Били Грийн
Има такава любов (8)

Осма глава

Хелън не можеше да намери думи. Просто седеше и гледаше Том. На два пъти раздвижи устни, за да каже нещо, но безрезултатно — не можа да произнесе и звук.

Той се изсмя кратко.

— Изглеждаш, сякаш току-що съм ти съобщил, че любимото ти куче е умряло.

Взе лицето й в дланите си.

— Хелън, любов моя — започна той с напрегнат глас и блеснали от вълнението очи. — Разбирам, че моята молба те изненада, но никога ли не си мислила за това?

Том поклати глава в жест на самоирония.

— А аз просто не можех да мисля за нищо друго. Зная, че за теб това ще е свързано с голяма промяна. Но уверявам те, няма да си лишена от нищо, на което държиш. Вече не мога да си тръгна без теб.

Той се взря напрегнато в лицето й и видя объркването, изписано върху него. После сграбчи ръцете й, притисна ги в своите и попита:

— Ще ме оставиш ли да си отида?

Сърцето й спря да бие при този въпрос. Би ли могла да живее без него? Как ли щеше да се чувства, ако знаеше, че Том никога вече нямаше да бъде до нея и да изпълва дните й с радост? Нима щеше да го остави да си отиде?

— Не — прошепна тя, като клатеше глава. — Не бих могла да те оставя да ме напуснеш.

— Тогава се ожени за мен — нежно настоя той. — Ела с мен и ще обиколим света заедно.

Тя смутено прокара пръсти през косата си.

— Всичко става толкова бързо. Ти ми даде толкова много материал за размишление. — Уморено помаха с ръка в илюстративен жест. — Твоят живот, твоите принципи.

Затвори очи и си припомни всичко, всяка гротескно помпозна дума, която му бе казала, и предвзетите клишета, с които се бе опитала да мисли за него. Огромната заблуда, в която бе изпаднала, изкриви устните й в самообвинителна усмивка.

— А аз те упрекнах, че не правиш нищо наистина значимо — невярващо прошепна тя. — Ти си се отказал от всичко онова, което повечето хора считат за значимо. За да останеш верен на себе си.

Пое разтреперано въздух и продължи:

— Не съм срещала друг толкова силен човек. За да бъда откровена, ще ти кажа, че съм малко изплашена.

Тя го стрелна отстрани с поглед и после пак се обърна напред.

— Не мога да намеря думи, за да ти покажа колко много ти се възхищавам.

Том облегна отново глава назад и клепачите му се спуснаха, сякаш бе почувствал смъртна умора. Постоя така няколко секунди и бавно проговори:

— Възхищение?

Сякаш целият свят му беше докривял. Той се намръщи и поклати глава.

— Възхищението е хубаво нещо. Хубаво чувство, което човек засвидетелства на преподавателя в неделното училище или пък ако е насочено към президента на страната, но — той я прониза с поглед — това ли е всичко? Всичко, което изпитваш към мен?

— Не! Разбира се, че не — тихо отвърна тя. — Аз… аз много държа на теб.

Единият ъгъл на устата му се изви нагоре в тъжно изражение.

— Това е добро начало. А сега отговори на още един въпрос. Животът ти би ли могъл да продължи, сякаш това, което се случи между нас, никога не е съществувало? Не ти ли е омръзнало да живееш, „заобиколена от сенки“, Хелън?

— Сенки? — попита озадачено тя. Когато разбра какво бе имал предвид, тя се разсмя с дрезгав глас. — „Дамата от Шалот“? — Повдигна рамене и добави с горчива самоирония: — Предпочитам да съм като нея, вместо лейди Чатърли.

— Гари? — попита той, изпълнен с разбиране.

Тя мълчаливо кимна. Дали някога щеше да разбере Том? При целия хаос, настъпил в отношенията им, той проявяваше загриженост за нейните лични проблеми.

— Съжалявам — каза със съчувствие Том. Наведе глава да я целуне. Това беше една изцелителна целувка, която й даваше сили да премине през всичките изпитания. — Зная, че те е заболяло от думите на Гари. Но повярвай ми, това е една съвсем нормална реакция, проява на инстинкта му за самосъхранение. Може би ще промени отношението си, като разбере, че скоро ще бъдем женени.

Тя пое рязко въздух. Женени. Как можеше да очаква, че Гари ще приеме това? На нея самата й бе трудно да свикне с мисълта за брак.

— Не съм сигурна. Изглежда, че и двамата — Одри и Гари, очакват от мен да се държа според техните представи. Всяка промяна ще ме отчужди от тях.

— Но те са възрастни хора. Те разбират, че ти също имаш право на свой собствен живот.

Хелън се разсмя.

— Знам, но се страхувам, че е присъщо на децата, дори големи като моите, да се държат егоистично. Зная, че ме обичат и ми желаят доброто. Единственият проблем идва от тяхната представа за това кое е най-добро за мен.

— Мислиш ли, че няма да ме приемат? — попита той, като я гледаше, изпълнен с напрегнато очакване.

— Може да съм им угаждала като майка, но няма да търся тяхното одобрение по отношение на теб — каза тя, като поклати категорично глава.

Хелън разбираше, че той иска да получи нещо от нея. Не просто нейната симпатия, а нещо повече, нещо по-дълбоко. И се боеше, че това бе нещо, което тя точно сега не можеше да му даде. Той искаше от нея всичко, което тя пазеше вътре в себе си. Всички чувства, които бе погребала толкова надълбоко, че тяхното разкриване щеше да й причини болка.

Тя въздъхна и втренчи очи в ръцете си. Просто щеше да му даде това, което имаше.

— Когато те видях за първи път — тихо започна тя, — направих куп глупости. Ти се опита да разтърсиш из основи моята защитна система. Това, което не знаеше, бе, че начинанието ти се увенчава с невиждан успех. За да превъзмогна своята уязвимост, аз се опитах да те накарам да повярваш, а и да убедя себе си в това, че за мен ти просто стоиш ниско.

Повдигна глава и срещна погледа му открито.

— През цялото време съзнавах, че ти си по-особен човек. Когато се сравнявах с теб, се чувствах глупава.

Том изпусна въздуха от гърдите си на пресекулки, а след това обви с длани лицето й.

— Нима не разбираш? — попита той дрезгаво. — Не разбираш ли, че без теб аз не мога да бъда истински?

Въпреки че знаеше, че не заслужаваше неговите думи, тя ги прие. Прие ги така, както приемаше неговите целувки. И усети дълбокото чувство, което се криеше и в двете. Мина доста време, преди да се върнат пак на въпроса за нейните деца.

— Толкова много искам да кажа „Да“ — започна Хелън и се притисна до гърдите му. — Не зная, Том. Молиш ме да изоставя всичко, целия си живот и да напусна Лангстън, да напусна децата си. — Тя колебливо вдигна очи към него: — Защо да не останем тук?

Том помръкна. Облегна се назад, за да помисли върху въпроса й, и дълбоки бръчки набраздиха челото му, а очите му се присвиха от усилието.

— Трудно ми е да го обясня, Хелън. Истината е, че се страхувам. — Очите му замислено обходиха лицето й. — Ако останем, не зная дали някога ще можеш да забравиш миналото. Ти се променяш по един прекрасен начин. За първи път това, което си държала затворено в себе си, сега излиза на свобода.

Той пак облегна уморено глава на стената.

— Ако останем в Лангстън, няма ли постепенно да ме превърнеш в част от своя живот и да се върнеш към предишните си навици? Мислиш ли, че е егоистично от моя страна да искам да съм най-важното нещо от твоя живот? Ти ми кажи, Хелън, по-добре ли е да останем? — И се усмихна. — Не гледай така уплашено. Аз ти вярвам.

Докосна с пръст устните й и я целуна, сякаш за да й засвидетелства безрезервната си вяра в нея.

Хелън почувства как огромна отговорност натежава в мислите и сърцето й. Опита се да си представи какви щяха да са отношенията им, ако останеха тука. Дали това щеше да охлади техните чувства?

— Не, ти имаш право. Ако се оженим, ще трябва да заминем. Поне за известно време — каза най-накрая Хелън. — Трябва да премисля още веднъж всичко. Има толкова много неща, които трябва да се преценят внимателно. Можеш ли да ми дадеш малко време?

„Моля те, Господи — молеше се той. — Моля те, помогни й да направи най-правилния избор.“

Том успя да овладее чувствата си и се усмихна:

— Разбира се. Утре пак ще поговорим.

Тя се отпусна облекчено и се усмихна признателно.

— Благодаря ти — прошепна едва чуто. — Благодаря, че прояви разбиране към толкова много неща. Зная, че не ти е било лесно с мен…

Хелън направи пауза и когато той не отрече думите й, се засмя неуверено.

— Това не е никак галантно от твоя страна. Е, предполагам, че съм си го заслужила. Но не беше ли казал твоят Торо да се пазим от всички начинания, изискващи нови дрехи? Аз нямам нито една дреха, подходяща за живот на колела.

Том се разсмя отривисто и я привлече към себе си.

— Много неща трябва да се направят — каза той, галейки нежно с ръка лицето й. — Но докато сме заедно, ще се справим с всичко. Можеш да ми вярваш за това. — Въздъхна и се отдръпна. — Какво ще правиш сега?

Тя прокара пръсти през разпилените си коси.

— Не зная. Имам нужда да помисля. По всяка вероятност ще мързелувам в кабинета си и ще се опитам да мисля рационално.

Искаше му се да я посъветва да използува сърцето си, а не логиката, но се въздържа. Тя сама трябваше да стигне до това решение.

— Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Да… О, почакай. — Хелън изпъшка. — Забравих. Тази вечер трябва да вечерям със семейство Филипс — Алдеа и съпруга й. Там ще бъдат също Шарлот и Роки.

— Роки? — повтори той и я изгледа с подозрение. — Никой не си кръщава детето с такова име — Роки.

Тя се засмя.

Той я погледна внимателно и каза:

— Бих могъл винаги да идвам с теб.

В първия момент изглеждаше объркана, но изведнъж очите й се разтвориха широко, когато проумя неговите думи.

— Том — припряно започна Хелън, — точно така. Да, идваш с мен довечера.

Думите й го шокираха.

— Сигурна ли си, че го искаш? Аз просто те подразних. — Лицето му стана угрижено. — Мисля, че е по-добре да обмислиш още веднъж това. Би могла да привлечеш хорското внимание и да си навлечеш нови пререкания.

Тя енергично поклати глава.

— Това няма значение. И без това вече всички знаят за нас. Просто не бих могла да понеса още една, лишена от смисъл приятелска среща. Ела с мен, за да ми спестиш отегчението.

Погледът му остана угрижен, но не можеше да откаже на молбата й.

— Разбира се. Щом наистина искаш да дойда.

Тя стана, наведе се да го целуне по бузата и повтори:

— Точно това искам от теб.

Хелън усещаше очите му върху гърба си, докато се отдалечаваше към къщата, но не се обърна да погледне назад. Трябваше да бъде в състояние да разсъждава трезво, за да премисли още веднъж нещата. Като се оглеждаше предпазливо в двора, тя с учудване осъзна, че още беше много рано. Струваше й се, че бяха изминали часове, откакто се събуди през нощта.

Непрекъснато се опитваше да си припомни и да предвиди усложненията, породени от нейното положение, но единственото, за което бе в състояние да мисли, бе фактът, че Том я обича и иска да се ожени за нея.

Опита се да си представи как щяха да приемат новината за това децата й, но установи, че й е невъзможно да предскаже тяхната реакция. При условие че Гари не се бе прибирал вкъщи от предишната нощ, Хелън дори нямаше да има възможност да му зададе въпроса.

Безпокоеше се за Гари. Не беше в негов стил да не се прибира по цели нощи. Но Хелън разбираше, че само би изострила взаимоотношенията им, ако се опиташе да го открие. Синът й имаше приятели, които щяха да го поканят да пренощува при тях.

Тя разтърси глава, сякаш опитвайки се да пропъди въпроса. Какво ли ще си помислят хората? А по-късно дори мисълта за клюкарите беше изтласкана назад в съзнанието й, когато се унесе в мечти за живота си с Том.

 

 

Том се показа от караваната и скочи на земята. Чувстваше се малко неудобно в сивия костюм, с който беше облечен. Беше изминало доста време, откакто бе обличал нещо различно от джинси и спортна фланелка. Дали тя нямаше да промени мнението си? Незнайно защо, той си мислеше, че ако тя бе имала време да се замисли, нямаше да го покани да отиде на вечеря с нея.

Пое си дълбоко въздух, обърна се и тръгна към малката вътрешна градина. Не се изненада, като видя, че Джо продължаваше да работи. Възрастният човек бе коленичил и окопаваше пръстта около изящно оформена като звезда цветна леха. Неговите груби напукани ръце изглеждаха прекалено големи и непохватни, за да се грижат за такива изящни растения, но сякаш цветята го разбираха и приемаха тези ръце да се грижат за тях.

Когато Том се наведе, за да му помогне, Джо вдигна глава.

— Мислех, че си свършил за днес.

— Но ти не си — тихо отвърна Том.

— Така е, защото за мен тези цветя са като мои деца — с прегракнал глас продължи Джо. — Човек не изоставя семейството си, когато работният ден свърши. А вие, вие сте млади. Би трябвало да се съберете и да създадете истинско семейство. — И без да вдига глава, добави: — Освен това ще изцапаш тези лъскави дрехи.

Том огледа костюма си, изправи се и почисти праха от ръцете си с бяла носна кърпичка.

— Да, предполагам, че имаш право. Бил ли си някога женен, Джо?

Известно време старецът не отвърна нищо.

— Само веднъж. Съпругата ми почина и те ми отнеха детето. Казаха, че не съм в състояние да се грижа за него. — Без да поглежда нагоре, той продължи да върши работата си. — Но това беше много отдавна. Сега имам моите цветя. Не ми трябва нищо друго.

Нямаше болка в гласа му. Думите му прозвучаха странно безпристрастно, сякаш разказваше за някакъв друг човек. От това лишените от чувство слова прозвучаха още по-печално. Те развълнуваха дълбоко Том. Също толкова дълбоко, колкото би се трогнал от пламенна тирада срещу несправедливостта на живота.

Том гледаше как Джо работи и покоят на настъпващата вечер му подейства като успокоително лекарство. Когато довърши работата си по лехата, Джо се изправи и хвърли бегъл поглед към Том.

— Хауи може да се върне на работа скоро.

Том кимна.

— Да, зная. Предполагам, ще се радваш той отново да ти помага.

Джо сви рамене.

— Става за тази работа. Достатъчно силен е, за да се справя с тежката част, и достатъчно глупав, за да не възразява срещу това. Ами какво ще стане с теб?

Том погледна към небето.

— Имам… имам си свои планове. Но утре ще разбера дали те ще се осъществят.

Джо не каза нищо. Наведе се да събере инструментите си и започна да се отдалечава, но обърна глава назад и каза съвсем тихо:

— Тя е добра жена. Силна жена. Само трябва да й дадеш време да го разбере сама.

След това се изгуби в мрака.

Том вече се обръщаше на другата страна, но рязко се върна в предишното си положение. На пътеката беше застанала Хелън и го оглеждаше с преценяващ поглед.

— Изглеждаш… великолепно — неуверено каза тя.

Никога не беше виждала Том облечен в костюм и в момента имаше почти уплашен вид. Приличаше на изискан непознат със силно чувствено излъчване. Той се усмихна и тя се отпусна облекчено. Това пак си беше Том.

— Бих казал, че и ти самата не си за изхвърляне — отвърна той. — Иска ми се ние двамата да отивахме на романтична среща, а не на вечеря с твоите приятели.

Тя споделяше неговото желание и докато пътуваха с колата към клуба, усети как безпокойството й нараства. Когато вече влизаха в ресторанта на клуба, Хелън очакваше да се случи нещо катастрофално. Имаше усещането, че всички очи бяха насочени към тях. От много отдавна това бе нейният любим ресторант. Дискретната елегантност на боядисаната в синьо зала винаги й беше действала успокоително. Но не и тази вечер. Като огледа залата, тя видя много познати и приятели. Бяха облечени в обичайните за техния живот и стил облекла, а на лицата им бяха изписани добре познатите й изражения. Но по някакъв необясним начин всичко тази вечер бе по-различно. Те я бяха изолирали от себе си. За тях тя беше изваден от играта състезател.

Когато Том видя къде беше седнала Алдеа, стисна лакътя на Хелън. Наведе се към нея и прошепна:

— Ще отидем ли да хванем бика за рогата?

Тя пое дълбоко въздух, вдигна високо глава и кимна утвърдително.

Шарлот седеше до Алдеа и първа ги забеляза. Засмя се сърдечно и сръга с лакът Роки. Той вдигна очи и като не видя наоколо нищо по-различно от обичайното за този ресторант, помаха с ръка на Хелън. Това привлече върху тях вниманието на Алдеа.

По-възрастната от двете жени на масата извърна рязко набразденото си от годините аскетично лице. В първия миг в очите й проблесна изумление, а след това в тях заискриха злоради отблясъци.

— Хелън, скъпа — започна Алдеа възторжено, докато ги посрещаше. — Толкова се радвам да те видя. Наистина ми липсваха нашите задушевни обеди.

Повдигна очи към Том, сякаш едва сега забелязваше неговото присъствие.

— А кой е… Не, почакай. Струва ми се, че вече сме се срещали.

Том кимна усмихнато.

— Да, срещнахме се на градинското увеселение у Хелън, мисис Филипс.

— Да, разбира се. — И погледна към съпруга си. — Струва ми се, че не познавате мъжа ми Роналд.

Съпругът й протегна ръка и се усмихна учтиво.

— Роналд — продължи Алдеа, — това е Том Питърс… Градинарят на Хелън.

Ако атмосферата не беше нажежена до краен предел от последните й думи, то вероятно физиономията на съпруга й в този момент щеше да изглежда комично. Роналд бързо дръпна назад ръката си, сякаш се страхуваше, че Том може да му я открадне до свивката на лакътя. Той се огледа неспокойно наоколо или за да се увери, че не сънува, или да види дали някой от приятелите му е забелязал, че вечеря на една маса с някакъв си градинар.

Най-евфемистично казано, разговорът по време на вечерята вървеше вяло. Но явно Роналд, окуражаван от Алдеа, реши да покаже на Том, че не би могъл и да се надява дори да се включи в разговорите по теми, обсъждани само сред висшите кръгове на обществото.

Но когато Том демонстрира компетентност и добра информираност в различни области на музиката, туризма и бизнеса, Филипс ставаха все по-мрачни, докато Шарлот, изглежда, се наслаждаваше на най-хубавите часове от своя живот. Роки кимаше разсеяно, изцяло погълнат от блюдото пред себе си.

Хелън запази хладнокръвие и през цялото време се държеше съвсем непринудено, кимаше усмихнато, като от време на време вмъкваше някоя уместна забележка в разговора. Гордееше се с Том, но когато сервираха десерта, вече се усмихваше малко уморено.

Като не успяха да го унижат, Филипс решиха да монополизират разговора. И двамата — високи, мургави — изглеждаха потискащо еднакви. Алдеа правеше някакво изявление, а Роналд разпалено я подкрепяше или боязливо допълваше нейното мнение. Цели петнадесет минути говориха за Роналд младши и за неговите блестящи постижения в бизнес колежа. После седем и половина минути бяха посветени на политиката и оттам темата се прехвърли върху спора какво ставаше с „добродетелните“ хора в Лангстън.

— Разбрах, че Гари се е върнал вкъщи — каза Алдеа с усмивка в гласа. Въпросът накара Хелън да върне мислите си към хората на нейната маса. Тя кимна утвърдително.

— Само за няколко дни. Има намерение да погостува на свои приятели във Флорида.

— Това е чудесно. Сигурно много се радваш, когато той се връща вкъщи. Като знам каква радост е за нас връщането на Роналд младши. — Направи кратка пауза и продължи с натъжено изражение: — Скъпа Хелън, наистина ми е неприятно да говоря за това, но не мога да понасям хора, които непрекъснато си пъхат носовете в чуждите работи.

Спря в очакване на подкрепа, но като видя, че единствено Роналд се съгласи с нея, че такива хора са наистина досадни, намръщи лице. Като разбра, че никой друг няма да я окуражи, тя продължи:

— Но има неща, които човек не може да премълчи. — При тези думи се усмихна снизходително. — Винаги съм казвала, че ние, майките, трябва да си помагаме.

— О, Господи! — въздъхна Шарлот и остави раздразнено вилицата си на масата. — Всички те слушаме с дълбоко внимание. Хайде, изплюй камъчето.

Алдеа подмина забележката на червенокосата с демонстративно пренебрежение.

— Всъщност, мила, Роналд младши ми каза, че напоследък Гари пиел непрекъснато. — Мишите й очички се разтвориха широко в израз на престорен ужас. — Хелън, ти не можеш ли да предположиш причи…? Не, естествено, че не знаеш.

Когато Хелън усети как Том настръхва целият, бързо притисна ръката му. Тя сама трябваше да се справи с това положение.

— Продължавай нататък, Алдеа — подкани я мрачно Хелън, тъй като знаеше много добре какво щеше да се случи.

— Добре — каза другата жена и се наведе през масата, за да не я чуят останалите. — Нали не предполагаш, че Гари може да е научил за вашата връзка?

Тишината, която настана, беше много тягостна. Хелън почувства как почервенява от гняв. Тя бавно си пое въздух, блъсна назад стола си и се изправи.

— Алдеа — започна студено тя, — не е твоя работа какво правим аз и моят син. И честно, скъпа, дори една механична кукла притежава повече чар и чувство за такт от теб.

В първия момент всички се вкамениха. После Шарлот и Роки започнаха да се превиват до сълзи от смях, а червенокосата вдигна нагоре юмрук победоносно. Лицето на Том беше непроницаемо. Но не можеше да се каже същото за очите му — те сияеха от любов и гордост.

Хелън се усмихна прикрито, докато се навеждаше да вземе дамската си чантичка.

— Сега ни извинете, но ние си тръгваме.

Роки погледна към Шарлот, която веднага кимна, и те също се изправиха.

— Да — каза Роки, — ние също трябва да тръгваме. Току-що си спомних, че имам да свърша някои неотложни неща.

Четиримата излязоха заедно от кънтри клуба. Когато стигнаха до паркинга, Шарлот се обърна към Роки и попита:

— Какви толкова важни неща трябва да свършиш?

Той се ухили по момчешки:

— По канал 3 дават три часа повторение на епизоди от филма „Тайфата на Брейди“.

Хелън се обърна към тях с изпълнени с признателност очи.

— Искам да благодаря и на двама ви. — Направи безпомощно изражение, осъзнавайки неспособността си да изрази чувствата си с думи. — Това, което направихте преди малко, означава много за мен.

Том кимна в потвърждение.

— Аз също искам да ви благодаря за това. Радвам се да разбера, че Хелън има приятели като вас двамата.

Роки сви рамене.

— И без това нямах желание да довърша десерта си. — Погледна назад към клуба и добави: — Някой би трябвало да каже на готвача, че си е оставил ръцете, като е приготвял пая с вишни.

Шарлот обърна очи към Хелън и я прегърна.

— Не трябва да се тревожиш заради казаното от онази мършава кучка, Хелън — прошепна й в ухото тя.

— Няма — отвърна Хелън. — Но се тревожа от собственото си поведение. Зная, че Алдеа има проблеми. Винаги съм го знаела и трябваше да се държа по-толерантно.

И тогава Шарлот каза нещо, което я изненада.

— Нейният единствен проблем е в недостига на сиво вещество — каза с отвращение Шарлот. — Всеки, който има поне малко мозък в главата си, би разбрал, че в момента се чувстваш така щастлива, както не си се чувствала от много години. Продължавай все така! — каза тя разгорещено. След това погледна към Том и после към Роки. — Защото, повярвай ми, аз смятам да продължа.

Когато Шарлот се върна при своя придружител, той я прегърна и я поведе към спортната си кола. Преди да се бяха изгубили от погледа й, Хелън я чу да обяснява:

— Роки, съкровище, но вишните върху пая бяха залени с бренди.

— Мислиш, че някой е направил това съзнателно? — невярващо клатеше глава той.

Том и Хелън се усмихнаха, отчасти — защото бяха радостни, отчасти с облекчение, защото вечерта най-после бе свършила. В мига, в който се замисли за това, за Хелън намеците на Алдеа бяха забравени. Тя трябваше да вземе решение за това, което й предстоеше.

След като паркира колата, те се разделиха до сутринта по взаимно съгласие. Неговата целувка за „лека нощ“ й даде да разбере с какво нетърпение очакваше той да научи решението й. И двамата знаеха колко важни за тяхното бъдеще са следващите дванадесет часа. Когато слизаше от колата, Том я хвана за ръката.

— Хелън — прошепна той. — Мисли бързо, моля те.

Когато по-късно се сви в леглото си, тя се усмихна тъжно при спомена за неговите думи, за гласа, с който ги бе изрекъл, за погледа в очите му. Лежеше в тъмното и мислено си припомняше всяка негова дума от ранните часове на деня, опитваща се да си представи какъв щеше да бъде животът й, ако решеше да замине с него.

— Аз го обичам — прошепна тя на глас в празната стая. За първи път признаваше това пред себе си. Обичаше го и отчаяно желаеше да сподели остатъка от живота си с него. Защо не можеше да каже просто „Да“?

Всичко беше така объркващо, всичко, което би трябвало да е съвсем просто. Тя искаше да бъде с Том. Но знаеше, че само едно негово докосване бе достатъчно да я лиши от способността й да разсъждава обективно. Тя наистина трябваше да премисли. Трябваше сама да разбере какво щеше да означава промяната за нея. Заради самата себе си и заради Том тя трябваше да е сигурна, когато направи следващата стъпка.

Хелън затвори очи. Как можеше да обърне гръб на всичко, което бе правило живота й сигурен? Том казваше, че тя трябва да има свой собствен живот, но не това бе имал предвид. Той искаше от нея да живее „неговия“ живот. Да води начин на живот, който й беше чужд. Щеше ли да успее?

В другия край на просторната морава Том също не спеше. Той измъкна ръце изпод главата си и се облегна на стената на караваната. Загледа се замислено в осеяното със звезди нощно небе, опитвайки се да отгатне за какво ли мислеше тя в този момент. Чудеше се дали си мисли за него, дали вече бе успяла да открие какво точно изпитваше към него.

В продължение на часове се бе въртял буден в леглото, измъчван от същия въпрос. Дали Хелън го обичаше дотолкова, че да тръгне с него?

Беше оставил в нейните ръце съдбата си. Дали тя разбираше това? Как щеше да събере достатъчно смелост и сили да си тръгне, ако нейният отговор беше „Не“? Но можеше ли да остане и да продължи да бъде неин таен любовник? Той се размърда неспокойно. Би ли прекарал остатъка от живота си в катерене по перилата на балкона пред нейната спалня?

Някакъв приглушен звук го накара да измести очи от прозореца и той изведнъж я видя, застанала до леглото. Обзе го някаква странна премала, той затвори очи и безмълвно я привлече до себе си.

Когато я погали, ръката му трепереше. Том се надвеси над нея и обсипа с целувки първо раменете, а после и шията й. Всичко — живота, любовта, хармонията — той имаше всичко това.

— Страхувах се, че отговорът ти ще бъде отрицателен — прошепна той с пресипнал от вълнение глас.

Тя погали лицето му, помилва косата му и накрая гърдите му. Не можеше да му се зарадва.

— Замалко щях да ти отговоря с „не“ — призна му тя тъжно. — Мислех си, че няма да мога да оставя след себе си всичко — семейството, дома, приятелите.

Направи рамка от дланите си около лицето му и се взря в неговите очи.

— И тогава изведнъж разбрах: ти си всичко за мен. Ако ти си отидеш без мен, ще ми остане толкова малко… сред толкова много сенки.

Том я прегърна и я притисна до себе си, дълбоко развълнуван, неспособен да намери думи да изрази чувствата си. Едва сега, когато можеше да въздъхне облекчено, осъзна колко силен е бил страхът му да не я загуби.

— Хелън, обичам те — прошепна накрая той.

Ръката, с която милваше лицето му, затрепери. Бяха само три думи, но за нея те бяха всичко.

— И аз те обичам — каза с дрезгав глас тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Много повече, отколкото аз си представях.

 

 

Малко по-късно, след много разменени любовни признания, Хелън погледна смутено Том.

— Трябва да поговорим за още нещо — каза тя. — Искам да замина с теб. Аз трябва да тръгна с теб. Но не искам да те разочаровам.

— Никога не би могла.

Тя се усмихна тъжно.

— Не бъди толкова сигурен. Опитвам се да бъда честна спрямо теб и спрямо себе си. Ти знаеш какъв живот водя аз. Не зная дали ще се справя с новия начин на живот, който ще водим. — Направи пауза и продължи бавно: — Не бихме ли могли да опитаме първо за около два месеца. И ако някой от двама ни не е доволен, можем да опитаме да оправим нещата по някакъв начин…

Том разбираше нейното колебание. Изискваше много от нея. Само това, че бе решена да опита, говореше достатъчно за нейната смелост. Той повдигна с пръст брадичката й.

— Всичко, което исках от теб, Хелън, беше да ми дадеш възможност. Не те карам да вземаш окончателни решения, освен едно — да се ожениш за мен.