Хорхе Букай
Нека ти разкажа (14)

Певчески конкурс

Мислих дълго над някои думи, казани на миналия сеанс.

Излязох от кабинета, а те продължаваха да звучат в главата ми: нищожество, отрепка, егоист, заплес… Нещо ставаше в главата ми, някаква невероятна каша.

Отидох на следващия сеанс с „ясното намерение“, както казваше Хорхе, да продължа да говоря на същата тема.

— Хорхе — започнах аз, — винаги си защитавал егоизма като явен израз на самоуважение, на самолюбие в добрия смисъл… Но последния път ми говори за жалките хора и аз, усвоил от теб, разбира се, тъпия навик да търся в речника думите, които се въртят в главата ми, потърсих думата „жалък“.

— И какво?

— Там пише: „Алчен, низък, нещастен, беден“. Но знаеш ли какво? На мен изведнъж всичко ми се стори еднакво.

— Я да видим — отвърна Дебелия и отвори Речник на Кралската академия. — Тук пише още: „Нуждаещ се, оскъден, дребен“. И освен това, че думата е от арабски произход^[1] и идва от miskin, което значи „беден“…

… Може би сега ще намерим по-добро обяснение — продължи той. — Жалък трябва да е този, на когото му липсва — или той смята, че му липсва — най-важното. Който има нужда от нещо, което му липсва, за да не бъде така нищожен; който не обича да дава, защото не иска да дели с никого онова, което има; това е бедният нещастник, за когото няма друго, освен собствените му желания.

Хорхе направи дълга пауза, сякаш искаше да се сети за нещо, и аз се приготвих да чуя какво ще каже.

Веднъж в джунглата се появил бухал, който дълго живял затворен в клетка, и започнал да обяснява на животните човешките нрави.

Разказал им например, че хората в градовете оценявали способностите на артистите чрез конкурси, за да решат кои са най-добрите в дадена област: живопис, рисуване, скулптура, пеене…

Животните се запалили по идеята да усвоят нравите на хората и може би затова организирали начаса певчески конкурс, за който бързо се записали почти всички присъстващи — от кадънката до носорога.

Под ръководството на бухала, който знаел как стават нещата в града, се взело решение конкурсът да се проведе с тайно всеобщо гласуване на всички участници и така самите те да си бъдат жури.

Речено — сторено. Всички животни, дори човекът, се качвали на подиума, пеели и били повече или по-малко аплодирани от присъстващите. После отбелязвали на едно листче за кого гласуват и го пускали, сгънато, в голяма урна, пазена от бухала.

Като дошло време да броят гласовете, бухалът се качил на приготвената за случая сцена, придружен от две възрастни маймуни, и отворил урната, за да преброи гласовете от тези „прозрачни избори“, „празник на всеобщото тайно гласуване“ и „пример за вярност към демокрацията“, както бил чувал да казват политиците в града.

Една от старите маймуни извадила първото листче и бухалът извикал сред всеобщото вълнение:

— Първият глас, братя, е за нашия приятел магарето!

Настъпило мълчание, последвано от няколко плахи аплодисменти.

— Втори глас — за магарето!

Всеобщо объркване.

— Трети — за магарето!

Присъстващите започнали да се споглеждат — първо изненадани, после недоволни и накрая, като видели, че и следващите гласове са за магарето — все по-засрамени, с чувството за вина заради собствените си гласове.

Всички знаели, че няма по-лоша песен от ужасния рев на това животно. И все пак гласовете един след друг го сочели за най-добър сред певците.

И станало така, че в края на преброяването, след „свободния вот на безпристрастното жури“, било решено, че магарето печели с продрания си и креслив рев.

И то било провъзгласено за „най-прекрасния глас в пустинята и околовръст“.

По-късно бухалът обяснил станалото така: всеки участник в конкурса, смятайки себе си за безспорен победител, дал своя глас за най-неподготвения, за онзи, който не представлявал никаква заплаха.

Гласували почти единодушно. Само два гласа не били за магарето: на самото магаре, което смятало, че няма какво да губи, и гласувало съвсем честно за чучулигата, и на човека, който гласувал, разбира се, за себе си.

— Ето така, Демиан, такива неща прави низостта с обществото ни. Когато се чувстваме толкова важни, че няма място за другите, когато се мислим за толкова заслужили, че не виждаме по-далеч от носа си, когато си въобразяваме, че сме прекрасни, и не допускаме друга възможност, освен да притежаваме всичко, което сме пожелали, тогава суетата, подлостта, глупостта и низостта ни правят жалки. Не егоисти, Демиан, а жалки. Жал-ки!