Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (31)

За табелите и законите

Когато бях малък, баща ми, който като всички бащи понякога създаваше впечатление, че е участник в конкурс за титлата „най-досаден баща на света“, имаше обичая да идентифицира и съобщава на висок глас щатите, в които бяха регистрирани всички коли, с които се разминавахме по магистралата.

Предполагам, че знаете — всеки щат в Америка има различни табелки с автомобилни номера, така че отдалеч можете да познаете откъде е някоя кола. Това даваше възможност на баща ми да прави проницателни забележки от този род: „Ей, още една кола от Уайоминг. Това е третата тази сутрин“. Или: „Мисисипи. Чудя се какво ли търси чак тук?“. Сетне се оглеждаше с надеждата, че някой ще прояви интерес към подетата тема, но това не се случи нито веднъж. Това не му пречеше да продължава с коментарите си по цял ден.

На времето написах една книга, в която най-добросърдечно се присмивах на стария заради многообразните му и необичайни таланти, които проявяваше, седнеше ли зад волана безотказната му способност да се изгуби, щом се озове в чужд град, да хваща забранената посока в еднопосочна улица толкова често, че накрая хората излизаха по входовете да го гледат какво прави, или да върти цял следобед около някой лунапарк или друга подобна атракция, без да успее да намери входа. Едно от децата ми, на пубертетна възраст, наскоро прочете въпросната книга за първи път, появи се с нея в кухнята и каза на жена ми, която готвеше: „Ама това е татко!“ имайки предвид мен, разбира се.

Признавам. Превърнах се в баща си. Дори чета табелките на колите, но основният ми интерес не са номерата, а девизите. Разбирате ли, на табелките с номерата много щати поместват и нещо като приветствен надпис, или кратка информация за щата като например „Земята на Линкълн“ за Илиноис, „Страната на ваканциите“ за Мейн, „Слънчевият щат“ за Флорида, и абсолютно безумното „Екстра работа“ за Ню Джърси.

Умирам да се заяждам и коментирам тези текстове. Когато прочета например обичайния текст на табелка от Пенсилвания, „В Пенсилвания имате приятел“, се обръщам към спътниците си с въпроса: „че защо не се обажда тогава?“. Само че аз съм единственият, който счита подобни коментари за забавен начин да съкратиш едно дълго пътуване.

Интересно е — е, може би не чак толкова интересно, но със сигурност вярно — че текстовете на табелките на много от щатите са практически безсмислени. Така и не можах да схвана какво са имали предвид жителите на Охайо, когато са нарекли щата си „Щат на еленовото око“. Нямам и най-смътна представа какъв е поводът щатът Ню Йорк да бъде окачествяван като „Имперския щат“. Доколкото ми е известно, безспорно немалкото качества на въпросния щат не включват отвъдморски колонии.

От своя страна Индиана се нарича „The Hoosier State“^[1], при това от 150 години насам. Никой до ден днешен не е дал задоволително обяснение на произхода на това определение (може би защото в крайна сметка никой не се вълнува от този въпрос). Аз пък мога да ви кажа от собствен опит, че ако споменете нещо по въпроса в някоя книга, поне 250 жители на Индиана ще ви пишат с 250 различни обяснения. Единно ще бъде само мнението им, че сте идиот.

Всичко това би трябвало да послужи за встъпление към посланието на тази глава, а именно, че САЩ не е толкова държава, колкото сбор от 50 малки, независими държавици. Ако забравите това, сами сте си виновни. Това се дължи на установяването на федерално правителство след края на Войната за независимост, когато някогашните колонии си нямали вяра една на друга. За да има мир, на отделните щати бил даден извънреден диапазон от правомощия. До ден днешен много неща, свързани с личния ви живот, влизат в самостоятелната юрисдикция на отделния щат — къде, кога, и на каква възраст имате законно право да консумирате алкохол; дали можете да носите скрито оръжие, да притежавате фойерверки и да играете хазартни игри; на каква възраст имате законното право да шофирате; дали срещу вас може изобщо да бъде издадена смъртна присъда и дали тя да бъде смърт на електрическия стол или умъртвяване чрез инжекция; различни са и критериите колко лош трябва да бъде човек, че да се докара дотам, и така нататък.

Ако изляза от нашето градче, Хановър, прекося река Кънектикът и вляза в щата Вермонт, незабавно ставам обект на действието на към 500 закона, различни от тези, които важат при нас. Трябва например задължително да си слагам предпазния колан, да си осигуря разрешително, ако искам да работя като зъболекар и да се откажа от всякаква надежда да рекламирам по крайпътни билбордове, защото Вермонт е един от двата щата, които категорично забраняват реклами по магистралите. От друга страна обаче мога да нося безнаказано огнестрелно оръжие, а ако ме арестуват, задето съм шофирал пиян, мога напълно законно да откажа да дам кръвна проба.

Като се има предвид, че и без това винаги си слагам предпазния колан, не притежавам огнестрелно оръжие и нямам ни най-малко желание да си завирам ръцете в хорските усти, дори срещу заплащане, тези проблеми не ме засягат. На други места обаче разликите в законодателството на отделните щати могат да бъдат драматични, че дори и плашещи.

Отделният щат решава какво може или не може да се преподава в училищата в неговите граници, и на много места, особено в Южните щати, учебните програми трябва да се придържат към крайно ограничени религиозни възгледи. В Алабама например по закон еволюцията трябва да се обяснява единствено като недоказана теория. Във всички учебници по биология трябва да присъства следният текст: „В настоящия учебник се обсъжда теория на еволюцията — противоречива теория, представяна от някои учени като научно обяснение за произхода на живота“. По закон учителите са длъжни да отделят същото време за обсъждане на представата, че светът е бил сътворен за седем дни, и че всичко на тази земя, включително изкопаеми, въглищни залежи, кости от динозаври, не може да бъде по-старо от 7500 години. Не си спомням надписа на регистрационните номера на автомобилите от Алабама, но бих предложил „Гордеем сме, че сме толкова изостанали“.

Всъщност не би трябвало да се заяждам, защото и Ню Хемпшър може да се похвали с порядъчно закостенели закони. Ню Хемпшър е единственият щат, който не празнува Деня на Мартин Лутър Кинг (нали разбирате, имал е вземане-даване с комунисти), и е един от двата щата, които не дават дори минимални права на хомосексуалистите. Нещо по-лошо, Ню Хемпшър се отличава с един от най-идиотските надписи на регистрационните номера — странно войнственото изявление „Живей свободен или умри“. Може би приемам тези неща прекалено буквално, но действително ми е крайно неприятно да шофирам насам-натам под категоричния обет, че смятам да ритна камбаната незабавно, ако нещо вземе да се обърка. Бих предпочел нещо малко по-уравновесено и не задължително свързано със смъртен изход — като например „Живей свободен или се разсърди“ или „Живей свободен, но ако ти е все едно, карай както намериш за добре“.

От друга страна, Ню Хемпшър е единственият щат, който дава на обитателите си напълно законното право да се вдигнат на бунт и да свалят правителството. Нямам никакво намерение да се възползвам от това си право, но нали разбирате, има известна утеха в съзнанието, че съществува и такава последна възможност, особено ако започнат да вършат безобразия с учебниците.