Сандра Браун
Принцът тигър (4)

Четвърта глава

Нима беше кукла на конци? Нима той мислеше, че може да каже: „Скачай!“ и тя ще подскочи? Вгледа се в отражението си в огледалото изпълнена с негодувание. Каза си, че когато пристигне, дори не бива да я намира тук, още по-малко пък готова и изпълнена с нетърпение.

Готова и изпълнена с нетърпение за какво?

Не беше уточнил. Не знаеше дори как да се облече. Или може би се надяваше като дойде да я намери разсъблечена и услужливо усмихната? Е, ако беше така, щеше да остане разочарован.

Мислеше днес да излезе на покупки, така и щеше да се облече. Щеше да сложи ефектните къси шорти и ризата поло без ръкав. Облече ги и се огледа разочаровано. Изглеждаше като някоя от онези момичета от сестринските общества. Изобщо не приличаше на фаталните жени, с които той несъмнено беше свикнал.

Сърцето й лудо заби, когато Дерек почука на вратата. Обзе я паника и когато тръгна да отвори, стъпи върху слънчевите си очила.

— Здрасти — той се облегна на рамката на вратата. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен, че не е изпълнила инструкциите му.

Карин изпита неизказано облекчение. Беше облечен в къси панталони, риза с къси ръкави и тиранти. Нямаше вид, че се готви да я покани в леглото си. Помисли си, че ако е с десет години по-млад, щеше да я помоли да придържа флагчето, докато хвърля кегли. Усмихна се на шегата си.

— Нещо забавно ли казах?

— Не, просто… — Погледът й попадна зад рамото му към алеята пред бунгалото. — За нас ли са?

— Разбира се. — Той протегна напред ръцете си, скрити дотогава зад гърба му. Кой цвят предпочиташ?

Карин впери поглед в ярките каски, после погледна към мотопедите и заекна.

— Аз… аз не мога да карам тези неща.

— Опитвала ли си някога?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че не можеш? — засмя се той и леко повдигна брадичката й. — Взе ли си ключа?

Тя кимна мълчаливо, без да откъсва поглед от мотопедите на алеята. Дерек затвори вратата зад нея и всеки неин опит да се измъкне стана безсмислен. Напъха едната каска в ръката й и я побутна напред.

— Не бъди толкова отчаяна. Ще бъде забавно.

— Ще се пребия. Или ще пребия някого другиго.

— Няма. Лесно е. Наистина. Не е кой знае колко различно от велосипед. Можеш да караш велосипед, нали?

Карин изглеждаше напълно съкрушена. После вирна брадичка. Без да сваля поглед от него, нахлупи каската върху главата си.

— Покажи ми.

Той се опита да прикрие самодоволната си усмивка.

— Това тук са трите скорости. Привеждаш ги в действие с левия крак. Разбра ли? Така. Първа, втора, трета. Ясно ли е? Спирачките са тук, на ръкохватките. И не забравяй да караш в лявото платно.

Минути по-късно тя вече се носеше до него по тясната, лъкатушеща алея покрай плантациите от захарна тръстика.

— Страхотно е — извика високо тя. — Харесва ми.

— Не бъди прекалено самонадеяна.

— Защо? Страхуваш се да не ти избягам ли?

— Никога няма да ми избягаш.

Тя откъсна за миг очи от пътя и го погледна. Изглеждаше напълно убеден в думите си.

Поведе я към един от търговските центрове на Монтего Бей. Там оставиха мотопедите.

— Какво предпочиташ да правим най-напред?

— Исках днес да пазарувам.

— Сувенири?

— Не. Нещо за мен.

— Дрехи?

— Да.

Изгледа я подозрително, но не каза нищо. Обви лакътя й с ръка и посочи магазина за дрехи между един салон за мебели и сергия за плодове.

— Тук може би ще намерим нещо за теб.

Тя стеснително заразглежда стоките, притеснена от присъствието на Дерек, който стоеше, облегнат на покритата с огледала стена, без да сваля поглед от нея. Сякаш почувствал нервността й, той се изправи и каза:

— Мисля да те почакам навън. Тук е много задушно.

Усмивката й изразяваше благодарност.

— Няма да се бавя.

Той леко я целуна и излезе. Собственикът на магазина ги погледна усмихнат и пристъпи към нея.

— Мога ли да ви помогна?

В мига, в който я видя, Карин разбра, че това е роклята, която търсеше. От полупрозрачна памучна материя, набрана върху гърдите, с висока талия и обемна пола с неравен подгъв до глезените. Имаше сандали с връзки и няколко гривни, които щяха чудесно да подхождат. Излезе на тротоара и постави пакета в огромната си сламена чанта. Дерек не откъсваше от нея любопитен поглед.

— Не е много.

— Рокля е.

— Рокля в толкова малък пакет? — ухили се той цинично. — Звучи интересно.

— Лесна е за опаковане — отвърна тя кратко. Обиколиха търговския център, спираха, когато нещо привлечеше вниманието им, любезно отпращаха продавачите, които се тълпяха около тях. Докато чакаха напитките в откритото кафе Карин се сети, че от вчера не беше мислила за Уейд и развода. Това беше невероятно. Мисълта за разбития й брак не я напускаше нито за миг през последната година. Дерек Алън бе причина да забрави всичко. Накара я отново да се почувства жена. Странно беше, че само няколко думи и малко нежност можеха да възвърнат смазаното й самочувствие. Флиртува с него целия следобед. Водиха разговор, изпъстрен с двусмислени реплики и чувствени намеци. Независимо какво казваха, неизменно ставаше дума за секс. Сексът присъстваше във всяка тяхна дума, във всеки жест, във всеки поглед.

Дерек протегна ръка през масата и изщрака с пръсти.

— Карин, слез на земята. Карин.

Тя спонтанно обви ръката му с длан.

— Прости ми. Сънувах с отворени очи. Пропуснах ли нещо важно?

— Само няколко премрежени погледа, които хвърлих към теб. Какви са сънищата на една дама? Обикновени? Малко лекомислени? Неприкрито еротични? Присъствах ли аз в някой от тях?

Карин не беше склонна да разказва за злополучния си брак и да рови из причините за края му. Щеше да се чувства така, сякаш присъства на аутопсия. Вместо да се отдаде на тъжни спомени, тя се усмихна съблазнително и леко повдигна клепачи.

— Не ти липсва самонадеяност.

— Бях ли аз в тях? — стисна той пръстите й.

— В някои.

— В обикновените, лекомислените или в еротичните?

— Никога не съм казвала, че имам лекомислени или еротични сънища.

— Наистина ли?

— А ти?

— Тъкмо сега сънувам такъв. — Погледът му беше по-изразителен от думите и Карин отново почувства познатата слабост. Спаси я сервитьорът с напитките.

— Прекалено красиви са, за да ги пием. — Карин отчаяно се опитваше да охлади обзелото ги настроение. Отпи от чашата, украсена с копие от пресен ананас и резен портокал. Имаше великолепен вкус.

— О, какво е това? Не забравяй, че трябва да се справя с мотопеда по пътя към… Всъщност, как докара двата мотопеда до бунгалото ми?

— Имам свръхчовешка сила — иронично повдигна той вежди.

Не беше трудно да му повярва. Беше разпръснал усещането за нещастие и потиснатостта, което я преследваше. Беше я накарал да повярва, че е женствена и желана. След развода не се беше чувствала толкова свободна и лекомислена. Или може би и преди това? Дали изобщо някога се е чувствала по този начин?

— Пий спокойно. Казах на бармана да не прекалява с рома.

После лениво изминаха обратния път до мотопедите. Карин пристъпваше, изпълнена с чувство за странна лекота, приятно й беше, че ръката на Дерек обвива раменете й и не можеше да не обвини за това коктейла с ром. Настроението му се промени така неочаквано, че в първия миг тя не разбра какво става. Почувства как тялото му се напрегна, ругатнята, която се процеди през устните му беше гневна, недвусмислена, отблъскваща. После промърмори нещо на език, който тя дори не успя да различи. Рязко се извърна, дръпна я след себе си и тръгна в друга посока. Карин вдигна очи към изострените, застинали черти на лицето му, което сега й се стори съвсем чуждо. Хвърли поглед зад рамото му. Чудеше се коя е причината за тази невероятна метаморфоза. Видя единствено много пълен мъж да се поклаща надолу по алеята с фунийка сладолед в ръка. На врата му висеше скъп фотоапарат, но не приличаше на турист. Бялата риза, тъмните панталони и разхлабената вратовръзка изглеждаха съвсем не на място в един курорт, в който почти всички се разхождаха по къси панталони и сандали.

— Хайде — процеди Дерек през зъби и я повлече надолу. Не можеше да върви редом с него сега, когато той ускори крачка и почти побягна. Избраха един обиколен път, отправиха се по тесните, криви улички, провираха се измежду сергиите на продавачите, едва успяваха да не се блъснат в другите пешеходци.

— Дерек, какво…

— Моля те побързай. Трябва да се измъкнем оттук.

Стигнаха мотопедите и той почти грубо нахлупи каската на главата й.

— Ето, сложи това. Бързо.

Качи се на мотопеда си и го запали. Карин се подчини, без да разбира защо. С усилие закрепи чантата си под мишница и едва запали мотора. Най-после успя. Когато видя, че е готова, Дерек форсира мотора и с рев се спусна напред. Профучаваха по улиците с умопомрачителна скорост, която я накара да настръхне. И при нормални обстоятелства тесните алеи биха били опасни. Но да се придържа вляво с този мотопед, с който не беше привикнала, беше истинско самоубийство. На един ъгъл Дерек така рязко удари спирачки, че изпод гумите му излетя чакъл. Изруга и протегна напред ръка:

— Натам.

Дебелият мъж, когото бяха забелязали по-рано пухтеше срещу тях.

Последва го, без да задава въпроси и без да откъсва очи от червените стопове на мотора му. Очертанията на сградите от двете й страни се сляха в разлята линия.

Най-после стигнаха предградията, но Дерек не намали скоростта. Караше като обезумял, макар че никой не ги преследваше. Карин трепереше. Високата скорост я плашеше точно толкова, колкото и внезапната промяна в настроението му. Сепна се, когато от един двор излетя петел и застана на пътя й. Нададе пронизителен крясък и разпери криле на сантиметри през гумите й, преди в последния миг да отлети встрани.

Карин изгуби контрол над мотопеда. Сви встрани и гумите отскочиха в ръба на бордюра. Удари спирачки миг преди да се вреже в стената на една изоставена бензиностанция. Изключи мотора, почти се свлече от седалката и се запрепъва към сенчестата стена. Опря се на нея и се опита да поеме дъх. Чу спирачките на другия мотопед, но се извърна едва когато почувства ръцете на Дерек върху раменете си.

— Карин, добре ли си?

— Бих искала да зная за какъв дявол беше всичко това, и то веднага. — Очите й гневно блестяха. Свали каската и я захвърли на земята. Косата й се разпиля по раменете. — От кого бягаме и защо? Кой е онзи пълен мъж? — Ядно размаха показалец пред носа му. — И не ми казвай, че не го познаваш, защото го видях два пъти.

— Имаш право да се сърдиш.

— Дяволски прав си.

— А сърдита си дяволски възбуждаща. — Вдигна ръка и погали пламналите й страни.

Изгубила търпение, Карин гневно я отблъсна.

— Искам обяснение — изкрещя тя. — Женен ли си? Това ли е? А мъжът с апарата е частен детектив, изпратен от ревнивата ти съпруга да се влачи по петите ти?

— Не, не е детектив.

— Женен ли си?

— Никога не съм бил.

Тя се взря в лицето му и изпита огромно облекчение. Но все още обезпокоена от внезапната промяна в него, продължи да сипе въпроси.

— Наркотици? Може би си престъпник, който бяга от полицията? Търсят те заради някакво ужасно престъпление?

Той се усмихна съчувствено и поклати глава.

— Ще те разочаровам, няма нищо толкова колоритно.

— Ако причината не е, че си женен все поради някаква причина те търси… Виж, не мога да се забърквам в неприятности.

— А в какво би могла да се забъркаш? — дрезгаво попита той и жадно целуна устните й.

Тя се възпротиви, че той пренебрегва въпроса й, сърдита и на себе си, че му позволява да се измъкне. Но той беше прекалено красив, целувките му — властни и горещи. Съпротивата й постепенно стихна и не след дълго Карин застена от удоволствие. Миг по-късно тя сключи ръце зад врата му и се притисна до него.

— Искам те Карин — зашептяха устните му. — Искам те.

Почувства краката му между бедрата си, почувства го изгарящ от желание. Дланта му обви шията й, пръстите на едната му ръка притиснаха гърдите й. От гърлото му се отрони стон, които сломи волята й и я лиши и от последната капчица здрав разум.

— Ще дойдеш ли при мен довечера? — Дерек впери в нея изгладнял, поглед. — На вечеря добави бързо той.

Не беше просто покана за вечеря. Това беше покана за леглото му. И Карин го знаеше. Той я целуна леко. Устните му едва докоснаха лицето й.

— Моля те!

Тя мълчаливо кимна. Дерек я привлече към себе си и опря брада в главата й. Двамата застинаха така.

Мълчаха докато пътуваха. Но, когато застанаха един срещу друг пред вратата на бунгалото й, той плъзна поглед по тялото й. Карин имаше чувството, че я разсъблича.

— По залез-слънце ще те чакам.

Бяха оставили мотопедите си при главния комплекс А. Дерек се извърна и мълчаливо се отдалечи.

Тялото й плуваше в пот. Когато Дерек я остави, беше прекалено възбудена, за да заспи, но до залез-слънце имаше прекалено много време и нервите й щяха да се скъсат, ако не си починеше. Гимнастика, помисли си тя, физическото натоварване винаги й беше помагало. Облече трико и къси шорти и се отправи към добре оборудвания салон наблизо. Напрягаше и разтягаше мускулите си, докато изтръпнаха. Сърцето й лудо биеше след ритмичните движения. Не остана и следа от обзелата я следобед тревога. Сега стоеше облегната на покритата с червено дърво стена на сауната и се опитваше заедно с потта да изхвърли и последната капчица тревога причинена й от Дерек Алън.

Защо настъпването на нощта я безпокоеше? От какво се страхуваше? Нали затова беше дошла тук? Нали искаше да се избави от депресията, да отбележи избавлението си след развода, да изживее истинско прераждане в света на живите?

Е, днес следобед поведението на Дерек беше странно, но никой не е съвършен. Сега го чувстваше по-близък. Великолепен беше. Толкова мъжествен. Поради някаква странна причина, намираше я за привлекателна. Почувствала беше желанието в целувките му, почувствала го беше в…

Това също. Да, той беше наистина мъжествен. И тя го искаше. Защо тогава се колебаеше? Защото не знаеше нищо за него? Но нима това, което знаеше не й беше достатъчно? Нямаше изгледи то да стане начало на постоянна връзка. Едва ли някога щеше да научи повече за живота му, както и той за нейния. Ще се наслаждават един на друг, докато са заедно, раздялата им ще бъде нежна и мъчителна и никога повече няма да се видят. Това беше всичко.

Всичко?

Защо имаше усещането, че няма да е толкова просто? Защото в живота рядко се случваха прости неща.

 

 

— Уверявам ви, не зная…

— Когато ангажирах бунгалото — Дерек говореше с тон, който не търпеше възражение, помолих името ми да не бъде споменавано пред никого и ако някой позвъни и попита за мен, да не давате каквато и да е информация. Вече на два пъти излъгахте доверието, което ви гласувах — рече Дерек не беше склонен да спести неприятностите на управителя на курорта.

— Съжалявам за нежеланите инциденти, които навярно сте преживели, господин Алън, но ви уверявам, че целият персонал беше уведомен за молбата ви. Навярно тези, които са нарушили уединението ви са били информирани за местопребиваването ви от някого извън почивния комплекс. — В гласа му се прокрадна надежда.

— Може би — съгласи се Дерек кратко. Когато ставаше дума за Спек Даниълс всичко беше възможно. — Напомням ви, че не искам да бъда обезпокояван по време на престоя си тук.

— Разбирам. Ще направим всичко, което е по силите ни.

— На първо време изпратете вечеря в бунгалото ми. Искам да бъде сервирана преди залез и не желая да бъда тревожен до утре преди обед, когато искам да сервирате — закуска.

— Разбира се, господине. Вечеря за сам…

— За двама, — последва дискретно мълчание, преди главният управител да прочисти гърлото си и да каже:

— Разбира се. Ще поръчаме…

— Не. Аз ще поръчам менюто. — Той извади листа, който беше написал предварително. — Разполагате ли с всичко?

— Да, господине. Още нещо?

— О, да. Още доста неща. Надявам, че сте си взели поука. Желая напълно да се съобразите с изискванията ми всичко да бъде перфектно.

 

 

— Здравей.

Вратата на сауната се отвори и към Карин се присъедини бледа жена приблизително на нейната възраст. Карин не й се зарадва много. Беше погълната от обърканите си мисли. Но се усмихна и се опита поздравът й да прозвучи мило.

— Уф, като че ли на плажа не е достатъчно горещо — въздъхна жената и попи лицето си с кърпа. Какво търся тук? Както и да е. Зная какво правя. Свалям калории. Откакто дойдох се тъпча като вандал. Този кошмар от вечни диети! Или мечта. Не зная точно кое от двете.

— Нямате вид на човек, който се нуждае от диети.

— Благодаря, но нали знаете, да бъдеш елегантен е масова психоза. — Тя въздъхна. — Иска ми се да мога да пратя всички други жени по дяволите, да си отдъхна и да дойда на себе си. — Карин се разсмя. Жената внимателно я огледа. — Вие ли бяхте снощи с онова страхотно парче?

Ако досега лицето й не беше почервеняло от горещината на сауната, то сега с положително щеше да пламне от удоволствие.

— Да. — После се сети, че скоро щеше да бъде любовница на „страхотното парче“, потръпна и вдигна рамене. — Великолепен е, нали?

Жената до нея красноречиво изви очи.

— Възхитителен. Каква коса! И тези очи. Разбира се, аз обожавам моя Сам.

— Той тук ли е?

— Да. Дяволски се забавляваме.

— Откъде сте? — Повече от година Карин не беше разговаряла с друга жена за мъже. Откри, че този разговор между „момичета“ я забавлява.

— Синсинати. Мястото тук е страхотно, нали? Откакто сме дошли тук, Сам е непредсказуем като уличен котарак. — Изкиска се. — Харесва ми.

Карин се усмихна.

— Отдавна ли сте женени?

Младата жена избухна в смях.

— Не сме женени.

— О — прошепна Карин приглушено. — Извинявайте. Помислих си…

— Аз не съм омъжена, но Сам е. Ще умра ако жена му разбере, че сме тук. Тази кучка! Превърнала е живота му в ад.

Гласът й изтъня, но Карин не искаше да слуша повече. Според думите на младата жена съпругата беше отвратителна партия, истинска досадница, никаквица. Но Карин й съчувстваше. Дали приятелката на Уейд беше говорила така по неин адрес? Или може би и той не й беше спестил подобни характеристики? Дали по време на всичките си бизнес пътувания извън града, той всъщност не се е забавлявал с нея?

Карин се извини и се втурна към бунгалото си. Сега си спомни как рекламните брошури са попаднали в чекмеджето на бюрото й. Един ден ги беше открила в джоба на палтото на Уейд и беше решила, че се готви да я изненада с малка ваканция. Когато на шега го попита дали това не е така, Уейд призна, че наистина е искал да я изненада.

Никога не направиха това пътуване. Само седмица по-късно той си тръгна. Съвсем ги беше забравила до вечерта, в която Лари я изненада с ултиматума си. Сега осъзна, че Уейд ги е събирал не заради нея, а заради приятелката си.

Толкова по-различна ли беше от всички останали на този свят? Нима вече нямаше нищо свято? Нима бракът беше шега, а тя е единствената, която не прекрачва прага на позволеното.

Хората играеха, изпълняваха роли. Връзките помежду им бяха временни и не изискваха нищо друго, освен глад за секс. Дали нямаше някакво негласно споразумение на курорти като този да се ходи не със съпругите, а с любовниците? Или може би неженените идваха тук с единствената цел да…

Стъпките й отекнаха несигурно. А тя? Не правеше ли същото и тя? Нима не беше дошла тук, за да изживее подобна връзка? Изпита погнуса. В устата й загорча. Този сценарий не беше подходящ за нея. Мястото й не беше тук. Не можеше да играе тези игри. Кое я беше накарало да мисли, че би могла?

Чувстваше се неподготвена и непохватна в тези креватни истории. През последните два дни глупаво се заблуждаваше, че може да е привлекателна за някой мъж. Но ако тя не успя да задържи Уейд Блейкмор, който беше не особено привлекателен, не кой знае колко интелигентен и секси, как можеше да се надява да съблазни мъж като Дерек Алън?

Сякаш в сауната срещна приятелката на Уейд. Мислеше, че е излекувана от болката, но не беше така. Болката беше тук. Остра и разяждаща, стриваше крехкото й самочувствие на прах.

Влезе в бунгалото и погледът й попадна върху новата рокля в гардероба. Отиде до него и плътно затвори вратата. Тази вечер нямаше да се срещне с Дерек. Няма защо да се заблуждава. Утре ще събере нещата си и ще се прибере. Ще се върне във Вашингтон, откъдето изобщо не трябваше да тръгва.

Изкъпа се, навлече една стара плажна рокля и се изтегна на леглото. Телефонът иззвъня няколко минути по-късно. Не му обърна внимание. На всеки пет минути той отново иззвъняваше. Изключи го, отхвърли и всяка мисъл, която беше прекалено болезнена, за да се занимава с нея. Лежеше неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана и в нея цареше пълен покой.

Остана така докато не чу потропването по бравата на външната врата. Повдигна се на лакти само миг преди да разпознае Дерек Алън в тъмната сянка зад прозрачните завеси.

— Върви си — извика тя.

— Какво става? Защо лежиш тук в тъмното?

— Нищо не става. Просто искам да остана сама.

— Защо не вдигаш телефона?

— А ти защо не спря да звъниш?

Вече явно ядосан, Дерек влезе в стаята. Мислеше, че е болна или ранена. Откритието, че просто е в лошо настроение едновременно го успокои и разгневи.

— Исках да разбера какво те бави.

— Няма да дойда.

— Виждам това, по дяволите — той седна с прегънат крак върху леглото и се наведе към нея. — Поканих те, ти каза да. Невероятно грубо е да оставиш някой да те чака и притеснено да се криеш и дори да не се обадиш и да обясниш какво е станало.

— Виж какво, съжалявам — в гласа й почти прозвуча разкаяние. — Щях да ти се обадя, но не исках да разговарям с теб. Надявах се да схванеш намека и да се откажеш.

Той високо се изсмя.

— Днес веднъж вече ти казах, че никога няма да те пусна. — Дерек протегна ръце към нея, но тя го отблъсна.

— Остави ме, Дерек. Не искам да вечерям с теб. Не искам да имам нищо общо с теб. С който и да е мъж. А ако не си тръгнеш, ще извикам управителя.

Отново се разсмя.

— Уверявам те, управителят ще остане съвсем безразличен. Ако му покажа обръч, ще скочи през него.

Тя му се озъби.

— Предполагам очакваш същото и от мен?

Върху устните му бавно изплува чувствена усмивка.

— Карин скъпа, съпротивлявай се ако искаш. Това ще направи всичко по-вълнуващо. — Той я взе на ръце и я вдигна от леглото. После премина през завесите сякаш те бяха от дим и я отнесе навън.