Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (14)

ХІІІ

В Сити камбаните биеха и разпалени огньове озаряваха небето. Всички къщи бяха ярко осветени и весели тълпи изпълваха улиците. Каляски гърмяха сред смехове, песни и музика. Кръчмите бяха пълни и странноприемниците връщаха посетителите. Повтаряше се нощта на Реставрацията.

„Кучето и яребицата“ беше модна кръчма, която се намираше на Флийт стрийт. Посещаваха я главно джентълмени и добре облечени, прекалено гримирани уличници, които ги проследяваха до жилищата им. Тази вечер бе пълно. Всички маси бяха заети от мъже, а ония, които идваха с жени, обикновено ги водеха горе, в някоя отделна стая. Прислужниците сновяха между посетителите с табли, върху които имаше бутилки, чаши и халби с пенливо пиво. На една маса пееха младежи. В ъгъла скрибуцаха няколко цигулари. Никой не ги слушаше. Точно когато Амбър се изправи на вратата, четирима младежи, пияни и възбудени, тръгнаха навън. Те отиваха да се бият на дуел заради някакво незначително недоразумение или въображаема обида. Сблъскаха се с нея, но продължиха, без да си дават труд да спрат или да се извинят, макар че ако се съди по дрехите им, очевидно бяха джентълмени.

С домино и вдигната качулка, Амбър се загърна надменно в наметката си и отстъпи настрана. Когато те изчезнаха, тя застана на прага и започна да оглежда задимената зала, сякаш търсеше някого. Не след дълго съдържателят се доближи до нея:

— Мадам!

По държането му се разбра, че той я взима за такава, каквато трябваше да изглежда: една лейди от Ковънт Гардън. А и тя самата се чувстваше такава. Бе прекарала с часове на прозореца си в „Роял Сарасин“ и „Розата и венеца“, наблюдавайки как тези дами влизат и излизат от своите каляски, как разговарят с лакеите и как си служат с ветрилата. Бяха самоуверени, небрежни дами, уверени в света и в своето място, винаги малко пренебрежителни към онези, които живееха извън него. Но тя не само им подражаваше, за да се преструва успешно, че е лейди. Тяхното отношение към живота й изглеждаше съвсем естествено.

— Търся един джентълмен — каза тя ниско. — Имахме среща тук. — Амбър едва погледна съдържателя. Очите й блуждаеха из залата.

— Може би ще успея да ви помогна да го намерите, мадам? Как е облечен? Как изглежда?

— Много висок, черноок. Мисля, че носи черен костюм със златни нашивки.

Съдържателят се обърна и започна да разглежда залата.

— Дали не е онзи джентълмен? На последната маса, вдясно?

— Не, не е. Представете си, този негодник закъснява! — Ветрилото й затрепери от раздразнение.

— Съжалявам, мадам. Може би ще предпочетете да почакате на по-уединено място.

— Бих предпочела, но в такъв случай той може да не ме забележи. Не бива да се бавя — нали разбирате?

Той трябваше да схване, че тя е омъжена жена, дошла на среща с любовника си, и се страхува да не я види съпругът й или някой познат.

— Отведете ме на някое затулено място. Ще почакам този негодник няколко минути.

Съдържателят я преведе през залата, като си пробиваше път през разгорещената шумна тълпа, и Амбър почувства, че както бе скрита от глава до пети, няколко от кавалерите се извърнаха и я изгледаха. Парфюмът й беше замайващ, а наметката — която Блек Джек бе откраднал от някоя лейди от висшето общество — загатваше за богатство. Съдържателят я настани на маса в най-отдалечения ъгъл; тя отказа да поръча нещо за пиене, но сложи в ръката му една сребърна монета.

— Благодаря ви, сър.

Сядайки, Амбър остави наметката й да се разгърне точно толкова, колкото да открие част от дълбокото й деколте, разтвори ветрилото си, въздъхна отегчено и сетне хвърли бърз, небрежен поглед наоколо. Срещна няколко чифта очи, няколко усмивки, едно нагло ухилено лице и веднага наведе клепачи. Не биваше да я вземат за проститутка.

Сега се радваше, че е дошла. Кръвта заигра във вените й. Искаше единствено това — това да бе действителният живот, а не само роля, която играе.

В разстояние на четвърт час огледа всички и си избра един млад човек, очевидно подходящ за целите й. Той седеше на една маса на седем-осем стъпки от нея и играеше карти с четирима партньори, но постоянно извръщаше глава към нея и я поглеждаше. Във време, когато порядъчните жени се явяваха маскирани на обществени места, мъжът трябваше да се научи да съди за красотата по много дребни подробности — цвета и оттенъка на някоя къдра, измъкнала се изпод качулката, блясъка в очите през тесните процепи на маската, извивката на хубавата уста. Сега, когато отново усети очите му върху себе си, Амбър погледна към него и едва доловимо се усмихна — а после веднага извърна поглед. В същия миг той сложи картите на масата, бутна стола си назад и тръгна към нея с неуверена стъпка.

— Госпожо!

Той млъкна вежливо, за да не изхълца.

— Госпожо? Ще ми позволите ли да ви предложа чаша вино?

Амбър, която гледаше в друга посока, се извърна привидно изненадана.

— Господине?

Момчето се смути.

— О, съжалявам, ваше благородие, не исках да ви обидя — хлъцна, — но си помислих, че може би сте самотна…

— Чакам един приятел, господине. Никак не съм самотна. И ако ме взимате за уличница, грешите напълно. Мисля, че ще имате успех при онази госпожа — ей там.

С ветрилото в ръка, тя посочи към една немаскирана жена, която току-що бе влязла и стоеше, разглеждайки залата. Наметката й бе разтворена и разкриваше две почти разголени гърди. Когато той отклони погледа си, Амбър забеляза, че има четири пръстена, златни копчета на палтото с малки диаманти в средата, че ножницата на сабята му е сребърна и че носи голям скъп кожен маншон, прикрепен към широк атлазен пояс.

Той й се поклони гордо и хладно.

— Извинете. Това не е по вкуса ми, уверявам ви. Ваш покорен слуга, госпожо.

Той се обърна и се готвеше да си тръгне, но Амбър го задържа.

— Господине!

Той се обърна и тя му се усмихна. Златистокафявите очи го милваха с погледа си.

— Простете грубостта ми. Изглежда, чакането е изострило нервите ми. Приемам предложеното вино и ви благодаря.

Той се усмихна, като веднага й прости. Повика прислужника и поръча шампанско за нея и бренди за себе си. Каза й, че се нарича Том Бътърфийлд и е студент в Линкълнз Ин. Но когато се опита да узнае коя е тя, Амбър охладня и стана резервирана, намеквайки, че е твърде известна, за да се осмели да каже името си. И по начина, по който я гледаше, разбра, че се опитва да я познае, като се пита дали не е лейди Хикс или графиня Игрек. Младежът си въобразяваше, че изживява голямо приключение.

Те отпиваха от чашите и вяло бъбреха. А когато една малка продавачка на херинги застана до масата и ги попита дали може да изпее една песен за госпожата, и двамата се съгласиха. Момиченцето вероятно бе десет или единадесетгодишно — бедно, с мръсни ръце, сплетени руси къдри и пробити обуща. Но гласът му бе изненадващо ясен и чист, от него се излъчваше някаква жизнерадост, освежителна като вкуса на портокал върху засъхнал език.

След като свърши, Том Бътърфийлд щедро й даде няколко шилинга, несъмнено за да направи впечатление на нейно благородие.

— Имаш хубав глас, дете. Как се казваш?

— Нел Гуин, сър. Благодаря, сър. — Момиченцето се усмихна и на двамата, поклони се и изчезна сред тълпата, като се спря пред една маса на другия край на залата.

Амбър бе започнала да проявява явни признаци на нетърпение.

— Какви досадни същества сте вие, мъжете? — извика тя най-сетне. — Как, по дяволите, смее да постъпва така с мене? Ще го накарам да заплати за това, уверявам ви!

— Човек, който оставя ваше благородие да чака, трябва да е неграмотен простак — съгласи се Том Бътърфийлд трезво, въпреки че погледът му беше помътнял и имаше вид на полузаспал.

— Е, той не ще постъпи така втори път, можете да бъдете уверен! — Тя започна да събира вещите си: маншона, ветрилото и ръкавиците. — Благодаря за питието, господине. Сега ще си вървя.

Тя изпусна едната си ръкавица и понечи да се наведе, за да я вдигне. Той се наведе едновременно с нея, за да й я подаде, и впери поглед в корсажа й. Когато се изправи, той се клатеше на нозете си. Тръсна силно глава, за да я избистри.

— Позволете ми да ви изпратя до каретата ви, госпожо.

Те излязоха навън. Том Бътърфийлд вървеше тържествено по петите й, като не обръщаше внимание на подсвиркванията на приятелите си.

— Къде ви е каретата, госпожо?

— Но, моля ви, господине, дойдох с наета кола — отвърна тя, загатвайки, че една лейди, която отива на среща, не би била така глупава да ползва своята собствена карета, защото може да бъде видяна и издадена.

— Мисля, че ей там стои една кола за наемане. Бихте ли я повикали вместо мене?

— Протестирам, госпожо. Жена като вас да пътува нощем с подобна кола? Нито дума! — Той предупредително заклати пръст към нея. — Моята карета е точно зад ъгъла. Моля, позволете да ви отведа до дома ви. — Той доближи пръсти до устата си и свирна.

Те се качиха и каретата потегли, като се тръскаше по Флийт стрийт към Стренд. Сега Том Бътърфийлд седеше в своя ъгъл, като тихо хълцаше от време на време и се държеше за ремъка до прозореца. Опасявайки се да не заспи, Амбър се обърна към него:

— Все още ли не ме познахте, мистър Бътърфийлд?

— Не, госпожо. Дали имам честта да ви познавам? — Тя почувства как той се наведе към нея, сякаш се опитваше да я види в мрака.

— О, вие често отправяхте поклони и усмивки към мене в театъра.

— Как така, наистина ли? Къде седяхте вие?

— Къде? В ложа, разбира се! Никоя лейди от висшето общество не седи другаде. — Нейният тон изразяваше възмущение. Гласът й все пак беше закачлив.

— Кога бяхте там за последен път?

— О, може би вчера. А може би завчера. Не си ли спомняте как една лейди ви се усмихваше любезно? Господи! Никога не ми е минавало през ума, че ще ме забравите така бързо — след всички влюбени погледи, които ми хвърляхте.

— Не съм забравил. Оттогава мисля само за вас. Вие бяхте на първия ред в кралската ложа преди три дни, облечена в красива рокля и с висока прическа, а погледът ви бе пълен с копнеж, какъвто не съм виждал през живота си. О, не, госпожо, не съм забравил — не! Тъй силно съм очарован от вас, кълна ви се. Влюбен съм във вас, госпожо!

Колкото повече той се разгорещяваше, толкова Амбър ставаше по-плаха. Тя се отдръпна по възможност по-далеч, тихо се засмя, а той понечи да я докосне. Те започваха да се боричкат, отначало тя отстъпи малко, когато той се опита да я притегли към себе си. От гърдите й се изтръгна уплашен вик, когато ръката му се плъзна под корсажа и улови едната й гърда. Той дишаше тежко. Амбър усещаше неприятния му дъх в лицето си. Внезапно тя му залепи шумна плесница.

— За бога, на какво прилича това, господине? Така ли се отнасяте с личност от висшето общество?

Внезапно смутен, изтрезнял от плесницата, той се отдръпна.

— Простете, госпожо. Страстта ме накара да забравя възпитанието си.

— Наистина, така е! Не съм свикнала на такъв вид ухажване!

— Моите най-смирени извинения, госпожо. Но аз ви обожавам от дълго време.

— Откъде знаете? Може би съвсем не съм дамата, която вие си представяте.

— Невъзможно! Вие сте дамата, която си представям. Наистина, госпожо, такава гореща страст изпитвам към вас…

Той отново посегна и те започнаха да се борят както преди. В това време каретата спря.

— По дяволите! — промълви той, докато тя го отблъскваше.

— Стойте мирно, господине, за бога! — Тя започна да оправя дрехите си, вдигна корсажа си и приглади косата си.

Тогава вратата се отвори и Том, залитайки, излезе навън. Той подаде ръка, за да й помогне да слезе.

Къщата, пред която бяха спрели, беше нова. Тя се намираше на Боу стрийт, само през една улица от площад „Ковънт Гардън“. На вратата той я прегърна, за да я целуне отново, но тя извади ключа от маншона си и го пъхна в ключалката.

— Съпругът ми отсъства тази вечер — промърмори тя. — Господин Бътърфийлд, бихте ли влезли, за да изпиете чаша вино с мене?

Тя бутна вратата и влезе вътре. Той я последва, като вървеше непосредствено зад нея. Но когато поиска да я задържи в коридора, тя се освободи и продължи нагоре по тъмното стълбище, после отиде до една друга врата и я отвори. Влезе вътре първа и се обърна. Той се усмихваше вперил в нея очи, пълни с очакване. Гореше свещ и пръскаше достатъчна светлина, за да се вижда. Ала когато тежкият топуз на Блек Джек се стовари върху главата му, усмивката застина на устните му, очите угаснаха и той се строполи на пода, сгъвайки се като дърводелски метър. Неволно Амбър нададе слаб писък, поставяйки ръка върху устата си, защото укорителният поглед, който бе съзряла в очите му, я изпълни с угризения.

Блек Джек обаче бе мушнал отново топуза в джоба си и сега, клекнал до него, режеше връвта от котешки черва, с която бяха зашити копчетата на палтото му. Докато тя стоеше и гледаше, той вършеше сръчно работата си. Обърна го, за да среже копчетата и на гърба, измъкна пръстените, окачи сабята и маншона, пребърка джобовете. Но когато от косата му започна да се стича тънка струйка кръв, която полази по слепоочието, Амбър простена гласно:

— О! Ти си го убил!

— Шшт! Нищо му няма. — Той вдигна очи към нея и й се усмихна, показвайки зъбите си. — Какво има, миличка? Да не си се изплашила от малко кръв? Счупената глава ще му бъде урок за следващия път — ако ние не бяхме натупали този надут, млад франт, някой друг щеше да стори това. Погледни! — Той вдигна един златен часовник. — Петнадесет лири, ако не и повече. Нужна е добра стръв, за да се улови голяма риба. А сега хайде да се измитаме оттук.

Той бе вързал китките и глезените на младия мъж и те тръгнаха да си вървят.

Амбър спря, за да хвърли още един поглед назад, но Блек Джек я задърпа бързо по задното стълбище, после я качи в наетата кола, която ги чакаше.

Леко постигнатият успех тази нощ подейства насърчително на Амбър. Сега тя повярва, че ще може скоро да се сдобие с достатъчно пари, за да напусне Фрайърс. А и всичко в приключението й се бе понравило — с изключение на тежкия удар, нанесен на Том Бътърфийлд, за чието състояние тя все още се тревожеше, понеже имаше угризения. След като изпи сутрешната си чаша бира, донесена от тромавата Пол, тя навлече домашната си роба и слезе долу. Мама Червената шапчица и Блек Джек бяха в гостната и разговаряха. И двамата в отлично настроение.

Амбър ги поздрави весело и на влизане им махна с ръка. Изпитваше увереност и чакаше да получи поздравления. Мама Червената шапчица й се усмихна топло.

— Добро утро, мила моя! Блек Джек току-що ми разказа как отлично си се справила миналата нощ. Той каза, че си струвало да види човек как си завела младата жертва в капана. Сега и ти самата виждаш колко е лесно и безопасно, нали?

Като смяташе, че сега те имат нужда от нея, Амбър бе склонна да се покаже независима. Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че да. Е… — Тя протегна ръка. — Дайте ми моя дял.

— Как така, мила моя, този път няма нищо за тебе. Твоя дял приспаднах от сметката ти.

— От сметката ми?

— Разбира се. Да не мислиш, че яденето, жилището и раждането не струват нищо.

Тя отключи чекмеджето, където държеше тефтера си, извади един четливо написан лист и го подаде на Амбър, която го зяпна за миг вцепенена. Тя не знаеше какво пише в него, но беше ужасена от мисълта, че никаква част от парите, които бяха откраднати с нейна помощ, не беше нейна. Защото никога не бе очаквала, че ще плаща тези разходи, за които Мама Червената шапчица говореше сега. Чувстваше, че я бяха измамили, и това я разгневи. След миг тя вдигна очи и отвори уста, за да заговори, но тогава видя Мама Червената шапчица да сваля плаща си от закачалката, където висеше окачен. Тя го облече и излезе.

— На!

Амбър пъхна сметката в ръцете на Блек Джек.

— Прочети ми я!

Той я взе и започна да чете бавно отделните точки. При всяка нова точка бръчката между веждите й се задълбочаваше. Ето я забъркана в чудесна каша! Вместо да има по-малко дългове, сега тя бе задлъжняла повече от всякога. Обхвана я дълбоко отчаяние.

Сметката бе направена подробно и точно:

Разходи	Лири	Шил.	Пенса
1. За 3 месеца квартира и храна	30
2. Комплект бельо за легло на новородено	4	4
3. За свещеника при кръщавката на бебето	2	10
4. Заплатено на акушерката	3	3
5. За угощение при кръщавката	6
6. За дойката за 15 дни	1
7. На госпожа Чивъртън	10
8. На госпожа Чивъртън, да донася детето, когато бъде помолена	5
9. На шивачката за поправка на зелената рокля		6	2
Всичко лири	62	3	2

— Господи! — извика Амбър разярена. — Изненадана съм, че не ми иска пари и задето употребявам гърнето й!

Блек Джек се усмихна.

— Не се безпокой. Ще стори и това.

Амбър се сърдеше на Блек Джек не по-малко отколкото на Мама Червената шапчица. Защото той можеше да заплати сметката й — а също и дълга, — без каквото и да било затруднение. Неговият отказ така я бе разгневил, че тя загуби всякакво чувство на благодарност, задето е вън от Нюгейт. Амбър би заложила някои от скъпоценностите, които той й бе дал. Но това нямаше да бъде достатъчно за погасяване на целия дълг. А ако част от скъпоценностите изчезнеше, тя знаеше, че не ще получи други. Струваше й се, че ще остане в Уайтфрайърс завинаги.

И така, когато на другия ден следобед дойде Майкъл Годфри и я помоли отново да избяга с него, тя се съгласи, без да се поколебае нито за миг.

— Почакай тук. Веднага ще се върна. Искам да взема плаща си, а имам и една нова рокля. — И тя изхвръкна от стаята.

Майкъл викна подире й:

— Остави! Ще ти купя друга.

Тя обаче се престори, че не чува, и продължи да тича, защото имаше няколко неща, които искаше да вземе със себе си — едно дантелено ветрило, чифт зелени копринени чорапи, фалшивите златни обици и папагала. Изтича в стаята — къщата бе празна, Амбър искаше да се махне, преди да се е завърнал някой, — хвърли всичко в един чаршаф и го завърза набързо.

— Хайде — каза на папагала. — Омръзна ни това проклето Убежище.

С клетката в едната ръка и вързопа в другата тя забърза надолу по стълбата. Но на половината път се спря и зяпна, защото вратата се отвори и на прага застана Блек Джек. Огромното му тяло затули светлината.

Тя извика гневно:

— Джек!

Долу бе тъмно и тя не можеше да види израза на лицето му, но гласът му беше дълбок и дрезгав.

— Значи искаше да се измъкнеш?

Той тръгна бавно нагоре по стълбите към нея. Тя бе неспособна да стори друго, освен да стои там безпомощно, вперила поглед в него и да чака. Внезапно изпита страх. Бе го виждала да излиза от кожата си, предизвикан от Бес, и знаеше, че може да буйства.

— Ах, ти, неблагодарна малка кучко, би трябвало да ти строша кокалите за това…

В миг храбростта й се възвърна.

— Махни се от пътя ми! — извика тя. — Ще напусна това мръсно място! Няма да остана тук, за да увисна с вас на бесилката!

Сега той беше точно под нея. Тя виждаше лицето му. Тънката горка устна беше опъната над зъбите, очите потъмнели искряха.

— Ще останеш тук, докато аз искам. Качвай се горе сега. Качвай се ти казвам!

Те останаха така един дълъг, безкраен миг, втренчени един в друг. Сетне внезапно тя го ритна по пищялките и се хвърли напред срещу ръката му, като се опитваше да си пробие път.

— Майкъл! — извика тя.

Внезапно Блек Джек се изсмя. Той я вдигна с една ръка, метна я на рамо и тръгна нагоре по стълбите.

— Майкъл! — повтори той презрително. — Какво може да ти помогне това чучело? — Той се засмя отново с гръмотевичен рев, който отекна нагоре по тясното стълбище. Сякаш не забелязваше, че Амбър крещи яростно, рита и го бие с пестници.

Когато стигна спалнята, той я тръшна на пода така силно, че тя усети разтърсване от петите до главата си. Амбър се съвзе бързо.

— Бог да те убие, Блек Джек Малърд! — ревна тя. — Искаш да ме заставиш да стоя тук, докато ни заловят всички! Но аз няма да остана, чуваш ли? Ще се измъкна, та ако ще…

Тя тръгна отново към вратата така разярена, че би избягала от Уайтфрайърс, за да се хвърли в ръцете на първия стражар, който я види.

Той протегна едната си ръка и я улови, когато тя се канеше да излезе, дръпвайки я грубо към себе си така лесно, сякаш беше кукла, купена на Свети Вартоломеевския панаир.

— Престани, малка глупачке! Дрънкаш като празна воденица! Не ще напуснеш Фрайърс, докато аз съм тук. Когато ме няма, прави каквото си щеш — но аз не съм дал триста лири да те измъкна от Нюгейт, та друг мъж да те използва!

Тя го изгледа с удивени очи, изненадана и ядосана, защото вярваше, че той е влюбен в нея. Дълго време мислеше, че е много лесно за една жена да използва влюбения в нея мъж. Сега схвана, че единствената разлика между нея и Бес бе, че тя беше по-млада и по-красива и очевидно му доставяше по-голяма наслада в леглото. Честолюбието й бе дълбоко наранено и тя го намрази изведнъж със страшна сила.

Когато му отвърна, гласът й беше нисък и възбуден, пълен с яростно презрение.

— О, ти, ненаситен хищнико! Джек Малърд, презирам те! Надявам се, че ще те заловят! Надявам се, че ще те обесят и ще те насекат на късове!… Надявам се… О-о!…

Тя се завъртя, тръшна се на леглото и избухна в ридания. Миг след това чу, че вратата се затваря. Амбър остана в стаята си през целия ден, като отказа да вечеря, и все още бе сърдита на другата сутрин, когато похлопаха на вратата й. Мислейки, че това вероятно е Блек Джек, който идваше с някакъв подарък, за да я моли за прошка и да се сдобри с нея, тя му извика да влезе. Амбър седеше пред тоалетната масичка, като чистеше ноктите си, и се обърна едва когато видя лицето на Бес в огледалото.

— Какво правиш тук?

Бес се оказа неочаквано любезна и мила.

— Дойдох да ти кажа добро утро.

Амбър си помисли, че тя по всяка вероятност е дошла, за да злорадства, понеже е прекарала нощта с него. И отново се извърна. Но сега Бес се надвеси над рамото й.

— Чух ви двамата с Джек, че вчера подир обяд…

— Нима?

— Ако действително желаеш да напуснеш Фрайърс — ако обещаеш, че ще си отидеш и никога не ще се върнеш, аз мога да ти набавя тези пари.

Амбър скочи на крака, протягайки едната си ръка, за да сграбчи китката на Бес.

— Ако обещая, че ще си отида!… Боже мой! Аз ще си отида така бързо, аз ще… Къде са парите?

— Парите са мои. Спестих ги, за да ги имам в случай, че потрябват на Блек Джек. Мама Червената шапчица ми ги пази, но аз мога да ги получа до утре вечерта. Ще ги сложа в сандъка с храната в кухнята.

Парите обаче не бяха оставени там и когато Амбър видя Бес, тя имаше морава синина на едното око и едната си страна, а долната й устна беше подута — очевидно Блек Джек бе разкрил заговора. След това Бес не си даваше вече труд да скрива своята омраза и ревност и само няколко дни по-късно Амбър завари котката с няколко смарагденозелени пера по муцуната и лапите. Бес твърдеше, че е напълно невинна и че няма нищо общо с престъплението на котката. Но Амбър държеше винаги клетката на папагала на безопасно място, където не може да бъде достигната, и знаеше, че нещастното малко птиче не е било хванато без човешка помощ.