Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (32)

XXXI

Чакалнята бе пълна с хора, събрани на групи по двама или трима. Младежите се спираха по рамките на прозорците и гледаха към двора, където силният мартенски вятър огъваше дърветата. Те носеха огромни шапки с пера и наметки, които стигаха почти до коленете, а мечовете им стърчаха отзад. Дантели на дипли падаха по пръстите и коленете им, а други висяха на вълни по раменете, коленете и хълбоците им. Повечето от тях се прозяваха с натежали за сън очи.

— Проклятие! — изръмжа един от тях с досада. — Да си легнеш в три часа и да станеш в шест! Да можеше само Стария Роули да намери жена, която да го задържи сутрин в леглото.

— Не се оплаквайте! Когато бъдем в морето, ще спим колкото искаме! Получихте ли назначението си? На мене ми обещаха капитански чин!

Другият започна да се смее.

— Ако вие сте капитан, аз бих могъл да бъда вицеадмирал! Във всеки случай поне различавам левия от десния борд на кораба!

— Наистина? Я да чуем!

— Левият борд е винаги откъм морето, а десният — откъм пристанището.

— Лъжете се! Вярно е тъкмо обратното…

— Е, както и да е — няма никакво значение. На света няма човек, който така да страда от морска болест, както аз. Само да се кача в лодка, пък ако ще да е от Черинг крос до Прайвит Стеърз, и ще повърна поне два пъти.

— Аз също съм плавал по реки. Въпреки всичко радвам се, че войната започна. Не може вечно да си в компанията на артистки и леки жени. Започва да ти втръсва. Да ме вземат мътните, но тази промяна ми харесва — солта във въздуха, вълнението и пушечният бой. Ето какво харесва на мъжа! А освен това последната ми любовница беше започнала много да ме притеснява… О, добре, че се сетих. За малко да забравя да си изпия хапчето тази сутрин.

Той извади от джоба си малка кутийка, обсипана със скъпоценни камъни, отвори я с изщракване и предложи на приятеля си, но той отказа. Сетне лапна два големи хапа и с усилие ги преглътна, клатейки мрачно глава.

— Дяволски избухлив съм, Джек.

В този миг в стаята настана раздвижване. Вратата се отвори внезапно и влезе канцлерът Кларендън. Със смръщени вежди и загрижено лице, както обикновено, с десен крак, обвит в дебела превръзка, за да облекчава подаграта си, той прекоси стаята, без да каже дума, и изчезна през вратата, водеща към спалнята на Негово величество.

При преминаването на стария човек някои вдигнаха вежди и си размениха лукави погледи.

Кларендън се превръщаше бързо в най-ненавиждания човек на кралството не само в двореца, но и в цялата страна. Той бе на власт от дълго време и народът го смяташе отговорен за всичко, колкото и малка вина да имаше той за това. Кларендън не приемаше ничие мнение и не търпеше никакво противоречие. Всичко, което правеше, бе добро. Но докато тия грешки можеше да му бъдат простени, той имаше други, непростими недостатъци. Бе непреклонно честен, не приемаше, нито предлагаше подкупи и дори самите му приятели не се ползваха от неговата власт. Въпреки че бе прекарал почти целия си живот в двора, той презираше придворните и не желаеше да стане царедворец.

Хората наблюдаваха и очакваха. Ако загубеше влиянието си в парламента, те щяха да се втурнат вкупом върху плячката, като изгладнели чакали.

— Бяхте ли в Пикадили, за да видите новата къща на канцлера? — попита един, след като Кларендън излезе. — Ако се съди по основите, той би трябвало да продаде цяла Англия, за да я довърши. С това, което получи от Дюнкерк, няма да може дори обора да завърши.

— Какво ли си мисли старият му дявол? Колко пъти още ще може да продаде Англия? При сегашния курс цената ни едва ли ще се запази дълго.

Вратата на кралския кабинет се отвори и Бъкхърст излезе с още един млад мъж. Към тях се присъединиха още двама-трима.

— Защо се бавим? Чакам вече половин час. Трябва да говоря с краля за назначаването на братовчед ми, иначе за нищо на света не бих станал от леглото си в такава сутрин. А сега той сигурно се е измъкнал през Прайвит Стеърз и ни е оставил сами да се оправяме.

— Скоро ще се върне. Сигурно се пазари с някой йезуитски свещеник за цената на някоя тайна рецепта. Имаш ли в джоба си някаква бележчица, Том? Ако е нечетлива, продай я на Стария Роули като универсално лекарство и ще станеш богат. За рецепта на йезуитския шарлатанин дава пет хиляди лири.

— Пет хиляди! Бога ми, за какво може един старец да даде пет хиляди?

— Познай де! За лекарство против импотентност, разбира се.

— Най-доброто лекарство против импотентност е една красива проститутка.

Гласовете мигновено замлъкнаха, защото се яви кралят, придружен от своите кучета и своите доносници. Току-що обръснатото му мургаво лице излъчваше здраве. С усмивка и кимване на главата той отмина бързо. Веднага след него се затичаха всички, но Бъкингам се настани от едната страна, а Лодърдейл от другата.

— Предполагам — каза Чарлс на дука, — че до утре из целия град ще плъзне мълва, че съм бил закоравял католик.

— Вече съм чувал такива слухове, сир.

— Е — сви рамене Чарлс, — ако това е най-лошият слух за мене в чужбина, то тогава няма какво да се безпокоим.

Чарлс не беше склонен да се тревожи за това, какво говорят по негов адрес. Той познаваше народа си добре и знаеше, че мърморенето е национален спорт, не по-опасен от крачната топка или борбата. Беше в Англия от пет години и меденият месец за него и поданиците му беше приключил.

Като напусна покоите си, той прекоси Каменната галерия и се отправи през лабиринт от тесни коридори към Прайвит Гардън, а оттам през Холбайн Гейтуей — към парка Сейнт Джеймс. Кралят вървеше толкова бързо, че по-дребните мъже почти тичаха, и тъй като повечето от тях идваха да молят за услуга, не си позволяваха да изостанат.

— Има достатъчно време — каза Чарлс — да се разходим из парка, преди да отидем на църква. Надявам се, че въздухът е достатъчно студен, за да ме приспи.

Тъкмо бяха стигнали старите стълби, водещи към парка, когато една от вратите в коридора с трясък се отвори и от нея изскочи Монмът. Просителите спряха, дукът изтича към тях, а кралят се разсмя високо. Момчето дотича запъхтяно, свали шапка и дълбоко се поклони. Чарлс прегърна сина си през раменете и ласкаво го потупа с ръка.

— Успах се, сир. Тъкмо се канех да дойда на църква заедно с вас.

— Елате, Джеймс. Отдавна искам да си поговорим.

Джеймс, който вървеше между краля и Лодърдейл, хвърли към баща си боязлив поглед.

— За какво, сир?

— Сигурно се сещате защо. Иначе едва ли щяхте да ме гледате така гузно. Всички ми говорят за вас. Вашето държане е любима тема за разговор.

Джеймс наведе глава, а Чарлс, едва скривайки усмивката си, продължи:

— Говорят, че поддържате леки жени… вие сте само на петнадесет, Джеймс… че сте затънали в дългове, че се шляете нощем по улиците, безпокоите мирни граждани и чупите прозорците им. Накратко, сине, отдали сте се на разпуснат живот.

Монмът стрелна поглед към баща си, а на лицето му изгря умоляваща усмивка.

— Ако съм се отдал на разпуснат живот, сир, то е, за да накарам тревогите ми да ме напуснат.

Неколцина мъже избухнаха в смях, но Чарлс погледна момчето сериозно. В черните му очи се появи хладен блясък.

— Сигурно имате много тревоги, Джеймс. Хайде, елате и ми разкажете за тях.

Утринта бе студена. Вятърът духаше, отнасяше перуките, а ушите на болонките плющяха. Чарлс здраво нахлупи шапката си, но другите, които ги държаха под мишница, задържаха перуките си с голяма мъка. Тревата беше твърда и хлъзгава, а водата в канала бе покрита с тънка ледена корица. Зимата беше необикновено студена и суха. От Коледа насам снегът не беше се разтапял дори веднъж. Просителите се гледаха един друг навъсено, ядосани че трябва да се разхождат в такова време, ала кралят вървеше така спокойно и безгрижно, сякаш беше топъл летен ден.

Чарлс влезе в парка, защото обичаше да се разхожда на чист въздух. Харесваше му да върви покрай канала и да гледа как птиците му, окачени в клетки по дърветата, понасяха студа. Някои от по-малките беше прибрал вътре, докато времето омекне. Искаше да знае дали случайно не са измръзнали младите брястове, които беше засадил миналата година, и дали малкото жеравче, загубило единия си крак при злополука, се беше научило да ходи с дървената протеза, изработена му от него. Кралят излизаше в парка, защото обичаше разходките и чистия въздух. Но това не бе единствената причина. Тази разходка съставяше част от утринната работа. Чарлс предпочиташе винаги да извършва най-неприятните работи при най-добрите възможни условия, а изслушването на молби той ненавиждаше най-много. Ако зависеше само от него, той би удовлетворил всички прошения не толкова поради природна щедрост, колкото да се отърва от плачливите гласове и умолителните погледи. Изпитваше ужас от тях, а не можеше да се освободи.

Някои искаха служба в двореца за приятел или роднина. За едно свободно място винаги имаше стотици просители. Когото и да избереше, винаги оставаха много недоволни и мърморещи, а този, който получаваше поста, не винаги бе така доволен, както се очакваше. Други пък искаха разрешително за Кралската лотария, т.е. да продават лотарийни билети на свободни цени на някой кралски прием. Трети искаха недвижими имоти. Често се случваше някой да поеме разходите по арестуването и осъждането на други хора с надеждата да измоли от краля богато парично възнаграждение или някой конфискуван имот. Един мъж го молеше да отиде във флотата да се бие срещу холандците като капитан, макар че единственият му плавателен опит бе да прекоси с лодка от Кале до Дувър.

Той изслушваше търпеливо, търсеше, ако е възможно, да насочи просителя към някого другиго и ако не успяваше, обещаваше да изпълни молбата, макар и да знаеше, че е неизпълнима. Когато се разхождаше и изслушваше молбите на своите придворни, към него се приближаваше често и някоя болна старица или млада жена, носеща дете, които искаха да се докосне до тях, за да бъдат излекувани. Това натрапничество дразнеше царедворците, но Чарлс не споделяше тяхното мнение.

Кралят обичаше народа си и го разбираше, макар че бе живял в чужбина твърде продължително време. Всички роптаеха против неговите любовници и против разточителството на двора, но щом Чарлс им се усмихваше или спираше да разговаря със своя топъл и дълбок глас, те пак го боготворяха. Този чар и тази отзивчивост бяха мощни политически оръдия и той знаеше това.

Като минаха покрай канала, който протичаше през парка, те се върнаха през Пал Мал, заобикаляйки Кинг стрийт, и влязоха в градината на двореца. Камбаната на църквицата започна да бие и Чарлс ускори стъпките си облекчен, че настъпва краят на разходката, и то на място, гдето никой нямаше да го безпокои. Монмът беше далече напред. През цялото време той тичаше и подскачаше, подвиквайки на кучетата да го следват. Дългите им уши бяха подгизнали от вода и по лапите им бе полепнала кал. „Ах — помисли си Чарлс, като вдъхна дълбоко въздух. — Още сто метра и съм спасен!“

Точно в този миг Бъкингам, който бе отстъпил мястото си на други, го настигна.

— Сир — започна той, — мога ли да ви представя…

Чарлс хвърли към Лодърдейл поглед, изпълнен с комично отчаяние.

— Как става така — прошепна той, — че всеки от моите приятели си има по един просител!

Но Чарлс се обърна с усмивка, за да изслуша молбата на човека, и се спря точно пред вратата на църквицата, заобиколен от цялата тълпа царедворци. Дамите влизаха и той ги проследи с поглед. Пристигаше Франсис Стюарт, придружена от своите компаньонки, мина край него и му направи приятелски знак. Чарлс се усмихна широко и направи бързо движение, за да я последва, но се овладя, като си спомни, че изслушва молба.

— Да — прекъсна той, — разбирам вашето положение, господине. Вярвайте ми, че сериозно ще помисля за това…

— Но, господарю — възрази човекът, като вдигна ръце, — спешно е, както ви казах. Трябва да разбера колкото е възможно по-бързо.

— Да — каза Чарлс, който не бе чул нищо, — това е истина. Много добре. Аз мисля, че при тези условия вие ще можете да получите това, което искате.

Изпълнен с благодарност, човекът понечи да падне на колене, но кралят го възпря с нетърпеливо движение, защото бързаше да си отиде. И точно преди да влезе през голямата врата от рязан дъб, той се обърна и подхвърли през рамо:

— Що се отнася до мене, вие можете да получите това, което желаете. Но ще сторите по-добре, ако се споразумеете с канцлера.

Човекът отвори уста, усмивката му отстъпи място на недоволството, но бе твърде късно. Кралят бе изчезнал.

— Ще го хванете на излизане — пошушна Бъкингам, който се измъкна на свой ред.

Църквицата бе вече пълна и големият орган кънтеше. Чарлс не обичаше да ходи на църква. Проповедите го отегчаваха, но той се утешаваше с хубавата музика. За голямо огорчение на пазителите на старите обичаи той бе въвел в църквата и цигулки, тъй като предпочиташе този инструмент пред всички други.

Той бе сам в кралската ложа, разположена срещу параклиса. Катерина посещаваше своята католическа литургия. От дамите го отделяха завеси. Обаче той знаеше, че Франсис е доста близо до него и той можеше да й пошушне няколко думи. Младият пастор, който щеше да произнесе проповедта, бе вече на амвона. Той изтри потното си лице с ръце, но черните му ръкавици оставиха следи по челото и бузите му и той приличаше повече на коминочистач, отколкото на божи служител. Това предизвика смях и младият човек доби още по-нещастен вид, чудейки се защо хората бяха започнали да се смеят, когато той не беше казал и една дума.

Да се проповядва пред двора, беше почти толкова трудно, колкото и да се играе. Кралят, седнал право срещу амвона, неизбежно заспиваше веднага щом като започваше проповедта. Почетните дами бъбреха помежду си, размахваха ветрилата си, правеха знаци на младежите долу, сподавяха смеховете си и си разменяха панделки и скъпоценности. Младите франтове си изкълчваха вратовете, за да гледат дамите в галерията, и спореха по това, коя е най-хубавата. Политиците се навеждаха един към друг и си шепнеха поверителни неща, въпреки че не се движеха, за да пазят приличие. Старите придворни и ония дами, които бяха остатъци от двора на Чарлс I, седяха важно на своите скамейки и слушаха повтарящите се предупреждения срещу безгрижието на времето, които се сипеха от амвона, но въпреки своите добри намерения и те издаваха понякога звучни хъркания.

Най-сетне младият свещеник, който дължеше мястото си на един влиятелен сродник, обяви целта на своята проповед пред краля и двора.

— Внимание! — извика той, като прекара бегло черната ръкавица по бузата си, — аз съм великолепен и страшен!

Неудържим смях изпълни църквата и докато нещастният млад човек се питаше уплашено със сълзи на очи какво става с неговите слушатели, самият крал биде принуден да се наведе над обувките си, за да прикрие една усмивка. През завесата го докосна леко един пръст и Чарлс разбра, че това е Франсис, чийто сподавен смях се чуваше. После настана отново тишина, ужасеният пастор се насили да продължи и Чарлс се настани да дреме.

Франсис Стюарт бе заместила Барбара като най-видна личност в Уайтхол. Угощенията, които даваше в своите апартаменти с изглед към Темза, събираха най-влиятелните личности и най-красивите жени в двора, Бъкингам и Арлингтън търсеха нейната подкрепа, защото бяха убедени, както всички, че кралят винаги ще бъде воден от жена. Бъкингам подрънкваше с китарата си, пееше й песни, имитираше Кларендън, а Арлингтън играеше с нея на любимата й игра — строене на замъци от карти, и се ласкаеше от мисълта, че тя вероятно е влюбена в него. Баронът не владееше нито един от тези трикове, но той все пак си позволи да говори с нея малко снизходително — единственото нещо, което според него би трябвало да очарова една жена. И когато Луи XIV изпрати своя нов пълномощен министър Куртен, за да опита да убеди Чарлс да се откаже от войната против Холандия, веселият дребен французин се отправи към лейди Стюарт.

— О, небеса! — каза тя една вечер, когато Чарлс бе успял да остане насаме с нея в един ъгъл. — Всички тези политически приказки ми замайват главата! Един ми разправя едно, втори друго, трети противното!…

Тя замлъкна, погледна го, после добави с лукав смях:

— И аз забравям всичко, което ми казват. Ако те знаеха само колко малко слушам тяхното дрънкане, уверявам ви, че не биха били така любезни.

Чарлс я гледаше изпълнен с възхищение, като си казваше, че тя наистина е най-голямата красавица, която е срещал някога.

— За бога, не ги слушайте! — каза и той. — Една жена няма защо да се бърка в политиката. Може би именно за това ви обичам, Франсис. Вие никога не ме отегчавате с молби и искания за вас или за другите. Аз виждам навсякъде само лица на просители и съм щастлив, че вашето лице не им прилича.

Гласът му се сниши.

— Но аз ще ви дам всичко, което желаете, Франсис, всичко… Знаете, нали?

Един млад човек, който ги наблюдаваше от другата страна на салона, каза на своя съсед:

— Негово величество е влюбен в нея от две години, а тя е още девица. Това е просто невероятно!

Франсис се усмихна с нежна, замислена усмивка, така невинна и така непринудена, че Чарлс се развълнува.

— Аз зная, сир, че вие сте много щедър. Обаче, откровено казано, не желая друго, освен да водя почтен живот.

Жив израз на нетърпение премина по лицето на краля и веждите му се смръщиха. Но той се усмихна.

— Франсис, моя мила, един почтен живот е точно това, което прави онзи, който го живее. Но все пак — често това е само дума.

— Не зная какво искате да кажете, сир. За мен чест е не само дума.

— Като оставим настрана и това, че вие свързвате винаги едно или няколко качества с известна дума, негова светлост, херцог Бъкингам, например ей там, при игралната маса, притежава съвсем друго определение в сравнение с вашето.

Франсис започна да се смее малко облекчена, защото не обичаше сериозните разговори и не се чувстваше добре в областта на абстракциите.

— Не се съмнявам, Ваше Величество. Считам, че по този въпрос моето мнение е различно от това на негова светлост, както и от вашето.

— О?! — възкликна кралят закачливо. — А не се ли е опитвал напоследък Бъкингам да ви убеди да промените мнението си?

Франсис се изчерви и затупа с ветрило коляното си.

— Но аз не това имах предвид!

— Нима? Мисля, че точно това имахте предвид. Ала не се безпокойте, мила моя. Дукът отдавна има такъв навик — да се влюбва заедно с мене.

Франсис се показа обидена.

— Да се влюбва заедно с вас! За бога, сир! Казвате го, сякаш се влюбвате необикновено често!

— Искате да кажете, да се преструвам, че не съм забелязвал жените преди вас… Но, Франсис… все пак…

— И така да е, не бива да говорите за това, сякаш е ежедневие!

Тя наклони глава и вирна презрително нос. Чарлс се разсмя.

— Почти съм сигурен, че сте най-хубава, когато сте малко… съвсем мъничко сърдита. Имате най-прекрасния нос на земята…

— Така ли, сир? — Неспособна да устои на комплимента, тя живо се обърна и му се усмихна.

Обаче кралят хвърли поглед в стаята и прошепна отегчено:

— Господи! Ето Куртен, който се тъкми да ме учи относно войната. Бързо, да се измъкваме оттук!

Като я хвана за ръка, без да слуша нейните протести, той я тласна през вратата и затвори след себе си. Стаята беше тъмна, осветена единствено от отразения във водата блясък на месеца.

— Там! — каза той, като отвори една втора врата. — Той не ще смее да ни последва.

— Но той е толкова учтиво човече. Защо не искате да говорите с него?

— Защо? Аз съм повтарял вече хиляда пъти, че Англия и Холандия са във война — това е всичко. Флотата е в морето и аз не мога да я повикам от обич към всички учтиви човечета, които идват от Франция. Хайде, елате.

Франсис недоверчиво го погледна, защото винаги когато бяха сами, се повтаряше едно и също. Но след дълго колебание го последва на прозореца. Големи бели лебеди плуваха лениво по реката в пролетния мрак, а тръстиките бяха израснали тъй високо, че върховете им достигаха почти до стъклата. Водата изглеждаше мрачна и студена, хладен вятър вдигаше слаби вълни. Кралят прекара ръка около снагата й и в продължение на един миг двамата мълчаливо гледаха навън. После той бавно я притегли към себе си и я целуна по устата. Франсис отговори на целувката, но не откликна с жар. Ръцете й леко докосваха раменете му, тялото й бе напрегнато, а устните — хладни и безчувствени. Ръцете му здраво я обгърнаха, а устата му накара устните й да се разтворят. Кръвта издуваше вените му, той целият трепереше от страст. Беше сигурен, че този път ще я развълнува и ще я накара да го пожелае така, както той нея.

— Франсис, Франсис! — шепнеше Чарлс с някакъв умолителен гняв в гласа. — Прегърни ме. Престани да разсъждаваш, престани да мислиш, че любовта е нещо лошо. Остави, забрави всичко и позволи да те науча какво е щастието…

— Сир!

Тя започна да го отблъсква леко уплашена, извиваше тяло и дърпайки се, опитваше се да избяга от него. Но той я притискаше здраво с ръце и устни, жадни за нея.

— О, Франсис, не можеш винаги да ме отблъскваш! Чакам от две години. Това не може да трае вечно, Франсис, аз те обичам, кълна ти се. Няма да ти сторя зло, мила. Моля те… моля те…

Той наистина бе влюбен. Влюбен в нейната красота, в нейното тъй ярко женствено очарование, в онова обещание за пълен завършек, което тя предлагаше. Но дълбоко в душата си не я обичаше повече, отколкото бе обичал другите жени, и вярваше, че нейната добродетелност е само средство, за да получи онова, което желае. В отношенията му с жените, както и в цялото му поведение, егоизмът се скриваше зад цинизма му.

— Сир! — повтори тя сериозно уплашена, защото до този момент не бе разбрала колко лесно би могла да бъде насилена.

Но той не я чуваше. С нетърпеливи ръце бе свалил колкото можеше деколтираната рокля, разголваше раменете й и я притискаше силно към себе си, сякаш искаше да погълне тялото й в своето. Тя никога не бе го виждала да се владее тъй малко и се уплаши, защото въобще не споделяше неговата страст, и се почувства ужасена и отвратена. Дори в тоя миг изпитваше почти омраза към него.

Тя силно го блъсна с ръце и нададе отчаяно ридание.

— Ваше Величество! Пуснете ме!

И потъна в сълзи.

Той спря мигновено, тялото му се изви и така бързо я отпусна, че Франсис почти изгуби равновесие. В тишината на мрака се чуваше само тежкото му дишане. Тя се обърна и продължи да плаче, но не тихо, а хлипайки високо, за да я чуе и да се разкае за постъпката си, а също и за да може да разбере, че е по-обидена от него. Боеше се, че кралят може да се разсърди. Измина цяла вечност, преди той да проговори.

— Извинявай, Франсис! Не знаех, че ти вдъхвам ужас!

Франсис се обърна внезапно.

— О, сир, не е така! Съвсем не! Но ако ви се покоря, ще изгубя единственото нещо, което има цена за мен. За една жена не е по-извинително да се отдаде на краля, отколкото и на всеки друг мъж. Вашата майка го казваше!

— С майка ми не винаги сме на едно и също мнение, както между другото и по този въпрос. Отговори ми откровено, Франсис. Каква е твоята цел? Казах ти и пак повтарям, че ще ти предложа всичко, което имам, освен брак и ако можех…

Тогава Франсис отвърна кратко:

— При тези условия, сир, аз няма да бъда никога ваша, защото няма да се отдам на мъж, ако не да се ожени за мен.

Той се обърна с гръб към прозореца, лицето му потъна в сянката и тя не можа да види безумния гняв, който го обземаше.

— Надявам се — каза той тихо, — надявам се, че някой ден ще бъдеш грозна и по-благосклонна.

И като мина бързо покрай нея, излезе.