Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Теръл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way the Cookie Crumbles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Такъв е животът

Издателство „Музика“, София, 1992

ISBN 954–405–013–2

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов

Глава девета

Тики Едрис излезе от боксчето с каничка кафе. Постави кафето на масата. Беше спал лошо и нервите му бяха опънати. Лежеше в леглото и мислеше за сегашното си несигурно положение. Тревожеше го мисълта, че е принуден да напусне дома си, заради този безотговорен, неблагодарен, кучи син. Докато наливаше кафето в чашите, погледна към Алжир с едва прикрита омраза.

Алжир беше седнал на един фотьойл и пушеше. Той също спа зле през изминалата нощ и имаше сенки под очите. Поглеждаше непрекъснато часовника, чакаше новините в 7:34.

— Още ли не е дошъл вестникът? — обърна се той настоятелно към Едрис и се протегна за кафето.

— Не!

Едрис отиде при барчето и си наля щедра порция коняк в кафето.

— Дай и на мен коняк — каза Алжир.

Едрис му подаде бутилката. Докато наливаше, той погледна часовника си. Беше 7:27. Спрял ли е този часовник? Изруга нетърпеливо.

— Ох, отпусни се — възмути се Едрис. Казах ти, в безопасност сме. Хамилтън ми каза, че копоите не са открили никаква следа. Той мисли, че никога няма да успеят да я идентифицират.

— Остави го този пияница! Какво разбира той от тези работи?

Алжир сръбна от кафето, пресегна се и щракна радиото.

Двамата търпеливо изчакаха края на танцовата мелодия, а след това с още по-голямо нетърпение политическите новини. Накрая схванати от напрежение чуха говорителят да прави съобщение: „Има нови разкрития по убийството «Кораловия залив». Полицията издирва Филип Алжир, ползващ още името Хари Чеймбърс, последен известен адрес хотел «Регент», Парадайз Сити. Показанията му биха помогнали на следствието. Отличителни белези: висок метър и осемдесет, тежи около 90 кг, има широки рамене, рус, с тънки мустаци, сини очи и трапчинка на брадата. За последен път е видян с бежов костюм и шоколадовокафява сламена шапка с червена панделка. Карал е спортен буик в два цвята — синьо и червено, номерът на колата е NY 4599. Ако някой може да даде информация за това лице, моля да се обади незабавно в полицията на Парадайз Сити 0010.“

И двамата седяха зашеметени около тридесет секунди. В това време само танцовата музика от радиото запълваше тягостното мълчание. Алжир пръв дойде на себе си. Сипейки ругатни, той хвърли кафе то си върху Едрис. Чашата експлодира на парчета върху гърдите на Едрис, горещото кафе изплиска лицето му.

— Отрепка! — кресна Алжир, скачайки от мястото си. — Ще те убия за това! Проклет да си! Ще измъкна смрадливото ти сърце!

Едрис се смъкна от канапето, когато Алжир се втурна към него. Бърз като гущер, той успя да избегне протегнатите му ръце. Спусна се в спалнята, тръшна вратата и я заключи.

Псувайки Алжир блъсна с рамо вратата, тя се разтресе, но издържа. Отдръпна се, дишайки тежко, и свирено погледна вратата със стиснати юмруци. Изведнъж целият удар на съобщението, сякаш се стовари отгоре му. Имаше чувството, че ще повърне. Седна преглъщайки яда си. Изби го студена пот и зъбите му започнаха да тракат.

Оглупял от страх, сигурен; че Алжир ще го убие щом се добере до него, Едрис се втурна към скрина и дръпна най-долното чекмедже. Отчаяно затърси пистолета, който бе скрил там. Не можа да го намери. Изхвърли всичко и се увери, че пистолетът липсва. Сигурно го е взел Алжир, помисли си той. Друг не може да е. Краката му трепереха и той седна на леглото. Втренчил беше поглед във вратата, като птица озовала се лице в лице със змия.

Едва след двадесет минути, като изпи половината от бутилката с коняка, Алжир започна да се окопитва.

Още не са ме хванали, каза си той. Бъркотията беше голяма, но още имаше шанс, ако измисли нещо рационално. Полицията ще заварди аерогарата и жп. гарата, ще следи за буика по пътищата. Със заминаването за Хавана се размина. Дори да не наблюдаваха пътищата, той не би посмял да ползва буика, в момента безопасно скрит в гаража на Едрис.

Проклетото джудже го вкара в този капан и той е длъжен да го измъкне оттам!

Изправи се и отиде до вратата.

— Хайде, Тики, излизай оттам — каза той. — Няма нищо да ти направя. Трябва да говорим. Хайде излизай!

— Оставам тук — отговори Едрис. — Нямам ти никакво доверие.

— Не ставай глупак. Губим време. И двамата сме в тая каша, трябва да се оправяме.

Едрис се колебаеше. Гласът на Алжир не звучеше вече сърдито. Знаеше, че той бързо кипва, но и бързо му минава. Хубаво щеше да е, ако пистолетът беше у него. Облече си друг костюм. Когато Алжир отново извика, Едрис отключи и внимателно открехна вратата.

Алжир се беше изправил в средата на стаята. В дясната ръка държеше, пистолета на Едрис насочен надолу.

Едрис се спря. Лицето му се сгърчи като видя пистолета.

— Не се бой, страхлив урод, — изсъска му Алжир. — Няма да те закачам.

— Дай ми пистолета! Мой е! — каза Едрис, пристъпвайки напред.

— По-сигурен ще си без него — каза Алжир, пускайки пистолета в джоба си. — Сядай долу! Трябва да говорим.

Едрис седна. Чудеше се, как ли полицията се е добрала до Алжир. Знаеше, че щом хванат Алжир, той ще проговори. Нямаше никакви скрупули, че ще повлече и него, сигурен беше в това. Имаше един, само един изход. Да издебне, когато Алжир не е нащрек и да го убие, преди полицията да го е пипнала.

В момента Алжир му казваше:

— И двамата сме вътре, Тики. Изглежда не са се добрали до теб, иначе щяха да са вече тук. Изглежда и за Айра не знаят нищо. Не биха скрили такава новина. Все още имаме много малък шанс да осъществим удара. Можем да тръгнем с твоята кола. Ако стигнем до Маями, там познавам човек, който ще ни покрие, докато опасността отмине. Той има връзки и може да ни качи на кораб за Куба, но ще ни струва много пари. Преди да тръгнем, трябва да приберем всички пари. Имам предвид парите на Гарланд.

Едрис го зяпна. Чуваше го какво казва, да вземат всичките пари, от банката! Това беше лудост!

— Не можеш да отидеш в банката, дебела главо! — озъби се той. — Ще те познаят.

— Кой ти казва, че ще ходя аз? Докато не дойде време за тръгване, аз оставам тук — каза Алжир и посочи телефона. — Обади се на Айра! Кажи и че ще я чакаш в кафето срещу банката след половин час. Нали вчера ми каза, че ако аз се откажа ще я накараш тя да изнесе парите. Точно това ще направиш. Не ме е грижа, как ще я убедиш, проблемът си е твой! Кажи й да ги извади щом слезе в трезора. После да измисли някакво извинение за пред охраната и да излезе от банката. Ти ще я чакаш в кафето. Хайде, обади се!

Едрис се колебаеше.

Ругаейки Алжир измъкна пистолета от джоба си и го насочи към Едрис.

— Ако не го направиш ще те убия! Да те вземат мътните! Едрис бавно отиде до телефона. Погледна в бележника и набра номера. Обади се женски глас.

— Дома на мистър Девън, моля.

— Искам да говоря с мисис Девън — каза Едрис. Жената го помоли да почака. След малко се обади Айра.

— Тики се обажда — каза Едрис. — Искам да дойдеш в кафето срещу банката след половин час.

— Защо? — остро запита Айра.

— Остави това защо! Прави каквото ти казвам иначе ще съжаляваш — каза Едрис и затвори.

Алжир се изправи. Той още държеше Едрис на прицел.

— Тики, искам да ми дадеш твоя дял от парите на Ванеси.

Двадесет и пет хиляди. По-бързо! Ще ги държа за гаранция, че няма да ми изиграеш номер с парите на Гарланд. Донеси парите!

Едрис видя заплахата в очите му и не се и опита да спори. Издърпа едно от чекмеджетата, извади от дъното дебел запечатан плик и го хвърли на Алжир.

Алжир разкъса плика и се увери, че това са парите на Ванеси. Сложи ги в джоба си.

— Ще ти ги върна, Тики. Сега изчезвай! Времето тече.

Със затаено в сърцето решение да убие Алжир при първа възможност и със сгърчено от ярост лице Едрис излезе, затръшвайки вратата след себе си.

 

 

Джо Биглър седеше на бюрото с изопнато лице и с хлътнали от безсънието очи. Не беше мърдал от бюрото вече осем часа. Оправяше се с рапортите, телефонните обаждания и съобщенията по радио централата във връзка с Алжир и убийството в „Кораловия залив“.

Беше разпратил всички за проверка на този поток от информация. Останал сам в стаята, мечтаеше някой да се появи и да го изпрати за кафе.

Телефонът иззвъня за дванадесети път през последния час. Мърморейки той вдигна слушалката.

— Ти ли си, Джо? Обажда се Олдуик от охраната на Флорида Сейф Дипозит.

— Здравей, Джим, какво има?

— Този мъж, Алжир. Тук го познаваме. Има нает сейф при нас и идва всеки ден.

— Така ли? — Биглър се заинтригува. — За какво му е да наема сейф?

— Казал е, че всяка вечер играе в казиното… такава му е версията. Регистрирал се е под името Лоусън Форестър, но по описанието съвпада. Познах го на снимката във вестника. Със сигурност е той.

— Виж какво, Джим, ще изпратя някой, щом имам възможност. Може в сейфа да има нещо, което трябва да се види.

— Няма да може без неговия ключ.

— Не може ли да разбиете сейфа?

— Това само мистър Девън може да реши.

— Добре, щом някой се появи ще го пратя при вас. Ако Алжир дойде преди това, ще го задържите, нали?

— С голямо удоволствие. Довиждане, Джо и не се преуморявай — Олдуик се сбогува и затвори.

Биглър си записа в бележника. Телефонът иззвъня пак и той вдигна слушалката с рязко движение.

 

 

Айра влезе в кафето. Спря се, за да привикне със слабото осветление след ослепителното утринно слънце вън. Видя Едрис да й маха от дъното на бара и неохотно тръгна към него.

Разбра, че се е случило нещо лошо. Личеше по поведението му и напрежението на лицето му. Полазиха я студени тръпки по гърба. Не си казаха нито дума, докато барманът вземаше поръчката.

Имаше късмет, че Мел не беше слязъл за закуска, когато Едрис позвъня. Щеше да я пита защо тръгва толкова рано. На мисис Стърлинг каза, че има среща и не може да чака за закуска. Беше тук и не можеше да си представи, какво ще иска Едрис. Като видя как очите му шарят и капчици пот избиват по ниското му чело, изпита страх.

Без да губи време за обяснения Едрис я попита:

— Видя ли вестниците тази сутрин? Тя поклати отрицателно глава.

— Фил го е закъсал. Полицията го търси. Нямаме много време, малката, така че слушай внимателно. Ти ще изнесеш парите на Гарланд — той бутна към нея ключа, който Алжир беше приготвил.

— О не! — каза Айра отдръпвайки се назад.

— Млъквай! Алжир не може да ги вземе. Той трябва да се крие, така че ти ще го направиш.

— Не мога! Много е опасно!

Едрис я гледаше, като освирепяло животно в клетка.

— Не ми обяснявай! Той извади от задния си джоб вестника, който беше взел със себе си и каза:

— Виж какво пише.

Тя видя снимката на Алжир на първата страница и написаното с големи букви. С ужас зачете, че го издирват във връзка с убийството в Кораловия залив.

— Алжир! Убийство!

Тя гледаше тъпо Едрис.

— Не разбирам. Той ли…?

— Време е да разбереш — каза Едрис със съскащ шепот. — Това бяха глупости, дето ти разказах за Норена, че се е удавила. Тя стоеше на пътя ни. Преди да те посрещне от аерогарата Алжир я взе от колежа и я уби. Глупакът не я е заровил, както трябва и са открили трупа и.

Айра чувстваше, че ще припадне. Стисна с две ръце края на масата, опитвайки се да се овладее. Кръвта се отдръпна от лицето и.

— Сега са по следите му — продължи Едрис наблюдавайки я. — Трябват му пари, за да изчезне бързо. Ти ще му ги донесеш или всички сме в кюпа. Разбираш ли? Ако го хванат той ще изпее всичко и двамата с теб сме загинали.

— Няма да го направя — каза Айра с пресипнал глас. — Нямам нищо общо с това. Нищо не съм знаела…

— О, я си затваряй устата! Ще го направиш! — каза злобно Едрис. — Можеш ли да си представиш, че някой ще ти повярва, че не си знаела? Това ще е обвинение в грабеж с убийство и ти си съучастник. Ще получиш доживотна присъда. Аз и Фил — газова камера, но ти ще прекараш дните си в друг вид камера с решетки. Лично аз предпочитам газовата.

Айра потрепери.

— Помисли. Изнасяш парите и оставаш на чисто — каза Едрис. — Никога няма да разберат коя е убитата, докато не хванат Алжир. Аз заминавам, но ти можеш да останеш. От цялата работа намазваш ти. Можеш да си запазиш дома и да останеш чиста стига да ни снабдиш с пари. Не го ли разбираш това? Това е големият ти шанс, но трябва да си го платиш. — Той погледна часовника си. Беше 8:50. — Кажи, че ще го направиш!

Айра дълго мълча. Би направила всичко само да може да се отърве от тези животни…

Накрая кимна с глава.

— Ще се опитам — каза без да го погледне.

— Ще успееш и още как. Слушай, направи го щом слезеш в трезора. Пъхни ги в бикините си. Обади се на когото трябва, че не ти е добре, че сигурно си се натровила от храна или нещо такова. Искай разрешение да се прибереш у дома. Ще те чакам тук. Даваш ми парите и си свободна. До единадесет часа аз и Фил ще изчезнем от Парадайз Сити. Разбираш ли сега?

Шокът и паниката бяха отминали. Каза си, че този шанс е или всичко, или нищо. Веднъж да се отърве от тези двамата, тя наистина би могла да запази сегашния начин на живот, който бе започнала да цени толкова много.

— Ще го направя. — Ще ви донеса парите — каза Айра с притаен дъх и се изправи.

Едрис я гледате.

— Ще те чакам тук. Помни, че ако се подхлъзнеш сме загубени… помни го.

Тя излезе и с несигурна походка прекоси улицата. Чувстваше се зле. Започваше да осъзнава, че Алжир всъщност бе убил дъщерята на Мел. Ако Мел научи, не би повярвал, че тя няма нищо общо с убийството. Трябва да вземе парите и да се отърве и от двамата. Ами ако ги хванат! Потръпна при мисълта, че може да се наложи да обяснява и убеждава Мел и полицията, че няма нищо общо с убийството на Норена. Прав беше Едрис, нямаше да повярват.

Следващият час мина агонизиращо бавно. Седя на бюрото си в счетоводството и безцелно прелистваше папка с документи. Беше твърде изплашена, за да върши нещо. Една от колежките й спря при нея и я попита не е ли зле.

— Норена, изглеждаш ужасно. Не мислиш ли, че трябва да си отидеш?

— Нищо ми няма — кратко отговори тя. — Не се безпокой.

Момичето я погледна отново сви рамене и отмина.

Когато стрелките на часовника застанаха на 9:45, Айра се изправи и пресече фоайето към входа за трезора. Олдуик не беше там и това я озадачи. Колегата му отключи решетката.

— Къде е Олдуик? — попита го тя, докато той буташе решетката.

— Зает е — сухо отвърна той, докато и подаваше проходния ключ.

Айра бързо слезе по стълбите и щракна осветлението. Когато отиде на бюрото си, спря и се ослуша. Усещаше само биенето на сърцето си. Устните и бяха пресъхнали от напрежение. Откъм фоайето се чуваха гласове и стъпки и тя тръгна бързо към сейфа на семейство Гарланд.

Извади ключа, който Едрис и даде, пъхна го в първия секрет и завъртя ключа. След това с проходния ключ отключи и втория секрет. Погледна през рамо към дългия коридор. Не се виждаше никой. Тя дръпна вратата и грабна плика, който преди няколко дни сама бе поставила там. След това затвори и заключи вратата на сейфа.

Вдигна си полата и постави плика в бикините си, като го притисна към корема с ластичния колан. След това си оправи полата.

Върна се на мястото с пребледняло от страх лице и с треперещи ръце. Постави проходния ключ обратно в чекмеджето и го заключи. Малко след това при нея слезе Олдуик.

— Добро утро, мис Девън, — поздрави той, гледайки я директно. — Мистър Девън ви вика в кабинета си. Трябва да се качите веднага. — Той отново я погледна. — Зле ли сте мис?

— Няма страшно, нещо не се чувствам добре. Баща ми ли ме вика?

— Да, мис.

— Проходният ключ е в чекмеджето, ще оставя ключа в ключалката — каза тя и бързо тръгна нагоре. Качи се, почука на вратата на Мел и влезе. Спря щом видя, че той не беше сам. Детективът втора степен Том Лепски стоеше изправен до прозореца и гледаше към нея. Разбра веднага, че е детектив и само с усилие на волята продължи да върви.

— Викал си ме, татко?

— Да — каза Мел, изправяйки се. — Това е детективът Лепски от полицейското управление. — Като видя изплашеното и лице, той продължи усмихнат: — Няма нищо страшно, мила. Той иска само да ти зададе няколко въпроса. Смята, че ще можеш да им помогнеш… само няколко въпроса.

Лепски се озадачи. Защо беше така видимо изплашена? Изглеждаше като болна… сякаш всеки момент ще припадне. Защо?

— Седнете, ако обичате, мис Девън, — каза той с по-мек от обикновено глас. — Няма много да ви задържа.

Това е момичето, мислеше той, което трябва да носи постоянно очила, а тя дори в банката не ги носи!

Айра седна на стол до бюрото на Мел. Стисна треперещите си пръсти между коленете и си наложи да издържи на погледа му.

— Виждали ли сте този мъж? — попита Лепски, показвайки й снимка на Алжир.

Айра погледна снимката и кимна с глава.

— Да. Това е мистър Форестър.

— Той често ли посещава банката, мис Девън? — Лепски прибра снимката и извади бележник.

— Всеки ден.

— Отивахте ли с него, за да отключвате сейфа му?

— Да, разбира се.

— Имали ли сте възможност да надзърнете вътре?

— Не. Щом отключвах първия секрет, винаги го оставях сам.

— Дал ли ви е по някакъв начин да разберете, какво оставя там и какво взима?

— Не.

Когато поставяше въпросите, Лепски записваше в бележника, както въпросите така и отговорите. Неочаквано му бе хрумнала идея и искаше да опита.

— Той е напуснал хотела си на девети този месец, не ви ли е дал новия си адрес, мис Девън?

— Не.

— Да е споменавал по име някой от своите приятели?

— Не.

Лепски й зададе въпроса си за уловка:

— Споменавал ли е името на д-р Уайдмън от Маями.

— Не.

— Вие познавате ли д-р Уайдмън, мис Девън?

Айра изтръпна. Гледаше го как записва в бележника с безизразно лице.

— Не, не го познавам.

— Никога ли не сте чували за него?

— Не.

Виж, каква стана тя, мислеше си Лепски. Уайдмън има нейния картон в картотеката си. Той е предписал очилата, а тя сега твърди, че никога не е чувала за него. По дяволите, какво става? Спокойно, си каза той. Не се захващай с нещо, което не можеш да свършиш. Знаеше, че Мел озадачено го наблюдава.

— Когато Форестър идваше в банката, носеше ли куфарче?

— Да.

— Не сте имали представа, какво има вътре?

— Не.

Лепски си записа нещо. После вдигна погледа си и се усмихна.

— Това е всичко, мис Девън. Прегледайте, написаното и ако вярно съм записал всичко, моля подпишете се. Той подаде бележника и Айра неохотно го взе.

— Що за идея? — остро реагира Мел. — Тя не е правила изявление. За какво трябва да се подписва?

Лепски му се усмихна простодушно.

— Нова разпоредба, мистър Девън. Нищо особено, само за по-голяма точност на рапорта.

Мел направи гримаса и окуражаващо се усмихна на Айра.

— Прочети го тогава, мила, и се подпиши.

Айра прочете написаното с дребен, четлив почерк. Инстинктът и за опасност задейства. Знаеше, че влиза в капан, но не знаеше точно какъв.

— Да, вярно е записано — каза тя и взе химикалката, която Лепски й подаде. Тя се разписа под написаното.

Лепски се изправи, взе листа и благодари. Няма нищо нередно със зрението на това момиче, мислеше той. Какво ли значи всичко това?

— О, само още един въпрос, мис Девън. Да знаете нещо за момиче на име Айра Марш?

Айра, като че се смали в стола си. Лицето и толкова пребледня, че Мел рязко се изправи.

— Не… не… никога не съм чувала за такова момиче!

— Зле ли си Норена? — изплаши се Мел и тръгна към нея.

— Не, татко. Чувствам се ужасно — каза Айра. — Сигурно е от храната… може ли да се прибера у дома? Ще се оправя, само малко да полегна.

Мел погледна Лепски.

— Ще тръгвате ли, господин полицай? Виждате как е тя.

— Разбира се, разбира се — каза Лепски. — Съжалявам. — Със светнали от възбуда очи той излезе от кабинета.

— Ще изпратя някой да те придружи до дома, скъпа, — каза Мел. — Толкова съжалявам. Сега се успокой…

— О, не се паникьосвай — каза Айра, идвайки на себе си. Тя се изправи. — Не искам никой да ме изпраща… Не съм тръгнала да умирам! — Тя се обърна и бързо напусна стаята, оставяйки го да гледа с недоумение след нея.

Тики седеше, клатейки късите си крака. Лицето му се бе изпотило, хитрите му подвижни очи постоянно поглеждаха часовника. Още колко ще се бави, чудеше се той. Беше вече 10:43. Дали не се е случило нещо? Дали не са я сбарали пред отворения сейф?

Тогава я видя да влиза. Вървете с вдигната глава, пребледняло лице и сериозен поглед. Идваше без да бърза по пътеката между масите. Напомни му за времето, когато я видя за първи път: дръзка, самоуверена и твърда като закалена стомана. Той избърса лицето си, без да сваля поглед от нея. Тя опря ръце на масата и се наклони към него. Сините и очи искряха.

— Взе ли парите? — попита я Тики, чудейки се на промяната и усещайки смътно неприятности.

— Въпроси ще задавам аз — каза тя вместо отговор. — Ти ли уби сестра ми?

Едрис трепна и изсъска.

— Какво общо има това? — настоя на своето той. — Тя и без това щеше да умре. Аз не я убих! Помотах и да измине края на пътя, който си бе избрала. Теб какво те е грижа? Взе ли ги?

— Бележката за самоубийството ти ли написа?

— Да… и какво от това? Аз написах и другите писма, така че почеркът да съвпадне. Взе ли парите, да те вземат дяволите?

— Ти ли уби любовника и?

— О, я престани! Ако толкова искаш да знаеш, Фил го ликвидира. Трябваше да го направим, малката. И двамата стояха на пътя ни. Той удари по масата с малкия си юмрук. — Взе ли парите?

— Взех ги. В банката беше дошъл един полицай и ме попита познавам ли момиче на име Айра Марш.

Лицето на Едрис увисна.

— Да, малко човече, — тихо каза Айра. — Няма да се бавят още много. Колко смахната съм била, да се хвана с вас? Колко луда съм била? Те се досещат. Може би след няколко часа… не повече.

Едрис се смъкна от стола.

— Дай парите! Ти идваш с мен. Все още можем да се измъкнем с теб. Още имаме шанс. Хайде… дай ми парите!

— Върнах ги в сейфа. Защо да си утежнявам положението? Довиждане, Тики. Няма да е за дълго. Ще се видим в полицейското… — Обръщайки се тя излезе навън в ослепителното утро.

 

 

Джес Фар седеше в наетата кола с отпуснати върху волана ръце и озадачено наблюдаваше, как Айра напуска кафето.

Беше паркирал под палмите преди час. Видя Тики Едрис, да влиза в кафето. После и Айра, която на излизане изглеждаше така, сякаш светът се е разпаднал на парчета. Отиваше към банката.

Чакаше Едрис да излезе, но това не стана. Всичко това го озадачи. Защо вместо Алжир дойде Едрис? Не му мина през ум да купи вестник. Никога не четеше вестници.

Запали цигара и се намести по-удобно в колата. Мина час и три четвърти. Започна да губи търпение. Ако продължи да стои на това място, някой полицай може да полюбопитства и да си докара неприятности. И точно, когато реши да се премести, видя Айра да излиза от банката и бързо да отива към кафето. Направи му впечатление видимата промяна в нея. Това беше Айра от онова време в Ню Йорк, походката, дързостта, стойката на тялото и. Гледайки я как влиза, той хвърли недопушената цигара през прозореца. Сигурно е взела парите на Гарланд, помисли си той. Беше сигурен, че го е направила. Протегна се и включи двигателя. Тя остана вътре само няколко минути. Излезе и тръгна към служебния паркинг на банката. Когато Айра се скри зад банката, излезе Едрис с тромавата си походка.

Джес се вторачи в него, така както и минувачите. Джуджето изглеждаше като обезумяло. С побеляло, като восък лице и с конвулсивно потръпващи устни. Ръцете му висяха отстрани като току-що уловена риба. Едрис тръгна към колата си.

Какво, по дяволите, ставаше, питаше се Джес? Когато Едрис затръшваше вратата на минито, той излизаше от паркинга.

Едрис тръгна по посока към Сийкъм.

Джес караше след него.

Лепски спря до колата. Колебаеше се. Трябваше да поеме още един малък риск, за да се успокои. Дали да го поеме? Ако не се получи, шефът няма да се зарадва много, но ако се потвърди тогава…

Лепски бързо взе решение. Влезе в колата и потегли, като караше внимателно и бързо към магистрала 4А, посока Маями.

Щом се измъкна от задръстването и излезе на магистралата, погледна часовника си. Беше 10:36. Трябваше да се върне в управлението до 11:30. Разполагаше с малко време, но трябваше да успее.

Забеляза един полицай от пътното управление, който седнал отстрани на седалката на мотора си наблюдаваше движението. Лепски спря зад него.

— Здравей, Тим, — викна той. — Трябва спешно да проверя нещо, ще ми разчистваш ли пътя? Първата спирка, Греъм Ко Ед Колидж, Маями. Дай да го направим за тридесет минути.

Полицаят се усмихна и натисна педала.

— Едва ли ще успеем — каза той. — Тридесет и осем минути и половина, ако ме следваш.

Лепски кимна и го пусна напред. После веднага го последва. Полицаят пусна сирената и колите отпред се изтеглиха вдясно.

Като натисна педала на газта до дъно, Лепски помисли за Теръл. Щеше да му хвръкне шапката, ако можеше да го види как в този момент лети по магистралата със 190 км. в час.

Дългата магистрала, сякаш се стопяваше под летящите колела. Колите, които задминаваше се отдръпваха от въздушната струя, която ги удряше при задминаването. Беше се привел и здраво стискаше волана. Очите му бяха приковани в мотора отпред. Спазваше дистанцията от около петдесет метра и когато моторът отпред постепенно намали скоростта, му мина мисълта, че едно спукване на предна гума, би му спечелило много скромен ковчег и дълбока дупка в земята.

След двадесет минути бяха стигнали края на магистралата и полицаят му подаде знак с ръка да намали скоростта. Влязоха в покрайнините на Маями с около 110 км в час. Тази скорост беше пълзене в сравнение със скоростта по магистралата.

Шестнадесет минути по-късно, караха нагоре по пътя за Греъм Ко Ед Колидж.

Лепски спря пред входа и слезе. Краката му леко трепереха. Той се усмихна на Тим, който му отговори със същото.

— Беше чудесно, Тим, — каза той. — Ще повторим изпълнението на връщане. Искам да ме върнеш обратно като свърша.

— Окей, — каза Тим. — На връщане ще спестим няколко минути, няма да е толкова натоварено.

Лепски се изкачи по стълбите и натисна звънеца. Отвори му д-р Греъм.

— Добро утро — поздрави Лепски. — От полицията на Парадайз Сити съм. Искам да ви задам няколко въпроса. Мога ли да вляза?

Греъм се отдръпна и му направи път да влезе.

— Надявам се, няма да ме забавите много — каза д-р Греъм, водейки го към кабинета. — Имам насрочена среща.

— Няма да се бавим, сър, — каза Лепски докато сядаше на посочения от Греъм стол. — Правя разследване за ваша ученичка: Норена Марш Девън.

Греъм го погледна изненадано.

— Тя вече не е при нас. Тя…

— Да. Знам за това. Кажете ми, докторе, тя носеше ли очила?

— Да.

— Би ли могла да чете без тях?

— Не, разбира се. Трябваше постоянно да е с тях. Не ви разбирам. Какво…

— Рамките на очилата, бяха ли сини, пластмасови?

Греъм го гледаше озадачено.

— Доколкото си спомням… да бяха сини. Не зная дали бяха пластмасови. Може ли да ми обясните, защо ми задавате тези въпроси?

— Имаме причини да мислим, че именно Норена е убитото момиче в „Кораловия залив“ — каза тъжно Лепски.

Греъм изтръпна шокиран.

— Боже, милостиви! Какво ви кара да мислите…

— Аз ще задавам въпросите — твърдо каза Лепски. Той извади от портфейла си снимката на Алжир. — Виждали ли — този мъж?

— Да, защо? Това е мистър Тебъл, адвокатът на майката на Норена.

Лепски си пое дълбоко въздух. Значи беше прав!

— Имате ли снимка на Норена Девън?

— Да. Имам. Правим снимки в края на всеки семестър — отговори Греъм. Изправи се и отиде при шкафа с папките. След малко извади една снимка.

Прекоси стаята и я подаде на Лепски.