Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (9)

Глава девета
Какво видя Луси

Преди да заобиколят и последния нос, за да поемат към залива Стъклената вода, Сюзан и двете момчета бяха страшно изморени от гребането, а Луси изпитваше остро главоболие от дългите часове, прекарани под палещото слънце, и от взирането във водите. Дори Тръмпкин мечтаеше пътуването вече да е приключило. Седеше на кърмата — място, пригодено за мъже, а не за джуджета — и понеже краката му не стигаха до дъното на лодката, всеки е наясно колко е неудобно това дори за десет минути. Умората им се увеличаваше, настроението им се понижаваше. До този момент децата мислеха единствено как да стигнат до Каспиан. Сега вече се чудеха какво ще правят, когато го открият, и как шепа джуджета и горски същества могат да победят армия от възрастни.

Гребяха бавно по криволичещите течения на залива Стъклената вода, а здрачът се спускаше. С приближаването на бреговете, където короните на дърветата от двете страни почти се преплитаха, тъмнината все повече ги обгръщаше. Беше тихо — в далечината шумът на морето бавно заглъхваше. Чуваха дори ромона на поточетата, които извираха от горите наоколо и се вливаха в Стъклената вода.

Най-после стъпиха на брега. Чувстваха се прекалено уморени дори да се опитат да накладат огън. Даже вечерята с ябълки (макар да им се струваше, че надали някога отново ще поискат да видят ябълка) им изглеждаше по-привлекателна, отколкото да ловят риба или да стрелят по дивеч. Нахраниха се мълчаливо и се сгушиха плътно един до друг върху мъха и окапалите листа между четири големи бука. Всички освен Луси заспаха начаса. Луси не бе така изморена като останалите, но не се чувстваше никак удобно. А и беше забравила, че всички джуджета похъркват. Знаеше един от най-сигурните начини да заспиш — просто да престанеш да се насилваш да го правиш. Затова отвори очи. През пролука сред гъсталака и клоните огледа водата на потока и небето. Със сладка тръпка от спомена отново видя след толкова време ярките звезди на Нарния. Някога ги различаваше по-добре от звездите в собствения си свят, защото като кралица на Нарния си лягаше несравнено по-късно, отколкото като дете в Англия. Ето ги отново. От мястото, където лежеше, различаваше поне три от летните съзвездия: Корабът, Чукът и Леопардът. „Миличкият стар Леопард“ — прошепна щастливо тя.

Вместо да й се приспива, тя се разбуждаше все повече и повече с онази странна, нощна, замечтана будност. Водите на потока ставаха по-ярки. Досети се, че ги огряват лъчите на луната, макар да не я виждаше. И изведнъж изпита чувството, че цялата гора се пробужда. Несъзнателно стана и се отдалечи от бивака им.

„Прекрасно е“ — помисли си Луси. В хладния и свеж въздух се носеха приятни аромати. Съвсем наблизо чу как запя славей, поспря и пак подхвана песента си. Напред сякаш беше по-светло и тя тръгна нататък. Озова се на място, не така гъсто обрасло с дървета и големи петна лунна светлина, но лунната светлина и сенките така се примесваха, че човек едва различаваше къде точно стои нещо и какво всъщност представлява. В този момент славеят, очевидно доволен от разпяването, подхвана песента си с пълно гърло.

Очите на Луси започнаха да привикват към оскъдната светлина и вече различаваше по-ясно близките дървета. Обзе я копнеж по старите времена, когато дърветата на Нарния приказваха. Знаеше съвсем точно как ще звучи всяко едно, стига да успее да го пробуди. Знаеше и каква човешка форма ще наподобява. Погледна към една сребриста бреза: щеше да има нежен, напевен глас и да прилича на стройно момиче с развети около лицето коси, което обича да танцува. Погледна към един дъб: щеше да е съсухрен, но добросърдечен старец с накъдрена брада и космати брадавици по лицето и ръцете. Погледна към бука, под който стоеше. О! Това дърво щеше да е най-симпатично от всички. Като грациозна богиня, гладка и величествена — дама на гората.

— О, дървета, дървета, дървета — обади се Луси (въпреки намерението й да мълчи). — О, дървета, събудете се! Нима не помните? Мен не ме ли помните? Дриади и горски нимфи, излезте, елате при мен!

Нямаше никакъв вятър, ала всички дървета наоколо се разлюляха. Шумоленето на листата напомняше думи. Славеят спря да пее, сякаш за да ги чуе. Луси усети, че след миг ще започне да разбира какво се опитват да кажат дърветата. Но този момент така и не настъпи. Шумоленето на листа замря. Славеят отново пропя. Дори на лунната светлина гората отново изглеждаше съвсем обикновена. И въпреки това на Луси й се струваше (както и на теб понякога ти се случва, когато искаш да си припомниш име или дата, а те постоянно ти убягват), че е пропуснала нещо: сякаш е проговорила на дърветата малко по-рано или малко по-късно, сякаш не е изрекла всички необходими думи или пък е добавила макар и една-единствена, но излишна.

Съвсем внезапно се почувства изморена. Върна се при другите, сгуши се между Сюзан и Питър и след минути заспа.

На следващото утро в сивото зазоряване в гората (слънцето още не беше изгряло и всичко бе влажно и мръсно) се събудиха премръзнали и съвсем не весели.

— Ябълки, а? — усмихна се тъжно Тръмпкин. — Трябва да кажа, че вие, древните крале и кралици, не глезите особено поданиците си.

Изправиха се, поразтъпкаха се, огледаха се наоколо. Поради гъсто израсналите дървета виждаха едва на няколко стъпки в която и да било посока.

— Надявам се, Ваши величества знаят пътя добре — подхвърли джуджето.

— Аз не го знам — призна Сюзан. — Никога през живота си не съм била в тази гора. Дори през цялото време си мислех, че е редно да поемем по реката.

— Тогава трябваше да го кажеш навреме! — смъмри я Питър с разбираема строгост.

— О, не й обръщай внимание — обади се Едмънд.

— Тя винаги е кисела като краставица. Питър, нали носиш джобния си компас? Тогава всичко е наред. Просто продължаваме да се движим неотклонно на северозапад. Ще прекосим рекичката, как се казваше… Ръш…

— Знам я — възкликна Питър. — Онази, дето се влива в Голямата река при Бродовете на Беруна или както ги нарича ММП — Моста на Беруна.

— За нея говоря. Ще я прекосим, ще тръгнем нагоре по хълмовете и ще стигнем при Каменната маса, имам предвид Хълма на Аслан, някъде към осем-девет часа. Надявам се крал Каспиан да ни предложи добра закуска!

— Дано да си прав — подхвърли Сюзан. — Лично аз не помня нищо подобно.

— Това им е най-лошото на момичетата — обърна се Едмънд към Питър и джуджето. — Никога не могат мислено да си представят карта.

— Защото все пак имаме нещо в главите си! — сряза го Луси.

Отначало сякаш се придвижваха добре. По едно време дори им се стори, че попадат на стара пътека. Но познаваш ли горите поне малко, ще си наясно, че човек непрекъснато попада на въображаеми пътеки — изчезват след пет минути и щом решиш, че вече си на друга (а се надяваш да не е друга, ами просто част от предишната) тя също се изгубва нанякъде, ала ти вече си се отклонил доста от правилната посока и си даваш сметка, че всъщност никоя не е била истинската. Момчетата и джуджето обаче бяха свикнали с горите и не се подвеждаха за повече от няколко секунди.

Вървяха около половин час (трима от тях доста схванати поради вчерашното гребане) и Тръмпкин изведнъж прошепна:

— Спрете! — Всички го послушаха. — Нещо върви по петите ни — поясни той все така тихо. — Или по-скоро ни следва, ей там… Отляво.

Всички стояха неподвижно — вслушваха се и се взираха, докато ги заболяха ушите и очите.

— Най-добре ти и аз да приготвим по една стрела — обърна се Сюзан към Тръмпкин.

Джуджето кимва. Двата лъка бяха приготвени за стрелба и групата продължи.

Изминаха няколко десетки крачки през не много гъста гора, като през цялото време си отваряха очите на четири. По едно време храсталаците започнаха да се сгъстяват — налагаше се да минат съвсем близо до тях. Точно преминаваха през теснината и сред храстите, чупейки клонки, се надигна нещо, което ръмжеше и се зъбеше. Луси неволно тупна на земята и едновременно чу изсвистяването на стрела. След няколко мига, способна отново да вижда, забеляза огромна сива мечка, просната мъртва — беше пронизана от стрелата на Тръмпкин.

— ММП те победи в това състезание, Сюзан — Питър се усмихна леко пресилено.

Дори и той се сепна малко от неочакваното приключение.

— За… забавих се — отвърна Сюзан засрамено. — Но се страхувах да не е… някоя от нашите мечки… Говореща мечка.

Сюзан ненавиждаше да убива.

— Точно в това е бедата — обади се Тръмпкин. — Повечето от зверовете са се превърнали в наши врагове, а и сякаш са станали обикновени животни, но все пак са останали и от другия вид. Никога не си сигурен, а нямаш време да изчакаш, за да провериш.

— Горкичкият мечок — заговори отново Сюзан. — Нали не мислиш, че е бил от Говорещите?

— Този специално — не — отвърна джуджето. — Видях му муцуната и чух изръмжаването. Искаше да хапне малко момиченце за закуска. И като споменах закуска, не искам да обезсърчавам Ваши величества за закуската, която се надявате да ви поднесе крал Каспиан, но месото в лагера ни е твърде оскъдно. А от една мечка има доста какво да се изяде. Грехота е да оставим тази тук, без да вземем поне малко със себе си, а и няма да ни забави повече от половин час. Вие, двамата младежи… крале, знаете ли как се дере мечка?

— Да идем да седнем встрани — предложи Сюзан на Луси. — Знам каква мърлява работа е това. — Луси кимна и потрепери. Вече седнали по-надалеч, добави: — В главата ми се върти ужасна идея, Сюзан.

— Каква?

— Няма ли да е кошмарно, ако един ден в нашия свят, хората започнат да подивяват както животните тук и въпреки това да продължават да приличат на хора и да не можеш да различиш кой, кой е?

— Имаме достатъчно за какво да се тревожим тук и сега в Нарния — отвърна практичната Сюзан, — без да си представяме подобни неща.

След време се върнаха при момчетата и джуджето — те бяха отрязали от най-хубавото месо толкова, колкото смятаха, че ще могат да носят. Не е много приятно да си натъпчеш джобовете със сурово месо, но те го загърнаха в пресни листа — всички имаха достатъчно опит, за да знаят какво щеше да бъде отношението им към меките, мокри неприятни парчета, след като повървят достатъчно, за да огладнеят истински.

Поеха отново с тежка крачка (при първото поточе спряха само колкото да се измият три чифта ръце, които спешно се нуждаеха от почистване). Слънцето се издигна високо, птичките запяха и повече мухи, отколкото желаеха, зажужаха сред орловата папрат. Скованите от гребането предишния ден гърбове започнаха да се раздвижват. Настроението на всички се приповдигна. Слънцето ги сгря — свалиха шлемовете и ги понесоха на ръце.

— Предполагам, че вървим в правилна посока — обади се Едмънд след около час.

— Не виждам как ще сбъркаме, стига да не се отклоним прекалено наляво — отвърна Питър. — А ако се отклоним много надясно, най-лошото, което може да ни се случи, е твърде рано да излезем при Голямата река, преди да заобиколим завоя, който прави.

Продължаваха да вървят. Чуваха се единствено тежките им стъпки и подрънкването на металните ризници.

— Къде е проклетата река? — възнегодува Едмънд доста по-късно.

— И аз мислех, че вече трябва да сме я стигнали — увери го Питър. — Не ни остава нищо друго, освен да продължаваме.

И двамата доловиха колко напрегнато ги наблюдава джуджето, но нищо не каза.

И пак поеха. Ризниците станаха някак горещи и тежки.

— Какво! — ненадейно възкликна Питър.

Без да усетят, се намериха почти до ръба на пропаст. В дъното на дълбоката клисура течеше река. В далечния край на клисурата скалите се издигаха още по-високи. Никой от компанията, с изключение на Едмънд (и може би и Тръмпкин), не умееше да се катери добре.

— Съжалявам! — обади се Питър. — Аз съм виновен, че се озовахме тук. Загубили сме се. Никога през живота си не съм виждал това място.

Джуджето тихо подсвирна.

— О, нека се върнем и минем по другия път — предложи Сюзан. — От самото начало подозирах, че ще се загубим в гората.

— Сюзан! — укори я Луси. — Не опявай така на Питър! Нещата и без това са доста сериозни. Той прави всичко, каквото може.

— А ти не се зъби на Сюзан така! — сопна се Едмънд. — Според мен тя е съвсем права.

— Ха! — обади се Тръмпкин. — Ако сме се загубили на идване, кой казва, че няма да се загубим и на връщане? И освен това, ако ще се връщаме на острова, за да тръгнем отначало — да предположим, че успеем да стигнем дотам — най-добре е да се откажем от всичко. Мираз ще е свършил с Каспиан много преди да се присъединим към него.

— Според теб да продължим, така ли? — попита Луси.

— Не съм убеден, че Върховния крал се е загубил — отвърна Тръмпкин.

— Но рекичката Ръш, която търсим, не е в клисура — Питър едва се сдържаше да не се разгневи.

— Ваше величество казва „е“ — отбелязва джуджето, — но не е ли по-правилно да каже беше? Вие познавате тези земи отпреди стотици, може би и хиляди години. Не е ли възможно страната да се е променила? Например свлачище да повлече половината от хълм и да остави голи скали и сега това да е урвата отвъд клисурата. Или Ръш да е копала коритото си година след година и да се е образувала тази пропаст? Ами земетресенията и какво ли още не.

— Не се сетих — призна Питър.

— Дори това да не е нашата река — продължи Тръмпкин, — тя тече общо взето на север и рано или късно ще се влее в нея. Струва ми се, на идване минах край нещо, което може да е Голямата река. Ако тръгнем по течението и се придържаме надясно, ще стигнем до там. Вероятно не толкова в горното й течение, както се надявахме, но поне няма да сме по-зле, отколкото, ако бяхме тръгнали по моя път.

— Тръмпкин, страхотен си! — похвали го Питър. — Хайде! Да се спуснем в клисурата.

— Вижте! Вижте! Вижте! — невъздържано се развика Луси.

— Къде? Какво? — обадиха се останалите в един глас.

— Лъвът! — възкликна Луси. — Самият Аслан. Не го ли видяхте?

Лицето й имаше съвсем нов израз, а очите й светеха от възторг.

— Наистина ли искаш да кажеш… — подхвана Питър.

— Къде ти се стори, че го виждаш? — прекъсна го Сюзан.

— Не ми говори като възрастна! — сопна се Луси и тропна с крак. — Не ми се стори! Аз го видях!

— Къде, Луси? — попита Питър.

— Точно ей там, между онези самодивски дървета. Не, от тази страна на клисурата. Горе, не долу. И точно в обратната посока, накъдето мислехме да поемем. И искаше да го последваме… Там горе.

— Откъде знаеш, че е искал това? — полюбопитства Едмънд.

— Той… Аз… Ами просто разбрах — обясни Луси, — по израза на лицето му.

Останалите се спогледаха озадачени.

— Ваше величество може и да е видяла лъв — обади се Тръмпкин, — защото, както са ми казвали, в горите ги има. Но може да е бил толкова приятелски настроен и при това Говорещ лъв, колкото мечката, която срещнахме.

— О, не ставай глупав! — ядоса се Луси. — Да не мислиш, че няма да разпозная Аслан, ако го видя?

— Сега той ще е доста по-възрастен — напомни Тръмпкин, — при положение че е същият, когото сте познавали преди. А и дори да е той, какво му пречи да е подивял и да се е превърнал в обикновено животно, като много други?

Луси почервеня от яд и според мен щеше да се нахвърли върху Тръмпкин, ако Питър не я хвана за рамото.

— ММП, не разбираш. А и как би могъл? Трябва да ни повярваш, Тръмпкин, че наистина знаем за Аслан. Имам предвид малко повече, отколкото ти. И никога повече не бива да говориш така за него. Най-малкото, защото не носи късмет. А и освен това казаното от теб е глупост. Въпросът е дали Аслан наистина е бил там.

— Знам, че беше — увери го Луси, а очите й се напълниха със сълзи.

— Да, Луси, но ние не сме сигурни, не разбираш ли? — опита се да й обясни Питър.

— Тогава не ни остава нищо, освен да гласуваме какво да предприемем — предложи Едмънд.

— Дадено! — прие Питър. — Ти си най-възрастен сред нас, ММП. За кое гласуваш: да тръгнем нагоре или надолу?

— Надолу — отвърна джуджето. — Нищо не знам за Аслан, но знам, че поемем ли наляво и нагоре по клисурата, вероятно ще вървим цял ден, преди да попаднем на място, където да я прекосим. А ако се насочим надясно и надолу, след два-три часа неизбежно ще стигнем Голямата река. А и ако действително има истински лъвове, по-добре е да се отдалечим, а не да се приближаваме до тях.

— Ти как смяташ, Сюзан?

— Не ми се сърди, Луси — отговори Сюзан, — но според мен трябва да тръгнем надолу. Ужасно съм уморена. Хайде да се измъкваме от проклетата гора и да излезем на открито колкото е възможно по-скоро. А и никой освен теб не видя нищо.

— Едмънд? — продължи Питър.

— Точно това — Едмънд говореше някак забързано и леко се изчерви. — Когато преди година — или преди хиляди години — за пръв път открихме Нарния, именно Луси първа го разбра, а ние останалите не й вярвахме. Аз се държах най-зле от всички, знам го. А накрая тя се оказа права. Няма ли да е честно този път да й повярваме? Аз съм за това да тръгнем нагоре.

— О, Едмънд! — зарадва се Луси и стисна ръката му.

— Ред е на Питър — посочи Сюзан. — Надявам се…

— Млъкни и ме остави да помисля — прекъсна я Питър. — Бих предпочел да не се налагаше да гласувам.

— Ти си Върховния крал — строго напомни Тръмпкин.

— Надолу — отсече Питър след дълга пауза. — Съзнавам, че Луси може да се окаже права, но това е. Така и така трябва да тръгнем или в едната, или в другата посока.

И те поеха надясно по ръба, надолу по течението. Луси вървеше най-отзад, а по бузите й се стичаха сълзи.