Джудит Гулд
Кораб на мечтите (17)

16.

Криси извади един пуловер от гардероба, взе си чантата и излезе от каютата. Докато вървеше по коридора, мислите й лениво се мотаеха около Джени и Моника и това как ли се погаждат. Сигурно чудесно се забавляват като я обсъждат, реши накрая. Тази идея не я притесни толкова много, колкото в друга ситуация, осъзна тя, заради прекрасната й връзка с Лука. И все пак, още я болеше от предателството на Джени. Мислеше си, че я познава и наистина ценеше приятелството им. Джени винаги е била забавна и щедра, но сега като мислеше за това, Криси разбра, че всъщност изобщо не я е познавала. Преди и след брака на Джени излизаха заедно, като Криси винаги беше играла ролята на кротката придружителка. Но докато беше женена не й се беше обаждала нито веднъж. Сега разбираше, че е била използвана като някой, който да запълва времето между двама мъже, като един вид безцветен фон, на който Джени да може да разиграва пиесите си.

Криси се изкачи по стълбите, водещи към най-горната палуба, и тръгна надолу по коридора към апартамента на Марк. Почука на вратата му и се огледа на всички страни. Не можа да види никой наоколо, но сигурно и не трябваше.

Марк сам отвори вратата.

— Добре дошла в моята скромна обител — обяви той, като се поклони и с широк жест обхвана цялата стая.

— Благодаря — разсмя се Криси. След това влезе и се насочи към всекидневната. Пътническият сандък веднага й се наби в очите с големите букви, изрисувани върху него. Капакът му беше отворен и подпрян на стената.

— О, отворил си красивия сандък.

— Да — отговори Марк. — Беше толкова любопитна предния път, така че реших да отворя кутията на Пандора и да ти покажа какво има вътре.

— Не вярвам, че си го направил за това — разсмя се отново Криси.

— Доста скучно е. Само купчина стари покривки. Дори не си направих труда да ги разгледам всичките.

Криси отиде до сандъка.

— Изглеждат ръчно правени — каза тя — и са наистина красиви.

Марк се ухили самодоволно.

— Напълно безполезни, ако питаш мен.

— Може би баща ти ги цени. Някой в семейството му може да ги е правил преди много, много време.

— На кого му пука? Както и да е, надявам се, че изкарваш бурята леко — обърна се той към нея.

— О, да, добре съм. А ти?

— Никакви проблеми. Заповядай, седни — той посочи канапето. На масичката за кафе пред него беше сложен сребърен поднос, а върху него имаше две чаши и сребърен охладител. В последния имаше лед и бутилка шампанско. — Връщам се след секунда. Както сама можеш да видиш, не съм съвсем готов. — Той стоеше бос, а косата му беше още мокра от душа.

— Няма проблем. Оправяй се спокойно.

Марк влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Когато изчезна от погледа й, Криси погледна към купчината съобщения на бюрото му. Не беше планирала да краде нещата му, но при такава прекрасна възможност, тя реши да рискува. Можеше да съдържат доказателства за престъплението му спрямо нея. Бързо се изправи на крака, стиснала чантата си под мишница и небрежно отиде до бюрото. Погледна към вратата на спалнята, а после обратно към бюрото и усети как сърцето й блъска в гърдите. Бързо отдели няколко от долната част и ги пъхна в чантата си. После повтори същата операция като взе две-три от средата и накрая от горната част.

Тя почувства как по челото й избива пот, бързо се върна до дивана и седна, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Постави чантата до себе си и започна да пренарежда съдържанието й, така че да е сигурна, че пликовете не могат да се видят. Като направи това, тя потърси пакетчето „Клийнекс“, което винаги носеше със себе си, извади една кърпичка и попи челото си. Когато Марк се върна, Криси все още се възстановяваше от преживяното вълнение и се надяваше нервността й да не си е проличала.

— Да не би да ти е прекалено топло? — попита я той.

— О, не, добре съм. Бях излязла малко на палубата. Предполагам, че рязката смяна на температурата ми е повлияла за момент.

— Защо излиза на палубата? — той седна на края на канапето.

— Просто ми се прииска да изляза и да погледам морето и небето. Обожавам соления въздух и вятъра.

— Същата като мен си — каза й той с усмивка. — Старомодна по душа. Обичам да съм близо до природата, харесва ми дивия свят, мощта и силата му. Нищо, направено от човека, не може да бъде сравнено с това — Марк наля две чаши шампанско. — Знам, че не можеш да пиеш много, затова си помислих, че може само по една чаша шампанско преди обяд. Какво ще кажеш?

— Добре. Но ще пийна съвсем малко.

Той й подаде едната чаша и чукна своята в нейната.

— За майката природа — каза той, — чиито мощ, сила и красота нямат граници.

— О, колко поетично настроени сме днес — подразни го тя.

— Е — призна си той, — може и да се увличам малко понякога. Предполагам, че е заради бурята — въодушевява ме.

— Вълнуваща е — съгласи се Криси, — но мисля, че бързо ще отмине, не смяташ ли?

— Като мистрал или мелтеми — каза той, — ветровете. Във Франция мистралът може да духа с дни, дори със седмици и да докара хората почти до лудост. В Гърция така е с мелтеми, което идва от север. Много хора му се радват първите няколко дни, но после наистина започва да ги побърква. Опитват се да си стоят вкъщи, за да го избегнат. Вдига пясък и пръст във въздуха, ожулва те целия и прави плаването рисковано или просто невъзможно. Един път плавах от Миконос за Серифос и попаднах в мелтеми. Беше ужасно, вълните се разбиваха със страшна сила в кораба. Ясна ти е картинката. Но се оправих.

— Изглежда обичаш да поемаш рискове — каза Криси. — Явно ти харесват опасностите.

— Не знам. Не съм искал нарочно да попадна в буря през онзи ден, но не се и страхувах особено. — Той опря ръка на облегалката на канапето и се плъзна по-близо до нея. — А ти? Обичаш ли да поемаш рискове? Харесваш ли опасностите?

— О, животът ми досега е бил толкова обикновен и дори досаден — тя се разсмя нервно. — Не е бил изпълнен с много рискове или опасности. Предполагам, може да се каже, че някак си оставям нещата около мен да се случват. Разбираш ли какво имам предвид?

— Вместо да ги караш да се случват? — каза той, а очите му проблеснаха.

— Точно така — кимна Криси и се загледа замислено в чашата си. — Имало е случаи, в които е трябвало да вземам решения и съм ги взимала. Като, когато напуснах училище и се записах да уча за фризьорка. — Тя пак се засмя. — Сега мисля, че съм взела грешното решение, но тогава не го знаех. Изглеждаше ми като най-добрия и най-бързия начин да спечеля достатъчно пари, за да се издържам, така че да не завися от майка си или от някой друг.

— Звучи ми като да си направила нещо да се случи. Не си позволила на света да те смели.

— Не — поклати глава Криси, като си помисли, че изборът му на думи е доста мелодраматичен. — Не позволих на света да ме смели. Не съм чак толкова пасивна.

— Изобщо не съм си го и помислял — отговори той, втренчен в очите й. — Мисля, че си борец — той довърши чашата си. — Имаш ли още? — погледна чашата й. — Дай, ще ти я напълня. — Той допълни нейната чаша и си наля нова на себе си.

— Надявам се, че нямаш нищо против интимната обстановка, но не исках стюарди да ни се мотат из краката точно днес.

— Нямам нищо против.

— Исках да бъда сам с теб — Марк пак я погледна в очите.

Криси се усмихна неопределено. Той остави чашата си на масичката за кафе и се доближи още малко по-близо до нея.

— Искам да се наслаждаваме един на друг, колкото се може повече — той се наклони и я целуна по устните.

— Не, Марк. — Криси се отдръпна. — Не за това дойдох тук. Това е…

Марк взе чашата й и я остави на масата, после хвана двете й китки в ръка.

— Хайде де — прошепна той. — Знаеш, че ме искаш. Знам, че затова дойде днес — той избута ръцете й назад и започна да целува лицето и шията й, притискайки грубо тялото си в нейното.

— Не! — извика Криси. — Спри, Марк. Спри веднага.

Но той не спря. Като държеше двете й китки с едната си ръка, с другата издърпа блузата й надолу и започна бясно да ближе и да целува разкрилото се пред погледа му деколте. Криси се опита да се бори с него, но силата му беше прекалена и тя нямаше как да го надвие. Той беше висок около 6 фута и 2 инча и тежеше 200 паунда^[1], сети се тя и просто нямаше начин да се пребори с него.

За момент тя се отпусна и престана да се бори, като реши, че по този начин може да го накара да отпусне малко здраво хваналите й китки. Тактиката й проработи и той с рев започна да разкъсва сутиена й и да ближе голите й гърди. Криси бързо се плъзна от канапето преди той да е успял да я хване отново. Падна на пода, но бързо се изправи на крака. Затича се към вратата, но Марк я докопа изотзад и почти я прикова към пода. Сложи едната си ръка на устата й и я повлече към спалнята.

Отначало Криси се почувства като парцалена кукла в ръцете му, но когато осъзна накъде я дърпа, гневът и страхът й я подтикнаха към незабавно действие. Тя се опита да го изрита, но кракът й не успя да достигне до тялото му. Тогава ухапа ръката му, но беше наградена със силен удар през устата.

— Ааааааа, Мар… — започна да крещи тя.

Ръката му отново затисна устата й, този път по-силно и натискът разпрати ураган от разкъсваща болка по цялото й тяло. Тя усети вкуса на кръвта на езика си и почувства как се стича по брадичката й. Отново се опита да го ритне, но както и преди малко, кракът й улучваше само въздуха. На вратата на спалнята, с крайчеца на окото си, Криси видя своя шанс. Като използва всяка унция сила в тялото си тя се хвърли настрани. Марк беше вече в спалнята и все още я държеше здраво, но тя застопори краката си за касата на вратата и това му пречеше да я издърпа вътре при него.

— Кучка такава — изръмжа той и започна бясно да я дърпа, без да маха едната си ръка от устата й.

Криси се държеше за касата с крака и се молеше коленете й да не поддадат под натиска на огромната му сила.

Внезапно, като използваше и двете си ръце, Марк я запрати към пода и Криси тежко падна. Това почти й изкара дъха, но тя бързо се опомни и запълзя по пода далеч от него. Докато се опитваше да се изправи на крака, усети как той отново я сграбчва изотзад и започна да крещи.

— Поооомоооо… — Ръката му мощно притисна устните й и тя го ухапа с всичка сила и започна отчаяно да го рита по краката като този път успя да улучи пищяла му.

Чу го да ръмжи, а после усети как хватката му се отпуска. Успя да се освободи и се втурна към масичката за кафе с Марк плътно по петите си. Извади бутилката шампанско от охладителя, обърна се, замахна и я стовари с всичката си сила някъде в неговата посока. Чу звука на удара и го усети в ръката си. Когато посмя да отвори очи, видя, че е закачила едната страна на главата му. Но той беше вдигнал ръката си, за да се предпази. Нападна я отново, очите му бяха като на диво животно, а лицето му — изкривено от ярост. Криси се отдръпна, после тръгна да бяга към изхода. Почувства отново ръцете му върху себе си, разкъсващи с нокти блузата й. Тя се хвана за сандъка, но Марк продължи да дърпа злостно дрехите й.

Блузката й изведнъж се скъса и Марк полетя назад като почти загуби равновесие. Криси падна и повлече сандъка със себе си. Съдържанието му се разсипа по пода на всекидневната и коридора. Измежду многото покривки, на килима се търкулна и торбичката с пластичен експлозив, но никой от тях не го забеляза.

Марк я подхвана под мишниците и започна да я влачи по пода, а Криси се разкрещя.

Вратата на каютата се отвори рязко и се блъсна в стената зад нея със силен шум. В стаята нахълта млада жена с изваден револвер.

— Долу! — изрева тя с плътен глас, а ръката й посочи пода.

За момент Криси се обърка, но без да се замисли се свлече на пода. Жената я заобиколи.

— Вдигни си ръцете над главата! — каза тя на Марк. — Казах над главата, мръснико!

Криси се извърна и погледна зад себе си. Видя Марк, с високо вдигнали ръце, да отстъпва от жената. Странно, помисли си тя, тази жена, макар че беше висока и с едър кокал, беше облечена като всеки един от пътниците на кораба в раирана тениска с дълъг ръкав, панталони и маратонки.

— Това е недоразумение — каза Марк спокойно. — Огромна грешка.

Жената заключи белезниците около едната му китка.

— Обърни се и сложи ръцете си на гърба една до друга. — Когато Марк не се помръдна, тя изрева в лицето му: — Обърни се, по дяволите, или ще издухам красивата ти мутра.

Марк се обърна и сложи китките си една до друга в долната част на гърба.

— Ще съжаляваш за това. Няма да можеш да си намериш шибана работа никъде по света, ако изобщо доживееш да търсиш такава.

Необезпокоявана, тя щракна белезниците и го избута да седне на един стол.

— Така — озъби му се тя. — Сядай тук и мълчи.

Обърна се към Криси и й помогна да се изправи.

— Добре ли си, миличка? — попита тя като я оглеждаше внимателно.

Криси кимна и облиза кръвта, която все още течеше от устните в устата и по брадичката й.

— Не се притеснявай за това — каза жената. — Ей сега ще извикам доктора. — Тя вдигна телефона и започна да набира, но преди да довърши, Лука се втурна през вратата с Кристополус, който вървеше плътно след него.

Лука загрижено взе Криси в прегръдките си като гледаше яростно Марк.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна.

— Устната ми е наранена. Това е всичко.

Лука започна да я преглежда, като в същото време й шепнеше нежно, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Добра работа, Анастасия — каза Кристополус на жената. После погледна към Марк, който седеше гордо изправен на стола, с ръце, закопчани зад гърба му и с обичайната нагла усмивка на лицето му. — Изглежда, че малката дама добре го е подредила — той се приближи. — Удари те отстрани по главата, нали?

Марк мълчеше.

— Заслужаваш много повече, мръсен кучи син такъв — изръмжа Кристополус и грубо наклони главата му назад, за да огледа раната, после още по-грубо го пусна.

Марк потрепна, но продължи да мълчи.

— Доведи капитана тук долу — каза Кристополус на Анастасия.

Тя отвори клетъчния си телефон.

— Ще искаш ли да го погледнеш, Лука? Виж дали не можеш да се погрижиш и за двамата долу в помещенията на охраната — каза Кристополус. — Ако можем да не ги водим в болницата, така ще е най-добре. Няма нужда да разстройваме пътниците в чакалнята.

Лука прегледа раната на Марк.

— Тук ще има нужда от няколко шева — каза той, — но мога да ги направя и при охраната.

— А как са нещата при нея?

— Раната само трябва да се промие. Ще сляза долу да донеса нещата, които ще ми трябват, и ще се срещнем в помещенията на охраната. — Той отиде при Криси и я прегърна. — Ще се оправиш ли тук без мен?

— Разбира се — отвърна тя, въпреки че не искаше да остава в тази каюта нито секунда повече.

— Ще се наложи да запишем показанията й — намеси се Анастасия. — Аз ще я заведа долу в офиса — тя погледна Криси. — Съгласна ли си? Ще свършим бързо, миличка.

Криси кимна и Анастасия я подхвана със силните си ръце.

— Побързай, Лука. Хайде да приключим нещата за нея колкото може по-бързо.

Капитанът влезе в каютата и затвори вратата след себе си. Обичайната му усмивка липсваше, заменена от загрижено изражение. Криси можеше да си представи пред каква дилема е изправен. Синът на собственика, хванат в опит за изнасилване на пасажер. Нещата нямаше да са розови за него или за когото и да било друг от замесените. Капитанът я попита дали е добре.

— Да — отвърна тя.

— Можеш ли да ми разкажеш набързо какво се случи? Ще запишем пълните ти показания после.

— Той се опита да ме изнасили — каза Криси — и аз го ударих с бутилка шампанско.

Капитанът отиде до Марк, прегледа раната му, после го погледна в очите.

— Вярно ли е? — попита той. — Опита ли се да я изнасилиш?

— Всичко това са само лъжи — отговори Марк. — Тя ме преследваше. Прави го още от началото на пътуването.

— А как ще обясниш устната й?

— Обича го по-грубичко. Истинска откачалка е. Не спираше да ме моли да я ухапя.

Раменете на Криси се отпуснаха и Анастасия я подхвана здраво като я потупваше успокоително.

— Искам да свалите и двамата долу при охраната за пълни показания — нареди капитанът. — Анастасия, веднага заведи мис Фицджералд долу.

— Да — кимна Анастасия.

— Микелос, извикай Гарефи тук да вземе Марк, но преди това му махнете тези белезници. — Капитанът погледна Марк. — Ще се държиш прилично, нали?

— Разбира се — излая Марк. — Не съм направил нищо.

Капитанът кимна и започна да оглежда апартамента.

— Микелос, ти оставаш с мен.

Анастасия и Криси излязоха, а скоро се появи и Гарефи да получи заповеди от Микелос Кристополус. После веднага напусна апартамента, водейки Марк след себе си.

Капитанът се обърна към Кристополус.

— Най-добре извикай Ситара с фотоапарата му да документира тази сцена.

Микелос бавно кимна.

— Вече се обадих долу да го извикат — погледът му беше съсредоточен върху покривките, които бяха разпилени по целия под на всекидневната и коридора. Той се отпусна на колене на земята, извади от джоба си чифт тънки латексови ръкавици и си ги сложи.

— Какво е това? — попита капитан Пападопулос.

— Погледни — Кристополус му показа торбичката от търговския център „Хондос“. Пакетът вътре в нея беше частично излязъл и макар че носеше ръкавици, Микелос внимателно го измъкна изцяло навън, а после още по-внимателно отмести обикновената опаковъчна хартия, която скриваше съдържанието му.

— Какво е това? — попита Пападаполус и клекна до него.

Микелос задържа опаковъчната хартия настрани с помощта на химикала си.

— Семтекс — отвърна той и погледна капитана. — Пластичен експлозив.

— Експлозив? — Капитанът погледна пакета подозрително.

— Напълно достатъчен да пробие гигантска дупка в кораба и да го потопи — каза Микелос.

— Исусе — прошепна капитанът.

— Какво, по дяволите, е смятал да прави Марк Вилос със семтекса? — попита Кристополус.

— Не знам — капитанът се изправи на крака. — Но трябва да разберем.

Кристополус също се изправи като в същото време махаше латексовите ръкавици. Не можеше да свали очи от малкия пакет, който кротко си стоеше между покривчиците.

— Определено нямам добро предчувствие за това — каза той. — Марк Вилос ще трябва да обяснява доста неща.

В малката каюта на охраната Марк, капитанът и Микелос Кристополус седнаха около голяма метална маса. Кристополус беше сложил на нея един малък, но много мощен диктофон, който записваше всяка казана дума.

— Какво правеха тези експлозиви в сандъка, Марк? — попита Кристополус.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Марк с изненадано изражение.

Капитанът беше забелязал нещо, което определи като искрено изумление, когато казаха на Марк, че са намерили семтекса, но не можеше да бъде сигурен. Марк може би беше просто много добър актьор.

— Хайде — подкани го Кристополус. — Качил си сандъка на кораба, но си нямал представа какво има в него? И очакваш да повярваме?

— Наистина не знаех какво има в сандъка — каза Марк, неразбиращо клатейки глава. — Да не мислите, че съм луд? Никога не бих качил съзнателно нещо такова на борда на „Морска нимфа“.

— Тогава как ще го обясниш? — Кристополус се размърда на стола си.

— Сандъкът принадлежи на баща ми и аз го качих заради него.

Кристополус го изгледа продължително.

— Качи го заради баща си? Това е безсмислено.

— Каза ми, че са разни семейни работи, които иска да отнеса в апартамента в Маями. Това е всичко, което знам.

— И дори не погледна вътре? — попита Кристополус невярващо. — Нямаше никаква идея какво има в него?

— Не — настоя Марк. — Изобщо не съм го и отварял до днес. Криси постоянно ме питаше за него и аз реших да погледна. Само че не видях никакви експлозиви — той погледна Кристополус и ядосано повиши глас. — Всичко, което видях, беше купчина стари покривки. Може би старата яя на баща ми ги е правила преди сто години.

Капитанът въздъхна отчаяно. Не знаеше дали Марк казва истината или лъже, но му беше ясно, че става нещо много мътно. Той прочисти гърлото си и погледна Кристополус.

— Ще отида да завъртя един телефон — каза му и стана. — Можеш да продължиш с разпита, а аз ще се върна след няколко минути.

Кристополус кимна.

 

 

В един от офисите на охраната капитан Пападопулос седна на едно бюро и извади клетъчен телефон от калъфчето на колана си. Отвори го и набра номера на Георгиос Вилос като искрено се надяваше да успее да се свърже.

От другата страна вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Да?

— Мистър Вилос, безпокои ви капитан Деметриос Пападопулос.

— Здравейте, капитане — отвърна Вилос приятелски като се надяваше по този начин да прикрие съмненията, които го обзеха, когато осъзна кой се обажда. Беше крайно необичайно Деметриос Пападопулос да му се обажда по средата на някой круиз. — Как сте?

— Имаме проблем, мистър Вилос — каза капитанът, — в противен случай не бих ви се обадил.

— Каква е работата, капитане? — засмя се дружески Вилос.

— Намерихме пакет семтекс, пластичен експлозив, на кораба, мистър Вилос.

— Какво? — извика Вилос. Потта започна да се стича по челото му.

— Да, сър — продължи капитанът. — Беше в апартамента на сина ви.

— Не! — на практика изкрещя Вилос. — Това е невъзможно.

— Съжалявам, сър, но е истина. Беше в сандъка, който Марк каза, че сте му поверили. Каза, че носел сандъка в Маями по ваша молба.

Ръката, която държеше клетъчния телефон на Георгиос Вилос, затрепери неудържимо. Той се опитваше да измисли какво да каже, но мисълта му се пръскаше в дузина различни посоки. Най-накрая прочисти гърлото си и каза:

— Капитан Пападопулос, това, което ви е казал синът ми, е истина. Помолих го да занесе сандъка в Маями, но мога да ви уверя, че в него нямаше никакви експлозиви, когато му го дадох. Някой сигурно го е използвал за скривалище.

— Разбира се, сър. Ситара, нашият криминалист, още е в апартамента — каза Пападопулос. — Ако някой друг е пипал сандъка, той ще може да ни каже.

— Сигурен съм, че точно така е станало. — Георгиос Вилос помълча за миг, а после продължи. — Как го открихте, капитане?

— Това е другият проблем, сър.

— Какво? Експлозиви на един от моите кораби не са ли достатъчен проблем?

— Една млада дама, пътничка, твърди, че Марк се е опитат да я изнасили.

— Какво ми казвате, капитане? — изръмжа Георгиос Вилос.

Мъжът беше на прага на апоплектичен удар, точно както беше предположил и Деметриос Пападопулос.

— Да, сър. Съжалявам, но изглежда тя казва истината. Марк я поканил в апартамента си за обяд, а после я нападнал. Марк твърди, че е невинен, но…

— Това е… това е… възмутително! — заяви вбесено Георгиос Вилос. — Затворете го в килията за през нощта! Може би ще дойде на себе си.

— Все още записваме показанията, сър — продължи капитанът, като се опитваше да смекчи шока за работодателя си. — Ще ви държа в течение.

— Благодаря ви, капитане. Ами за експлозивите?

— Микелос Кристополус ще се погрижи за семтекса. Той е експерт в тези неща, така че не трябва да се притеснявате за това.

Георгиос Вилос въздъхна.

— Да благодарим на бога, че го намерихте, капитане.

— Съжалявам само, че стана по този начин.

— Да, ами… — За момент Георгиос Вилос като че загуби мисълта си. — Направете каквото трябва, капитане.

— Да, сър.

Връзката прекъсна. Георгиос Вилос беше затворил.

 

 

Когато записаха всички показания, Марк беше затворен в корабната килия. Показанията на Анастасия за това какво беше чула, преди да влезе в каютата и какво беше видяла след това, бяха решаваш фактор, поне що се отнася до капитана. Показанията на Криси бяха убедителни, но той не можеше да повярва само на нейните думи. Знаеше, че трябва да бъде максимално коректен към Макелос Вилос, но след като Анастасия разказа какво е чула и видяла, повече нямаше място за съмнение. Разбра, че няма друг избор, освен да вкара Марк в затвора. Освен това самият Георгиос Вилос му беше казал да направи същото.

А дали беше виновен и за нещо друго беше въпрос, на който не можеха да отговорят на този етап. Кристополус постоянно питаше Марк дали се е обаждал на Криси, но Марк спокойно отричаше. Когато го попитаха дали е разкъсал бельото й, Марк и това отрече. Беше трудно за капитана, или за който и да било друг, да разбере от разпита дали Марк лъже или не. Той все още изглеждаше абсолютно убеден, че не се е опитвал да изнасили Криси и упорито заявяваше, че тя го е молила за секс и го е преследвала по време на цялото пътуване.

 

 

Лука искаше Криси да отиде в болницата, след като й беше промил раната и бяха записали показанията й, но тя отказа.

— Лука, добре съм — настоя тя. — Успокоителното, което ми даде, вече започна да действа, а освен това ти си затрупан с работа. Само ще ти се пречкам.

— Ти никога не можеш да ми се пречкаш. Можеш да си легнеш на едно от леглата така, че да мога да те държа под око.

— Лука — не се отказа тя, — мога да си легна и в моята каюта. Анастасия каза, че ще ме заведе дотам и ще постои малко с мен.

— Тогава защо не дойдеш по-късно да вечеряш с мен и Вула? Ние ядем тук от подноси, така че можеш да се присъединиш. Знам, че не ти предлагам голяма веселба, но…

— С удоволствие ще дойда.

Той я притисна към себе си, сякаш не искаше никога да я пуска.

— Ще ми липсваш — прошепна й.

— Ти също ще ми липсваш.

— Ще се видим довечера. — Той неохотно я пусна, обърна се и излезе от помещението на охраната.

Анастасия, която дискретно беше изчаквала в другата каюта, влезе при Криси.

— Готова ли си да се качваме, миличка?

Криси кимна.

— Готова съм, но наистина няма нужда да идваш с мен, Анастасия.

— О, да, има — отговори високата, с едър кокал жена. — Смятам поне да се уверя, че се прибираш безопасно в каютата си. Хайде.

Тя заведе Криси нагоре по стълбите до каютата й.

— Сама ли пътуваш? — попита я.

— Сега вече, да — отвърна Криси, — но отначало не беше така. Тръгнахме с една приятелка, но по пътя се скарахме. Тя се премести в друга каюта.

— Исусе — учуди се Анастасия. — Това се оказа не точно мечтаното ти пътешествие, нали, скъпа? — После прекоси стаята и изключи звънеца на телефона. Не е необходимо да я безпокоят точно сега, помисли си.

— И да, и не — отговори Криси, докато вадеше нещата от чантата си и ги прибираше.

— Хващам се на бас, че знам защо е да — разсмя се Анастасия. — Не можех да не забележа как се прегръщате с Лука.

— Това определено е мечтаната част — усмихна се Криси. — Искаш ли нещо за пиене? Лука каза, че аз не трябва да пия с успокоителните, но в минибара има всякакви неща, ако ти искаш.

— Благодаря ти — каза тя. — Още съм на работа, но какво пък. Точно в момента работата ми е да се грижа за теб. Ако бъдеш така добра да си легнеш и да изглеждаш все едно си почиваш, аз мога да седна и да си сипя едно малко питиенце, докато те наблюдавам.

И двете се разсмяха. Анастасия, по-скоро плашеща амазонка, имаше прекрасно чувство за хумор, помисли си Криси. После си легна на леглото, повдигна главата си с възглавница и се загледа как другата жена разглежда минибара и се чуди какво да си вземе.

— Аха — каза тя най-накрая. — Точно каквото търсех — Изправи се с бутилка Митос, популярна марка гръцка бира, в ръка. Отвори я и отпи голяма глътка. — Ааааа, вкусно. — После погледна към Криси. — Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Не, добре съм така.

— Как е устната ти? — попита Анастасия.

— Малко ме боли. Можеше да бъде много по-зле. Носът също ме боли, но Лука каза, че утре вече ще е добре.

— Ти си щастливка, защото ако не беше алармирала охраната, както направи, още предния ден, той можеше и да се отърве. Копелето. Надявам се, че ще го заключат и ще хвърлят ключа.

— Чувала ли си такива неща да са се случвали и преди?

— Можеш да се обзаложиш, но, разбира се, не трябва да говоря за това. Корабната компания предпочита да твърди, че всеки круиз е като земен рай, нали разбираш?

— Как започна тази работа? — попита Криси любопитно.

— Това е дълга история — отвърна Анастасия. — Първо служих известно време в израелската армия, после се прибрах обратно в Гърция. Огледах се за някаква работа и накрая се захванах с това, защото имах няколко познати, които го правеха. Горе-долу случайно, но ми харесва. И си върша добре работата. Нали разбираш, някои неща могат само жени да ги свършат. Като днес например. Някои мъже стъпват на пръсти при ситуации като тази. А понякога дори застават срещу жертвата, особено когато е жена. Това лайно Вилос може би щеше да успее да убеди Кристополус и другите, че наистина си го преследвала. Но сега те не могат да отрекат това, което е чул и видял някой от собствения им екип. И това съм аз — тя заби пръст в гърдите си. — Така хванахме копелето по бели гащи.

— Слава богу — въздъхна Криси. — Все още не спирам да се чудя обаче за телефонните обаждания, които той твърди, че не е правил. Знаят, че последното е направено от обществен телефон, така че още не могат да разберат кой е виновникът. Кристополус каза, че щели да сложат миникамера и да се опитат да запишат човека на видео — тя пак въздъхна. — Така че сега не знам нищо повече от преди, освен едно нещо.

— И какво е то?

— Че Марк Вилос е изнасилвач или поне потенциален такъв.

Анастасия изглеждаше развеселена.

— Копелето му… И може би ще успеем да го задържим, него и неговия извратен чеп, далеч от улиците за момент — тя отпи от бирата си.

Криси вече беше започнала да чувства как тялото й се отпуска, а потокът на мислите й се забавя. Успокоителното беше започнало да действа още от по-рано, но сега вече я надвиваше, караше мислите й да се объркват, а тялото й да натежава.

— Уау — каза тя. — Не знам какво ми е дал Лука, но трябва да е много силно.

— Просто се остави на действието му. Отпусни се. Аз ще си почина за малко, така че не се притеснявай. Тук съм.

След всичко, което Анастасия направи за нея, Криси чувстваше, че най-правилно би било да остане будна и да й прави компания, но сънят я надви. Още преди да успее да каже каквото и да било, тя потъна в дълбок и спокоен сън.

Грамадната жена свали маратонките и чорапите си, размърда пръстите си, разтри краката си и ги вдигна на съседното легло. Имаше пейджър в случай, че потрябва на някого, както и клетъчния телефон, който носеше постоянно със себе си, но някак си не вярваше, че Кристополус ще я потърси точно сега, освен ако не искаше да провери как е Криси. Младата жена сега бе главният свидетел по дело за опит за изнасилване, а освен това беше и гадже на доктора. И не само това, помисли си Анастасия, ами и делото беше срещу Марк Вилос. Ухаа! Даже не й се мислеше за усложненията, които щяха да се получат от това. Знаеше, че и тя ще бъде на предния фронт, защото точно нейните показания пратиха сина на собственика в затвора. Георгиос Вилос задължително щеше да разбере, ако вече не е научил.

Е, помисли си тя, нямах голям избор, нали? Не и ако исках справедливостта да възтържествува.

Когато някой като Марк Вилос е замесен, трябва да стане чудо, за да прекара дори един ден зад решетките, след като го пуснат от корабната килия. С толкова много пари, че сигурно излизаха от ушите му, и такова влиятелно семейство обикновено справедливостта се оказваше плясване през ръцете, и то в най-лошия случай.

 

 

Криси спа дълго, а след като се събуди настоя Анастасия да си тръгне.

— Ще сляза долу в болницата за късна вечеря с Лука — каза тя, — така че не се тревожи за мен.

— Добре, миличка. Само помни, че ако имаш нужда от нещо — каквото и да е — трябва да ни се обадиш.

Когато Криси стигна до болницата, Вула я заведе в офиса отзад и тримата заедно седнаха да вечерят. Поведението на сестрата се беше променило коренно, след като беше разбрала, че връзката й с Лука е сериозна и че тя не е просто поредната пътничка, която го преследва. Те не обсъждаха събитията от деня, а се смяха на несекващите шеги на Вула и смешните й физиономии. Беше прекрасно за малко да забрави тревогите си и Криси се почувства освежена от компанията им.

— Ще се видим в дискотеката — каза й Лука, докато я изпращаше до вратата. — И то не след дълго.

— Ще те чакам — каза тя. — Чао.

— Чао. — Той й изпрати целувка само с устни и тя му отвърна, после излезе. Прибра се в каютата си, освежи прическата и грима си и реши да се преоблече в коктейлна рокля.

Когато най-накрая стигна в дискотеката, знаеше, че Лука няма да го има още, но въпреки това погледът й се насочи към задната част на залата, където обикновено се разполагаха капитанът и неговата компания. Капитанът и няколко от офицерите бяха дошли, но Лука още го нямаше. След това се обърна към дансинга, където видя Мина и Руди да танцуват. Те бяха елегантни както винаги и Руди я въртеше по дансинга, сякаш беше лека като перце. После видя Джени и доктор Фон Меклинг. Джени беше здраво притисната в него, главата й почиваше на рамото му и двамата се движеха много бавно в някакъв си свой ритъм, съвсем различен от този на песента.

Тя отиде в задната част и седна на една маса точно до барплота, който беше закрепен под прозорците. Обърна се с лице към единия прозорец и с гръб към дансинга. Дъждът се стичаше на плътни струи по него, но освен това не се виждаше нищо друго. Като се обърна обратно с гръб към прозореца, тя беше изненадана да види, че някакъв мъж я наблюдава в тъмното. Слава богу, беше Лука, който се беше втренчил в нея с усмивка на уста.

— О, уплаши ме! — разсмя се нервно тя.

— Съжалявам. Исках да те изненадам — той се наведе да я целуне, а после седна до нея като обгърна раменете й с ръка и я притисна към себе си. — Трябваше да се сетя, че сигурно ще си доста изнервена.

— Не — каза Криси. — Всъщност не съм. Просто се вълнувам да те видя.

Той отново я целуна.

— Трудно ми е да си държа ръцете далеч от теб — каза й той.

— Искаш ли да отидем някъде, където ще сме сами? — попита Криси.

— Хайде първо да потанцуваме. — Той я заведе на дансинга, взе я в прегръдките си и те танцуваха бавно, толкова погълнали един от друг, че изобщо не забелязваха погледите, които ги следяха с интерес. Когато песента свърши, те останаха на дансинга за още един танц, после за още един, радваха се един на друг, сякаш попаднали в техен собствен свят, в който не съществуваше нищо друго. Най-накрая се върнаха на масата си и седнаха.

— Кажи ми, когато си готова да тръгваме.

— Готова съм — отговори тя, — освен ако на теб не ти се остава за още един танц.

Той енергично завъртя глава и се ухили.

— Мисля, че можем да си прекараме много по-добре на друго място, не си ли съгласна?

— Няма да чуеш и една дума на несъгласие от мен.

Станаха и си тръгнаха от дискотеката.

— Имаш ли нещо против да излезем за малко на палубата? — попита Криси. — Иска ми се да погледам дивото, бушуващо море. Като извадено от сцена на Мелвил е.

— Би трябвало да ти кажа не — отвърна Лука, — но за теб бих направил всичко.

Той бутна най-близката водеща навън врата и те излязоха навън. Вятърът беше много силен, а водата често заливаше палубата. Останаха близо до преградата, прегърнали и загледани напред в тъмното.

По едно време на Криси й се стори, че вижда някой да се движи малко по-надолу.

— Какво беше това? — попита тя Лука.

Той погледна натам, накъдето сочеше пръстът й и вдигна рамене.

— Не видях нищо.

— Мога да се закълна, че видях някого при спасителните лодки — каза тя.

— Може да е бил някой от екипажа — отговори той. — Те постоянно проверяват дали всичко е наред и обезопасено в това лошо време. Освен това, ти няма защо да се притесняваш от нищо, Криси, нали аз съм с теб. — И я притисна по-близо до себе си.

Тя се загледа в морето, но в следващия момент в кораба се разби огромна вълна, която запрати към тях големи пръски солена вода. Беше почти на косъм да ги измокри от главата до петите.

— Е, това вече е прекалено бушуващо — разсмя се тя. — Леките пръски са едно нещо, а това — съвсем друго. Хайде да влизаме.

— Мисля, че идеята ти е страхотна — погледна я палаво Лука. — Може да отидем другаде, където ще ни е топло и удобно и няма да има нужда да се мокрим.

 

 

Георгиос Вилос седеше сам в кабинета си в Кифисия, където през последните няколко часа обмисляше следващия си ход. Мислеше си, че вече е запомнил всяка нишка сив мрамор, която пронизва белите мраморни плочи по стените и подовете на великолепната стая. Трябваше бързо да измисли нов план. Кредиторите му го дебнеха, готови да се нахвърлят върху него като банда лешояди, нетърпеливи да започнат да късат парчета живо месо и кости от рухналото тяло на империята му. И вече беше почти убеден, че знае какво трябва да направи сега. Беше много рисковано, но щеше да свърши работа.

Клетъчният му телефон звънна и рязко го извади от замисления му унес.

— Да — отвори го той.

— Пакетът, който изпратихте, няма да пристигне по план — каза гласът от другата страна.

— Знам — въздъхна Георгиос Вилос. — Вече ми се обадиха. За съжаление, пратката и съдържанието й никога няма да стигнат местоназначението си.

— Е, какво предлагате? — попита гласът. — Вече няма никакъв вариант да си я върна.

— Осъзнавам го — прекъсна го нетърпеливо Георгиос Вилос. — Имам нов план, който ще свърши същата работа. Разбира се, ще имам нужда от твоята помощ.

— Какво си намислил?

— Слушай внимателно, защото не искам да ми се налага да повтарям.

След като приключи с разясненията по новия си план, човекът от другата страна за момент остана безмълвен.

— Това… може да стане — обади се най-накрая.

— Да — отвърна му Георгиос Вилос. — Искам да съм сигурен, че синът ми не е на кораба при изпълнението на плана. Искам да е с теб, когато слизаш. Когато подготвиш всичко, ще намериш Марк и ще го вземеш със себе си, така че да не е на борда като започнат фойерверките.

— Разумно — отговори гласът. После прибави с тон, който прозвуча на Вилос отвратително саркастичен: — След като искаш да го пощадиш.

Георгиос Вилос преглътна в нечовешко усилие да не се разкрещи на животното от другата страна. За какъв човек го мислеше този? Че ще иска да убие собствения си син? През цялото време му беше изпращал съобщения да слезе от кораба, но без резултат.

— Това е задължително — измърмори той. — Абсолютно задължително. И ти ще се погрижиш той да напусне кораба с теб.

— Ами ако още е в пандиза?

— Ще ми коства само едно обаждане да го освободя — тросна се Георгиос Вилос. — Няма да напускаш кораба без него.

— Това няма да е трудно. Познавам всички корабни офицери и системата на бордова охрана, така че мога да се справя с тях.

— Много добре — каза Вилос.

Много добре за теб, пълна глупост за мен. Не смятам да се мотам наоколо и да се мъча да освобождавам Марк Вилос. Може нещо да се обърка и аз да не мога да сляза от кораба. Да върви по дяволите Марк Вилос.

 

 

Моника чу странен шум в апартамента и седна рязко в леглото си. Каютата беше тъмна, но тя не се протегна да включи лампите. Не искаше да безпокои Джени, освен ако не се налагаше. Заслуша се като напрягаше слух за това, което я бе събудило. За няколко минути тишината беше пълна, като се изключи постоянният лек шум от климатика, но после тя пак чу нещо. Идваше от всекидневната на апартамента. Да!, помисли си тя разтревожена. Определено има някой във всекидневната. Бижутата й бяха заключени във вградения в гардероба сейф, при нея в спалнята, така че тя не се тревожеше за тях, но който и да беше натрапникът, можеше да реши да влезе при нея след това.

Тя тихо се измъкна от чаршафите и стана от леглото. Изтича на пръсти, както си беше боса и колкото се може по-тихо, до вратата към всекидневната и остана там, заслушана. Ето! Ето го пак същия шум. Шумолящ звук. А след това тихият, но типичен звук на стонове и въздишки.

Само след още секунда Моника плъзна ръката си към ключа на стената, този, за който знаеше, че ще светне всяка лампа на стената и всяка луничка на тавана, като освети по този начин цялата каюта. С едно бързо движение тя натисна ключа и цялата всекидневна сякаш оживя.

Моника затисна устата си с ръка, за да потисне вика на отвратена изненада. Вместо това ахна, изправи се в цял ръст, вдигна високо брадичка и навири нос.

Лицето й блестеше на светлината от различните овлажняващи кремове, които си беше наклепала, преди да си легне, а пръстът, който вдигна, беше облечен в бяла памучна ръкавица, предназначена да покрие дебелия пласт крем върху ръцете й.

— Ти, schwein! — каза тя с нисък глас. — Schwein^[2]!

Чу се тих вик на удоволствие, когато младият мъж влезе по-дълбоко в Джени и свърши със следващия си тласък. На пода по средата на всекидневната, напълно гола, Джени беше застанала на четири крака, косата й бе разпиляна по лицето като по този начин го прикриваше от обидите на Моника, а отгоре й беше покачен младеж, когото Моника разпозна като един от стюардите, също гол. Един от украинците, ако не се беше объркала. Къса, светлоруса коса окръжаваше изпотеното му, зачервено лице, а дебелите му устни бяха изкривени в гримаса на удовлетворение. Екстазът му беше толкова голям, че изражението му беше много по-близко до агония. След още едно последно движение на бедрата, той се обърна и погледна Моника като дишаше тежко. Устните му се разтегнаха в широка усмивка, щом я видя.

Когато Моника изобщо не помръднала остана да зяпа невярващо цялата сцена, младежът стана, разкрачи широко мускулестите си бедра и хвана мъжкото си достойнство в ръка, размахвайки го към нея.

— Ти? — попита той със силен акцент. — Искаш? — усмивката му разкри равни бели зъби.

— Да се махаш оттук! — изръмжа му тя с нисък, авторитетен глас. — Махай се веднага.

Младежът се усмихна пак, сви рамене и събра дрехите си от канапето. Бавно се облече, като се наслаждаваше на изражението на Моника, докато го гледаше. Но тя скоро премести поглед към Джени, която беше вдигнала тялото си от килима и сега седеше на дивана, без да полага никакви усилия да прикрие голотата си.

— Не искахме да те безпокоим — обясни Джени с извинителен тон. Вдигна ръка към устата си, за да прикрие една прозявка. — Предполагам, че малко сме се поувлекли.

Очите на Моника проблеснаха страховито, а тънките й вежди се вдигнаха до небето и тя хвърли на Джени един от най-добрите си гневни и възмутени погледи. Яростта й обаче явно не продължи много дълго, поне не след като младият мъж се облече и излезе от каютата.

— Приятен ден — пожела им той на лошия си английски. Помаха им и засили вратата като я остави да се блъсне след него.

Джени се разсмя и удари с ръка по канапето.

— Не е ли мръсник?

Моника седна срещу нея на един стол. Ако бъдем честни, тя намираше безсрамната наивност на младия човек и целия този инцидент някак си забавни, но като цяло не харесваше изненадите.

— Доста ме уплаши — каза тя спокойно.

— Съжалявам, Моника — отговори Джени. — Наистина, заклевам се. Не исках да те будя — тя отметна русите къдрици от очите си и облиза устните си, а после погледна Моника жално. — Аз-аз бях толкова отчаяна — каза тя с глас на малко момиченце. — Можеш да си представиш какво е да си с Лудвиг.

— Не бих желала — отвърна кратко Моника.

— Не — разсмя се Джени. — Даже не ти и трябва да си помисляш за това. — Взе си халата, уви го около голото си тяло и седна обратно на дивана.

Моника замълча замислено, с поглед, прикован в Джени, облечените й в ръкавица пръсти барабаняха някакъв бавен ритъм по облегалката на стола, а зъбните колелца в главата й вече се въртяха бързо и ефикасно, докато измисляше как най-добре да използва инцидента в своя полза.

Халатът на Джени се разтвори и показа тялото й. То беше прекрасно, макар и не изцяло творение на природата, и тя си го знаеше.

— Ти си много неразумна млада дама — когато Моника най-накрая проговори, гласът й беше тих и безизразен.

— Предполагам, че си права — отговори Джени отегчено.

— А ако искаш да докараш докрай този брак с Лудвиг — продължи Моника, — трябва да бъдеш много внимателна, особено що се отнася до такъв тип недискретни постъпки.

— Знам — каза Джени — и, вярваш или не, мога да се справя.

— О, аз не се съмнявам във възможностите ти да лъжеш, Джени — кимна Моника. — Талантът ти на актриса е изключителен, мисля, но трябва да бъдеш много внимателна на кого се доверяваш.

Джени я погледна с любопитство. Нещо в тона на по-възрастната жена я постави нащрек за това, което ще последва.

— Тази вечер, например, няма значение, че аз съм станала свидетел на твоята малка лудория с обслужващия персонал — продължи Моника, — защото ние с теб сме най-добри приятелки, нали така? И на мен можеш да разчиташ, че няма да кажа на Лудвиг за това.

Джени кимна, но вече не се чувстваше толкова уверена, колкото преди няколко минути.

— От друга страна — продължи Моника, — ако не бях твоя най-скъпа и доверена приятелка и наставничка или пък, ако нещо, не дай си боже, се случи между нас, Джени, мога да проваля шансовете ти да се омъжиш за Лудвиг просто ей така. — Очите й светнаха и тя направи движение все едно изщраква с пръсти, но без звук, заради ръкавиците.

— Знам — кимна отново Джени, — но ти няма да го направиш, Моника.

— И двете знаем, че Лудвиг ми вярва безрезервно, сякаш съм му сестра. Ние имаме дълга история заедно, Лудвиг и аз. И двамата сме от стари европейски семейства, моето не толкова богато като неговото, но постиженията и славата ми подсигуряват взаимното ни уважение и привързаност. Така че, повярвай ми, без значение каква утеха ще му бъдеш ти в последните му дни, ако аз разваля нашето приятелство — ако предам доверието между теб и мен, Джени, Лудвиг ще се погрижи да те изгонят от цяла Европа — тя се облегна назад, а очите й продължаваха да блестят.

— Чудесно те разбирам — отговори Джени и наистина беше така. Тя осъзнаваше, че Моника й хвърля ръкавица и че най-добре беше да е готова да се пази.

— Радвам се — кимна Моника с усмивка. — Мисля, че ти и аз ще се разбираме чудесно. Ти ще се нуждаеш от ръка, която да те направлява — от някой, който е наясно с нещата, — когато се занимаваш с всичките имения и роднини и всичките уморителни социални ангажименти. Те могат да бъдат малко обезкуражаващи за някой толкова млад и неопитен като теб. А, повярвай ми, Джени, те са много важни за Лудвиг.

— Знам това — отговори Джени. — Той беше пределно ясен, че ще имам много задължения.

Моника кимна.

— А аз ще бъда до теб, ще ти помагам на всяка крачка по трудния ти път. Не бих искала да ти се меся, разбира се, но мисля, че сама ще видиш, че мога да съм страхотен съюзник. — Тя замълча за момент, после добави: — Дори мога да съм ти от полза, когато имаш нужда да… изразяваш себе си по начини, които Лудвиг никога не би одобрил. Като тазвечерните например.

— Разбирам, Моника, и съм ти благодарна.

— Wunderbar^[3]. А междувременно устните ни ще бъдат запечатани и Лудвиг няма да разбере за твоите малки приключения.

Не, помисли си Джени. Не и докато правя всичко, което поискаш от мен. Тя знаеше още от началото, че кампанията й да спечели Лудвиг фон Меклинг ще бъде предизвикателство, но досега нямаше идея, че ще трябва да се опитва да доставя удоволствие не само на него, ами и на това чудовище, което седеше насреща й. Каза си, че си струва, че стотиците му милиони си струват, че няма да й се наложи да пожертва истинските си, съкровени желания за много дълго. А междувременно щеше да прави всичко възможно Моника да е винаги на нейна страна.

 

 

Георгиос Вилос отново вдигна клетъчния си телефон и набра номера на капитан Пападопулос, който пък вдигна почти незабавно.

— Деметриос — поде Георгиос Вилос. — Имам нужда от една услуга още сега.

— Разбира се, мистър Вилос — отговори капитанът. — Какво мога да направя за вас?

— Искам да свалите Марк на брега в Сао Винсенте.

— Какво? — възкликна капитан Пападопулос. — Но…

— Без но — отвърна Вилос. — Нареждам ти да го свалиш на брега в момента, в който хвърлите котва в Сао Винсенте, капитане.

— Марк е обвинен в престъпление, мистър Вилос — отговори капитан Пападопулос. — И то в много сериозно престъпление.

Георгиос Вилос едва се въздържа да не закрещи.

— Не ми пука какво е направил, капитан Пападопулос — изплю той през стисналите си зъби. — Нареждам ви да го свалите в Сао Винсенте. В противен случай ще ви уволня и ще се погрижа да не получите повече никога работа на кораб, и то никъде по света.

— Може би ще има процес, мистър Вилос — подчерта капитанът. — Срещу корабната компания, Марк, вас и персонално срещу мен. Нещата могат да станат много гадни.

— Наясно съм с това — каза Георгиос Вилос, — но искам синът ми да излезе от килията. Ясен ли съм?

Умът на капитан Пападопулос работеше на бързи обороти. Беше изпаднал в огромно затруднение: Нямаше никакво юридическо право да освобождава Марк Вилос, но и не искаше да загуби работата си. Познаваше достатъчно добре Вилос, за да знае, че думата му на две не става. Никога няма да мога да си намеря друга работа в корабоплаването, помисли си той. Никога.

— Мистър Вилос — започна уклончиво той, — какво ще кажете да поставя Марк под домашен арест? По този начин той ще може да се върне в апартамента си. Ще бъде държан там с помощта на човек от охраната, който ще стои пред вратата му двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Чудесно предложение, капитане — отговори Георгиос Вилос. И ще улесни напълно достатъчно свалянето на Марк от кораба, помисли си той.

— Ще отида да говоря с него веднага. Мисля, че този вариант ще задоволи всички засегнали страни.

— Да — съгласи се Вилос. — Много добре, капитане. Обади ми се пак по-късно.

— Добре, мистър Вилос. Дочуване. — Капитан Пападопулос затвори клетъчния си телефон и въздъхна. Това никак не му харесваше, но беше единствения начин да запази работата си и в същото време да постъпи правилно. Докато Марк Вилос беше под домашен арест, помисли си той, неговият план ще работи. Реши да слезе до корабната килия и да говори със затворника веднага.

 

 

Охраната отвори вратата към килията на Марк и капитанът влезе.

— Искам да говоря с теб — каза той, когато пазачът затвори вратата от външната страна.

Марк беше повдигнал главата си с възглавница и се беше излегнал в цял ръст на металното вградено легло. Той погледна капитана с неизбежната си нагла усмивка.

— Предполагам, че нямам друг избор, освен да те изслушам, нали, капитане?

— Говорих с баща ти — каза капитанът.

— И?

— Решихме, че може да те поставим под домашен арест, Марк. По този начин ще можеш да се върнеш в апартамента си — капитанът прочисти гърлото си. — Разбира се, ще трябва да сложа пазач пред вратата — добави той.

Марк седна в леглото, впил поглед в капитана.

— Аз бях арестуван, капитан Пападопулос — излая той. — Ти самият ме затвори в килия. Така че просто ще си остана в затвора, благодаря.

Деметриос Пападопулос въздъхна. Самодоволното му копеле, помисли си той. Чувството му за собствено достойнство е наранено, така че той ще се държи като твърдоглавец.

— Мисля, че това ще е отличен компромис, Марк — продължи той. — По този начин хем баща ти ще е доволен, хем мис Фицджералд няма да се разстрои, тъй като ще те пазят постоянно. Мисля, че решението е честно за всички, включително и за мен.

— Не ми пука дали си доволен ти или тази курва Криси Фицджералд, или баща ми. Затворил си ме тук и тук ще си остана. Отказвам да изляза. А сега, махай се от килията ми, капитане.

Капитан Пападопулос осъзна, че не може да каже или направи нищо повече, за да промени мнението на този арогантен, своеволен инфантил.

— Както искаш — каза му най-накрая.

— Точно така. — Марк се отпусна на възглавницата си, а наглата усмивка беше заела отново мястото си на устните му.

Капитанът потропа на вратата на килията и пазачът незабавно му отвори.

— Помисли си все пак, Марк.

— Махай се.