Айлин Гоудж
Последен танц (5)

Пета глава

Не бяха повече от десетина, но както бяха екипирани с видеокамери, микрофони и фотоапарати изглеждаха като цяла армия. Кити, гледайки тревожно репортерите, скупчили се на бетонната пътека и на моравата, хвана ръката на сестра си и я стисна силно.

— Асириецът се спусна като вълк към кошара — изрецитира мрачно Дафни. Стояха пред входа на затвора, под една козирка, която донякъде ги скриваше от погледите. Кити я изгледа озадачено. — Това е стих от Байрон. Явно е знаел нещичко за пресата — имат вид сякаш ще ни изядат за закуска и до обяд пак ще огладнеят. Какво предлагаш?

— Ако вървим с наведени глави и мълчим, мисля, че ще се справим. — Гласът на Кити звучеше уверено, макар тя да не се чувстваше така. Дълбоко в себе си съвсем не бе сигурна дали има сили да стигне безпрепятствено до колата, без да припадне по пътя.

Когато тръгнаха напред, тя усети, че Дафни я хвана под ръка.

— Помни, че ако успеем сега, ще успеем да минем през всичко — прошепна тя натъртено на сестра си.

— Ей, това са дъщерите! — изрева мъжки глас. — Дами, почакайте! — Един едър мъж с шапка на „Оуклънд Рейдърс“ им се изпречи. Около косматия му врат на лента с цветовете на дъгата висеше фотоапарат „Никон“, голям колкото тостер.

Някой друг се провикна:

— Ще кажете ли нещо за майка си?

— Тя продължава ли да поддържа показанията си? — изстреля друг.

После въпросите изведнъж заваляха от всички посоки бързо и яростно и като куршуми свистяха покрай ушите им.

— Определена ли е дата за предварително разглеждане на делото?

— Тя ще се признае ли за виновна?

— Съжалява ли за стореното?

— Госпожице Сийгрейв, как бихте коментирали твърдението, че майка ви е получила умопомрачение?

Токът на Кити се заклещи между плочите и тя се спъна. Щеше да падне право по очи, ако в този момент Дафни не я бе стиснала за ръката. Тогава осъзна, че това бе само началото.

Наперена блондинка с вид на повехнала мажоретка, с розов блейзър и черна минипола, пъхна микрофона в лицето й.

— Синди Кипнис от Канал 2. Вярно ли е, че този уикенд родителите ви са планирали тържество за четирийсетгодишнината от сватбата си?

Кити се смути, когато разпозна лицето, което виждаше всяка вечер да чете вечерните новини, толкова й бе познато, колкото и редовните й посетители в „Чай и съчувствие“. Преди да разбере, тя изрече разгорещено:

— Нашите родители дълбоко се обичаха. Не ни е известно какво се е случило. Бихме искали да проумеем тази трагедия, но това няма да стане, докато всички вие ни преследвате безмилостно!

Задъхана, Дафни промълви в ухото й:

— Хайде да се затичаме. Веднъж да стигнем до къщата. Тя е частна собственост и в нея не могат да нахлуят.

Кити искаше да я запита дали бе сигурна в това, или понеже си изкарваше хляба с писане и като дете прекарваше дълго време в своя измислен свят, не бърка истинския живот с роман на Джоузеф Уомбо. Но нямаше време за размишления. Двете се втурнаха по пътеката с ниско сведени глави, пробиха си път през групата репортери, готови да се нахвърлят върху тях с микрофоните си, протегнати напред като копия.

Изтощението изведнъж се изпари. В жилите й нахлу адреналин. Зрението й се изостри, пред себе си виждаше калейдоскоп от ярки местещи се образи. Осъзнаваше, че минават покрай дървета, обективът на някаква камера пречупи светлината в огнена арка, една жена с жълто найлоново яке ги зяпаше с отворена уста, стиснала в ръка половин поничка.

Кити не спря дори когато висок плешив мъж с видеокамера, подпряна на рамото му, изникна на пътеката и я насочи към нея като снайперист, прицелил се в жертвата си. Тя притича покрай него, без да намалява крачка.

Забеляза хондата си в предната част на паркинга и зарови из чантата си за ключовете, когато се сети, че не бе заключила колата. Изобщо не й бе минало през ума, че можеше да я ограбят. Всъщност би ли могло да се случи нещо по-лошо от станалото?

Със замах отвори вратата и седна на шофьорското място. Видя как сестра й се промъкна покрай слаб мъж с червен памучен пуловер с надпис „Найк“, който се спусна, за да я снима, после самата Дафни нахлу в колата запъхтяна. След секунди вече напускаха паркинга, репортерите бързо се смалиха в огледалото за обратно виждане, докато най-после заприличаха на рояк насекоми, който не ги застрашаваше.

Километър и половина надолу по пътя, след като завиха по Емерсън авеню към Оушън авеню, Кити и Дафни едновременно избухнаха в истеричен смях. Смяха се със сълзи, докато Кити си помисли, че ако до няколко минути не се приберяха вкъщи, щеше да се случи нещо ужасно. Все пак се отпуснаха след всичко, което преживяха… и щяха да продължават да изживяват през следващите седмици. Случилото се преди малко, подсказа й един трезв глас, бе само върхът на айсберга.

Предстоеше погребението на баща им. Както и предварителното изслушване на делото на майка им. А тя нямаше време дори да помисли как бедствието, стоварило се върху им като гръм от ясно небе, щеше да се отрази на собствения й живот.

Сега се сети, че Хедър и Шон щяха да видят всичко по новините или да го прочетат във вестниците. Това щеше да им обясни внезапното й изчезване предишната вечер посред вечеря и естествено щяха да се ужасят. Съществува ли човек, който не би се ужасил? Щяха да се запитат в какво семейство е била възпитана Кити и несъмнено би възникнал въпросът дали тя е способна да възпита дете. Щеше ли да успее да убеди Хедър, че все пак тя е различен човек. Щеше да бъде трудно, дори невъзможно, но…

Почувства се егоистка, понеже й хрумваха подобни мисли. Ако нещо добро би могло да произлезе от тази трагедия, дали не би могло да е бебето на Хедър?

Точно тогава мисълта за баща и я удари като пневматичен чук по главата. Баща й лежеше в погребалното бюро. „Той няма да се намеси и да ни спаси от тази каша“ — помисли си, докато паркираше колата на алеята зад къщата и предпазливо се оглеждаше на всички страни, за да провери дали репортерите не бяха ги изпреварили. Той наистина беше мъртъв.

— Чист ли е хоризонтът? — Дафни се изви на седалката, за да погледне през задното стъкло.

Кити се огледа още веднъж, но единственото живо същество, което видя наблизо беше старата госпожа Ландри, излязла на следобедна разходка по Харбъл лейн с мъничкия си шнауцер Пип. Забеляза, че портата все още бе заключена. Лъскавите следи от стъпки по моравата отзад, все още мокра от дъжда, излял се през нощта, принадлежаха на Уила, която се бе отбила по-рано, за да пооправи кухнята и да откаже всякакви поръчки.

Тя даде на Дафни знак, че всичко е спокойно, и без да губи време, се втурна към задната веранда. След минути вратата към кухнята бе заключена, както и всички прозорци, дори тези на горния етаж. Кити се мъчеше да пусне резето на входната врата, което заяждаше, тъй като много рядко го използваше, когато пристигна първият телевизионен екип и спря колата до бордюра.

— Я, май вече си имаме компания — съобщи през рамо на Дафни със свито сърце.

Ако Хедър още не бе чула, скоро щеше да разбере всичко. Щеше да види и лицето на Кити по вечерните новини и да научи всички гадни подробности, до които тези лешояди бяха успели да се доберат. След като медиите окалят достатъчно семейството й, Кити щеше да бъде представена като дъщеря на убийца… а Хедър отдавна щеше да е изчезнала.

Телефонът иззвъня, докато тя залепваше бележка на вратата под елипсовидното стъкло.

Преди Кити да успее да предупреди сестра си, че от ранна сутрин непрекъснато се обаждаха репортери, Дафни извика от кухнята:

— Аз ще се обадя!

Но не беше репортер. Чу, че Дафни въздъхна:

— О, Алекс, слава Богу, че си ти.

Когато Кити вдигна слушалката на другия апарат — на стената зад плота — и в бързината едва не събори един стол, хвана края на изречението на Алекс:

— … погрижила съм се за всичко. Службата е определена за десет часа в неделя, уредила съм и часове за поклонение в петък и събота. — Гласът й звучеше хладно и делово, като на лаборантка, която съобщава по телефона резултатите от изследване на кръвта. Последва мълчание, после сестра й попита: — Кити, ти ли си?

— И аз съм тук — отвърна Кити смръщена. — Защо не се допита и до нас?

От другата страна се чу въздишка с леко раздразнение.

— Ако беше проверила съобщенията си, щеше да знаеш, че съм звънила. Преди няколко часа.

— По това време сигурно сме били при адвоката — обади се Дафни.

Мълчание. После се чу рязко вдишване.

— Виждам, че всеки си е избрал някакъв приоритет. Моят, както разбирате, е да се уверя, че татко ще бъде погребан както трябва.

Обаче Дафни явно нямаше да се остави да я предизвикат да вземе страна.

— Слушай, Алекс, всички сме на едно дередже. Не знам за теб, но единственото, което искам в момента, е да поспя. Освен това смятам, че трите трябва да се съберем и да помислим какво ще правим по-нататък. — Гласът на Дафни бе успокояващ като балсам. В този момент звучеше също като на…

Мама, помисли си Кити. Потрепери.

— Като начало трябва да започнем да звъним на роднините — на онези, които още не са прочели във вестника или не са гледали новините. — Тонът на Алекс бе рязък и хаплив. — Ще трябва да им съобщим за погребението.

Наистина трябваше да предупредят всички онези лели и чичовци, които не живееха в града, но се готвеха да пристигнат на честването на годишнината от сватбата точно след пет дни. Дафни изохка:

— Боже мой, какво ще им кажем?

— Истината — че татко беше убит хладнокръвно. — Хладният глас на Алекс стана заядлив и писклив. — Нали точно това се случи? Няма смисъл да замазваме нещата. Каквото и да си мислите, тя не е луда. Направила го е, за да му отмъсти.

— За какво? — поиска да узнае Дафни.

Кити веднага се намеси:

— Не смятам, че сега е моментът…

Алекс веднага я прекъсна, разплакана.

— И да изгние в затвора, никак не ме интересува! Дори да остане там до края на живота си, няма да й е достатъчно! — Дишаше тежко, сякаш се мъчеше да се овладее. Най-накрая успя до известна степен и добави със свито гърло:

— Разчитам, че ще дойдете на поклонението. Не искам кой знае какво от вас, нали?

— Той беше и наш баща, в случай че си забравила — сряза я Дафни уморено и раздразнено като недоспало дете.

Кити въздъхна.

— Алекс, защо не дойдеш и да обсъдим всичко заедно?

— Изведнъж осъзна, че не бе спала от по-предишната нощ. Чувстваше се изтощена.

— Последния път, когато погледнах на картата — отвърна Алекс хладно, — разстоянието от твоята до моята къща бе точно толкова, колкото от моята до твоята. Добре сте дошли по всяко време. Не мога да ви обещая домашни сладкиши, но мога да кипна вода за чай.

— Няма нужда да се заяждаш. Да не забравяме, че всички сме на едно дередже — напомни й Кити.

— Сериозно? — Последва дълго мълчание, после Алекс каза: — Заслужава си да се помисли по този въпрос. Докато вие двете тичате да спасявате мама, не забравяйте, че е твърде късно за татко. Той вече е мъртъв. — Тя се задави от ридания.

Преди Кити или Дафни да успеят да отговорят, линията прекъсна. Алекс беше затворила. „Няма смисъл да се преструваме“ — рече си Кити, умът й работеше бавно от изтощение. Куршумите, които бяха сложили край на живота на баща им, бяха съсипали цялото семейство. Докато беше жив, някак си успяваха да поддържат илюзията, че са единни. Какво ли щеше да се случи с тях сега? Как щяха да се справят през дните и седмиците, които им предстояха?

Умората я налегна и тя се отпусна на стола до стената, където висеше телефонът. Празната чайна като че ли й се присмиваше. Какво щеше да остане от нея, след като всичко свършеше? Какво щеше да стане с нея самата?

Тя затвори очи и облегна глава на стената, там, където тапетът се бе отлепил. Чак когато усети лекия допир на ръката й до косата си, тя си спомни, че Дафни е тук. Отвори очи и видя сестра си, която й се усмихваше. Изразът на лицето на Дафни — напълно беззащитен, умоляващ, като на недоумяващо дете, я прониза до дъното на душата… но едновременно с това й даде и надежда.

Заедно все някак щяха да се справят с всичко, помисли си.

 

 

Останалите дни до края на седмицата минаха като в сън. Намериха се приятели и роднини, които настояха да дойдат, за да се утешават взаимно. Освен това се наложи да проведат безкрайни телефонни разговори, списъкът им се удължаваше с всяко позвъняване. „Братовчедът Джак от Дейтън ли? Как да не го помниш, ами той ти е втори братовчед по майчина линия или е син на твой братовчед?“ Някои роднини предложиха те да съобщят на други от тяхно име. По-голямата сестра на майка им — леля Роуз, откриха в хотелче на Тайдуотър авеню, където си бе запазила стая за уикенда. Леля Роуз Тримейн работеше като агент в пътническа агенция, преди да се пенсионира предишната година поради емфизем. Макар че дишаше трудно, тя отговори по обичайния си категоричен маниер.

— Аз ще се погрижа за Бил, Сузи и децата. Вие и без това сте затънали до гуша в работа.

Ако беше при тях, Кити би я разцелувала. Но докато влезе във връзка с всички, които бяха в нейния списък, тя вече бе забравила леля Роуз.

Предишния ден, без да се боят от репортерите, които лагеруваха пред къщата, двете с Дафни отидоха да посетят майка си и отново се срещнаха с адвоката. Каткарт се бе опитал да ускори предварителното разглеждане на делото, но без успех. Изслушването на страните бе определено, за понеделник, най-ранната дата, на която новият съдия щеше да присъства.

— Погледнете на нещата от тази страна — уверяваше ги той, — така ще ни остане повече време да се подготвим. — Нямаше нужда да ги убеждава в нещо, което те вече знаеха — че ако майка им откажеше да отстъпи, щеше да бъде безсмислено да пледират за невинност или че го е извършила при самозащита.

Чак в късния петъчен следобед Кити откри, че списъкът й се е изчерпал. Стана й приятно, че предстоеше временно затишие, макар то малко да я плашеше. След като чайната бе затворена и Уила бе получила парите си и временно бе освободена, тя нямаше какво да прави. Не можеше да се отдаде на скръбта си, която досега сдържаше, нито пък да отбягва някои деликатни теми, които се налагаше да бъдат обсъдени. Докато беше в кухнята и чакаше да заври водата за следобедния чай, й хрумна, че бе крайно време да си поговорят с Дафни.

Тя подреди подноса и го отнесе в предната стая, където Дафни сортираше листчетата със записки, пръснати по цялата маса. Тя вече бе започнала детективска работа, като предпазливо разпитваше приятели и роднини какво знаеха или си спомняха, и си записваше всичко, в което би си заслужавало да се разровят. Щяха да погребат баща си, но Дафни бе готова да направи всичко възможно майка им да не го последва.

— С мляко или с лимон? — запита Кити, докато сипваше чая. — Забравила съм как го пиеш.

Дафни я изгледа.

— Последния път, когато ми зададе подобен въпрос, беше, когато бяхме малки и мама изпържи пъстървата, която татко бе уловил в езерото. Попита ме дали искам обикновено парче или главата.

Кити леко се усмихна и се настани на стола срещу нея.

— Не знам как е при теб, но аз не обичам да ям нещо, което ме гледа с очи.

Правеше всичко възможно, за да се държи нормално, каквото и да се разбираше под тази дума. Точно сега си представяше нормалното като чужда страна, която някога бе посетила, но споменът за нея бе избледнял. Хуморът беше единственото, което я държеше. Хумор толкова черен, че понякога й се струваше направо ужасен. Но той и помагаше да изрече на глас нещо, което двете със сестра си мислеха — че каквото и да бе накарало майка им да постъпи така, причините се кореняха у всички тях. Вероятно бяха невидими с невъоръжено око, но ако се вгледаха внимателно, по-ясно биха могли да проумеят онова, което ги бе формирало.

Дафни внезапно отпусна глава и покри лицето си с ръце, сякаш тези детски спомени й дойдоха много. От чашата й се виеше лека пара и Кити се усмихна, когато видя, че една бележчица се бе залепила за китката й. „Ако семейството ни бе корпорация, Дафни би притежавала контролния пакет акции“ — помисли си. Тъкмо тя бе допринесла най-много за поддържането на мита за щастливото им детство. Именно способността й да си представя минали събития не както са били, а както биха могли да бъдат, до известна степен й помагаше да бъде такава талантлива писателка. Но затова пък й пречеше да проумее какво бе накарало майка им да се нервира толкова. Защото приказките може и да стават по-хубави, когато се преразказват, разсъждаваше трезво Кити, но семейната история само още повече се заплиташе.

Кити се пресегна да я успокои, но ръката й се спря, преди да докосне голия й врат, покрит с нежен мъх. Дафни наистина бе любимата й сестра и най-близката й приятелка и все пак понякога й се искаше да я разтърси, да я накара да престане да се преструва, че всичко е било чак толкова прекрасно. Трябваше да накара Дафни да прогледне.

Кити тъкмо се канеше да каже, че трябва да обсъдят някои спомени, които не бяха особено приятни, когато Дафни вдигна глава.

— С мляко — изрече рязко. — Пия чая с мляко.

Кити въздъхна.

— Надявам се, че е останало. — Прилошаваше й само от мисълта за пазаруване — да мине с количката през целия магазин, пълен с репортери и любопитни хора. Щеше да направи списък, помисли си, и щеше да поръча необходимото от магазина на Рей.

Докато отиваше към кухнята, нервно погледна през предния прозорец. През плътно спуснатите пердета видя колата на Кей Си Би Ес, паркирана до бордюра. Тя не беше единствена. Към местния телевизионен екип се бяха присъединили репортери от целия щат. Когато двете със сестра й вчера се прибираха, обкръжиха ги от всички страни и ги гониха до къщата.

В днешния ден успяха да не привлекат вниманието им, но след известно време приятният отдих щеше да приключи. Скоро трябваше да тръгват за поклонението в погребалното бюро. Докато отваряше вратата на хладилника, Кити усети, че я побиват тръпки.

Имаше съвсем малко мляко. Кити го сипа в малка каничка и я отнесе на сестра си.

— Бих ти предложила нещо за ядене, но се боя, че в килера почти нищо не е останало. Едва ли ще се изкушиш от купичка овесени ядки.

Дафни направи гримаса.

— Не съм чак толкова гладна. Освен това се съмнявам дали бих могла да хапна нещо, дори да имаше. Това ще ми стигне. — Взе си една от сладките, които Кити намери в хладилника, и отхапа малко парченце.

Въпреки шикозните си дрехи и изискаността си на гражданка на голям град, помисли си Кити, имаше нещо особено старомодно у сестра й. Големите й синьо-зелени очи не се нуждаеха от грим и нежният й вид сякаш беше от друг век. Представи си я с копринена блуза с висока яка, закопчана догоре, как налива чай от сребърен чайник, вместо от тежкото керамично чайниче, от което сега си досипваше.

— Чухте ли се с Роджър? — попита Кити.

Изразът на Дафни се помрачи.

— Още не… След малко пак ще се опитам да му звънна в работата. — Отклони очи и остави остатъка от сладката върху чинийката. — Бихме могли да си поръчаме нещо отвън, нали? Може би дотогава ще ми се прияде.

„С други думи, няма да обсъждаме факта, че той не е позвънил вече няколко дни.“ Кити си замълча.

— Има един приличен китайски ресторант недалеч оттук — каза и добави сухо: — Дори си мисля, че не са чели вестници. Говорят само няколко думи английски.

Но мисълта на Дафни вече бе някъде другаде.

— Ако това се случваше в мой роман, поне щях да имам някаква представа откъде да започна. Но сега… — разпери ръце безпомощно. — Прилича ми на онези приказки, които татко ни четеше. Често героят биваше омагьосан. Все си представям мама така. Като омагьосана.

Дали защото Кити беше спала само няколко часа през последните четири дни или може би понеже търпението й бе на изчерпване, не успя повече да скрие раздразнението си. Изрече рязко:

— Сигурно е удобно да живееш далеч от къщи. Не става нужда да сваляш розовите си очила.

Дафни премигна изненадана и се облегна на стола. С тъмносивия пуловер с обърната яка и тесния черен панталон изглеждаше строга като стара мома.

— Защо го казваш?

Тонът й бе леко обиден и Кити трепна, но не отстъпи. Беше твърде късно.

— Заради твоите наивни фантазии за идеалното ни детство. То не беше идеално, Даф, колкото и да се опитваш да го представяш като такова. — Пое дълбоко дъх. — Помниш ли онова съчинение, което написа за училище, когато бяхме малки? Сигурно си била в пети или шести клас. В него между другото споменаваше как татко случайно ни бил оставил на бензиностанцията.

Дафни се замисли и започна да си играе с дръжката на лъжичката.

— Забрави ни в тоалетната — спомни си и леко кимна. — Предполагам, че може да се случи на всеки.

— Не исках това да кажа. — Кити обърна очи раздразнено. — Мама те накара да скъсаш съчинението и да го напишеш отново. Тя твърдеше, че не е било както си го описала. Че татко не ни е забравил, той никога не можел да направи подобно нещо. Всъщност си бе помислил, че сме се отдалечили, и тръгнал да ни търси.

Очите на Дафни се помрачиха, но по израза й личеше, че бе озадачена.

— Беше много отдавна. Какво значение има?

На Кити й се прииска да я хване за раменете и да я разтърси, докато проумее за какво става дума.

— Не разбираш ли? Мама още тогава се мъчеше да представя събитията не в истинската им светлина. Тя не ти позволи да оставиш съчинението си така, защото се е бояла от истината. Татко е мислел за нещо друго и ни е забравил. Права си, това не го прави ужасен баща, а само несъвършен. Защо мама не можеше да го приеме?

— Не знам.

— Може би — започна Кити, подбирайки старателно думите си, — защото се е страхувала, че ако приеме истината, би трябвало да признае и други неща.

Дафни престана да си играе с лъжичката и скръсти ръце в скута си. Очите й изглеждаха огромни и проблеснаха, когато попита:

— Какви неща?

— Ами да започнем с това, че не бе най-примерният съпруг.

Дафни се взря в нея. На лицето й се изписа вътрешна борба между желанието да разбере защо майка им го бе убила и склонността си да се придържа към познатата и утешителна версия, макар и да не отговаряше на истината. Понечи да каже нещо, но явно размисли и замълча.

Ако можеше да прочете мислите на Дафни обаче, Кити щеше да разбере, че сестра й не бе чак толкова изненадана. Дафни също си спомняше нещо — една отдавнашна случка, когато имаха гости за Нова година. Тогава сцената, на която бе станала свидетелка не й говореше нищо, но сега изведнъж се изпълни със съдържание. Тя закри лице с ръце.

— Значи не съм си въобразявала. — Гласът й прозвуча приглушено и разстроено.

Беше ред на Кити да се изненада.

— И ти ли?

Дафни откри лицето си.

— Тогава не можех да си го обясня. Бях само на осем години. Имаше гости, ние трите играехме на криеница.

— Май че си спомням.

— Беше мой ред да се крия и се пъхнах в гардеробното помещение до спалнята на мама и татко. — Дафни говореше замислено. — Там беше тъмно, миришеше на парфюм. Вероятно съм задрямала, защото следващото, което си спомням, е, че някой шепнеше от другата страна на вратата. Беше открехната и макар че бе тъмно, видях два силуета. Там имаше двама души и те не само шепнеха.

— Татко и някоя жена, нали?

— Откъде знаеш?

— Аз също видях нещо подобно. Само че десет години по-късно. — Кити й разказа как бе видяла баща си да се целува с бившата им съседка госпожа Малкълм в кола, паркирана зад сградата на масоните.

Дафни поклати глава, сякаш да я проясни, след това изгледа Кити напрегнато и безмилостно.

— Не те разбирам. Как си могла да криеш подобно нещо от мен?

При това обвинение Кити отвърна очи. Пресегна се и потупа Роми, легнал в краката й, сивата му козина настръхна.

— И аз бих могла да ти задам същия въпрос — каза.

— На колко трябва да си била тогава — на четиринайсет години, нали? — възрази разгорещено Дафни. — А аз съм била малка! Не бях сигурна дали онова, което видях, бе истина… или… или просто си го бях въобразила. Кити изпъна гръб и кръстоса ръце на гърдите си.

— Точно това исках да кажа. Бяхме възпитавани да мислим по този начин — че ако нещо не съвпада напълно с розовата представа на мама, значи е въображение.

— Значи това е имала предвид мама, когато… — Дафни вдигна свитата си в юмрук ръка към устата си и леко я захапа. Тихо и дрезгаво попита: — Мислиш ли, че това е причината… — Не довърши въпроса си.

— Тя сигурно с години се е правила, че не забелязва връзките му — предположи Кити. — Вероятно най-после си е казала: „Стига толкова“. Не знам. Може би никога няма да разберем.

— Ами Алекс. Тя знае ли?

— Винаги съм подозирала, че знае повече, отколкото споделя.

Дафни остана безмълвна за миг, снопът слънчева светлина, който се процеждаше през дантелените пердета, освети замисленото й лице. Най-после изрече с болка:

— Значи цялата тази любов между мама и татко е била само показна?

— Това е най-странното — каза озадачена Кити. — Според мен не беше така. Според мен татко наистина я обичаше.

Навън гласовете бяха стихнали. От време на време Роми наостряше уши. Кити си позволи миг, в който да се потопи в мечтата си — че животът й — такъв, какъвто го знаеше, просто бе спрял и че всеки момент някой щеше да натисне копчето и всичко щеше да си тръгне постарому.

За минута си представи, че камбанката над вратата подрънква — сигнал, че следобедните посетители пристигат на чай. Часовникът на фурната се изключваше, мелодичният глас на Уила долиташе от кухнята. Хедър Робинс се появяваше, за да й съобщи решението си. „Мислих много — би казала — но не мога да си представя друг, който по-добре би отгледал моето бе…“

Блянът на Кити бе прекъснат от силен звън. Телефонът, който звънеше цял ден, но необяснимо защо бе затихнал през последния час, отново иззвъня. С натежало сърце чу собствения си глас да казва: „Съжалявам, че не мога да отговоря в момента. Ако се обаждате във връзка с погребението, то е в неделя, в десет часа сутринта в църквата «Вечна памет» на Чърч стрийт. Часовете за поклонение са между четири и шест“…

 

 

Един час по-късно Кити спря на кръглата площадка пред параклиса на обредния дом — сграда с бяла колонада, имитация на неокласически стил. Беше с гипсова мазилка като довоенна къща и се намираше в самото сърце на Мирамонт. Тя се боеше повече отколкото си даваше сметка от това, което предстоеше, и то по причини, които нямаха връзка с мрачната гледка, която представляваше баща й, опънат в ковчег, докато Алекс бди над него. Хрумна й нещо и тя се обърна към Дафни.

— Налага се да свърша нещо, не ме питай какво — каза. — Ще ме намразиш ли, ако не вляза заедно с теб?

Дафни внимателно я изгледа, после се усмихна отстъпчиво.

— Да ти кажа право единственият път, когато усетих, че те мразя, беше, когато в седми клас ми взе гривната, без да ме питаш. Мислех, че никога няма да ти простя и когато загуби малкото кученце Скоти. Вече съм ги преживяла тези работи. — Докосна бузата на Кити. — Ще се оправиш ли?

— Не се тревожи за мен. — Кити се загледа през стъклото на колата към няколко възрастни жени, облечени с почти еднакви черни палта, които изкачваха стъпалата към входа. — Върху теб ще се изсипе гневът на Алекс. В момента тя не е много доволна от нас.

— Защото не си късаме дрехите и не посипваме главите си с пепел ли? И аз обичах татко, но в момента най-много ме интересува как да измъкнем мама от затвора. — Очите на Дафни проблеснаха и тя продължи необичайно рязко: — Човек би помислил, че Алекс не знае най-важното за татко. Например той не би понесъл тази сграда. — Видя се как потрепери. — И защо с отворен ковчег? Тя изобщо какво си мисли?

На Кити й се прииска да бе проявила малко повече твърдост, когато Алекс настоя да уреди всичко за погребението — като че ли тя бе единствената, която държеше на него. Но в цялата суматоха и объркване изобщо не й дойде на ум, че смъртта на баща им сестра й ще превърне в холивудски спектакъл.

— Предполагам, че прави всичко, каквото е по силите й. Също както ти и аз. — Кити въздъхна, беше твърде изтощена, за да се замисли какви бяха мотивите на Алекс.

Едва когато се отдалечи по улицата, а в огледалото за обратно виждане сестра й се превърна в черно петънце на фона на бялата колонада, Кити се отдаде на раздиращата я скръб. Баща й наистина беше мъртъв. Нямаше кой да я потупа по ръката и да каже: „Съжалявам, стана ужасна грешка“. Тя нямаше да се събуди и да открие, че е било сън.

Един отдавнашен спомен избликна в съзнанието й: баща й — русокос великан, я бе вдигнал на ръце и я люлееше високо. Държеше я над главата си, откъдето тя го гледаше право в ясните му сини очи, които блещукаха като езерата, които видя от самолета, когато ходиха да видят баба й. Имаше очи, в които да потънеш.

— Как е любимата ми червенокоска? — избоботи гласът му, тя се разкикоти, защото всички знаеха, че само тя бе червенокоса. Престори се, че се свива срамежливо, това също бе част от играта. Но когато той неочаквано я свали долу, почувства се сякаш бе летяла и изведнъж бе паднала на земята.

„Защо ние не ти бяхме достатъчни, татко? Защо мама не ти бе стигаше? Обичаше ли тези жени… или само си искал да изпиташ тръпката на гонитбата?“ Осъзна, че онова, което не знаеше за баща си, бе много повече от това, което вече знаеше. Кити силно се разтрепери.

Точно след Локъст авеню зави към паркинга зад фризьорския салон и „Пица, сърце мое“, където не очакваше да се мяркат репортери, докато се съвземе и продължи пътя си.

След около километър и половина подмина отклонението за магистралата и зави към Бишъп, където фабриката за преработка на гъби се простираше върху няколко акра земя. Острата миризма на тор я накара да сбърчи нос. Там на групички се издигаха ниски бетонни къщички. След като направи няколко завоя, откри, че се намира в квартал от малки, порутени домове с дворове с избуяла растителност, отделени един от друг с опънати вериги.

Слънцето бе залязло, спускаше се сумрак — беше час, в който повечето семейства вечеряха. Все пак трябваше да позвъни, преди да отиде. Хедър вероятно щеше да се подразни, че идва без предизвестие… А точно сега Кити не можеше да си позволи повече черни точки.

Въпреки всичко продължи напред, спираше само, за да погледне листчето от тетрадка с редове, върху която с едър детски почерк бе написан адресът. Помисли си: „Сигурно така се чувства наркоманът“. С разтуптяно сърце, с опънати нерви, дава си сметка, че това, което върши, не е добро, че би могло да го убие, но е прекалено отчаян, за да спре.

Движеше се бавно по полутъмната улица, от двете страни дърветата образуваха гъста сянка между уличните лампи, които бяха разположени толкова далеч една от друга, че хвърляха твърде оскъдна светлина, а тя се взираше в пощенските кутии, наклонени в различни посоки, на много от тях номерата бяха съвсем изтрити, на други едва се четяха. Най-накрая откри номера, който търсеше, зад него започваше алея, обрасла с бурени. Къщата, която едва се виждаше от дървета, бе разположена на десетина метра от тротоара зад порутена ограда. Ръждясалата люлка пред нея бе единственият знак, че там живееше семейство. Но когато се вгледа, откри, че все пак дворът бе поддържан. Малкото пространство с морава, ако изобщо можеше да се нарече така, бе окосено и пожълтялото сено бе струпано на купчини, покрити с клони от дърветата.

Изведнъж Кити изпита дълбоки съмнения. Какво искаше да постигне с идването си тук? Вечерта, когато се видяха за втори път, Хедър се бе отнесла по-топло с нея. Дори Шон се бе разприказвал, че работи на половин ден — кастри дървета, и че следва в университет. Тъкмо докато говореха, като гръм от ясно небе позвъни Алекс и не само провали вечерта, но и всичко.

Трябваше да изчака още няколко дни, докато шокът премине. Тогава Хедър би си дала сметка, че Кити не бе отговорна за постъпката на майка си.

„Но тогава вероятно би било прекалено късно“ — нашепна й един вътрешен глас.

Кити пое дълбоко дъх и събра сили да излезе от колата. Някъде по средата на бетонната пътека, която водеше към къщата, дълбок глас се обади откъм сенките.

— Няма я вкъщи.

Отстрани на алеята, на фона на жълтата камионетка се очертаваше фигурата на мъж. Нещо в отпуснатото му, почти нахакано държане й се стори познато. Забеляза как огънчето на цигарата му се въртеше във въздуха, после блесна и освети хубавото лице на Шон с остри черти.

— Имаш ли представа кога ще се върне? — попита Кити и сърцето й заби още по-силно.

— Както и да е, по-добре, че дойде. Трябва да ти кажа, сестра ми не желае да те вижда. — Гласът на Шон звучеше делово, но тя почувства и нотка на неприязън.

Кити прочисти гърлото си и се насили да заговори, за да покаже, че не е толкова лесно да я сплашат. Особено млад мъж, който би могъл да й бъде по-малък брат.

— Представям си какво изпитва — каза. — Но ако бих могла да обясня…

— Не ни дължиш никакво обяснение — сряза я Шон.

От тясното пространство между гаража и оградата, отбелязваща границата на имота, се процеждаше светлина. Той излезе от сянката, ботушите му газеха чакъла и той захрущя, а тя забеляза, че бе облечен както онзи ден — с джинси и памучен пуловер с навити до лактите ръкави. Мускулестите му ръце бяха зацапани със смола от дърветата, която се бе полепила по кожата, макар явно да се бе къпал. Тъмната му коса се разделяше на кичури.

— Може ли да вляза за малко, само да поседна? — Изведнъж Кити почувства как отмалява. Трябваше да седне, в противен случай щеше да се срути като отрязано дърво.

Той я изгледа внимателно с тъмните си очи. Може би мислеше, че това е някакъв трик? Но явно по вида й бе преценил, че може да припадне, защото я покани да го последва.

С облекчение и признателност едновременно Кити тръгна след него по чакълената пътека, която водеше към малкия заден двор. Висока дървена ограда отчасти закриваше гледката към пътя, който минаваше покрай стръмното дере. Нямаше начин да сбърка силния лъч на предни фарове, който освети за миг покрай тях, нито пък на шума на гуми, който се засилваше и утихваше едновременно с далечните сигнали на сирени и скърцане на спирачки.

Отдясно се издигаше пристройка, която тя отначало сбърка с голяма барака за инструменти. Но когато Шон се отправи към нея, Кити се досети, че вероятно той спеше там. Разбира се, помисли си. Той не беше дете. Това, че бе останал да живее там, предположи, бе по-скоро заради Хедър и баща им, отколкото за него самия.

— Предишният собственик е бил артистична натура. Това е студиото му — осведоми я той, устата му се изви в крива иронична усмивка сякаш нещо стойностно би могло да произлезе от некадърник. — Няма кухня, но има течаща вода и клозет.

Парче плавей бе заковано за вратата, на него бе вързано оръфано въже с тибетски медни звънчета. Когато Кити последва Шон вътре, дрънченето им я развесели без никаква определена причина.

Стаята, в която влезе, бе изненадващо подредена. Погледът й падна върху двоен матрак на пода, прилежно покрит с изтъркана покривка, филодендрон поклащаше листа до напръскан с боя стол, видя сгънати дрехи и многократно четени книги с меки корици, подредени върху полиците на едната стена.

После случайно вдигна очи нагоре и се възхити. В средата на тавана се виждаше част от луната и от кадифеното небе.

Шон проследи погледа й и кимна с разбиране.

— Спя под звездите и нямам нужда от будилник, за да ме вдига от сън. Гледката почти компенсира останалото.

Кити отново дочу слабия шум на уличното движение — приличаше на силен повей на вятър — последван от тихото бръмчене на приближаващи мотори, които по-късно заглъхваха в далечината. Фарове осветяваха прозореца с жълтеникава светлина, очертавайки венецианските щори, и хвърляха върху леглото сянка с форма на стълба.

Но нищо от това нямаше значение. За Кити, която се взираше в звездите, премигващи като лампи на някоя отдалечена веранда, светът се свеждаше до тази единствена малка стая. Тя усети, че й се завива свят, подът се залюля леко под краката й сякаш се намираше на палубата на кораб, носещ се бавно по морските вълни.

Не разбра какво става, но стаята внезапно се наклони настрани и тя падна назад, удряйки китката си в крака на масата. Извика, но звукът, който издаде, като че ли се чу от далечен коридор иззад затворена врата. Острият ръб на масата се размаза пред очите й и главата й забуча.

Тогава забеляза загрижената физиономия на Шон. Беше клекнал до нея, облегнал лакти на коленете си, тъмните му очи се взираха в нея напрегнато.

— Ей, добре ли си?

— Не съм сигурна. Бях добре и в следващата минута… — Тя затвори очи, защото главата й отново се замая.

— Кога си се хранила за последен път?

— Честно? Не помня.

Шон се изправи, коленете му изпукаха и отиде до малък хладилник в ъгъла на стаята.

— Ето, изпий това. — Усмихна й се с вид на човек, запознат с резултата от продължително гладуване. — След минута ще се оправиш, повярвай ми.

Неизвестно защо Кити му повярва. Изви се настрани, подпря се на лакът и отпи голяма глътка. Не обичаше особено кока-кола, но в момента напитката й се стори като амброзия. Хрумна й, че освен че бе изгладняла сигурно се бе и обезводнила. Представяше си как изглеждаше в очите на Шон. Щом не можеше да се погрижи за себе си, как би могла да се грижи за бебе?

— Прав си. Не биваше да идвам — изохка тя.

— Престани да се притесняваш. — Шон говореше дрезгаво, но в тона му нямаше упрек. — Случилото се не е по твоя вина.

— Баща ми е мъртъв. Майка ми се намира в затвора, но аз не съм виновна. — Осъзна парадокса на всичко това и се изкиска.

Шон седна на матрака по турски с лице към нея. В сумрака напрегнатите му тъмни очи се взираха в лицето й — очи, които не издаваха почти нищо.

— Слушай, знам, че онзи ден се държах като дръвник.

— Явно се чувстваше неудобно, защото не бе човек, свикнал да се извинява. — Всъщност нямам нищо против теб. Ти си добра и съм сигурен, че би била добра майка. Но напоследък много ни дойде и не ни трябват повече грижи. Извинявай, че ти го казвам, но ми се струва, че вашето семейство точно сега си има доста неприятности.

Тя разбра, че той не желаеше да я упрекне. Просто й говореше каквото мисли. Явно в живота му нямаше място за мъка — независимо дали нейна или чужда. Предположи, че още преди баща му да стане инвалид, Шон е бил този, върху когото е падала отговорността да се грижи за къщата и винаги да държи сестра си под око. Изстрадал е, помисли си тя.

Главата й започна да се прояснява, стаята престана да се люлее. Тя успя слабо да се усмихне.

— Току-що си помислих, че когато бях на твоите години, си въобразявах, че знам какво са неприятности, но всъщност не съм имала никаква представа.

Той изсумтя подигравателно.

— Казваш го сякаш си на сто години. Не си много по-голяма от мен.

— Може би. — Срещна твърдия му поглед. — Между другото на колко години си?

— Другия месец навършвам двайсет и пет.

Тя се почувства неудобно. Защо обсъждаха разликата в годините си? Усети как ледените й от глад и изтощение крайници започват да се затоплят. „Има значение заради начина, по който ме гледа“ — помисли си. Погледът му беше искрен, преценяващ, от него кожата й настръхна.

— Не дойдох тук, за да се опитам да променя нечие решение — каза тя направо, стараейки се за промени темата. — Просто се надявах… — не се доизказа.

— Надявала си се, че Хедър ще се окаже с толкова широки възгледи, че няма да те обвинява за случилото се. Между другото, съжалявам за баща ти, дори не мога да си представя какво изживяваш — изрече със съчувствие той. — Но трябва да погледнеш на нещата от гледната точка на сестра ми. Тя е още дете, а вече изпати повече, отколкото й се полага. Ако се прибави още нещо, тя направо ще рухне.

Кити остави кока-колата настрани и легна по гръб. Сълзи се стичаха по скулите към косата й.

— Знам. Не я обвинявам. Вероятно на нейно място и аз бих се чувствала така — каза тъжно.

Когато Шон се пресегна и започна да я гали по главата, на Кити не й хрумна, че така той прекрачва известна линия. Естествената граница между мисъл и действие сякаш не съществуваше в тази стая, с този мъж. Всеки миг непринудено се преливаше в следващия, затова тя не можеше да си спомни кога точно Шон се изтегна до нея и я прегърна. Стори й се само, че това бе най-естественото нещо на света.

Затвори очи, наслаждавайки се на младото му тяло, притиснато до нейното, на дъха на дървени стърготини и сапун и на още нещо, което бе собствената му миризма. Той я прегърна изненадващо нежно, топлото му лице се долепи до нейното. Усети и напрегнатите мускули на стиснатата му челюст, когато го погали по бузата.

Тогава той я целуна. Тя слабо изохка, когато почувства топлите му устни. Струваше й се нереално… и все пак усещанията й надминаваха всичко, което бе изпитвала дори в сънищата си. Бяха богати и наситени, всяко докосване, всяка все по-продължителна милувка я караше да възприема всичко по-ярко.

Кити се почувства като изгубена в морето, след като бе порила водата с дни, той беше първото стабилно нещо, на което се опираше. Наведе глава, целуна го леко по врата и пъхна ръце под пуловера му, изгладняла за топлината му и за приятното усещане за сила, което й даваше. В отговор той я погали, прокара ръка по бедрото й. Тя бе по пуловер и панталон, но докосването му сякаш опари голата й плът.

Не възрази, когато той свали пуловера й.

В сгъстяващия се мрак виждаше само очертанията на главата му и щръкналите кичури коса. После една кола освети прозореца и те се погледнаха изненадано. Очите, които се взираха в нейните, бяха най-тъмните, които бе виждала някога. Стори й се, че би могла да потъне в тях и никога да не стигне до дъното им.

Шон изохка, прихвана я за тила и притисна устните си към нейните този път по-силно. Това не бе целувка, а природна стихия. Целувката като че ли я стисна за глезените и обърна вътрешностите й наопаки. Тя усети как нещо в нея се разтваря, под напора на горещ, силен порив.

Не бива… не бива…

Това бе гласът на разума, но тя отказа да се вслуша в него. Дълбоко в душата си Кити знаеше, че не бива да се захваща с някого точно сега, още по-малко с брата на момичето, чието бебе се надяваше да осинови. Беше я обзело някакво безразсъдство, сякаш се бе качила в някоя от колите, които чуваше, че препускат навън, и не бе в състояние да се спре.

Усещаше само Шон и виждаше как звездите й намигаха от небето. После той седна и свали пуловера си нехайно като всеки млад и красив мъж, който не се стеснява от голотата си. Работата на открито бе направила мускулите му твърди като дърветата, по които се катереше, за да изкарва прехраната си, почернелите му ръце и гърди бяха като на работещ мъж, а не на атлет.

Тя разкопча колана на джинсите му. Катарамата проблесна на светлината, която преминаваше косо по стените и тавана, а после я обхвана с двете си ръце, хладината й бе приятна за разгорещените й длани. Когато плъзна ръка в джинсите му, за да го докосне по същия начин, той изохка. Беше забравила на какво е способен двайсет и пет годишен мъж. Че би могъл да бъде толкова готов.

Минути по-късно, когато той проникна в нея, Кити го прегърна през врата, улови се, за да се задържи и да не падне на земята, която се въртеше бавно под нея. Не желаеше да се отпуска напълно. Искаше да усети всичко, всяко нежно захапване. Защото горещината на телата им в мига, когато свършваха едновременно, бе най-важното в тази луда, объркана вселена.