Хорхе Букай
Нека ти разкажа (7)

Царят, който страдал от циклотимия^[1]

Щом започнах да говоря, усетих колко съм припрян. Чувствах се превъзбуден. Като споделях с Хорхе, постепенно осмислях всичко, което бях направил през седмицата.

Както и друг път, се чувствах като победител и Супер-мен, като човек, влюбен в живота. Изброявах на Дебелия какво мисля да правя през следващите дни, изпълнен със сила и енергия.

Дебелия се усмихна весело и някак съучастнически.

Както винаги, имах чувството, че този човек преживява с мен всичките ми настроения, каквито и да са те. Да споделиш радостта си с Хорхе е още една причина да се чувстваш щастлив. Всичко беше наред и аз продължих да кроя планове. И два живота нямаше да ми стигнат, за да направя всичко, което смятах да предприема.

— Да ти разкажа ли една приказка? — попита ме той.

Признавам, че ми беше доста трудно да млъкна, но го направих.

Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него сякаш живеели две личности.

Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив.

И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по-красиви. Слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.

На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най-хубавите плодове.

В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.

Но имало и други дни.

Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнавал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал.

Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не го обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето — твърде студено. При мисълта, че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.

В такива дни царят се сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал страх, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си…

Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най-често, била „не“.

Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.

— Господа — рекъл им той. — Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам самият аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.

Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.

Накрая съветниците се явили пред него и признали своя провал.

Същата нощ царят плакал.

На другата сутрин при него пожелал да се яви някакъв чуждоземец. Това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава, някога бяла туника.

— Царю честити — рекъл мъжът, покланяйки се. — Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.

И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка.

Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало само един посребрен пръстен.

— Благодаря — казал царят, въодушевен. — Това вълшебен пръстен ли е?

— Наистина е такъв — отвърнал странникът, — но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста… Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.

Царят взел пръстена и прочел на глас:

Знай, че и това ще мине.