Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Теръл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way the Cookie Crumbles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Такъв е животът

Издателство „Музика“, София, 1992

ISBN 954–405–013–2

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов

Глава пета

На следващата сутрин в 9:15 Мел седеше в кабинета си. На бюрото пред него беше поставена пощата и други документи за преглеждане. В момента, когато се протягаше да види листа със сведението за борсата, той чу леко почукване на вратата, която водеше за личния му асансьор — врата, която ползваше много рядко. Предпочиташе централното стълбище, така имаше възможност пътьом да разменя реплики със служителите в банката.

Никой не беше чукал на тази врата и той учудено се обърна. Не беше сигурен, че е чул добре. Почукването се повтори. Раздразнен помисли колко е неприятно това и че секретарката му, мис Ашли, ще трябва да се погрижи за това. Протегна се да натисне звънеца и чу тихия глас на дъщеря си:

— Татко… аз съм.

Мел се усмихна. Изправи се и нетърпеливо погледна към вратата, водеща към асансьора. Ако мис Ашли знаеше, че го безпокоят по това време, ще бъде шокирана и възмутена, но шумът от пишеща машина показваше, че в момента е заета. Той отиде и отвори вратата.

Айра се вмъкна при него. Сините и очи го гледаха добродушно. Усмихваше му се доверчиво. Беше в небесносиня рокля с бяла яка и ръкавели. Талията и бе стегната с широк черен лачен колан. От нахлулото през огромния прозорец слънце, русата и коса блестеше като полирана мед.

— Знам… знам… — каза тя, мъчейки се да сниши глас. Знам, че не бива да те безпокоя в този ранен час. Зная, че мис Ашли ще си глътне протезата, ако знае че съм влязла така, но трябваше да поговорим.

— Предполагам ти е известно, че в момента нарушаваш едно от най-свещените правила. Идваш тук в тоя ранен час и използваш личния ми асансьор? — каза Мел, вече седнал на бюрото си.

Айра бутна настрана купчина документи, подскочи и седна на бюрото му. Оправи полата си. Мел си помисли, че е възхитителна. Усмивката и отиде право в сърцето му.

— Повече никога няма да го правя, сега просто се налагаше — обеща тя. — Дорис Кърби е имала инцидент и искам да я заместя долу в трезора.

Мел се облегна назад.

— Откъде знаеш за това? Нещо сериозно ли е?

— Долу всички говорят за това — с лекота каза Айра. Доста сериозно е. Счупила си е ръката и три ребра. Паднала е глупаво, миналата вечер, по стълбището на блока си. — Слушай, нека друг път съжаляваме за Дорис. В момента по-важно е аз да я заместя. Затова съм дошла при теб. Кажи на Крошуър аз да я заместя. Направи го преди да е имал време да реши друг да отиде долу.

— Аз със сигурност няма… започна твърдо Мел, но тя му запуши устата с ръка.

— Не бързай да казваш нещо, за което после ще съжаляваш, миличък татко. Изслушай ме. Ако искаш да съм от истинска полза за теб и банката, трябва да се запозная с по-важните ви клиенти. Нали в края на краищата съм твоя дъщеря. И на тях ще им е интересно да се запознаят с мен. Не можеш да очакваш от мен да съм заинтересована от работата, докато не познавам някои от клиентите, нали? Като ги познавам, работата ми ще стане по-жива. Старият Крошуър ще се затрудни да й намери заместник, защото доста от хората са в отпуск. Освен това трябва да се съобразява и със сигурността. Нали съм ти дъщеря, той няма да има нищо против аз да я заместя. И така виждаш как аз ставам единствения избор, още повече, че нямам нищо против.

Мел я гледаше и мислеше, колко много прилича на Мюриъл. Почувства остра болка от това, че бракът му не бе потръгнал. Норена имаше същата крехка красота, същата упоритост и пресметната убеденост, която Мюриъл използваше, за да постигне своето.

— Няма много да ти е забавна работата на Дорис. Ще трябва да стоиш пред трезора през целия ден. Бързо ще ти омръзне.

— Да не мислиш, че с компютъра е много интересно? — попита Айра повдигайки вежди. — Трябва ли да ти напомням, татко, че не съм дошла да работя тук за развлечение. Тук съм, за да набера опит в банковото дело.

— Моля те, недей — каза усмихнат Мел. — Не мисли, че ще повярвам на това. Кажи, защо искаш да работиш при трезора?

Тя издържа на погледа му, много сигурна, че може да се справи с този красив мъж.

— Искам да се запозная с някои от най-богатите мъже на света… затова. Те са неизвестна порода за мен. Искам да ги изучавам, да ги чувам как говорят, да се уча от тях.

Мел се поколеба, после сви рамене. Идеята и може да се окаже добра. Беше поласкан от интереса, който тя проявяваше.

— Не зная, какво ще каже Крошуър — колебливо каза той.

— Не го питай, татко, нареди му. Ти си движещият тук. Не трябва да питаш. Ти даваш нарежданията — тя се протегна, вдигна телефона и каза на телефониста. — Свържете, мистър Девън с мистър Крошуър, моля, — после му подаде слушалката със замах и умоляваща усмивка.

През обедната почивка Айра излезе от банката и се отправи с колата по крайбрежната улица. Умело се измъкваше от задръстванията, пренебрегвайки мъжките погледи и подсвирквания. В края на булеварда зави в тясна улица и спря пред малка пицария. Паркира колата отпред.

Влезе в задименото заведение и се отправи към бара в дъното. Алжир седеше там и пушеше. Пред него имаше чаша мартини. Айра седна до него и си поръча чаша кола, която Алжир неохотно плати. Когато барманът се отдалечи, тя си отвори чантата, извади малка картонена кутийка и я бутна към него.

— Това е отпечатък от проходния ключ — каза тя, без да го поглежда. — Кажи на Тики, че нямам проблеми. Щом взема отпечатъци, ще ви се обадя.

Алжир отвори кутийката и разгледа направения в маджуна отпечатък. Прецени, че ще го направи лесно.

— Добър е.

Айра допи колата и стана.

— Не бързай — каза Алжир оглеждайки стройното и тяло. — Ще ти купя пица.

— Купи на себе си. Аз нямам нужда. — Тя се обърна и забързано напусна ресторанта. Качи се на колата и потегли обратно. Спря пред снекбара, където обикновено обядваше, влезе и си поръча пилешки сандвич с ръжен хляб. Докато ядеше мозъкът и работеше.

Беше изминал месец, откакто напусна Ню Йорк. Внезапната смяна на бедността с богатство не и повлия добре. Откакто бе дошла не си спомняше дори и един момент на истинско щастие. Знаеше, защо е така. Не беше забавно да живее в лукс, да има кола и неограничени джобни пари, без да може да го споделя с Джес Фар. Животът без него беше блудкав и скучен, като снимка изместена от фокус. Липсваше и физическото им общуване. Той я взимаше със себе си след сбирки, най-малко четири пъти в седмицата. Водеше я в малката си жалка стая, където правеха буйна, понякога груба любов. Седеше на слънце, бавно гризеше от сандвича и си мислеше, че тялото и крещи за Джес.

Откакто заместваше при трезора, реши, че може да не чака повече. Последните дни мислеше да се обади на Джес и да му даде възможност да дойде при нея. Независимо, че може да я видят с него. Доколкото го познаваше, не беше изключено да си е намерил друго момиче. Никога не е била сигурна в него. Спеше с нея и обичаше да ги виждат заедно, но тя не знаеше какви са чувствата му. Поне това ще разбере, като му напише да дойде. Ако не дойде, това значи край, но ако дойде…

Появяването му в Парадайз Сити ще е опасно — мислеше тя докато плащаше сандвича. Ще му обясни, той не е глупак. Ще разбере ситуацията и ще се държи далеч от Мел Девън. Алжир и Тики Едрис не трябва да имат и най-малката представа за присъствието му.

Ще му плати билета за самолета до Маями. Нямаше представа колко ще струва, а трябваше да осигури и пари за преживяване. Ако няма пари, Джес крадеше, а това тук тя нямаше да допусне.

Като влизаше в колата, реши, че да вика Джес сега, значи да си търси белята. Не трябва да му се обажда преди да е събрала пари. Парите, които ще вземе от първия отворен сейф ще отидат за Джес. Явно това ще е начинът.

Обзе я смътно чувство на безпокойство. Спомни си за предупреждението на Едрис. Той е като гърмяща змия, а тя се готвеше да го мами. В следващия момент се стегна. Няма да се плаши от този палечко. Иска Джес и ще го има тук в Маями.

 

 

Шест фута висока маса от мускули, жилава кожа, осеяна с петънца от спукани капиляри и голям белязан от едра шарка нос. Така изглеждаше Хайъм Ванеси. Изглеждаше такъв, какъвто си беше груб тексаски милионер.

Това му беше последната от шестте седмици ваканция в Парадайз Сити. Щяха да заминат с жена си с вечерния самолет за Тексас. Заминаваше си със съжаление.

Мисълта за връщането в Тексас, при пясъчните бури, ветрове и огромното напрежение, причиняващо му болки на язвата, го потискаше. Шестдесет и три годишен, той чувстваше работата в бюрото, дългите часове, прекарвани при петролните сонди и непрекъснатите телефонни разговори като робска орисия. Ако можеше да избира, щеше с радост да се оттегли завинаги в Парадайз Сити. Щеше да остави сина си сам да се грижи за петрола. Нямаше по-хубаво нещо от това да си седи на плажа, да гледа младите момичета с изрязани бикини, да пие уиски, да яде морска храна, а вечер да се забавлява в казиното. Но кльощавата му, застаряваща, съпруга не искаше и да чуе за всичко това.

— Когато мъжът остарее започва да прави глупости — повтаряше непрекъснато тя. — Това няма да позволя да стане, докато съм жива, Хим. Докато още дишам.

В три часа след обяд шофьорът спря пред банката ролс-ройса. Ванеси слезе от колата и се изкачи по стълбите към входа. Беше добре позната фигура в банката и на входа го поздравиха с уважение.

Охраната пред решетката към трезора, го пускаше без формалната проверка по идентифицирането. Единият от тях, след поздрава му отключи и отстъпи да мине надолу по стълбите.

— Момчета, това е последното ми идване до следващата година — им каза Ванеси, преди да тръгне надолу. — Дяволски бързо минаха тези шест седмици.

Единият каза, че се надява да се е забавлявал добре. Другият, че ще бъде удоволствие да го видят пак.

Ванеси кимна доволен и след това слезе надолу по добре осветеното стълбище в просторното и прохладно помещение на трезора. Според него единственият недостатък на банката беше, че са назначили в трезора такава дъска. Дорис ли и беше името? Долу в хладните коридори човек щеше да има шанс да пофлиртува с една приятна секретарка, но кои би помислил да го прави с непристъпната плоска девственица Дорис?

— Но… Здравейте! Здравейте! Какво виждам? — Спря той захласнат.

Айра беше предупредена за идването на Ванеси. Казаха и, че е много ценен клиент за банката, че притежава осемнадесет милиона и трябва да бъде посрещан, като кралска особа.

Тя седеше на бюрото, когато Ванеси влезе. Погледна го усмихнато и се изправи. Светлината я осветяваше директно отгоре.

— Здравейте! — отново възкликна той. — Откъде се появихте вие? Какво прави тук долу само такова хубаво и младо момиче?

— Добър ден, мистър Ванеси, — отговори Айра, заобикаляйки бюрото си. Замествам мис Кърби. Тя имаше инцидент и ще отсъствува седмица-две.

— Така ли било? — Ванеси гледаше дългите и крака. — Инцидент ли казвате? Не казвайте, че някой млад юнак я е съборил.

Айра се засмя.

— Не е, мистър Ванеси… паднала е по стълбите у тях.

— Това е най-доброто нещо, което е направила. — Ванеси се приближи. Това е истинска кукла, мислеше той. Такъв му е късметът, да си тръгва точно сега. — И коя сте вие, хубава госпожице? Как се казвате?

— Норена Девън.

— Девън? Като името на вицепрезидента на банката?

— Това е баща ми.

— Така ли? — гледаше я той учуден. — Твой баща? Да ме обесят ако мога да разбера! Идвам тук от десет години и никой не ми е казвал, че Девън има дъщеря… и то каква при това!

Току-що свърших училище, мистър Ванеси — свенливо отговори Айра. — Сега започнах работа тук.

— Харесва ли ви работата?

— Нормална е. Приятно ми е да се запозная с любимите клиенти на татко. — Ванеси се усмихна.

— Това включва ли и мен?

Тя го изгледа с премрежен поглед, който знаеше, че вълнува мъжете, особено по-възрастните.

— Разбира се, мистър Ванеси. Татко каза да съм особено мила с вас.

— Така ли? Нямаше ли да сте такава, ако не беше ви предупредил?

Тя сведе погледа си.

— Мисля, че всяко момиче би било мило с вас. Вие толкова приличате на онези герои от уестърните. Мога да си ви представя на кон.

Ванеси изду гърди.

— Да… няма много такива мъже на моята възраст. Толкова големи и силни.

— Защо на вашата възраст, мистър Ванеси? Вие не сте стар.

После беше лесно. Тя го поведе, остави го да говори за себе си. Гледаше го с искрящи от възхищение очи и когато протегна ръка за ключа, той и го подаде без мисъл за това, как бе спечелил парите си. Без да спира да говори, той я следваше по тесния коридор към сейфа си. Не беше трудно да натисне ключа върху маджуна, който държеше в лявата ръка. Прикриваше това което прави, с тялото си. Но и без това той така бе погълнат да гледа стегнатото тяло, движещо се съблазнително пред него. Спря пред сейфа, отключи с двата секрета и му върна неговия ключ.

— Сега ще ви оставя, мистър Ванеси. Когато ви потрябвам, натиснете звънеца, моля.

— Стойте тук, миличка, — каза Ванеси. — Няма да се бавя. Отвори сейфа, извади от джоба дебел плик и го пъхна небрежно вътре.

Айра почувства как сърцето и трепна от вълнение, когато надникна през рамото му и видя, че сейфът е натъпкан със стодоларови банкноти. Никога не беше виждала толкова пари. Той блъсна вратичката, превъртя своя ключ и се дръпна встрани.

— Можеш да заключваш, мила, — каза той и пусна ключа си в джоба.

Минавайки покрай него, Айра постави проходния ключ във втория секрет.

Ванеси я гледаше отзад. Похотливостта му, която беше винаги на повърхността, потисна чувството му за контрол. Беше твърде хубава възможност, за да я пропуска. Желанието му беше толкова силно, че дори не помисли, как ще реагира тя.

Както заключваше, Айра почувства горещата му длан и нежното притискане. Контролирайки импулса да се обърне и да го цапардоса по физиономията, тя остана неподвижна, давайки му възможност да я притисне още веднъж, преди да обърне глава и да го погледне с големи уплашени очи.

— О, мистър Ванеси, не биваше така да постъпвате. Наистина, не биваше.

Изведнъж, засрамен от себе си и малко уплашен, Ванеси се отдалечи.

— Извинявай! — каза задъхано той. — Не зная какво ми стана. Съжалявам, мила. Не трябваше да го правя.

Тя се обърна и ведро му се усмихна.

— По-добре, че бяхте вие, щом трябваше да се случи. Нямате представа, как са ми досаждали в метрото. Онези мъже са отвратителни, но вие… вие сте различен.

Ванеси облекчено въздъхна. Полудял ли е да я докосва така? Ами ако се беше развикала. Ако се оплаче на баща си.

— Господи, Норена, много мило от ваша страна — каза той. — Не трябваше да го правя. Знам как може да се изплаши младо момиче като вас. — Той извади портфейла си, взе стодоларова банкнота и я пъхна в ръката и. — Забравете за случилото се, моля ви. — Купете си нещо, не казвайте на баща си.

Потупвайки я по рамото, той се обърна и сконфузен се отдалечи по коридора. Айра се оплези зад гърба му.

— Евтино влечуго! — каза под носа си тя. — Какъв шок ще получиш, като се върнеш догодина!

 

 

Тики паркира колата и сковано се измъкна от нея. Болеше го гърба. Дългите и тежки часове в ресторанта го изтощаваха. Сега, когато се виждаше края, работата му се струваше по-тежка, а работното време безкрайно. Погледна часовника. Беше 2:55 след полунощ. Адски късно за прибиране от работа! Погледна нагоре към апартамента си и остана изненадан, че там свети.

Обикновено, Алжир не го дочакваше да се върне. Дали не се е случило нещо? Напрягайки се, той пресече бързо тротоара изкачи стълбите, мина през фоайето към асансьора.

Ще е благодарен, когато Алжир има пари, си мислеше, докато пътуваше с асансьора. Да има такъв квартирант, не беше неговото разбиране за приятно съжителство.

Той отключи входната врата и влезе в хола.

Алжир стоеше пред кухненската маса. Беше я пренесъл в хола и я ползваше за работна маса. Беше монтирал отгоре малък струг, задвижван с крак, менгеме и други инструменти. На другия край имаше купчина заготовки за ключове.

— До много късно работиш — каза Едрис, отивайки към барчето с напитките. — Нещо ново?

— Привършвам. Този беше доста труден — измърмори уморено Алжир.

Едрис си наля уиски. Изхлузи си обувките и уморено се отпусна в креслото си. Загледа как Алжир работи с тънка като миша опашка пила. След десетина минути, Алжир бутна назад стола си с доволно изражение.

— Мисля, че това му стига. Четири часа ми отне. — Изправи се и отиде да си налее уиски. — Айра идва и донесе чудесен отпечатък от сейфа на Хим Ванеси.

Едрис трепна и си разля чашата.

— Ванеси! Той може би е най-богатият! Доста често идва в ресторанта. Залага по петнадесет чипа наведнъж.

— Щял да си замине тази вечер. Утре тя ще изпразни сейфа му. Затова толкова бързах. Може там да има достатъчно, за да изкараме следващите шест месеца.

— Това е само началото, Фил! Утре може да успее с друг ключ. Не трябва да изоставаш! Веднага прави ключовете, щом получиш отпечатък. Казвам ти може и милион да достигнем… даже повече.

Алжир кимна и отпи от уискито. След това се наведе към него.

— Нещо ме смущава, Тики. Нещо, което може да не си съобразил.

Едрис напрегнато го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Не ти ли е хрумвало, че Айра може да ни мами? — каза Алжир. — Тя ще мести парите в моя сейф. Аз след това ги взимам и ги донасям тук. Какво би и попречило да премести само част от тях, а останалите да изнесе за себе си.

— Как ще ги изнесе? — каза Едрис и погледът му стана въпросителен. — Ти ще го правиш, защото от банката ще мислят, че изнасяш свои пари. Тя не би посмяла да поеме риска при тази охрана там.

— Те знаят, че е дъщеря на Девън и ако влезе долу с голяма чанта би могла да изнесе доста пари.

Едрис се замисли.

— Ако е толкова смахната да поема този риск… — каза той накрая — не виждам, как бихме могли да попречим.

— Да така е. Исках само да ти спомена. Едрис го погледна и се изправи.

— Отивам да си легна — заклати се той към спалнята. На вратата спря и отново погледна Алжир. — Ти ме наведе на друга мисъл. Ако тя може да ни лъже, ти би могъл да лъжеш мен, нали? Можеш да скриеш част от парите. Да донесеш тук остатъка, нали така?

— Няма да постъпя така, Тики, — каза Алжир срещайки погледа му. — С теб сме приятели.

— Това е само една идея. Не е здравословна, разбира се. Само ако разбера, че някой ме мами. Така ще го подредя, че ще му е за последно.

— О, заминавай да си лягаш — каза Алжир нетърпеливо. — Имам още работа. Отиде, седна на масата и продължи да работи.

Едрис дълго гледа гърба му, след това влезе и затвори вратата.

На следващата сутрин, в 8:50 Айра бързо се вмъкна в кафето, което беше на стотина метра от банката. Алжир беше седнал на маса в дъното. Заведението беше празно по това време. Бяха си уговорили срещата тук, защото беше близко до банката и щеше да мине незабелязана.

Айра седна до него. Когато барманът, негър, се запъти към нея, тя го отпрати с жест.

— Няма да остана — каза тя. — Няма да поръчвам нищо. Свивайки безразлично рамене, той се върна на бара и се наведе над вестника си.

— Носиш ли го?

— Да. — Той и подаде ключа под масата. — Трябва да свърши работа, ще дойда към единадесет часа с куфарче. Ще успееш ли да ги преместиш дотогава?

— Да, мисля, че ще успея. Ще почна щом сляза долу, няма да е лесно. Неговият сейф е в единия край на трезора, твоят в другия. Нали долу няма никого. Мисля, че ще успея.

— Внимавай. Не поемай рискове. По добре изчакай, отколкото да ги забъркаш. Друг шанс няма да имаш.

Тя пусна ключа в чантата си. Алжир огледа любопитно чантата и. Беше голяма и той си помисли, че там могат да влязат доста пари.

— Разрешават ли ти да влизаш с толкова голяма чанта? — попита я небрежно той.

Тя го стрелна с очи.

— Защо не? Нормално е едно момиче да носи чанта. — Тя се изправи рязко. — Тръгвам, не искам да закъснявам.

— Довиждане до единадесет.

Айра му кимна за довиждане и излезе бързо от кафето.

Качи се в колата и потегли към служебния паркинг. Беше нервна и напрегната. В чантата си носеше писмо за Джес. Беше го писала предишната вечер. Не беше лесно да му пише. Страхуваше се да пише за банката, а и не знаеше дали той още се интересува от нея. Беше му написала, че сега е в Парадайз Сити и той, ако иска, може да дойде при нея. Писа му колко много и липсва и колко би искала да са заедно. Ще му изпрати пари за билет. Писа му, че за известно време ще имат достатъчно пари да преживяват.

Желязната решетка, която водеше към трезора, не се отваряше преди 9:45. Тези четиридесет и пет минути се проточиха безкрайно. Свърши някаква работа в счетоводството, поговори с една-две от колежките, като се стараеше да не поглежда често стенния часовник. Накрая стана време за слизане. Тя взе чантата си и с енергична походка прекоси фоайето към желязната врата. Служителите от охраната отвърнаха на поздрава и.

— Добро утро, мис, — каза Олдуик, по-възрастният от двамата. — Току-що отварям. — Той беше с рижава коса и с осеяно с лунички добродушно лице. Колегата му, Додж беше чернокос, винаги сериозен. Той едва-едва отклони погледа си и я погледна.

Олдуик и подаде проходния ключ и докато тя разписваше разписката за ключа, той и каза:

— Ще имате работа днес, мис, доста хора си тръгват. Мистър Рос и мистър Ланза-младши ще дойдат около обяд. Бъдете внимателна с тях, от най-богатите ни клиенти са.

— Заминават ли си? — попита за всеки случай Айра.

— Да, почивката им свърши. Мистър Ланза заминава за Тексас довечера. Мистър Рос за Ню Йорк.

— Ще се старая — усмихна се тя и слезе надолу към трезора.

Задържа се около бюрото за малко. Погледна нагоре. От мястото и се виждаха само краката на охраната. Биха могли да я видят само ако клекнат, иначе не. Тя остави чантата на бюрото, извади от едно чекмедже дневника за клиентите и го постави отгоре. Погледна часовника си и видя, че до десет часа остават само три минути. Сърцето и биеше лудо. Повдигаше и се от напрежение. Бръкна в джоба и напипа ключа, който Алжир бе направил. Поколеба се само за момент, погледна нагоре още веднъж и тръгна бързо по тесния коридор. Зави наляво и продължи към дъното, където беше сейфът на Ванеси.

Като застана пред сейфа за пръв път почувства с колко опасно нещо се бе захванала. Може в този момент някой да слезе отгоре, без тя да може да го види. От мястото, където сега стоеше, не се виждаше бюрото и. Ако в този момент я потърси някой и като не я намери може да дойде дотук по коридора, търсейки я. Щеше да я спипа точно когато отваря сейфа на Ванеси.

Погледна часовника си. Беше десет и четири минути. Дорис и беше казала, че никой не идва толкова рано. Въпреки това, тя трябваше да свърши бързо, преди някой да я е потърсил.

За част от секундата нервите и не издържаха и тя понечи да се върне обратно. Помисли за Джес. Не можеше да бъде с него, ако няма пари. Тази мисъл и вдъхна сили и тя пъхна проходния ключ, превъртя го, след това извади ключа на Алжир и отвори с известно усилие и другия секрет. Спря за момент. Ръцете и лепнеха от пот. Ослуша се, не чу нищо. Ами ако в този момент някой чака при бюрото? Какво ли би направил? Колко време би останал да чака, преди да тръгне да я търси или да отиде при охраната и да каже, че я няма? Трябва да погледне. Изтича тихо до ъгъла и погледна към бюрото. Нямаше никой, чуваха се само ботушите на пазачите.

Избърса ръцете си от полата и си пое облекчено дъх. Изтича обратно при сейфа на Ванеси. Дръпна вратата и тя се отвори. Видът на натрупаните един върху друг пликове с пари пресушиха устата и. Взе един плик и преброи банкнотите, бяха двадесет и пет… значи 2500 долара! Повече, отколкото някога е докосвала. Не бяха достатъчни за билет на Джес и за преживяването му за известно време. Взе още един плик. Повдигна полата си и пъхна двата плика под ластичния колан. Нарочно си бе сложила ластичен колан тази сутрин и бе облякла по-свободна плисирана пола. Отне и малко време докато нагласи пликовете. Като се увери, че няма да се изхлузят, спусна полата.

Обърна се пак към сейфа. Сега трябваше да пренесе останалите в сейфа на Алжир. Трябва да го направи колкото е възможно по-бързо. Вътре имаше толкова много пари! Ще се наложи да направи най-малко три курса. Нервите и пак щяха да й изневерят. Насили се и продължи. Извади, колкото можа да хване с двете си ръце. Подреди ги на пода. Пак бръкна в сейфа и в този момент чу приближаващи се стъпки. Шокът бе толкова голям, че за един, ужасяващ я момент, тя замря. Някой слизаше по стълбите!

Остави парите на пода, сейфът отворен и се втурна по коридора. Достигна до ъгъла, откъдето се виждаше бюрото и.

Пред бюрото стоеше Мел Девън и неодобрително я гледаше с повдигнати вежди.

Остана неподвижна. Мислеше за парите на пода и за отворения сейф. Трябваше да мине още десетина метра и щеше да види какви са намеренията и. Той тръгна към нея.

С усилие, което изцеди кръвта от лицето и, тя успя да овладее обзелата я паника. Тръгна срещу него.

— Здравей, татко…

Мел спря и я изчака да приближи.

— Какво има? — попита я, гледайки я съсредоточено. — Нещо нередно ли се случи?

— Нередно? Защо, нищо няма. Мистър Ланза-младши ще дойде около обяд, отидох да видя къде е неговият сейф — излъга хладнокръвно тя, възхитена от способността си да измисли в момента подходящо извинение.

— Тъкмо се чудех къде си? — отново я погледна сериозно той. — Сигурна ли си, че всичко е наред? Толкова си бледа.

— Няма ми нищо.

Тя го заобиколи и тръгна към бюрото. Мел я последва.

— Да не си болна, Норена? Тя нервно се обърна.

— Не се тревожи за бога. Аз… неразположена съм. Щом трябва да знаеш. Винаги изглеждам по този начин в такива случаи.

Сепнат и малко смутен, Мел взе дневника на клиентите.

— Съжалявам, скъпа, че толкова настоятелно питах. Идвал ли е някой от сутринта?

— Не.

— Намери ли сейфа на Ланза?

— Да.

Седна на бюрото и извади купчина счетоводни документи.

— Татко има ли нещо да ми казваш или да започвам да проверявам тези неща?

— Дойдох само да те видя. Исках да проверя как се поддържа помещението. — За неин ужас той се обърна и тръгна по коридора към сейфовете.

— Татко! — гласът и стана писклив. Той се обърна.

— Да?

Мислеше отчаяно как да го задържи.

— Кога ще ме запознаеш с Джой Анслей? — сякаш се изтърва тя, инстинктивно чувствайки, че само това име би го спряло. Оказа се права. Радост озари лицето му.

— Не мислех, че искаш да се запознаеш с нея? — каза той и се върна при бюрото и.

— Да, бих искала… стига и тя да иска.

— Да, тя често пита за теб. Ще вечеряме заедно, защо не дойдеш и ти?

— Добре. Тя стана и седна върху бюрото. Започна да люлее краката си. Ти влюбен ли си в нея?

— Познавам я отдавна — внимателно отговори Мел.

— Ще се ожените ли?

Той я погледна, видя че тя не го гледаше. Изглеждаше съсредоточена повече в люлеенето на краката си, отколкото в отговора му.

— Ти ще имаш ли нещо против? Тя повдигна погледа си към него.

— Аз имам мой живот… ти имаш твой живот и аз не искам да се бъркам.

— О, виж, Норена, това не е вярно. — Той седна на бюрото. — Ти си ми дъщеря. Моят дом е и твой. Ако се оженим, Джой ще дойде да живее с нас. Ще имаш ли нещо против?

— Значи мислиш да се ожените?

— Сега, когато майка ти не е жива… вече да, мисля за това. Бях сам цели шестнадесет години. Но, кажи, против ли си?

— Не.

Той гледаше безизразното и лице.

— Сигурна ли си?

— Когато казвам да, мисля го.

— Тя ще ти хареса, ще ти бъде приятел.

— Тя ще бъде компания за теб. Да говорим откровено. Аз ще се омъжа някой ден. Тогава ще си доволен, че я имаш. По-добре приключи с този въпрос. Аз не бих чакала никой мъж толкова дълго, колкото тя теб.

— Не се смущаваш да казваш мислите си, нали?

— Защо трябва да се притеснявам?

Той се засмя.

— Добре. Значи до довечера. Когато се запознаете пак ще говорим.

— Или я обичаш или не. Ако не я обичаш, казваш и го и я напускаш. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.

Телефонът иззвъня и Айра вдигна слушалката.

— Мис Девън, — каза телефонистката — ако мистър Девън е още при вас, кажете му, че мистър Голдсенд го чака.

Айра въздъхна с облекчение.

— Чакат те в кабинета ти, татко, мистър Голдсенд е горе.

— Довиждане до вкъщи — кача Мел и тръгна нагоре по стълбите.

Щом се скри от погледа и, Айра се втурна към сейфа на Ванеси. Грабна пликовете и ги хвърли обратно вътре. Тръшна вратата, заключи я и взе ключовете. След това се върна на бюрото. Седя неподвижна няколко минути, възстановявайки се от преживяването. След това извади пликовете от колана си и ги натъпка в чантата. Постави чантата в едно от чекмеджетата на бюрото.

Няколко минути след единадесет, Алжир се идентифицира на стражата пред решетката. Отвориха му и му посочиха пътя надолу към трезора. Носеше куфарче и беше напрегнат от възбудата. Нали днес щяха да свършат паричните му проблеми. Щом видя бледото, опънато лице на Айра, разбра, че се е случило нещо.

— Какво е станало? — запита без да повишава глас той. — Проблем ли имаш с ключа?

— Ключът е наред — тя стана и заобиколи бюрото. — Щяха за малко да ме хванат. Не мога сама да се справя.

— Нямаш кураж ли? — ядоса се Алжир.

— О, я млъквай! Вие с Тики сигурно сте откачени щом мислите, че ще мога сама да го правя. Ама и аз, дето се хванах да пробвам. Сейфът на Ванеси е вдясно чак в дъното. Би могъл да дойде някой и да ме свари как го изпразвам. Аз не бих подозирала за това, че някои ме търси, докато не се окаже пред мен. Днес Мел слезе долу, почти ме беше сварил с парите на пода и с отворена врата на сейфа.

Алжир чак сега схвана проблема. Съдейки по състоянието и разбра, какъв страх е изживяла. Това Тики не го е дообмислил.

— Права си. Виждам, че е невъзможно сама да се справиш. Добре, сега аз ще го направя, ти само ще наблюдаваш. Къде са ключовете?

Тя му ги даде.

— В дъното на десния коридор, А 472.

— Ако слезе някой, който мислиш че е опасен, предупреди ме. Бутни пепелника на пода. — Той посочи медния пепелник на бюрото и.

Тя кимна.

— Много ли пари има?

— Повече отколкото можеш да носиш.

— Ще се учудиш ако знаеш колко мога да нося ако това са пари.

Той я остави и тръгна към сейфа на Ванеси.