Джудит Гулд
Кораб на мечтите (20)

19.

Рано сутринта Криси се върна в каютата си да се преоблече за закуска, а след това да си облече и банския костюм. Денят в морето беше прекрасен и тя реши да се наслаждава на слънцето край басейна. Но преди да успее да тръгне от каютата си, на вратата се почука, което искрено я изненада. Кой, по дяволите?, зачуди се тя. Прекръсти се, съвсем леко отвори вратата на каютата си и видя Микелос.

— Здрасти — каза му тя и отвори по-широко. — Влизай.

Микелос влезе в коридора.

— Ще дойдеш ли с мен долу, в офиса на охраната?

— Разбира се — отговори Криси. — Само чакай да си взема чантата.

И тя я грабна от стола, на който я беше захвърлила няколко минути преди това. — Какво става, Микелос? — попита като се присъедини към него.

— Ще видиш — отговори й той и тръгна към коридора. Тя го последва до стълбището и заедно слязоха до офиса на охраната като Криси почти подтичваше, за да не изостава от големия мъж. На площадката на палуба две тя вече не можеше да прикрие любопитството си.

— Микелос, случило ли се е нещо? Моля те, кажи ми.

— Ще видиш — повтори той и продължи да върви. Стигнаха до охраната и Микелос й отвори вратата, като я пропусна пред себе си. Криси влезе.

— Влизаме тук — каза Микелос и й посочи една друга врата. Отвори я и Криси влезе в съседния офис. Беше изненадана да види, че на бюрото седеше Моника, стисната в скута си огромната си златна чанта.

— Здравей, Моника — каза тя. — Какво правиш тук?

Устните на Моника бяха стиснали в тънка червена линия и тя не й отговори на въпроса.

— Заповядай. — Микелос посочи един стол. — Сядай, Криси.

— Благодаря — отговори тя и седна, а любопитството й беше по-възбудено от всякога.

Микелос отиде до стената, завъртя един димер и светлината намаля. Стаята потъна в сумрак, но когато очите й свикнаха, Криси успя да различи движенията му.

— Имам нещо, на което бих искал да хвърлиш един поглед — каза той и кимна към мониторите, наредени един до друг върху дълъг, вграден плот. — Всъщност се отнася и за двете ви.

Той взе от плота една малка видеокасета и я пъхна в устройството. Единият монитор оживя и стаята се изпълни с бледа, премигваща светлина. В горния десен ъгъл на екрана се виждаше часът, забеляза Криси, секундите се сменяха една след друга. Вниманието й за момент беше отклонено от екрана, когато видя, че Микелос се пресегна отново към димера и съвсем изключи светлината.

Като погледна пак към монитора, Криси лесно разпозна, че на него се виждаше един от обществените телефони на кораба. Картината, макар и черно-бяла, беше с отлично качество. Тя почти ахна, когато изведнъж разбра защо Микелос я беше довел тук. Беше успял да хване мистериозния й мъчител на видео.

За няколко секунди на екрана нищо не се променяше, само в горния десен ъгъл времето продължаваше да тече. Внезапно нещо се раздвижи и се появи фигурата на Моника, която не можеше да бъде лесно объркана, със златната чанта в ръка. Очите на Криси се разшириха, докато наблюдаваше как по-възрастната жена оставя чантата си на пода. С едната си ръка вдигна слушалката, набра някакъв номер като използваше дългите, лакирани нокти на другата.

Изумена, но и отвратена, Криси видя как Моника леко се обръща и камерата я хваща в профил. Как започва да вдишва и издишва с уста, почти допряна до телефонната слушалка и всяко нейно дихателно движение беше запечатано на камерата. След няколко секунди тя остави слушалката на мястото й и се обърна. Така стоеше право с лице към камерата. И започна да се смее. За момент се хвана с едната си, отрупана с бижута ръка, за корема от смях, после притисна устните си, а пръстените на ръката й отразяваха светлината. Най-накрая, след като приключи с изблика си на радост, тя хвана дръжките на златната си чанта, вдигна я от пода и излезе извън обхвата на камерата.

Микелос завъртя димерния ключ и стаята отново се окъпа в светлина.

— Е, видя кой те е тормозил, Криси — каза Микелос.

Криси зяпна с отворена уста Моника, която седеше мълчаливо, загледана някъде в пространството с все така здраво стиснали устни. Изглеждаше, помисли си Криси, сякаш се е оттеглила в някакъв друг свят и отказва да приеме реалността. Прииска й се да я зашлеви през лицето, но в същото време й дожаля за тази жена. Защо, запита се тя. Какво я беше накарало да направи такова нещо? Криси прочисти гърлото си и попита:

— Моника, защо го направи?

Моника продължи да гледа на другата страна, отказвайки да отговори на въпроса.

— Мислех си, че си ми приятелка — каза Криси. Почувства, че е на ръба да се разплаче, но твърдо реши да не пролее нито една сълза. — Не мога да разбера защо би направила такова нещо.

Микелос беше застанат до стената и наблюдаваше, но без да се меси. Беше решил да даде възможност на Криси да получи някои отговори преди той да започне своя разпит.

Моника си пое дълбоко дъх.

— Аз-аз просто исках да ти изиграя малка шега — измърмори тя. Хвърли един поглед на Криси с ъгълчето на окото си.

— Шега! — възкликна Криси. — Уплаши ме до смърт. Мога да си представя как самата ти би реагирала, ако някой ти направи нещо такова.

— Аз-аз не исках да направя нищо лошо. Наистина.

На Криси отново й се прииска да я зашлеви, толкова много се ядоса, но успя да се въздържи. Зачуди се дали в думите на Моника имаше зрънце истина. Завиждаше ли й, както беше предположил Лука? Или просто имаше болен мозък? Не знаеше, но каквото и да беше причината, поведението на Моника беше осъдително.

В помещението се възцари тишина, Моника зяпаше в пода, подпряла челото си с ръка, а треперещите й пръсти криеха очите й, сякаш не искаше никой да види сълзите, които могат да потекат от тях.

— Телефонните обаждания може и да бяха гадна, детинска шега — каза Криси, — но да ми разкъсаш бельото беше… извратено, Моника. Наистина извратено. — Тя млъкна, очаквайки някаква реакция, но такава не последва. — И все пак как влезе в каютата ми?

— Аз… аз бях взела картата на Джени — отговори Моника едва чуто. — Взех я от нея по-рано през деня под предлог, че искам да отида до тоалетната, а вашата каюта беше най-близо.

— Все още ли е в теб?

— О, не — поклати глава Моника. — Разбира се, че не. — Сякаш нещо в нея се пречупи. — Не знам какво ме беше прихванало. — Тя погледна Криси умолително. — Н-н-наистина не исках да навредя на никого.

Криси се загледа в по-възрастната жена. Тя изглеждаше като стара, счупена кукла, както седеше приведена в стола. Даже още по-лошо, изглеждаше направо жалка.

— Искаш ли да предявиш обвинение? — тихичко попита Микелос.

Криси нервно се размърда в стола си, докато измисли какво да прави. Моника не заслужаваше нищо по-добро, помисли си тя. Можеше наистина да й създаде страхотни проблеми. В Европа тя беше знаменитост, макар и от по-нисък ранг, и ако дори една дума от злополучните й преживявания на борда на „Морска нимфа“ станеше известна, най-малкото щеше да е доста неприятно за нея. А информация най-вероятно щеше така и така да изтече. Микелос със сигурност щеше да сподели с приятелчетата си в охраната и историята щеше да се разпространи и да стигне до Виена най-много за седмици, ако не за часове.

Криси продължи да се взира в Моника, чиято ръка, подпряна на челото трепереше силно.

— Това краят на гадостите ли е, Моника? — попита тя.

Главата й, с подобните на медуза коси на върха си, лекичко се поклати.

— О, да, Криси — изрече меко тя. Порови в златната си чанта и извади „Клийнекс“. — Аааз-аз никога повече няма да погодя на някого подобна шега.

— Обещаваш ли ми?

— Да, скъпа — каза Моника и най-накрая я погледна с жаловито изражение. — Много съжалявам. Беше много глупаво от моя страна.

Глупаво е последната дума, с която бих го описала, помисли си Криси.

— Добре — каза тя. — Ако наистина ми обещаваш, няма да повдигна обвинения — тя погледна към Микелос, който стоеше с кръстосани ръце.

Той й кимна.

— Благодаря ти, Криси, скъпа моя — каза Моника. — Само че се надявам… ъъъ… че няма да кажеш нищо на никого. Разбрах, че съм направила голяма глупост, за което много съжалявам. — Тя попи очите си с кърпичката, сякаш в тях имаше сълзи, но Криси не видя такива. — Надявам се, че ми прощаваш, скъпа. Моля те…

— Прощавам ти, Моника — отвърна Криси, макар че знаеше, че дълбоко в сърцето си нямаше да може да й прости. Поне още не. Раната, която й беше нанесена, беше твърде прясна.

— Е, предполагам, че това приключва нещата — намеси се Микелос. — Тоест, ако си напълно сигурна, Криси — той я погледна въпросително.

— Сигурна съм — кимна тя. — Просто не виждам смисъл.

— Благодаря ти, скъпа — Моника припряно се изправи на крака. Вдигна ръка към очите си и отново се направи, че ги попива.

Може би си представя, че има сълзи в очите, помисли си Криси.

Моника бързо излезе от каютата, високите й токчета потракваха по пода, а вратата след нея направо се затръшна.

— Трябва да ти кажа, че бях много изненадан — каза Микелос.

— Аз също — призна Криси. — Все още не мога да повярвам, че го е направила. И на всичкото отгоре твърди, че било шега!

— Това не е никаква шега — поклати глава Микелос. — На тази мисленето й е извратено.

— Чудя се защо ли го е направила.

— Кой знае? Сигурно ти завижда, Криси. Тя не е нито млада, нито красива, за разлика от теб, и затова те мрази.

— Е, както и да е — изправи се на крака Криси, — повече няма да ме тревожи. Слава богу.

Микелос кимна.

— Благодаря ти, че си създаде толкова много проблеми заради мен, Микелос.

— Това ми е работата — отговори той. — Радвам се, че най-накрая я хванахме. Искаш ли да те заведа обратно в каютата ти?

— Не — отговори Криси. — Добре съм, но благодаря ти все пак. Беше прекрасен.

Той й отвори вратата и я пропусна пред себе си, а след това я изпрати до външната врата.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре, благодаря ти.

 

 

Криси пусна чантата си на пода и въздъхна. Беше се успокоила, че мъчителят й най-накрая е разкрит, но всъщност очакваше дори да е весела. Само че гледката на Моника в офиса на охраната беше единствено депресираща. Спомни си колко й се възхищаваше в началото на пътуването. Мислеше си, че тази жена има всичко: беше културна, високообразована и имаше и пари, и слава едновременно. Не й се беше вярвало, че такова необикновено създание я беше взело под крилото си. Сега бе разбрала, че Моника е тъжна, самотна и отчаяна жена, със съзнание, изкривено от завист, злоба и алчност.

Телефонът звънна и Криси се взря изпитателно в него, преди да го вдигне.

— Ало? — Тя осъзна, че вече няма от какво да се страхува.

— Криси, обажда се Гудрун от безмитния магазин. Как си?

— Добре — отвърна Криси. — А ти?

— О, аз винаги съм супер — каза Гудрун през смях, — но се чудех дали би те заинтересувало едно предложение на Ана, рускинята, която държи магазина срещу моя.

— О, не — разсмя се Криси. — Какво е този път? Украшения за коса? Гребени, инкрустирани със скъпоценни камъни?

— Не, не — каза Гудрун. — Тя има някои наистина красиви официални рокли. Тя те видя, когато те бяхме нагласили за предната официална вечер и смята, че си много красива. Както и да е, помоли ме да разбера дали би облякла една от невероятните й рокли. Ако някой те попита, ще кажеш откъде я имаш. Просто. И можеш да задържиш роклята.

— Наистина ли?

— Наистина. И сигурно ще е много скъпа. Защо не слезеш тук и не изпробваш няколко, за да решим заедно? Може да я облечеш тази вечер, както и всяка друга вечер, когато поискаш. Помисли си, когато с Лука се ожените, ще ти трябват много официални рокли.

— Когато Лука и аз…? — За момент Криси онемя от репликата на Гудрун.

— О, целият екипаж знае за теб и Лука, Криси. Не си ли го осъзнала досега? Всички говорят за вас двамата и за това каква хубава двойка сте.

— Не, не знаех — отговори Криси.

— Е, сега вече знаеш. Вие сте новината на деня, така че трябва да изглеждаш още по-красива, не съм ли права? Така че да се видим след около половин час или по-малко. — С тези думи Гудрун затвори.

Криси сложи обратно слушалката на мястото й и въздъхна, този път щастливо. Това телефонно обаждане отклони мислите й от Моника. Освен това и доста се развълнува, защото разбра, че всички говорят за нея и Лука и смятат връзката им за сериозна. Тя взе чантата си и се отправи към вратата, благодарна за разсейването от лошите мисли.

 

 

Криси предизвика сензация, когато влезе в трапезарията под ръка с метр д’отела. Докато вървеше към масата, главите на всички се обръщаха след нея и тя долавяше одобрителни възклицания и полугласни разговори. Роклята, която тя, Ана и Гудрун бяха избрали, беше от дълъг до земята копринен шифон. Дълбоко изрязаната горна част беше в тъмно виолетово и изцяло покрита с извезани от мъниста цветя, които отразяваха светлината, а свободната пола беше от няколко пласта шифон с различна дължина в съвсем бледо лилаво, също с извезани флорални мотиви, които на талията оформяха цял букет, а надолу се пръсваха и към подгъва се разпадаха на филизи. Косата й беше прибрана на прост кок на тила й, без никакви украшения. Малки диамантени обеци — на Гудрун — украсяваха ушите й, а на кръста й имаше тънко коланче с диаманти и аметисти — на Ана.

Когато стигна до масата всички от компанията я зяпнаха с изражения, които можеха да бъдат описани само като възхитени. Руди се изправи на крака и се поклони, а доктор Фон Меклинг се понадигна и се втренчи одобрително в нея.

— Господи мой — заяви Мина. — Очарователна си! Това е една от най-красивите рокли, които съм виждала.

Моника я погледна с усмивка.

— Красива — измърмори тя.

— Мисля, че схвана идеята — усмихна й се и Джени. — Трепач си.

— Ами, благодаря на всички — каза Криси, поласкана от реакцията им, макар че очакваше Моника да е мила с нея — все пак тя се притесняваше да не се разбере за визитата им при Микелос. — Вие също изглеждате чудесно. О, и Руди, харесва ми раирана ти връзка и пояса.

Руди кимна в знак на благодарност.

Криси забеляза, че Джени е с една от по-скромните си рокли и с копринен шал, метнат през раменете. По този начин деколтето й малко се прикриваше и Криси се зачуди дали това не е умишлено усилие да изглежда по-скромна, за да подхожда повече на доктор Фон Меклинг.

— Взех я от Ана от безмитния магазин — каза Криси. — Там има някои наистина прекрасни неща.

— Трябва да отида да погледна — каза Мина. — Минавала съм оттам над дузина пъти, но така и не си направих труда да вляза. Магазинчето е толкова малко, че и през ум не ми мина, че вътре може да има такива съкровища. Изглеждаш божествено.

Появи се келнерът с менютата и те прекараха известно време като ги разглеждаха и обсъждаха възможностите. Държат се, помисли си Криси, сякаш никога нищо не се е случвало между тях. След като си поръчаха, разговорът се насочи към Амазонка и Белем, пристанището в Северна Бразилия, където щяха да спрат рано сутринта. Никой, освен Моника и доктор Фон Меклинг, не беше ходил досега в Бразилия, а дори и те не бяха виждали Белем.

— Ти… ъъъ… ще ходиш ли на някоя от екскурзиите? — Моника се обърна към Криси мило, но и някак плахо, сякаш беше стигнала до опасни води и трябваше да внимава.

— Да — отвърна тя. — Изглеждаха ми много интересни, така че се записах за целодневната.

— Прекрасно — изкоментира Моника. — Ще научиш много неща. А ти какво реши, Джени, скъпа? Ще ходиш ли на екскурзия?

— С Лудвиг може да слезем на брега — каза Джени, — но дори да го направим, ще отидем само до някое ресторантче наблизо. Той не иска да ходи на никакви екскурзии. Прекалено горещо и влажно е, казва той.

— Сигурна съм, че наистина ще е отвратително горещо и влажно — каза Моника.

— Чух, че сме щели да ходим до пристанището с по-малки корабчета — каза Мина. — Това може да бъде доста неприятно.

— Да — отбеляза и Руди. — Мястото, на което спираме, не може да поеме толкова голям кораб, така че ще спрем далеч от брега и ще ходим дотам с малки корабчета. Не би трябвало да е много трудно, стига времето да е хубаво.

— Мисля, че звучи много вълнуващо — намеси се Криси.

— Всичко, от сградата на операта и катедралата до зоологическата градина и разходката през джунглата.

— На това място човек трябва добре да си отваря очите — каза Моника.

— На много места е така, не си ли съгласна — каза Криси, без да отделя погледа си от очите на Моника.

— Ами, да — бързо се съгласи тя. После прочисти гърлото си. — За съжаление, така е на много места в Бразилия. Джебчии, деца, които просят, и всякакви такива неща. И винаги помнете, че животните, с които местните ви предлагат да се снимате — маймунки или ленивци, може да имат бълхи.

— О, това е отвратително — изписка Джени.

— Наистина.

— В тази област са забогатявали от гумата, която се добива — включи се и доктор Фон Меклинг. — Или по-скоро някои семейства забогатяват, но парите се разпределят между много малко хора. По този начин е построен „Театър де Паз“. Прекрасна сграда в стил рококо. В наши дни парите идват най-вече от дървен материал, юта, ядки и какао, но все още навсякъде царува крайна бедност и липса, на каквото и да е образование. Тук-там има училища, но в повечето няма учители. Много тъжно състояние на нещата.

Криси никога не беше го чувала да допринася толкова много в разговора и се замисли дали Джени му влияе толкова добре. Може би тя му действаше оживително. Младостта й и нейната жизненост, да не говорим за красотата й, може би бяха точно това, от което се нуждаеше докторът.

— Имаме едни приятели, банкери в Сао Паоло — продължи старият доктор, — които имат цяла армия бодигардове да ги пазят. Придвижват се с хеликоптер от имението, в което живеят, до главния офис на банката си в Сао Паоло, където работят. И, разбирате ли, това не е само за удобство. На практика това си е чиста необходимост, заради опасността от отвличания и обири. Гостуват съм им на няколко пъти през годините, имението им е голямо някъде около двеста хиляди акра. Там имат малка армия, която да ги пази. Спомням си един път ходих с тях на гости на техни приятели на няколко мили. Отидохме дотам в бронирани лимузини „Мерцедес“, заобиколени от джипове, с монтирани на тях автомати. Пред нас, зад нас и от двете ни страни.

— Така сигурно сте се чувствали съвсем защитени — каза Джени.

— Точно обратното, мила моя — поклати глава доктор Фон Меклинг, — имаше противоположния ефект. Човек се чувства ужасно заплашен. Всички тези оръжия и войници или гардове са много страшни, макар и да знаеш, че от тях се очаква да те пазят. Човек започва да се чуди защо са толкова необходими. Аз, разбира се, знаех, но все пак се чувствах неловко. Ами ако се обърнат срещу работодателите си? Нали такива неща се случват през цялото време.

— Все още ли е така, доктор Фон Меклинг? — попита Криси.

— О, да, мила — кимна той. — Не ви разказвам случки от моята младост, а за неща от преди няколко години.

— Предполагам, че затова на екскурзиите ще имаме въоръжени гардове — каза Мина.

— Наистина ли?

— Да. Не наблягат на това, но директорът на круиза ми каза, че на всички автобуси ще има въоръжени гардове.

— Е, това наистина звучи много вълнуващо — каза Криси. — Дори по-вълнуващо отколкото си мислех.

Всички се разсмяха.

— Сигурна съм, че ще бъдем в пълна безопасност — каза Моника. — Няма да ни водят в опасни зони.

— Ще ходят ли всички във вариетето тази вечер? — попита Руди.

Всеки кимна утвърдително.

— Чудесно — каза той. — Мина и аз ще отидем по-рано и ще запазим обичайната ни маса и аз ще поръчам шампанското.

— Ще се видим там — каза Криси.

 

 

Дискотеката беше препълнена, като море от черни вратовръзки и рокли, които се въртяха на дансинга, събираха се около масите и стояха прави при бара, където всички високи столчета бяха заети. Криси изтанцува няколко танца с Руди и един с доктор Фон Меклинг. Един от младите корабни офицери я беше поканил на няколко бързи парчета и тя наистина се забавляваше и часовете летяха. От време навреме претърсваше с поглед задната част на залата за Лука, но до появата му имаше още време. Капитанът и компанията му пристигнаха много късно, но той не беше с тях. Криси предположи, че някой спешен случай го е задържал в болницата. Горещината и димът в пълната дискотека започнаха да й идват в повече и вече не й се танцуваше, поне за малко.

Криси си взе дамската чантичка и се отправи към вратата с намерението да се охлади малко на палубата. Излезе от дискотеката през главния вход и влезе в тоалетната, после слезе по стълбите едно ниво надолу и през най-близкия изход излезе на палубата. Нямаше никой друг точно на това ниво, но по това време тя не беше и очаквала да има, освен евентуално някои заблудени веселяци, излизащи от дискотеката.

Свежият нощен въздух, макар и доста влажен, й подейства много добре след задимената дискотека, ухаеше приятно успокояващо и съвсем малко на земя. Бразилия, помисли си тя. На това мирише. Колко странно беше да чувства този аромат, да го усеща в ноздрите си. Беше силен и особен, не приличаше на нищо, което беше усещала досега. Може би наближаваха брега. Тя знаеше, че корабът ще навлезе в река Амазонка около четири часа сутринта, но няма да стигнат малкото пристанище до Белем преди девет.

Криси стоеше до парапета, облегната на пречките и гледаше небето. Беше още една подходяща нощ за гледане на звездите — не се виждаше нито едно облаче. Като насочи погледа си към морето, не можа да види светлините на друг кораб в далечината или изобщо някакви други светлини; само отразените лампички на „Морска нимфа“ й намигаха от повърхността на водата. Тя се наведе още повече от парапета, а шифонът на роклята й се развяваше зад нея. Тишината беше много приятна след всичката музика и смехове вътре и постоянното бръмчене на машините и звукът на кораба, който пори вълните, почти я хипнотизираха.

Мирната й тишина беше изведнъж прекъсната от далечно изсумтяване, последвано от шума на нещо подобно на брезент и найлон. Последваха няколко тъпи удара и накрая издумкване. Криси почувства как косъмчетата на шията й настръхнаха и по гръбнака й пробягва тръпка. Тя се изправи и се опита да надникне зад колоната, до която беше застанала. Успя да види движение в сенките до спасителните лодки. Когато очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя ясно видя, че някой беше отместил част от брезента, покриващ една от малките моторници. Тези лодки бяха застопорени директно на палубата, под много по-големите, които бяха хванали за железни греди. Докато зяпаше в тази посока, пред погледа й се появи фигурата на мъж. Той си проправяше път около лодката, махаше тежкото брезентово покритие и развързваше въжетата, които я задържаха към палубата.

Луната се появи и рязко освети тази част на палубата и Криси видя нещо подобно на средно голям сак, сложен на пода на моторницата. После видя и лицето на мъжа, който изведнъж погледна към нея. О, господи мой! Тялото й за момент се вцепени, после тя бързо се отдръпна, за да се скрие зад колоната. О, господи, надявам се, че не ме е видял. Сърцето й заби по-бързо и тя се разтрепери от страх.

Беше Валентин Петров. Тя се вслуша да долови какъвто и да е звук от неговото присъствие, но не се чуваше нищо по-различно от преди — разгъването на найлон и шумоленето на брезент, който се опира в друг брезент. Тя се помоли на всички божества да се слее някак си с колоната и се прилепи колкото можеше по-близо до нея с надеждата той да не я види. Нямаше представа какво точно прави, но изглежда приготвяше моторницата за бягство, поне това беше ясно. Но защо?

Трябваше да задържи импулса си да надникне иззад колоната и да види какво става. Някакъв дълбоко вроден инстинкт й казваше да си остане скрита и тя не посмя да рискува да се покаже. Като погледна вратата, водеща към безопасната вътрешност на кораба, тя се почуди дали ще успее да се добере до нея.

Като стоеше тук не можеше да направи нищо. Трябваше бързо да изтича нагоре по стълбите до дискотеката, където да предупреди капитана или някой от охраната, че Валентин Петров смята да напусне кораба. Тя си пое дълбоко дъх с очи, приковани в спасителната врата и…

Облечена в ръкавица ръка затисна устата й и писъкът, който се беше зародил дълбоко в гърдите й, не видя бял свят.

Криси инстинктивно започна да се бори срещу здравата хватка на ръката върху устата й, а ръцете й се стрелнаха нагоре и започнаха да дерат. Тя изви гръб срещу колоната и подпря едната си подметка на нея в опит да се оттласне, но действията й бяха безплодни срещу мускулестия й нападател.

Изведнъж Криси почувства нечий горещ дъх върху лицето си и очите й се разшириха от ужас. Лицето му беше съвсем близо до нейното, а отвратителните му сиви очи бяха фокусирани върху нейните. Няколко секунди той не проговори, а само продължи да диша като пареше кожата й с горещия си дъх и се усмихваше.

— Не ме ли позна, Криси? — прошепна той. Усмивката му се разшири.

Криси се опита да го ритне, но той притисна силното си тяло срещу нейното и съсредоточи всичката си сила да й попречи. Тя се опита да изкрещи, но беше невъзможно. Едва дишаше. Помисли си, че сигурно ще се задуши, ако той не махне ръката си от устата й.

— Красивата ти рокля те издаде, Криси — продължи да й шепне той. — Красивата ти рокля се вееше отстрани на колоната. Трябваше да си по-внимателна.

Лицето му беше точно срещу нейното, а носът му на практика докосваше нейния и на Криси й ставаше лошо от вонята на дъха му, от ужасните му очи и, повече от всичко друго, от зловещата му усмивка.

— Сега ще трябва да те взема със себе си, Криси. Идваш с мен на малка разходка с лодка, преди корабът да експлодира.

Корабът ще експлодира?, помисли си нещастно тя. Господи боже, помогни ми. Какво ще правя! Опита се отново да го ритне, но беше така плътно притисната към колоната, че нямаше начин да помръдне.

 

 

Лука влезе в дискотеката и огледа пълната зала. В официалните вечери тълпата винаги беше по-голяма и гостите винаги оставаха да пият и да танцуват до по-късно от обикновено. Тази вечер също не беше изключение. Докато вървеше към задната част на голямата зала, погледът му прескачаше от маса на маса, но никъде не видя Криси. Нито пък капитана и компанията му — странно обстоятелство, предвид, че той или някои от другите офицери трябваше да имат маса точно в тази част на дискотеката. Дансингът, помисли си той и се помъчи да убеди сам себе си, че всичко е наред.

Отиде до претъпкания дансинг, оглеждайки двойките по пътя си, но не видя нито Криси, нито някой от офицерите. Постоянно премигващите светлини затрудняваха търсенето, а сменящите се цветове още по-малко му помагаха. Като се придвижваше все по-напред, той продължи да търси, но без никакъв резултат. Най-накрая стигна до центъра на дансинга и започна да си проправя път сред тълпата танцуващи тела, но Криси не се виждаше никъде. Отиде до другата страна на залата, а очите му постоянно шареха на всички страни, но отново без успех.

От една близка маса го извика Моника Граф. Той я погледна и си помисли: дишячът от обажданията. Нещастната кучка, която тормозеше Криси. Моника си вееше със старомодно ръчно ветрило, а на тежко гримираното й лице беше лепната изкуствена усмивка.

— Доктор Сантос — извика името му тя и размаха ръка.

Лука веднага отиде при нея.

— Виждала ли си Криси — попита я, като се опита да звучи възпитано? Нищо не би му харесало повече от това да насоли хубавичко тази ужасна жена, но успя да се въздържи.

— Видях милото дете да излиза само преди няколко минути. Седеше с капитана и компанията му и след като те си тръгнаха, тя ги последва сама.

— Капитанът тръгна ли си?

Моника кимна.

— Странно, нали? Винаги затваря дискотеката — Моника тихо се засмя. — Но бях решила, че Криси просто отива до тоалетната. Защо не седнеш при нас и да я почакаш? Имаме чудесно шампанско. Мисля, че е „Тейтинджър“. Доста добро.

— Благодаря — очите на Лука продължиха да обхождат стаята, — но ще ти откажа. Отивам да я потърся.

— О, не трябва да се притесняваш, скъпо момче — каза Моника. — Тя ще се върне всеки момент. Знам, че те очакваше. Без съмнение със затаен дъх — отново се засмя и потупа мястото до нейното. — Седни и си налей чаша шампанско.

— Не, благодаря. Отивам да я намеря. — Той се отдалечи от масата и се запъти към изхода.

 

 

Капитан Пападопулос, последван от още петима офицери, стигна до офиса на охраната. Вместо да чака някой от подчинените си да отвори заключената врата, той извади собствената си връзка ключове и потърси подходящия.

— Кой се обади, сър? — попита Трасос.

— Кристополус — отговори капитанът. — Каза, че имал нужда от всички тук. Не разбирам. В килиите няма никой, освен Марк Вилос, но скоро ще разберем какъв е проблемът. — Той най-накрая намери ключа, късо, дебело, овално парче стомана, на което беше невъзможно да се направи дубликат, а подходящата му ключалка би отнела ужасно много време дори на висококвалифициран касоразбивач. Килията беше във вътрешността на помещенията на охраната и макар че от нея рядко имаше нужда, беше построена, така че да задържи и най-закоравелия престъпник.

Капитан Пападопулос вкара ключа в ключалката и го завъртя надясно. Вратата веднага се отвори и той влезе, а останалите офицери, в техните бели униформи, бяха плътно зад него.

— Затвори и заключи тази врата след себе си, Трасос… Какво, по дяволите… — Капитанът застана с ръце на кръста, загледан пред себе си, а офицерите се скупчиха около него.

— Исусе, сър — обади се Трасос, когато приключи със заключването на вратата.

Кристополус, Анастасия и още петима човека от охраната лежаха неподвижно на пода, а ръцете и краката им бяха сигурно овързани със скоч лента. Тя беше залепена и през устите им и навита около главите, като по този начин им пречеше да викат, ако изобщо можеха да дишат.

Капитан Пападопулос се опита да провери за признаци на живот, но имаше само секунда да разгледа местопрестъплението. Преди да успее да разбере каквото и да било, въздухът в помещението изведнъж се изпълни с изпарения, чиято мощ изгори ноздрите им и защипа на очите им. Този газ сякаш идваше отвсякъде и капитанът въртеше глава на всички страни като се опитваше да установи къде може да е контейнерът, но очите му се замъглиха, преди да успее да разбере. Тъй като беше първият, който влезе, капитанът беше и първият, който припадна — първо се опря на коленете си, а после се отпусна в цял ръст върху краката на Кристополус. Останалите петима паднаха почти едновременно като образуваха купчина точно пред вратата, почти без да разберат какво е причинило припадъка им.

 

 

— Предстои ни сблъсък, Криси — прошепна й той, все още усмихнат, — с танкер, пълен догоре с пропан. — Той се притисна дори по-здраво към нея и по-скоро чуваше, отколкото усещаше лекото й дишане срещу облечената му в ръкавица ръка. — „Морска нимфа“ ще бъде взривена. Ще останат само съвсем малки парчета от всичко и всички на борда и това включва и твоето гадже, Криси.

Тя пак се опита да го ритне, но изобщо не можа да помръдне краката си. Усети как сълзи се стичат по бузите й и още повече се вбеси, че това чудовище може да види тревогата и страха й.

— А сега ще бъдеш добро малко момиченце, нали, Криси? Ще те оставя в лодката, където ще си в пълна безопасност. Не си ли щастлива? Спасявам ти живота, така че като стигнем сушата, да можем да се позабавляваме. — В тъмносивите му очи проблесна злоба, по-плашеща от всякога, и устните му оформиха целувка. — Да, Криси, ще има да се забавляваме много заедно, ти и аз.

Изведнъж той я дръпна от колоната и то толкова бързо, че отначало тя не разбра какво става. Едната му ръка все още беше на устата й, а другата се уви около гърба й и той започна да я дърпа към моторницата като продължаваше да притиска тялото й към своето. Стъпалата й почти не докосваха палубата.

Стигнаха до лодката, както й се стори, за по-малко от секунда и тя усети как задната част на бедрата й силно се удари в нея. Сблъсъкът прати остри стрелички на болка нагоре по гръбнака й и тя отново се опита да се бори. Едва тогава осъзна, че едната й ръка беше свободна. Беше така втрещена от ужас, че досега не й беше хрумнало, че той не може да запушва устата й и да държи и двете й ръце наведнъж.

Когато Валентин започна да я прехвърля през единия борд на лодката, тя засили свободната си ръка колкото може повече и замахна с нея като се целеше в главата му, а златната й чантичка допълваше силата на удара. Тя го почувства с ръката си, когато металът се сблъска с черепа му и по цялата дължина на ръката й пробяга болка. Валентин се отдръпна и ръката, която запушваше устата й, автоматично се стрелна към наранената му глава. После, без предупреждение, той я зашлеви по бузата с такава сила, че тя реши, че всяка кост от тази страна на лицето й е счупена.

Криси започна да крещи, както не бе крещяла никога преди. Отначало от устата й не излезе почти никакъв звук. Той почти я беше задушил и това, заедно с удара по лицето, я караше да се задъхва. Но преди той да успее пак да притисне устата й, тя успя да издаде смразяващ кръвта писък. Веднага след това ръката му отново се стегна около устата й, този път толкова силно, че я блъсна срещу борда на лодката и я преобърна вътре. Той скочи след нея и притисна главата й на пода. Краката й махаха във въздуха и тя се опита да го ритне. Валентин обаче знаеше какво прави и вече беше взел със свободната си ръка дълго въже, което сръчно уви около краката й и здраво ги завърза един за друг, после ги намести вътре в лодката.

Криси ядосано риташе лодката, макар и краката и да бяха вързани. Дори в паническо състояние, в което се намираше, тя осъзнаваше, че почти не вдига никакъв шум и по никакъв начин не успява да го отклони от това, което е намислил. После очите й забелязаха сребристия блясък, когато в ръката му се появи скоч лента.

О, господи, не!, помисли си тя. Не, не, не.

 

 

Лука се втурна в дамската тоалетна до входа на дискотеката и извика името на Криси няколко пъти. Когато не получи отговор, започна да блъска по затворените врати, но му отговориха само уплашени женски писъци. После изтича на близката до дискотеката палуба и се огледа на всички страни, но не видя никого. Извика името й и пробяга няколко фута по палубата, но отново нямаше отговор. Реши, че явно тук няма никой, влезе обратно вътре и изтича по стълбите до долната палуба. Хрумна му, че Криси харесва тази палуба, защото на нея имаше по-малко хора.

Рязко отвори вратата, изскочи на палубата и отново се огледа, както направи и на горната. Отначало не видя никой, нито пък нещо, по-различно от обичайното. Той започна да напредва по палубата, а очите му шареха на всички страни. Неочаквано зърна движение в една от моторните лодки.

Като се приближи видя, че брезентът, която я покриваше, беше разкъсан и въжетата, които трябваше да я задържат, не се виждаха никъде. После, за свой най-голям ужас, видя как лодката започва да се движи по рампата си надолу към морето.

О, Исусе, не!, помисли си той и побягна натам. Стигна до нея и с две ръце се набра на единия й борд. Лодката още не беше напуснала рампата, но всеки момент щеше да го направи и да започне своето спускане в морето. Той дръпна брезента настрани, за да може да види какво има вътре в нея и когато видя Криси, вързана и със запушена уста на пода, за момент си помисли, че ще припадне.

— Криси! — извика той. — Исусе! Криси! — С две ръце, той се набра и скочи в лодката. Без да се помайва я вдигна от пода и я изправи на крака, поемайки я в прегръдките си. Нямаше време за губене и той я хвана през ръцете, които бяха завързани на гърба й, вдигна я във въздуха и после бавно и внимателно я пренесе над палубата.

Краката й не стигнаха до долу, но Лука нямаше друг избор. Трябваше да я хвърли. Той плъзна ръцете си по нейните и я пусна. Криси падна на палубата и се претърколи на една страна. Лука веднага скочи и се приземи точно до нея. Сграбчи скоча, увит около главата й и го отлепи бързо и рязко, знаейки, че й причинява болка, но и че няма друг избор.

В момента, в който скочът се отлепи от устата й, тя започна да му вика.

— Лука! О, Лука! Внимавай! Внимавай! Той е… той е…

Лука почувства как две силни ръце го хващат за раменете и някой дърпа тялото му назад, все по-далеч от Криси. Когато се опита да се обърне и да се изправи с лице към противника си, Валентин пусна едно от рамената му и го удари с юмрук по главата. За момент Лука сякаш щеше да изгуби съзнание, но когато видя Криси, лежаща пред него с все още вързани ръце и крака, буйна ярост изпълни всяка клетка в тялото му със сила, която дори не беше подозирал, че има. С рев, той се изправи на крака и се хвърли към Валентин като вихър с вдигнали ръце и разперени встрани лакти.

Така Валентин се оказа хванат със свален гард и когато лакътят на Лука се вряза в главата му, ударът го запокити назад и го завъртя. Падна на палубата и тялото му тупна глухо, но бързо скочи на крака и приклекна. Лука вдигна сгъналия си в коляното крак и ритна главата на Валентин отстрани с всичката си сила.

Българинът отново беше изваден от равновесие и се просна на палубата като с една ръка придържаше главата си. Преди да успее да се изправи, Лука отново засили крака си, като този път го ритна в корема. Веднъж. Още веднъж. Трети път. После се пресегна, стисна главата му с ръце и я блъсна в палубата. Веднъж. Още веднъж. Трети път.

Валентин остана неподвижен.

Лука се огледа около моторната лодка, докато не намери каквото му трябваше. Въжето не беше кой знае колко, но и на него не му трябваше повече. Завърза ръцете на Валентин една за друга, после прокара въжето до глезените му и завърза и тях като ги вдигна нагоре към ръцете с примка от въжето, изкривявайки по този начин гърба му назад.

Като свърши това, той се втурна към Криси и разлепи скоча от китките и глезените й, после я взе в обятията си. Горещи сълзи потекоха по бузите й и тя се разтрепери едновременно от страх и облекчение. Лука здраво я прегърна като не спираше да й шепне.

— Всичко ще е наред, Криси — обеща й той. — Вече съм при теб и всичко ще се оправи.

— Лука — проплака тя. — Лука, корабът ще експлодира.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — За момент той помисли, че думите й са резултат от шока. Беше преживяла сериозно изпитание, така че беше в състояние да каже какво ли не.

— Той ми каза — продължи тя. — Валентин. Каза, че корабът ще се сблъска с танкер, пълен с пропан.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно. Трябва да направим нещо веднага. Той искаше да напусне кораба, за да се спаси от експлозията.

Лука й помогна да се изправи на крака.

— Трябва веднага да информираме капитана — каза той.

— Той отиде долу, в офиса на охраната. Той и всички офицери в дискотеката бяха повикани там точно преди аз да дойда тук.

— Какво? Всички? Какво, по дяволите, става? — Извади клетъчния си телефон и набра номера на капитана, но му отговори гласовата му поща. — Ще пробвам Кристополус — каза той. — Той ще знае какво става. — И там му отговори гласова поща. — Това е много странно.

— По-добре да отидем направо долу, нали? — попита Криси. — Или направо на мостика?

— На мостика? Там пък защо?

— Лука, корабът е на автопилот и сме се насочили право към танкер. Той няма автоматично да се отклони от зададения си курс, дори и когато засече танкера на радара си. Шейла и Томи, с които се запознах, ми го обясниха. Те са ходили горе, на мостика.

— Знам, Криси — каза той, — но там има вахтен офицер, така че няма защо да се тревожим за това. — Погледна я замислено. — Или пък не? Деметриос и другите са били извикани при охраната…

— Може би първо трябва да отидем при охраната — предложи тя.

— Мисля, че трябва да проверим и там, но мостикът засега е най-важното за нас. Ако курсът е грешен, това е единственият ни шанс да го променим. — Погледна към Валентин. Той все още беше в безсъзнание, но Лука се притесняваше, че може да дойде на себе си всеки момент.

— Дай ми няколко секунди — каза на Криси. Отиде при моторницата и я издърпа обратно изцяло на палубата.

Порови вътре и намери скоча. Седна върху Валентин и обви с по няколко дължини китките и глезените му. — Просто за да сме сигурни, че няма да се появи отнякъде и да ни се пречка.

После го изправи на крака и го довлече до лодката. Хвана го под мишниците, вдигна тялото му и като изохка от усилието, го хвърли вътре. Валентин се приземи на дъното с глухо изтупкване. Лука хвана разхлабения брезент и го върна на мястото му, така че ако някой мине да не забележи нищо.

— Не искаме да плашим безсмислено никой, нали? — обясни той. После хвана ръката на Криси и я поведе към вратата. — Хайде да вървим на мостика.

— Може би трябва да се разделим, Лука — предложи тя като тръгнаха по коридора. — Мога да проверя какво става при охраната, докато ти отидеш на мостика.

Той спря рязко и я обърна с лице към себе си.

— Категорично не. Няма да те изпусна повече от поглед. Едва не те изгубих само преди няколко минути и не искам да рискувам повече. Нито сега, нито когато и да е.

— Добре. — Криси не можеше да обори такъв аргумент. — Към мостика.

Вместо да чакат асансьора те се втурнаха нагоре по стълбите и през целия кораб. Притичаха покрай няколко подпийнали двойки, но те само им се усмихнаха и кимнаха, без да им обръщат кой знае какво внимание, макар че бяха доста забързани. Когато стигнаха до горната палуба, Лука започна да показва пътя към мостика. Криси беше ходила там веднъж, но не смяташе, че ще може да се оправи втори път. Щом се озоваха пред вратата, те спряха за малко да си поемат дъх.

Лука извади една карта от вътрешния джоб на бялото си униформено сако.

— Ще свърши ли работа? — погледна го Криси.

— Работи като универсален ключ. Трябва да разполагам с него, така че да мога да влизам във всяко помещение на кораба, в случай че нещо се случи на някой от пътниците или от екипажа.

Той пробва да пъхне картата, но вратата, макар и доста тежка, леко се отмести.

— Исусе, не е заключена! — Като я отвори изцяло той излезе на мостика като здраво държеше Криси за ръка.

Огромното помещение, от която се управляваше целият кораб, изглеждаше напълно празно. Нямаше никой седнал пред нито една от контролните конзоли, но когато стигнаха средата на помещението, разбраха, че то не е безлюдно. Вътре в отделните офиси, чиито големи прозорци гледаха към командната зала, се виждаха трима офицери. Единият се беше проснал върху бюрото, другият — на пода, а третият — в стола си с глава, килната над облегалката.

Вратите им бяха отворени и Лука и Криси влязоха. Криси първа видя кръвта, образувала локвичка върху синьо-зеления килим. Идваше от младия офицер, който лежеше по корем на пода. Когато погледна главата му видя, че тя изглежда сякаш някой беше отхапал гигантска хапка от едната й страна.

Стомахът на Криси се преобърна, но тя пое няколко пъти дълбоко дъх и се обърна на другата страна. Лука се наведе и обърна офицера. На челото му имаше дупка от куршум, малка и кръгла и почти без кръв около нея. Нямаше смисъл да търси пулс. В другите офиси другите двама офицери бяха убити по същия начин: с един-единствен изстрел в челото, малка входна рана отпред и почти напълно издухана глава отзад.

На Криси й се зави свят и изведнъж железният мирис на кръв, който изпълни ноздрите й, накара стомахът й пак да се преобърне. Сега вече беше сигурна, че ще й прилошее. Можеше да усети как жлъчката се надига към гърлото й, но успя да се пребори като държеше главата си обърната на другата страна.

— Можеш ли да направиш нещо, Лука? — Тя знаеше отговора, но все пак чувстваше нужда да попита.

— Не, нищо — каза Лука. — Хайде да се махаме оттук. Трябва да слезем долу, при охраната и да намерим някой от офицерите, някой, който да знае как да управлява ръчно този кораб. Знам много за кораба, но точно от това не отбирам абсолютно нищичко.

Очите на Криси се спряха на контролните конзоли с техните компютърни екрани, джойстици и, както изглеждаше, безкрайни копчета и бутони. Беше безнадеждно, помисли си тя. Абсолютно безнадеждно. Фокусира се върху единия екран на централната конзола и посочи:

— Лука, виж.

Той проследи погледа й към екрана.

— Исусе — изохка той. — Каквото и да е това, ние сме се насочили право към него.

— Танкер — каза Криси. — Натоварен с пропан. Така каза Валентин.

На екрана на радара позицията на „Морска нимфа“ беше недвусмислено обозначена с движещо се кръгче и право на неговия път стоеше друго кръгче, неподвижно, което индикираше друг плавателен съд.

— Хайде — Лука хвана ръката й.

Те забързаха през вратата и после практически затичаха надолу по стълбите, палуба след палуба, докато не минаха всичките шест и не стигнаха до тази, на която беше офисът на охраната. Надолу по един коридор, наляво, после надясно, надолу по друг коридор и най-накрая вратата на охраната се появи пред тях.

Лука се засили и я блъсна, но тя не помръдна.

— По дяволите. Заключена е.

— Какво ще правим? — Криси не видя на вратата да има място за карта ключ. — Няма къде да се пъхне картата.

— Имам ключове — успокои я Лука. — Трябва да мога да влизам навсякъде, помниш ли? — Усмихна се, докато ръката му вече вадеше халка с множество ключове от джоба на панталона си. Бързо намери малкия, дебел, кръгъл ключ, който беше единствения такъв измежду много други. Пъхна го в ключалката, завъртя го и бутна тежката врата. Нещо отвътре обаче я блокираше, така че Лука облегна рамото си и натисна по-силно. Вратата се помръдна с още няколко инча и той надникна вътре.

— Мамка му.

— Какво става? — попита Криси.

— Още тела. Явно са на капитана и на повечето от другите офицери. — Той отново натисна с рамо, този път още по-силно и направи достатъчен процеп, през който да могат да минат.

Лука влезе вътре и Криси го последва.

— О, господи мой — прошепна тя.

— Чакай! — възкликна Лука. — Подушвам някакъв газ. Излез обратно в коридора.

Криси веднага се подчини, без да задава излишни въпроси. В коридора тя успя да различи тежкия мирис на упойващ газ, но не виждаше никакви изпарения във въздуха. Видя как Лука извади кърпичката от джоба си и я поставя пред носа и устата си. Прескочи един от лежащите на пода офицери и натисна ключа в стената, който задейства вентилатора, вграден в тавана, после клекна и провери пулса на капитана. Така мина при всички тела, повтаряйки същия процес.

— Живи ли са? — попита Криси.

— Всички са живи — кимна той, — но ще са в безсъзнание за известно време, в зависимост какъв е газът. Смятам да ги издърпам по-далеч от вратата, така че да можем да я отворим широко и да пуснем малко свеж въздух вътре.

— Лука, кой друг знае как се управлява този кораб?

— Не се сещам за никого — отговори той, докато се бореше с масивното тяло на Анастасия. Очите му сълзяха, а лицето му се беше зачервило. — Ще трябва да сляза долу в машинното отделение и да се надяваме, че някой ще знае нещо. Проблемът е, че повечето от момчетата там не разбират нищо от друга работа, освен от тяхната. Разбират от машини, но не и от компютри.

Той разчисти входа на каютата достатъчно, така че Криси да може да отвори вратата напълно. Високоскоростният вентилатор вече вършеше работата си — вкарваше в помещението свеж въздух и изкарваше застоялия навън.

— Добре — каза Лука. — Сега не мога да направя кой знае колко повече за тях. — Очите му шареха из офиса да намерят нещо, с което да подпре вратата, за да не се затвори. Най-накрая хвана един стол и го подпря на връзката на вратата като се увери, че няма начин да се размести. После погледна Криси. — Сигурно е използвал нещо слабо упойващо. Ще се оправят, но ще отнеме известно време. Е, ако само имахме време… — Той излезе в коридора и хвана Криси за ръката. — Хайде. Най-добрите ни шансове сега са в машинното. Може би някой от филипинците има известен опит на мостика.

Те затичаха надолу по коридора, но изведнъж Криси рязко спря.

— Какво правиш? — попита я той като я дърпаше за ръката.

— Лука, къде е затворът?

— В помещенията на охраната — отговори й той грубо. — Хайде, Криси. Нямаме време…

— Чакай! — възкликна тя. — Марк е заключен там, а той знае всичко за този кораб. Каза ми, че дори може да го управлява.

— Сигурна ли си?

— Да. Каза ми, че може да плава на всичко от малка платноходка до този огромен кораб.

— Струва си да опитаме.

Лука се обърна, като вече търсеше с едната си ръка халката с ключове в джобовете на панталона. Минаха през предната врата и през още една и той пъхна същия къс, кръгъл ключ в ключалката. Когато чу характерното изщракване, бутна вратата и те забързаха по друг къс коридор. От дясната им страна имаше още една врата, в тази обаче бе вградено прозорче от бронирано стъкло.

През стъклото Криси видя Марк да ги гледа с изненадано изражение от тесния нар, на който се беше излегнал и четеше, облечен в оранжев анцуг, който Криси знаеше, че сигурно е притежание на кораба. Като го гледаше през стъклото, тя почувства как в стомаха й се стяга възел и споменът за нападението му се завърна пред очите й с всеки малък дребен детайл. Опита се да го потисне, но й беше много трудно, той просто не искаше да си отиде.

Лука пъхна ключ и отключи вратата.

— Какво, по дяволите, искате? — попита Марк като ги гледаше стреснато.

— Имаме нужда от помощта ти — каза Лука.

Нагла усмивка замени стреснатото изражение на Марк.

— Моята помощ? Сигурно се шегуваш.

— Виж, корабът ще се сблъска с танкер, зареден с пропан. Включен е на автопилот и в момента няма никой, който да може да го управлява ръчно.

Изражението на Марк незабавно се смени отново.

— Ами капитанът — каза той. — Всички офицери…

— Всички те са или мъртви или са били упоени — извика Криси. — Трябва да ни помогнеш.

— Какво, по дяволите, става? — Марк скочи на крака.

— Ще ти обясним по пътя — каза Лука. — Хайде да тръгваме.

Тримата изтичаха по коридора до предния офис, където Марк се спъна в един от офицерите.

— Исусе! — възкликна той и спря.

— Нямаме време — подкани го Лука, който вече излизаше в другия коридор заедно с Криси.

Марк побърза да ги настигне.

Когато стигнаха стълбището, те хукнаха нагоре, вземаха по две стъпала наведнъж, без да спират дори за секунда да си поемат дъх. На горната палуба една група хора, които се прибираха по каютите си от дискотека, се отдръпнаха като ги видяха да тичат към тях, а една от жените изпищя, дали заради затворническия костюм на Марк или заради дивото изражение на лицата им, Криси не можа да разбере. Тримата не им обърнаха никакво внимание и продължиха надолу по коридора, Марк беше най-отпред и тичаше като луд с босите си крака. На единия от завоите той се подхлъзна, но бързо се изправи с помощта на ръцете си и продължи.

Стигнаха вратата на мостика и Лука нахълта вътре без дори да забави ход, Криси го следваше по петите, а Марк беше плътно зад нея. Тук Марк отново ги изпревари и се втурна към централната конзола като се мъчеше да си поеме дъх.

— О, боже мой! — извика той. — Ние сме почти отгоре им, които и да са те. — Той бясно започна да набира нещо на клавиатурата. — Мамка му, мамка му — ругаеше той, когато пръстите му пропускаха някой клавиш.

Като надничаха през рамото му към екрана на радара, Криси и Лука успяха да видят как кръгчето, представляващо „Морска нимфа“, наближава другото кръгче. Беше просто въпрос на минути двата плавателни съда да се сблъскат. И после какво? Ако това, което беше казал Валентин, бе истина. „Морска нимфа“ и всички на борда й щяха да се взривят. Криси изтича до огромния панорамен прозорец и погледна навън към предната палуба и морето пред нея.

— Не виждам нищо навън — каза тя. — Никакви светлини. Нищо.

— Само че той си е там и е съвсем близо пред нас — отвърна й Марк.

В момента, в който чу тези думи, тя успя да различи призрачния силует на танкера.

— О, господи — прошепна.

Лука отиде до нея и я прегърна през раменете.

— Марк, той е на не повече от триста фута.

Марк натисна последния клавиш, изчака един момент, после хвана джойстика, който беше на конзолата пред него.

— Дръжте се! — извика той.