Айлин Гоудж
Последен танц (9)

Девета глава

— Гледката от третия етаж е изумителна. Искате ли да погледнете оттам? — Алекс се обърна и се усмихна на добре облечения четирийсетгодишен мъж — нов клиент, когото развеждаше. Това бе първата им обиколка. Той се спря, за да се възхити на сложния орнамент на паркета в подножието на стълбите.

Тя неизменно задаваше този въпрос, дори когато клиентът се захласваше. Макар че при такъв имот от времето на кралица Ана кой не би се захласнал? При тази цена сигурно някой щеше да го грабне след броени дни, ако не и след часове. Единственото неприятно нещо бе, че тя нямаше изключителни права. Този следобед още шестима представители на други агенции за недвижими имоти щяха да минат оттук и ако тя не го продадеше първа, някой друг щеше да грабне комисионата.

„Моля те, Боже, не ме оставяй да изпусна този случай! Не допускай да изглеждам много отчаяна.“

Тя имаше нужда от тази сделка, и то много голяма. Вече беше май, невероятно, повече от две седмици бяха минали откакто баща й умря. Ако напоследък времето минаваше незабелязано, купчината сметки върху бюрото й вкъщи непрекъснато й напомняше, че останалият свят не стои на едно място. Сметки, които бяха съвсем належащи — като например онази от „Фог сити мотърс“, според която дължеше три хиляди, но лизинговите вноски за нейното БМВ. Ако до десето число от месеца сметката й не бъдеше възстановена в пълния си вид — а дотогава оставаше само седмица! — щяха да й отнемат колата. „Да остана без транспорт — помисли си мрачно Алекс, — тогава как ще печеля хляба си?“ Не можеше да очаква клиентите да я разкарват от къща на къща. Единствената работа, на която можеше да разчита в подобен случай, беше да стане чиновничка с минимална заплата.

Все още не си бе платила данъците. Предишната седмица нейният счетоводител й се обади по телефона и й съобщи лоши новини: споразумението, което се опитал да направи, пропаднало. Федералният данъчен инспектор — отвратителен дребен мъж — се оказа по-настоятелен отколкото очакваха. Като че ли престъплението на майка й бе лепнало петно върху нея. Той може би се боеше, че тя ще се качи на първия самолет и ще избяга в Бразилия.

Това всъщност бе смешно. Тя нямаше пари за автобусен билет, какво остава да лети до Рио! Продажбите й бяха спаднали в сравнение с предишния месец. Не само заради дните, в които отсъства след първоначалния шок от смъртта на баща си. Тя осъзна, че край нея хората се чувстваха неудобно, дори малко нащрек. Онези, които знаеха за семейната трагедия, а нека си го кажем направо — кой всъщност не знаеше? — я отбягваха като че ли щеше да ги зарази или че самата тя бе опасна.

В службата бе дори още по-лошо. Колегите й брокери изричаха съболезнования с мазен тон, но тя виждаше, че очите им бяха пълни с надежда. „С удоволствие ще обслужвам клиентите ти няколко дни… ако искаш да прекарваш повече време със семейството си“ — предложи й Мими Ромеро наскоро. „Обзалагам се, че ще го направиш и ще ме лишиш и от последния цент комисиона“ — помисли си Алекс, докато устно й благодари за предложението. В мига, в който свалеше гарда си, всички щяха да я разкъсат.

Онова, което никой не знаеше, бе, че въпреки всички усилия, които полагаше, за да го скрие, Алекс чувстваше, че от ден на ден губи контрол. „Вероятно бих се оправила, ако можех да заплача“ — помисли си. На гроба на баща си тя наблюдаваше с болка и със сухи очи как спускат ковчега му в земята, чувстваше се като замръзнала вода в тръба, която всеки момент щеше да се пукне. Баща й беше мъртъв, в известен смисъл и майка й. Как човек да се разплаче за подобно нещо? Ако започнеше, изобщо нямаше да може да спре.

Сега, докато се изкачваше по дъбовата стълба с извити ръкохватки и ръчно гравирани колони, Алекс изчисляваше каква комисиона би получила. Шест процента от осемстотин и петдесет хиляди — достатъчно, за да се отърве от най-настоятелните си кредитори. За останалите щеше да се тревожи, когато му дойдеше времето. Сега й оставаше само да чака.

Алекс спря за малко на площадката на втория етаж, после продължи нагоре. Веднъж този мъж — който явно беше богат, с изгладен панталон, тъмносин блейзър над същия цвят риза „Лакост“, с добре подстригана руса коса — да видеше невероятната гледка от най-горния етаж, след това можеше да рискува и да му покаже долния с порутените бани и спалнята само с един прозорец, което я правеше малко тъмна. Дотогава той щеше да бъде толкова поразен, че нямаше да им обърне внимание.

— Всичко е реставрирано ръчно — продължи тя, заучените думи се лееха като по вода, толкова гладко, че само тя си знаеше недостатъците. — Собствениците са извършили по-голямата част от работата сами — шлайфането и полирането на цялата дървения, поставили са и теракотата в антрето. Забелязахте ли прекрасния корниз в трапезарията? Той е съвсем нов, но е направен да изглежда като стар.

Важно бе да си изпее научения урок. Някои любопитни купувачи задаваха въпроси и ако не знаеш отговорите, биха го приели като липса на възторг. Или че прикриваш някой недостатък.

Бе възнаградена с поглед на жив интерес от страна на мъжа. Лорънс Годуин — дори името му звънтеше като пари. Компанията му го преместила, така обясни той, макар и да не спомена точно с какво се занимаваше. Адвокат, така го прецени по-рано по здравото ръкостискане и самоувереността му, граничеща с арогантност. Иначе не изглеждаше зле. Висок над метър и осемдесет, с равни бели зъби, които компенсираха малко слабоватата му брадичка. Лошото бе, че тя не можеше да гледа други мъже, без да ги сравнява с Джим, и обикновено това ставаше в техен ущърб.

На третия и най-висок етаж той се възхити на гледката от напечения от слънцето купол, която в ясен майски ден като този включваше целия залив, оттам се виждаше чак до полуостров Монтерей. Някъде ниско долу състезаващи се едномачтови платноходи, големи колкото детски играчки, се движеха зигзагообразно по ярката набраздена повърхност на океана, а пристанът сякаш канеше като протегната ръка. Да беше го искала, да беше го поръчала, Алекс не би могла да желае по-добър ден, за да покаже този имот.

До нея Лорънс Годуин леко подсвирна.

— Не преувеличавахте. Това е фантастично! Честна дума, не знам как човек би пожелал да напусне това място.

— На господин Ръдмън му бе предложено професорско място в Института по дизайн в Роуд Айлънд — обясни Алекс. — Смазани са от мъка, понеже трябва да продадат къщата.

— Нямаше нужда да пояснява, че семейство Ръдмън щеше да получи тлъста печалба.

— Разбирам. — (Лорънс или Лари?) се обърна към нея.

— Какво можете да ми кажете за околностите?

Алекс усети познатия гъдел, който започна от върховете на пръстите, продължи нагоре по ръцете и по тила — това бе личният й показател. Тя знаеше, че щом започнеха да разпитват за околностите, три четвърти от пътя бе извървян.

Дано да направи оферта.

Опита се гласът й да не прозвучи много възторжено, когато отговори:

— Нос Аква Фрия е най-старият и най-живописният в тази област. Смятам, че сам виждате защо. Има си и собствен плаж. Малък, но изолиран — наричаме го Заливът на контрабандистите. — Алекс му се усмихна сдържано, сякаш за да го наведе на мисълта за скрити съкровища, макар че доколкото тя знаеше, единствената заровена там скъпоценност бе перленият гердан, който загуби в пясъка през първата година в гимназията, докато прелъстяваше Джим.

— Бих искал да поговоря с някой съсед — подхвърли той нехайно. — Просто за да добия представа за района, за училищата, с какви хора ще общувам, такива работи. — Забеляза лакомо пламъче в очите му, което го нямаше преди. Кой знае защо това я накара да се почувства неудобно.

— Тогава аз съм първата, която можете да попитате. Израснала съм наблизо — предложи си услугите Алекс и се засмя, за да прикрие неудобството си. По принцип на клиенти тя даваше колкото се може по-малко информация за себе си. Кого го интересуваше дали слуша средни или ултракъси вълни или дали харесва морковите на колелца или на продълговати пръчици? Но ако това би помогнало нещата да се придвижат напред, по дяволите, щеше да лъсне и обувките му, ако той пожелаеше.

Мъжът се извърна и я погледна, усмихна се любезно.

Застанал с гръб към прозореца, чертите на лицето му, които по-рано изглеждаха загладени от светлината, изведнъж й се сториха хищни и той вече не изглеждаше толкова добре възпитан.

— Добре, тогава вие ще ми кажете дали е вярно онова, което пише по вестниците.

Алекс примигна объркана, после усети, че се стяга. Малка сигнална лампичка сякаш светна на тила й. Обаче си каза: „Ставам параноичка.“

— Наистина агенциите за недвижими имоти малко преувеличават — съгласи се тя.

— Нямах предвид агенциите за недвижими имоти. Хладни тръпки я побиха по гърба. Тя се взря в него силно развълнувана. Той знаеше ли коя бе? Или просто проявяваше любопитство?

— Доколкото разбирам, имате предвид нещастната трагедия, разиграла се на Сайпръс лейн — отвърна тя сковано. — Мога да ви уверя, че тя изобщо не се отрази на съседите.

— Познавахте ли доктор Сийгрейв?

Това вече бе повече от любопитство. Искрите в очите му съвсем не бяха от обикновен интерес, а от нещо друго, осъзна тя твърде късно. С нещо й напомняше на акула. Изтръпна, като забеляза тънката златна верижка, която се виждаше от отворената на врата му риза. Нито един неин познат не носеше подобно украшение.

Преструвайки се, че не го е чула, тя се обърна и тръгна към вратата, като предложи набързо:

— Защо не слезем да ви покажа и долния етаж? Съединили са две стаи и се е получила обширна спалня. Заслужава си да се види. Има и огромно гардеробно помещение.

Закова се на място, когато чу мазния му глас зад гърба си.

— Ще бъда откровен с вас — нямам намерение да купя нито тази, нито която и да е къща. Репортер съм от „Бенър“.

Алекс почувства, че подът се продъни под краката й, все едно че носеше голям плик с продукти, който се залюля и се скъса — кутии, бутилки, ярки кръгли плодове се търкаляха във всички посоки. „Бенър“ беше най-лошият и жесток таблоид, помисли си. Всички материали в него бяха силно сензационни или пък твърде противни.

Тя се обърна рязко и го изгледа, страните й почервеняха.

— Как смеете! — Гласът й прозвуча дрезгаво.

Той сви рамене, явно не се развълнува.

— Просто си върша работата, госпожо. Също както и вие. Съжалявам, ако съм ви огорчил.

Той се усмихна и идеално равните му зъби, сега забеляза, че бяха металопластика, съживиха един стар спомен, за който не се бе сещала от седми клас: за онзи отвратителен мъж, който един ден й предложи да я откара вкъщи с кола от училище. В момента, в който тя отстъпи назад, той разтвори предниците на палтото си, а отдолу бе съвършено гол. Алекс забеляза само нещо гадно тъмночервено между краката му, от което й прилоша. От Лорънс Годуин, ако това бе името му, й се догади по същия начин.

— Махайте се оттук — изсъска му тя. Той разпери ръце в помирителен жест.

— Слушайте — каза той, — може да ме мразите, ако желаете, но след като съм дошъл дотук, поне ми разкажете вашата версия. След като се изписаха толкова измислици, не желаете ли да разкажете истинската версия?

Алекс усети как в нея нещо се пречупи.

— Всичките вие, хрътки, ме отвращавате! — Закани му се с пръст. — Окаляхте семейството ми. Направихте ни да изглеждаме като… като…

— Като какво? — подкани я той с неприкрита настойчивост.

— Като отрепки — довърши тя. — Не по-добри от онези ужасни хора в „Сали Джеси“. Десет от тях не могат да се сравнят с баща ми. Всички го уважаваха. Затова сте тук, нали? Понеже не можете да намерите дори един човек, който да каже лоша дума за него.

— Така ли? Сещам се поне за една жена, която му е имала зъб. Майка ви.

Тя го зяпна, не беше сигурна дали го чу добре. В нейното семейство на учтивостта се държеше много стриктно, смяташе се, че думата моля би трябвало да се употребява към всяка молба, колкото и дребна да бе. Сега този репортер, този хулиган се ровеше и изкарваше наяве цялата болка, която тя се стараеше да прикрива. Като че ли трагедията в семейството й не беше истинска, а тема от евтин детективски роман.

За всичко бе виновна майка й.

Внезапно на Алекс й се прииска да се развика. „Не й ли стига това, което направи? Аз ли ще трябва да плащам цял живот за нейната постъпка?“

Изумена от това, че едва не избухна, тя се обърна кръгом. Ами ако го бе изрекла? Колкото и да мразеше майка си за онова, което извърши, бе немислимо да я предаде.

„Всъщност през всичките тези години не правеше ли точно това? Пазеше тайните на баща си за нейна сметка“ — подигра й се един вътрешен глас. И кой най-накрая плати? Ако не беше съучастница, която се съгласяваше с всичко, може би баща й щеше да е още жив.

Осъзнавайки го, дъхът й спря. Алекс се олюля, мина през особената сводеста врата и се запрепъва надолу по стръмната тясна стълба. По средата на пътя към долния етаж токът й се закачи в разкъсаната гумена настилка и само като се улови здраво за перилото, успя да запази равновесие, за да не падне с главата надолу. За една ужасна част от секундата, докато се държеше здраво, за да освободи тока си, тя успя да хвърли поглед от горе на долу по стълбата към вестибюла, покрит с паркет. Все едно че гледаше в зейнала паст на чудовище, готово да я погълне.

 

 

Алекс не разбра какво й стана. По-късно дори нямаше спомен как бе стигнала там. Стори й се, че в един миг стои на алеята пред къщата с табела „ПРОДАВА СЕ“, килната на една страна, сякаш й се подиграваше… В следващия, както й се стори, а вече бе минала две пресечки, слизаше от колата си на друга алея — тази пред дома от детството й.

Времето не беше единственото, което й се губеше. Струваше й се, че бе попаднала в някаква мрачна зона, където е можеше да мисли рационално. Усещаше само, че нещо я тегли като лодка по течение в тесен канал. Каквито и мисли да бе имала, те бяха изкривени като гласове, които се чуват изпод водата. Изпита неясно усещане, че трябваше да види със собствените си очи дали бе вярно, дали баща й наистина го нямаше, защото една част от нея все още не можеше да го повярва. Част от нея бе убедена, че когато влезе през входната врата, ще види как баща й седи на любимия си фотьойл до камината, сложил куфарчето от едната си страна, а в скута си — отворил папка.

Като насън тя се взираше в къщата — висока триетажна постройка във викториански стил, боядисана в пастелен розов цвят. Бе кацнала на върха на склон, покрит с трева, с оформени лехи за цветя, в които първите рози вече започваха да цъфтят. Дом, помисли си.

Двамата с Джим имаха хубава къща на разделени нива, в която живяха щастливо или поне тя така си мислеше, но дом за нея винаги щеше да бъде старата къща, в която бе израсла. Странно, нали? През последната година в гимназията вече нямаше търпение да излезе оттам. Толкова силно желание имаше да избяга от тъмните коридори, които миришеха на препарати за почистване на политура, от старите тоалетни, които течаха, от тръбите, които вдигаха шум, че постъпи в университета „Бъркли“ с такъв устрем, сякаш хващаше последния хеликоптер от Сайгон.

Сега се зачуди дали не е бягала от самата себе си — от личността, която бе намразила. Пазителка на тайни… и не само на баща й. Какво би си помислил, ако му беше казала за Кени Рат? Как забременя след единствения път, когато се любиха на задната седалка на колата на баща му.

Тогава беше петнайсетгодишна. Вече знаеше много повече тайни на баща си от когото и да било. „Моето момиче“ — обичаше да казва той и тогава очите му светваха. Все пак реши, че не бива да казва на баща си за Кени. Можеше да му довери всичко, но не и това.

Странно, тогава почувства майка си по-близка. Този отдавна забравен спомен изведнъж нахлу в съзнанието й. Беше бременна на около месец и половина според лекаря, който я прегледа, и почти напълно отчаяна. В Бъркли имаше клиника, за която беше чувала от приятелка — първо се плаща, никакви въпроси не се задават. Всичко е законно, разбира се. Но кой знае какви лекари работеха там? Обаче лошото бе, че след това нямаше кой да я закара до вкъщи.

Да каже на Кени? Той беше толкова пиян онази вечер, че изобщо не помнеше какво са правили. Оттогава, когато се разминаваха по коридорите на училището, той едва я поглеждаше. Не можеше да се довери на сестрите си — Дафни и Кити бяха както винаги затворено общество. Би могла да сподели с Лийн. Но макар че сигурно щеше да й съчувства, най-добрата й приятелка никога не бе стигала дотам да спи с момче. Лийн щеше да се изуми, когато научеше, че вече не е девствена.

До този ден Алекс така и не разбра как майка й се досети. Може би се дължеше на женска интуиция. Странно, защо баща й нямаше същата интуиция? Каквато и да бе причината, вечерта преди уговореното й посещение в клиниката майка й неочаквано влезе в стаята й и седна на леглото. След няколкоминутен разговор, който не потръгна, я попита направо, но не с лошо чувство „Алекс, има ли нещо, което трябва да ми кажеш?“

Преди това Алекс я беше предупредила, че на другия ден ще гледа децата на семейство Майърсън — избра ги като извинение, защото живееха в другия край на града. Дали майка й беше разкрила плана й? Може би бе разговаряла с Каръл Майърсън, която, доколкото Алекс знаеше, нямаше никакво намерение да излиза през деня. Алекс понечи да каже на майка си, че всичко е наред — какво можеше да я накара да мисли другояче? — когато неочаквано се разплака.

Разказа какво се бе случило от край до край, сега си спомни, че самата тя бе потресена, че се доверява на майка си. Но най-изненадващото бе, че майка й се отнесе съчувствено към нея. „Не плачи, миличка — успокои я тя и несмело я потупа по гърба. — Всички правим грешки. Тревожи се само за онези, които не можеш да поправиш.“

Седнала на ръба на леглото в светлосиния си пеньоар на баклавички, с навита на ролки коса, тя приличаше на стара мома, която живее с по-възрастната си майка, играе бридж с приятелките си всеки втори и четвърти вторник от месеца и се изчервява при мисълта, че някой мъж би могъл да се възползва от нея. Ако Алекс не се чувстваше толкова нещастна, щеше да се засмее.

— Сигурно ме мразиш. Аз самата се мразя — изхълца тя неутешимо.

Майка й се отдръпна назад, изгледа я недоумяващо и изрече твърдо:

— Никога не бих могла да те мразя, Алекс. И ти не бива да се мразиш. Ще го преживееш, не се тревожи. Ще го преживеем заедно.

Така и стана. На следващия ден, след като казаха на баща й, че семейство Майърсън е променило плановете си, а майка й щяла да я вземе със себе си на пазар, се качиха на по-широката кола — стар модел „Крайслер“, която щеше да бъде по-удобна на Алекс на връщане, и тръгнаха по магистралата на север. В клиниката в Бъркли майка й, която обикновено се съгласяваше с всичко и не задаваше въпроси, разпита обстойно сестрата, преди да позволи на Алекс да влезе в една от стаите в задната част на клиниката.

Когато всичко свърши, Алекс бе твърде изтощена и не се чувстваше добре, за да благодари на майка си. През седмиците и месеците, които последваха, споменът избледня. Може би защото тя позволи да избледнее. Не желаеше да види майка си в никаква друга светлина, освен в онази, която най-много й харесваше — като жена, по-скоро омъжена за розовата си представа за света, отколкото за баща й.

Но фактически, осъзна сега Алекс с известно чувство на срам, в онзи отдавнашен ден майка й не носеше розови очила. Беше и стоя до нея и това бе най-важното.

„А когато тя имаше нужда от теб, ти не се оказа до нея.“ Тази мисъл се прокрадна в съзнанието й, преди да успее да я пропъди. Неясното чувство за срам, което изпитваше, се задълбочи и се превърна в угризение на съвестта. Но само за миг. Алекс сърдито закрачи към къщата, сякаш я преследваха демони, от които можеше да се изплъзне само ако бягаше достатъчно бързо.

Обаче докато вървеше към предната пътека, мислите й се върнаха към баща й.

Алекс ясно си го представи — хубав и жизнен, дори в по-късните му години. В семейния албум имаше негови снимки като млад офицер в униформа от Втората световна война, но бащата, когото тя познаваше, беше дори още по-представителен, напомняше й на Гари Купър в един стар прекрасен филм.

Докато изкачваше стъпалата към верандата, на гърлото й заседна буца, твърда и кисела като дивите ябълки, които окапваха по моравата им всяко лято. Първото, което забеляза, бяха бурените, израсли в цветните лехи покрай основите на къщата. След това, а то й подейства като удар в тила, видя жълтата лента с отпечатан надпис „МЯСТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК“, завързана около парапета, която препречваше пътя й.

Алекс извика, хвана я и я скъса. Не я интересуваше дали бе законно или не. Това бе нейният дом, по дяволите. Използвайки резервния ключ на връзката си Алекс отключи вратата към вестибюла и влезе. Дори при отраженията на слабата светлина, проникваща през гравираното стъкло на страничното прозорче, трябваше да изчака, за да привикнат очите й към мрака. Вътре беше доста по-хладно, усещаше се мирис на изсъхнала трева като в шкафа с билките на майка й.

Върху малката дъбова масичка до стената отляво бе подредена пощата на майка й — несъмнено от следователите след първия им обиск, за да се уверят дали има уличаващи доказателства. „Много вежливо“ — измърмори кисело и заобиколи персийската пътека с пръснатите изсъхнали листа от папрат, която изглеждаше по-скоро умираща, отколкото жива. Явно никой не се бе сетил да я полее.

Сърцето й се разтуптя силно като ударите на големия стенен часовник, все още тиктакащ в коридора в подножието на стълбите. Спомни си реплика от лош уестърн: „Никой не излиза жив оттук.“ Точно така се почувства, докато бавно пристъпваше към салона от дясната й страна, сякаш онова, което щеше да открие, щеше коренно да я промени. Беше дълбоко убедена, че след като излезе от тази къща, нямаше да бъде същата.

Сгъваемите врати бяха свити до стените. Пристъпи нервно в голямата полутъмна стая. На пръв поглед на слабата светлина, проникваща през спуснатите кадифени пердета, не забеляза никакви промени в салона.

Тогава видя следите от полицейското разследване — масите и столовете бяха избутани до стените, високите китайски вази от двете страни на камината бяха преместени в един ъгъл, от старинната кутия за чай, в която майка й държеше ръкоделието си, се подаваха разплетени кълбета прежда в ярки цветове.

Някакво движение в стаята я накара да подскочи и тя застина. Оказа се собственото й отражение в огледалото с позлатена рамка над камината. В тишината на пустия салон Алекс слабо се разсмя и смехът й отекна изненадващо силно.

Точно в този миг погледът й попадна върху любимия персийски килим на майка й и смехът застина в гърлото й. Боже мой! Тук баща й…

Тя се олюля, отстъпи крачка назад и се блъсна в малка масичка, която се разклати. Нещо издрънча, тя сведе очи и видя, че малката чинийка за бонбони от дрезденски порцелан, която подари на майка си за Коледа, се счупи в краката й. Издаде слаб вик. Но не посмя да отмести очи от нея. Ако го направеше, щеше да види… кръвта.

Голямо петно с бъбрековидна форма за част от секундата й напомни за географска карта. Гренландия или Африка… или някое голямо далечно място, което никога не би си представила, че ще посети. Взря се ужасено в него, а под краката й подът сякаш бавно се наклони на една страна. Алекс тихо изохка и се отпусна върху стола срещу дивана, тапициран с брокат.

„Кръвта на татко… това е кръвта на баща ми“ — повтаряше й някакъв истеричен глас. Ето там, на избелелия килим, на който тя и сестрите й си бяха играли като малки.

За какво ли си е мислила майка им в този момент? Дали предварително е решила да застреля баща й? Или пък в гнева си, породен от ревност, пистолетът случайно е гръмнал?

„Не, не е станало така“ — възрази й спокойно един вътрешен глас. През целия си живот майка й никога не бе губила самообладание до такава степен. Поне Алекс не бе ставала свидетелка на подобен случай. Било е обмислено, помисли си.

Пред очите й случилото се завъртя като издраскано копие на стар черно-бял филм…

Няколко седмици са изминали откакто Берил е хвърлила бомбата — достатъчно време майка й да го проумее и може би да събере парченцата от всички лъжи, които й бе казвал през годините. Те я разяждаха отвътре като бавно действаща отрова и тя бе стигнала до положение, когато не издържаше повече. Дори мисълта за всички гости, които щяха да дойдат на тържеството, и за многобройните тостове с шампанско бе станала непоносима. Като в транс бавно се изкачва по стълбата към втория етаж.

От спалнята тя взема стола от тоалетката и го отнася до гардеробното помещение, защото полицата е твърде висока и тя не може да я достигне. Застанала на пръсти, олюлявайки се на тапицирания стол, взема металната кутия, сложена между ковчежето с монограма на баба й и купчината списания „Ню Йоркър“, които баща й отказваше да изхвърли.

Кутията е по-тежка, отколкото си е представяла. Кой да предположи, че оръжието тежи толкова много? Пистолетът, с който веднъж стреля като капитан на отбора по плуване в колежа, толкова тежък ли беше? Не можа да си спомни, но всъщност това нямаше значение. Позволява си подобни мисли само защото те я отвличат от онова, което се готви да извърши.

Открива, че пистолетът е зареден. Когато го пъха в дълбокия джоб на престилката си, с бедрото си усеща студенината на метала. Замисля се дали да не гръмне себе си и осъзнава колко удобно би било. Няма да има кой да плати сметката, както би казал Върнън. Тя не се плаши от смъртта. Само че това не би го накарало да преустанови връзките си с жени. Не след дълго някоя от тях ще влезе в нейната къща. Втора съпруга, която щеше да се храни от нейните чинии и да спи в леглото, където бяха заченати децата й. Това бе немислимо.

Когато чува вратата долу да се затръшва, смелостта за малко не я напуска. Съпругът й се връща от болницата. Той я вика, гласът му звучи малко припряно. Тя извиква, че слиза след малко, защото й е нужна секунда, за да освободи предпазителя. После бавно, сякаш се носи във въздуха, тя излиза на площадката и тръгва надолу по стъпалата…

Алекс нямаше представа колко време бе прекарала така, взирайки се с празен поглед в пространството, докато си представяше сцената и тя стигна до неизбежния край. Сякаш само минута бе минала, когато се размърда и се огледа наоколо и малко се изненада, че се бе стъмнило.

Всъщност виденията й бяха прекъснати от силни удари по вратата. Стори й се, че шумът идва някъде отдалеч, приглушен от дългите коридори. Алекс потърка очи като че ли се събуждаше от дрямка.

Който и да бе, изглежда нямаше намерение да си тръгне. Хрумна й, че може да е полицията. Знаеше, че е незаконно да влиза на мястото на престъплението, но кой имаше повече право от нея да бъде тук?

— Отключено е! — провикна се, беше твърде изтощена дори да се изправи.

Чу как вратата се отвори предпазливо, после приглушени от персийската пътека стъпки. След малко Алекс видя познато лице. То я стресна, но в същото време усети, че си отдъхва.

— Лийн! — Взря се в приятелката си и примигна. — Какво търсиш тук?

Лийн беше със зачервени бузи и разрошена коса като че ли бе тичала дотук.

— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна тя. — Алекс, да не си полудяла? — Гласът й звучеше едновременно сърдито и уплашено, като на майка, заловила детето си да прави нещо ужасно.

— Минах да проверя какво става тук — изрече със запъване Алекс.

— Направила си глупава грешка. Първо нарушаваш закона. Второ… — замълча сякаш да си поеме дъх и довърши тихо: — просто не трябваше да идваш.

— Налагаше се да дойда — настоя Алекс. Стаята като че ли плуваше пред насълзените й очи. — Трябваше да видя.

Лийн проследи погледа й към кървавото петно на килима, ахна и закри уста с ръка. Сподавено извика:

— Боже мой, Алекс, трябва да се махаме оттук. Тръгвай. Хвана я за ръката и я изправи на крака. От внезапното движение Алекс се залюля и политна към Лийн, която протегна ръка, за да я задържи. Нещо твърдо прободе Алекс в гърдите и когато сведе очи, видя ламинираната значка, защипана за горното джобче на престилката на приятелката й. Сигурно е отивала на работа, когато…

Не би могло да бъде така. Нос Аква Фрия се намираше на километри от пътя за болницата. Което означаваше, че се е отклонила. Защо? Какво се бе надявала да намери?

Алекс се отдръпна назад и я изгледа.

— Ти така и не отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?

Някаква искра проблесна в очите на Лийн, после изчезна. Беше мрачна и неразгадаема. Тя хвана Алекс за ръката и я дръпна към вратата.

— Дойде ми същата идея като на теб — изрече задъхано. — Само че нямах намерение да влизам, докато не видях колата ти отвън.

— Каква идея?

Лийн безмълвно изгледа Алекс, сините й очи бяха насълзени.

— Още не мога да го повярвам. Исках някак си да се уверя.

В този миг Алекс осъзна, че не бе сама. Някой друг разбираше точно какво изпитва. Някой, който я познаваше прекрасно. Прояви глупост като се усъмни в причините за идването на Лийн, макар и само за миг.

— Толкова ли е зле както очакваше? — Внезапно изпита необходимост да сподели с някого усещането за ужас.

— По-зле. — В тъмния вестибюл лицето на Лийн изглеждаше призрачно бледо на отразената светлина зад гърба й.

— Мислиш ли, че го е планирала или просто се е случило?

Лийн се подвоуми, сякаш се колебаеше доколко да сподели с Алекс, после принудено и бързо отвърна:

— Май и двете трябва да изпием по едно. — Погледна часовника си. — За съжаление аз ще трябва да пия кафе. Но имам още половин час, докато започне смяната ми. Може да спрем някъде по пътя.

После излязоха през вратата и се спуснаха надолу по стъпалата. Едва когато се намери зад волана на беемвето, водена от примигващия мигач на тауруса на Лийн, се сети за нещо, на което не бе обърнала внимание. Лийн каза, че минавала оттам и че нямала намерение да влиза. Сякаш това бе възможно. Защото, за да влезе би трябвало да има… ключ.

Алекс отхвърли тази мисъл. От къде на къде Лийн ще има ключ от къщата на родителите й? Не се връзваше.

„Изразила се е в преносен смисъл — каза си. — Нищо повече. Просто е говорела в преносен смисъл.“

Няколко часа по-късно, след като изпи четири джина с тоник, Алекс се прибра вкъщи жива, но не и съвсем здрава. Коленичи на пода в банята и пъхна главата си в тоалетната чиния, държейки клетъчния телефон в едната си ръка, като се надяваше, че ако за известно време престане да повръща, ще се обади на сестрите си да й помогнат. Близначките бяха достатъчно големи, за да се грижат за себе си. Но тя знаеше, че те бяха уплашени от състоянието й. Ако лелите им дойдеха, щяха да се успокоят, поне за малко.

Господи, само да не беше пила толкова. Какво си е мислила, като остана в бара дълго след като Лийн тръгна за работа? Сега не само че плати на такси да я докара, а на другия ден трябваше да извика друго такси да я прекара през целия град, за да прибере колата си, която остана на паркинга зад „Ернандос Хайдауей“. Да не говорим какво главоболие щеше да има.

Алекс изхвърляше вече само кисел жлъчен сок, когато чу, че някой чука на вратата.

Изохка.

— Махай се. Не ми е добре.

Сигурно бе някоя от дъщерите й, изплашена до смърт. Нищо чудно. Дори не им се обади, че ще закъснее. А когато я видяха да пристига в това състояние…

Всички мисли отново нахлуха в главата й. Кръвта на баща й. Боже мой.

Усети как по лицето й избива лепкава пот, когато отново получи спазъм. Но нищо не се получи. Беше изхвърлила вече всичко, включително, както й се струваше, и вътрешностите си. Сега банята, която бе декорирала с мотиви от Санта Фе — закачалки за дрехи от ковано желязо, мотив от Брет Уестън в дървена рамка, се завъртя пред очите й.

Чук, чук. Този пък по-силно.

— Алекс, аз съм, Джим. Може ли да вляза?

Джим? Боже мой, какво правеше той тук? Издълбаната кухина, където по-рано се намираше стомахът й, се сви от ужас. Нямаше да му позволи да я види в този вид. Щеше да разбере колко лоша майка е и че не заслужава сладките си и любещи я дъщери. Сигурно се бяха разтревожили и го бяха повикали на помощ. Идеше й да им извие вратовете. Защо се бяха обадили точно на него?

Той или не чу, или просто не й обърна внимание. Защото след малко видя, че бившият й съпруг стоеше до нея и я гледаше със скръстени на гърдите ръце. От мястото, откъдето го наблюдаваше, свита на пода в краката му, той й изглеждаше като заплашителен гигант. Като в телевизионна реклама, помисли си, за почистване на тоалетни. Свят й се виеше, но тя се засмя слабо.

Преди да успее да изрази недоволството си, Джим безцеремонно я вдигна от пода на банята и я пренесе в съседната спалня. Положи я върху леглото без капка нежност, стори й се, че матракът се наклони настрани като претоварен сал.

Алекс се опита да седне… и веднага почувства, че ще падне от сала. Просна се по гръб на леглото и изохка.

— Момичетата. Не искам да ме виждат така.

— Не се тревожи за тях. Те са добре — осведоми я той. — Донесох нещо готово за вечеря. Долу са пред телевизора и се хранят с китайски ястия. — Ухили се. — Казах им, че сигурно си яла нещо развалено. Имаш късмет, че не са свикнали да те виждат пияна.

При мисълта за храна — особено за мазна китайска храна, стомахът й пак се сви. Преви се, борейки се с подтика да повърне.

— Не съм пияна. — Артикулира всяка дума изключително прецизно.

Джим се засмя кисело, докато събуваше обувките й.

— Ако не си пияна, значи умираш.

— Така ти се иска.

Той се ухили.

— Затова те обичам, Алекс. Дори и да падаш по гръб, никога не се предаваш.

Тя изохка и се сви настрани, притискайки възглавница към измъчения си стомах.

— Нямам нужда от твоите проповеди. Особено тази вечер — измърмори с надебелял език. — Поучавай някоя от твоите приятелки.

— Алекс, винаги ли трябва да се връщаме на това?

— Нали всичко започна оттам? Като се връщаше вкъщи и миришеше на „Жан Нате“. — Тя рязко седна в леглото, от внезапното движение усети остра болка в слепоочията. — Не можа ли поне да намериш някоя жена от класа, а не някаква си глупава секретарка, която купува парфюмите си от супермаркета?

— Добре, печелиш. Нищо не струвам — съгласи се той. — Това, което направих, е непростимо и ти имаш всички основания да ме мразиш. Но може ли поне веднъж да не говорим на тази тема? Поне тази вечер? Не съм дошъл, за да ровим в стари рани. — Седна до нея на леглото и я прегърна през раменете.

Алекс се извъртя по гръб и се взря в него.

— А защо дойде?

Искаше й се да го мрази, но в полутъмната спалня светлината, нахлуваща през полуотворената врата, образуваше ореол около тъмнокосата му глава и той й се стори толкова мил и познат, че й се доплака за това, което изгуби.

След малко наистина се разплака, силни ридания я разтърсваха както преди, когато повръщаше в тоалетната. Притискайки се към него, тя изплака мъката си за баща си, за майка си и за него самия. След като ядът й мина, припомни си и й стана тъжно за онова, което имаха, за старите времена. Колко щастливи бяха…

Джим беше единственият човек, освен майка й, който знаеше за аборта. Когато първата й бременност бе прекъсната от спонтанен аборт, той я разбра защо се чувстваше толкова виновна, сякаш бе наказана. Когато му каза, очакваше да се възмути и да се отврати от нея. Мислеше, че щеше да я укори. Ала той не го направи. Просто я прегърна, докато изплакваше душата си. Също както сега.

— О, Джим — изхълца тя пиянски. — Защо всичко това трябваше да свършва? Защо, за Бога, свърши?