Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (19)

Деветнайсет

Вълна от световъртеж удари Крас. Толкова силно и изненадващо, че за малко не му коства живота. Само преди миг се беше чувствал почти както някога, в голяма степен заради непосредствената си близост до Кориалстраз.

Драконът го носеше с цялата си скорост най-общо в посока към поляната на Ценариус, макар и не достатъчно близо, за да не забележи полубогът. Решимостта му да намери този нощен елф, който му бе показал Ноздорму, допълнително подхранваше магьосника. И точно затова внезапното гадене го завари толкова неподготвен, че за малко да падне от врата на дракона.

Кориалстраз успя да го прихване в последния момент, но по-младият му аз също изглеждаше странно дезориентиран.

— По-добре ли си вече? — изрева драконът в неговата посока.

— Аз… възстановявам се. — Крас се наведе към нощното небе в опит да почувства какво точно е станало. Претърси разпокъсаните си спомени и накрая стигна до вероятния отговор. — Приятелю, познаваш ли столицата на нощните елфи?

— Зин-Азшари? Бегло запознат съм с нея.

— Насочи се натам.

— Но търсенето ти…

Магьосникът решително го прекъсна:

— Направи го сега. Мисля, че е от жизненоважно значение да отидем там.

Кориалстраз измърмори нещо, но зави по посока на Зин-Азшари. Наведен над врата му, Крас се взираше напред, очаквайки появата на легендарния град. Ако спомените му бяха верни — а в този момент нямаше как да е сигурен — Зин-Азшари трябваше да представлява кулминация на цивилизацията на нощните елфи, огромен величествен град с извисени кули, какъвто светът никога повече нямаше да види. Ала не богатството и разкоша на древния град го интересуваха. Крас се тревожеше за близостта на Зин-Азшари с мистичния Кладенец.

А сега именно Кладенецът на вечността го привличаше. Макар да не можеше да си спомни как Пламтящият легион бе нахлул за първи път в Азерот, Крас все още имаше достатъчно остър ум, за да направи достатъчно точно предположение. В този период Кладенецът бе сила, а силата не само беше това, което търсеха демоните, но и което им позволяваше да достигат световете, които унищожаваха.

И къде бе по-вероятно да намери портала, през който Легионът щеше да се появи, ако не в непосредствена близост до най-могъщия източник на магическа сила, откриван някога?

Носеха се в нощното небе; Кориалстраз прелиташе миля след миля за броени минути. И пак изминаха часове — ценни часове, които Крас подозираше, че светът не може да си позволи.

Най-накрая драконът извика:

— Скоро ще видим Зин-Азшари! Какво се надяваш да откриеш?

Въпросът бе по-скоро какво магьосникът се надяваше да не открие, ала Крас не можеше да го обясни на спътника си.

— Не знам.

Пред тях изникнаха безброй светлинки. Магьосникът се намръщи. Разбира се, на нощните елфи им трябваше светлина за някои от дейностите им, но отблясъците изглеждаха твърде много като за кралство, принадлежащо на създания на мрака. Дори величествен град с размерите на Зин-Азшари не би трябвало да е толкова светъл.

Но когато двамата приближиха, осъзнаха, че блясъкът не идва от факли или кристали… а от бушуващите огньове, горящи из цялата елфска столица.

— Градът е в пламъци! — изрева Кориалстраз. — Какво е могло да създаде такъв ад?

— Трябва да се спуснем — бе единственото, което каза Крас.

Червеният дракон се гмурна и се сниши с няколкостотин стъпки. Сега можеха да различат и конкретни детайли. Претрупаните с декорация ярко боядисани сгради горяха, а някои вече дори се свличаха под собствената си тежест. Градини със скулптури и големи резиденции, построени сред дърветата, се бяха превърнали в клади.

А из улиците лежаха разпръснатите телата на мъртвите.

Всички бяха брутално изклани, без никакво съчувствие към старите, сакатите или младите. Мнозина бяха умрели на големи групи, докато други явно са били преследвани поединично. В добавка към жителите на града, по земята лежаха трупове и на животни, най-вече на нощни саблезъби. Смъртта на питомните пантери изглежда също не бе била по-малко ужасяваща.

— Тук е имало война! — изръмжа крилатият левиатан. — Не… направо геноцид!

— Обичайното дело на Пламтящия легион — измърмори сам на себе си Крас.

Кориалстраз зави към центъра. Странно, но с приближаването им към двореца пораженията намаляваха. Всъщност повечето укрепени със стени имения около него изглеждаха съвсем непокътнати.

— Какво знаеш за тези сгради? — запита Крас.

— Малко, но мисля, че онези, които опират стените си в двореца на кралицата, принадлежат на така наречените „Аристократи“. Считат ги за най-уважаваните сред нощните елфи. По един или друг начин всичките са на служба при Нейно величество Азшара.

— Направи един кръг над тях.

Кориалстраз го послуша. Докато изучаваше околността, Крас потвърди подозренията си. Дори частица от квартала на царствените Аристократи не бе докосната от чудовищната катастрофа.

— Виждам движение на северозапад, Крас!

— Лети натам! Бързо!

Нямаше нужда да насърчава повече спътника си, защото драконът явно искаше да получи отговори не по-малко от него. Не особено голяма изненада, имайки предвид, че двамата бяха една и съща личност.

Чак сега магьосникът видя онова, което по-доброто зрение на дракона вече бе забелязало. Вълна от движение, почти като напаст от скакалци, се носеше през града. Кориалстраз се спусна още по-ниско и така можаха ясно да видят отделните същества.

Които бяха еманация на злото.

Пламтящият легион маршируваше неумолимо през Зин-Азшари и не оставяше нищо недокоснато по пътя си. Сградите се свличаха пред напора му. Виждаха се високите и брутални Адски пазачи с боздуганите и щитовете им. Безмозъчни инфернали си проправяха път през каменни стени и всяко друго препятствие. Близо до тях се носеха едри крилати създания с пламтящи зелени мечове, разтопена броня и копита… Гибелната стража.

Когато драконът прелетя над предния фронт на ордата, магьосникът видя и подобните на хрътки адски зверове — вечните предвестници на Легиона. Изглеждаха особено енергични; носовете им бяха вдигнати високо и душеха напрегнато въздуха; зловещите им пипала, с които абсорбираха магията, се мятаха насам-натам възбудено.

И тогава Крас съзря онова, което преследваше Легионът.

Бегълците тичаха отчаяно далеч от центъра на града. Цели семейства и отделни нощни елфи създаваха огромен поток, носещ се из тесните улици. Зад тях малка група бронирани войници и няколко облечени в роби индивиди, за които магьосникът предположи, че са легендарната Лунна стража, се опитваха да задържат демоните на разстояние.

В момента, когато двамата приближиха, самотен лунен страж от най-предните линии се опита да направи магия. Но оставайки открит, той само успя да добави още едно име към списъка с жертвите. Един адски звяр скочи напред и се приземи точно пред магьосника. Пипалата на чудовището се изстреляха напред със зашеметяваща скорост.

Те се залепиха за гърдите на заклинателя и го вдигнаха във въздуха. Преди който и да било — дори Крас и Кориалстраз — да успее да му се притече на помощ, силите на безпомощния лунен страж бяха засмукани… оставяйки след себе си само мъртва суха черупка.

Червеният дракон изрева. Дори да искаше, Крас не би успял да спре по-младото си аз да потърси възмездие. Твърде много бяха погубените от Легиона и въпреки че именно неговата намеса бе довела Кориалстраз тук, на магьосника вече не му пукаше. Беше се опитал да не нарушава линията на времето, но всичко си имаше граници.

Сега бе време за отплата.

Когато драконът прелетя над първата вълна на демоничната орда, той избълва могъща струя огън. Пламъците погълнаха не само адския звяр, който бе убил заклинателя, но и мнозина от следващата го глутница. Малцината оцелели се отдръпнаха с вой, жестоко обгорени.

Кориалстраз не спря дотам. Обърна се с лице към основната част на напиращото войнство и предните редици мигом бяха погълнати от втора огнена вълна.

Повечето умряха на мига. Малцина от по-здравите Адски пазачи се пребориха с огъня и излязоха от другата страна, само за да се свлекат метър-два по-напред, победени от зверските си рани. Един пламтящ инфернал се опита да потуши драконовите пламъци и когато това не помогна, затича с главата напред към близката сграда, вероятно със смътната надежда това да му помогне да им избяга. Няколко секунди по-късно и тази твар падна мъртва.

Дори Пламтящият легион не можеше да се изправи срещу могъществото на дракона, ала това не ги правеше безпомощни. Иззад редиците им изведнъж полетя ято гибелни стражи. Крас ги забеляза пръв и, макар добре да съзнаваше рисковете, направи бърза магия.

Силен вятър удари най-предните демони и ги отхвърли назад към другите. Стражите се оплетоха едни в други.

Кориалстраз избълва нов залп. Пет от крилатите ужасии се свлякоха към земята като огнени гюлета, нанасяйки още поражения на ордата. Останалите гибелни стражи се прегрупираха. Още и още се издигаха в небето, удвоявайки бройката им.

Кориалстраз явно искаше да се изправи и срещу тях, ала Крас усети предупредителните знаци на слабостта. Както го бе предупредила Алекстраза, двамата бяха почти пълноценни, когато са заедно… но не съвсем. Едновременно черпейки от силата си, те се изтощаваха по-бързо от нормалното. Драконът вече летеше по-бавно и не толкова гладко, макар все още да не го осъзнаваше.

— Да тръгваме! — настоя Крас.

— Да избягаме от битката? Никога!

— Благодарение на нас бегълците се спасиха! — Забавянето се беше оказало достатъчно, за да могат нощните елфи да се разпръснат в земите отвъд града. Крас бе уверен, че оттук нататък ще успеят да се движат достатъчно далеч пред Легиона. — Трябва да съобщим на тези, които могат да сторят повече! Нека продължим в първоначалната си посока!

Болеше го да казва това, защото в сърцето си желаеше да изпепели всички демони, които виждаше, ала сега все повече и повече се носеха към него и самотния дракон.

Кориалстраз изрева яростно от безсилие и отприщи един последен пламък, който изпепели трима от гибелните стражи, после се обърна и отлетя, надбягвайки с лекота Легиона, въпреки растящото си изтощение.

Когато отново се понесоха над двореца, Крас видя с ужас, че още и още демони извират през портите му. По-притеснителни обаче бяха стражите на нощните елфи, които все още пазеха укрепените кули — войни, които сякаш изобщо не забелязваха отчаяния ужас, обзел града.

Крас и преди бе виждал подобна безумна незаинтересованост пред лицето на ужаса. Във втората война също имаше подобни индивиди, които не виждаха чудовищните зверства.

„Те са възхитени от растящото влияние на демоните! Ако господарите на Легиона още не са стъпили на Азерот, съвсем скоро ще го сторят!“

И когато станеше това, опасяваше се Крас, за света нямаше да има бъдеще… или, в този конкретен случай, дори минало.

 

 

Отвратителният шум смущаваше почивката й. Азшара бе заповядала да й свирят музика, с надеждата, че тя ще заглуши неприятните звуци, но лирите и флейтите се провалиха по особено жалък начин в това начинание. Най-накрая кралицата стана и, заобиколена от новите си пазачи, грациозно се понесе из коридорите на двореца.

Но първият, когото срещна, не бе лорд Ксавиус, а капитан Варо’тен. Той падна на едно коляно и удари юмрук в сърцето си.

— Ваше великолепно величество…

— Скъпи ми капитане, какво причинява тази ужасна глъчка?

Белязаният нощен елф я погледна с неясен израз в очите:

— Може би ще е по-лесно, ако Ви покажа.

— Добре.

Той я поведе към един балкон, надвесен над центъра на града. Азшара рядко идваше тук, освен, за да изнася речи пред публиката, защото предпочиташе гледката на разкошните си градини, която се откриваше от личните й покои, или красивия Кладенец на вечността, който можеше да види при посещенията си в кулата.

Ала разкрилото се пред кралицата зрелище не беше това, което очакваше. Златните очи на Азшара попиха разбития й град, унищожените сгради, безбройните пожари и телата, заливащи улиците. Обърна се надясно, където укрепеният квартал на Аристократите все още се издигаше необезпокояван.

— Бихте ли ми обяснили, капитан Варо’тен?

— Съветникът ми довери, че тези поданици се оказали недостойни. За да се подготвим напълно за съвършения свят, трябва да прочистим всички несъвършенства.

— И според преценката на лорд Ксавиус онези там долу не са били достатъчно добри за рая?

— Да, с препоръката на най-доверения слуга на Великия — небесния командир Манорот.

Азшара се беше срещнала за кратко с внушителния Манорот и също като съветника си, бе останала възхитена от Великия слуга на техния нов бог.

Кралицата кимна:

— Щом казва, че трябва да е така, значи наистина трябва. Жертвите са неизбежни в името на висшите цели, така си мисля.

Варо’тен склони глава:

— Мъдростта ви не познава граници.

Тя прие ласкателството с царствената самоувереност, с която приемаше множеството комплименти, получавани ежедневно. Все още загледана в клането под тях, Азшара запита:

— Тогава колко още време остава? Ще дойде ли скоро Великият?

— Ще дойде, кралице моя… и ми беше доверено, че Манорот го е нарекъл Саргерас.

— Саргерас — кралица Азшара сякаш опитваше вкуса на името, движейки го по устните си. — Наистина подходящо име за бог! — Тя положи ръка пред гърдите си. — Надявам се, че ще получа навременно известие, когато дойде. Ще бъда наистина много разочарована, ако не съм там, за да го посрещна.

— Лично ще се погрижа да бъде сторено всичко възможно, за да получите достатъчно ранно известие — отвърна Варо’тен, а после се поклони вежливо: — Простете ми, кралице моя, но задълженията изискват вниманието ми другаде.

Тя махна небрежно с ръка, все още запленена и от сцената под нея, и от истинското име на бога. Капитанът я остави с нейните пазачи.

В ума си Азшара започна да гради картини на света, който щеше да замени изпепеления. Още по-грандиозен град — истински паметник на нейното величие. Ала вече нямаше да се нарича Зин-Азшари, колкото и мило да бе от страна на народа й да го кръсти така. Не, следващия път щеше да е просто „Азшара“. Нямаше по-подходящо име за дома на кралицата.

„Азшара.“

Тя го произнесе още два пъти, възхищавайки се на звученето. Трябваше много отдавна да поиска промяната, но сега това нямаше значение.

След това в ума й се появи нова, по-интересна мисъл. Тя наистина бе най-съвършена от своя вид, икона за народа на нощните елфи, но сега знаеше едного, който бе дори още по-величествен…

И скоро щеше да дойде.

— Саргерас… — прошепна тя. — Бог Саргерас… — На устните й разцъфна почти детска усмивка. — И неговата съпруга Азшара…

 

 

В замъка Блек Руук през всеки пет минути се появяваше пратеник. Всичките настояваха да видят господаря на крепостта незабавно, защото носели безкрайно важни послания.

Ала всяка новина се свеждаше все до същото… Магията беше открадната от нощните елфи; дори най-могъщите можеха да сторят съвсем малко. В добавка всички постоянни магии бяха спрели и на няколко места това бе довело до катастрофални последици. Паниката се вихреше навсякъде и властите едвам удържаха хаоса.

Но от най-важното място, от столицата Зин-Азшари… нямаше нито дума.

Досега.

Пратеникът, доведен от стражите, едвам стоеше на краката си. Бронята му бе наполовина откъсната и кървави белези покриваха плътта му. Той залитна към лорд Рейвънкрест и падна на едно коляно.

— Дадохте ли му храна и вода? — запита благородникът. Когато никой не можа да отговори, той изръмжа заповед към един от бойците, стоящи до изхода. Само след миг новодошлият получи войнишка дажба.

Сред тези, които нетърпеливо чакаха новини, бяха Ронин и спътниците му. Вече не бяха затворници, обаче имаха неопределен статут. Не съюзници, но не и врагове… Магьосникът предпочете да замълчи и да остане в задната част на тълпата, за да е сигурен, че няма отново да стане пленник.

— Сега вече можеш ли да говориш? — изръмжа Рейвънкрест на пратеника, когато въпросният хапна.

— Да… простете ми, господарю… че не можах да го сторя по-рано.

— Съдейки по състоянието ти, чудно как изобщо си успял да стигнеш дотук…

Нощният елф, коленичил пред него, погледна към събралите се около него слушатели. Ронин забеляза колко кухи изглеждат очите му.

— И на мен ми е чудно… господарю. — Той се закашля. — Лорд Рейвънкрест… дойдох да ви съобщя, че… че… мисля, че е дошъл краят на нашия свят.

Равният глас, с който изрече последните думи, само прибави към ужасяващото им въздействие. Мъртвешка тишина изпълни стаята. Ронин си спомни казаното по-рано от Малфурион. „Започна се.“ Дори друидът не разбираше какво значи това, но знаеше, че се случва нещо страшно.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Рейвънкрест и се наведе напред. — Да не би да носиш някакво ужасно послание от Зин-Азшари? Те ли те пратиха с това чудовищно обявление?

— Господарю… наистина идвам от Зин-Азшари.

— Невъзможно! — намеси се Латосиус. — Дори на най-бързите пантери би отнело пет нощи, а магията не е достъпна…

— По-добре от тебе знам какво е достъпно! — прекъсна го рязко войникът, без да обръща внимание на високия ранг на лунния страж. После заговори отново на лорд Рейвънкрест: — Изпратиха ме да моля за помощ! Малцината, които още можеха, събраха и малкото сила, останала достъпна, за да ме изпратят тук! Може би вече са мъртви… — Той преглътна. — Може аз да съм единственият оцелял…

— Градът, младежо! Какво за града?

— Господарю… Зин-Азшари е в руини, нападнат от кръвожадни изчадия, създадени сякаш в кошмар… — Историята излезе от пратеника като кръв от рана, която не можеше да се затвори.

Както всички останали елфи, и тези в столицата били втрещени от внезапната и необяснима загуба на почти цялата си магическа сила. Мнозина от тях отишли в двореца, за да търсят утеха. Тълпата наброявала хиляди.

И тогава от портите се изсипал безкраен поток от чудовищни войни, някои рогати, други — с крила, но всичките въоръжени до зъби и нетърпеливи да изколят всичко по пътя си. За броени секунди измрели хиляди, без някой да успее да нанесе на ордата дори една-едничка рана. Страхът свършил останалото и мнозина били прегазени от полуделите бегълци.

— Тичахме, господарю, всички тичахме. Мога да говоря само за онези, които избягаха в моята посока, но дори най-калените войни не можеха да се опълчат срещу това…

Ала демоничната орда ги последвала, поваляйки всеки, който не можел да избяга достатъчно бързо. Разпръснати групички успели да се спасят от града, но дори тогава изчадията продължили да ги преследват.

Никой не прекъсна разказа му. Никой не посмя да каже, че страда от халюцинации. Всички можеха да прочетат истината в очите и гласа му.

След това пратеникът описа как се беше появил в Блек Руук. Група лунни стражи и офицери се събрали заедно в опит да създадат някаква отбрана или поне план за бягство. Решили, че в замъка трябва да научат за станалото и този дълг паднал върху войника чрез жребий.

— Предупредиха ме, че магията може да не проработи според плана, че вместо това може да се озова на дъното на Кладенеца или дори об-братно в г-града… — Той потрепери. — Но не виждах голям избор…

С огромно усилие заклинателите започнали работа. Боецът стоял в центъра на кръга, докато те събирали и малкото достъпна им енергия. Светът започнал да се разтапя около него…

И точно когато изчезвал, чудовищните хрътки се нахвърлили върху магьосниците.

— Озовах се малко на север оттук, господарю, разтърсен, но жив. Отне ми час да се добера до близката стражева кула, където взех нощен саблезъб, и после се насочих към в-вас с най-голяма скорост.

Сломен, Рейвънкрест се отпусна безпомощно в стола.

— А дворецът? И той ли е в руини? И там ли всички са изклани?

Пратеникът се поколеба, но после отвърна:

— Господарю, по стените имаше стражи. Наблюдаваха народа, когато портите се отвориха… а после гледаха спокойно как чудовищата излизат и ни разкъсват на парчета!

— Кралицата никога не би позволила това! — извика един от офицерите на благородника. Други кимнаха в съгласие, ала мнозина запазиха мненията си за себе си.

Командирът сам си изграждаше мнение за ставащото. С мрачно изражение промърмори:

— Значи е както вярвахме. Това е работа на Аристократите.

— Дори те не биха могли да са толкова болни! — оспори Латосиус. — Да, техните магьосници се мислят за по-добри и от Лунната стража, но пак са нощни елфи, точно като нас!

— Обаче арогантността им няма граници! — Рейвънкрест удари с юмрук облегалката на стола. — И нека не забравяме, че изпълняват заповедите на лорд съветника… Ксавиус!

Ронин вече беше чувал името, но сега отровата, с която благородникът го изрече, направо го замая. Той се наведе към Малфурион и запита:

— Кой е тоя Ксавиус?

Елфът се беше възстановил в голяма степен, благодарение най-вече на брат си. С малко помощ от страна на Брокс, сега и Малфурион стоеше изправен до другите.

— Той е онзи, който шепти на ухото на кралицата. Най-довереният й съветник и съперник на лорд Рейвънкрест. Не се съмнявам, че Ксавиус участва активно в това, но не би могъл да го стори без съгласието на Азшара! Дори Аристократите я боготворят.

— Никога няма да ти повярват — отбеляза Илидан. — Забрави това засега. Нека си мислят, че е съветникът. Изборът им накрая ще бъде един и същ.

Макар да не беше преизпълнен с доверие към брата на Малфурион, Ронин се съгласи със забележката му.

Изглежда злодеите вече бяха набелязани. Рейвънкрест се изправи и закрещя заповеди. Офицерите му си сложиха шлемовете с такава готовност, сякаш всеки момент тръгваха към столицата.

— Всички лунни стражи и всички магьосници, макар и с посредствени сили, да се съберат тук незабавно! Гаро’тал! Изпрати хора до всяка военна част и командир! Трябва да организираме съпротива! Ще поставим тази ужасна ситуация под контрол!

Латосиус се обърна към благородника:

— Трябва да направим нещо, за да си върнем контрола над Кладенеца! Срещу тези чудовища само силата на оръжията няма да ни бъде достатъчна! Чухте пратеника!

Брадатият командир навря лицето си почти в това на досадния старец:

— И аз се надявам да имам малко магия под ръка, особено от страна на прехваления ви орден, ала силата на оръжията май е единственото, което имаме в момента, не мислиш ли?

Илидан внезапно изостави брат си и останалите:

— Господарю, чувствам, че мога да помогна донякъде. Все още имам известни способности.

— Прекрасно! Ще ни потрябват! Зин-Азшари трябва да бъде отмъстен, а кралицата освободена от Аристократите!

В този момент Ронин усети, че не може да остане безучастен. Знаеше какво може да стори Пламтящият легион и макар това да бе вече част от миналото, не можеше просто да стои встрани, както Крас го съветваше. Все още усещаше у себе си способността да прави магии, при това без ограниченията на елфите.

— Господарю Рейвънкрест!

Благородникът се извърна към него, явно несигурен как да се отнася към него:

— Какво искаш?

— Трябва ти някой, който може да прави заклинания. Предлагам ти услугите си.

Рейвънкрест изглежда се съмняваше.

В отговор магьосникът призова кълбо от синя светлина над лявата си длан. Отне му малко повече усилия от обикновено, но не дотам, че да проличи.

Съмнението на командира се стопи моментално:

— Чудесно, добре дошъл в редиците ни… — Явно с крайчеца на окото си забеляза, че Латосиус се кани да протестира. — Особено след като нищо друго не ни се предлага.

— Ако магията, каквато и да е тя, която ни отрязва от Кладенеца, може да бъде премахната…

— Което от своя страна ще изисква немалка магическа сила… и ако можехте да го постигнете, лунни стражи, нямаше изобщо да имаме проблем!

 

 

Докато ги слушаше как спорят, сърцето на Малфурион се сви. Подобни дрязги не служеха никому. Дошло бе времето да действат, но с почти никаква магия, която да подпомогне въоръжената сила на лорд Рейвънкрест, бъдещето наистина изглеждаше мрачно. Ако само…

Очите му се разшириха. Може би можеше да стори нещо.

Както брат му и Ронин бяха направили преди него, Малфурион пристъпи към благородника. Рейвънкрест го изгледа с недоверие.

— Какво има пък сега? И ти ли ще ми предложиш магия като тази, която Илидан твърди, че притежава? Добре дошъл си, ако можеш, независимо от предишните ти престъпления.

— Не предлагам заклинания, лорд Рейвънкрест, а нещо съвсем различно. Предлагам уменията си, на които ме научи моят шан’до, Ценариус.

Латосиус се изсмя подигравателно:

— Това е най-пошлата шега до момента! Ученията на митичния полубог?

Но Рейвънкрест не отхвърли казаното от Малфурион:

— Наистина ли вярваш, че можеш да си ни от полза?

Младият нощен елф се поколеба, ала после отвърна:

— Да, но не и от тук. Трябва да отида на някое по… тихо място.

Благородникът се намръщи:

— По-тихо?

Младежът кимна:

— Искам да отида в храма на Елун.

— Обителта на Майката Луна? Дори не се бях сетил за тях. Подкрепата им може да ни бъде от голяма помощ в тази криза… но какво се надяваш да постигнеш там?

Опитвайки се да скрие несигурността си, Малфурион Стормрейдж отвърна:

— Да премахна магията, която спира притока на сили от Кладенеца на вечността към магьосниците ни, разбира се.