Били Грийн
Има такава любов (3)

Трета глава

Хелън докосна жълтите рози, които изпълваха голямата ваза в хола. Къщата ухаеше на рози. В нейната стая винаги имаше свежи цветя, но този ден те бяха навсякъде.

Приемът предишната нощ беше преминал с голям успех. Менюто включваше само деликатеси, а виното беше превъзходно. Тържеството, както стотици други в миналото, събра същите хора, които говореха винаги за едни и същи неща. Това си мислеше Хелън.

Тя се обърна и сви рамене, раздразнена от мислите си. Въпреки че лично за нея то бе малко скучно, това не й пречеше да оцени усилията, които помощният персонал в дома й бе вложил в него. Тя беше изразила благодарността си пред Пати и Арнълд. Сега трябваше да каже на Джо и Том колко много бяха допринесли доставените й от тях цветя за тържеството.

Тя призна пред себе си, че отлага изпълнението на това свое задължение заради Том. Вече една седмица той работеше заедно с Джо. През това време тя го бе наблюдавала иззад прикритието на балкона си.

Почти всяка вечер той сядаше пред своя подвижен дом и тихо си свиреше на една стара китара. Понякога Пати и Арнълд се присъединяваха към него или пък някое друго момиче от персонала, но за него, изглежда, нямаше значение дали свири сам или в компанията на други хора. Хелън сключи замислено вежди. Какво у този човек привличаше така силно хората? Тя призна пред себе си, че той притежаваше известен чар, но в същото време бе просто един безотговорен скитник, човек, когото бе по-добре да избягваш. И до този момент Хелън бе успяла в това.

Самият факт, че той живееше под нейния покрив, бе достатъчен, за да наруши обичайния й ритъм на живот. От време на време тя се улавяше, че стои до прозореца и го наблюдава. Изглежда, че той имаше нетърпимост към дрехите. През първия си работен ден беше облечен в спортна тениска и джинси. След време дънките бяха станали на къси панталони, а ръкавите на тениската бяха отрязани. Докато накрая вече започна да ходи без тениска, гол до кръста. Хелън не знаеше на колко години е. Предполагаше, че е между тридесет и пет и петдесет, но й се струваше най-малкото неприлично мъж на неговата възраст да притежава толкова силно излъчване.

„Да — помисли си тя, смръщвайки лице, — определено трябва да избягвам този човек.“ Но твърде дълго се бе пазила от него. Том бе работил също така усърдно като Джо, за да осигурят цветя за тържеството и изобщо — за цялата му подготовка. Той бе заслужил благодарност и тя му я дължеше.

Хелън си пое дълбоко дъх и излезе навън през френския прозорец. Веднага го видя. Беше се навел над една леха с теменужки, която някой невнимателен гост бе повредил.

Тя бавно запристъпва към него и се спря точно зад гърба му.

— Том — започна Хелън със сериозно изражение на лицето.

— Мисис Галахър?

Изражението на лицето му бе също така сериозно като нейното, но тя подозираше, че вътрешно той отново й се присмиваше.

Тя гледаше съсредоточено в пространството над главата му.

— Искам да ти благодаря за работата в градината. Гостите ми снощи се изказаха много ласкаво за нея.

— Благодаря, мадам.

Нещо в неговия безизразен глас я накара да се взре в лицето му. Тя знаеше, че просто трябваше да се оттегли, но се чу тихо да казва по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Защо винаги имам чувството, че те забавлявам?

Той изправи гръб и се подпря на петите си, а погледът му критично се плъзна по розовата й блуза и три четвъртите й бели памучни панталони, сякаш нещо в облеклото й не беше съвсем наред.

— Вие не ме забавлявате — поправи я той. — Не, аз никога не бих се изразил така — продължи и се усмихна открито. — Да кажем, че съм заинтригуван от вашата непорочност.

— Непорочност? — Тя потръпна при произнасянето на тази дума. Почувства се засегната.

— Знаете ли колко често се обличате в бяло? — продължи Том, докато се изправяше и удряше леко ръцете си една о друга, за да изчисти праха от тях. — Сякаш с това казвате, че нито една прашинка не би посмяла да се задържи върху дрехите ви. — Единият ъгъл на устата му се повдигна леко нагоре в печална усмивка. — Безупречните ви бели дрехи отговарят на вашата безупречна репутация.

— И намирате това за необикновено?

— Не, ненормално. Интригуващо. — Той я погледна в лицето и поклати неразбиращо глава. — Знаете ли, че на лицето ви няма нито една бръчица. Имате две вече израснали деца, а сте още съвсем млада. Човек не може да прочете нищо за вашия живот по чертите на лицето ви. Зная, че не е моя работа…

Това беше прекалено. Тя разбра, че не трябваше да остава. Този човек бе решен да я накара да се почувства зле.

— Прав сте, не е ваша работа — каза сухо тя и се обърна, за да си тръгне.

С едно незабележимо движение той я хвана за ръката и продължи, сякаш тя не бе казала нищо.

— … но ми е жал да гледам такова разхищение.

Говореше с тих, нежен глас и Хелън видя като на забавен филмов кадър как той приближава лице до нейното.

— Тук ли си, Хелън? — Той прокара внимателно пръст по бузата й. — Тук ли се криеш, зад тази маска на съвършенство?

— Какво си позволявате? — каза тя, задушаваща се от възмущение. — Как смеете да ме докосвате?

Хелън отскубна ръката си от неговата хватка.

— Как се осмелявате да ми говорите за прикриване? А вие от какво се криете, мистър Питърс? Вие имате наглостта да ме критикувате. Вие, скитникът! Един… един Господин Никой!

Тя се завъртя рязко на пети и се затича към къщата, но преди да бе направила и три стъпки, той я настигна. Сграбчи я за раменете и насила я завъртя с лице към себе си, след което хвана с ръка брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Още не можете да си тръгнете, мисис Галахър — заговори той с тих глас и за пръв път явно не се шегуваше. — Сигурен съм, че не си позволявате често срещи с такива като мен — „кръгли нули“. Не сте ли любопитна? Не ви ли се иска да знаете как се чувства един Господни Никой? Не ви ли се иска да разберете как целува един Господин Никой?

„Не.“

Устните му задушиха протеста й още преди той да бъде изречен гласно. Усещането бе разтърсващо — и физически, и емоционално. Никой от познатите й не би имал дързостта и куража да направи подобно нещо. Абсурдността на ситуацията я лиши от способността да протестира.

Да, случилото се наистина бе шок за нея. Но след първите няколко секунди не шокът я задържаше там, а неговите парещи устни. Още първия път, когато го бе видяла пред магазина за шапки, тя бе разбрала, че той е нечувано дързък, но дързостта на устните му я накара да онемее.

Би трябвало да се бори, би трябвало поне да се опита да му каже, че не това желаеше да постигне. Но неочаквано за самата нея, тя не бе сигурна дали това щеше да бъде вярно. Докато неговите неумолими устни галеха неспирно нейните, тя се зачуди дали не беше чакала този момент години наред, дали не беше копняла за него от много време. И тогава, без да мисли повече, тя се притисна плътно към него, с готовност приютявайки се в прегръдката на силните му ръце.

Том усети нейното колебливо движение и за малко не изстена. Първоначално бе искал да я стресне, като й разкриеше своята истинска същност, като й покажеше света такъв, какъвто той е в действителност. Бе имал намерение да я накара да свали маската на студено безразличие, зад която се криеше. Но в мига, в който устните му докоснаха нейните, той забрави за поученията и дидактичните фрази. Вместо това, се почувства в ролята на ученик — тя му разкриваше, че тази топлота и нежност са едно от нещата в живота, което той не бе забелязал досега. Нейните устни, нейните ръце го извеждаха към светлината и простора, караха го да се чувства свободен. Но няма свобода без споделяне, без съпричастие, без отдаване.

Когато най-после откъсна устни от нейните, Хелън бе останала без дъх. И колкото и да не искаше да го признае, в същия този миг тя почувства, че близостта на неговото тяло й липсваше. Лицето му бе още на сантиметри от нейното, когато той възкликна смаяно:

— Хей, ама теб наистина си те бива… за една толкова благоприлична дама.

Тя се засмя с очи, които издаваха силното й вълнение.

— Ето — продължи той с пресипнал глас и се взря с доволен вид в лицето й. — Сега вече на лицето ти се появяват наистина интересни бръчици.

Погледът му се премести надолу върху блузата й.

— А също и няколко хубави петна върху дрехите ти.

Тя проследи погледа му и изведнъж цялата пламна. Петната по блузата и панталоните й, й напомниха за това, което бе почувствала в неговите прегръдки. Тя продължаваше да гледа петната, когато Пати се приближи до нея.

— Мисис Галахър, Шарлот Блак ви търси по телефона. Желаете ли да го донеса навън?

— Не — отвърна й Хелън. — Не, ще се обадя от кабинета.

И без да поглежда към Том, тя се обърна и тръгна към къщата.

През целия ден Хелън не престана да мисли за неговата целувка, за неговите думи. Вечерта, докато си разресваше косата преди лягане, тя внимателно разгледа лицето си в огледалото.

Меките копринени коси, падащи свободно по гърба й, и матовият блясък на раменете й придаваха по-подчертана женственост. Но тя не искаше да спира поглед върху бялата сатенена нощница, която си бе сложила. „Бяла“ — помисли си тя и се намръщи.

Нощната лампа осветяваше меко спокойното й лице. Наистина ли то беше безизразно? Никога преди не си бе задавала този въпрос. На четиридесет и две е нормално да има по него бръчки. Шарлот бе по-възрастна от нея и това личеше по лицето й. Дълбоки черти се бяха врязали около ъглите на устата й, а около очите й, близо до слепоочията, се беше образувала мрежа от ситни гънчици. Но в такъв случай Шарлот сигурно често се смееше или плачеше. Хелън не мислеше, че би искала да живее живот с толкова големи амплитуди на емоцията. Би се чувствала като във влакче на ужасите.

Тя нервно хвърли четката върху тоалетната масичка. Не можеше да повярва за какво беше започнала да мисли. Улови се, че взема на сериозно думите на помощника на градинаря, на един скитник, на един безделник, както сам се наричаше той.

— По дяволите! — изруга тихо тя. Ето че отново го правеше. Днес следобед беше говорила като сноб, като онзи тип хора, към които не хранеше никаква търпимост. Фактът, че той я бе предизвикал, не можеше да оправдае грубото й държане.

Но Хелън не искаше да мисли за този следобед. Може би щеше да намери извинение за надменното си държане, но нищо не можеше да оправдае поведението й, когато Том я бе целунал. Беше се държала съвсем безразсъдно и непростимо лекомислено.

Тя прокара пръсти през косата си и я изпъна силно назад с надеждата, че болката ще й помогне да подреди мислите си. Защо не можеше да забрави? Да забрави за неговото съществуване. Стъпвайки нервно от раздразнение, тя се отправи към балкона.

Постепенно стъпките й станаха по-равномерни. Пълзящи растения, натежали от цвят, се увиваха нагоре по декоративната дървена решетка и се разстилаха по перилата на балкона. Лунната светлина се отразяваше в бялото на цветовете и нейната нощница и им придаваше сребристи оттенъци, от което балконът бе се превърнал в някакво вълшебно място.

Атмосферата тук я успокои. „Нищо не се е случило между мен и Том Питърс“ — убедено си каза Хелън и отпусна с облекчение рамене при тази си мисъл. След няколко седмици той щеше да си иде и тя отново щеше да си възвърне спокойствието. Дотогава тя просто щеше да го избягва.

Хелън стоеше на балкона, вперила поглед в добре подредените цветни лехи. Във въздуха витаеше ухание на пролет. Това беше усещането за възраждане. Може би затова от известно време изпитваше недоволство от своя живот. Може би беше време да внесе нещо ново в него, да го обнови изцяло.

Вниманието й първо бе привлечено от леко раздвижване на цветята, а след това — от тихо шумолене на листа. В първия миг сърцето й спря да бие. И тогава между перилата на балкона се появи една глава, обградена от цветове и зелени листа.

— Том — прошепна задъхано тя, — какво, за бога?…

— Бях наблизо и просто реших да се отбия — отвърна той, останал без дъх.

— Ще се пребиеш! — каза припряно тя и се наведе над парапета, улови ръката му и започна до го дърпа нагоре.

Той се изкачи или по-скоро падна на балкона, като увлече и нея със себе си. Тя не можеше да си поеме дъх под тежестта на тялото му и внезапно озовала се в такава близост с него, изгуби способността си да мисли рационално.

Той се приповдигна на лакът и я погледна усмихнат.

— Носех цвете за теб, за да се извиня за грубостта си днес, но то падна от устните ми по време на изкачването.

Хелън се опита да смръщи лице. Тя наистина положи усилия да го направи. Но — безуспешно. Тих, колеблив смях се изтръгна от гърдите й.

— Ти си луд — промърмори тя и за нейно разочарование, думите й прозвучаха по-скоро като комплимент, отколкото като израз на неодобрение, както на нея й се искаше.

Неочаквано погледът му придоби непознато топло изражение.

— Понякога и аз си мисля така. Но не когато ти се смееш. — Той протегна напред ръка и прокара нежно палец по устните й. — Защо се смееш толкова рядко, Хелън? Сигурно не за да изглеждаш тъжна — това е присъщо на хората. Изглежда, просто си се отказала. От живота, от способността да се вълнуваш.

Том усети интуитивно нейното отдръпване още преди то да се изпише на лицето й.

— По дяволите! — възкликна тъжно той и стана. Подаде й ръка и й помогна да се изправи на крака. — Отново развалих всичко, нали?

— Да, прав си.

Тя се зае да приглажда с леко трепереща ръка измачканата си нощница, като се стараеше да избегне погледа му.

— Не прави това — каза остро той, хващайки я за ръката. — Съвсем нормално е да бъде смачкана, Хелън.

Като видя нейния възмутен поглед, Том изпусна на пресекулки въздуха от гърдите си.

— Е, добре, ти ме принуждаваш. Никога ли не си поглеждала през прозореца, след като е навалял сняг? Не си ли изпитвала желание да потичаш навън и да оставиш следи от стъпките си върху снега?

— Искаш да оставиш следи върху мен ли?

Той се засмя.

— Не това имах предвид, но се радвам да чуя, че можеш да се шегуваш. — Той се наведе по-близо до нея и й прошепна поверително: — Бях започнал да мисля, че не притежаваш чувство за хумор.

— О, със сигурност имам — отвърна тя и го погледна намръщено. — Единствено то все още ме възпира да стрелям по теб. По-забавно ми е да те наблюдавам, отколкото да гледам филм на Лаурел и Харди.

— Да не би да намекваш, че се правя на клоун? Искам да знаеш, че под тази груба обвивка бие сърце на поет. Как можеш да се присмиваш на един поет?

— Наистина ли пишеш стихове?

— Разбира се — отвърна той и се усмихна широко. — Всъщност стиховете ми са доста слаби. Пиша за това, което ми харесва, без да отдавам значение на формата.

— Трябваше сама да се досетя — усмихна се тя в отговор. — Кажи ми някое от стихотворенията си.

Той се замисли за момент.

— Тъй като говорехме за сняг, ще ти изрецитирам едно мое стихотворение, което съм нарекъл „Сняг вали“.

Той прочисти гърлото си и застана неподвижно изправен. Това й напомни за уроците по английски в средното училище.

— „Сняг вали“ от Томас Едуин Питърс. „Дървета, нарисувани с въглен. Полусрутени къщурки, които внезапно придобиват живописен изглед. Огради, нагиздени с меки бели шапчици за вечерното тържество.“

Той се извърна и погледна Хелън в очите.

— „Снежнобели постели, в очакване на пламенни любовници.“

Тя пое рязко въздух.

— Трябваше да го предвидя. Твоята чувствителност започна да ме впечатлява и ето че ти не изневери на себе си, като отново се повтаряш.

— Да, трябваше да го предвидиш. Казах ти, че съм поет, а не мраморна статуя. Няма да ти навредя, ако се „повтарям“ по-често.

Внезапно в погледа му заблестяха възторжени искри.

— Хайде да направим нещо откачено, Хелън. Поне веднъж, сега, извърши нещо лудо.

Тя отстъпи назад отбранително:

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам от теб да ми помогнеш в банков обир, нито да… да отлетиш с мен за Занзибар, за бога! — продължи Том с едва доловимо изтънял от възбуда глас. — Не можеш ли поне веднъж в живота си да извършиш нещо импулсивно?

— Например?

Не й се харесваше погледът му, в него имаше нещо налудничаво и необуздано.

— Ела с мен на нощна разходка на гърба на моя верен жребец.

— Жребец? Та ти нямаш ко… — Тя разтвори широко очи, прозряла думите му, и облегна гръб на стената. — Имаш предвид мотоциклета си?

Той се засмя на учудването й.

— Никой няма да те види, скъпа Хелън. Всички спят. Дори птиците спят по това време. Никой няма да разбере, че за няколко минути си забравила да бъдеш почтената вдовица Хелън Галахър.

Той се наведе по-близо, опря едната си ръка на стената, като по този начин я улавяше в капана на своето присъствие. Когато продължи, гласът му прозвуча нежно и умоляващо.

— Има нещо свободно и диво в тази нощ, Хелън. Не, не отричай — спря я той, когато тя понечи да възрази. — Виждам го в очите ти. Не пропускай тази възможност, Хелън. Остави ме да ти покажа какво е да се почувстваш истински свободен… поне за известно време.

Близостта му я подлудяваше и предизвикваше необикновени реакции от нейна страна. Хелън цялата бе настръхнала и кръвта лудо препускаше във вените й. Погледът му я зашеметяваше и тя нямаше сили да откъсне очи от лицето му. Ако в същата минута, в същата секунда той я бе помолил да отлети с него за Занзибар, тя щеше да се съгласи.

Хелън почувства как неговата възбуда се предава на нея и малко оставаше да изгуби ума си напълно. Като се взираше проницателно в очите му, тя прошепна:

— Да… Да, ще дойда.

След това се засмя почти с облекчение.

— Да, ще дойда с теб.

Думите й едва стигнаха до съзнанието му, така убеден бе той в нейния отказ. Том почувства как съгласието й пронизва като почти физическо усещане цялото му същество, сякаш думите й изразяваха нещо повече от обикновено желание да се разходят с мотоциклет на лунна светлина. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да я държи, докато се задъха, но се боеше, че това ще я изплаши и тя може да промени решението си.

— Това е прекрасно! — Гласът му прозвуча дрезгаво, на пресекулки, и той повтори последната дума: — Прекрасно.

След това нямаше думи, само я наблюдаваше безмълвно. Свободно разпиляната й по раменете коса я правеше по-открита, по-наранима. Дотогава бе избягвал да спира поглед по тялото й, защото знаеше как ще реагира тя. Но сега се почувства неспособен да контролира действията си. Погледът му се плъзна по меката матова кожа на шията и раменете й и се спусна надолу.

В този момент пълната голота може би щеше да бъде по-приятна, но едва ли би могла да бъде по-красива. Част от гърдите й, показваща се над изрязаното деколте, се сливаше с цвета на белия сатен на нощницата. А те самите се очертаваха ясно под плата и караха кръвта да препуска още по-бясно във вените му.

Как ли би реагирала тя, ако сега той се наведеше към тях и ги целунеше? Какво ли щеше да почувства? Какво ли щеше да каже?

Той стисна силно очи и с усилие на волята си наложи да бъде разумен. С неохота се отдръпна от нея и прочисти гърлото си.

Хелън се засмя напрегнато.

— Ще… Ще ми рецитираш ли още стихотворения?

Ако нейният смях беше нервен, то неговият прозвуча почти неистово.

— Не — отвърна пресипнало той и се усмихна тъжно. — Мисля, че е по-добре да тръгвам, преди да съм объркал нещо отново.

Преди Хелън да успее да отговори нещо, той се извърна и отиде до перилото на балкона. Тръпка премина по цялото й тяло. Изминаха няколко секунди, преди тя да възвърне способността си да говори свързано.

— Искаш да кажеш, че ще се спуснеш оттук? — попита тя недоумяващо. — Не е необходимо. Ще те изведа по стълбището.

Възседнал перилото, той се извърна, за да я погледне.

— Напротив, необходимо е. — Разсмя се тихичко при мисълта да влезе в нейната спалня. — О, да, съвсем определено е по-добре да сляза оттук. Имам нужда от малко физически усилия, за да се разсея, и то още сега.

Той се наведе надолу, но пак вдигна очи към нея:

— Хелън?

— Да?

— Не съм много силен човек. В мен има нещо напористо… и грозно.

След тези думи главата му се скри от погледа й.

Няколко минути тя остана на балкона, загледана към мястото, където преди малко бе изчезнал. Усмихна се, завъртя се на пети и тръгна забързано към спалнята си. Без да оставя време да я обземат съмнения, тя свали нощницата и я захвърли върху спалнята си. Извади чифт бели бермуди от гардероба, но след това спря рязко, обърна се и ги върна на мястото им.

„Не бели — помисли си тя. — Не и тази нощ.“

Хелън облече набързо чифт черни бермуди и черен пуловер, след това прибра назад косата си в закачлив малък кок. Тя се обърна и се усмихна, като видя отражението си в огледалото — имаше вид на крадец, катерещ се нощем по покривите.

„Подходяща компания за човек от подобна среда“ — помисли си тя и се отправи навън усмихната.

Промъкването крадешком по стълбите надолу допълваше усещането за авантюра. Тя потисна напиращия в нея смях, докато преминаваше през входната врата, връзвайки черен шал около врата си.

Том изскочи от мрака и я прегърна през раменете, а след това я поведе към един ъгъл, където ги чакаше мотоциклетът.

— Това няма да ти трябва — рече шепнешком той, докато сваляше шала от врата й. — Нито пък тези неща.

Една по една той свали фибите, с които си беше прибрала косата, и прокара пръсти през нея, за да я разпръсне свободно по раменете й. След това я огледа с доволен вид.

— Така е добре, много по-добре.

Хвана я за ръка и я заведе до мотоциклета.

— Време е за приключения.

Подобно на орли, летящи срещу вятъра, те прелитаха по зелени поляни, преминавайки с все по-голяма скорост край сенките на величествени борове и просторни, огрени от лунна светлина полета. Невероятното, прекрасно усещане на развените от вятъра коси за нея се превърна в символ на освобождението, което почувства по време на тази нощна разходка.

Времето нямаше значение за тях. Те пътуваха извън него, отвъд рационалното. Тя притискаше лице към широкия му гръб и се оставяше да я води, забравила за всичко друго, отдадена изцяло на мига.

Луната вече беше ниско на хоризонта, когато Том пое по прашен път, минаващ край водите на малко езеро. Той се наведе и изключи двигателя. Тишината, която настъпи, й се струваше всепоглъщаща. Но постепенно звуците на нощта ставаха все по-ясно доловими.

Някъде изкряка самотна жаба. Един по един към нея се присъединяваха още гласове, докато накрая техните пресипнали песни огласиха нощта.

Том хвана Хелън за ръката и я поведе към едно леко издигнато, обрасло с трева място, откъдето се откриваше чудесна гледка към езерото, невъзпрепятствана от никакви храсти или високи треви. Те стояха безмълвни, тъй като гласовете им можеха да смутят жабешкия хор, а и думите в този момент бяха излишни.

Дълго време останаха така, обвили ръце около коленете си, и само слушаха. После започнаха да шепнат тихо, с изпълнени с нега гласове, сливащи се със звуците на нощта.

Той й разказваше за своите странствания.

— И — шепнеше унесено тя — къде отиде, когато напусна Северна Дакота?

— В Южна Дакота, разбира се.

Том беше отпуснал глава в скута й. Отначало, когато се настани там, Хелън направи слисана физиономия. Но след това тя постепенно го прие като част от тази безумна нощ.

— В Южна Дакота срещнах Ефрам — продължаваше разказа си Том.

— Наистина ли? — разсмя се тя тихичко. — Сигурна съм, че никой не би кръстил детето си с такова име.

— Според мен той никога не е бил дете. Той е бил направен, той се е родил възрастен. Той е най-противният и най-подъл човек, когото съм срещал някога — продължаваше разказа си Том и при спомена за него отривисто се разсмя. — Той ми даде работа — „само защото имам добро сърце“ — по неговите думи, а след това ме остави да си блъскам главата. Искаше да отглежда картофи в поле, което беше девет десети камъни и една десета прах. Картофи!

Том произнесе думите с отвращение.

— Бог е създал Айдахо, за да растат там картофи! Но Ефрам искаше да отглежда картофи, така че аз трябваше да си блъскам по цял ден главата, за да отстраня оттам онези камъни. В началото той не говореше много. Вярно, постоянно мънкаше нещо с беззъбата си уста и не спираше да ругае, но това не може да се нарече нормална човешка реч. Около месец, откакто работех при него — това беше преди да си купя караваната, — трябваше да живеем заедно в една грохнала барачка, която той наричаше „дом“, но както и да е. След като бях живял с него известно време, сигурно ми е имал вече доверие, защото всяка вечер, след като се нахранехме, той запалваше цигара — от тези с най-отвратителен мирис — и разговаряше с мен.

Том обърна глава и погледна нагоре към лицето й с поглед, пълен с учудване.

— Хелън, ти не би повярвала на историите, които ми разказваше. Този грохнал старец се оказа околосветски пътешественик. Преди петдесет години е преплувал Южното Китайско море. Бил е свидетел на японското нахлуване и завладяване на китайските провинции. Видял е Мао Тзетунг по време на оглавявания от него поход на Червената армия. В началото мислех, че ми разказва небивалици, но той знаеше толкова дребни подробности относно историята и народите в онази част на света, че повярвах на разказите му.

Том затвори очи.

— Нещата, на които е бил свидетел, хората, с които се е срещал… могат да те накарат да се замислиш и да настръхнеш от ужас.

— Сигурно е бил обаятелен човек.

— Беше. Станахме истински приятели. Все още си пишем. Когато знам, че ще се задържа на някое място повече от месец, му изпращам картичка, за да знае новия ми адрес.

Той неочаквано избухна в смях.

— Още продължава да се оплаква, че не съм изчистил добре нивата от камъни, въпреки че сам знае, че ще му е необходим микроскоп, за да намери поне един. Просто не иска да си признае, че се провали в отглеждането на картофи.

Тя също се засмя, но веднага след смеха от устните й се отрони тъжна въздишка.

— Никак не ми се иска, но мисля, че е по-добре да се връщаме.

Том се изправи и седна.

— Все се надявах, че няма да забележиш колко късно е станало.

— Искаш да кажеш „рано“? Между другото колко е часът?

Той се взря във фосфоресциращия циферблат на часовника си.

— Три.

— Ти се шегуваш.

— Боя се, че не. — Вгледа се в разтревоженото й лице. — Дали ще те прогонят от Лангстън, ако те хванат на местопрестъплението?

— Възможно е. Не зная. Никога досега не съм вършила такива неща.

Той протегна напред ръка и натисна закачливо с пръст върха на носа й.

— Съжаляваш ли?

— Не — без да се замисля, отвърна тя. — Не съжалявам.

Пръстът му бавно се спусна надолу, рисувайки устните й, после брадичката й и продължи по дългата извивка на шията. Когато се озова в трапчинката на гръдта й, той си пое дълбоко въздух и отдръпна ръката си.

— Недостатъчно напорист и непристоен — тихо промърмори Том и се изправи. — Права си. По-добре да тръгваме, преди да съм допуснал грешка и да проваля плановете ни за утрешния ден.

— За утрешния ден?

— Това е моят свободен ден, не помниш ли? Мислех да отидем на излет сред природата.

— Том — започна тя объркано. — Почакай малко. Не съм сигурна, че мога.

— Разбира се, че можеш. Не е трудно. Само трябва да кажеш: „Да, Том, ще ми бъде много приятно да дойда с теб.“ Виждаш ли? Няма нищо по-лесно от това.

Тя се задави от смях. От неговите устни всичко излизаше толкова просто, но той не разбираше ситуацията. Тази нощ нещо налудничаво бе влязло в мислите й, лудост при пълнолуние. Утре щеше да бъде отново светло и животът й щеше да продължи обичайния си ход.

— Том, наистина…

— Наистина, Хелън… — прошепна тихо той и се наведе още по-близо до лицето й. — Какво ще ти стане?

„Какво ще ти стане?“ Тя едва не се изсмя. Само фактът, че го познаваше, че знаеше, че е някъде наблизо всеки ден, вече бе разклатил устоите на спокойния й живот. Плашеше се от мисълта, че той би могъл да заеме особено място в мислите й. Тя прокара език по пресъхналите си устни.

— Не мисля, че…

— Точно така — не мисли! — прошепна той и тя усети горещия му дъх в ухото си. — Поне веднъж в живота си не мисли, а следвай чувствата си. Просто ги следвай. Знаеш ли какво ми се искаше да направя първия път, когато те видях?

Тя се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Искаше да оставиш следите си върху мен.

Той се разсмя с нисък гърлен смях, който накара кръвта да закипи във вените й.

— Не мога да кажа, че тогава това желание се бе избистрило в ума ми. Но най-много исках да видя как се спъваш в нещо или как кихаш — изобщо нещо типично човешко. В погледа ти имаше нещо, което ми беше познато, което бях виждал преди в собствените си очи. Искаше ми се да те сграбча и да ти кажа: „То не трябва да е тук. Ти можеш да го промениш.“ Но знаех, че тогава нямаше да ме разбереш.

Той обви с една ръка раменете й и я притегли по-близо до себе си.

— Сега мисля, че ме разбираш. Не ме оставяй вън от твоя свят. Не се изолирай от всичко наоколо. Ела с мен утре. — Той взе в дланите си лицето й и я накара да го погледне в очите. — Нищо лошо, нито страшно не се е случило тази нощ, нали?

Хелън поклати глава, въпреки че си даваше сметка, че в този миг лъжеше. Нещо вътре в нея се бе променило тази нощ и това я плашеше.

— Добре, ще кажеш, че би могло. Тъмно е и се намираме на съвсем пусто място. Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил. Зная, че се чувстваш несигурна с мен, затова дори не те и целунах тази нощ. Не исках да правя нищо, което би могло да те уплаши.

Мястото, където бе спрял ръката си — на гърба й, пареше като жарава. Хелън сведе очи и видя как ръката му се плъзва надолу и спира върху слънчевия й сплит.

— Искам да знаеш, че изобщо няма да те подтиквам към нищо…

Въздишката на облекчение, която се откъсна от гърдите й, се стори прекалено звучна и на самата нея.

— Това е много… много деликатно от твоя страна.

— Внимателно — каза Том и пръстите му се плъзнаха нагоре под блузата й. — Не забравяй колко много държа на твоите чувства.

— Ти си… Ти си ужасен — едва чуто прошепна тя, като се мъчеше да се отдръпне назад.

— Хей, почакай! Не се дърпай! — нетърпеливо се опита да я спре той. Но когато видя, че тя упорито продължава опитите си да се отскубне от него, се разсмя. — Хелън, аз не се държа твърдоглаво в момента. Просто ръкавът ми се е закачил.

Тя нито за секунда не му повярва, но, изглежда, имаше нещо нередно. Наистина — ръкавът на ризата му се беше закачил за токата.

— Малко смешно! — мърмореше тя, докато се опитваше да освободи ръкава му. — Какво щеше да се случи, ако някой случайно беше минал оттук? Как ли щеше да си обясни той тази ситуация?

— Можем да твърдим, че сме сиамски близнаци — предложи Том. — Обмисляли сме възможността за хирургическа намеса, но сме решили, че така се забавляваме по-добре.

— Но това не звучи убедително — отвърна тя, когато най-после освободи ръкава му, и се заля в неудържим смях. — Прозрачна и нагла лъжа.

Том се изправи и й помогна да направи същото.

— Никой не е съвършен. — Той сведе очи към нея и този път в погледа му се четеше молба. — До утре?

Ако отидеше с него, тя знаеше, че след това ще съжалява. Може би не веднага след излета, но рано или късно щеше да изпита угризения, че го е направила. Но какво от това, за момента изобщо не я беше грижа. Докато се вглеждаше в лицето му, тя осъзна, че можеше да му отговори само по един начин.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш отговорът се разбираше от само себе си. — Разбира се — повтори. — Защо не!