Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (10)

IX

Подът на стаята беше покрит със стара слама, която издаваше остра миризма, и плъховете с очи подобни на черни лъскави перли се втурваха насам-натам, търсейки някоя и друга троха. Стените бяха от камък, покрити със зеленикава тиня. По тях бяха забити големи железни халки, на които висяха тежки вериги. Покрай стената имаше редица дъсчени легла като във войнишка барака. Макар и да се беше разсъмнало, вътре бе мрачно и щеше да е още по-тъмно, ако не беше светлината на лоената свещ, която гореше със слаб пламък, сякаш задушен от смрадливия въздух. Това бе приютът на осъдените в Нюгейт, където затворниците прекарваха, когато не можеха да заплатят цената на по-добро жилище.

В килията имаше четири жени — всички седнали, всички с тежки синджири на китките и глезените на краката, всички мълчаливи.

Едната беше млада квакерка, облечена в строга черна рокля с колосана яка и с бял воал на косите; тя стоеше неподвижно, втренчила очи във върховете на обущата си. Срещу нея седеше жена на средна възраст, подобна на всички жени, които всеки ден из улиците отиват на пазар с кошница в ръка. До нея на земята се беше изтегнала една ужасно мръсна жена, която наблюдаваше своите другарки с враждебен вид и зла усмивка в крайчеца на устните. Зеещи рани покриваха лицето и шията й, от време на време дълбока кашлица разкъсваше гърдите й. Четвъртата от тия жени беше Амбър, седнала, завита в своята наметка. Тя държеше на коленете си в едната си свита ръка кафеза с папагалчето, а в другата — стискаше маншона си.

Тя биеше на очи в мръсното помещение, защото, независимо че дрехите й бяха съсипани от дъжда преди две седмици, все пак си личаха добрата кройка и доброто качество. Роклята й — изработена от мадам Дарние — беше от черно кадифе, облечена върху фуста от плътен сатен на бели и червени райета. Бродирано фино бельо очертаваше деколтето и красеше долната част на широките накъдрени ръкави. Копринени чорапи в яркочервен цвят контрастираха обувките й от чер велур с четвъртити върхове. Амбър носеше голяма черна наметка, маншон от лисица, ветрило и маска.

Беше тук от един час — струваше й се, че времето минава особено бавно — и не беше разменила дума с никого. Очите й шареха навред, мъчейки се да проникнат в тъмнината, и тя започна да нервничи. Отвсякъде се чуваха някакви приглушени гласове, пъшкания, ругатни и смехове!

Тя изгледа простата женица, след това квакерката и най-сетне отвратителната вещица, легнала на земята, която я наблюдаваше с дръзко любопитство.

— Та това ли е тъмницата? — попита най-после Амбър, обръщайки се към нея, защото никоя от другите две, изглежда, не съзнаваше онова, което ставаше около тях.

Просякинята мълчаливо продължаваше да гледа, после започна да се смее, но изведнъж беше обхваната от пристъп на кашлица. Задушавайки се, постави двете си ръце на гърлото и накрая изплю голяма храчка съсирена кръв.

— Това ли е тъмницата? — повтори тя, подражавайки на Амбър. — Това да не ти е Уайтхол, госпожице?

Тонът й беше груб, а дрезгавият глас бе на изморена от живота жена.

— Исках да кажа: това ли е целият затвор?

— Боже господи, съвсем не!

Тя направи уморено движение.

— Послушай малко! Горе, долу, навсякъде! Защо си тук — попита грубо, — не сме свикнали с обществото на изискани дами.

Тонът й бе саркастичен, но изглеждаше много съсипана, за да бъде злонамерена.

— За дългове — каза Амбър.

На другия ден след заминаването на Люк, леля му и слугинята Амбър се пробуди с тежка простуда, с болки в гърлото, едва говореше. Беше почти щастлива, че е болна, защото поне можеше да бездейства, докато оздравее, пък и действително не знаеше какво да предприеме след това. Нямаше вече нищо освен роклята, която носеше: нито пени. Единственото й притежание, годно за продан, беше брачната халка, перлената огърлица, чифт обици с перли и обиците, които Брус й бе купил на майския панаир. Люк беше откраднал всички ценни предмети, включително и гривната, с която се бяха сдобрили, и четката за зъби със сребърна дръжка, която Брус й беше дал.

Амбър лежеше, кашляше и чувстваше главата си като натъпкана с памук. Започна да се притеснява. Едва сега осъзна своята глупост. Бяха й изиграли стар като света и изтъркан номер. В своята наивност на млада селянка беше влязла в капана като някой бекас. Единствената й утеха беше увереността, че и тя ги е измамила. Защото сега беше твърдо убедена, че Люк си е въобразявал, че се жени за истинска наследница, и я беше изоставил в момента, когато беше разбрал своята грешка.

На третия ден на вратата й се бе струпала цяла тълпа кредитори, които искаха дължимото им. И когато Амбър се появи загърната в чаршаф и им заяви, че нейният мъж е избягал, а тя няма пари, те се заканиха, че ще заведат дело срещу нея. Накрая отказа да дава обяснения и ги изпъди. Още същата сутрин един полицейски стражар дойде в жилището й, заповяда й да се облече и да го последва в Нюгейт. Той каза, че нямало да бъде съдена по-рано от следващото заседание, а в случай че бъде осъдена, ще остане в затвора, докато дългът бъде изплатен.

— За дългове! — повтори жената от народа. — Аз също. Когато мъжът ми почина, дължеше лира и шест шилинга.

— Лира и шест шилинга! — извика Амбър. — Аз дължа триста двадесет и седем!

Изпитваше някакво почти победоносно чувство, че е затворена за такава значителна сума. Но настроението й скоро се понижи.

— Тогава ще излезеш оттук само с краката напред — каза дриплата.

— Какво искаш да кажеш? Парите бяха мои. Дори имах много повече, но моят мъж ги открадна и избяга. Когато го заловят, ще ми ги върнат.

Стараеше се да изглежда самоуверена, но думите на тази жена я бяха изплашили, защото не за пръв път чуваше да се говори за особеното правосъдие, което се раздаваше в Лондон.

Изкривявайки в усмивка лице, просякинята стана и се приближи, разнасяйки такава ужасна воня около себе си, че ноздрите на Амбър потръпнаха от отвращение. Тя застана пред младото момиче и го заразглежда с изражение, в което се четеше завист за нейната младост и някакво благосклонно пренебрежение към голямата й наивност и доверчив оптимизъм. После тя седна до нея.

— Аз се наричам Мол Търнър. Откъде си, скъпа? Не си от дълго време в Лондон, а?

— В града съм от седем месеца и половина — отвърна Амбър леко обидена, защото винаги се чувстваше с наранена гордост, когато я вземаха за провинциалистка. — Аз съм от Есекс — прибави тя с по-тих глас.

— Хайде! Излишно е да си придаваш голяма важност пред мене! Моето мнение е, че когато човек спи на подобно легло, един малък приятелски съвет не би бил излишен. А ти ще имаш нужда от не един, и то дълго време.

— Отчаяна съм! Но, да говорим искрено, госпожо Търнър, аз съм в такава безизходица, че ще полудея. Какво да правя? Трябва по някакъв начин да изляза оттук. Скоро ще имам дете.

— Наистина ли?

Тя не изглеждаше нито развълнувана, нито особено впечатлена.

— Добре! Не си първата, която ражда в Нюгейт, повярвай ми. Слушай, скъпа, по-вероятно е никога да не излезеш оттук!

— Никога! — извика Амбър с отчаяние. — О! Но аз не искам да остана тук, те не могат да ме задържат!

Мол Търнър доби отегчен вид и без да обръща внимание на протестите на Амбър, спокойно продължи:

— Ще трябва да платиш на жената на тъмничаря, за да бъдеш по-добре настанена, да ти поставят по-леки вериги, ако щеш, за да повръщаш по-удобно. И за да свикваш постепенно, можеш да започнеш веднага, като ми дадеш тия обици…

Амбър нададе вик на ужас и се отдръпна.

— Не искам. Те са мои! Защо да ви ги дам, моля ви?

— Защото, скъпа, ако не аз, жената на тъмничаря ще ги вземе. О! Аз съм внимателна! Дай ми обиците — те не струват в никой случай повече от една лира — прибави тя, разглеждайки ги с проницателен поглед, — и аз ще ти кажа как да се наредиш. Вече съм била тук и можеш да ми вярваш. Хайде, бързо, преди да са ни обезпокоили.

Амбър я изгледа продължително с истинско отвращение; накрая тя реши, че ще е по-добре да има един съюзник в това странно място — пък, ако ще, и с цената на обиците. Тя свали перлите си и ги постави в отворената шепа на госпожа Търнър. Мол ги пъхна в корсажа, между двете си увиснали гърди, и се обърна към Амбър.

— А сега, мила моя, колко пари имаш?

— Нито пени!

— Нито пени? Божичко! Как искаш да живееш? Нюгейт не е благотворителен приют. Трябва да плащаш за всичко тук, и то скъпо!

— Не мога. Нямам пари.

Твърдият глас на Амбър докара нов и силен пристъп на кашлица у Мол. Накрая тя отново се изправи и избърсвайки устата си с ръка, каза:

— Ти наистина си много млада, за да напуснеш гнездото, пиленце. Къде се намира семейството ти? В Есекс? Ще е добре да им пишеш…

— Не мога. И не желая! Те не искаха да се омъжа и аз…

— Не се безпокой. Разбирам те много добре. Забременяла си и си напуснала дома си. Твоят приятел те е зарязал! А в Лондон никой не дава пукната пара за другите… Всеки има достатъчно неприятности, за да се занимаваме с тия на съседа.

— Но аз съм наистина омъжена! — възнегодува Амбър решително, защото искаше да получи уважението, дължимо на една порядъчна жена. — Аз съм госпожа Чанъл, госпожа Люк Чанъл! Ето моята брачна халка, която е доказателство за това!

Тя свали ръкавицата и поднесе лявата си ръка пред носа на Мол.

— Да, да! Вярвам, мила. Все ми е едно дали си омъжена, или си спала с четиридесет мъже. И аз бях така в добрите стари времена! Сега съм стара плът, която никой мъж не би пожелал ей така, без нищо!

Тя вяло се усмихна, сви рамене и с отнесен поглед, забравяйки обещанието си, започна да изрежда разочарованията си, които животът й бе поднесъл.

— Ето как започнах: той беше капитан в кралската армия, прекрасен в своята униформа. Но баща ми не беше доволен да види дъщеря си майка на незаконно дете. Тогава дойдох в Лондон. А в Лондон всичко може да се прикрие. Детето ми умря — толкова по-добре за него — и вече не видях моя капитан. Но видях други мъже, повече отколкото бих искала, кълна ти се. Известно време дори имах и пари. Веднъж един тип ми даде сто лири само за една нощ. Сега…

Тя се обърна изведнъж и впи поглед в Амбър, която я гледаше с разширени от ужас очи, не можейки да повярва, че това ужасно същество, болно и мършаво, е било младо, красиво, влюбено в хубав младеж точно като нея…

— На колко години мислиш, че съм? Петдесет? Не! Тридесет и две. Аз съм точно на тридесет и две години. Е? Как ти се струва това! Имах и своите хубави години безспорно. И не бих ги заменила за нищо друго…

Амбър чувстваше, че отмалява; тя се виждаше променена в една втора Мол Търнър само след няколко години.

„О! Господи! Господи! — мислеше си тя изплашена. — За това, какво става с леките жени, разправяше и леля Сара!“

Внезапно скърцането на ключа в бравата накара всички да се сепнат и тежката желязна врата бавно се отвори. С ръка на уста Мол прошепна:

— Продай й сватбената си халка за колкото ти предложи.

В килията влезе жена на около петдесет години. Косите й — почти бели, безжизнени като слама — бяха събрани на малък, много стегнат кок на върха на главата. Тя носеше мръсна блуза, тъмносиня вълнена фуста и голяма червена престилка, завързана около кръста. Беше опасана с кожен колан, на който висяха няколко дебели ключа, ножици, една торба и ремък от волска жила — нещо като камшик, вързан за тежка дървена дръжка, — чието предназначение бе да поддържа дисциплината. Жената държеше свещ, пъхната в бутилка, която постави на една дъска, преди да се обърне да огледа затворничките.

Едър сив котарак с тигрова окраска я следваше с умилкване и доволно мъркане. Щом забеляза папагалчето на Амбър, той бързо скочи. Но Амбър се изправи с вик, вдигна кафеза високо и ритна животното, докато папагалчето пърхаше изплашено, блъскайки се в решетките.

— Добър ден, госпожици! — каза жената, измервайки ги една след друга със своите малки лукави и неумолими очи, които се спряха продължително върху Амбър. — Аз съм госпожа Клегет, жената на тъмничаря. Разбирам, всички вие сте дами, които никак не държат да живеят в тъмница, предназначена за крадци, отцеубийци и убийци. Щастлива съм да ви осведомя, че можете да бъдете отведени в стая, също така приятна, като в която и да било частна къща; там вие ще намерите общество, забавления, но при едно условие…

— Ето това е номерът — прошепна Мол, изтегнала се с кръстосани ръце и разкрачени крака.

— Колко? — попита Амбър нащрек заради котарака, който се беше настанил спокойно в краката й с опулени очи и размахваше края на опашката си.

Ако продадеше своята сватбена халка, сигурно би имала с какво да заплати едно сносно легло, пък и тя все още беше убедена, че най-много след ден-два ще бъде на свобода.

— Два шилинга и шест пенса, за да излезете оттук. Шест шилинга за смяна на веригите с по-леки. Два шилинга и шест пенса на седмица за легло. Два шилинга на седмица за чаршафи. Шест шилинга и шест пенса на тъмничаря. Десет шилинга и шест пенса на лавкаджията за въглища и свещи. Засега това е всичко. Което правя общо една лира и десет шилинга за всяка една от вас, госпожици.

Но понеже никоя не помръдна и не каза нищо, тя добави с рязък глас:

— Хайде, решавайте. Тия работи зависят от мен. Тук никой друг не се бърка.

Мол повдигна фустата си, бръкна в джоба си и извади исканата сума.

— По дяволите, изглежда, крада точно толкова, колкото да си платя затвора!

Амбър хвърли поглед около себе си, очаквайки другите да заговорят. Като видя, че те мълчат, тя измъкна сватбената си халка и я подаде на госпожа Клегет.

— Аз нямам пари. Колко ще ми дадете за това?

Госпожа Клегет взе пръстена, доближи го до свещта и заяви:

— Три лири.

— Три лири ли? Но аз съм платила дванадесет!

— Цената тук е по-различна. — Като откачи чантата си, тя извади от нея няколко шилинга, изброи ги на Амбър, после пъхна скъпоценностите в кожения джоб. — Това ли е всичко?

— Да! — каза Амбър.

Тя не искаше да се раздели с огърлицата от перли, която Брус й беше дал малко преди да замине.

Госпожа Клегет я изгледа с проницателен поглед.

— По-добре бихте направили да ми дадете сега всичко, каквото имате, иначе ви предупреждавам, че то ще ви бъде откраднато още преди да изтекат два часа.

Амбър се поколеба за миг, после откопча с въздишка колието и го подаде на жената на тъмничаря. Госпожа Клегет й даде за него шест лири. Сетне се обърна към другите две жени. Ставайки, квакерката я погледна в лицето и й заговори със смирен и кротък глас:

— Аз нямам пари, сестро. Прави с мене каквото искаш!

— Бихте сторили по-добре да изпратите да потърсят, госпожо! Ако не, ще отидете в общото отделение, което, спокойно мога да ви уверя, не става и за маймуна.

— Нищо, ще свикна и там.

Госпожа Клегет сви рамене и каза с пренебрежително равнодушие:

— О! Тия фанатици! (Фанатици за простолюдието бяха всички ония, които не принадлежаха нито към католическата църква, нито към англиканската.) Добре! При тия условия, госпожо, дайте ми наметалото си, за да заплатите разноските по влизането, и обувките си — за настаняването.

Навън беше почти топло, защото зимата бе твърде мека, но тук студът и влагата направо пронизваха. Без да негодува, младото момиче смъкна наметката си. Амбър, която наблюдаваше сцената с възмущение, взе изведнъж нейната страна:

— Слушайте! Запазете я. Ще платя за вас. Вие ще се разболеете, ако нямате с какво да се покриете.

Мол я погледна иронично:

— Не прави глупости! Ти нямаш достатъчно за себе си.

Но квакерката й се усмихна любезно.

— Благодаря, сестро. Ти си добра, но аз не се нуждая от нищо. Ще се разболея, щом такава е волята на бога.

Амбър я изгледа подозрително, после като подаде няколко монети на госпожа Клегет, каза:

— Все пак вземете ги заради нея.

— Това момиче само ще ми досажда, ако се отнасяме добре с него. Запазете си парите. Те ще се свършат много бързо.

И тя се обърна към бедната жена, която призна, че няма вече нито пени. Амбър погледна Мол, за да види дали последната не би й предложила да разделят разноските, но Мол си подсвиркваше през зъби, без да дава вид, че забелязва онова, което става.

— Добре! Добре! Аз ще платя за нея!

Тоя път предложението бе прието; жената й благодари от все сърце, обещавайки да й върне сумата веднага, щом като й бъде възможно; което ще рече никога, тъй като тя щеше да остане в затвора до погасяването на своя дълг. След това влезе един мъж, за да им постави по-леки окови. Последните се състояха от хлабави гривни, прекарани през китките на ръцете и на глезените на краката, съединени с дълги вериги. Колкото и да пречеха, и дрънкането им да бе неприятно, поне не бяха мъчителни.

— Отведете фанатичката в общите затворнически стаи — заповяда госпожа Клегет на мъжа, когато той свърши. — А вие, госпожи, елате с мен.

Те я последваха. Мол начело, след нея Амбър със своя кафез на рамо и най-сетне бедната жена.

Те се изкачиха по една тъмна и тясна стълба и влязоха в голяма стая, чиято врата беше отворена, а над нея бяха приковани череп и кръстосани кости отдолу. Госпожа Клегет влезе първа, със свещ в ръка, и тия, които я следваха, можаха да видят две големи плоски легла с пухени дюшеци и няколко съвсем измачкани сиви покривки, маса, разкривени столове, огнище без огън в него, над което висяха тенджери и почернели тигани, както и няколко гърнета и метални съдове. Разбира се, нищо в тази гола и мръсна стая не напомняше луксозните апартаменти, описани от госпожа Клегет.

— Ето — каза тя — женското отделение на затвора за длъжници.

Амбър я изгледа с изненада и раздразнение, докато Мол се усмихваше.

— Тук! — провикна се Амбър и широко размаха ръка, забравяйки белезниците. — Но вие ни казахте, че…

— Забравете какво съм казала. Ако не сте доволна, не ви остава нищо друго, освен да отидете в общата стая!

Амбър се обърна обезсърчена, а госпожа Клегет се приготви да тръгне с Мол, която отиваше в общата стая за жени. „О! — помисли си тя разгневена. — Това отвратително място! Не искам да остана тук нито ден!“

Тя се обърна бързо.

— Бих желала да изпратя едно писмо.

— Това ще струва три шилинга.

Амбър плати.

— Ние ли сме единствените затворнички?

Тя постоянно чуваше шум от гласове, непрекъснат ропот, който сякаш излизаше от стените, но не беше забелязала никого.

— По-голямата част от останалите са долу, в лавката. Сега е навечерието на Коледа!

 

 

Писмото, написано от един писар, бе изпратено на Алмсбъри и тя бе уверена, че той ще я освободи за двадесет и четири часа. Като не получи веднага отговор, си помисли, че той вероятно отсъства заради коледните празници. Утре непременно ще дойде. Но дните минаваха и постепенно тя трябваше да признае пред себе си, че той или не бе получил писмото, или вече не се интересуваше от нея.

„Женското отделение на затвора за длъжници“ бе едно от най-малко пълните в Нюгейт; при все това трябваше тя и госпожа Бъкстед да делят мизерните условия с цяла дузина други затворнички. В други отделения натъпкваха по тридесет-четиридесет затворнички. Имаше повече от триста затворници в една постройка, предвидена за половината. Всички не можеха да легнат едновременно и освен това трябваше да си служат по ред с кухненските принадлежности и чинии. Последните се изстъргваха след ядене, защото водата струваше скъпо, беше воняща и мръсна, нещо, което бе причина да се пие повече бира или вино.

В целия затвор цареше постоянен полумрак, защото прозорците, тесни и дълбоки, гледаха към тъмни коридори. Затворниците купуваха факли или лоени свещи, които горяха през целия ден. Ужасно дебели проскубани и крастави котки и кучета скитаха почти навсякъде, оспорвайки си с плъховете малкото смет. Амбър беше принудена постоянно да внимава за своето папагалче. Въздухът беше тежък, плътен и почти осезаем поради натрупаните от векове гниещи вещества, а понякога се разнасяше странна, отвратителна миризма, идеща, както узна тя, от главите, които палачът вареше в кухнята си точно под тяхното отделение. Тя беше прекарала едва един час в тази стая, когато скочи и се зачеса яростно. Започна да лови едрите въшки и да ги смачква между пръстите си като зърна варен грах.

Почистването на помещението се поемаше автоматично от новодошлите. Първата сутрин Амбър и госпожа Бъкстед пренесоха кофите с мръсна вода, отивайки да ги изпразнят долу, в отходната яма. Вонящите миризми, които се отделяха оттам, почти съсипваха Амбър. Оттогава тя плащаше по два пенса на седмица на друга жена, за да върши нейната работа.

На затвора се гледаше като на място за задържане, не за превъзпитаване. От осем часа сутрин до девет часа вечер всички врати вътре бяха отворени и всеки беше свободен да отива където пожелае. Тия, които бяха задържани заради религиозни убеждения, имаха право да изповядат своята вяра, да вербуват последователи, да проповядват смут. Ония, които имаха пари, ги харчеха главно в лавката за пиене и игра. Заможните затворници даваха понякога приеми, посещавани от твърде изискани хора, защото известните престъпници се радваха на голяма популярност. Посетителите бяха допускани в преддверието, където буквално гъмжеше от тях. Един мъж можеше да доведе жена си и своите деца, за да му правят компания — това понякога траеше с години, или ако той предпочиташе, или имаше средства за целта, правеше своя избор измежду проститутките, които идваха денем отвън.

Кражбата и постоянните сбивания бяха нещо обикновено, защото самите затворници поддържаха дисциплината. Някои полудяваха, биваха оковавани в тежки вериги, но обикновено не ги отделяха от другите. Понякога в тъмницата се раждаха деца; там те рядко живееха дълго, смъртността бе твърде висока.

Амбър се държеше, колкото е възможно, настрана от обществения живот на затвора; това беше наистина единственото място, където тя не желаеше никаква популярност. Не ходеше в лавката и не приемаше посещения. Неделята беше единственият ден, когато излизаше от отделението, за да отиде като всички на църква на третия етаж.

Повечето от жените в женското отделение бяха жертва на премеждия и се надяваха, че скоро ще бъдат освободени. В продължение на часове те бъбреха, говореха за деня, в който дългът им ще бъде уреден от баща, брат или приятел. Амбър ги слушаше замислена, защото тя нямаше никой, който да заплати за нея, и следователно никакво основание да се надява на освобождение, макар да живееше упорито с тази мисъл.

С някаква болезнена носталгия нейните мисли се връщаха към селската къща на Гудгрум. Изпитваше удоволствие да си спомня подробности, за които никога не беше мислила, че ще държи до такава степен. Прозорците на нейната стая например бяха оградени с рози, които изпускаха нежен мирис през цялото лято; птиците, сгушени по капчуците, бяха толкова многобройни, че тяхното чуруликане я събуждаше сутрин. Тя мислеше за Сара, за нейните ястия, тъй богати и питателни, за пода, застлан с плочки в голямата стая, и за редиците от лъснати до блясък калаени съдове върху полиците. Гореше от желание да види къс небе, да вдиша малко свеж въздух, мириса на някое цвете и дъха на косено сено, да чуе птича песен.

Празничните дни бяха по-тъжни, отколкото би могла да си представи.

Тя си спомняше последната Коледа, когато помагаше на Сара да приготвя баници и пудинги. Тя и нейните братовчеди се бяха преоблекли и всички обитатели на чифлика бяха яли плодове в сидер според един много, много стар обичай.

В навечерието на Нова година тя пожертва няколко шилинга от своите малки спестявания, които се топяха бързо, за да поръча рейнско вино. Цялата стая беше наредена за празнуване на Нова година. Точно в полунощ камбаните забиха в целия Лондон и Амбър, обляна в сълзи, изплашена, беше уверена, че няма да бъде жива, за да ги чуе идната година.

Следващата седмица в Нюгейт настъпи голямо оживление. В града беше избухнал бунт, предвождан от група религиозни фанатици; траеща три дни и три нощи, битката предизвика буря из улиците. Произнасяйки неистово името на Исус, те нападаха всеки, който им се противопоставяше. От затвора чуваха биенето на камбаните, смесен шум от викове и гърмежи и стъпките на хора, които бягаха. Събрани на групи, затворниците говореха за кланета и пожари, обсъждаха начини за бягство; жените бяха обхванати от нервни кризи, крещяха и искаха свобода.

Но „Фифт-монархистите“^[1] бяха преследвани, убивани или залавяни и скоро двадесет от тях бяха обесени, разчекнати, нарязани на парчета. Останалите, докарани в Нюгейт, чакаха в двора, докато майстор Дън — палачът — бе зает в своята кухня — да поставя глави в саламура. После животът в затвора отново прие своя нормален ход на пиянство, игри, разпри, похот и кражби.

През новата сесия Амбър бе изправена пред съда, както госпожа Бъкстед, Мол Търнър и голям брой други обвиняеми. Като преобладаваща част от тях, тя беше призната за виновна и осъдена да остане в Нюгейт, докато дългът й не бъде уреден напълно. Амбър бе очаквала с такава надежда да бъде освободена, че ударът й се стори суров, и в продължение на няколко дни тя изпадна в мрачно отчаяние — единственото й желание бе да умре. После тя постепенно се убеди, че нейното положение не беше тъй отчаяно, както й се бе сторило. Може би Алмсбъри ще дойде някой ден и ще я освободи. Щастливите събития, си казваше тя, идват винаги, когато човек не ги очаква ни най-малко, и тя се мъчеше да не мисли за Алмсбъри.

Амбър често виждаше Мол Търнър, която идваше да я навести и да я кара да излезе и се сприятели с останалите.

— За бога, мила, какво губиш в случая? Непременно ли държиш да изгниеш в тази дупка?

— Разбира се, че не! — каза Амбър сърдито. — Аз искам само да изляза от това проклето място!

Мол се засмя и се наведе над огъня, за да запали една лула. По-голямата част от затворниците — мъже и жени — пушеха непрестанно, защото тютюнът се считаше като средство за предпазване от зараза. После тя седна срещу Амбър, тропайки самодоволно с ръка по масата.

— Виждаш ли това? — Нейният среден пръст беше украсен с едър диамант. — От една дама е, която бяха блъснали вчера през време на посещението. Когато тя отново стъпи на краката си, аз бях докопала, вече търкалцето, а друг — „токата“.

Мол често си служете с жаргона на средата, от който Амбър бе започнала да разбира някои думи. „Търкалце“ значеше пръстен, а „тока“ — часовник.

— О! Аз ти казах, мила, преддверието е страшно доходно място! По този начин бих могла да спечеля туй, което е нужно, за да изляза оттук след месец. Хайде! — Тя стана с мъка. — Стой тук, ако държиш…

Наполовина убедена от тия разкази за лесни кражби, Амбър рискува един или два пъти в преддверието, но бе винаги залавяна така бързо и тъй грубо, че прибирайки фустата си, бягаше да потърси убежище в сравнително уединеното женско отделение. Мол й се присмиваше много, казвайки й, че е глупачка, задето не използва своите физически качества.

— Между тия господа има страшно богати хора. Убедена съм, че би могла да спечелиш онова, което е нужно за твоето освобождение. Сигурно — прибави тя със своята разкривена усмивка — четиристотин лири не падат от небето, още повече че тук не липсват момичета за половин крона на нощ, през цялата седмица.

Много пъти тя бе давала на Амбър ценни предложения за едно или за друго, но Амбър никога не можа да се реши да рискува. Състоянието на Мол беше достатъчно предупреждение и тя живееше в ужас — да се види заразена на свой ред. Обаче тя беше готова на всичко, само и само да излезе от Нюгейт, готова да опита всяка възможност, стига детето й да не се роди в затвор.

Към края на месеца нейните резерви бяха само две лири, защото всичко си имаше цена, а тя бе твърде висока. Тя плащаше да й носят ядене — иначе би била принудена да се задоволи с обичайното в затвора — парче плесенясал хляб, вода и негодно за храна месо, веднъж седмично, — а плащаше също и яденето на госпожа Бъкстед, без което бедната жена би била обречена на гладуване. Но когато една акушерка, също затворничка като тях, й каза, че изглежда много слаба за бременна жена и че бебето поглъща всичко онова, което тя яде, Амбър реши да продаде обиците от майския панаир.

Госпожа Клегет им отправи презрителен поглед:

— Тези висулки? От мед и стъкло? Те не струват нищо. Откъде са взети? От Сейнт Мартин?

Засегната, Амбър не отговори. Но и сама беше забелязала, че пластът от позлата се отърква и под него се показва сив метал. Беше почти доволна, като узна, че са твърде обикновени, за да ги продава.

Към края на петата седмица Амбър, седнала в параклиса, разглеждаше почернелите си нокти и с безпокойство се питаше как да каже на госпожа Бъкстед, че не може вече да я издържа. Липсваше й смелост за това, защото всеки ден дъщерята на госпожа Бъкстед идваше да й носи най-малкото от децата, за да го нахрани. Както винаги, Амбър не беше чула нито една поучителна дума.

Мол Търнър я бутна силно.

— Това е Блек Джек Малърд — прошепна тя. — Взел те е на мушка.

Амбър повдигна сърдито поглед и видя човек с черно-мастилени коси, който я гледаше втренчено и й се усмихваше. Раздразнена, задето бяха прекъснали печалните й размишления, тя сви вежди и обърна глава. Разгневена, Мол я бутна с лакът на няколко пъти, но без резултат.

— О, ти с твоето високомерие! — измърмори Мол, когато напуснаха параклиса. — Впрочем какво мислиш да намериш тук, в Нюгейт? Може би Негово величество?

— Не виждам в този нищо особено.

Беше й се сторил грозен и нечистоплътен.

— Е, добре, госпожице… каквото и да мислиш за него, Блек Джек Малърд е нещо. Един чуден веселяк, можеш да ми вярваш!

— Разбойник?

Между разбойниците се намираше — беше открила това — елитът на криминалния свят и този беше първият, когото виждаше. Спомняше си известен брой членове на братството — обесени, оголени скелети — да висят на една бесилка на кръстопътя преди Меригрийн. А костите се удряха една в друга, щом духнеше вятър, така че жителите на селото предпочитаха да се прибират още преди залез-слънце, за да избегнат неприятната среща през нощта.

— Разбойник. И то един от най-ловките. Вече за трети път бяга оттук.

Очите на Амбър се отвориха широко.

— Избягал оттук! Как?

— Питай го сама! — каза Мол, като остави Амбър на вратата на стаята й.

Със съсредоточен поглед Амбър влезе. Това беше многоочакваният шанс, щом веднъж беше бягал, сигурно щеше да опита пак. И в такъв случай… тя се почувства изведнъж възбудена и пълна с оптимизъм. Но всичките й надежди угаснаха внезапно.

— Погледнете ме! Дебела съм като охранена гъска. Мириша лошо и съм мръсна. Самият дявол дори не би ме пожелал!

Нямаше защо да се самозалъгва, външността й беше претърпяла доста промени през последните пет седмици. Беше в края на седмия месец и вече не можеше да закопчава корсажа си. Дантеленият нагръдник, някога предизвикателен, се беше слегнал, а ризата й бе станала мръсно синя. Роклята й, загубила цвета си под мишниците, беше изцапана с петна от ядене, а фустата й стърчеше неприлично поради издутия корем. Отдавна се беше разделила с копринените чорапи, нашарени с бримки, а обувките й бяха протрити. Откакто бе влязла в затвора, не беше виждала огледало и не се беше събличала. Макар да си търкаше зъбите с ризата, с език усещаше дебелия слой върху тях. Лицето й беше нечисто, а косите, които решеше с дългите си нокти, бяха сплъстени и мазни.

Амбър с отчаяние прекара ръце по тялото си. И все пак си даваше сметка, че това може би е единственият й шанс, и тази мисъл засили решителността й. В мрака — помисли си тя — той няма да ме види добре. А след това ще мога да се понаглася малко. Реши да направи всичко възможно, за да подобри външността си и да слезе след това в лавката, дори да й струва един от безценните й шилинги. Но пък с малко късмет можеше да го срещне.

Амбър търкаше зъбите си със сол и с единия край на ризата си, плакнеше устата си с бира и плюеше в огнището, когато на вратата се появи един мъж, който й каза, че Блек Джек искал да я види в лавката. Тя трепна и бързо се обърна:

— Мене ли?

— Да, вас.

— О! Боже мой! Но аз не съм готова. Почакайте една минутка.

Като не знаеше какво да прави, тя започна да приглажда роклята си и да търка лицето си с ръце с надежда да премахне малко праха и потта.

— Платено ми е да ви придружа до долу, но не и да чакам тук. Тръгвайте!

Той махна с ръка и пое напред.

Амбър побърза да разтвори ризата си, за да очертае по-добре деколтето си, и каза бързо на госпожа Бъкстед:

— Пазете птицата ми. — И като повдигна фустата си, се затича след водача си. Сърцето й биеше, сякаш отиваше да бъде представена в двореца.