Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (76)

Стари новини

„Учените откриха тайната на остаряването“ пишеше във вестника онзи ден. Учудих се, защото никога не съм мислел, че в тази работа има нещо тайно. То просто се случва. Няма никакви тайни.

Що се отнася до мен, считам, че има три положителни страни на остаряването. Мога вече да спя седнал, мога да гледам до безкрайност повторенията на сериала „Инспектор Морз“, без да разбера как свършват, и не мога да запомня три неща едновременно. Е, разбира се, това е и проблемът, свързан с остаряването — човек започва да забравя.

При мен нещата постоянно се влошават. Все по-често водя с жена си телефонни разговори от този род:

— Здравей, скъпа. В града съм. Да знаеш защо съм тук?

— Тръгна да се подстрижеш.

— Благодаря.

Човек би си помислил, че с възрастта нещата ще се подобрят, защото остава все по-малко сиво вещество, което да се уврежда, но като че ли не става така. Сами знаете, че с напредването на годините все по-често се озовавате в някоя част на къщата, където рядко ходите — стоите например пред пералнята — оглеждате се, издули напред устни, със замислен поглед, и се опитвате да си спомните защо сте се озовали тук. Едно време, когато се върнех там, откъдето бях тръгнал, си спомнях първоначалното си намерение. Но сега вече и това не помага. Не помня откъде съм тръгнал. Нямам и най-малка представа.

Затова се щурам из къщата в продължение на двайсетина минути, и търся следи от скорошна дейност, например разместена дъска на пода, спукана тръба, или може би телефонна слушалка, оставена встрани от апарата, от която се разнася странно, пискливо гласче:

— Бил? Чуваш ли ме?

Изобщо търся нещо, което би могло да ме е подтикнало да стана и да започна да търся бележник, муфа, чук и пирони или каквото и да било друго. Обикновено в процеса на странстването си откривам някакъв друг проблем, който изисква моето внимание — например изгоряла крушка — затова се отправям към кухненския килер, където държим резервните крушки, отварям вратата и… да, познахте, вече нямам представа защо съм там. И цялата процедура започва отново.

Времето е причина за най-големите ми провали. В мига, когато дадено събитие се пренесе в минало време, аз загубвам всякаква връзка с него. Най-искрено се ужасявам при мисълта, че някой някога може да ме попита:

— Къде бяхте между 8 и 50 и 11 и 02 сутринта на единайсети декември?

Случи ли се нещо подобно, просто ще протегна напред ръце, за да ми сложат белезниците и ще позволя да ме отведат, защото не би имало и най-отдалечена възможност някога да си припомня такова нещо. Така съм откак се помня, което, разбира се, не обхваща много дълъг период от време.

Жена ми няма такива проблеми. Тя помни всичко, което се е случвало някога, при това помни точно как се е случило. Имам предвид всичко, до най-дребни подробности. Ни в клин, ни в ръкав се обръща към мен и ми казва например:

— Тази неделя ще се навършат шестнайсет години, откак почина баба ти.

— Така ли? — отвръщам удивено. — Значи съм имал баба?

Напоследък все по-често, когато излезем някъде с жена ми, се случва към нас да се приближи напълно непознат за мен човек и да ни заприказва с приятелски тон, като добри познати.

— Този кой беше? — питам, след като човекът си тръгне.

— Мъжът на Лоти Ръбарб.

Замислям се за миг, но усилията ми остават без резултат.

— Коя е Лоти Ръбарб?

— Запознахме се, когато семейство Талмидж ни покани на барбекю на Голямото Мечо езеро.

— Никога не съм ходил на Голямото Мечо езеро.

— Разбира се, че си ходил. На барбекюто на семейство Талмидж.

Отново се замислям.

— Добре де, какво е това семейство Талмидж?

— Онези, дето живеят на Парк Стрийт и организираха барбекю в чест на Сковолски.

Обзема ме отчаяние.

— Кои са пък тези Сковолски?

— Поляците, с които се запознахме на барбекюто при Голямото Мечо езеро.

— Не съм бил на никакво барбекю при Голямото Мечо езеро.

— Разбира се, че беше. Нали тогава седна на шиша.

— Седнал съм на шиш?

Водили сме такива разговори в продължение на три дни, и накрая пак нищо не съм успявал да си припомня.

Опасявам се, че съм си разсеян открай време. Когато бях момче, разнасях вестници в най-скъпия квартал на града. Това звучи като много изгодно занимание, но не беше така. Първо, защото богаташите се проявяват като най-големи циции по Коледа (в това отношение особено много държа да цитирам имената на господин и госпожа Артър Дж. Нидърмайър от Сейнт Джонс Роуд № 22, доктор Ричард Гъмбел и съпругата му, които живееха в голямата, облицована с тухли къща на „Линкълн Плейс“, и господин и госпожа Семюъл Дринкуотър от рода на банкерите Дринкуотър; искрено се надявам, че междувременно всички са настанени в старчески домове). Другият проблем беше, че в този квартал всяка къща се намираше около петстотин метра навътре в градината, и до нея се стигаше по дълга, виеща се алея.

Дори при хипотетично идеални условия обиколката на квартала би ми отнела часове, но изобщо не се стигаше дотам. Работата беше в това, че докато краката ми се движеха по маршрута, в главата ми владееше онова състояние на цялостна отнесеност, толкова характерно за разсеяните хора.

В края на всяка обиколка поглеждах в чантата си и винаги установявах с въздишка, че са ми останали поне пет-шест вестника. Това означаваше, че съм посетил поне пет-шест къщи — вървял съм по дългата входна алея, прекосил съм верандата, отворил съм външната врата — но не съм пуснал никакъв вестник. Излишно е да допълвам, че нямах никакъв спомен в кои от осемдесетте къщи по маршрута си съм пропуснал да оставя вестник, затова правех обиколката повторно. Така прекарвах детството си. Чудя се дали семействата Нидърмайър, Гъмбел и Дринкуотър съзнаваха какъв ад изживявах всеки ден, само и само за да им занеса глупавия „Де Мойн Трибюн“, и дали ако знаеха, щяха да бъдат пак така стиснати с коледния бакшиш. И да знаеха, не вярвам, че това би променило нещо.

Тъй или иначе, вероятно се чудите каква е тази тайна на остаряването, която споменах в началото на главата. Според статията във вестника, доктор Джерърд Шеленберг от Центъра за медицински изследвания към Организацията на ветераните от Сиатъл изолирал генния виновник за остаряването. Оказва се, че във всеки ген има нещо, наречено хеликаза — част от група ензими, и че въпросната хеликаза по неразбираеми за мен причини, разлепва двете хромозомни ленти, от които се състои вашето ДНК, в резултат на което вие се озовавате пред отворения килер, потънал в размисъл защо ли сте тук. Повече подробности не мога да цитирам, защото, разбира се, съм забутал някъде статията. Не е и толкова важно, защото само след седмица-две някой друг ще открие някаква друга тайна на остаряването, и всички ще забравят за доктор Шеленберг и неговото откритие. По тези причини аз също започвам да го забравям.

В заключение може да се каже, че не е толкова лошо да забравяш разни неща. Доколкото си спомням, това беше идеята на тази глава, но честно казано, не съм съвсем убеден.