Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Springfield Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 3 от 1968 г.

История

  1. — Добавяне

Вече два месеца кокошките от нашия курник изчезваха тайнствено и когато аз се върнах у дома в Спрингфийлд за лятната ваканция, сметнах, че съм длъжен да открия причината. Птиците изчезваха една по една, и то винаги преди да се настанят на върлината, на която спяха, или преди да излязат от кокошарника. Това поставяше съседите или случайните минувачи извън всякакво съмнение; кокошките не изчезваха от високите клони, тъй че бухалите също не можеха да бъдат заподозрени. Вината не можеше да се хвърли и върху невестулките и поровете, тъй като от кокошките не оставаше нито следа; всичко това ме наведе на мисълта, че пакостникът можеше да бъде само някоя лисица.

Голямата Иръндейлска борова гора се простираше на отвъдния бряг на реката. След като поразгледах внимателно мястото около по-ниския брод, видях няколко лисичи следи и едно пъстро перце от нашите плимутски пилета. Залових се да търся нови доказателства и се заизкачвах по-нататък по брега. По едно време чух зад себе си високото грачене на много врани, обърнах се и ги видях как кръжеха над нещо на брода. Вгледах се по-добре и веднага разбрах, че пред очите ми се разиграваше старата история: „Крадецът вика: дръжте крадеца!“, тъй като на средата на брода се виждаше лисица, която носеше в устата си още едно пиле от нашия двор.

Самите врани, макар и най-безсрамни крадци, винаги са готови да извикат „Дръжте крадеца!“, но с още по-голяма готовност приемат дял от плячката, за да си държат устата затворени. Такова, изглежда, беше намерението им и сега. За да се върне в дупката си, лисицата трябваше непременно да прекоси реката и така щеше да се изложи изцяло на нападение от страна на враните. Тя се втурна внезапно и навярно щеше да преодолее тази опасност, ако и аз не бях се присъединил към атаката; това я накара да пусне топлата още кокошка и да изчезне в гората.

Честото и редовно ходене на лов можеше да означава само едно; лисицата имаше семейство с малки в дупката си. И аз реших, че трябва да ги открия. Вечерта заедно с кучето си Рейнджър прекосих реката и навлязох в Иръндейлската гора. Кучето започна да тича наоколо и аз скоро чух късия пронизителен лай на лисица някъде в близкия гъсталак. Рейнджър веднага се втурна натам, подуши пресни следи, тръгна по тях и скоро лаят му заглъхна в далечината.

След около час той се върна запъхтян и плувнал в пот — беше гореща августовска вечер, и легна в краката ми. Но почти веднага след това някъде съвсем наблизо пак се чу лаят на лисицата и кучето отново се спусна да я гони.

То изчезна в тъмнината право на север. Отначало неговото „бау-бау“ се чуваше ясно, после долавях някакво по-слабо „ау-ау“ и сетне всичко заглъхна. Вероятно те се бяха отдалечили на няколко мили от мен, защото дори като си сложих ухото на земята, пак не ги чувах, а една миля разстояние не беше нищо за гласа на Рейнджър — силен като медна тръба.

Аз чаках дълго в тъмнината на гората, заслушан в приятния ромон на едно поточе. После внезапно се чу шумолене на листа и задъханото дишане на Рейнджър. Той пристигна съвсем изтощен. Езикът му висеше чак до земята, от него капеше пяна, хълбоците му потръпваха и пот се стичаше почти по цялото му тяло. За миг той прекъсна тежкото си дишане — колкото да лизне, както обикновено, ръката ми, — после се просна върху листака на земята и неговото шумно дишане заглуши всички други звуци в гората.

Но отново, само на няколко крачки от нас, се чу изкусителното „яп-юррр“ и изведнъж разбрах какво значеше това: ние очевидно се намирахме близо до дупката, където бяха малките листчета, и един след друг родителите се опитваха да ни отдалечат оттам.

Нощта беше вече напреднала и ние се върнахме у дома с чувството, че целта бе почти постигната.

 

 

Всички съседи знаеха, че в околността има цяло лисиче семейство, но никой не предполагаше, че живее толкова близо.

Лисугерът бе наречен „Белязания“ заради един белег от рана, започващ от окото и стигащ чак до зад ухото му — навярно го бе получил от бодлив тел при преследване на зайци. По-късно раната беше заздравяла и на нейно място бе пораснала бяла козина, която му остана завинаги като отличителен белег.

Предишната зима бях имал случай да се убедя в хитростта на това животно. Веднъж, след като падна голям сняг, аз тръгнах на лов, прекосих откритото поле и се приближих към гъсто обраслия ров зад старата мелница. Тогава внезапно забелязах от другата страна на рова една лисица, която тичаше в такава посока, че очевидно щеше да ми пресече пътя. Застанах неподвижен, не смеех дори да мръдна глава, за да не ме забележи. Скоро лисицата се спусна в дъното на рова и се скри в гъсталака. Веднага я последвах, затичах се и я зачаках на това място, от което смятах, че ще излезе; но напразно — никаква лисица не се появи. Като разгледах внимателно мястото, аз открих пресни лисичи следи. Следвайки ги с поглед, видях наблизо не друг, а „Белязания“: той стоеше далеч от обсега на моите куршуми и ме гледаше така, сякаш ми се надсмиваше.

Проследих внимателно целия му път и разбрах, че той ме е видял в същия миг, в който и аз го бях видял, но като истински ловец се е преструвал, че не ме вижда, докато изчезне от погледа ми. После се е затичал с всички сили, направил е един голям кръг зад гърба ми и сега се забавляваше да наблюдава моя неуспех.

И така ние скоро открихме, че именно „Белязания“ и другарката му — наречена Виксен — се бяха заселили в нашата гора и бяха обърнали кокошарника ни в източник за снабдяване с храна. Аз дори намерих сред боровете доста голяма купчина пръст, трупана от някого навярно в продължение на няколко месеца. Тая пръст сигурно е била изхвърляна от някоя дупка, но самата дупка не се виждаше.

Известно е, че всяка наистина умна лисица, когато си копае ново жилище, изхвърля пръстта през една дупка и си прави подземен канал до някой отдалечен гъсталак. След това заравя завинаги първия вход и ползува само втория. И така, след като потърсих малко, намерих същинската дупка и сигурно доказателство, че това бе леговище с малки лисичета.

На склона на хълмчето растеше голяма американска върба; стеблото й беше много наведено към земята и в него имаше две хралупи: една голяма — при корените, и друга по-малка — на върха. Когато бяхме деца, често използувахме това дърво, за да играем на Робинзон, и бяхме издълбали в неговата мека кора стъпалца, по които лесно слизахме и се качвахме из кухината. Сега това дърво ми помогна: на другия ден, когато слънцето стопли земята, аз отидох при него, вмъкнах се в горната хралупа и скоро видях от наблюдателния си пост забавното семейство, което живееше под земята, на няколко крачки от мен. Малките лисичета бяха четири и със своята гъста козина, с дългите си тънки крачета и невинния си израз странно напомняха малки агънца. Но като се вгледах по-добре в техните широки муцунки с остри нослета и хитри подвижни очи, веднага познах в тия невинни създания потомците на коварната стара лисица.

Те си играеха, грееха се на слънце и се боричкаха, докато чуха едно леко шумолене, което ги накара да изчезнат бързо под земята. Тревогата им обаче се оказа напразна, тъй като бе причинена от майка им; тя се появи иззад храстите с нова кокошка в уста — седемнадесетата, доколкото си спомням. Лисицата тихичко ги повика и малките се изтърколиха навън. Тогава се разигра една сцена, която ми се видя очарователна, но която едва ли би харесала на чичо ми.

Лисичетата се нахвърлиха върху кокошката, започнаха да я дърпат и да се борят за нея, а майката стоеше бдително на пост и ги гледаше с обич и задоволство. Изразът й беше особен: тя сякаш се усмихваше възторжено и макар че присъщата й лукавост и жестокост не бяха изчезнали, майчината гордост и любов в тоя израз господствуваха над всичко друго.

Дънерът на липата беше скрит в храсталака и се намираше много по-ниско от хълмчето с лисичата дупка, така че аз можех да идвам и да си отивам, без да изплаша лисиците. Много дни наред отивах там и наблюдавах как вървеше обучението на лисичетата. Те бързо се научиха да се вкаменяват при всеки подозрителен шум и ако този шум се повтореше или пък се явеше нова причина за страх, те се скриваха на безопасно място. У някои животни майчината любов е толкова голяма, че те проявяват излишъка й към други същества; но изглежда, че случаят със старата лисица не беше такъв. Радостта, която й доставяха децата, възбуждаше у нея най-изтънчена жестокост. Тя често донасяше у дома си живи птици и мишки и със сатанинска грижливост се пазеше да не ги нарани, за да могат после децата й да ги измъчват.

Недалеч от леговището имаше падина, обрасла с гъста трева, където се събираха да играят цяла компания мишки. Тук малките получиха първия си урок по лисича хитрост. Тук те се научиха да ловят мишки, което в същност беше една от най-лесните игри. Главна роля при обучението на лисичетата играеше примерът, подпомогнат от дълбоко вродените инстинкти. При това старата лисица имаше също и няколко много използувани знаци: „лежи мирно и наблюдавай“, „ела и прави, каквото правя аз“ и така нататък.

И ето че една спокойна вечер веселата дружина отиде в тази падина. Старата лисица накара всички да легнат тихо в тревата. Почти веднага се чу тих писък — мишата игра беше започнала. Виксен стана и тръгна на пръсти из тревата, без да приклеква; напротив, тя се държеше колкото може по-изправена, понякога дори само на задните си крака, за да вижда по-добре. Мишките тичаха из тревата, а единственият начин да се разбере къде се намира една мишка е само като се наблюдава лекото поклащане на тревата; ето защо на лов за мишки се ходи в спокойни, безветрени дни.

Умението е да се разбере къде се намира мишката и да я сграбчиш, без да я видиш. Лисицата скоро скочи и от сухата трева, която тя сграбчи, прозвуча последният писък на една полска мишка. Тя бързо бе погълната, а четирите несръчни малки лисичета се опитаха да подражават на майка си; когато накрая най-голямото за първи път в живота си хвана плячка, то затрепера от възбуда и заби в мишката своите перленобели млечни зъби със стръв, която вероятно изненада и самия него.

Друг нагледен урок бе даден с червената катеричка, която живееше наблизо и всеки ден — застанала на някой безопасен клон — пропиляваше времето си, като крещеше по лисиците и ги дразнеше. Много пъти малките лисичета правеха напразни опити да хванат катеричката, когато тя прескачаше от дърво на дърво край тяхната полянка или ги обсипваше със слюнки и викове от някой съвсем нисък клон. Но старата лисица имаше солидни познания по естествена история; тя познаваше нрава на катеричките и се зае със случая, когато му дойде време. Един ден Виксен скри рожбите си и сама се просна посред ливадата. Дръзката плиткоумна катеричка скоро дойде и започна да крещи както обикновено. Но лисицата дори не се помръдна. Тогава катеричката се приближи още повече и закрещя над самата глава на Виксен:

„Ах ти, звяр такъв! Звяр със звяр!“

Лисицата обаче лежеше като мъртва. Това беше толкова изненадващо, че катеричката се спусна по стеблото, огледа се, прекоси неспокойно тревата и като подскочи на един висок, безопасен клон, отново закрещя:

„Ах ти, звяр, безполезен звяр, скар-рр, скар-рр!“

Но лисицата все лежеше като безжизнена, а това беше огромно изкушение за дребното животинче. По природа катеричката беше любопитна и склонна към приключения и затова отново скочи на земята и се затича по полянката, тоя път по-близо от преди.

Лисицата все още лежеше като умряла. „Сигурно е мъртва“ — помисли си катеричката, а малките лисичета се питаха вече дали майка им не спи.

Но катеричката все повече се оплиташе в своето безразсъдно любопитство. Тя бе замерила Виксен по главата с малка борова коричка и бе изразходвала нееднократно целия си речник от обидни думи, без да предизвика някакъв признак на живот у лисицата.

Катеричката подскочи още няколко пъти по полянката и се приближи на две-три крачки от зорко дебнещата лисица; Виксен веднага скочи на крака и след миг катеричката беше прикована към земята. После малките я изядоха до последното кокалче.

Така бяха положени основите на тяхното образование. А когато поотраснаха и заякнаха, започнаха да ги водят по-далеч в полето, за да опознаят и по-висшите клонове на науката — подушването и откриването на следи. Те се научиха да преследват различни зверове; защото всяко животно притежава сила, без която не би могло да живее, а също и някаква слабост, която позволява на другите да живеят. Слабостта на катерицата е нейното глупаво любопитство, а на лисицата — че не може да се катери по дърветата. Ето защо цялото обучение на лисичетата се свежда до това, да се ползуват от слабостите на другите същества, а в случай, че другите са по-силни — да скриват от тях своята слабост чрез умело заблуждаване.

От своите родители лисичетата научиха ръководните принципи на лисичия свят. Как им бяха внушени тези принципи, е трудно да се каже, но бе съвсем ясно, че родителите успяха да направят това; така например малките се убедиха, че правилото „Не преследвай животно, което не можеш да подушиш“ е много мъдро, защото ако ти не можеш да подушиш преследваното животно, това значи, че вятърът духа така, че то може да те усети.

Лисичетата изучиха постепенно всички птици и зверове в родната гора, а когато пораснаха дотолкова, че можеха да ходят и по-надалеч, изучиха нови животни. Те започнаха да си мислят, че познават вече миризмата на всички същества. Но една нощ майка им ги заведе на полето и им показа някакъв непознат тъмен и плосък отпечатък на земята. Лисицата нарочно ги заведе до него, за да го подушат; щом направиха това, малките веднага настръхнаха и затрепериха, без сами да знаят защо — кръвта им зашумя и цялото им същество се изпълни с инстинктивен страх и омраза. И когато Виксен разбра техните чувства, каза: „Това е миризмата на човек“.

 

 

Междувременно кокошките ни продължаваха да изчезват. Аз не казах на никого, че зная къде е дупката на лисицата. Малките негодници ме интересуваха повече от съдбата на кокошките; но чичо ми беше страшно недоволен и постоянно правеше най-презрителни забележки по отношение на моите ловджийски способности. За да му направя удоволствие, един ден аз взех кучето, отидох в гората и като седнах на един дънер, го изпратих напред. След не повече от три минути се чу познатият на всички ловци лай, който означаваше: Лисица! Лисица! Лисица там долу, в долината!

След малко аз ги чух, че се връщат и видях лисицата — това беше „Белязания“ — който препускаше леко по дъното на реката към потока. Той навлезе в него и като пробяга около двеста ярда в плитката вода край брега, изскочи точно срещу мене. При все че бях съвсем на открито, лисугерът не ме забеляза и започна да се изкачва по хълма, като постоянно се обръщаше и проверяваше дали кучето го преследва. Като ме приближи на около десетина крачки, той седна гърбом към мен, протегна врат и заследи с очевиден интерес постъпките на кучето.

Със силен лай Рейнджър просто летеше по следите на лисицата, докато дойде до течащата вода, която унищожаваше всякакъв мирис; тук той застана в недоумение и реши, че му остава само едно: да прегледа и двата бряга на реката, за да открие откъде е излязъл „Белязания“.

Лисугерът, който стоеше пред мен, промени малко положението си, за да може да вижда по-добре и с чисто човешки интерес наблюдаваше лутането на кучето. Той беше толкова близо до мен, че аз можах да видя как козината му настръхна малко, когато кучето се появи отново. Дори ми се струваше, че виждам как сърцето подскачаше в гърдите му и как блестяха жълтите му очи. Беше просто комично да се види какво става, когато лисугерът се убеди, че трикът му с водата успя да заблуди кучето: той просто не можеше да стои на едно място, а весело започна да скача на всички страни и се изправи на задните си крака, за да вижда по-добре умореното, едва пристъпващо куче. „Белязания“ разтегна уста широко, почти до ушите — задъха се, макар че не беше уморен, или по-скоро се изсмя шумно и весело, както се смеят кучетата. Той дори се завъртя на мястото си от голямо удоволствие, когато кучето най-сетне намери следите му, но не можеше вече да върви по тях, защото бяха съвсем изстинали и не си струваше труда да продължи преследването.

Щом кучето се заизкачва по хълма, лисугерът тихо си отиде в гората. През цялото време бях седял съвсем открит, само на десетина крачки от него, но лисугерът никога не разбра, че в продължение на двадесет минути животът му се намираше във властта на най-големия му враг. Рейнджър също щеше да ме отмине, но аз го повиках: кучето трепна леко, изостави лисичата следа и с покорен поглед легна в краката ми.

Тази малка комедийка се разиграваше с известни изменения в продължение на няколко дни, и то съвсем пред очите на обитателите на чифлика отвъд гората. Чичо ми — когото всекидневната загуба на кокошките изкарваше из търпение — реши сам да излезе на лов, настани се на хълмчето и когато „Белязания“ зае обичайното си място, за да наблюдава глупавото куче долу на реката, той го застреля точно в момента, когато лисугерът пак се усмихваше победоносно.

 

 

Но кокошките все още продължаваха да изчезват. Чичо ми беше страшно разгневен. Реши сам да води войната, разхвърли из цялата гора отровни примамки с надежда, че собствените ни кучета няма да ядат от тях. Той не спираше да прави язвителни бележки върху моите ловджийски способности и всяка вечер излизаше въоръжен с пушка, придружаван от двете кучета.

Но лисицата не само отлично познаваше отровните примамки и ги отминаваше равнодушно или с истинско презрение, но дори хвърли една от тях в дупката на своя стар неприятел пора и оттогава никой повече не го видя. По-рано „Белязания“ имаше грижата да пази от кучетата. Сега обаче целият товар падна върху Виксен; не й оставаше време да заличава всички следи около дупката, нито да посреща и заблуждава враговете.

Лесно е да се предугади как Рейнджър дойде по прясната още следа до дупката, а Спот — фокстериерът — извести с лай, че семейството е вътре. Тайната бе открита и сега цялото лисиче семейство бе осъдено на смърт. Пади — един от работниците — дойде с мотика и лопата, за да ги откопае, докато ние стояхме наоколо заедно с кучетата. Старата лисица се показа от близката гора и примами кучетата надолу към реката; там, решавайки, че е дошъл подходящият момент, тя се отърва от тях, като се метна на гърба на една овца. Изплашената овца пробяга няколкостотин ярда, след това лисицата скочи от нея и сигурна, че следата й е прекъсната, се върна при дупката. Но кучетата, забъркани от прекъснатата следа, също се върнаха при дупката, откъдето отчаяната лисица напразно се мъчеше да ни отдалечи.

Междувременно Пади бързо и сръчно копаеше с лопатата и мотиката. Жълтият зърнест пясък, който изриваше от дупката, постепенно образуваше две хълмчета отстрани и раменете на едрия работник като че ли потъваха между тях. След почти едночасово копане, съпровождано от свирепия лай на кучетата, които преследваха лисицата в близката гора, Пади извика: „Ето ги, господине!“

Пред нас се откри дълбоко леговище, на дъното на което лежаха четирите пухкави лисичета. Преди да мога да се намеся, един убийствен удар на лопатата и яростното нападение на малкия териер прекрати живота на три от тях. Четвъртото и най-малкото аз едва успях да спася, като го хванах за опашката и го вдигнах толкова нависоко, че да не могат да го стигнат възбудените кучета.

То изпищя кратко. Майката, чула неговия вик, веднага се притече и започна да обикаля толкова близо около нас, че щеше да бъде застреляна, ако не бе случайната защита на кучетата, които все тичаха между нас и нея. Накрая Виксен успя отново да ги увлече в безрезултатна гонитба.

Оцелялото лисиче турихме в един чувал, където то стоеше съвсем кротко, а нещастните му братя хвърлихме обратно в жилището им и ги заринахме с няколко лопати пръст. С чувство за вина ние се върнахме в къщи и вързахме малкото лисиче с един синджир в двора. В същност никой не знаеше защо го оставихме живо, но сякаш някаква промяна настъпи в чувствата на всички ни; нито един от нас не желаеше неговата смърт.

То беше хубаво малко създание, нещо прилично и на лисица, и на агънце. Неговата пухкава муцунка напомняше по своята форма и невинно изражение агне, но в жълтите му очи човек можеше да открие хитър и свиреп блясък. Щом някой се приближеше до лисичето, то се свиваше тихо на кълбо в своята колибка и трябваше да мине цял час, за да се реши да се покаже отново.

Сега вече моят прозорец започна да играе роля на наблюдателен пост вместо хралупата. Около лисичето обикаляха добре познатите му кокошки. Късно този следобед, когато те го бяха заобиколили, се чу дрънкане на синджир, зверчето се хвърли върху най-близката птица и сигурно би я хванало, ако веригата не го бе дръпнала рязко назад. То се изправи на крака и пропълзя обратно в колибката; по-късно направи още няколко такива опита, но скоковете му вече бяха добре пресметнати и жестоката верига нито веднъж повече не го повали.

С настъпването на нощта лисичето стана неспокойно, то ту се измъкваше от колибата, ту при най-малкото шумолене пак се скриваше в нея, като теглеше веригата и бясно я гризеше. После внезапно спря неподвижно, сякаш заслушано в нещо, издигна черното си носле и кратко и жално изскимтя. Затича се наоколо, размята веригата и продължи да скимти.

И ето че отговорът дойде. Отдалеч се носеше зовът на старата лисица: „Я-яп-юр-рр.“ Няколко минути по-късно една неясна сянка се появи на купа дърва. Малкото се вмъкна в колибката, но после изведнъж се върна и се втурна да посрещне майка си с всичката радост, която една лисица е способна да прояви. Със светкавична бързина тя го грабна и се опита да го отнесе. Но когато синджирът се обтегна докрай, лисичето бе грубо изтеглено от устата на майката и тя, изплашена от отварянето на някакъв прозорец, избяга зад купа дърва.

Един час по-късно лисичето престана да тича и замлъкна. Аз надникнах през прозореца и при светлината на луната видях очертанията на старата лисица, легнала на земята до своята рожба: тя гризеше нещо и по дрънкането на желязо познах, че това бе омразният й синджир. А Тип — малкото лисиче — в това време сучеше топло мляко.

Аз излязох навън и лисицата веднага побягна в тъмната гора; край колибката намерих две кървави, още топли мишки, които самоотвержената майка бе донесла на своето малко. На сутринта забелязах също, че на две стъпки дължина синджирът блестеше силно. Аз отидох в гората при разровената дупка и там също намерих следи от старата лисица. Нещастната, разбита от скръб майка беше изровила и извадила телата на своите малки. И трите лисичета бяха облизани и наредени едно до друго, а до тях бяха оставени две току-що отвлечени кокошки от нашия курник. Следите върху разровената земя красноречиво ми разказаха историята на тая нощ: как лисицата бе донесла на малките си обичайната им храна — плод на нейния нощен лов; как се бе простряла до тях и отчаяно се бе мъчила да ги нахрани и стопли както някога; как бе чувствувала само изстиналите им малки тела под меката козина и черните безчувствени нослета, неспособни вече да отговарят на нейните милувки.

Дълбоки отпечатъци от лакти и гърди по земята показваха къде Виксен мълчаливо и дълго бе лежала и гледала своите рожби и бе скърбила, както само една майка може да скърби. Оттогава тя никога вече не се върна при разровената дупка, защото се бе уверила, че рожбите й са мъртви.

 

 

Плененият Тип — най-слабичкият от лисичата челяд — наследи сега цялата любов на старата лисица. Кучетата бяха развързани, за да пазят кокошките. На работника бе наредено да стреля по лисицата щом я види. Това нареждане се отнасяше и до мен, но аз бях решил да твърдя пред чичо, че не съм виждал лисицата. В пилешки глави — любима храна на лисиците, която куче дори не би докоснало — бе сложена отрова, и бяха разпръснати из цялата гора. Единственият път да се стигне до двора, където бе вързан Тип, бе през купа дърва и той бе свързан с много опасности. При все това старата лисица идваше всяка нощ, за да се погрижи за своето малко и да му донесе прясно убити кокошки и дивеч. Виждах я много пъти, при все че тя вече не дочакваше да чуе жалостния зов на пленника.

На втората нощ след хващането на лисичето чух дрънкането на синджир и видях, че старата лисица беше на двора и усилено копаеше някаква дупка край колибката. Когато дупката стана толкова дълбока, че лисицата потъваше до половина в нея, тя събра и спусна вътре синджира, а после го зарина с пръст. След това, като си мислеше, че се е отървала от него, тя грабна малкия Тип за врата и се опита да скочи с него върху купа дърва. Уви, синджирът и този път рязко го откъсна от прегръдките й.

Нещастното малко създание изскимтя жално и пропълзя обратно в колибката. След около половин час сред кучетата се надигна силен вой и по това, че се впуснаха направо към гората, разбрах, че бяха по дирите на лисицата. Те се отправиха към железопътната линия и скоро техният лай заглъхна. На другата сутрин Рейнджър не се върна и ние скоро разбрахме причината. Лисиците отдавна бяха разбрали какво представлява железопътната линия и бързо се бяха научили да я използуват за своите цели. При някои случаи, когато ги преследваха, те тичаха дълго време по релсите, и то точно преди минаването на влака. По железните релси почти не оставаше миризма, а минаването на влака съвсем я премахваше; освен това не беше изключено влакът да премаже кучето. При други случаи — по-сигурни, но по-трудни за изпълнение — лисицата подмамваше кучето до някой железопътен мост точно пред влака и тогава то неизбежно ставаше жертва.

И тъй старата лисица бе изиграла сполучливо тоя си трик; ние намерихме разкъсаните останки на Рейнджър и разбрахме, че това бе нейното отмъщение.

Същата нощ тя пак дойде в двора; измореното куче Спот още не бе успяло да се върне. Лисицата уби още една кокошка, донесе я на Тип и задъхана се просна до него, за да го накърми. Изглежда, мислеше си, че рожбата й няма за храна нищо, освен това, което тя й донасяше. А именно тази кокошка издаде нейните нощни посещения.

Моите симпатии бяха на страната на старата лисица и не желаех да участвувам в никакви планове за нейното унищожаване. На следващата нощ с пушка в ръка чичо ми застана на пост. Но когато се застуди и луната се скри зад облаците, той се сети, че има по-важна работа другаде и остави за свой заместник Пади. Изглежда обаче, че от тишината и напрежението на очакването нервите на Пади изневериха и когато след час чухме двата му изстрела, бяхме сигурни, че барутът е отишъл напразно.

На сутринта разбрахме, че лисицата не бе пропуснала да посети рожбата си и тая нощ и че още една кокошка бе изчезнала. На следната вечер чичо отново застана на пост. Скоро след стъмване се чу един-единствен изстрел, но лисицата изпусна дивеча, който носеше, и избяга. По-късно, пак през същата нощ, тя отново се опита да влезе в двора и предизвика втори изстрел. При все това на другия ден, като погледнахме синджира, неговият блясък издаде, че Виксен пак бе идвала и с часове се бе мъчила да го пререже.

Такава смелост и постоянство не можеха да не внушат ако не снизхождение, то поне уважение. Във всеки случай на другата нощ никой не дебнеше в тишината с оръжие в ръка. Щеше ли лисицата да се възползува от това? След като вече три пъти я прогонваха с куршуми, щеше ли да се реши отново да нахрани и освободи своята пленена рожба?

Щеше ли да се опита пак? Тя бе майка и любовта й беше майчинска. Само един поглед ги следеше през тая четвърта нощ, когато жалният плач на малкото отново призова неясната сянка върху купа дърва.

Но този път тя не носеше храна. Нима опитният ловец най-сетне бе претърпял неуспех? Не беше ли могла да изпълни единственото си задължение или вече бе предоставила на тъмничарите грижата за прехраната на своята рожба?

Не, нищо подобно. И любовта, и ненавистта на дивата майка бяха непоколебими. Тя живееше само с една мисъл: да освободи малкото си. Изпитала бе всички познати средства, пренебрегнала бе всички опасности, за да го запази и освободи. Но всичко бе напразно.

Сякаш някаква сянка, тя се промъкна за момент и тутакси изчезна, а Тип грабна това, което тя му бе хвърлила, и започна да го дъвче и гълта с наслада. Още ядеше, когато една остра като нож болка го прониза и той високо изпищя; после потрепера кратко и умря.

Майчината любов на лисицата бе силна, но друго едно висше чувство се оказа по-силно. Когато трябваше да решава съдбата на своята рожба — да избира между жалкия пленнически живот и внезапната смърт, тя потисна в сърцето майчиното си чувство и отвори на малкото си единствените двери към освобождението.

 

 

Чак когато зимата дойде и падна сняг, ние разбрахме, че Виксен не се скиташе вече из Иръндейлската гора. Тя си беше отишла, но никой не разбра къде. Може би си бе намерила някое далечно свърталище и бе оставила зад себе си тъжните спомени за своя мъртъв другар и челяд. Или може би беше напуснала завинаги — както много диви майки — сцената на тоя печален живот, използувайки за себе си същото средство, което бе употребила, за да освободи рожбата си, последната от нейното поколение.

Край
Читателите на „Спрингфийлдската лисица“ са прочели и: