Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (22)

Двайсет и две

Обречен нощен елф изкрещя, когато демонично острие разкъса бронята и гърдите му. Друг нещастник близо до него така и не можа да издаде предсмъртен стон, защото боздуганът на налитащия адски пазач отнесе черепа му.

Защитниците измираха повсеместно и нищо от стореното от Ронин до момента не успяваше да промени този ужасяващ факт. Въпреки решителната фигура на лорд Рейвънкрест в най-предните редици, нощните елфи бързо се топяха. Пламтящият легион не им даваше и миг почивка, непрестанно атакувайки по всички фронтове.

Макар да виждаше, че всички са обречени, магьосникът продължаваше да се бори.

Просто нямаше избор.

 

Новините за пристигналата армия защитници изненадаха донякъде лорд Ксавиус, но не го накараха да се съмнява във финалния резултат. Виждаше безчетното войнство на Великия, изсипващо се през портала, и беше сигурен, че никоя армия не би могла да се изправи срещу него и да удържи фронта за дълго.

Скоро недостойните щяха да бъдат прочистени от света.

Манорот водеше Легиона срещу глупците, а Хаккар провеждаше собствения си лов, затова порталът бе оставен в опитните ръце на съветника. Лордът погледна с наслада към малката ниша до входа, където бе прибрал най-скорошната си придобивка. Когато получеше вест за разгрома на вражеската армия, Ксавиус щеше да си достави удоволствието да се погрижи лично за „госта“ си.

Ала за момента имаше по-важни занимания.

Отново съсредоточи вниманието си върху портала, откъдето тъкмо излизаше поредната група адски пазачи. Те получиха инструкциите си от дежурния гибелен страж, а после с маршова стъпка поеха, за да се присъединят към кръвожадните си братя. Тази сцена се беше повторила около дузина пъти само за последните няколко минути, с единствената разлика, че всяка успешно доведена в Азерот група биваше все по-голяма от предната.

Когато последният адски пазач от отряда премина през огнената сфера, лорд Ксавиус чу в ума си величествения глас на Саргерас:

„Става все по-бързо… Доволен съм.“

Нощният елф коленичи:

— За мен е чест, Велики.

„Нима срещаме съпротива?“

— Просто няколко недостойни, отлагащи неизбежното.

„Порталът трябва да се защитава… не само да остане отворен, но и да се заздрави още повече. Скоро… много скоро… самият аз ще дойда през него…“

Сърцето на съветника подскочи. Монументалното събитие наближаваше!

Той се изправи и рече:

— Ще се погрижа да сторим всичко необходимо, за да приготвим пътя! Кълна се!

Усети вълна от задоволство… а после Саргерас се оттегли от мислите му.

Лорд Ксавиус се обърна незабавно към магическия кръг, поддържащ заслоняващата магия. Беше го огледал много внимателно след опита на натрапника да го унищожи и бе открил, че е недокоснат. И все пак рискове не биваше да се поемат. Не и сега.

Мислейки за „госта“ си, Ксавиус си припомни и някои от нещата, които щеше да направи, когато Саргерас най-накрая ги удостоеше с великолепното си присъствие. Естествено, кралицата щеше да бъде там и, разбира се, щеше да й организира почетна стража. Капитан Варо’тен щеше да се погрижи за последното.

Самият съветник възнамеряваше да бъде първият, поздравил Небесния. Като подходящ дар смяташе да предложи на Великия кристала и скритото вътре. Все пак този нощен елф бе един от тримата, за които Манорот смяташе, че заслужават за тях да се погрижи Повелителя на хрътките. Хаккар отново щеше да изглежда глупав, когато откриеше, че лично съветникът е заловил един от търсените.

Лорд Ксавиус нямаше търпение да предложи затворника си на величествения Саргерас. Щеше да бъде особено интересно да види какво точно ще направи богът му с младия глупак.

 

 

Кошмарът му продължаваше.

Малфурион плуваше в кристала и зяпаше малкото, което можеше да види от залата. Бяха го захвърлили в някаква малка ниша на стената, откъдето виждаше под ъгъл пространството около вратата. Това му даваше прекрасен изглед към безспирния поток демонични войни, които преминаваха през нея.

Гледката стягаше сърцето му като в клещи, защото друидът бе наясно със смъртоносните им намерения. Щяха да изколят всеки елф по земята… и всичко това само защото Малфурион се бе провалил в унищожаването на щита.

В мрачната зала нямаше начин да се раздели денят от нощта и все пак младежът бе сигурен, че след залавянето му луната се е показвала поне два пъти. В безплътната си форма не спеше и тези две денонощия му изглеждаха като цяла вечност.

Колко глупаво беше постъпил! Малфурион бе чувал историите за очите на лорд Ксавиус и как виждали дори сенки на сенките, ала ги беше отхвърлил като измислици и преувеличения. Не му бе минало през недораслия ум, че тези лещи, даващи възможност на съветника да вижда магически енергии, също тъй ще му позволят да съзре и призрака в неговото убежище.

Как само се беше смял мерзавецът!

В началото Малфурион непрестанно бе дълбал границите на кристалната си клетка, ала те се оказаха твърде могъщи. Може би с повече обучение нощният елф би намерил някакъв недостатък, обаче сега това нямаше значение. Беше се провалил.

И не само себе си, но и своите приятели, расата си… и целия свят.

Сега на пътя на демоничната орда вероятно нямаше нищо друго, освен защитниците на лорд Рейвънкрест.

Трябваше да направи нещо.

Малфурион се стегна и отново опита да използва наученото от Ценариус. Кристалът беше част от природата. Значи бе податлив на магиите му. Младежът прокара длани по всеки ръб, търсейки някаква слабост в конструкцията. Това, което опитваше, не беше друидска магия, но в същността си бе почти същото.

Ала резултатът, за кой ли вече път, отново бе обезкуражаващ.

Друидът извика от безсилие.

Заради провала му щяха да измрат хиляди. Дори Илидан. И Брокс. И Тиранде…

Да, Тиранде също щеше да загине.

Можеше да види лицето й, при това по-добре от всяко друго. Колко ли се притесняваше красивата послушница… Вероятно седеше край тялото му и се опитваше да го призове. Затвореният нощен елф почти я чуваше…

„Малфурион…“

Той потръпна. Явно започваше да губи разсъдъка си. Удиви го това, че процесът е започнал толкова скоро, но пък и ситуацията бе наистина отчайваща.

„Малфурион… Чуваш ли ме?“

Отново почувства как гласът на Тиранде преминава през мислите му. Вгледа се извън затвора си, за да види дали лорд Ксавиус не е решил да измъчва ума му, ала от съветника нямаше и следа докъдето можеше да види.

С известна несигурност младият друид най-сетне й отвърна в мислите си:

„Тиранде?“

„Малфурион! Вече губех всяка надежда!“

Той самият не смееше да повярва. Да, тя наистина беше жрица на Елун, но все пак подобно постижение трябваше да е извън силите й.

„Тиранде… Как ме достигна?“

„Благодарение на друг… който също те търси.“

Единствените, за които Малфурион можеше да се сети, бяха Брокс и Ронин. Обаче Тиранде познаваше орка. Макар и смел войн, Брокс нямаше магически сили. Възможно ли бе това да е Ронин? Не, магьосникът най-вероятно бе тръгнал с лорд Рейвънкрест.

„Кой? — запита той накрая. — Кой е той?“

„Името ми е Крас.“

Внезапната смяна в гласовете стресна елфа. Новият му звучеше непознато, макар по някакъв начин да напомняше Ценариус. Този Крас със сигурност бе нещо повече от обикновен нощен елф.

„Все още ли ни усещаш?“ — запита новият глас.

„Да… Крас.“

„Показах на Тиранде как бихме могли да работим чрез нейната връзка с теб, за да достигнем безплътната ти форма. Трудно е, но не е нужно да го правим дълго. Надяваме се скоро да те освободим.“

„Да ме освободите?“

Малфурион огледа пак затвора си и се усъмни дали това изобщо е възможно.

„Хитър капан, няма спор — продължи Крас, изненадвайки младежа. Явно връзката му позволяваше да вижда къде го е затворил лорд Ксавиус. — Но и преди съм се справял с подобни нему.“

Сега надеждите на Малфурион наистина се събудиха.

„Какво трябва да сторя?“

„Сега, след като преместихме тялото ти…“

„Какво сте направили?“ — Да преместят тялото му? Това бе ужасен риск…

„Достатъчно добре съм запознат с рисковете. — Когато Малфурион реши да не спори, Крас продължи: — Беше важно да го преместим по-близо до един… от групата ни. Сега трябва да ме слушаш, защото ще се наложи да сторим всичко много бързо.“

Нощният елф зачака напрегнато. Би направил всичко, което му наредят, стига да можеха да го освободят от кристала.

„Трябва да видя кристала, всеки негов детайл. Ти си друид, значи можеш да ми го покажеш.“

Малфурион разгледа внимателно цялата вътрешност на магическата си клетка. Погледна във всеки ъгъл, всяка стена, показвайки на Крас силните и евентуално слаби страни на кристала. Нищо от видяното не му донесе успокоение, ала подозираше, че новодошлият знае много по-добре от него какво да търси.

„Там!“

Безплътният глас го накара да спре пред някакъв ръб. Малфурион го беше оглеждал и по-рано, забелязвайки лека неравност, ала не беше съумял да я използва по някакъв начин.

„Това е ключът към бягството ти. Докосни го с ума си. Виждаш ли дефекта?“

И за първи път той наистина успя. Недостатъкът беше миниатюрен, но все пак видим. Как не бе успял да го види преди това?

„Казват, че с опита идва и мъдростта — отвърна Крас. — Аз обаче все още се опитвам да докажа на практика тази пословица.“

Непознатият нареди на Малфурион да използва уменията, научени от властелина на гората, за да усети цялата ширина и дължина на дефекта и да разбере съвършено природата му. Да го опознае така, както познаваше себе си.

„Трябва да намериш най-деликатното му място, ключът, така да се каже.“

„Не мога…“

Да! Най-накрая успя! Малфурион почувства мястото с ума си.

Натисна го, нетърпелив да се освободи… ала недостатъкът не отстъпи.

„Ти си силен, но все пак имаш още да учиш. Отвори докрай мислите си за нас. Допусни ни вътре. Ние ще прибавим силата и знанието си към твоите.“

Елфът прочисти съзнанието си, доколкото можа, и се отвори за Тиранде и мистериозния й приятел. Веднага почувства разликата между тях. Мислите на Тиранде бяха загрижени за него, а тези на другия — изпълнени с мъдрост, но и пропити с болезнен страх. Странно, но това притеснение сякаш нямаше нищо общо със сегашната ситуация на Малфурион.

„Сега… опитай отново.“

Затвореният друид си представи безплътната си форма като реална. После натисна дефекта, както би направил с най-обикновена дъсчена ограда. Със сигурност щеше да поддаде, ако го огънеше достатъчно…

Внезапно почувства, че и другите двама бутат заедно с него. Почти можеше да съзре Тиранде и другия от двете си страни, влагащи цялата си сила в начинанието.

Дефектът започна да поддава… Образува се миниатюрна цепнатина…

След това се отвори мъничка, мъничка дупка.

„Това е твоят изход! — извика Крас в ума му. — Използвай го!“

И безплътното аз на Малфурион се изля през отвора.

Когато напусна миниатюрния си затвор, тялото му се уголеми и възвърна нормалните си размери. Промяната бе само в собствените му сетива, ала той определено предпочиташе вида, в който беше роден, пред насекомоподобното си състояние отпреди малко.

„Сега… преди да са те забелязали… върни се при нас!“

Виж, с това Малфурион не беше съгласен. Бе стигнал дотук, за да направи всичко възможно да спаси народа си.

Заслоняващата магия трябваше да падне.

„Малфурион! — замоли го Тиранде. — Недей!“

Той не им обърна внимание и се понесе иззад ъгъла… където се закова на място. Лорд Ксавиус стоеше от другата страна на залата, ала за щастие вниманието му бе приковано от тъмния портал, през който демоните се изливаха като порой. Съветникът изглеждаше така, сякаш общуваше с някого отвъд блестящата сфера.

Малфурион потрепери, спомняйки си ужасното зло, което беше усетил през портала.

Обаче ситуацията беше в негова полза. Стига Ксавиус да останеше зазяпан във вихъра само още миг, друидът щеше да постигне целта си и да се измъкне.

Младежът полетя бързо към кръга, вече наясно как да го премахне. Само няколко прости изменения и магията щеше да рухне.

И Тиранде, и Крас мълчаха, което беше знак, че или са решили да го оставят да завърши… или че връзката с тях е прекъснала. Какъвто и да беше случаят обаче, той не можеше да се откаже точно сега.

С един последен поглед към съветника, Малфурион се пресегна със силата си. Първо измени леко един от вътрешните символи, нарушавайки стабилността на магията. А после призова силата на света и природата. Използва я, за да пренареди кръга в нова форма, която щеше да заличи функциите му и накрая да го унищожи.

Заслоняващата магия потрепери…

 

 

Лорд Ксавиус веднага почувства нередността. Нещо ужасно се беше случило със защитното заклинание.

От вътрешната страна на портала Саргерас също го почувства.

„Търси!“ — нареди той на пионката си.

Съветникът се завъртя в кръг. Тъмните му магически очи се насочиха към малката ниша и призрачния нарушител, когото бе пленил по-рано… обаче него го нямаше.

И дори още по-зле, негодникът си позволяваше да бърника магията!

— Спрете го! — изрева лорд Ксавиус.

 

 

Крясъкът почти осуети всичко, което бе постигнал Малфурион. Той се помъчи да се успокои, а после погледна към мястото, откъдето Ксавиус вбесено сочеше към него, крещейки на Аристократите и демоните. Ала никой от тях не можеше да се подчини на заповедта, защото за разлика от съветника, те не можеха да видят нематериалната форма на друида, още по-малко да я докоснат.

Лорд Ксавиус обаче можеше да стори и двете.

Когато осъзна, че другите са безпомощни като деца, съветникът на кралицата се хвърли към младежа. Изкуствените му очи излъчваха тъмна енергия и друидът усети приближаването на някаква атака. Веднага вдигна ръка пред себе си, молейки въздуха и вятъра за помощ.

Алени мълнии полетяха към младия нощен елф и ако наистина го бяха достигнали, щяха да го унищожат напълно. Те обаче удариха някаква невидима бариера само на сантиметри от Малфурион и отскочиха в хаотичен безпорядък.

Танцуващите светкавици поразиха войните край портала и демоните отхвърчаха като листа в буря. Повечето се размазаха по стените, ала двама адски пазачи пометоха магьосниците, наобиколили кълбото в центъра. Това пък хвърли усилията на Аристократите в почти пълен хаос. Порталът взе да шава, като се разширяваше и стесняваше лудешки, сякаш дишаше.

Магьосниците се хвърлиха да си връщат контрола върху огнената сфера. Няколко демона, които тъкмо прекрачваха прага на Азерот, изчезнаха с писък обратно вътре.

Едно от едрите крилати създания, което се намираше близо до портала, се хвърли в посоката на Малфурион. Огромният демон явно не успяваше да види нощния елф, но замахваше бясно с оръжието си, надявайки се все пак да уцели нещо. Друидът се дръпна от пътя на острието, защото не беше сигурен дали е защитен от него.

Лорд Ксавиус бе скочил встрани, за да избегне собствената си отразена магия, ала сега се включи отново в битката. Извади нов кристал от малка кесия на колана си.

— От този няма да избягаш…

Магическите му очи проблеснаха.

Малфурион се хвърли зад развилнелия се демон, така че крилатата твар да се окаже между него и съветника. По този начин вместо предначертаната жертва, кристалът всмука слисания изрод. Огромното чудовище изрева от ярост и напразно сграбчи въздуха, преди да изчезне окончателно.

Ксавиус изсумтя кратко проклятие и хвърли кристала настрани, без изобщо да го е грижа за съдбата на затворника. Вниманието му остана насочено към призрачния натрапник, когото само той можеше да види.

— Господарю! — извика един от магьосниците. — Да опитам ли…

— Не правете нищо! Вършете си работата! Порталът трябва да остане отворен, а щитът — недокоснат! Аз ще се оправя с нашия невидим натрапник!

С тези думи Ксавиус се приготви за нова магия. Малфурион обаче нямаше намерение да го изчаква. Той се обърна и се втурна извън залата, преминавайки през затворените врати без дори да погледне притеснените стражи.

Вбесеният съветник незабавно затича след него.

— Отворете вратата!

Стражите се подчиниха. Лордът излетя от стаята и се спусна по стълбите в преследване на своя съперник.

Обаче Малфурион не беше избягал надолу, а стоеше неподвижен във вътрешността на една от стените. Невидим дори за съветника, той изчака, за да е сигурен, че опасността е отминала.

След това друидът се върна в залата и веднага полетя към кръга на щита. Трябваше да го унищожи бързо, преди Аристократите да са успели да го подсилят отново.

Ала когато се пресегна към него, усети в ума си познато присъствие. Малфурион потрепери и, въпреки желанието си, погледна към тъмната дупка на портала.

„Няма да пипаш щита… — промълви в главата му ужасяващото съзнание от дълбините на огнената сфера. — Дори не искаш да го правиш… Единственото ти желание е да ми служиш… И да ме почиташ…“

Малфурион се опита да се пребори с нуждата да се подчини на гласа. Знаеше добре какво ще се случи с всички, ако демонът-господар получеше шанса да влезе в света им. Всичкото зло, което Легионът бе сътворил досега, бледнееше в сравнение с онзи, който го командваше.

„Аз няма… да стана… твоя марионетка!“ — Почти крещейки от усилието, друидът отскубна погледа си от вихъра.

Можеше да почувства яростта на ужасяващото създание, ала въпреки това се съвзе бързо. Злото в огнената сфера не можеше да го докосне направо, затова бърникаше из мислите му. Трябваше просто да не му обръща внимание.

Необходими му бяха само още няколко секунди…

И тогава безплътната му форма се сгърчи, разтърсена от невероятна болка. Малфурион се преви и падна на колене.

— Стига игрички… — измърмори лорд Ксавиус, стоящ пред вратата. Близо до него няколко озадачени стражи се опитваха напразно да видят мистериозния враг, с когото господарят им говореше. — Стига толкова объркани планове! Сега ще разкъсам духа ти на парченца и ще разпръсна същността ти по целия свят… Чак тогава ще те дам на Великия, за да прави с теб каквото пожелае…

И лордът насочи пръст към младежа.

 

 

Все повече и повече демони се сблъскваха с редиците на нощните елфи. Лорд Рейвънкрест правеше и невъзможното армията му да не бъде разкъсана на парчета, но въпреки това защитниците продължаваха да отстъпват.

Свиреп таран, създаден от Ронин, се заби сред чудовищата. Отхвърли неколцина назад и отвори широка дупка сред редиците на ордата. Уви, навсякъде другаде Легионът продължи напредването си.

Магьосникът чу как Рейвънкрест крещи заповеди отнякъде:

— Заздравете десния фронт! Стрелци! Свалете долу тези крилати изроди! Латосиус, дръпни лунните си стражи назад!

Не стана ясно дали възрастният магьосник е чул нареждането на благородника, но независимо от това Лунната стража остана на място. Латосиус стоеше най-отпред, давайки заповеди на един или друг заклинател да се справя с различни ситуации. Ронин се намръщи. Възрастният нощен елф нямаше никаква представа от магьосническа тактика. Пилееше малкото сили на групата си в слаби атаки над безсмислени цели, вместо да ги обедини в едно концентрирано усилие над нещо важно.

Илидан също го виждаше:

— Проклетият стар идиот изобщо не ги използва както трябва! Аз бих могъл да ги водя по-добре!

— Забрави ги и се концентрирай над собствените си магии…

Но в мига, когато магьосникът каза това, Латосиус внезапно се олюля. Стисна гърлото си и падна назад, а от устата му бликна кръв. Докато се свличаше на земята, кожата му почерня и преди да докосне пръстта, вече беше мъртъв.

— Не! — Ронин бързо заразглежда Легиона, намери уорлока и посочи.

Използвайки номера, първоначално направен може би от същия демон, той привлече няколко стрели в полет и ги запрати с бясна скорост срещу уорлока. Облечената в роба фигура погледна нагоре, видя ги и просто се засмя. Направи жест с ръка и Ронин предположи, че създава защитно поле около себе си.

Ередарът спря да се смее, когато една стрела не само проникна през защитата му, но и през гърдите му.

— Май не сме толкова силни, за колкото се мислим… измърмори магьосникът с мрачно задоволство.

Ронин се обърна към Илидан… само за да види, че младежът го няма. Огледа се наоколо и забеляза, че решителният нощен елф язди бързо към Лунната стража, която изглеждаше напълно безпомощна без водача си.

— Какво е намислил…? — Но човекът нямаше време да се притеснява за бъдещото си протеже, защото внезапно го обгърна невероятна жега. Чувстваше се така, сякаш кожата му буквално щеше да пламне.

Ередарите най-сетне бяха установили, че той е най-голямата заплаха. Атаката със сигурност идваше от повече от един. Ронин успя да събере достатъчно сила, за да охлаби за малко невероятната жега, но нищо повече. Бавно, но сигурно щяха да го изпекат жив.

Значи това беше.

Щеше да умре тук, така и без да разбере дали ролята му в тази битка щеше да остави историята повече или по-малко непроменена, или щеше да я унищожи изцяло.

А после… невероятното налягане отслабна и почти изчезна. Ронин реагира начаса и парира изцяло тази опасност. Погледът му се проясни и той успя да види ключовия заклинател.

— Падаш си по огъня, да? Е, аз предпочитам нещата малко по-хладни…

Магьосникът обърна хвърленото върху него заклинание и го запрати срещу създателя му под формата на вълна от леден вятър.

Свирепият мраз мигновено вкочани уорлока. Ередарът побеля, а изражението му застина в маска на агония.

Някакъв тичащ адски пазач блъсна без да иска Ередара. Замръзналото създание се катурна и се блъсна в твърдата земя с ужасен трясък. По цялото бойно поле се разхвърчаха парчета замръзнал демон.

Поемайки въздух задъхано, Ронин погледна към Лунната стража, от чиято посока бе усетил помощта. Очите му се разшириха, щом видя, че начело на магьосниците е застанал Илидан.

Младият нощен елф му помаха и се усмихна, после се обърна пак към битката. Ръководеше вещо магьосниците-ветерани, сякаш бе роден за техен лидер. Накара ги да се подредят в кръг, който усили малкото им останала сила и я канализира през него. Така младежът увеличи неимоверно мощта на собствените си заклинания.

Взрив сред редиците на Пламтящия легион изтреби цели пълчища демони. Илидан изкрещя триумфално, без да осъзнава напрежението по лицата на другите заклинатели. Беше използвал силата им добре, но ако повтореше подвига си още няколко пъти, лунните стражи щяха да припаднат до един.

Ала Ронин не виждаше начин да обясни това на младежа, пък и честно казано изобщо не беше сигурен, че трябва да опитва. Ако защитниците се проваляха тук, кой щеше да остане?

Ех, ако Малфурион беше успял да отприщи Кладенеца…

 

 

Манорот наблюдаваше бойното поле и чувстваше силно задоволство. Досега ордата му не бе срещнала сериозна съпротива. Дори обединени жалките обитатели на този свят не бяха достоен противник на Легиона в битка.

Искаше да приключи с противника час по-скоро. Така щеше да прокара път за своя господар Саргерас. Великият щеше да бъде доволен от победите, постигнати от Манорот в негово име. Щеше да възнагради демона добре, защото бе успял да постигне всичко, без да търси помощ от Аркимонд.

Да, Манорот очакваше да бъде възнаграден. Щеше да получи още привилегии и власт сред Легиона. А що се отнася до глупавите нощни елфи, които им бяха помагали досега… те щяха да получат обичайната награда, дарявана от Саргерас на подобните им.

Пълно унищожение.