Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Теръл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way the Cookie Crumbles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Такъв е животът

Издателство „Музика“, София, 1992

ISBN 954–405–013–2

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов

Глава четвърта

Джой Анслей се бе върнала от Бахамските острови след триседмична почивка. Разопаковаше багажа си. Ходеше напред-назад из просторната си спалня и мислеше със съжаление, че почивката не излезе особено приятна. Жена безнадеждно влюбена, като нея, си мислеше докато вдигаше и поставяше върху леглото последния куфар, не трябва да почива с осемдесетгодишния си баща на такова романтично място, независимо колко забавен и остроумен е той. Мел й липсваше толкова много, че не можеше да се наслаждава на почивката.

Джой беше на тридесет и една, висока, чернокоса. Имаше хубави черти и красиви черни очи. Излъчваше спокойствие и достойнство, които я правеха забележима. Срещна Девън преди пет години и оттогава е влюбена в него. Знаеше, че е бил женен, а скоро разбра, че няма намерение да се жени повторно. Бе принудена да приеме този факт. Когато той канеше гости, тя бе домакинята и му бе благодарна за това. Играеха заедно тенис и ходеха от време на време на кино. Виждаха се често. Хората говореха за тях, както винаги в такива случаи. Мел не забелязваше, а Джой не им обръщаше внимание. Баща й, съдията Анслей, наблюдаваше всичко това с тъга, но мъдро не казваше нищо. Те двамата трябваше сами да решат. Надяваше се, че Мел, когото харесваше и от когото се възхищаваше, няма дълго да размисля.

Отегчена от разопаковането Джой отиде до отворения прозорец. Видя баща си, висок и слаб възрастен мъж, с оредяла коса, да оглежда храстите с рози.

Усмихна се и погледна часовника си, беше 16:00 часа. Време за следобедния чай. Излезе от спалнята и слезе по стълбите. Когато пресичаше антрето чу телефона. Беше Мел. Гласът му винаги спираше дъха й. Чуваха се за първи път след ваканцията.

— Мел, толкова е приятно, че те чувам! Щях да ти звъня довечера.

— Как си, Джой? Добре ли прекара?

— Добре. Аз…

— Как е съдията?

— Добре е. Надявахме се…

— Джой, може ли да се видим около шест часа? Искам да говоря с теб.

Сериозната нотка в гласа му я изплаши.

— Да, разбира се. Къде ще се срещнем?

— Имаш ли нещо против да дойдеш в банката?

— Не, разбира се, но времето е толкова приятно. Не би ли предпочел да се видим на плажа.

— Не, моля те ела в банката, Джой. Ще ти обясня като се видим. Довиждане до шест.

— Довиждане.

— Качи се направо, аз ще предупредя. Довиждане.

Тя бавно остави слушалката. Стоеше замислена, смътно обезпокоена и развълнувана. „Искам да говоря с теб“. Може би…

Излезе навън, където съдията търпеливо чакаше чая си.

Няколко минути след 18:00 часа, тя седеше в комфортния кабинет на Мел, вкопчила пръсти в чантата. Сърцето и биеше неравномерно докато го слушаше. Напрежението и тревогата и растяха.

Мел изглеждаше уморен и измъчен. След като я поздрави направи малка увертюра, опитвайки се да смекчи шока.

— Джой… ние сме добри приятели толкова отдавна, че даже не си спомням откога. Често съм идвал при теб с проблемите си. Ти си ме разбирала и си ми помагала. Докато те нямаше се случи нещо отвратително. Искам да го знаеш. За това знаят много малко хора. Мисля, че мога да разчитам, че те няма да говорят. Но ако се разбере, ще се забърка голяма каша. Искам да чуеш всичко от мен, а не по-късно от друг.

Последните думи не смекчиха шока, но Джой се контролираше. Бе достатъчно уравновесена и не позволи Мел да прозре опасенията и. Възможността нещо неприятно да заплашва начина на живот на този мъж, беше много по-лошо от това да заплашва самата нея.

— Кажи, Мел, — каза тя и се насили да се облегне в креслото и да изглежда спокойна. — Какво се е случило?

Мел седна на мястото си, подпря лакти върху полираната повърхност на бюрото и обхвана с шепи лицето си. Разказа и откровено за Мюриъл Марш, Джони Уилямс и Норена.

Джой слушаше, мислейки с благодарност, за колко по-лошо нещо се бе подготвила. Сви се при мисълта, че мъжът, когото обича има седемнадесетгодишна дъщеря. Сега тя живееше в дома му и се грижеше той да се чувства удобно. Нещо, което тя се надяваше да прави за него.

— Това е всичко — приключи Мел. — Колко жалко, нали? Може би някой ден всичко ще излезе наяве. На Теръл и Бруър имам доверие, хората на Теръл също няма да проговорят, но ме безпокои джуджето. Ако той не знаеше, щях да съм много по-спокоен.

— Щом обича дъщеря ти, защо би говорил? — попита Джой.

— Да, мислих за това. Инстинктивно не му вярвам. — Мел раздразнено сви рамене. Това сега не трябва да ни тревожи. Минаха вече две седмици. Нищо не бе споменато за Норена или за мен. Ще чакаме и ще се надяваме. Той се облегна назад, стискайки стола с ръце. — Проблемът ми сега е Норена — погледна той Джой и безмълвно сви рамене. — Вероятно съм се заблуждавал. Толкова беше хубаво, като разбрах за нея след всичките тези години. Мисълта, че е само моя, наистина беше нещо прекрасно — усмихна се той със съжаление. — Предполагам съм бил голям оптимист. Сигурно е нормално да е в отбранителна позиция, да не казвам враждебна. Пораснала е с чувството, че съм направил живота на майка й непоносим и тя ме е напуснала. Вероятно ще ни трябва време… Фактически при мен е от две седмици, а живеем като абсолютно чужди.

Джой поклати глава състрадателно.

— Трябва да тръгвам, Мел. Разбирам как се чувстваш. Опитай се да проявиш разбиране към нея.

— Тя е съвсем различна от това което си представях, — каза Мел. — Ако не приличаше толкова на Мюриъл, не бих повярвал, че е моя дъщеря.

— С какво се занимава?

— В това е бедата. Не проявява интерес към нищо. Прекарва много време в стаята си. Слуша поп музика, която ме побърква — усмихна се той печално. — Сам съм виновен. Подарих и магнетофон, дадох и парите, с които купува проклетите касети. Исках да дойде в клуба и да й взема треньор по тенис. Каза ми, че било старомодно да играе тенис. После предложих езда — същото. Не посмях да спомена за голф.

— Но, скъпи, тя е момиче. Вероятно спортът не я интересува. С много момичета е така.

— Сигурно си права, мислех си, колко ще е забавно да играем двамата тенис или да отидем на езда. Явно съм сбъркал.

— Какво друго прави?

— Ами подарих и кола и тя често ходи в Сийкъм. — Мел погледна надолу. — Гостува на джуджето, май харесва него повече от мен. Има нещо нездравословно и неприятно у него. Мисля да й забраня да го посещава.

— Как ще го направиш, Мел?

— Ами, ще и кажа повече да не се вижда с него.

— Ако те попита, защо искаш това?

Той я погледна въпросително.

— Мислиш, че не трябва да й забранявам?

— Погледни по друг начин на нещата — каза Джой. — Този човек е познавал добре майка и. Той е чувството и за сигурност в момента. Изведнъж се е преселила в комфортна къща, и при богат човек, за когото знае, че е неин баща, но за нея не значи много. Съвсем естествено е да иска да вижда Едрис… нали така се казва.

— Но той е джудже! Има нещо у него… не зная какво точно, но той не ми харесва. Защо момиче на нейната възраст иска да прекарва, толкова много време с джудже?

— Ти излизаш в осем и половина сутринта и се прибираш вечер в шест и половина. Това е доста дълго време, за да слуша само музика. С кого би могла да разговаря?

— Ако само искаше да дойде в клуба, щеше да намери с кого да разговаря.

— О не, Мел, бъди разумен. Жените в клуба са женени, с деца или като мен… твърде стари, за да се занимават с толкова млади момичета.

Мел се облегна и протегна ръце.

— Виждам, всичките ми идеи не струват. Ти какво предлагаш?

— Бих предложила, очевидното решение: да започне работа. Така ще се среща с хора на нейната възраст. Ще бъде заета и няма да се чувства като риба на сухо.

— О, не за бога! Не искам дъщеря ми да работи. Защо трябва да работи? Имам достатъчно пари за двама ни. Всъщност и тя спомена за работа. Иска да работи в моята банка. Абсурдно е. Защо такова младо и хубаво момиче да се погребва там.

— Ти би ли могъл да я назначиш?

— Няма да е лесно, предполагам, но като високопоставен тук, бих могъл да го уредя. Но няма да го направя, защото не искам тя да работи.

— Мисля, че трябва да й помогнеш да започне работа. — Тя погледна часовника си. — Ще дойдеш ли за вечеря у дома, Мел? Татко също иска да те види.

— Аз също бих искал, но не мога. Не мога да оставя Норена толкова дълго сама. Сега съм обвързан, Джой. Можеш да ме разбереш.

— Не бих ти предложил да поканиш Норена. Осемдесет годишен съдия и госпожица на средна възраст няма да са голямо забавление за нея.

— Откъде го измисли това за госпожицата на средна възраст? Джой се засмя. — Трябва да направиш нещо. Позволи и да работи тук в банката. Сигурна съм, че това ще реши проблема. Обикновено се вслушваш в съветите ми. Уреди го колкото можеш по-бързо, ще видиш, че това ще помогне.

— Значи така мислиш?

— Сигурна съм.

— Може и да си права. Ще говоря с нея и ще се консултирам с Крошуър. Той отговаря за персонала. Тази идея няма да му хареса, но ще го притисна.

Джой се изправи.

— Първата ми вечер у дома е, Мел. Татко ме чака. Трябва да вървя. Кога ще се видим?

— Утре вечер. Искаш ли да вечеряме в клуба?

— Ами Норена?

— Тя сигурно ще излезе, повечето вечери прави така.

— Защо не поканиш и нея?

— Сигурно няма да иска да дойде. Казах ти какво мисли за клуба.

Джой повдигна рамене. Знаеше, че трябва да настоява, но не го направи. Искаше да бъде сама с Мел.

— Вероятно има право. До утре, Мел. Не се тревожи толкова много. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Когато си отиде, Мел седна и се замисли. Винаги е оценявал нейните съвети като приемливи. Ако Норена започне работа, може би няма да е толкова недружелюбна. Помисли и реши, че си струва да опита.

 

 

Малко след десет часа на следващата сутрин, Тики излезе по хавлия от банята и влезе в бокса. Зареди и включи кафеварката. Когато кафето стана готово, той излезе за млякото и вестниците. Спря да изчака асансьора. Когато вратата се отвори, от него излезе Фил.

— Здравей, приятел, — поздрави Тики. — Подранил си. Много си искал да ме видиш.

Облечен, както винаги безупречно, Алжир влезе преди него в хола. Беше намръщен, личеше че е ядосан.

— Кого другиго мислиш искам да видя? — каза Фил и хвърли шапката си върху един стол.

— Ще пиеш ли кафе? — Току-що го направих.

— Налей — троснато отговори Алжир и седна. Извади пакет цигари и запали с трепереща ръка.

— Нещо лошо ли има?

— Още колко време, мислиш, мога да я карам така? — запита Алжир наведен към него.

— Сега ще се върна — спокойно каза Едрис и отиде в бокса. Върна се с кафето и седна. Започна да налива.

— Какво прави тая кучка? — започна той.

— Внедрява се в обстановката — отвърна Едрис, отпивайки от кафето. — Кажи какво те яде, Фил?

— Без пари съм. На теб ти е добре, имаш работа. Не мога да стоя без пари. Кога започваме?

— Виж какво — започна Едрис — предупредих те, че не бива да бързаме. Направим ли погрешна стъпка, всички отиваме по дяволите. — Наведен напред той започна да чука с пръст по масата. — Мечтал съм и съм планирал тази работа почти пет години. Ще чакам още две ако трябва, но всичко трябва да се изпипа. Трябва да започне работа в банката. В момента работи по въпроса. Страшно е умна. Справя се съвсем добре. Трикът е да стане част от банката. Да не очакваш да го направи за ден-два? Ако не започне работа там, нищо не можем да свършим. Виждаш ли колко е просто? Като влезе там и разбере системата, започваме. Не преди това.

— Та това може да се проточи с месеци. Аз какво да правя? Нямам пари. Трябва пак да ми дадеш, Тики! Притискат ме от хотела.

— Миналата седмица ти дадох двеста долара — грубо каза Едрис. — Да не мислиш, че съм направен от пари.

— Искам още двеста. Ще ти ги върна, щом потръгнат нещата.

— Ще ти дам сто и нито цент повече. Трябва да изкараш с тях поне две седмици — каза Едрис. Отиде до бюрото и отвори едно чекмедже.

Алжир се изправи, прекоси хола с няколко крачки и силно блъсна Едрис. Извади пачка с двадесетдоларови банкноти.

— Сам ще се обслужа, Тики, — усмихнато му каза той. — Ще ти ги върна.

Едрис едва запази равновесие. Лицето му бе пребледняло от гняв. Отдалечи се, докато Алжир отброяваше триста долара.

— Правя ги триста — с усмивка съобщи той. — На теб оставям сто. Достатъчни са ти, Тики. Малък мъж, като теб няма разноски, каквито има един голям мъж, като мен.

Тики се наведе над барчето, издърпа едно чекмедже и измъкна оттам малък пистолет с гумен резервоар на мястото на пълнителя.

— Върни ги обратно! — изсъска той. — Всеки проклет долар! Освен ако не искаш киселина в лицето!

Алжир погледна към дулото на пистолета, а след това в очите на Едрис. Стоеше неподвижен с парите в ръка. Устните му се движеха, безмълвно проклинащи Едрис.

— Върни ги обратно! — повтори Едрис.

Алжир ги хвърли обратно в чекмеджето и се отдалечи.

— Добре, смрадлив урод, — изръмжа той — Дръж си парите!

— Точно това правя, — каза Едрис и пусна пистолета в джоба си. — Не опитвай такива номера с мен, момче. Мога да се грижа за себе си. — Отиде и му отброи сто долара. Подхвърли ги върху масичката. — Това е всичко, което взимаш и да ти е за последно!

На външната врата се звънеше. Алжир прибра парите. Едрис затвори чекмеджето, заключи го, взе ключа и го пусна в джоба си. Едва тогава отиде да отвори.

На вратата стоеше Айра Марш. Беше с мъжка риза, изкарала отгоре върху тъмносини джинси. Изглеждаше възбудена, сините и очи говореха за това.

Алжир я изгледа враждебно.

— Какво правиш? — настоятелно я запита той. — Още колко време ще се мотаеш, без да правиш нищо?

Тя го подмина и отиде до масичката. Наля си кафе и се усмихна на Едрис.

— Утре започвам работа в банката.

Едрис пребледня.

— Не се шегуваш с такова важно нещо нали? — дрезгаво я запита той.

— Утре започвам работа.

Едрис си пое дълбоко въздух и се усмихна. Плесна с ръце, отметна назад глава и нададе пронизителен вик. Покатери се върху бюрото, оттам скочи върху масичката и обратно на пода. След това започна да тича като обезумял из стаята. Крещеше от радост. Доволно ухилен Алжир, го сграбчи и го хвърли в един фотьойл.

— Млъквай, побъркано копеле! Ще докараш ченгетата.

Задъхан, с искрящи от възбуда очи Едрис се обърна към Алжир:

— Казах ли ти, че е страшна! Точно за тази работа е. — Той скочи и сграбчи Айра през талията. Започна да танцува с нея в кръг. Алжир се дръпна да не пречи. Накрая паднаха изтощени върху канапето. Тики я притегли към себе си и я целуна по челото. Тя се закиска, бутна го и се изправи.

— Кукло хубава! — възкликна Едрис. — Кажи, как го направи толкова бързо?

— Много лесно. Горкият татко, има си една госпожица, дето страда по него и го преследва. Споделил с нея за състоянието ми, след като две седмици потисната слушах поп музика. Горкият, започна да се безпокои и извика за съвет старата госпожица. Тя му даде точно този съвет, който чаках: „Момичето трябва да е заето, назначи го на работа при теб. Има нужна да е с хора на неговата възраст.“ Татко ми си паднал по този съвет и ми каза, че ако наистина искам да работя при него ще го уреди: „Ако това ще ме направи щастлива мога още утре да започна работа.“ Тя направи гримаса. Кривейки физиономията си заповтаря: „Работа, работа… Защо старите все опяват за работа?“

Едрис се давеше от смях.

— Наистина ще те направи щастлива, бебчо! Ще си близо до толкова много пари. Как бих искал да съм на твое място! Само си представи! Всеки ден от девет до шест часа, заобиколена от милиони, милиони прекрасни, надиплени парички! Той подскочи, прегърна я и притисна глава на гърдите и. Обичам те! Обичам те, като себе си! — изтананика Едрис.

Айра го блъсна толкова силно, че той изгуби равновесие и падна на пода.

— Прибирай си лапите! — сопна му се тя. — Да стоиш далеч от мен.

Едрис запримига, усмихвайки се разкаяно. Изправи се бавно.

— Нищо не съм искал, извинявай, аз така се шегувам. Това е моят начин на държание. — Той седна на своя фотьойл.

— Но, не и моят! — сопна му се Айра.

Алжир ги гледаше с подигравателна усмивка.

— Като свършите с боричкането — подхвърли той — може да си поговорим за работа.

— Каза ли ти Девън в кой отдел ще работиш? — попита Едрис.

— Не.

— Утре имам интервю с административния шеф. Той ще реши къде да работя.

— Не забравяй да кажеш, че можеш да работиш със сметачни машини — напомни Едрис. — Искам да постъпиш там — Наклони се към нея и додаде: — Преди да предприемеш някакъв ход, трябва да знаем къде се намират мъртвите сейфове.

— Какви са тези… мъртви сейфове?

— Тези сейфове остават дълго неизползвани. Има много такива сейфове в банката. Чул съм да говорят за тях в ресторанта. Тексаските петролни момчета наемат сейфове, когато идват да почиват тук и ги зареждат с пари. Когато се връщат оставят там пари за следващия сезон. Като навлезеш в работата на счетоводния отдел ще можеш да научиш номерата на тези сейфове. Това искам от теб.

— Ти си луд! — намеси се Алжир. — И какво като знаем номерата? Никога няма да можем да се доберем до тях. Това е най-сигурната банка в света. Охранява се двадесет и четири часа в денонощието и вътре гъмжи от алармени съоръжения.

— Нищо не съм казал за приближаване — каза Едрис. — Ще чуеш плана ми, когато съм готов. Операцията ще се изпълнява по добре обмислени стъпки. Първа стъпка: Айра да работи в банката. Тя започва утре. Втора стъпка: да разбере за мъртвите сейфове. Трета стъпка: да проучи системата по наемане на сейфовете, затварянето и охраняването им. Стъпка по стъпка… Това е начинът да се завърти колелото.

— Може да й трябват седмици, за да открие всички тези неща — обезпокоено каза Алжир.

— Така е. Трябва й време — с лекота каза Едрис. — И година да се проточи, струва си чакането.

Алжир понечи да се обади, но като видя ледения поглед на Айра се отказа. Изправи се и тръгна към външната врата.

— Аз кога започвам акция? — попита преди да излезе.

— Може да си четвъртата стъпка — отговори му Едрис. — Имай търпение, Фил. Наградата ще е голяма.

Алжир го изгледа. Поколеба се за момент, излезе и тръшна вратата.

— Какво го яде сега? — попита Айра.

Едрис се намръщи.

— Не е щастлив, когато не харчи пари. А в момента няма пари.

— Кога ще започне той да прави нещо?

— Ще разбереш. Той е толкова необходим, колкото и ти, само че по друг начин. Как сте с Девън?

По лицето й се изписа равнодушие.

— Стоя колкото е възможно по-далеч. Не съм си представяла, че е толкова скучно да живееш в богаташки дом. Дано не се проточи дълго. Побърквам се от скука.

Едрис я загледа замислен. Изразът му охладня.

— Не можеш да очакваш да пипнеш петдесет хиляди ей така! Какво искаш? Имаш дрехи, кола, чудесен дом, пари… какво повече?

— Това ми е ясно… само, че ми е скучно. Разбираш ли?

— Добре, скучай си. По-добре да си отегчена, отколкото гладна, мръсна и без пари. Помни това! Чуй ме внимателно, Айра, не започвай някой от твоите начини за забавление. Ако само малко се отклониш от ролята, ще изхвърчиш от банката по-бързо от спътник. Тази банка е почтена като храм. Ако не беше дъщеря на Девън, никога нямаше да попаднеш там. Недей да се заблуждаваш, те са направили проучване и в колежа. Получили са атестата за Норена. Тя учеше дяволски упорито и беше скромна като монахиня. Помни, че тя е точно такова изкопаемо, каквото им трябва в банката. В момента ти си тя. Ако се напиеш или започнеш да се шляеш с момчета и това се разбере… всички сме вън от играта. — Лицето му се беше наляло с кръв. — Ако не издържиш, само защото ти е станало скучно, вестниците не ще се посвенят да опишат какво те е сполетяло. Тя седеше неподвижно, вперила очи в него. След малко се изправи.

— Не ме плаши, дребосък, — му каза тя с презрение. Аз също мога да те подредя!

Едрис неочаквано се разсмя.

— Куражлия си, малката! Обичам те, но помни каквото ти казах: скучай и бъди внимателна.

— От утре няма да ме виждаш често, — каза тя отивайки към вратата. Работещо момиче съм. Щом има нещо за теб, ще ти звънна. Чао, Тики.

 

 

В неделя, малко след десет часа сутринта, Мел Девън спря спортния си мерцедес пред дома на съдията Анслей и натисна клаксона.

Джой го чакаше и щом чу сигнала слезе и отвори външната врата. Беше облечена в черна блуза и бял панталон. Носеше плажна чанта.

Мел слезе, заобиколи колата и отвори дясната и врата.

— Здравей, готова ли си.

— Готова съм. — Тя го гледаше усмихната. Виждаше колко добре изглежда. Нямаше ги загрижеността и безпокойството в изражението му, които, забеляза последния път. Поне в момента нищо не го тревожеше. — Изглеждаш чудесно.

— Ти също — отговори Мел, помагайки и да се настани. — Как е съдията?

— Добре е. Надява се, че ще обядваш с нас.

— Разбира се, много бих искал. Няма проблеми. Норена ще обядва в клуба. — Гледаше я щастлив, усмихнат. — Знаеш ли, Джой, не зная какво бих правил без теб. Начинът, по който решаваш проблемите ми е вълшебен. Аз може да съм способен банкер, но когато става въпрос за личния ми живот не мога да се оправям.

Тя отклони поглед.

— Не зная, Мел. Мисля, че можеш да се грижиш за себе си. Все пак, радвам се да чуя, че съм била полезна.

Мел докосна ръката й. Движеха се по крайбрежната улица към залива „Парадайз“, където Мел имаше бунгало.

— Благодарение на теб Норена вече не ми е проблем. Права беше за работата. Откакто работи е друг човек.

— Много се радвам, че е така. От колко време е там?

— Сигурно има две седмици… започна по-миналия понеделник. — Той помръкна. — Как лети времето! Не съм те виждал две седмици, Джой… Толкова дълго!

— Липсваше ми — тихо каза тя. Не беше нужно да й напомня колко дълго не бяха се виждали. Чакаше всеки ден да й позвъни. — Сигурно си бил много зает?

— И още как? — засмя се той. — Развеждах Норена. Трябваше да я ориентирам за всичко наоколо. Кина, театри…

Джой гледаше пред себе си.

— Вече се разбирате с Норена, нали?

— Мисля, че да. — Лицето му като че потъмня. — Откровено казано, мисля, че ще е по-добре за двама ни тя да има приятели на нейната възраст. По дяволите, чувствам се толкова възрастен, когато сме заедно. Мисля, че в момента за нея съм удобен и безвреден. Държи се толерантно, защото няма друг наоколо. Настоях да стане член на клуба. В началото не искаше, но успях да я убедя. Каза ми, че ще е там тази събота и неделя.

Джой малко се отпусна.

— Има ли вече приятели?

— Може би. Не зная. Младите не обичат да ги разпитват. Казах и че може да покани приятели у дома. Досега не е канила никого. Не е станала любяща дъщеря, но поне разчупих ледовете.

— Не трябва да очакваш много отведнъж.

— И аз си повтарям това, но струва ми се, липсва обич в същността и. Сякаш е обвита в лед. — Той сви рамене. — Може да потръгне. Сега поне живея без да се тревожа толкова. Разговаряме много. Може да му настръхне косата на човек от някои нейни идеи. Случайно изпуснати неща… само приказки, разбира се, но когато се хвана за думите и, тя бие отбой. Предполагам, че е от възрастта.

— За какви неща става въпрос?

— Имам предвид норми на поведение. Страхувам се, че е резултат от влиянието на майка и. Има твърде странно, схващане за морала. Дяволски странно, защото д-р Греъм даде превъзходна характеристика за нея, когато Крошуър поиска това от него. Норена или го е заблудила или пък изведнъж се е променила.

— Все още не те разбирам, Мел.

— Много е ангажиращо да се впускам сега. Случайно изпуснати реплики. Понякога като чете вестник коментира гласно. Младеж, спасявайки дете от горяща кола, по-късно умира в болницата от изгарянията. Тя го нарече, мухльо. Друг случай. На старица откраднали парите. Норена каза, че си го заслужава, щом не може да си ги пази. Спомняш ли си за голямата кражба на бижута миналата седмица? Нарече крадците юнаци, съвсем сериозно. Това са най-незначителните забележки. Доста често коментира по този начин. Наистина, мисля, че е аморално.

— О, Мел, не говори така. Младите говорят по такъв начин. Модерно е да си твърд, циничен и неприятен. Предполагам, забавлява се, че те шокира.

— Може да си права. Очаквам други деца да го правят, но не и моята дъщеря.

— Щом д-р Греъм и е дал такава цветуща характеристика, аз не бих обръщала внимание на приказките и. Вероятно мисли, че така си пази позициите при толкова умния баща. Как върви работата й в банката?

— Там всичко е наред. — Лицето му светна, щом стана въпрос за работата и там. — Голям хит е за Крошуър. Той не беше много съгласен с нейното назначение. Сигурно нямаше и да го направи, ако не беше моя дъщеря. Първо говори с д-р Греъм, после я извика за интервю. Изглежда, че има талант за работа с цифри. Работи в счетоводството и Крошуър казва, че се справя отлично.

— Е, това е чудесно.

— На мен се е метнала — пошегува се Мел. — Наистина работата я интересува. Не съм го очаквал. Задава ми съвсем уместни въпроси. Само дето миналата вечер ни оспори правото да се наричаме най-сигурната банка в света. Съгласи се, че това не са хвалебствия, като и обясних системата ни за сигурност. Този интерес към работата може би ще и разкрие възможности за бъдеща кариера в този бранш.

— Не се напивай, Мел. Вероятно ще се влюби и тогава банката ще значи за нея толкова, колкото значи и за мен.

Мел се засмя.

— Права си.

— Вижда ли се пак с джуджето?

— Не, радвам се че мога да го кажа. Заета е и не и остава време за него. Сигурен съм, че изобщо не се сеща за него. Има работата си, дома и клуба, така че не и остава много свободно време.

Мел щеше неприятно да се изненада, ако можеше да я види в момента с нейното рено–4, турбо пред блока на Тики Едрис. След няколко минути звънеше на външната врата.

Едрис пристигна тромаво и отвори вратата. Отстъпи, за да й даде възможност да влезе. Липсваше приветливата му усмивка.

Последните две седмици не бяха лесни за него. Алжир го тормозеше за пари. Плашеше го бързината, с която се топяха спестяванията му. Ако не беше толкова важна ролята на Алжир в бъдещите ходове, Едрис не би се поколебал да се отърве от него. Засега това беше невъзможно, а не можеше да намери начин и думи, с които да обуздае екстравагантността му.

Айра не му се бе обаждала две седмици. На няколко пъти се бе изкушавал да я потърси. Въздържа се, нали му бе казала, че щом има нещо, тя ще се обади. Не я потърси, въпреки че Алжир постоянно го караше. Имаше и доверие, а и знаеше, че не би могла да бърза.

— Бях започнал да се тревожа, малката, — каза й той, следвайки я. — Надявах се да се обадиш по-рано. Алжир се показа от спалнята. Беше преспал тук, защото имаше неприятности в хотела за неплатени сметки.

— Най-после! — възкликна, като я видя. — Какво стана? Две седмици чакаме да си размърдаш задника и да свършиш някаква работа! Ти си живееш екстра, какво да кажа аз?

— Престани! — с раздразнение кача Едрис. — Седни, Айра, и кажи има ли нещо ново?

Тя отиде и седна на канапето. Погледна към Алжир, след това с презрителна гримаса каза на Едрис.

— Ако този пилешки мозък не престане да се заяжда, напускам играта. Говоря съвсем сериозно! Това, че е некадърник и че не може да завърти пари в джоба си, не му дава право да си го изкарва на мен!

Алжир отвори уста да каже нещо, но Едрис го пресече:

— Казах ти да престанеш! Остави я на мира! — След това се обърна към Айра: — Не му обръщай внимание! Казвай какво става?

— Разбрах повечето от нещата, които те интересуваха. Не беше лесно, нали трябва да внимавам. — Тя отвори чантата си и извади сгънати листове. — Какво ще кажеш за това, като начало?

Едрис взе листата, разгъна ги и започна да чете. След малко я попита:

— Мъртвите сейфове, нали?

— Само някои от тях. Има и други, но тези са на най-големите. Не е отбелязано, какво има вътре. Клиентите сами ги отварят и банката не знае съдържанието им. Ако се съди по тегленията, трябва да са добре натъпкани — каза Айра. — Разбрах, че петима тексасци си тръгват в края на седмицата. Спечелили са хиляди в казиното. Бас държа, че ще ги оставят вътре. Номерата са във втората колона.

— И какво като знаеш номерата? — озъби се Алжир. — Искаме парите, а не номерата.

Не му обърнаха внимание.

— Чудесна работа си свършила, момичето ми! Сега искаме да научиш системата на охраняване?

— И това разбрах. — Тя извади пакет цигари от чантата. Запали и продължи да разказва. — Говорих с татко. Той мисли, че искам да направя кариера в банката. Ако той не знае системата, кои ще я знае.

Едрис се наведе към нея със светнали от напрежение очи.

— Как става?

— Ще ти кажа само, че няма да успееш да си кажеш даже и молитвата ако се опиташ да проникнеш през нощта. Охранява се от шестима души и всеки от тях е щателно проучван. Подбрани са най-внимателно и ще е равносилно да боравиш с динамит ако се опиташ да ги нападнеш. Патрулират през цялата нощ с кучета. Сейфовете са под банката в трезор направен от стомана дебела три инча, обхванат от бетонни стени с дебелина четири фута. След затваряне на банката, трезорът се наводнява. Водата му се източва в 6:00 часа от часовников механизъм и се изсушава от вентилационна уредба. Значи, идеята за проникване през нощта я забравяш.

Алжир ядосано загаси цигарата си в пепелника.

— Казах ти още в началото, лудост е да мислиш, че ще успеем. Само си губим времето — избухна пак той.

— Казах ти да се скатаваш! — каза Едрис без да го поглежда. — Какво ще кажеш за през деня?

— Пак е трудно. Пазят дванадесет души. Решетката към трезора е заключена и се пази от двама души с автомати. Изглеждат толкова големи и страшни, че биха уплашили цяла армия. Освен това гъмжи от алармени съоръжения; Баща ми каза, че ако двадесет души нападнат с димки и пистолети, не биха имали шанс. Отпред има пазач в бронирана стъклена кабина. Той проверява и регистрира всеки посетител. До него не можеш да се приближиш. Ако стане нещо той натиска бутон и всички изходи се затварят, трезорът се наводнява и охраната е алармирана. Както виждаш нахлуване в работно време е само за птици.

Едрис потри ръце с усмивка.

— Очевидно е, че за всичко са помислили, нали?

— Кажи кой стои при сейфовете?

— Клиентите.

— Никой ли друг?

— Айра се усмихна.

— Ти загряваш. Да, има още някой. Има секретарка, която завежда клиентите там.

Едрис поклати доволно глава.

— Чувал съм за това. Запозна ли се с нея?

— Запознах се. Казва се Дорис Кърби. Тя е на тридесет и три години. Осем години работи на това място. До нея можеш да се добереш, колкото до владиката.

— Знаеш ли къде живее?

— Не, но мога да разбера. Едрис кимна.

— Научи адреса и, колкото е възможно по-скоро. Телефонирай ми щом го научиш.

— Няма проблем.

— Знаеш ли какви са задълженията и?

— Представи си, че си клиент… — Айра се намести по-удобно на канапето — и искаш да наемеш сейф. Отиваш в банката, там попълваш формуляр. Име, адрес, телефон, колко време и колко често ще ползваш сейфа. След уреждане на тези подробности, получаваш сейф и ти дават ключ. Ако го загубиш, секретът трябва да се разбие, тъй като няма дубликат. Всеки сейф се отваря с два ключа. Ти имаш единия ключ, а банката има проходен ключ с който се отваря другия секрет. Сейфът не може да се отвори без да се използват и двата ключа. Секретарката отговаря за проходния ключ, който предава в края на работния ден на охраната. Когато искаш да ползваш сейфа, отиваш при охраната на решетката и си показваш ключа, който има гравиран номер. Той прави справка по номера за името и за адреса. При него има и твоя снимка. Освен това към всеки ключ има и парола. Трябва да я кажеш и тогава те пуска зад решетката. Слизаш надолу към трезора, в долния край на стълбището е бюрото на госпожица Кърби. Казваш си номера и тя те отвежда при сейфа. Отключва с проходния ключ и те оставя ако ще се бавиш. Ти си отключваш с твоя ключ и взимаш или пък поставяш в сейфа каквото искаш. Щом свършиш натискаш звънец тя идва и заключва с нейния ключ. После те изпраща до решетката. Такава е цялата процедура. И това са задълженията на госпожица Кърби.

Едрис се усмихна зловещо.

— Прекрасно, малката, прекрасно! Мислех, че доста време ще ти отнеме докато разбереш това! Страшна си, затова те обичам!

— За целия този боклук казваш прекрасно? — пак избухна Алжир. — Кажи как ще се доберем до парите в сейфовете! Пет пари не давам за проклетата система. Как ще вземем парите?

— Ето, приятел, сега ти влизаш в действие. Оплакваше се от бездействие и то свърши. Първата ти работа е да разкараш госпожица Кърби. Нищо драстично разбира се. Трябва да излезе в отпуск по болест. Можеш ли да свършиш това?

Алжир гледаше недоумяващ.

— Казвай… защо да я разкарам?

— Защото, нашето момиче ще я замести. Нали така, бебчо?

— Това е идеята — отговори Айра. — Само, че Крошуър има последната дума.

— Не той — усмихна се Едрис. — Твоят татко има последната дума. Той е шефът в банката. Ще му кажеш, че искаш да използваш тази възможност и да се запознаеш с някои от важните клиенти на банката. Ще видиш, той ще се хване на тази въдица, особено ако наблегнеш на факта, че тя няма да отсъства дълго, а ти ще имаш голяма полза от тази възможност. Кажи му така и, басирам се, ще заместиш госпожица Кърби.

Алжир слушаше вече спокойно.

— Тогава Айра ще вземе отпечатък на проходния ключ, това ли е целта? — каза Алжир наклонил се, заинтригувано към Едрис.

— Ще направи отпечатък не само на проходния ключ, а и на ключа на клиента… особено на тези пет ключа от Тексас.

— Как ще го направи? Нали тя току-що ти каза, че другият ключ е у клиента. Как ще го вземе?

— Ще разчита на сексапила си. — Едрис превзето протегнал късата си ръка изчурулика: — Бихте ли ми подали ключа си, мистър Клахед, с удоволствие ще ви отключа.

— Тексасци те са грубияни. Току виж я пратили по дяволите.

— Ти ще пратиш ли по дяволите такава хубавица, Фил? Алжир я погледна критично. Тя му се изплези.

— Може да имаш право. С какво ще вземе отпечатъците.

— Малко маджун в ръката. Ти ще правиш ключовете, после и обясни… каквото трябва.

— Тези ключове може да са с по-труден профил — каза Алжир. — Зависи от сложността на секретите.

— Едва ли при тази система на охрана. По-скоро ще са нормални секрети с нормални ключове. Утре и ти ще имаш един от тях, сам ще ги видиш. Алжир завъртя глава.

— Как така?

— Утре отиваш в банката и наемаш сейф. Ще си приготвиш дебели запечатани пликове, пълни вътре с нарязани вестници. Ще кажеш, че това са ти пари за казиното и че ще ползваш сейфа всеки ден. Така ще се запознаеш и с госпожица Кърби. Ще можеш да я огледаш и да я разпознаеш навън. Ще оставиш пликовете в сейфа си и ще си вземеш ключа. Ще разбереш колко ще ти е трудна задачата с ключовете. Вечерта госпожица Кърби ще я сполети някаква злополука или заболяване, нещо измисли, за да я отстраниш временно. Помни само, че работата и е много отговорна и ако и се случи, знаеш какво, ще се усъмнят. Тук не трябва да се намесва полиция. Ясно ли ти е, Фил?

Алжир се загледа замислен надолу.

— Какво ще кажеш, да я бутна леко с колата? — попита накрая той.

— Блъсване и след това изчезване — нежно му каза Едрис. — С това се занимава полицията.

— Сама ли живее?

— Да — каза Айра. Така ми каза.

— Ако се изкача по стълбището и опъна напряко в горния край въженце, това ще свърши ли работата? Какво казваш? Вероятно ще си счупи само крака.

— Хубаво, само дано не е вратът — каза Едрис. — И да няма полицейска намеса.

— Вземи адреса — каза Алжир на Айра. — Ще отида да разгледам мястото веднага, щом ми дадеш адреса.

Айра кимна, погледна часовника си и се изправи.

— Нещо друго има ли Тики? Трябва да съм в клуба. Татенцето може да телефонира и ще се чуди къде съм?

— Засега няма, бебчо. Наистина, чудесно се справяш. Продължавай в същия дух и скоро ще имаш много пари. Обещавам ти го.

— Ти да не мислиш, че го правя за развлечение? — каза му тя и си тръгна. — Довиждане, Тики. — Преди да излезе каза на Алжир. — Ще те видя колко бързо действаш, пилешки мозък? Крайно време беше да си заработиш прехраната.

— Искам някой ден тази кучка да ми падне в ръчичките и да я чуя как ще пищи, преди да я довърша.

Едрис се разсмя.

— Ще го направиш, приятел. Имай търпение. Много е млада, за да има толкова пари.

— Още не ми е ясно за сейфа — запита Алжир, палейки си цигара. — Защо трябва да го наемам?

— О, за бога, Фил, размърдай си мозъка! Айра ще взима пари от другите сейфове и ще ги слага в твоя. Ти всеки ден ще ходиш там и ще изнасяш парите, които банката ще мисли, че са твои. Как иначе ще ги изнесем от трезора? Разбираш ли колко просто става, като приготвиш дубликатите и Айра работи за нас. Тя ще работи там докато госпожица Кърби отсъства. Ще пълни твоя сейф от сейфовете, които ще може да отвори. Това ще са мъртви сейфове, така че ще минат месеци преди да се открие липсата. Тогава ние ще сме далече.

Алжир го слушаше с отворена уста.

— Ти си Юда! — каза той с глас, внушаващ страх.

— Сладка работа, нали? — Едрис се прегърна. — Там има милиони за вдигане. Това е най-сладкият и прекрасно измислен обир досега. — Той отметна главата си назад и извика „яуууу“ с всичката сила на гласа си.