Лора Джо Роуланд
Дим Мак (25)

23 глава

Минаваше пладне и слънцето бе стопило мъглата, когато Рейко напусна селището на хинин след безуспешно издирване на Югао. Никой там не бе виждал жената, откакто бе арестувана. Обезсърчена и въпреки това твърдо решена да постигне целта си, тя се отправи към квартала за развлечения Рюгоку Хирокоджи.

Съпровождана от лейтенант Асукай и останалите стражи, тръгна пеша по шумната, изпълнена с хора широка улица. Помисли си за полицейския началник Хошина и хвърли поглед през рамо, за да види дали някой не я следи. Докато се чудеше кого да попита за Югао, вятърът залюля фенерите по сергиите и те загракаха. Пискюли, откъснати от оръжията по време на битка, се затъркаляха по земята, оваляли в прах. Гъсти буреносни облаци плъзнаха по небето като мастило по мокра хартия. Рукна топъл дъжд. Рейко, ескортът й, както и стотиците търсачи на удоволствия побързаха да се подслонят под покривите на сергиите. Вятърът довя талази от дъжд, които заляха празната улица и я покриха с локви. Сергията, където се бяха скрили Рейко и стражите, предлагаше евтини играчки като награда за търкаляне на топки нагоре по рампа с дупки. Още един човек бе намерил там подслон от дъжда — мъж с маймунка, която държеше на ремък.

Маймунката изписка към Рейко. Беше в миниатюрна бронирана туника, с шлем и меч. Стражите й прихнаха. Тя бе тъй изненадана от маймунката, че почти не забеляза господаря й, докато той не се обади:

— Простете лошите маниери на моя приятел.

Сега Рейко видя, че той бе не по-малко забележителен от своя спътник. Беше висок колкото нея, със сплъстени черни коси и косми, които покриваха лицето, ръцете и краката му. Очи като мъниста срещнаха стъписания поглед на Рейко, под черните мустаци лъснаха в усмивка остри зъби. За свое още по-голямо учудване тя го позна.

— Ти май си Плъха? — попита тя.

— Самият аз. На вашите услуги, красива госпожо.

— Ние имаме общ познат — каза Рейко. — Казва се Хирата и е личен следовател на шогуна.

Хирата й бе казал, че Плъха е родом от северния остров Хокайдо^[1], чиито местни жители бяха известни с буйната си телесна растителност.

Той търгуваше с информация, която събираше, пътувайки из Япония в дирене на други особняци за собственото си шоу в квартала за забавления на отсрещния бряг на реката. Плъхът беше информатор на Хирата.

— О, да — възкликна той. — Чух, че Хирата сан бил ранен в битка. Как е сега?

— По-добре.

Стражите й се опитаха да погалят маймунката. Тя измъкна миниатюрния си меч и го размаха към тях. Те се отдръпнаха със смях. Плъхът изгледа Рейко с любопитство.

— А вие коя сте? Не ми казвайте — трябва да сте госпожа Рейко, съпругата на дворцовия управител.

— Как разбра? — попита Рейко огорчена.

— Плъхът си има начини — отвърна той с мъдър поглед.

— Моля те, не казвай на никого, че си ме видял тук! — възкликна тя.

Плъхът премига и сложи пръст на устните си.

— Аз не разнасям клюки за приятелите си, а приятелите на Хирата сан са и мои приятели. А какво прави изискана дама като вас на това място?

Рейко се обнадежди.

— Търся един човек. Може би ти ще успееш да ми помогнеш.

— С удоволствие, а и за вас ще се откажа от обичайната си плата. Кой е той?

— Една жена на име Югао. Вчера е избягала от затвора на Едо — Рейко описа Югао. — Да си я виждал и някъде?

Плъхът поклати глава.

— Съжалявам. Но ще си отварям очите.

Маймунката отново изписка, размахвайки меч срещу телохранителите на Рейко, които бяха извадили своите оръжия и на шега се сражаваха с нея.

— Ей, да не го нараните! — обърна се към тях Плъха и после попита Рейко: — За какво са пратили Югао в затвора?

— Убила е с нож баща си, майка си и сестра си.

Лицето на Плъха се оживи от интерес.

— Странно как не съм чул за това. Къде се е случило?

— В селището на хинин.

— А-ха.

Интересът на Плъха угасна, сякаш престъпленията сред хинин бяха нещо обичайно и не заслужаваха внимание.

— А защо съпругата на дворцовия управител издирва някаква си избягала низвергната?

Вместо да му разказва цялата тъжна история, Рейко обясни:

— Баща ми ме помоли да открия Югао. Той е магистратът, който я съди за убийствата.

Плъхът сбърчи рунтавите си вежди, подканвайки я за повече разяснение. Рейко замълча. Маймунката цапна капитан Асукай по крака с меча си и той извика от болка. Другарите му избухнаха в смях.

— Така ви се пада, като дразните горкото животно — възнегодува Плъха и после каза: — Законът следва странни пътища, а и кой съм аз да го оспорвам? Но тъй като имам привилегията да разговарям с дъщерята на съдията, може би ще ми кажете дали онези, другите убийства вече са разкрити.

— Какви други убийства? — попита Рейко, все по-нетърпеливо чакайки дъждът да спре, за да може да продължи издирването си. Мисълта й се отвлече към я Сано и страхът отново я скова. Дали смъртоносното докосване на убиеца можеше да подейства още преди да изтекат двата дни?

— Тия, дето са се случили тук преди около шест години — поясни Плъха. — Трима души са били намушкани смъртоносно през няколко месеца.

Рейко се сепна и отново насочи вниманието си към него:

— Какво? Кои са били жертвите?

— Войници на Токугава. Много от тях идват тук да се забавляват, когато не са на дежурство.

— Как е станало?

— Както разбрах, пийнали здраво в чайните и излезли навън да се облекчат. После ги намерили проснати мъртви насред локва от кръв.

Странно чувство прониза Рейко. Убийствата са се случили, докато Югао е живяла в квартала, а жертвите са били наръгани точно както и членовете на семейството й.

— И убиецът не е бил заловен?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Плъха. — Последното, което чух, бе, че според полицията войниците най-вероятно са били убити от някакъв скитащ бандит. Кесиите им били изчезнали.

Вероятно бе съвпадение, че Югао се бе озовала на същото място и по същото време, в което бяха станали убийствата. Наистина често се случваше бандити да убиват и да ограбват. Пък и как можеше една жена да убие силен, при това въоръжен самурай? И все пак Рейко не вярваше в съвпадения.

Бурята стихна. Проливният дъжд отслабна и вече само тихо ръмеше, макар че небето остана затулено от облаци. Хората взеха да излизат изпод прикритията на сергиите и да се стичат към западната улица.

— Беше ми приятно да си поговоря с вас — каза Плъха. — Ако чуя нещо за вашата избягала затворница, ще пратя вест — той дръпна ремъка на маймунката си и заяви на стражите: — Край на забавленията.

Рейко цял час разпитва хора от квартала за забавления, но никой не бе виждал Югао. Явно бе твърде умна, за да се появи на място, където имаше вероятност полицията да я издирва. Все пак съществуваше възможност да се навърта из района около дома си, тъй като нямаше къде другаде да иде. Рейко разшири периметъра на издирването си в махалите около Рюгоку Хирокоджи и накрая се озова на позната улица с квартири и дюкяни. Видя една чайна, която позна незабавно. Жената, с която бе разговаряла предишния ден, се бе облегнала на същата колона.

— Я виж кой се връща — каза тя и протегна към Рейко ръка с отворена длан. — Дължите ми пари. Открих къде е онова момиче Тама.

* * *

Носачите на Рейко оставиха паланкина й на земята в един уединен участък на търговския квартал Нихонбаши. Над двуетажните къщи ръмеше ситен дъжд; в просторните градини, скрити зад бамбукови огради, растяха борове и червени кленове. Улиците бяха тихи и пусти, незасегнати от суетнята и оживлението, които царяха в търговската част само няколко пресечки по-нататък.

— Наскоро се отби наш клиент от едно време. Разказа ни, че бащата на Тама се бил пропил и умрял, оставяйки Тама без пукнат грош — бе казала на Рейко жената от чайната. — Тя отишла да работи като слугиня в къщата на богат лихвар.

Рейко се бе озовала на това място, следвайки указанията на жената от чайната. Може би Тама щеше да й помогне да открие Югао, както и да хвърли светлина върху убийствата. Рейко наблюдаваше през прозорчето на паланкина си как лейтенант Асукай слезе от коня си, отиде до най-голямата къща на улицата и почука на портата. Отвори му един слуга.

— Искам да говоря с Тама — каза лейтенант Асукай. — Прати я тук навън.

Не след дълго от вътре излезе една жена. Тя бе толкова дребна, че приличаше на дете. Въпреки това Рейко знаеше, че Тама е някъде на възрастта на Югао, около двайсет и пет годишна. Младата жена носеше обикновено кимоно в индигов цвят, а косите й бяха прибрани с бяла кърпа. Лицето й бе бузесто и гладко като на кукла. Щом видя лейтенант Асукай и другите стражи, невинните й очи се разшириха от ужас. Той я отведе при паланкина на Рейко.

— Здравей, Тама сан — каза тя. — Казвам се Рейко и съм дъщеря на съдия Уеда. Бих искала да поговоря с теб — тя отвори вратичката на паланкина си. — Ела вътре, за да не се намокриш.

Изпита инстинктивен порив да се погрижи за Тама, която изглеждаше твърде мила и беззащитна, за да оцелее в този свят. Тама се подчини покорно. Качи се в паланкина и се огледа, сякаш се бе озовала на непознато място. Рейко предположи, че й се случваше за първи път — слугите не се возеха в паланкини, а ходеха пеша. Тя коленичи колкото бе възможно по-далеч от Рейко и мушна ръце в ръкавите си.

— Не се страхувай — успокои я Рейко. — Няма да ти сторя зло.

Тама срамежливо избягваше погледа й.

— Искам да ти задам няколко въпроса за приятелката ти Югао.

Тама се напрегна. Хвърли поглед към вратичката, сякаш й се искаше да изскочи навън, но не смееше.

— Аз… аз не познавам никаква Югао — прошепна тя тъй тихо, че Рейко едва я чу. Лицето й, честно и прозрачно, не успя да прикрие лъжата в думите й.

— Знам, че двете с Югао сте били приятелки — възрази Рейко мило. — Виждала ли си се с нея?

Тама поклати глава. Очите й умоляваха Рейко да я остави на мира. Тя прошепна:

— Не. От три години, когато тя…

— … се е преместила да живее в селището на хинин?

Тама кимна и Рейко се запита дали не я лъжеше отново. Момичето бе тъй напрегнато, че трудно можеше да се прецени дали не казваше истината, или я просто бе срамежлива с непознати и се страхуваше, че връзката й с една убийца може да й причини неприятности.

— Не се безпокой, няма да ти се случи нищо лошо — увери я Рейко. — Просто искам да намеря Югао. Вчера е избягала от затвора и е опасна. Имаш ли някаква представа, къде може да е отишла?

— От затвора? Югао е била в затвора?

— Да — отвърна Рейко. — Убила е родителите си и сестра си. Ти не знаеше ли?

Тама застина с втренчен поглед, зяпнала от ужас — беше очевидно, че едва сега научаваше за станалото. Рейко предположи, че престъпленията в селището на хинин не се оповестяват. Тама зарови лице в шепите си и зарида.

— Ох, не, не!

Рейко хвана ръцете й и внимателно ги дръпна надолу, принуждавайки я да открие лицето си, което бе обляно в сълзи. Тама се взря безпомощно в Рейко.

— Не знам къде е Югао — изплака тя. — Моля ви, повярвайте ми!

— Имаш ли някаква представа, къде може да е отишла? Има ли някакви места, на които двете сте ходили като деца?

— Не! — Тама издърпа ръце от Рейко и избърса сълзи в ръкава си.

— Опитай се да помислиш — настоя Рейко. — Югао може да нарани някого, ако не я заловим.

Тама само поклати глава хлипайки. Рейко сграбчи момичето за раменете.

— Ако знаеш нещо, което може да ми помогне да открия Югао, трябва да ми го кажеш!

— Нищо не знам — изхленчи Тама. — Пуснете ме. Причинявате ми болка!

Засрамена, че упражнява насилие над това невинно безпомощно момиче, Рейко я пусна.

— Добре, съжалявам. Но чуй, има още нещо, което искам да те попитам. Каква може да е причината, поради която Югао е убила семейството си?

Тама се сви в ъгъла на паланкина неподвижна и безмълвна като малко птиче, което се надява, че котката ще се отегчи и ще си отиде, ако то изчака достатъчно дълго.

— Кажи ми — каза Рейко мило, но настоятелно.

Волята на Тама се скърши под натиска на Рейко.

Накрая тя прошепна:

— Мисля… мисля, че той я е докарал дотам.

— Кой? Баща й ли имаш предвид?

Тама кимна.

— Той… когато бяхме деца… той се вмъкваше в леглото й през нощта.

За момент Рейко изпита удовлетворение от това доказателство на теорията й за мотива на Югао да извърши убийствата.

— Югао ли ти го каза?

— Не — отвърна Тама. — Нямаше защо. Аз сама го видях.

— Как? Какво се случи?

С много подканване от страна на Рейко Тама поясни:

— Една нощ останах у Югао. Бяхме десетгодишни. След като си легнахме, баща й се надвеси над нас и се вмъкна под завивките до нея.

Рейко си представи майката, бащата, сестрата, Югао и Тама легнали в една стая, както бе при семействата, които живееха натясно. Видя как мъжът става и в тъмното отива на пръсти до Югао. Бе шокирана, че е дръзнал да извърши кръвосмешение с нея в присъствието на приятелката й и цялото си семейство. Мъжът заслужаваше наказанието си и съдружникът му не го бе обвинил неправилно.

— Той мислеше, че съм заспала — продължи Тама. — Аз затворих очи и не помръдвах. Но ги чувствах как се движат в леглото до мен и как подът скърца, докато той лежеше върху нея. Чух я да плаче, когато той…

Тама не можеше да греши. Децата от нейната класа най-вероятно често ставаха свидетели на съвкупленията на своите родители и тя със сигурност бе разбрала, че бащата прави с дъщеря си онова, което би трябвало да върши единствено със съпругата си.

Сигурно Югао е ненавиждала баща си за болката, която й е причинявал, каза си Рейко, вероятно през всичките тези години го е мразела.

— На следното утро споделих с нея, че знам какво е сторил баща й. Казах й, че ми е мъчно за нея, но тя ми отвърна, че нямала нищо против — очите на Тама изразяваха изненадата и недоумението, което изпитваше и самата Рейко. — Каза ми, че щом той я желаел, си било добре, защото тя го обичала и било нейно задължение да го направи щастлив. И, изглежда, наистина беше така. Все ходеше подире му. Качваше се в скута му и го прегръщаше.

Все едно, че са били любовници, а не баща и дъщеря, помисли си Рейко.

— Той също беше влюбен в нея — продължи Тама. — Правеше й много подаръци — кукли, сладкиши, красиви дрехи.

С тях си е плащал за сговорчивостта на Югао, за страданията и мълчанието й.

— Ако имаше човек, когото Югао наистина мразеше, това бе майка й — каза Тама.

— Защо?

— Оплакваше се, че майка й вечно я хокала. Все била недоволна от нея. Веднъж я видях да удря Югао така силно, че от носа й бликна кръв. Не знам защо беше тъй зла.

Рейко заключи, че майката е ревнувала дъщеря си, задето й бе отнела любовта на съпруга й. И тъй като не е можела да накаже мъжа, от когото е била зависима за препитанието си, е изкарвала гнева си върху Югао.

— И колко време продължи всичко това?

— Докато станахме на петнайсет — отвърна Тама. — Мисля, че тогава баща й престана.

Това сигурно е било около три години преди семейството да бъде изпратено в селището на хинин. Рейко се запита дали бе възможно Югао да е спотайвала злобата си толкова време.

— Откъде знаеш? Тя ли ти каза?

Тама поклати глава.

— Един ден отидох на гости у Югао. Тя плачеше. Попитах я какво й е. Тя не поиска да ми каже. Аз обаче забелязах, че малката й сестра Умеко има нова кукла. Беше седнала в скута на баща си и го прегръщаше точно както Югао преди време. А той изобщо не обръщаше внимание на Югао.

Рейко се слиса. Мъжът бе извършил кръвосмешение с двете си дъщери, не само с едната. Изглежда, Югао му бе омръзнала и Умеко я бе заместила като негова любимка и жертва на похотта му.

— Югао се промени — каза Тама. — Почти престана да говори. Все беше ядосана. И вече не беше забавно с нея.

Макар че баща й бе престанал да я насилва, тя вероятно бе смазана и вбесена от предателството му.

Рейко попита:

— Какво се случи след това?

— Югао вечно седеше у нас. Когато работех в чайната на татко, тя ми помагаше.

Рейко си представи как Югао се е опитвала да избягва собствения си дом, където е била принудена да вижда баща си, който я е отхвърлил, майка си, която вечно я е наказвала несправедливо, и сестра си, която вероятно я е изпълвала с луда ревност. Тама е била нейното убежище. Но когато Югао и семейството й са били изпратени в селището на хинин, всички са били затворени заедно и тя е загубила приятелката си. Нямало е къде да отиде. Напрежението вътре в семейството вероятно е достигнало критичната си точка и е експлодирало чрез убийствата.

— Клиентите в чайната я харесваха — въздъхна Тама. — Тя често излизаше с тях отвън и…

Недовършената реплика извика у Рейко картина, как Югао се съвкупява с мъже в някоя тъмна уличка. Рейко подозираше, че тя е търсела в тях любовта, която не е можела да получи от баща си.

— Някои от тях се влюбваха в нея — каза Тама. — Искаха я за жена. Но тя се държеше грубо с тях. Излизаше навън с други мъже буквално пред очите им.

Може би е изпитвала копнеж да отмъсти на баща си, когото е удовлетворявала, наранявайки ухажорите си, помисли си Рейко.

— Но после се появи един мъж… Самурай… — Тама пое рязко въздух през зъби.

— Какво има? — попита Рейко.

— Беше страшен.

— В какъв смисъл?

Бърчейки чело, Тама прерови паметта си.

— Очите му… бяха тъй черни… и враждебни. Когато ме погледнеше, имах чувството, че мисли как да ме убие. И гласът му. Не говореше много, но когато го правеше, звучеше като съсък на котка.

Тама потръпна. После на лицето й за миг се изписа недоумение.

— Не знам защо Югао пожела да има нещо общо с него. И двете бяхме наясно, че е опасен. Веднъж някакъв друг клиент се блъсна в него. Той го тръшна на пода и опря меч в гърлото му. Не бях виждала човек да се движи тъй бързо — благоговение и страх премрежиха погледа й. — Мъжът взе да се моли за милост и онзи го пусна. Но можеше да го убие като нищо.

— Може би Югао е копнеела за друг мъж, който да й причинява болка — предположи замислено Рейко.

— Той се държеше така, все едно нея я нямаше — продължи Тама. — Мълчеше и си пиеше. Тя сядаше до него и му говореше, но той никога не й отговаряше… просто се взираше в празното пространство. Но тя се влюби в него. Заставаше пред чайната всеки ден и гледаше кога ще дойде. Когато си тръгваше, тя тичаше след него. Случваше се да не я виждам с дни, защото изчезваше нанякъде с него.

Рейко си даде сметка, че Югао бе прехвърлила несподелената любов към баща си върху загадъчния самурай. Допускаше че бе продължила да поддържа връзка с него и след преместването им в селището на хинин. Ако това бе истина, възможно бе да е отишла при него след бягството си от затвора. Тя попита с тръпка на надежда:

— Кой е този човек?

— Наричаше се Джин — отвърна Тама. — Не разбрах нищо повече.

Без името на клана щеше да е трудно да го открие.

— Кой е господарят му?

— Не знам.

Рейко се опита да потисне разочарованието си.

Тайнственият самурай бе единствената нишка към местонахождението на Югао.

— Как изглеждаше?

Тама се смръщи в усилие да си спомни.

— Красив, струва ми се.

След многократни усилия да изкопчи по-добро описание от Тама Рейко се отказа.

— Знаеш ли къде са ходели, след като са си тръгвали от чайната?

Момичето поклати глава, после внезапно спря, сякаш й бе хрумнало нещо.

— Преди да дойда тук, работех в една странноприемница. От време на време, когато имаше празна стая, ги пусках там, за да бъдат заедно.

Ако Югао и любовникът й се бяха срещнали, не беше изключено да са се върнали на познато за тях място.

— Как се казва тази странноприемница? Къде се намира?

Тама я упъти.

— Нарича се „Нефритената вила“ — после се примъкна към вратичката. — Вече може ли да си вървя? Ако отсъствам твърде дълго, господарката ще се ядоса.

Рейко се поколеба, после кимна:

— Благодаря ти за помощта — и я пусна да си ходи.

Докато я наблюдаваше как бърза обратно през портата на господарите си, се запита дали бе чула всичко, което Тама знаеше за Югао. Имаше чувството, че покорната мила Тама бе успяла да скрие нещо от нея.

Лейтенант Асукай мушна глава в прозорчето на паланкина.

— Чух какво ви каза момичето — рече той. — Отиваме ли в „Нефритената вила“ да търсим Югао?

Това бе първата мисъл на Рейко, но ако Югао наистина бе със своя тайнствен самурай, а той бе толкова опасен, колкото твърдеше Тама, тогава Рейко трябваше да се подготви за неприятности. Стражите й бяха достатъчно добри бойци да я бранят от бандити и войници бунтовници от противниковата фракция, но тя не искаше да ги изправя срещу една убийца и странник с неизвестни възможности.

— Първо ще си доведем подкрепление — каза тя.