Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prince Caspian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Принц Каспиан

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 12

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-528-551-6

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
Магия и ненадейно отмъщение

Междувременно Тръмпкин и двете момчета пристигнаха при тъмния каменен свод на портала към вътрешността на хълма. Двата язовеца стражи (от тях Едмънд видя единствено белите петна по бузите) скочиха с оголени зъби и изръмжаха:

— Кой минава там?

— Тръмпкин — отвърна джуджето. — Водя от далечното минало Върховния крал на Нарния.

Язовците завряха носове в ръцете на момчетата.

— Най-после! — зарадваха се те. — Най-после!

— Дайте ни светлина, приятели — помоли Тръмпкин.

Язовците намериха факла точно до арката. Питър я запали и я подаде на Тръмпкин.

— Най-добре ММП да води — прецени той. — Ние не знаем пътя тук.

Тръмпкин пое факлата и навлезе в тунела — студено и тъмно място, което миришеше на мухъл. От време на време светлината на факлата огряваше някой прелитащ прилеп или множеството паяжини. Момчетата, прекарали на свеж въздух по-голямата част от времето, имаха чувството, че влизат в капан или затвор.

— Питър — прошепна Едмънд, — виж онези издълбани плетеници по стените. Не ти ли се струват много древни? А същевременно самите ние сме по-стари от тях. Когато за последен път бяхме тук, ги нямаше.

— Да — съгласи се Питър. — Това нещо може да накара човек да се замисли.

Джуджето вървеше напред: зави надясно, после — наляво, спусна се по някакви стълби и пак зави наляво. Най-сетне видяха светлина пред себе си — процеждаше се под някаква врата. И сега за пръв път чуха гласове — бяха стигнали до вратата на централната зала. Вътре звучаха разгневени гласове. Някой приказваше толкова високо, че приближаването на момчетата и джуджето не се чу.

— Това не ми харесва — прошепна Тръмпкин на Питър. — Я да послушаме малко.

И тримата застанаха съвършено неподвижни пред вратата.

— Знаете много добре защо рогът не беше надут днес сутринта — обясняваше нечий глас. („Това е кралят“ — прошепна Тръмпкин.) — Забравихте ли, че Мираз ни нападна почти веднага, след като Тръмпкин тръгна, и цели три часа, а вероятно и повече, се бихме на живот и смърт? Надух го при първата възможност да си поема дъх.

— Няма начин да го забравя — обади се гневен глас. — Та нали моите джуджета понесоха удара на атаката и всяко пето беше повалено. („Това е Никабрик“ — уточни Тръмпкин.)

— Засрами се, джудже! — чу се плътен глас. („Трюфелхънтър“ — обясни Тръмпкин.) — Дадохме всичко от себе си, но никой не се би по-смело от краля.

— Разказвай тази история както искаш — изсумтя Никабрик, — но или рогът е бил надут прекалено късно, или в него няма никакво вълшебство и не е дошла никаква помощ. А ти, велики майсторе, магьоснико и всезнайко, още ли настояваш да се надяваме Аслан и крал Питър да се появят?

— Признавам, невъзможно е да го отрека, че съм дълбоко разочарован от изхода на начинанието — дочу се нов глас. („Това е доктор Корнилиъс“ — подсказа Тръмпкин.)

— С две думи — сопна се Никабрик, — нищо не се получи. Отдръпни се и ни остави да си вършим работата! Именно затова…

— Помощ ще се появи — рече убедено Трюфелхънтър. — Вярвам в Аслан. Прояви търпение, както правим ние, животните. Помощ ще дойде. Дори в момента може да е пред вратата.

— Пфу! — озъби се Никабрик. — Ако ви слушам вас, язовците, трябва да чакам, докато небесата паднат. Казвам ви — нямаме време да чакаме! Храната ни привършва, а при всеки сблъсък даваме повече жертви, отколкото можем да си позволим. Някои от привържениците ни напускат.

— А защо? — попита Трюфелхънтър. — Ще ти кажа. Защото чуха мълва, че сме привикали кралете от древността, а те не са се отзовали. Последните думи, които Тръмпкин произнесе, преди да тръгне (и се отправи най-вероятно към смъртта си), бяха: „Ако ще надувате рога, не съобщавайте на армията защо го правите или какво се надявате да постигнете.“ Но още същата вечер всички знаеха какво сме предприели.

— По-добре си наври муцуната в гнездо на оси, язовецо, вместо да загатваш, че аз съм се раздрънкал! — сопна се Никабрик. — Вземи си думите обратно…

— О, спрете и двамата — смъмри ги крал Каспиан. — Желая да чуя какво трябва да сторим според Никабрик. Но преди това искам да знам кои са двамата непознати, които доведе на нашия съвет и които стоят там с отворени уши и затворени уста.

— Те са мои приятели — отвърна Никабрик. — А и ти самият какво право имаш да си тук, освен че си приятел на Тръмпкин и на Трюфелхънтър? А и какво право има онзи изкуфял старец в черната роба, освен че е твой приятел? Защо аз да съм единственият, който да не може да доведе приятели?

— Негово величество е кралят, на когото се заклехме във вярност — обади се строго язовецът.

— Дворцови маниери, а? — изсмя се Никабрик. — Тук, в тази дупка, може да говорим нормално. Ти знаеш, а и той знае, че след седмица това момче от Телмар няма да бъде крал на никого и на никакви думи, не му ли помогнем да се измъкне от капана, в който попадна.

— Сигурно — обади се Корнилиъс — твоите приятели сами ще се представят. Кои сте вие и какво искате?

— Уважаеми докторе — дочу се тънък, хленчещ глас.

— Аз съм бедна стара жена. Това съм аз и много благодаря на уважаваното джудже за приятелството му. Убедена съм, че Негово величество, да е благословено красивото му лице, няма защо да се страхува от превита почти на две старица, която няма дори две съчки да сложи в огнището си под котлето. Имам някакво малко умение — разбира се, далеч не като вашето, уважаеми докторе — да правя дребни магии и заклинания. С радост ще ги приложа срещу враговете ви, ако всичките се съгласите. Защото ги мразя. О, да, никой не ги мрази колкото мен.

— Това е доста интересно и… задоволително — промърмори доктор Корнилиъс. — Струва ми се, че се досещам коя сте, мадам. А сега нека и другият ти приятел, Никабрик, ни се представи.

Глух безизразен глас, от който кожата на Питър настръхна, заговори:

— Аз съм гладът. Аз съм жаждата. Където захапя, не пускам, докато не умра, а дори и след смъртта ми, трябва да изрежете устата ми от тялото на врага и да я заровите заедно с мен. Мога да не хапна стотина години и няма да умра. Мога сто нощи да лежа върху леда и да не замръзна. Мога да изпия река кръв и да не се пръсна. Посочете ми враговете си!

— И в присъствието на тези двамата искаш да ни разкриеш плана си, така ли? — попита Каспиан.

— Да — отвърна Никабрик. — Възнамерявам да го осъществя с тяхна помощ.

Минаха една-две минути, през които Тръмпкин и момчетата чуха Каспиан тихо да разговаря с приятелите си, но не различиха думите. После Каспиан произнесе високо:

— Добре, Никабрик, да чуем плана ти!

Последва дълга пауза. Тръмпкин и момчетата се чудеха дали Никабрик някога ще започне. Най-накрая се обади с глух глас, сякаш и на него не му допадаше особено това, което предстоеше да сподели.

— Независимо от приказките ни — подхвана той — никой от нас не знае истината за древните времена на Нарния. Тръмпкин например не вярва на нито една история. Аз бях склонен да проверя дали отговарят на истината. Опитахме първо рога, но не получихме резултат. Ако някога е имало Върховен крал Питър, кралица Сюзан, крал Едмънд и кралица Луси, те или не са ни чули, или не могат да дойдат, или са наши врагове…

— Или вече са на път към нас — прекъсна го Трюфелхънтър.

— Продължавай да го повтаряш, докато Мираз нахрани с нас кучетата си! — сопна се Никабрик. — Та, както отбелязах, пробвахме една брънка от веригата на древните легенди и нищо добро не видяхме. Добре. Но когато счупиш меча си, измъкваш камата. Историите разказват и за други сили освен древните крале и кралици. Какво ще стане, ако успеем да привикаме тях?

— Ако имаш предвид Аслан — обади се Трюфелхънтър, — то е същото като да призоваваме кралете и кралиците. Те са негови подчинени. След като той не ги изпраща (но продължавам да вярвам, че ще го стори), защо тогава ще се появи самият той?

— Не е така — възрази Никабрик. — Но си прав в едно: Аслан върви заедно с древните крале. Сега Аслан обаче или е мъртъв, или вече не е на наша страна. А не е изключено и нещо по-силно от него да го задържа. Ала дори и да се появи, откъде да сме сигурни, че ще е наш приятел? Невинаги е бил приятел на джуджетата според всичко, което се знае. Дори не е бил приятел на всички зверове. Попитайте вълците. Но както и да е… Бил е в Нарния само веднъж, доколкото съм чувал, а и не е стоял дълго. Затова нека не включваме Аслан в сметките си. По-скоро имах предвид друг.

Не последва отговор. В продължилата няколко минути мъртва тишина Едмънд чуваше хриптенето и сумтенето на язовеца.

— Кого имаш предвид? — попита най-накрая Каспиан.

— Имам предвид сила, несравнено по-голяма от силата на Аслан. Тя е държала Нарния омагьосана в продължение на години, ако се вярва на преданията.

— Бялата вещица! — извикаха едновременно три гласа и по шума Питър разбра, че всички са скочили на крака.

— Да — потвърди Никабрик много бавно и отчетливо. — Имам предвид Вещицата. Седнете! Не се плашете от името, сякаш сте деца. На нас ни трябва сила, и то такава, която да е на наша страна. И понеже стана дума за сила, не разказват ли легендите, че Вещицата е победила Аслан, завързала го е и го е убила именно върху този камък ей там?

— Но също се разправя, че той е оживял — напомни язовецът строго.

— Да, разправя се — съгласи се Никабрик. — Но да не забравяме, че почти нищо не се споменава какво е правил после? Просто някак изчезва от легендите. Как ще го обясните, ако наистина е оживял? Не е ли по-вероятно да не е оживял, а легендите да не споменават за него, защото няма какво да споменат?

— Той е поставил кралете и кралиците на престола — напомни Каспиан.

— Крал, току-що спечелил голяма битка, обикновено се възкачва на престола без помощта на някакъв лъв-циркаджия — подметна Никабрик.

Последва свирепо изръмжаване, вероятно от Трюфелхънтър.

— Впрочем, както и да е — продължи Никабрик, — какво стана с кралете и тяхното управление? Историите за тях също изчезват. А с Вещицата е съвсем различно. Твърди се, че е управлявала сто години. Сто години зима! Това вече е сила и мощ!

— Но, в името на небето и земята — обади се кралят, — нали винаги се е говорело, че тя е най-ужасният ни враг? Че тя е десетократно по-голям тиранин от Мираз?

— Може би — отвърна Никабрик с леден тон — е била такава за вас, хората, ако сте съществували през онези дни. Може да е била такава и спрямо някои от животните. Унищожила е доста от бобрите, доколкото знам. Поне в Нарния сега няма техни представители. Но добре се е разбирала с нас, джуджетата. А аз съм джудже и ще съм на страната на своите. Ние не се страхуваме от Вещицата.

— Но вие се присъединихте към нас — възрази Трюфелхънтър.

— Действително. И какво добро донесе това на моите хора дотук? — сряза го Никабрик. — Кого изпращат на най-опасните места? Джуджетата! От чия храна отнемат, когато провизиите не достигат? От храната на джуджетата. Кой…

— Това са лъжи! Долни лъжи! — възмути се язовецът.

— Затова — продължи Никабрик, чийто глас вече се издигна до крясък, — щом не сте в състояние да помогнете на моите хора, ще ги отведа при някой, който ще го стори.

— Това признание за измяна ли е, Никабрик? — попита кралят.

— Прибери си меча в ножницата, Каспиан! — отвърна Никабрик. — Убийство по време на съвет, така ли? Това ли ти е на ума? Не се прави на глупак! Да не мислиш, че ме е страх от теб? Ние сме трима и вие сте трима.

— Добре, да се бием тогава — изръмжа язовецът, но веднага го прекъснаха.

— Спрете! Спрете! — намеси се Корнилиъс. — Прекалено много бързате. Вещицата е мъртва. Според всички предания е така. Какво има предвид Никабрик, като казва, че ще призове Вещицата?

Ужасният глас, проговорил досега само веднъж, отново се чу:

— Мъртва, така ли?

А после пискливият хленчещ глас подхвана:

— О, благословено да е сърчицето ти, но Ваше малко величество не бива да се безпокои, че Бялата дама — ние така я наричаме — е мъртва. Уважаваният доктор само се шегува със стара жена като мен, когато го казва. Уважаеми докторе, просветени докторе, кога сте чували вещица наистина да е умряла? Те винаги могат да бъдат призовани обратно.

— Да я призовем — обади се другият глас. — Ние сме напълно готови. Начертай кръга! Приготви синия огън.

Над постоянно засилващото се ръмжене на язовеца и острото „Какво?“ на Корнилиъс се извиси като тътен гласът на крал Каспиан:

— Значи това е планът ти, Никабрик, така ли? Черна магия и призоваването на омразен дух? Разбирам кои са ти приятелите: стара магьосница и върколак!

През следващите една-две минути настана голямо объркване. Чуха се животинско ръмжене, удари на метал в метал. Момчетата и Тръмпкин се втурнаха вътре. Питър зърна отвратително сиво мършаво същество получовек-полувълк в момента, в който скачаше към момче, приблизително на неговата възраст. Едмънд съзря язовец и джудже да се търкалят по пода, вкопчени един в друг. Тръмпкин се озова лице в лице със старата магьосница. Носът и брадичката й бяха остри и стърчаха силно, а мръсните й сиви коси се вееха около лицето. Тя току-що бе стиснала доктор Корнилиъс за гърлото. С един замах на меча Тръмпкин отряза главата й и тя се търколи на пода. Някой бутна лампата и през следващите шестдесет секунди имаше само мечове, зъби, нокти, юмруци, ботуши. Настъпи тишина.

— Добре ли си, Едмънд?

— Май да — задъхано отвърна Едмънд. — Хванах злодея Никабрик. Още е жив.

— Разкарай се! — долетя гневен глас. — Ти седиш върху мен. Махай се! Тежиш като слон.

— О, извинявай ММП — сконфузи се Едмънд. — Така по-добре ли е?

— Олеле! Не! — изкрещя Тръмпкин. — Сега пък навираш крака си в устата ми. Разкарай се!

— Къде е крал Каспиан? — попита Питър.

— Тук съм — отвърна доста немощен глас. — Нещо ме ухапа.

Всички чуха как някой драсна клечка кибрит. Оказа се Едмънд. Пламъчето освети лицето му — пребледняло и мръсно. Той се огледа, намери свещта (газта за лампата беше свършила), постави я върху масата и я запали. Пламъчето леко се люшна и няколко души се изправиха на крака. Шест лица се загледаха едно друго на светлината на свещта.

— Изглежда не са останали наши врагове — констатира Питър. — Ето там, старата магьосница е мъртва. (Той бързо отмести поглед от нея.) Никабрик също е мъртъв. Предполагам, това е върколакът. Отдавна не бях виждал върколак. С глава на вълк и тяло на човек. Значи се е превърнал от мъж във вълк, когато е бил убит. А ти вероятно си крал Каспиан?

— Да — отвърна момчето. — Но нямам представа ти кой си.

— Това е Върховния крал, крал Питър — обади се Тръмпкин.

— Ваше величество е добре дошъл! — поздрави Каспиан.

— Радвам се да те видя, Ваше величество — отвърна Питър. — Не съм пристигнал да ти отнема престола, а по-скоро да те поставя на него.

— Ваше величество — чу се глас до лакътя на Питър. Той се извърна и се озова лице в лице с язовеца. Питър се наведе, обгърна звяра и целуна косматата му глава. Постъпката му не беше момичешка, защото той беше Върховния крал.

— Най-достоен сред язовците — обяви Питър, — ти през цялото време нито за миг не се усъмни в нас.

— Не е моя заслугата — отвърна Трюфелхънтър. — Аз съм от животните, а ние не се променяме. А съм и язовец. Ние помним.

— Съжалявам за Никабрик — натъжи се Каспиан, — макар да ме намрази, още щом ме видя. Целият бе изпълнен с вътрешно страдание и омраза. Ако бяхме спечелили срещу Мираз, можеше да стане и добро джудже през мирните дни, които щяха да последват. Не знам кой от нас го е убил. Но съм му благодарен.

— От теб тече кръв — отбеляза Питър.

— Да, ухапан съм — отвърна Каспиан. — От това… от това вълкоподобно същество.

Почистването и превързването на раната отнеха доста време. После Тръмпкин оповести:

— Преди да предприемем каквото и да било, ще закусим.

— Но не тук — обади се бързо Питър.

— Точно така, не тук — съгласи се Каспиан и потрепери. — И трябва да изпратим да отнесат телата.

— Да хвърлят чудовищата в пропаст — предложи Питър. — Но тялото на джуджето е редно да дадем на неговите хора, за да го погребат по техния обичай.

Седнаха да закусят в друга тъмна зала, намираща се под Хълма на Аслан. Не за такава закуска бяха мечтали: Каспиан и Корнилиъс предпочитаха пасти, а Питър и Едмънд пържени яйца с масло и кафе. Всъщност получиха малко студено мечешко месо (от джоба на едно от момчетата), бучка твърдо сирене, глава лук и канче вода. Но по начина, по който се нахвърлиха да ядат, човек би помислил, че им е страшно вкусно.