Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (45)

Великолепно неуместни истории

Ето ви една история, която много обичам.

Точно преди Коледа миналата година една американска компания за компютърни игри на име Максис ООД пуска на пазара приключенска игра на име SimCopter, в която играчите управляват хеликоптери на спасителни мисии. Когато играчът завърши успешно десетото и последно ниво, според материалът, поместен в „Ню Йорк Таймс“, той бива възнаграден с някаква аудиовизуална шашма, описана като „ликуваща тълпа, фойерверки и духова музика“.

Вместо това обаче, за тяхна изненада, победителите получавали снимки на целуващи се мъже по бански костюми.

Мошеническите снимки били пробутали от един 33-годишен програмист на име Жак Сервен. На въпрос на журналист от вестник „Таймс“ той отговаря, че включил мляскащите се хубавци, за да изтъкне „отсъствието на хомосексуални герои в компютърните игри“. Компанията трескаво иззела от пазара 78 000 игри и подканила господин Сервен да си търси работа другаде.

Следва друга история. През юни настоящата година, докато прекосявала цяла Америка с кола, някоя си госпожа Рита Руп от Тълса, Оклахома, решила, че може да бъде отвлечена от лица с престъпни помисли. Затова, за да бъде по-спокойна, тя си подготвила предварително бележка, на която написала с подходящ за такава ситуация треперлив почерк: „Помощ! Отвлечена съм! Повикайте патрула!“ На бележката били написани името и адреса й, както и телефонните номера на съответните въоръжени инстанции.

Ако напишете подобна бележка, би трябвало да бъдете сигурни, че а/ наистина ще ви отвлекат и б/ няма да изпуснете неволно бележката от чантата си. Хайде сега познайте какво се случило!

Нещастната госпожа Руп изпуснала бележката, тя била намерена и предадена където трябва от съвестен гражданин, и след много кратко време полицията на четири щата била издигнала пътни барикади, разпратила бюлетини и общо взето, настанала голяма суматоха.

Междувременно госпожа Руп продължила пътешествието си в сладостно неведение за хаоса, който оставяла зад себе си.

Проблемът с тези две истории, колкото и да са забавни, е че досега не съм измислил начин да ги вградя в текста на книгата. Непрекъснато попадам на интересни и любопитни нещица, незабавно ги изрязвам или фотокопирам и ги слагам в папка под заглавие „Компютърни игри — целуващи се мъже“ или „Най-злополучните пътувания по магистрали“ или каквото ми се стори подходящо.

След известно време — например днес следобед — отново попадам на тях и започвам да се чудя какво, по дяволите, съм имал предвид. Наричам това колекциониране на интересна, но в крайна сметка безполезна информация „синдром на Игнац Земелвайс“^[1], на името на лекаря от Австро-Унгария Игнац Земелвайс, който през 1850 година установил за първи път, че разпространението на инфекции в болничните заведения може да намалее рязко, ако персоналът и болните започнат да си мият ръцете. Скоро след като направил това епохално откритие, доктор Земелвайс починал — от инфектирана рана на ръката си.

Разбирате ме, нали? Страхотна история, но не мога да й намеря място. Със същия успех бих могъл да нарека този феномен „синдром Версале“ по името на оперния певец Ричард Версале, който през 1996 година, на премиерата на „Аферата Макропулос“ в „Метрополитън“ изпял фаталните думи „Жалко, че ти е писано да живееш само толкова“ и веднага след това паднал и умрял, горкият, от инфаркт.

Също така бих могъл да го нарека на името на прочутия генерал от армията на Северните щати, Джон Седжуик, който загинал в битката при Фредериксбърг по време на Американската Гражданска война. Последните думи на генерал Седжуик били: „Казвам ти, човече, не биха могли да уцелят и бизон от такова разс…“.

Общото между всички тези хора е, че историите им нямат и най-бегла връзка с нищо, което съм писал или някога ще напиша. Проблемът пък е, че не съм напълно сигурен за какво възнамерявам да пиша (честно казано, умирам от любопитство да видя докъде ще докарам тази глава), та затова си пазя тези текстове, да не би пък случайно да ми потрябват.

Вследствие на това съм затрупан с дебели пликове, преливащи от вестникарски изрезки — като тази например, от някакъв вестник, излизащ в Портланд, Мейн, със заглавие „Отново намерен човек, привързан с вериги към дърво“. Думата „отново“ прикова вниманието ми. Ако заглавието гласеше просто „Намерен човек, прикован с вериги към дърво“, сигурно щях да продължа да прелиствам вестника. В крайна сметка на всеки може да му се случи да го приковат към някое дърво с вериги, но да го допуснеш втори път — е, това вече си е проява на небрежност.

Въпросният човек бил някой си Лари Доуън от град Мексико в щата Мейн. Оказало се, че той имал крайно интересното хоби да се привързва към някое дърво с помощта на верига и катинар и после да хвърля ключа така, че да не може да го достигне. В този конкретен случай бил прекарал в гората около две седмици и едва не умрял.

Любопитна история, определено полезен урок за всеки от нас, който има намерение да възприеме привързването с вериги на открито като хоби, но е трудно да си представя за какво точно съм мислел, че ще ми послужи. Особено като имаме предвид капацитета на уважаваното списание „Найт енд Дей“^[2].

Също така не мога да разбера предполагаемата значимост на изрезката от „Сиатъл Таймс“ — в нея става дума за военни парашутисти, които, за да изградят добър обществен имидж на войската, приели да скочат с парашутите си на училищното футболно игрище в град Кенеуик, щат Вашингтон, за да дадат сигнал за началото на мача. С впечатляваща точност те скочили от самолета, оставяйки подир себе си следи от цветен дим, изпълнили няколко сложни акробатични упражнения във въздуха и се приземили на празния стадион в другия край на града.

Не ми е ясно също така защо съм изрязал друга статия от „Ню Йорк Таймс“ — за една семейна двойка, която записвала гукането на малката си дъщеричка. Хората представили резултата като стихотворение (пример за някой от стиховете „Буа-буа-буа-буа-буа-буа“) на някакъв си „Открит конкурс за североамериканска поезия“, и получили награда като полуфиналисти.

Понякога за съжаление не пазя цялата статия, а само някой откъс, и си оставам със загадъчно фрагментарна информация. Ето например цитат от мартенския брой, 1996 година, на списание „Атлантик Мънтли“: „Напълно законно е един дерматолог да извърши мозъчна операция в гаража си, ако намери пациент, склонен да легне на операционната маса и да си плати“. Ето друг цитат — от вестник „Уошингтън Поуст“: „Изследователи от университета в Юта са открили, че повечето хора дишат предимно през едната си ноздра в продължение на три часа и през другата през следващите три“. Господ знае какво правят през останалите осемнайсет часа от денонощието, защото не съм запазил остатъка от статията.

Все си мисля, че ще намеря някакво място на тази сбирка, но още не съм намерил начин. Но можете да сте убедени, че успея ли, вие ще я прочетете първи.