Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (10)

Глава десета
Завръщането на Лъва

Да се движат по ръба на пропастта над клисурата се оказа не така лесно, както им изглеждаше. Почти в самото начало попаднаха на млади борови горички, израснали на самия ръб. След като десетина минути, приведени, се бутаха един друг в опита си да я пресекат, дадоха си сметка, че за стотина крачки ще им е нужен поне час. Затова се върнаха и решиха да я заобиколят. Това ги отведе доста по-надясно от първоначалните им намерения — вече нито виждаха скалите, нито чуваха реката. Започнаха да се опасяват, че напълно са се загубили. Никой нямаше представа колко е часът, но денят вече беше много горещ.

Най-после се добраха обратно до ръба на пропастта (на около петстотин крачки откъдето тръгнаха) и откриха колко по-ниски и насечени са скалите от тази страна. Скоро намериха път да се спуснат в клисурата и продължиха да вървят по брега на реката. Първо обаче спряха да отдъхнат и се напиха хубаво с вода. Никой вече не споменаваше не само за закуска, но и за вечеря с Каспиан.

Вероятно постъпиха умно да продължат по брега на реката, а не горе по ръба на урвата, защото така бяха сигурни, че са на прав път. Премеждието в боровата горичка ги предупреди за опасността да не се отдалечат прекалено много от посоката си и да се загубят в гората. А тя беше стара, без пътеки и в никой случай нямаше как да се придвижват през нея по права линия. Къпинови храсти, паднали дървета, мочурливи места и гъсталаци постоянно щяха да се изпречват пред тях. Ала и пътят край Ръш не се оказа особено приятен. Искам да кажа, не беше хубав за хора, които бързат. Би бил чудесен за следобедна разходка, която да завърши с пикник и чай. За такъв случай имаше всичко: ромолящи водопади, сребристи каскади, дълбоки тъмни вирове, обрасли с мъх камъни, бряг, където краката ти потъват до глезен, най-различни видове папрат, блестящи като скъпоценни камъни морски кончета, от време на време високо над главите им се рееха ястреби, а веднъж (така поне се стори и на Питър, и на Тръмпкин) се мярна орел. Ала и децата, и джуджето бързаха да видят колкото се може по-скоро Голямата река, Беруна и Хълма на Аслан.

Течението на Ръш се спускаше все по-стръмно. Пътуването им се превръщаше все повече и повече в алпинизъм и все по-малко приличаше на разходка. Понякога беше опасно катерене по хлъзгав камък с бездна под него и гневни бучащи води на дъното.

Бъди сигурен, че напрегнато наблюдаваха скалите отляво — търсеха място да се изкачат на отсрещния бряг. Ала скалите оставаха някак безмилостни. По някакъв начин действаше влудяващо, защото всички знаеха, че минат ли веднъж от другата страна на клисурата, ги чака относително гладък терен и не след дълго ще стигнат до щаба на Каспиан.

Момчетата и джуджето вече бяха склонни да спрат, да запалят огън и да опекат мечешкото месо. Сюзан не искаше и да чуе. Желаеше единствено, както обясни, „да вървим и най-после да приключим и да се измъкнем от тази отвратителна гора“. Луси, прекалено уморена и нещастна, нямаше никакво мнение. Но понеже наоколо не се виждаха никакви дървета, всъщност беше все едно кой какво мисли. Момчетата започнаха да се питат дали суровото месо действително е толкова неприятно на вкус, колкото им бяха казвали. Тръмпкин ги увери, че наистина е така.

Ако само преди няколко дни в Англия децата бяха предприели подобно пътуване, естествено досега щяха да са капнали от умора. Но Нарния променяше децата. Дори Луси вече беше, така да се каже, само една трета момиченце, тръгващо за пръв път на училище-пансион, и две трети кралица Луси на Нарния.

— Най-после! — възкликна Сюзан.

Речната клисура направи голям завой и пред очите им се разкри нова гледка: до хоризонта се откриваше местност, където блестеше сребърната лента на Голямата река. Добре виждаха широкото плитко място, където някога минаваха Бродовете на Беруна, а сега там се издигаше дълъг мост с много арки. В далечния му край различиха някакво градче.

— Ха! — възкликна Питър. — Водихме битката при Беруна точно там, където се издига градчето.

Това доста развесели момчетата. Няма начин да не се почувстваш по-силен, когато съзреш място, където преди стотици години си спечелил славна победа, да не говорим за придобитото кралство. Питър и Едмънд оживено си припомняха битката. Дори забравиха колко ги болят краката и колко тежат ризниците върху раменете им. А джуджето прояви голям интерес.

Сега всички вървяха по-енергично, крачеха по-леко. Отляво продължаваха да се издигат само скали, но отдясно земята ставаше по-полегата. Скоро клисурата премина в долина. Водопадите изчезнаха и постепенно отново се озоваха в сравнително гъсти гори.

В следващия момент се чу „С-с-с-ш“, последвано от звук, който наподобяваше чукането на кълвач. Децата още се чудеха къде (преди много години) са чували подобен звук и защо буди неприятни спомени, когато Тръмпкин извика: „Залегнете!“, и придърпа Луси (тя вървеше до него) долу върху орловата папрат. Питър, надигнал глава, за да види дали няма да съзре катеричка, пръв разбра какво всъщност предизвика шума: дълга стрела се бе забила в дънера на дървото точно над главите им. Докато дърпаше Сюзан надолу и самият той коленичи, край рамото му прелетя втора стрела и падна на земята.

— Бързо! Бързо! Назад! Пълзете! — задъхано нареждаше Тръмпкин.

Обърнаха се и поеха нагоре по склона, под листата на орловата папрат, съпроводени от рояци хапещи мухи. Около тях свистяха стрели. Една уцели шлема на Сюзан, чу се издрънчаване и стрелата се отклони. Запълзяха по-бързо. От тях се лееше пот. Затичаха, приведени почти на две. Момчетата държаха мечовете в ръце от страх да не се препънат в тях.

Задачата им се оказа трудна: отново нагоре по хълма, по пътя, който вече изминаха. По едно време почувстваха, че дори да се наложи да спасяват живота си, повече нямат сили да тичат. Всички се строполиха задъхани върху влажната папрат зад голям заоблен камък до един водопад. Изненадаха се колко високо са успели да се изкачат.

Заслушаха се напрегнато, но не доловиха шум от преследване.

— Е, поне това е наред — пое си дълбоко дъх Тръмпкин. — Няма да претърсват гората. Попаднахме на караул, предполагам. Значи Мираз има постове чак тук. Трябва да призная, че се измъкнахме на косъм.

— Заслужавам да ме халосат по главата, задето ви поведох по този път — разкайваше се Питър.

— Напротив, Ваше величество — възрази джуджето. — От една страна, не вие, а кралският ви брат Едмънд предложи да поемем към Стъклената вода.

— ММП е прав — обади се Едмънд, който съвсем чистосърдечно бе забравил това, откакто се объркаха нещата.

— От друга — продължи джуджето, — ако бяхме вървели по пътя, по който аз дойдох, най-вероятно щяхме да налетим на друг пост. Или поне щяхме да се сблъскаме със сегашните трудности, за да го избегнем. Според мен е добре, че следвахме пътя край Стъклената вода.

— Всяко зло за добро — обади се Сюзан.

— Голямо добро, няма що! — изсумтя Едмънд.

— Сега се налага отново да се качим горе, нали? — попита Луси.

— Луси, ти си герой! — похвали я Питър. — Това е единственият намек, който направи днес, сякаш ни напомняш: Казах ви, че така ще стане! Хайде, да вървим.

— Независимо кой какво казва, възнамерявам, щом навлезем достатъчно навътре в гората — обяви Тръмпкин, — да наклада огън и да приготвя вечеря. Но трябва да се отдалечим оттук.

Не е нужно да ви описвам с какви усилия си проправяха път обратно нагоре по клисурата. Трудно наистина, но странно — всички се чувстваха някак повесели, дишаха нормално, а и думата вечеря им влияеше благотворно.

Стигнаха до боровата горичка, която им създаде толкова неприятности, и направиха бивак в падина точно над нея. Много се измориха, докато съберат дърва, но затова пък им беше приятно, когато огънят лумна и те извадиха влажните меки парчета мечешко месо, които щяха да се сторят доста непривлекателни за всеки, прекарал деня в уюта на дома си. Джуджето имаше великолепни хрумвания относно готварството. Увиха ябълките (все още им се намираха няколко) с мечешко месо — сякаш приготвяха ябълков пирог, но вместо с тесто, с месо. Нанизаха ги на остри клечки и ги изпекоха. Ябълковият сок напои месото и то заприлича на свинско печено с ябълково пюре. Месото от мечка, дълго хранила се с други животни, не е особено вкусно, но месото на мечка, хранила се с мед и плодове, е отлично. Оказа се, че тази е била точно такава. Устроиха си разкошна вечеря, а и, естествено, нямаше никакви чинии за миене. Облегнаха се назад, опънали уморените си крака, и бъбреха, наблюдавайки как се вие димът от лулата на Тръмпкин. Сега надеждата, че утре ще успеят да открият крал Каспиан и до няколко дни ще победят Мираз, изпълваше всички. Дори да не беше разумно да се чувстват така, това си беше самата истина.

Заспаха един след друг, и то доста бързо. Луси се събуди от най-дълбокия сън, който можеш да си представиш. Имаше чувството, че по име я вика най-любимият глас. Отначало го взе за гласа на баща си, но нещо й подсказваше, че не е точно той. После й хрумна дали не е Питър, но и това не й се стори убедително. Не й се ставаше не защото се чувстваше уморена — напротив, чувстваше се великолепно отпочинала и всички болки от костите й бяха изчезнали — а защото изпитваше невероятно щастие и удобство. Гледаше право нагоре към нарнийската луна — доста по-голяма от нашата — и към обсипаното със звезди небе: изградиха бивака на относително открито място.

— Луси! — долетя отново повикът. Не беше гласът нито на баща й, нито на Питър.

Седна разтреперана от вълнение, не от страх. Луната грееше ярко, цялата гора наоколо се виждаше ясно, сякаш беше ден, но изглеждаше някак по-дива. Зад нея се стелеше боровата горичка, далече вдясно стърчаха назъбените скали на клисурата, а право напред се виждаше затревена поляна с няколко дървета в края. Луси погледна именно в тази посока.

— Ха! — възкликна тя наум. — Струва ми се, че помръдват. Сякаш се разхождат наоколо.

Стана с разтуптяно сърце и се отправи натам. От горската поляна определено се чуваше шум, подобен на този от дървета при силна буря. Тази нощ обаче нямаше вятър. Но същевременно не беше и обичаен шум от дървета. Напомняше някаква мелодия, но тя убягваше на Луси, както предишната нощ, когато дърветата почти й бяха проговорили, й убягнаха думите. Най-сетне различи нещо като игрива песен. С приближаването към поляната краката й пожелаха да затанцуват. Вече нямаше никакво съмнение, че дърветата наистина се движат: едно към друго, едно около друго, като при сложен танц. „Предполагам — помисли си Луси, — че когато танцуват, дърветата изпълняват стар народен танц.“ Сега тя бе почти сред тях.

Първото дърво, което погледна, съвсем не приличаше на дърво, а по-скоро на огромен мъж с рунтава брада и разрошени коси. Не изпита страх, защото и преди бе виждала подобни неща. Взря се по-внимателно и все пак се оказа само дърво, макар че продължаваше да се движи. Не виждаше дали има крака или корени, разбира се, защото дърветата се движат, без да се местят по земната повърхност. Те някак газят из нея, както ние във вода. Така правеха всички дървета, които погледна. В един момент наподобяваха дружелюбните, прекрасни и огромни форми, които дърветата нахлузват, когато добра магия им вдъхне живот, а в следващия миг отново ставаха обикновени дървета. Но заприличваха ли на дървета, се превръщаха в странни, човекоподобни дървета, а когато приличаха на хора — бяха странни хора, целите в клони и листа. И през цялото време се носеше необичайната весела игрива мелодия.

— Почти са се събудили, но не напълно — отбеляза Луси.

За себе си знаеше, че е по-будна отвсякога.

Движеше се сред тях безстрашно, с танцова стъпка, само от време на време се дръпваше да не я смаже някой от огромните й партньори. Но те не привличаха целия й интерес. Искаше да ги подмине и да стигне до нещо друго, защото именно отвъд отново долетя приятният за ушите й глас.

Скоро премина между тях (чудеше се дали отмества с ръце клоните, или по-скоро хваща ръцете на танцьори, които се редуват да й партнират) и видя, че дърветата всъщност са оградили в кръг голямо, разчистено място. Измъкна се от постоянно движещите се причудливи сенки, които дърветата хвърляха.

Пред себе си видя поляна с тъмни танцуващи отстрани дървета. И изведнъж… О, радост! Той беше там! Огромният Лъв с блестящобяла на лунната светлина козина и голяма сянка под него.

Ако не движеше опашката си, щеше да решиш, че е статуя, но Луси дори не се замисли. Дори не се спря да прецени дали е приятелски настроен лъв или не. Втурна се към него. Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, ако пропилее само още един миг. В следващия момент го целуваше, обгръщаше с ръце врата му, доколкото успяваше, и завря лице в красивата копринена грива.

— Аслан, Аслан! Скъпи Аслан! — проплака Луси. — Най-после!

Огромният звяр се претърколи на една страна и Луси — полуседнала, полулегнала — се озова между предните му лапи. Той се наведе напред и докосна носа й с език. Тя усети топлия му дъх. Взираше се в едрата мъдра глава.

— Добре дошло, дете! — проговори той.

— Аслан! — възкликна Луси. — Станал си по-голям.

— Изглеждам ти така, защото ти си пораснала, мъничката ми — отвърна той.

— А ти не си се променил, така ли?

— Не. Но след всяка година, с която израстваш, ще ти се струвам все по-голям.

Чувстваше се безкрайно щастлива и не й се щеше да проговаря. Но Аслан се обади:

— Луси, не бива дълго да лежиш тук! Чака те работа, а днес загубихте доста време.

— Да, за жалост — съгласи се Луси. — Аз те видях, но те не ми повярваха. Толкова са…

Някъде дълбоко от гърлото на Аслан се чу нещо, напомнящо слабо ръмжене.

— Извинявай! — побърза да се обади Луси, която разбираше някои от настроенията му. — Все пак не беше моя вината, нали?

Лъвът я погледна право в очите.

— О, Аслан! — изненада се Луси. — Да не искаш да кажеш, че вината е в мен? Как бих могла да оставя другите и сама да дойда при теб? Не е възможно… Не ме гледай по този начин… Е, добре, предполагам, че съм могла да го сторя. Да, и нямаше да съм сама, защото щях да бъда с теб. Но каква полза, дори да бях постъпила така?

Аслан не отвърна.

— Искаш да кажеш — продължи Луси съвсем предпазливо, — че всичко щеше да се уреди… някак си? Но как? Моля те, Аслан. Няма ли да ми кажеш?

— Да узнаеш какво е щяло да се случи, дете? — попита Аслан. — Не, никой никога не го узнава.

— О! — пророни Луси унило.

— Не всеки успява да предвиди какво ще се случи — продължи Аслан. — Ако сега се върнеш при другите и ги събудиш, ако им кажеш, че отново си ме видяла, ако всички станете и ме последвате — какво ли ще се случи? Има само един начин да се разбере.

— Искаш да кажеш, че сега трябва да постъпя по този начин, така ли? — попита Луси.

— Да, мъничката ми.

— А този път другите ще те видят ли?

— Отначало определено не — увери я Аслан. — А дали ще го сторят по-късно — зависи.

— Но те няма да ми повярват — простена Луси.

— Няма значение — успокои я Аслан.

— О, не… — завайка се Луси. — А така се зарадвах да те открия отново. И се надявах да ми позволиш да остана при теб. И също, че ще се появиш с рев и ще изгониш неприятеля… Както постъпи миналия път. А сега всичко ще бъде ужасно.

— Знам, трудно ти е в момента, мъничката ми — подхвана Аслан. — Но нещата никога не се повтарят. Уверявам те, че и за всички нас в Нарния бе трудно досега.

Луси зарови лице в гривата му, но вероятно в нея имаше някаква магия, защото усети как се изпълва с лъвска сила. Изведнъж се поизправи.

— Извинявай, Аслан! Сега вече съм готова.

— Сега ти си лъвица — увери я Аслан. — Сега цяла Нарния ще бъде обновена. Но хайде, ела! Нямаме време за губене.

Той се надигна и тръгна с величествени, безшумни крачки обратно към танцуващите дървета, покрай които тя току-що беше минала. Луси вървеше редом с него, поставила трепереща ръка върху гривата му. Дърветата се отместиха да им сторят път и за миг напълно придобиха човешки форми. Луси зърна високи и прекрасни горски богове и богини — и всички те се покланяха на Лъва. В следващия миг отново се превърнаха в дървета, но продължаваха да се кланят. Стволовете им се извиваха грациозно, клоните се преплитаха и поклонът им представляваше същински танц.

— Сега, дете — обади се отново Аслан, когато дърветата останаха зад гърба им, — аз ще чакам тук. Иди събуди другарите си и им кажи да те последват. Дори да не са склонни, поне ти трябва да ме последваш, сама.

Предстоеше й ужасно тежка задача: да събуди четирима — всичките по-големи от нея и всичките доста уморени, да им съобщи нещо, на което едва ли щяха да й повярват, и да ги накара да направят нещо, което определено не биха желали.

„Няма да мисля за това, а просто ще го направя“ — помисли си наум Луси.

Първо отиде при Питър и го разтърси.

— Питър! — прошепна тя в ухото му. — Събуди се! Бързо! Аслан е тук. Настоява веднага да го последваме.

— Разбира се, Луси. Както кажеш — отвърна Питър. Сама по себе си постъпката му я окуражи, но той се обърна на другата страна и мигом заспа отново, така че не постигна кой знае какво.

Клекна до Сюзан. Сюзан се събуди, но само за да отбележи с най-дразнещия си тон на възрастна:

— Присънило ти се е, Луси. Опитай се пак да заспиш!

Опита и с Едмънд. Трудно го събуди, но все пак успя. Той седна.

— Какво има? — каза той с най-мърморещия си тон.

— За какво приказваш?

Тя повтори всичко отначало. Това беше една от най-неприятните части на задачата й. При всяко следващо повторение, случилото се звучеше все по-неубедително.

— Аслан! — зарадва се Едмънд. — Ура! Къде е? Луси се извърна и погледна към мястото, където Лъва ги чакаше. Търпеливите му очи не се откъсваха от нея.

— Ето го там — посочи тя.

— Къде? — попита Едмънд.

— Ей там. Не го ли виждаш? От тази страна на дърветата.

Едмънд се взря и накрая призна:

— Не. Там няма нищо. Объркала си се, лунната светлина те е подвела. Случва се понякога, нали знаеш? Дори на мен ми се стори за миг, че виждам нещо. Но е само оптическа какво-се-казва.

— Аз го виждам през цялото време — увери го Луси. — Той гледа право към нас.

— Тогава аз защо не го виждам?

— Спомена, че може и това да стане.

— Защо?

— Нямам представа. Само знам, че ме предупреди.

— Уф! — изсумтя Едмънд. — Ще ми се да не ти се привиждат постоянно разни неща. Но предполагам, че все пак трябва да събудим и другите.