благосклонно. Освен това — сензация, шум около процеса и моето име. Това е приятно. Но ще трябва да напусна града…“

„Но ще трябва да напусна града, да напусна града, родния град…“ — сложи „плочата“ Сихомът. И добави: „Заради кого ще пострадам? Заради някакъв си чужденец. Нима той заслужава това? Нима това е справедливо?“

— Разкажете на високопоставения съд основното, главното, дребните подробности не ни интересуват — каза прокурорът.

„Какво става с него? — сепна се съдията. — Безспорно Куршмитс и бандата му са защищавали интересите на града, които са близки на всички ни, но законът си е закон. Ако той не се изпълнява, ще престанат да го уважават и тогава…“

„Защищавали интересите ни, нима това не е главното? — заби Сихомът в мозъка му своите мисли. — За какво ви е това натрупване на отвлечени и мъгливи истини, когато интересът, в името на който ние съдим, е ясен? Нима трябва да предаваме нашите интереси? Нима съдът съществува не за това да ги защищава? Нима интересите на града, страната и народа са по-високи от остарелите правила, записани в книжлето с кожена подвързия? В това дело може да има само едно разумно решение. Разумно за всички ни! Тогава защо се мотаете?“

— Пристигнах на мястото на произшествието — след кратко колебание започна полицаят, — когато този тип — той кимна към търговеца — нарече Куршмитс престъпник и злодей.

Сихомът успя да долови мисълта, която неволно премина през главата на полицая: „Макар че го е нарекъл така, след като те са разбили прозорците и изпочупили мебелите“. А на глас продължи:

— Той силно блъсна Куршмитс (и помисли: „отблъсна“). Тогава Куршмитс се ядоса и го удари по…

— Нас не ни интересуват детайлите — напомни прокурорът.

— В същото това време жена му одраска лицето на другия момък.

— Можете ли да познаете пострадалия? — попита прокурорът.

— Да, третият отляво — без да се запъне, каза полицаят, посочвайки един от обвиняемите, който повече приличаше на горила, отколкото на човек.

Съдебните заседатели дружно се засмяха, а единият от тях даже намигна на обвиняемия-„пострадал“, признавайки го веднага за „свой човек“.

„С тях всичко ще върви гладко“ — помисли Сихомът и превключи вниманието си върху „очилатия“.

„Това е беззаконие“ — мислеше той. — „Скотове се надсмиват над елементарни норми…“

„Но нима законите не са мъртви думи върху мъртва хартия? — попита го мислено Сихомът. — Кой е виновен, че законите изостават от времето?“

„И все пак мен са ме учили да уважавам законите. А тези главорези явно са ги нарушили. Те са виновни по всички параграфи“ — не отстъпи „очилатият“.

„Но какво можеш да направиш? Един срещу много. С тях е силата. Ще ти бъде тежко. Ще пострадаш за нищо.“

„Не бива безнаказано да бият невинни хора!“

„Съвсем невинни хора не съществуват.“

„Това е подло да трепериш за кожата си, да се грижиш само за нея.“

„Подло е празна дума, тя не означава нищо. Сигурен ли си, че онзи, когото защищаваш, щеше да постъпи по същия начин, ако беше на твоето място?“

Сихомът усети, че упоритостта на „очилатия“ отслабва. Погледна в паметта му и го удари по най-болните места. „Помниш ли, когато те изхвърлиха от работа, кой се застъпи за тебе, кой те подкрепи? Ако нещо стане с теб, кой ще помогне на жена ти и на малката Еми?“

Сихомът видя, че „очилатият“ наведе глава. Той мислеше: „Какво мога да направя сам? И кой ми дава право да изложа Еми на удар?“

 

 

— Всичко е в ред, Създателю, те са оправдани — бодро доложи Сихомът. — Съдиите взеха разумно решение.

— Лесно ли беше да им го внушиш?

— Да. Нали истината лежеше на повърхността. Мисля, че те щяха да я забележат и без моята намеса. Учудва ме само едно — как не са я разбрали онези, които пишат законите?

 

 

Минавайки по улицата, Сихомът чу викове, звън на стъкло, шум от борба. Няколко минувачи — от онези, които обикновено бързат да видят какво става — изтичаха покрай него в противоположна посока.

„Интересно, какво ли става там?“ — помисли любопитният Сихом.

Той видя стари познати — Куршмитс и главорезите му. Те се занимаваха с привична за тях работа — разбиваха къщата на някакъв си човек. Ето, единият от тях се показа на вратата, теглейки за косата една руса жена, вторият хвърли през прозореца книги в огъня.

„Неразумно — помисли Сихомът, осъждайки го. — Много е неразумно да се унищожават книгите. Та нали те съдържат много информация.“

— Ало, приятелю! — каза той, като се спря до Куршмитс, който ръководеше бандитите. — Пак ли чужденци?

Куршмитс погледна Сихома с потъналите си в мазнина очички.

— Ха! Не, това не са чужденци, но те с нищо не са по-добри от тях. Те са от онези, които искат разни свободи. Ето сега ние ги даряваме с една от тях.

Като чуха думите на своя главатар, главорезите започнаха да се смеят. Те надуваха дебелите си бузи и широко отваряха уста така, както се смеят много ограничените хора.

— Ха, ха! — заливаше се единият — ама че го каза, татко Куршмитс!

— О-хо-хо! — гърмеше вторият като празна бъчва по камъни. — Това се казва номер!

— Хи-хи-хи! — едва си поемаше дъх трети.

— Ех, че шега!

— Ще минем и без умници! — продължаваше да крещи Куршмитс.

— По дяволите умниците! — викаха главорезите му.

Те като по команда обърнаха към Сихома здравите си, жизнерадостни, изпечени лица и закрещяха:

— Който иска свобода, ще я получи!

— Нашата страна е за нас!

— Знаем ги ние тези хитри работи!

И много други подобни лаконични и съдържателни изрази.

Бандитите преградиха улиците и караха минувачите да скандират лозунги заедно с тях. Сихомът забеляза в тълпата „очилатия“. Стана му обидно — той не обичаше тържеството на глупостта. Сихомът мислено се скара на „очилатия“: „Ти постъпваш неразумно, като разрешаваш на глупците да вилнеят. Така ще дойде ред и до тебе.“

„Какво може да се направи? Аз съм сам, те са много“ — мислено отговори „очилатият“, като продължаваше да приглася на бандитите.

— А ти защо не викаш заедно с нас — изръмжа Куршмитс към Сихома. — Или ние не сме достатъчно добри за тебе?!

Сихомът не можеше да разбере защо тези хора не се съгласяват с това, което е очевидно. Той не включи телепатоусилвателя, искаше сам да разбере всичко.

— Но какво са виновни книгите?

— Той е провокатор! — извика Куршмитс — Набийте го!

Сихомът успя да проговори:

— Само искам да разбера…

Над главата му профуча железен лост…

… След няколко минути Сихомът се измъкна от купчината мъртви тела. Той вървеше с наведена глава и все още търсеше смисъла на чутите думи, като унесено повтаряше:

— Знаем ги ние тези хитри работи… Хитри работи…

Под крака му изпука стъкло. Това бяха очила…