Айлин Гоудж
Последен танц (2)

Втора глава

Когато слънцето изгряваше в понеделника, който щеше да се запомни като повратна точка, разделящ семейната история на преди и след, Кити Сийгрейв месеше тесто за канелени сладки.

Четирийсетгодишнината от сватбата на родителите им беше през уикенда и тя изяви желание да направи торта на три етажа за празненството, което майка й и баща й организираха в клуба. Едва сега осъзна, че беше забравила да поръча повече яйца и масло. Както и много други неща през тази седмица, а и изобщо напоследък, това просто й се изплъзна от ума. Кити засрамена осъзна, че почти не се бе замисляла за родителите си или за тържеството им.

Това не й бе присъщо. Не и на Кити Сийгрейв, която раздаваше кутии с домашни сладки за Коледа и изпращаше картичка и подарък за всеки рожден ден на член от семейството. Същата Кити, която трепереше над племенниците си и рядко пропускаше да се прояви като предана дъщеря — роля, в която я възприемаха, но която нямаше почти нищо общо с истинската Кити, за която родителите й нямаха представа.

Но как би могла да се съсредоточи върху нещо, когато в главата й непрекъснато и натрапчиво се въртеше мисълта, че днес й предстоеше да се запознае с едно момиче? Следобед трябваше да се срещне с шестнайсетгодишно момиче, което притежаваше силата или да я сломи… или да й направи най-големия подарък в живота.

Стоеше до изцапаната с брашно маса в средата на обширната старомодна кухня, а сърцето й биеше силно и напрегнато. Кити погледна към кръглия часовник на стената. „Точно след девет часа и трийсет и шест минути ще застана лице в лице с майката на бъдещото ми дете — помисли си тя. — Ако всичко бъде наред…“

Ами ако момичето само я погледне и избяга? Кити можеше да си представи как изглежда в очите на някой, който не я познава — неомъжена жена от Мирамонт, която живее с любимите си домашни животни, не носи грим, проявила е достатъчно добър усет, за да превърне домакинския си талант в бизнес, от който би могла да печели пари — създала е малка чайна, в която се предлагат приготвени в собствената й кухня сладкиши. Накратко — жена, на която всеки с радост би поверил децата си да ги забавлява… но не и да ги отглежда.

Дали да махне мидите и парчетата разноцветно стъкло от рамките на прозорците в стаите на горния етаж? Да сгъне ли копринения шал с ресни, метнат върху люлеещия се стол? Да свали ли макрамето, което висеше от тавана като грамаден узрял плод?

Всичко това би ли имало някакво значение?

Съмняваше се. Някои неща можеш да промениш, помисли си тя. Други дотолкова са се сраснали с теб, че са станали като тъканта на кожата ти или като тембъра на смеха ти. Онова, което Кити виждаше всяка сутрин в огледалото, когато станеше малко преди зазоряване, беше трийсет и шест годишна жена, чийто външен вид почти не се бе променил от времето, когато бе момиче. Само блясъкът на младостта бе започнал да потъмнява като стара сатенена калъфка на възглавница, станала матова от годините, но тя си оставаше същата Кити Сийгрейв, някога тайно влюбена в приятеля на сестра си Дафни, а веднъж, когато я предизвикаха, влезе с валсова стъпка в дрогерията по нощница и си купи юнския брой на списание „Мадмоазел“. Жена с навици, която носеше червеникавокестенявата си коса дълга до кръста — пухкава и стелеща се на вълни, както когато беше гимназистка, прихващаше я над слепоочията с гребенчета от костенурка. От онова време не бе наддала нито грам — тежеше малко по-малко от петдесет килограма с чорапи — щастлив хвърлей на генетичните зарове, на който се радваше и Дафни. За сметка на това той докарваше почти до болезнена ревност по-малката им сестра Алекс, защото тя непрекъснато трябваше да внимава за линията си.

Хората най-често забелязваха очите й — толкова тъмносини, че лилавееха. Имаха цвета на сини сливи. Веднъж неин бивш приятел й бе казал, че му напомняли на нощно плуване в езерото на Олд Сашмил роуд, близо до шосе 32. Тя предположи, че й бе направил комплимент.

Всъщност Кити не обръщаше особено внимание на външния си вид. Година след година ветровете на модата духаха покрай нея буквално незабелязано. Тя предпочиташе удобни дрехи — широки памучни блузи и панталони, завързани с шнур, плетени на ръка пуловери в естествени тонове, копринени дрехи с кимоно ръкави, които се развяваха като крила на пеперуда, когато жестикулираше възбудено, а то се случваше често. Единственият чифт обувки, който практически носеше, я спасяваше от болките след безкрайни часове, прекарани права. Това бяха сандали и, без да си кривим душата, й придаваха вид на доброволка от „Корпуса на мира“ от седемдесетте години.

„Дано да ме хареса — помоли се Кити, стисна очи за миг и отпусна ръцете си да починат върху тестото пред нея. — Дано да проумее колко много мога да дам на това дете.“ Защото една непозната можеше и да не разбере онова, което бе напълно ясно за Кити — че бебето щеше да запълни празнотата в сърцето й, щеше да блесне като звезда в яркия ореол на вече охолния й живот.

Тя удари тестото с юмрук и облаче брашно се вдигна на бледата светлина, която проникваше през прозорците. Навън, където Харбър лейн се спускаше към океана, мъглата се стелеше над къщите, разположени стъпаловидно в призрачната й непрогледна пазва, обгърнала пристанището. Но на височината, където се намираше нейната къща, тя вече бе изтъняла и приличаше на влага, изпаряваща се от заскрежен прозорец. Под топлите лъчи на изгряващото слънце градината й блестеше като излъскана — около оградата се виеха сплетени жасмини, орлови нокти и латинки, край малката тухлена площадка растяха мащерка и розмарин, а лимоновите дървета й осигуряваха солиден запас от плодове за торти, кейкове, пайове, да не говорим за литрите лимонада.

Тя много харесваше Мирамонт и това, което можеше да предложи на едно дете — къща край брега, където да играе винаги навън, с изключение на най-студените месеци през зимата, когато вятърът проникваше като безсърдечен натрапник през пролуките в рамките на прозорците и вратите на къщите по Оушъпсайд авеню, строени в пост викториански стил и предназначени за ползване през лятото.

Кити си представяше как дъщеря й (по причини, които нямаха нищо общо с предпочитанията, беше убедена, че бебето ще е момиче) се свива до нея на старото плюшено канапе в прозоречната ниша на горния етаж и двете обвили пръстите си около чаши с горещо какао.

Погледът й попадна на изоставената кучешка къщичка под възлесто дърво, плачещо за окастряне. Дори от кухнята се виждаше дупката, изровена от стария й тъмнокафяв лабрадор. Когато Бъстър умря предишната година, тя не си взе веднага малко кученце, както приятелите й я съветваха. Вместо това взе под своя закрила две котенца, които една сутрин намери свити върху парчето старо одеяло в къщичката на кучето. Или беше обратното, Фред и Етел я осиновиха. Мъкнеха се след нея като че ли беше майка им, скачаха в скута й, когато седнеше, дори лазеха по главата й и се опитаха да сучат от месестата част на ухото й.

Преди шест месеца, когато Айвън неочаквано обяви, че се мести в Санта Фе, тя получи втора утешителна награда — добра по характер овчарка на име Ромълъс. Приятелят й смотолеви извинението, че дебелата козина на кучето щяла да му топли в убийствената жега на югозапад. Кити, която знаеше, че Санта Фе се намира във високата част на пустинята, където през зимата дори вали сняг, в последния момент се въздържа да упрекне егоцентричността на Айвън. Не искаше той да осъзнае, че бе много съкрушена от раздялата.

Сега Кити наблюдаваше кучето, гъстата му сива козина бе настръхнала, докато изследваше нещо, което се подаваше изпод навеса за инструменти. Вероятно някое от котетата. Роми непрекъснато ги преследваше. Обаче към деца беше мил и гальовен. Детето й нямаше да бъде лишено от компания.

Наблюдавайки как черната му муцуна победоносно се издига с наградата си — стара, окаляна топка за тенис, тя усети, че се усмихва. В този миг си спомни какво щеше да се случи през деня… изведнъж отново се развълнува и дъхът й почти спря, сякаш някой незабелязано се бе промъкнал зад гърба й и бе дръпнал връзките на кухненската й престилка.

Кити с въздишка прехвърли вече омесеното тесто в купа да втасва. Отдавна се бе отказала от опитите да преценява какво количество да приготви. Колкото и тави да опечеше, до обяд всичко бе изконсумирано. Канелените й сладки имаха своите почитатели. Дори чу мълвата, че рецептата била дълбоко пазена тайна, предавана от поколения на жените Сийгрейв, заселили се тук още в средата на деветнайсети век, и Кити я бе научила от прапрабаба си Агата Роуз.

В сладкишите на Кити обаче нямаше никакви тайни. Ако трябваше да назове чудотворната им съставка, тя би изрекла просто — търпение. За да омеси всяка топка тесто и да я остави да втаса на топло, й бе необходимо време. Знаеше, че това е проява на уважение, а също и привързаност към онези, които щяха да се насладят на крайния продукт. Друга подходяща дума според нея би била обич, но би прозвучала прекалено сантиментално.

Може би дори и малко глупаво.

Кити покри купата с влажна кърпа, после, без да си дава никаква почивка, започна да размерва брашно и захар за друг вид сладки. Нямаше време да се замисля за неща, които не можеше да промени — работата я чакаше, гладните клиенти скоро щяха да заприиждат.

Тя бързо заобиколи Фред, по-голямото от двете котета, заспал върху плетеното килимче до печката, за да напълни престилката си с яйца от кошницата върху старовремската полица. Един фермер, който на няколко акра отглеждаше брюкселско зеле близо до Пескадеро, й носеше яйца два пъти седмично — в сряда и събота, подреждаше ги на редове и ги разделяше със слама. От време на време Салвадоре, за когото подозираше, че беше малко влюбен в нея, й носеше без пари и по някоя кокошка, като твърдеше, че била твърде жилава, за да я продаде… но като я сготвеше, винаги се оказваше крехка и вкусна. Тя се замисли какво ли би си казал бедният човек, ако знаеше, че често си представя как вместо кокошка й предлага някое от мургавите си деца, които надзъртаха срамежливо с кафявите си очи от очукания му пикап.

Когато сместа за сладките бе готова, тя я раздели в три по-малки купи. В първата сложи шепа нарязани ябълки и орехи. В другите две сипа замразени боровинки и круши, останали от миналата година. Сега вече знаеше от кой вид колко да пече, така че никой да не си отиде разочарован. А сладките с червени боровинки и тикви, които приготвяше за Деня на благодарността и за Коледа, се грабеха като топъл хляб.

Кити се удивляваше колко известна бе нейната чайна. Преди четири години, въоръжена само с великата идея и нуждата да увеличи заплатата си на начална учителка, не можеше и да предположи, че заведението й щеше да се прослави толкова. Беше се превърнало в място за отмора, където съседите се срещаха, за да стигнат до съгласие по въпрос, за който събираха подписи. Дамското градинарско общество също правеше сбирките си там, за да планира ежегодния фестивал на бегониите. Градски съветници, църковни настоятели, лекари, редом с работниците с оскъдни заплати от фабриката за щавене на кожи похапваха сладкиши, а децата се трупаха след училище, за да си подсладят пътя към къщи.

Тук професори от университета намираха спокойствие и цивилизована компания. Млади влюбени изписваха инициалите си по запотените прозорци. Кити знаеше със сигурност, че няколко предложения за женитба бяха направени под нейния покрив. А някой можеше ли да забрави раздялата на разплаканите Огилви миналата зима, когато Еверът Огилви призна пред съпругата си, с която бе женен от четиринайсет години, че е влюбен във финландката, която гледаше децата им?

Все пак идеята за „Чай и съчувствие“ беше толкова простичка, че някои я нарекоха гениална. Налагаше се Кити да прехапва долната си устна, за да не се разсмива при това определение. Беше й хрумнало съвсем случайно, докато обядваше в учителската стая на основното училище и Мирамонт. Дъвчеше престоял сандвич и от нямане какво да прави се замисли колко много й липсваха сладкишите на баба й. Къде отидоха, зачуди се, всички вкуснотии от детството, за които си спомняше? Домашно приготвените сладкиши радваха сърцето, а за да ги приготвяш, не бе необходима диплома по кулинарно изкуство. Чий лукав заговор бе успял да ги премахне от долапите и кутиите за сладки, където едно време бяха в изобилие?

Това бе преди шест години. Тя прие стеснително трийсетия си рожден ден — възраст, на която хората се замислят дали вървят в правилна посока. Кити не бе изключение. Вдъхновена от идеята си, тя започна да търси старите готварски книги на баба си и ги откри в кашон на тавана на къщата. В течение на няколко месеца направи десетки опити, въоръжена с пробни поръчки от ресторанти и деликатесни магазини, и си създаде кухня като от петдесетте години. В началото по-изисканите й приятели се изсмяха. Желиран сладкиш с ананаси? Ябълков сладкиш? Хрупкави сладки с оризово брашно? Хората вече не ги търсят, казаха й. Отидоха си заедно със скривалищата срещу бомби в задния двор.

Кити само се усмихваше и изпълняваше поръчките си, които скоро започнаха да валят. За две години спести достатъчно, за да започне свой бизнес, и имаше късмет, че намери тази къща, удобно разположена само на две пресечки от търговския център на града.

Сега само едно нещо липсваше в живота й.

С голямо усилие Кити се помъчи да не мисли за срещата през деня. Трябваше да свърши много неща, преди Уила да дойде, за да подреди витрината — да обели ябълки, да изчисти орехи, да изстиска лимони. Всъщност, казваше си, толкова ужасно ли би било, ако животът й продължеше да тече по този начин?

Тя обичаше това, което правеше. Приятно й беше дори само да разлиства опръсканите с петна оръфани страници на готварските книги на майка си и баба си, останали от времето, когато не бе модерно да се вписва количеството въглехидрати и мазнини, когато целият живот е изглеждал прост и ясен като току-що изваден от фурната сладкиш с боровинки. Тя ценеше повечето рецепти в книгите, разгръщани толкова пъти, че страниците се разпиляваха — сладкиш с банани и орехи, торта от овесени ядки с глазура с кокосови стърготини, сладки с меласа. Нейният специалитет бяха пайовете и желираните сладкиши с плодове, каквито предлагаше сезонът — ягоди и ревен през пролетта, праскови, кайсии и сини сливи през лятото, малини и къпини през есента. През зимните месеци, когато основните плодове бяха ябълки и круши, компотите от праскови, които майка й правеше, й помагаха да не бели и реже непрекъснато.

Майка й. „Наистина трябва да й се обадя“ — помисли си Кити гузно. Напоследък обаче, тъкмо когато се канеше да, й позвъни, все нещо се случваше. Или може би го използваше като извинение. Тя наистина обичаше майка си, но…

Но. Защо всяко изречение или мисъл за майка й завършваше с но! Майка й никога не настояваше. Тя винаги се отнасяше с разбиране, когато й се извиняваше, че е доста заета и няма да може да мине да я види, но веднага след това звънеше на Алекс или Дафни и гордо им обясняваше надълго и нашироко, че Кити има свой собствен живот, свои планове, точно и както би трябвало да бъде. Боже мой, едва издържаше неделните обеди при майка си и баща си. Колкото и малко да се хранеше, Кити получаваше запек за цяла седмица. Може би онова, което й идваше в повече, беше лепкавата сладникавост на всичко — фасадата на идеално семейство, достойно за снимка, която майка й обичаше да поднася.

Отегчена само от мисълта за онова, което предстоеше — празненство с безкрайни тостове, родителите й щяха да цъфтят от щастие заради възхищението, а също и завистта, с които щяха да ги гледат, тя престана да бърка сместа и остави дървената лъжица върху плота. Една стара случка изплува в съзнанието й. Най-неочаквано си спомни как баща й ги подреждаше, за да ги снима пред къщата край езерото Модок.

Бяха пътували с часове, вече се стъмваше. Не бяха успели да извадят топлите си якета, стояха и трепереха в сгъстяващата се тъмнина под боровете, докато баща й ги подреждаше по височина, започвайки от Дафни, която бе на тринайсет и най-висока, нея сложи между Дафни и майка им, а Алекс бе на края. Той настояваше да направи повече снимки, оплакваше се, че някоя мигнала или че не се усмихнала, докато всички замръзнаха и бяха готови да се разплачат. После разтовариха багажа, баща й ги закара в града, където ядоха до насита в ресторант с шведска маса, по време на вечерята той непрекъснато поръчваше безалкохолни напитки и разказваше смешни истории. Най-накрая тя, Дафни и Алекс се скараха коя да седне на седалката до него по обратния път.

Снимките обаче — и четирите скупчени и свити, треперещи от студ, с присвити очи и пресилено широки усмивки, не лъжеха. Разбира се, това не беше истинската история на тяхното семейство, а само един момент от нея. Истинската история бе съставена от десетки подобни моменти.

Кити реши да се обади вкъщи вечерта. Не беше казала на никого за Хедър. Страхуваше се, че може да не се получи нищо. Обаче ако днешната среща минеше добре, майка й щеше да научи незабавно. Сигурно щеше да изрази недоумение защо бе чакала толкова дълго, за да им съобщи.

Ами ако нещата не се подредяха така, както Кити се надяваше?

Сякаш нещо я прободе право в сърцето.

„Ще премина това изпитание, ако ми се наложи“ — каза си. Така или иначе трябваше да попита дали майка й няма нужда от помощ. Надяваше се, че двете с Дафни биха могли да й бъдат полезни.

Изведнъж Кити осъзна, че е ужасно нетърпелива да види по-скоро сестра си. Разбира се, не държеше да се среща и с Роджър, който й се струваше надменен, но беше чудесно, че сестра й щеше да дойде. Толкова много обичаше и децата й. Когато й гостуваха предишната година, Кити приготви тесто специално за Кайл и Джени, те си поиграха и украсиха сладките с цветни звездички и късчета захаросани плодове.

Искаше й се нещата при сестра й да не бяха толкова сложни. Но дори с Дафни — единствената, която знаеше, че Кити бе преспала с учителя си по английски след абитуриентската вечер, трябваше да внимава на някои теми. Например за Роджър. И за родителите им — всъщност това беше най-деликатната тема.

Дафни имаше основателна причина да се премести в Ню Йорк, помисли си мрачно Кити. Беше по-лесно да се живее на четири хиляди и осемстотин километра, отколкото с трудните истини около дома им.

— Нещо мирише прекрасно!

Кити се обърна и видя Уила, застанала на отворената задна врата на кухнята, да събува с мъка едната си износена маратонка, докато подскачаше на куц крак. Когато най-после я свали, обърна я надолу и я тръсна. Отвътре изпадна песъчинка.

Кити се усмихна, развеселена от обичайния поздрав, който помощничката й изричаше всяка сутрин, и от факта, че Уила винаги внасяше по нещо отвън — ако не песъчинка, то бучка кал или стрък окосена трева. В продължение на седмици всяка пролет по теракотата с ръждив цвят на пода в кухнята оставаха следи от цветен прашец от акациите, които растяха от двете страни на тесния кален път край дома на Уила — тя живееше на около двайсетина километра на север от града в селището Баранко, наричаха го още Филипвил поради голямата концентрация на филипински селскостопански работници.

Но момичето беше толкова старателно, работливо и добродушно, че Кити никога не й правеше бележка. Уила откачи една престилка, която висеше на закачалката до вратата, после започна утринния ритуал на увиване на дългата й до кръста коса на кок на главата.

— Искаш ли аз да обеля ябълките? — измърмори тя с уста, пълна с фуркети, като посочи с глава дървеното сандъче с кисели зелени ябълки, оставено на пода пред килера. Кити кимна, а момичето се усмихна сякаш бе удостоено с награда.

На деветнайсет години Уиламин Акино тежеше около сто и двайсет килограма — два пъти повече от Кити, и вече бе родила две деца от различни бащи. Все пак животът й не беше лош. Живееше с майка си, която се грижеше за децата, докато тя бе на работа. Всеки ден Кити я изпращаше с торби плодове и остатъци от сладкишите. Нямаше причина да не се усмихва.

Беше весела и дори най-мрачните клиенти не можеха да й го отрекат. Уила беше единственият човек, когото Кити бе виждала да си подсвирква, докато работи. Обичаше и да говори — непрекъснатият й брътвеж понякога малко я дразнеше. Не само защото я разсейваше, а и защото освен от двамата си синове, които обожаваше, Уила се интересуваше единствено от мъже.

Имаше още нещо — на Уила винаги й беше горещо. Обикновено Кити открехваше леко прозореца и ако й станеше хладно, си обличаше пуловер. Днес беше оставила вратата към предната стая отворена. Очакваше всеки момент да пристигнат редовните й сутрешни клиенти.

Джоузи Хендрикс дойде първа тъкмо когато Кити и Уила пече пълнеха кошничките и ги подреждаха отпред на мраморния плот.

— Добро утро, дами. — Възрастната пенсионирана учителка спря, докато подпре бастуна си с гумена тапичка на върха, след което прекрачи прага. — Радвам се, че вратата вече не скърца. Използвахте ли препарата за смазване, който ви препоръчах?

Джоузи — осемдесет и няколко годишна, се движеше доста добре за човек, скован от артрит, но напоследък бе развила мания да посочва дребни дефекти, които трябваше да се отстранят — скърцащи врати, люлеещи се крака на столове, неуплътнен прозорец, пукнатина на тавана, олющена боя на парапета на верандата.

— Направо е чудесен — отвърна Кити. Всъщност тя бе използвала масло за шевна машина, но все пак лъжата бе дребна и нямаше да навреди на никого.

Тя проследи с очи как Джоузи седна зад любимата си маса до прозореца и огледа стаята изпитателно. С изкривения си пръст посочи ъгъла на тавана, където тапетът на цветя бе започнал да се отлепва, и предупреди:

— Ако оставиш подобни дребни неща, не след дълго ще си имаш големи неприятности. Повярвай ми, изпитала съм го.

Кити само се усмихна и постави пред Джоузи подноса, който я чакаше на плота. Възрастната жена идваше всяка сутрин в седем и пет като по часовник и винаги искаше едно и също — сладки с круши и чаша чай „Дарджийлинг“, толкова силен, че, както казваше, да го режеш с нож.

Звънчето над входната врата отново звънна, последвано от повей хладен и влажен въздух. Лийн Чапмън с престилката си на медицинска сестра се промъкна покрай Бъд Джарвис, забавил се на вратата, за да избърше калните си ботуши на изтривалката. Двамата поръчаха сладки за вкъщи. За Лийн с боровинки, с които щеше да закуси на път към къщи след нощната смяна в болницата на Мирамонт, и няколко вида за Бъд, който отиваше на работа — беше надзирател във фабриката за щавене на кожи.

— Да не мислиш, че не бих желала да съм на твое място — подхвърли Лийн и се изсмя сухо, докато Кити й броеше рестото. — Седиш си вкъщи и всичко ти е наред, нали?

На Кити й се стори, че долови неприязън в изморените сини очи на Лийн. Каза го така, като че ли Кити не си мръдваше и пръста! Реши да се въздържи и да не й отговаря само заради сестра си Алекс, с която Лийн бе приятелка от първо отделение.

Освен това знаеше, че Лийн имаше причини да бъде огорчена, след като бившият й съпруг я изостави бременна, а детето се роди умствено увредено. Кити знаеше от Алекс, че Лийн едва свързваше двата края. Как нямаше да завижда на всеки, който беше по-богат от нея?

Кити смяташе, че наистина има хора, родени с късмет, но повечето по рождение са лишени от него. Вероятно Лийн принадлежеше към втората категория. Тя беше детето, което винаги взимаха на семейните екскурзии и което прекарваше повече време в тяхната къща, отколкото в своята, което бе принудено да прекарва летата в Айова при баща си, а не край брега като всички свои връстници. В училище, колкото и да учеше, Лийн никога не получаваше повече от четири минус. След единствения път, когато си позволи повече свобода с момче, Стю Хардинг започна да разпространява наляво и надясно, че Лийн Чапмън била леснодостъпна.

Това бе преди да започнат истинските й проблеми.

Човек не би и предположил, че ги има, когато я видеше. Лийн все още бе привлекателна, макар и с малко измита хубост, и бе запазила енергичната си походка. Държеше лактите си близо до тялото, главата й бе леко наведена настрани, сякаш внимаваше да не се препъне някъде.

Почти беше стигнала до вратата, когато Кити се сети да попита:

— Между другото, как е бебето на Каръл Фъргюсън?

Лийн се поспря и отхвърли кичур червеникаворуса коса от челото си.

— Бедничкото. Има проблеми с дишането — отвърна. — Сложихме го на респиратор, но не ми изглежда добре. — Изразът й се смекчи и Кити си припомни за малкото момиченце, което непрекъснато ходеше с рани по коленете, тъй като често падаше от велосипеда, докато заобикаляше всяка мравка, змия или рак, пресекли пътя й. Нищо чудно, че Лийн реши да стане медицинска сестра.

Тъй като не преставаше да мисли за бебето, което скоро би могла да осинови, а говореха за нещастното малко същество — дете на съученичката й Каръл Фергюсън, усети как сърцето й се разтуптя.

Спомените я върнаха назад, в деня, в който Сибил Ратуич я дръпна настрани и й каза, че познавала младо неомъжено момиче, бременно в шестия месец, което имало намерение да даде бебето си за осиновяване. Дали Кити би проявила интерес? Докато стоеше пред нея, държейки с разтреперани ръце подноса с бананов сладкиш и лимонов чай, Кити й отговори по единствения възможен начин.

— Да — изрече. — Ами да.

Името на момичето било Хедър, нямало намерение да се омъжва за младежа, от когото забременяло. Само че имала условие — не желаела да взима бързо решение. Още преди да се срещне с Кити, Хедър искала да научи повече за нея.

По съвет на Сибил Кити взе една тетрадка и подбра някои снимки. Описа къщата си, спомена за чайната, която се помещаваше в дневната и трапезарията, обясни, че втория етаж използваше за живеене, имаше и стая за гости, която можеше да се превърне в детска стая. Написа кратко, изпълнено с хумор описание на всеки от домашните си любимци — на Байрон, амазонския й папагал, който пееше доста добре песничката „Татко е хитрец“ и можеше да мине по жицата за лампата по-бързо, отколкото да изядеш една хапка от хотдог, за двете котета, които още не бяха проумели, че не са хора, и за Роми, изключителното куче, което можеше да преодолява огради с един прескок.

Онова, което пропусна, бе, че неописуемо много искаше това бебе. Какво разбираше едно шестнайсетгодишно момиче от подобна нужда, която я мъчеше като остър глад? Хедър не беше изпитала копнежа, който обземаше Кити, докато бе в прегръдките на свой любовник, и който я караше да вдига ханша си по-нагоре, за да поеме цялата му семенна течност и да забременее?

През юли щеше да навърши трийсет и седем години. За последен път бе спала с мъж преди шест месеца, в деня, когато Айвън закрепи чертожната си маса на покрива на шевролета си и потегли към Ню Мексико. Може би тогава е била последната й възможност.

Кити отново се замисли за бедното малко момченце на Лийн и за недоносеното бебе на Каръл Фъргюсън, което се бореше да оживее. „Аз също се боря за моя живот“ — каза си. Фактът, че нямаше деца, не беше ли сам по себе си вид смърт?

Работата бе единственото, което я крепеше да не полудее. Стараеше се да бъде непрекъснато заета, за да не мисли за друго, освен как да изпълни поръчките и да приготви достатъчно сладкиши, които да предлага на клиентите си.

До девет часа всички маси в обширната предна стая бяха заети — общо тринайсет на брой. Също като сладкишите, и масите не си приличаха една с друга. Дъбовата във викториански стил бе разположена близо до изящна разтегателна — наследство от баба й. Чамовата за осем души стоеше редом с малка кленова маса. Имаше дори шевна крачна машина „Сингер“, превърната в масичка за двама с особени извити крака. Цялостният ефект, реши Кити, беше по-скоро ексцентричен, отколкото механично съчетание на разнородни стилове, но това някак не дразнеше.

Кити махна за поздрав на Гладис Хонеик, собственичка на магазина за плажни облекла „Глад Тайд“, който се помещаваше две къщи по-надолу по улицата. Гладис, закръглена разведена жена към шейсетте, с къносана коса, обичаше да се шегува, че всеки мъж, с когото преспивала напоследък, имал нужда от чаша с вода до леглото за протезите си. Тя сякаш не забелязваше, че Мак Маккартър, главен редактор на „Мирамонт мирър“ винаги се появяваше по същото време, когато и тя. Освен че зъбите му бяха истински, Мак бе погребал две съпруги, за които се говореше, че не могли да му насмогнат. Кити предполагаше, че поне в това отношение Гладис нямаше да има проблеми.

Тук беше и отец Себастиян с молив в ръка, навел ниско главата си с къдрава черна коса над кръстословицата в сгънатия вестник. Заради предишния си живот той вероятно е трябвало да се пречисти, преди да го приемат в местната йезуитска семинария. Но дори облечен с черната дреха с висока якичка, старите му пороци си личаха. Веднъж отец Себастиян намигна на Кити и й довери, че не би си заслужавало да се живее в свят без конни състезания и без нейния сладкиш с ром и орехи.

Обикновено Кити се спираше да поговори със свещеника, но точно тази сутрин интересът й бе привлечен от Сирина Федърстоун. Сирина беше седнала край маса до прозореца и се бе вдълбочила в картите таро, подредени на масата пред нея. Без да вдига очи, тя изрече заплашително:

— Виждам, че предстои голямо разочарование.

Кити едва не подскочи. Дали тази жена можеше да предсказва бъдещето? С дългата си черна коса и широко индианско лице тя наистина имаше вид на гадателка. Тогава забеляза закачливата усмивчица в ъгълчето на широката уста на Сирина.

— Моята сладка кифличка. — Сирина вдигна към стреснатата Кити кафявите си очи, обкръжени от бръчки. — Уила сигурно е забравила. Ако не ми донесете една, преди да са се свършили, ще остана безкрайно разочарована.

— Почакай. — Кити забърза и след малко се върна с бухнала, посипана с орехи кифличка, от която се стичаше глазурата от разтопена захар.

Сирина се изсмя силно.

— Знам, че не отива на представата, която хората имат за мен — каза. — Моите клиенти обичат да си мислят, че съм само на билков чай и мляко с ориз.

— Като стана дума за чай, искаш ли още? — Кити вдигна капачето на чайничето, с изрисувани цветя и погледна вътре. Разнесе се парфюмирания мирис на „Ърл Грей“.

— Не, благодаря, този ще ми стигне. — Сирина кимна към все още пълната чаша до лакътя й, намигна и добави: — Обаче можеш да ме изкушиш с още една кифличка. Все пак и аз съм човешко същество.

Кити понечи да тръгне, когато изведнъж й хрумна да попита:

— Много клиенти ли имаш?

— Ще се изненадаш, макар че повечето едва ли биха го признали. — Сирина отхвърли кичур от прошарената си мека коса и изгледа напрегнато Кити. — Какво, да не би да искаш да научиш какво ти готви бъдещето?

Кити не беше сигурна. Досега не се бе замисляла по този въпрос.

— Зависи дали е добро или лошо — отвърна.

Сирина рязко отстрани чинията си, пресегна се и хвана ръката й. Разгледа дланта, намръщи се и каза:

— Едно е сигурно — много скоро ще се влюбиш, и този път истински. Онези, предишните… те са били временно явление.

Кити се усмихна на себе си. Нали всички казваха така?

— А деца? — Въпреки вродения й скептицизъм Кити усети, че сърцето й се разтуптя.

— Виждам дете. — Само едно… само че… има някакви усложнения. — Сирина се намръщи още повече, докато бавно обръщаше ръката на Кити в различни посоки. Тя като че ли беше радар, който щеше да я изведе на далечен и вероятно негостоприемен бряг.

— Какво? — прошепна Кити.

Гледачката поклати глава, краищата на жилавата й коса погъделичкаха ръката на Кити.

— Много странно… Никога не съм виждала подобно нещо… — После вдигна очи към нея и я изгледа особено, почти виновно, приличаше на човек, който, без да иска е пуснал духа от бутилката и сега отчаяно иска да го върне обратно. — Слушай, сигурна ли си, че искаш да ти го кажа?

Кити се замисли за миг и отвърна:

— Да, сигурна съм.

— Виждам смърт в семейството. И то много скоро — добави бързо. — Някой твой близък. — Изгледа я рязко, бузите й поруменяха. — Съжалявам. Не биваше да ти го казвам. Обикновено премълчавам, когато видя нещо лошо.

— Моля те. — Кити се разтреперан, защото не беше сигурна за какво я молеше. За снизхождение? Или за още подробности?

Кити отстъпи крачка назад и разсеяно потърка дланта в престилката си — сякаш имаше желание да избърше нещо лепкаво.

— Благодаря ти за предупреждението. Ще внимавам. — Успя да го изрече весело, като че ли ставаше дума за някоя глупава шега, но все пак стореното бе сторено. В главата й нахлуха куп въпроси.

Ами ако й дадат бебето… и някой й го открадне?

Сирина предсказа смърт, но чия? Дано не на Дафни… само дано да не е на Дафни. Ужас обхвана Кити, когато осъзна за какво всъщност се моли — да се случи на друг член на семейството, на някого, когото не обичаше толкова много. На майка й или на баща й, макар че и двамата бяха здрави, но все пак остаряваха. Или на…

— Здрасти, сестричке.

Кити се стресна, вдигна очи и видя по-малката си сестра да стои до вратата, облечена със съвършен бежов костюм на Армани и кремава копринена блуза. Тук повечето жени носеха памучни дрехи и много хора се държаха сякаш клетъчните телефони и факс апаратите още не бяха открити. На този фон Алекс изглеждаше като наранен палец, но с маникюр.

Кити знаеше, че сестра й не само носеше клетъчен телефон в чантата си, а имаше и портативен факс в колата — последен модел БМВ, взета на изплащане при първоначална вноска, равна на цяло състояние, ала Алекс твърдеше, че било важно за работата й. И в това отношение имаше право. Кити се съмняваше дали богатите високопоставени чиновници от Силиконовата долина, на които сестра й показваше фантастични къщи, биха се съгласили да ги вози в ръждясала хонда.

Веднъж месечно Алекс отскачаше до Сан Франциско, за да подстрижат и боядисат светлокестенявата й коса и да „изсветлят“ кичурите. На връщане към къщи се отбиваше на покупки в „Ай Манин“, където като бедуин, който товари камилата си, преди да започне преход през Сахара, тя се зареждаше с купчини вещи от първа необходимост като дизайнерски чорапогащи и козметика на фирмата „Клиник“. Ненужно е да се споменава, че изглеждаше великолепно.

— Здрасти. — Кити поздрави сестра си по-въодушевено от друг път, защото се почувства гузна, че се помоли нищо да не се случи на Дафни, без дори и да си помисли за Алекс. — Какво те води тук по това време на деня?

— Показвах една къща надолу по улицата. — Алекс вдигна нагоре слънчевите си очила и ги закрепи върху модерните кичури. Огледа пълните маси и добави: — Ако си много заета, мога да дойда и по-късно.

— Няма нужда, щом вече си тук. — Кити взе един празен стол и го повлече към плота. — Седни. Ще ти донеса нещо да хапнеш.

— Благодаря, но ще ти откажа. Достатъчно пълна съм. — Алекс не обърна внимание на стола, а огледа изложените сладкиши и се намръщи.

Кити не коментира, каза само:

— Всъщност изглеждаш много добре.

Алекс сви рамене.

— Добре не означава, че съм слаба. Остава ми да сваля още два килограма и половина.

Според Кити Алекс имаше нужда да се отърве само от прекалено напрегнатия си вид.

„Щом е толкова недоволна от своя външен вид, какво ли си мисли за моя?“ На Кити изведнъж й се стори, че попада под увеличително стъкло, под което и най-дребната бръчица, луничка и косъмче, което й растеше не на място, се увеличиха десетократно. Дали Хедър няма да очаква да види жена, която да прилича на Алекс, да печели шестцифрени суми и да изглежда като питчър на първокласен отбор?

Усети как стомахът я присвива още повече.

— Сметнах, че след като съм наблизо, мога да мина и да взема коктейлните салфетки за тържеството — каза Алекс, добавяйки с известно недоверие: — Мама се бои, че може да ги забравиш.

Познат ужас обхвана Кити. Салфетки? Боже мой, наистина ги беше забравила. Беше обещала да ги поръча. Все още можеше да направи експресна поръчка, но сигурно нямаше да има достатъчно време да избродират инициалите. По дяволите…

Осъзна, че Алекс я наблюдава, очите й блестяха като радиоактивни лъчи от заровени ядрени отпадъци.

— Не си ги взела — изрече с равен глас и леко присви кехлибарените си очи.

— Всъщност не съм ги забравила. Просто… — „Престани — каза си Кити. — Винаги се огъваш, защото тя винаги се сърди, независимо дали има право или не.“ — Всъщност бях много заета. Ще се погрижа за тях, не се тревожи.

— Ами щом си била толкова заета, трябваше да кажеш. — Алекс скръсти ръце на гърдите си. — Като че ли аз имам минута свободно време. Само тази седмица съм направила три продажби и може би още една, но тя ще се провали, ако не успея да убедя собственика да не изкоренява всичките си рози, преди да се премести. Кой си мислиш, че откара момичетата чак до летището и обратно, за да прекарат пет скъпоценни минути с баща си, преди той да отлети за Хонконг?

— Какво ще прави Джим в Хонконг?

Алекс се намръщи.

— Смяната на темата няма да ти помогне. — След като Кити не отговори, тя въздъхна и каза: — Отиде заради нещо, свързано с презокеанските снабдители. Оттам ще отскочи до Хавайските острови за няколко седмици, където, предполагам, ще се срещне със своя приятелка.

Гледайки сестра си, стиснала блестящите си устни, Кити си спомни лятото, когато Алекс навърши шестнайсет години и баща им я научи да кара кола. Бе се привела намръщена над волана, докато се опитваше да паркира между две кофи за боклук, които баща им бе поставил пред къщата. Толкова се стараеше да му направи добро впечатление, че се упражнява цял час, даваше назад отново и отново, по лицето й се стичаше пот и всеки път, когато Кити погледнеше през прозореца, налагаше си да извърне глава като че ли виждаше гол мъж, докато Алекс най-после успя да го направи. Спря точно на четирийсет и пет сантиметра от бордюра — после баща им ги измери.

„Бедната Алекс. Тя е чиста случайност в това семейство“ — помисли си Кити.

Вероятно това бе цената, която плащаше, понеже бе любимката на баща им, точно както Дафни бе любимката на майка им. На Кити й бе мъчно, когато бяха малки, но сега виждаше нещата в друга светлина. Имаше нещо неестествено в привързаността на Алекс към баща им, в нуждата, която изпитваше от неговото одобрение. Привързаността й към него не оставяше място почти за никого друг в живота й, в това число и за Джим.

На Кити й се искаше да я попита: „Когато говориш против Джим, не ти ли хрумва, че може би ти си го тласнала в ръцете на тази жена?“

— Ами добре, хубаво е, че имаш много работа — подхвърли весело. — Поне няма да имаш време да мислиш какво ли прави там Джим.

Сестра й присви устни.

— Надявам се. Минаха вече две години. Да не мислиш, че много ме е грижа какво прави един мъж, за да си угажда? — погледна часовника си — малък, златен, явно скъп. — Слушай, трябва да бягам. Мога ли да разчитам на теб, че поне ще се обадиш на татко и ще му напомниш да прибере смокинга си от химическото чистене?

Кити се ядоса.

— Защо да го подсещам? Той е достатъчно голям и може да се грижи за себе си, ако ти и мама непрекъснато не тичате след него.

За щастие Алекс бързаше много и нямаше време да спори. На излизане изгледа кръвнишки Кити и изрече рязко:

— Мисли каквото си искаш. Само не бих искала да бъда на твое място, ако се наложи татко да облече друг костюм.

Кити усети как бузите й пламнаха. Защо винаги позволяваше на Алекс да се държи така с нея? Защо Кити винаги бе тази, която отстъпваше? Не бяха ли вече твърде големи за подобни игри?

Тя дълбоко пое дъх и се отдръпна назад. Само още няколко часа. Тогава щеше да разбере дали мечтата й щеше да се сбъдне… или някой ден и тя щеше да стане като Алекс — огорчена и разочарована.

Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Когато Кити отново започна да различава лицата по масите; повечето от тях се бяха сменили. Следобедните посетители дойдоха и си отидоха, а от сладкишите и тортите, изложени върху витринката, останаха само няколко парчета. Въпреки всичко тя се стараеше да не поглежда часовника. Каза си, че времето щеше да мине по-бързо, ако съсредоточи вниманието си в отброяването на рестото, а не на минутите.

Малко след четири и половина, когато хубаво тъмнокосо момиче, придружено от по-голямо от него момче, влязоха, Кити ги изгледа изненадано. Това ли беше Хедър? Очакваше я да дойде сама. Освен ако… Може би това момче с нея бе виновникът за издутината под широкия й пуловер.

С разтуптяно сърце Кити се приближи да ги поздрави.

— Ти трябва да си Хедър — каза и се усмихна приятелски.

Момичето кимна стеснително и притеснено хвърли поглед към младежа с гневен израз на лицето.

— Това е Шон — представи го тя. — Големият ми брат.

Вярно, ако се вгледаше човек, би открил прилика. И двамата имаха тъмни коси и раздалечени кафяви очи. Но докато Хедър изглеждаше просто нервна, брат й беше сериозно ядосан.

— Ще пиете ли лимонада? — попита, както се надяваше, с нормален тон. — Сама я правя от лимоните, които растат в градината ми. — След като те не отговориха веднага, Кити се замисли дали не се е показала прекалено настоятелна. Какво искаше да докаже? Че е жена, която може да прави всичко ли?

Хедър запита стеснително:

— Имате ли диетична кола?

„Доста млада е да забременее“ — помисли си Кити. Все още неоформена, с нежни устни и с лунички по бузите, по детски пухкави. Не беше зрялото шестнайсетгодишно момиче, което Кити си представяше, по-скоро приличаше на момиченце, което още спи с мечето си и дъвче дъвка с витамини. Пръстите на Хедър бяха яркорозови, където бе изгризала ноктите си до живеца, а широките джинси като че бяха на брат й.

От друга страна Шон явно бе двайсет и няколко годишен. Слаб, източен, тъмните му очи като че попиваха всичко, но не издаваха нищо. Под отворения на врата пуловер се очертаваше ключицата му, личеше си, че някога е била лошо счупена — но не на ски, предположи тя. Децата от подобни семейства не прекарват зимните ваканции във Вейл или в Сън Вели. За тях бе цяло щастие, ако ги заведяха до Дисниленд.

— Благодаря, не желаем нищо. — Със стиснатите си челюсти даваше ясно да се разбере, че посещението им не бе точно акт на любезност.

Кити усети как се изчервява и внезапно осъзна с болка, че бе поставена на изпитание. Всъщност в това се състоеше цялата работа, нали? Трябваше да ги спечели. Не само Хедър, но и брат й. Кураж, прошепна й вътрешен глас.

Тя прочисти гърлото си и предложи:

— Искате ли да се качим горе, където ще бъдем сами? Ще можем да поговорим и да се опознаем.

Шон огледа помещението, не спря поглед на отлепените тапети и боядисаната с бяла боя дървена ламперия, но вероятно възприе старомодните фигурки и мраморното фонтанче като претенциозни дрънкулки, тъй като очите му презрително се присвиха. После кимна, сякаш искаше да каже: „Хайде, да свършваме по-бързо“ и последва Кити нагоре по стълбата, докато сестра му смирено вървеше последна.

Едва когато влязоха в просторното слънчево помещение, което служеше за всекидневна, Хедър се усмихна.

— Много е уютно.

Кити се помъчи да си представи какво вижда момичето — килимчето пред камината, дивана, върху който бе проснато мъхесто, меко мексиканско одеяло. Фаянсовата кана, поставена върху квадратната мисионерска масичка до прозореца, в която бяха натопени върбови клонки с реси. В светлината на късния следобед ромбоидните парченца цветно стъкло, пръснати по перваза, блестяха като съкровище от потънал кораб, дори статуетката — сувенир от отдавнашно пътуване до Мазатлан^[1], изглеждаше по-скоро закачлива, отколкото ексцентрична.

Тя усети как напрежението я напуска. Може би имаше вероятност всичко да се подреди както трябва.

— Обичате ли котки? — попита и посочи с глава към дивана, където Етел и Фред се бяха изтегнали в двата му края като сфинксове. — Истинските господари тук са тези двамата. Примиряват се с присъствието ми само защото ги храня.

В мига, в който Хедър седна, Фред се настани в скута й и започна да мърка.

— Ама ти си много сладък — каза му тя ласкаво и го погали по меката козина. Усмихната, се обърна към Кити: — И ние имахме котка, но я сгазиха. Шон казва, че понеже живеем много близо до магистралата не бива да взимаме друга. Нямало да бъде честно. — Тя изгледа предпазливо брат си, който седеше на фотьойла срещу нея и гледаше през прозореца.

На Кити й се дощя да извика, че много от нещата, които ни сполитат, не са справедливи. Вместо това обаче попита:

— Ти си в гимназията, нали? Аз също съм завършила „Мор Хай“. Май там нищо не се е променило, поне така твърдят племенниците ми. Познаваш ли ги? Нина и Лори Кардоса?

Хедър кимна.

— Виждаме се. Те са в девети клас, нали? Странно, но изобщо не приличат на близначки. — Хвърли свенлив поглед на Кити изпод дългите си тъмни клепки. — Винаги ли си живяла в Мирамонт?

— Цял живот, освен докато учех в колежа.

Шон се извърна към нея.

— Защо се върна? — В тона му се усещаше известен упрек.

Изведнъж Кити си представи Мирамонт през неговите очи: малко градче, в което господстват снобизъм и несправедливост. Ако някой като Шон имаше късмета да се махне, никога не се връщаше. Усети лошо предчувствие. Някъде бъркаше. Възприемаше погрешно нещата.

Все пак как би могла да мисли както трябва, когато тези тъмни очи се впиваха в нея и сякаш я обвиняваха? Шон не беше дете, осъзна тя. Може би изобщо не бе имал детство. Съдеше не само по отношението му към сестра му, той по-скоро като баща, а не като по-голям брат трепереше над нея, а по напрежението, което го владееше и по ясното съзнание, че изпълнява известна мисия, изпъваща всеки негов мускул. Масажираше коленете си, сякаш се задържаше да не скочи, а по мазолестите му ръце тя забеляза дълбоки драскотини, започнали да заздравяват.

— Не бих желал думите ми да прозвучат грубо — прекъсна мислите й дълбокият глас на Шон. — Когато Хедър ми каза, че смята да се откаже от детето… — Той замълча, мускулите на врата му се изопнаха, сякаш се опитваше да преглътне нещо, което не искаше да слезе надолу. — Слушай, каквото и да си мислиш, ние успяваме да се справим. Баща ни е инвалид, но аз работя. Сестра ми няма да разчита на социални помощи.

Кити погледна към Хедър, която седеше напълно неподвижно, със сведени надолу очи. Изпита огромно неудобство.

— Аз мислех…

— Мислела си погрешно — заяви той с равен глас. Шон я изгледа така предизвикателно, че на Кити й се прииска да му удари плесница. Все пак тя се постара да погледне на нещата от негова гледна точка. Годините на мизерия и всички трудности покрай инвалидността на баща им бяха втвърдили гордостта му като мазолите по ръцете му. Кити познаваше района, където живееха — близо до завода за консервиране на гъби — беше пустош, хората обитаваха каравани и малки бедняшки къщички с дворчета като кутийки.

Но преди Кити да успее да го увери, че желанието й да осинови детето на сестра му съвсем не означава, че го обвинява за начина му на живот, Хедър неочаквано му се озъби.

— Престани! — викна тя. — Шон, винаги смяташ, че знаеш кое е най-доброто. Знай, че този път решавам аз! — В очите й блеснаха сълзи.

— Хайде, успокой се. Нищо не е станало. — Шон скочи на крака и отиде при сестра си. Седна до нея на дивана и я прегърна през раменете. Изгледа разкаяно Кити и смънка: — Извинявай. Понякога направо се панирам, когато се замисля за тази работа. Негодникът я заряза в мига, когато му каза, че е бременна.

— Няма нужда да се извиняваш — каза му Кити. — Аз също бих се ядосала.

— Знам, че Хедър сама трябва да реши този въпрос — въздъхна той вече малко по-спокоен. — Все пак исках да я придружа, за да видя дали е вярно онова, което си написала.

Кити чакаше, почти не смееше да диша. От клетката си в ъгъла папагалът Байрон наруши мълчанието и с дрезгав глас се разпя, а Етел започна да се върти около глезените й, мяукайки укорително. От долния етаж се чуваше подсвиркването на Уила.

Най-после Кити каза:

— На трийсет и шест години съм. Не съм омъжена и не знам дали някога ще го направя. — Говореше тихо, но отчетливо, насили се да гледа право към Хедър. — Животът, който водя, ми харесва… макар че, честно казано, има дни, когато се чудя как стигнах дотам да се занимавам с това. Единственото, в което през целия си живот съм била абсолютно сигурна, е, че искам да бъда майка.

Мълчание. Кити имаше чувството, че се носи във въздуха — сърцето й се спускаше надолу по широка спирала. Тогава Шон избухна в грубоват смях.

— Ние също не сме семейство от телевизионен сериал. Майка ни ни изостави, когато Хедър беше шестгодишна. Така и не се обади.

— Шон се грижи за всичко — осмели се да вметне Хедър, явното обожание към брат й заличи изблика й отпреди малко. — Той готви по-добре от татко и от мен.

Дойде ред на Шон да се почувства неудобно.

— Не е кой знае каква философия. — Сведе очи и потърка с ръка коляното си. Джинсите му бяха избелели от носене. Не изглеждаше като мъж, който би хвърлил петдесет долара за нови джинси, които да имат вид на купени втора ръка.

„Той няма нужда да харчи пари за джинси, за да изглежда страхотен с тях.“

Тази мисъл изникна най-неочаквано в съзнанието й и Кити се изчерви. Какво толкова, наистина бе хубав. По-важното бе, че Хедър имаше по-голям брат, който много я обичаше и който в края на краищата щеше да приеме най-доброто за нея.

Използвайки момента, Кити каза направо:

— Имате ли някакви планове за довечера? Ще ми бъде много приятно, ако останете за вечеря. — Усмихна се на Шон. — И аз готвя добре.

Хедър се оживи и обърна настоятелен поглед към брат си, който седеше и клатеше глава.

— Ами не знам…

— Моля те, Шон. — Вдигна ръка и леко докосна устните си, но после се усети и я пусна в скута си. Кити се замисли какви ли други лоши навици има, освен да гризе ноктите си.

— Не искам да оставяме татко сам — каза Шон и се намръщи. После обясни на Кити: — Гърбът му е схванат от тежките варели, които е търкалял във фабриката за щавене на кожи. Трудно се движи.

— Ами доведете и него — предложи тя.

— Ще го поканим — отстъпи Шон, но погледът му остана твърд сякаш искаше да й каже: „Всички знаем какво искаш, но още нищо не е решено.“

Тя кимна и усети, че си отдъхва. Добре, крайното решение още не е взето, но… Все още имаше надежда.

Надежда, че скоро щеше да се буди от плача на бебе, а не от звъненето на будилника. Че над полицата на камината щеше да подреди снимки на детето си сред тези на семейството. Най-после копнежът й щеше да се сбъдне.

Едва когато Шон и Хедър се върнаха вкъщи, за да вземат баща си, и Кити възбудено шеташе из кухнята като че ли не бе прекарала цял ден там, се сети, че не бе позвънила на баща си, за да му напомни да прибере смокинга от химическо чистене. Почувства се гузна, но после вродената й упоритост надделя.

Понеже майка им и Алекс бяха решили да се погрижат за всичко, защо и тя трябваше да следва примера им. Интересно, имаше усещането, че баща й я уважаваше за това. Съдеше по начина, по който я гледаше понякога — разбираше всичко, но предпочиташе да не се меси. Кити така и никога не го бе питала за онова, на което стана свидетелка, когато бе на петнайсет години. Тогава се прибираше вкъщи с колелото от мач и видя баща си и госпожа Малкълм да седят в неговия седан плимут, паркиран зад зала „Мазоник“, където той ходеше всеки вторник вечер. Целуваха се. Не видя добре лицата им, но забеляза, че русите къдрици на госпожа Малкълм бяха оставили следи върху запотеното дясно стъкло на колата, Кити си спомняше само, че започна да върти педалите като луда към къщи и докато изкачи хълма до Аква Фрия, остана без дъх и почувства силен бодеж отдясно. Натисна спирачките на алеята пред къщи, остави там велосипеда си и повърна в храстите.

След този случай престана да гледа на баща си по същия начин както преди. Дали майка й се досещаше? Вероятно не. Доколкото я познаваше, по-добре да не знае. Това направо би я убило.

Кити чу, че някъде далеч вие линейка. В този миг се сети за странното предсказание на Сирина Федърстоун тази сутрин. Ами ако все пак не бе глупава шега? Ами ако тази жена виждаше бъдещето?

„Ужасна съм“ — каза си Кити. Въпреки всичко, докато стоеше в кухнята и вечерният хлад проникваше в босите й крака, навела глава настрани, заслушана в отдалечаващия се звук на сирената, тя усети, че я полазват тръпки.