Метаданни
Данни
- Серия
- Сано Ичиро (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Assassin’s Touch, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Левкова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
Издание:
Лора Джо Роуланд. Дим Мак
ИК „Труд“, София, 2006 г.
Редактор: Надежда Делева
Коректор: Юлия Шопова
ISBN 10: 954-528-574-5
ISBN 13: 978-954-528-574-5
История
- — Добавяне
31 глава
— Мисля, че подминахме къщата — каза Маруме, докато заедно с Фукида и Сано се катереха с усилие по гористия склон в мрака на нощта. — Имам чувството, че сме на половината път до небето.
Сано се спъна в един камък и едва не падна.
— Вероятно сме се отклонили.
Долови шумолене откъм придвижващите се войници на значително разстояние вдясно от мястото, където се намираха.
— Да свърнем оттук.
Криволичейки, тримата поеха напряко през склона, промъквайки се между клоните, които закачаха броните им. Скоро дърветата оредяха. Пред тях изникна открито пространство, озарено от бледа лунна светлина. Сано и хората му спряха в края, откъдето започваше теренът на самата къща. Към нея се спускаха градини, разположени върху три отделни тераси. Между декоративни дървета, цветни лехи, храсти и ниски постройки проблясваха малки изкуствени езера. Наоколо се носеше жужене на насекоми. Мъглата се стелеше като тънък белезникав воал над избуялата трева. Под градините се простираше покривът на най-високото ниво на къщата. Сано долови предпазливо движение в гъстата, потънала в мрак растителност на градината и мярна неясни отблясъци лунната светлина се отразяваше в шлемовете и мечовете на войниците му.
Той махна на хората си и се спусна към най-горната тераса. Гъстите сенки на дърветата предоставяха добро укритие. Сандалите и чорапите му подгизнаха от студената роса по тревата. Зърна приведените неясни фигури на неколцина от войниците си, които се придвижваха към следващата тераса. Нощта бе тиха, но царящият покой се нарушаваше от излезлия вятър и песента на насекомите, от вълчия вой, от шепота на трева и листа, от изпукването на клонка или шума под нечии стъпки. Но докато Сано, Маруме и Фукида заобикаляха една разположена на по-високо закрита беседка, дрезгав писък раздра тишината. Те инстинктивно приклекнаха до беседката, и — Какво беше това? — прошепна Маруме.
Отекна втори писък, изпълнен със страховита болка, която изпъна нервите на Сано. Нов вик, после още един в бърза последователност. Там долу настъпи хаос. Във всички посоки тичаха мъже, които бяха излезли от укритията си, изоставяйки всякаква предпазливост. Последвалите нови писъци изпълниха Сано с тревога. Заедно с Маруме и Фукида той се спусна по склона до по-ниската тераса, където изпод листака се носеше шум от боричкане и виковете продължаваха. До едно изкуствено езеро лежеше някакъв войник, който само стенеше, без да помръдва. Сано коленичи до него и надникна под шлема му.
Беше капитан Накай. Очите и устата му бяха зейнали от ужас. Лицето му бе смъртнобледо.
— Какво стана?
— Издебна ме в гръб и ме сграбчи — изрече Накай, като с мъка си поемаше дъх. — Мисля, че ми е счупил гръбнака.
Ужас обхвана Сано, когато се обърна към Маруме и Фукида, които бяха коленичили близо до него:
— Подгонили сме Кобори вън от скривалището. Сега той дебне и напада войниците ни!
Сано чу нови викове, които почти веднага секваха, сякаш прекъснати по средата, и той знаеше, че за разлика от Накай неколцина от хората му не бяха преживели срещата си с Призрака. Накай поклати немощно глава, но останалата част от тялото му не помръдна.
— Не мога да движа тялото си! — извика той. Парализиран съм!
Сано усети, че сърцето му се свива от жал към Накай — воинът, който бе посякъл четирийсет и осем души по време на последната си битка, бе рухнал само мигове след началото на тази. Сано му бе простил за грубостите и прекомерната амбиция. Накай вече му бе предоставил по-голямо доказателство за верността си, отколкото засвидетелстваха на господарите си повечето самураи. Беше го отвел при Призрака и се беше пожертвал за каузата им.
Край тях търчаха напред-назад войници и крещяха:
— Там е! Хванете го!
Разнасяха се дрънчене на мечове и шум от сблъсък на тела. Писъците отекваха със смразяващо нарастваща честота. Сано си даде сметка, че макар и най-накрая да се бе озовал достатъчно близо до Призрака, за да може да го атакува, мисията му бе сериозно застрашена. Откъсна се с болка от Накай, стана и извика:
— Престанете да търчите като обезумели! Върнете и се в екипите си!
Осъзнаваше отлично какво правеше Кобори — първо разпиляваше хората, а после ги примамваше един по един и ги убиваше в сенките.
— Обградете мястото! — извика Сано. — Устройте клопка на Кобори!
* * *
Стаята бе гола, мебелите и сламените рогозки бяха прибрани до настъпването на лятото. Слой прах покриваше дъсчения под. В празната ниша висеше паяжина, окичена с мъртви насекоми. Рейко коленичи в един ъгъл треперейки и почти в несвяст от смъртта на Тама. Кръвта на момичето, вече студена и лепкава, се бе просмукала в дрехите й чак до кожата. С всяко поемане на дъх Рейко вдишваше острия й метален мирис. С отчаяни усилия потискаше пристъпите на гадене. Горчиво я измъчваше съзнанието за собствената й вина.
Югао застана над нея с насочен така нож, че острият му връх почти докосна устните й. Ножът, ръцете и робата й бяха изцапани с кръв, погледът й бе на обезумяла. Светлината от лампата трепкаше върху лицето й, от което чертите й оживяваха като от непрестанни нервни тикове.
Чувството на страх у Рейко се засилваше и се плъзваше в нея подобно на киселина, разяждайки духа й. Югао бе убила четири пъти и нямаше да се поколебае да убие отново. Изцяло зависима от прищевките й, Рейко не намираше кой знае каква утеха в ножа, който бе получила от Хирата. Тя долови мисли за убийство в главата на Югао, видя беглата зла усмивка, която изкриви устните й, почувства бързината на рефлексите й. Посегнеше ли към гърба си, за да извади собственото си оръжие от пояса, Югао щеше да се хвърли отгоре й, преди да бъдеше в състояние да се защити.
— Няма защо да правиш това — каза Рейко. — Просто можем да излезем от тук. Ще бъдеш в безопасност.
Оцеляването й зависеше от това, доколко щеше да успее да въздейства на Югао.
— Престани да дърдориш глупости! — прекъсна я рязко Югао. — Ти ще ме предадеш на баща ти. А той ще нареди да ме екзекутират.
Моментът не беше подходящ Рейко да изтъква, че доскоро самата Югао бе настоявала съдия Уеда да я прати на терена за екзекуции. Явно Югао бе променила решението си и не изглеждаше склонна да се върне към първоначалното си желание.
— Това няма да се случи! Аз вече казах на баща ми, че според мен ти си невинна, че не си убила семейството си. Той ми повярва. Ако не беше избягала, щяха да те освободят — лъжеше Рейко.
Югао се изсмя презрително:
— Никога не си му казвала подобно нещо. Още от самото начало смяташе, че съм виновна.
— Не е така. През цялото време се опитвах да ти помогна.
Ножът бе тъй близо до лицето й, че усещаше мириса на желязо; побиха я тръпки, като си представи удара, болката, кръвта й, която изтича от раната.
— Остави ме да го сторя сега.
— О, не ще и дума, щом баща ти разбере, че съм убила Тама, веднага ще ме освободи!
— Ще му кажа, че не си искала, че е станало случайно — изрече Рейко първото, което й хрумна. — Твоите единствени грешки са, че си избягала от затвора и че си се свързала с престъпник. Просто ела да се върнем в Едо.
— И защо ми е? — попита Югао с презрение. — Нямам какво да правя там.
— Баща ми ще те оправдае. Можеш да започнеш нов живот. Вече няма да си хинин — Рейко предпазливо протегна ръка. — Само ми дай ножа.
В очите на Югао припламна внезапен гняв.
— Толкова ли ти трябва този нож? Е, добре тогава, ще ти го дам!
И тя замахна към ръката й. Острието проряза дланта й и жената изпищя. От дълбоката рана бликна кръв.
— Това да ти е за урок, задето ме правиш на глупачка — каза Югао със злобно задоволство. — А сега си дръж устата затворена, докато реша какво да правя.
* * *
Сано заповяда на хората си да се държат плътно един до друг и да преградят пътя за бягство на Кобори. Но наоколо цареше безредие, все едно Призрака бе омагьосал войниците и те бяха обезумели. Сано усещаше как истерията на хората му нарастваше с всеки нов вик, сигнализиращ поредната смърт от ръцете на Кобори. Той с мъка потискаше собственото си желание да даде воля на страха си. Сред храстите и дърветата се валяха трупове. В този момент и трима войници хукнаха от градината и изчезнаха в гората. Мнозина ги последваха в паническо бягство.
— Страхливците бягат — отбеляза Маруме разтревожен и отвратен. — Ей! — викна им той. — Върнете се! — после хукна след дезертьорите. — Не! Недей! — каза Сано, но бе твърде късно да спре Маруме.
Зад група храсти на терасата над тях се появи слаба, облечена в черно фигура. Стоеше бдителна, но невъзмутима подобно на тигър след успешен лов и наблюдаваше как войниците бягат. После се обърна и сведе поглед право към Сано и Фукида. Очите му заискриха, зъбите му проблеснаха в извита бяла линия, докато се усмихваше. Сърцето на Сано подскочи. Това беше Кобори.
— Ето го там! — възкликна Фукида.
С изваден меч той се втурна нагоре по склона, подгонен от лудостта, обхванала армията. Сано се хвърли след него, викайки:
— Трябва да сме заедно!
Не биваше да допускат грешката на останалите войници. Като екип имаха някакъв шанс срещу Кобори. Поотделно рискуваха да ги сполети съдбата на другарите им. Малкото останали бойци се присъединиха към преследването, втурвайки се към Кобори от всички посоки. Той изчака, докато Фукида изкатери терасата, а преследвачите се озоваха на десетина крачки от него. После изчезна в храстите. Когато Сано стигна до мястото, хората му връхлетяха озадачени, викайки:
— Къде отиде?
Някой се блъсна в него. Нечий меч изсвистя във въздуха досами лицето му.
— Внимавайте! — изкрещя Сано.
— Избяга в гората! — съобщи Фукида с развълнуван глас.
Чупейки клони и газейки храсти и листа, групата се втурна след Призрака. Сано изруга отчаян. Никога нямаше да намерят Кобори там. Все едно беше избягал. Докато шумът от хората му, вършеещи из гората, постепенно заглъхваше в далечината, той прибра меча си в ножницата и приседна, отпускайки ръце върху коленете си изтощен и отчаян.
— Дворцов управителю Сано — прозвуча нечий шепот.
Гласът бе тих, но въпреки това криеше сила, благодарение на която звучеше отчетливо на фона на останалите шумове.
Като съскаща котка, както бе го описала Тама пред Рейко. Сано усети, че настръхва. Призракът беше тук. Вероятно беше заблудил преследвачите си и после се беше върнал.
Инстинктивен ужас смрази Сано. Единствено очите му се движеха, опитвайки се да различат Кобори сред сенките наоколо. Сърцето му заблъска във все по-забързания ритъм на страха. Но въпреки че чувстваше присъствието на Призрака като плъзнала из градините зловредна гнилоч, не го виждаше.
— Хората ти са заети да се преследват един друг в гората — каза Кобори. — По-точно онези, които все още не съм убил или не съм изплашил достатъчно, за да избягат.
Тонът му бе ведър и в същото време злокобен, фамилиарен и при все това заплашителен.
— Сега сме само ти и аз.
* * *
Рейко седеше в своя ъгъл, омотала ръкав около ранената си длан, която въпреки това продължаваше да кърви. Югао все още стоеше пред нея с нож в ръка. Двете се вслушваха във виковете и тичащите нозе отвън. Югао припряно местеше поглед, все едно едва се сдържаше да погледне какво става, но не смееше да остави Рейко. Ръката й трепереше и ножът помръдваше от напрежението, което Рейко усещаше, че се натрупва в нея. Лампата светеше все по-мъждиво — едно умиращо слънце, разпръсващо немощно жълтеникаво сияние и задушлив пушек. Въздухът бе наситен с миризмата на кръв и трескавата пот на Югао. Рейко знаеше, че рано или късно Югао щеше да рухне. Трябваше или да рискува живота си и да се опита да я предума да се предаде, или да мълчи и пак да умре.
— Чуваш ли тази суматоха? — попита Рейко. — Искаш ли да знаеш какво става?
— Млъквай — нареди й Югао — или отново ще те порежа.
— Съпругът ми и войската му вече са нахлули в района на къщата — каза Рейко — и скоро ще влязат тук.
— Не, няма.
Подтикната да заговори, Югао отсече с непоколебима увереност:
— Те никога няма се промъкнат покрай него.
Рейко разбра, че Югао говори за Кобори, Призрака.
— Той е само един човек, а навън има стотици. Не може да ги победи всичките.
— Така ли мислиш? — изражението на Югао стана потайно и презрително. — Ти изобщо не го познаваш.
Внезапно се разнесе вик, който бе тъй силен, че сякаш прониза стените на къщата, и бе изпълнен с такава болка, че Рейко ахна.
— А ти чу ли това? — попита Югао. — Искаш ли да знаеш какво е? — тя открито дразнеше Рейко. — Той убива хората на съпруга ти. Чуй само! — разнесоха се още писъци. — Можеш да ги броиш, докато умират. Няма и не е имало по-добър боец от него!
Тя преливаше от възхищение към Кобори и от възбуда, която граничеше със сексуалната. Рейко внезапно изпита страх, че удивителните бойни умения на Призрака наистина биха могли да разгромят цяла армия. Даде си сметка, че разчита Сано да я спаси, но може би съпругът й вече бе мъртъв. Помисли си за Хирата, който чакаше отвън. Повикаше ли го, Югао щеше да я убие, преди той да успееше да стигне до нея. Трябваше да се измъкне от това трудно положение със собствени сили.
— Колкото и да е добър, Кобори не може да удържи на толкова много войници. Накрая ще го убият. А ти ще бъдеш принудена да понесеш вината и за стореното от него.
Югао се изсмя.
— Доколкото виждам, не си много убедена в онова, което казваш. Защо трябва да ти вярвам?
— Истина е — каза Рейко, като се опитваше да звучи уверено. — Ще постъпиш по-добре, ако се отделиш от Кобори. Съпругът ми преследва него, не теб. Още не е късно да се спасиш, ако тръгнем сега.
И тя се надигна предпазливо, плъзгайки гръб по стената в ъгъла, вперила поглед в момичето.
— Сядай долу! — и Югао размаха ножа към Рейко, която бързо коленичи отново. — Никога няма да го изоставя. И повече няма да те слушам!
Рейко реши да рискува с друга тактика.
— Да речем, че Кобори наистина победи. Той ще си остане беглец завинаги. Владетелят Мацудайра никога няма да престане да го преследва. Какъв живот смяташ, че ще имаш с Кобори?
— Поне ще бъдем заедно. Аз го обичам. Нищо друго няма значение.
— А би трябвало. Кобори е убил най-малко петима висши служители на Токугава. Но може би това не ти е известно.
— Напротив. Знам всичко за него. Веднъж даже гледах, докато го правеше. Но може би това на теб не ти е известно — подигра й се Югао. — А и хич не ме е грижа какво мислят другите за стореното. За мен той е прекрасен! — лицето й сияеше от обожание към Кобори. — Той е най-големият герой, живял някога!
Рейко се замисли по какъв начин миналото на Югао бе оформило характера й. Любимият й баща я бе насилвал да извършва кръвосмешение с него. След като я бе отхвърлил, тя бе насочила своето обожание към друг тиранин — Кобори.
— Ръцете му са изцапани с кръвта на невинни жертви. Как можеш да понасяш да те докосва?
— Това е част от тръпката, докато се любим… — Югао облиза устни и прокара ръка по гърдите си. Споменът за ласките на Кобори я заля с похотлива наслада.
— Освен това тези хора не са били невинни. Били са му врагове. И са заслужавали да умрат.
Пренасоченото отмъщение бе друга наслада, която й доставяше нейният любовник, осъзна Рейко. Тъй като Югао вероятно бе желала да отмъсти на родителите си и сестра си, които й бяха причинили болка, как ли бе тържествувала, знаейки за подвизите на Кобори.
— Той не е герой. Ти укриваш престъпник.
— Правила съм и повече за него — заяви Югао гордо.
Зловещо предчувствие накара Рейко да изтръпне.
— За какво говориш?
— Когато живеех в квартала на забавленията Рюгоку Хирокоджи, войници на владетеля Мацудайра идваха да пийнат и да си избират момичета. Не беше трудно да ги подмамя в уличката. Дори не подозираха, че им мисля злото.
— Значи ти си убила онези войници…
Рейко си спомни разказа на Плъха за трите убийства и за окървавените трупове, открити в уличките зад чайните. Подозрението й се бе оказало вярно. Югао се изпъчи гордо подобно на уличен фокусник, който току-що е извадил от ръкава си жива птица.
— Наръгах ги. Те дори не разбраха какво става.
Ужасът на Рейко нарасна, когато осъзна защо Югао не се интересуваше дали тя знаеше за нейните престъпления срещу владетеля Мацудайра — просто не възнамеряваше да я остави жива достатъчно дълго, че да я издаде.
— И преди съм му помагала да унищожава враговете си — продължи Югао. — А тази вечер ще унищожа онзи, който ни е довел войската.
С внезапно отривисто движение тя обърна ножа странично и го опря в гърлото на Рейко.
* * *
— Ето ме, дворцов управителю Сано.
Шепотът на Кобори сякаш идваше незнайно откъде и същевременно отвсякъде. Сано осъзна, че той притежава умението да мести гласа си в пространството подобно на великите майстори на бойни изкуства от легендите, които разпръсвали армии, като им внушавали страх и ги карали да обезумяват. Призракът излъчваше духовна сила, по-необятна и ужасяваща от всичко, което Сано бе усещал до момента. Той извади меча си и като се движеше в кръг, напрегна очи, за да различи Призрака.
— Насам — прошепна Кобори.
Сано се извъртя. Замахна с меча си към неясното очертание в мрака, откъдето бе дошъл гласът на Кобори. Острието му посече някакъв храст.
— Съжалявам, не уцели!
Сано нанесе нов удар. Този път мечът му се стовари върху безплътна сянка.
Кобори се изсмя — пронизващ звук като от потопен във вода нажежен метал.
— Виждаш ли ме? Аз те виждам прекрасно. Точно зад теб съм.
Гласът прати топъл съскащ дъх в ухото му. Сано извика, завъртя се рязко и нанесе удар. Но от Кобори нямаше и следа. Или се бе приближил и после бе избягал със свръхчовешка скорост, или присъствието му бе илюзия, която той умишлено създаваше. Смехът му се разнесе от терасата до къщата.
— Тук долу, почитаеми дворцов управителю — прошепна той.
Страхът набъбна в Сано като чудовищно образувание. Той прекрасно осъзнаваше, че през последните няколко минути Кобори е можел да го убие във всеки един момент. Изпита неистово желание да побегне, както бяха сторили войниците му. Но бе разгневен на Кобори, задето си играеше с него по този начин. А и бе единственият, който все още можеше да унищожи Призрака. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, стиснал меча си в ръка, Сано се втурна надолу по склона.
Най-ниската тераса бе залесена с борови дървета, които пръскаха наоколо тръпчив аромат, а край тях имаше изкуствено езеро, чиято повърхност отразяваше дъгата на прехвърлящия го мост. Сано спря до езерото и вдигна меча си в знак на предизвикателство.
— Призовавам те да излезеш и да се изправиш срещу мен.
— Да-а, ама така ще разваля играта.
Всяка изречена от Кобори дума идваше сякаш от различно място. Гласът му рикошираше от дърветата към езерото и от там към небето. Сано въртеше и накланяше трескаво глава в напразни опити да го проследи. Под бронята тялото му бе плувнало в студена пот.
— Тук съм — прошепна Кобори.
Сега гласът привлече вниманието на Сано към къщата. Верандата под увисналите стрехи бе пуста. Прозорците бяха закрити с капаци. Но вратата беше отворена — правоъгълник черно пространство, което приканваше Сано. От там се разнесе гласът на Кобори:
— Ела да ме хванеш, ако можеш!
Сано застина, връхлетян от противоречиви пориви. Здравият разум го предупреждаваше да не влиза в къщата. Кобори възнамеряваше да го примами в капан, да го измъчва и после да го убие. Нямаше значение, колко сурово щеше да го накаже владетелят Мацудайра, задето се е провалил в мисията си, в настоящия момент това бе за предпочитане пред смъртоносния капан. Животинският инстинкт за самосъхранение не позволяваше на Сано да влезе в къщата.
Но един достоен самурай никога не бяга от дуел, колкото и глупаво или безумно да изглежда това. Стореше ли го, Сано никога повече нямаше да може да застане с вдигната глава пред света, дори и никой друг да не научеше за това отстъпление пред страха. Той си помисли за Рейко, за Масахиро. Загубеше ли този дуел, повече нямаше да ги види. Откажеше ли се от него, позорът му щеше да е тъй ужасен, че повече нямаше да може да ги погледне в очите.
Според Йеясу — първия шогун от клана Токугава — имаше само два начина да се върнеш от битка — или с главата на врага си, или без своята собствена.
Освен това на изпитание бе поставена не само самурайската му чест. Този миг можеше да се окаже най-добрата възможност някой да се добере до Призрака, който иначе щеше да продължи да се укрива и да убива отново и отново. А и ако Кобори вече му бе приложил допира на смъртта, Сано можеше спокойно да влезе в сражение с него. Нямаше голямо значение, дали щеше да умре тази вечер или утре. Поне щеше да приключи живота си с ненакърнена чест. Той пое по пътеката към къщата, изпълнен с безразсъдността на обречен. Изкачи стъпалата към верандата, спря на прага и се съсредоточи в мрака от другата страна. Зрението му не можеше да проникне в него; слухът му не долавяше никакъв звук. Но шестото му чувство регистрира присъствието на Кобори, застинал в очакване и готов да го посрещне. Разнесе се протяжен вълчи вой. Мразовит вятър набразди повърхността на езерото. Сано прекрачи прага и влезе в къщата.