Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thorn Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 200 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Корекция
didikot (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Колийн Макълоу. Птиците умират сами

„Народна култура“, София, 1982

Рецензент: Жени Божилова

Австралийска, първо издание

Литературна група — художествена литература. Код 04 95366 72612/5637–207–82

Редактор: Петко Бочаров

Художник: Иван Илиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982 г.

Излязла от печат май 1982 г. Формат 84х108/32

Печатни коли 39,75. Издателски коли 33,39. УИК 33,59. Цена 4,47 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“, кв. Лозенец — София

 

© Colleen McCullough, THORNBIRDS (The Thorn Birds)

New York, San Francisco, Harper and Row, 1977

Превод © Мариана Екимова-Мелнишка

История

  1. — Добавяне

4

Къщата на главния пастир бе построена на колове, на десетина метра над тясно дере, покрай което растяха високи евкалипти и много плачещи върби. След пищния парк на Дройда тук беше някак твърде оголено и скучно, но къщата по своите помещения наподобяваше тази, която бяха оставили в Нова Зеландия. Тежки викториански мебели изпълваха и почти задръстваха стаите; над всичко се стелеше фина червеникава прах.

— За щастие има баня — каза отец Ралф, като се изкачиха по широките дървени стълби до предната веранда. Беше доста нагоре, защото самите пилони, върху които лежаха основите, бяха пет метра високи. — Това е за случай, че реката залее бреговете — обясни отец Ралф. — Вие сте точно над нея, а са ми казвали, че водата може да се покачи и шестдесет стъпки за една нощ.

Баня имаше наистина: стара ламаринена вана и очукан бойлер бяха поставени в заградена от всички страни ниша в края на задната веранда. Но жените погнусени установиха, че тоалетната е само една дупка на около двеста метра от къщата, и при това вонеше. В сравнение с Нова Зеландия беше много примитивно.

— Онези, които са живели тук, не са били много чисти — отбеляза Фий, като плъзна пръст по праха върху шкафа.

Отец Ралф се засмя:

— Напразно ще се борите с това — каза й той. — Природата тук е такава, че с три неща няма никога да се справите: жегата, прахта и мухите. Каквото и да правите, те винаги ще са с вас.

Фий погледна свещеника.

— Много сте любезен с нас, отче — рече тя.

— А защо не? Та вие сте единствените роднини на моята добра приятелка Мери Карсън.

Тя вдигна рамене, безразлична към думите му.

— Не съм свикнала да се държа приятелски със свещеник — продължи тя. — В Нова Зеландия те бяха винаги много резервирани.

— Не сте католичка, нали?

— Не. Пади е католик. Децата, разбира се, са възпитани като католици — всички до едно, ако се безпокоите за това.

— И през ум не ми е минало. На вас неприятно ли ви е?

— Все ми е едно.

— Не сте ли сменили религията си?

— Не съм лицемерна, отче де Брикасар. Загубих вяра в моята църква и нямах никакво желание да се приобщавам към друга, също така безсмислена религия.

— Разбирам. — Той наблюдаваше Меги, застанала на предната веранда и загледана към Дройда. — Много е хубава… вашата дъщеря. Знаете ли, имам слабост към тицианови коси. Ако видеше нейната, художникът би се завтекъл за палитрата си. Никога досега не съм срещал точно такъв цвят. Единствена дъщеря ли ви е?

— Да. Момчетата са наследствена черта в семейството на Пади, а и в моето има повече момчета. Момичетата са рядкост.

— Бедното дете — каза той неопределено.

 

 

Щом сандъците пристигнаха от Сидни и къщата се изпълни с познатите книги, сервизи, украшения, а гостната бе подредена с мебелите на Фий, нещата взеха да се поправят. Пади и по-големите от Стю момчета не се задържаха в къщи и повечето време прекарваха с двамата ратаи, които Мери Карсън беше задържала, за да се научат на тънкостите на овцевъдството в северозападната част на Нови Южен Уелс, доста по-различно от новозеландското. Фий, Меги и Стю пък налучкваха как да се справят с домакинството в къщата на главния пастир на Дройда, което нямаше много общо с тяхното в Нова Зеландия. Негласно се бяха разбрали за нищо да не безпокоят Мери Карсън, но нейната икономка и прислужниците й им помагаха със същата готовност, както ратаите помагаха на мъжете.

Постепенно всички се убедиха, че Дройда е един затворен свят, така откъснат от цивилизацията, че скоро дори и Гилънбоун остана само име, свързано с далечен спомен. В границите на самия чифлик имаше конюшни, ковачница, гаражи, безброй бараки, в които се складираше всичко — от храни до машини; имаше кучешки колиби, истински лабиринт от кошари, гигантско помещение за стригане на овцете с цели двадесет и шест клетки в него и още един зигзаговиден лабиринт от заградени дворове. Имаше и кокошарници, свинарници, краварници, мандра и спални помещения за двадесет и шест стригачи, бараки за общите работници, още две по-малки къщи като тяхната — за пастирите, други бараки за чираците, кланица и места за сечене и складиране на дърва.

Всичко това заемаше централната част на един почти правилен кръг без никакви дървета, с диаметър три мили — главният стопански двор. Само там, където беше къщата на главния пастир, групата постройки стигаше почти до гората отвъд. Но около навесите и дворовете за животни имаше дървета, за да хвърлят тъй желаната и необходима сянка. Това бяха главно евкалипти — огромни, здрави, с гъсти корони, красиви в своя покой. Отвъд, сред високите треви на пасбищата, лениво пристъпяха коне и дойни крави.

В дъното на дълбокото дере до къщата на главния пастир бавно течеше плитка и кална рекичка. Никой не повярва на отец Ралф, че тя можела да се вдигне на двадесет метра за една нощ. Водата й се изпомпваше на ръка — за банята и кухнята — и жените дълго време не можаха да свикнат да мият чиниите, да се къпят и да перат дрехите с тази зеленикаво кафява вода. Шест тежки железни цистерни, прикрепени на прилични на кранове дървени стойки, събираха дъждовната вода от покрива, която се използуваше за пиене, и те се научиха да я пестят и да не мият с нея. Защото никой не можеше да каже кога ще падне следващият дъжд, та да напълни отново цистерните.

Овцете и другият добитък пиеха вода, която идваше направо от артезианските кладенци, но не от кранове или поилки, а така, както бликаше от хиляди метра дълбочина. Тя течеше вряла през тръба, където беше пусната сонда, и по тесни канали, обрасли с яркозелена трева, стигаше до всички части на големия чифлик. Но хората не можеха да пият тази наситена със сяра и други минерали вода.

Отначало разстоянията ги зашеметяваха. Цялата площ на чифлика беше двеста и петдесет хиляди акра[1]. Най-дългата му страна беше осемдесет мили. Четиридесет мили и двадесет и седем огради отделяха имението от Гилънбоун — единственото селище на по-малко от сто и шест мили. По-късата източна граница беше река Барун, както местните хора наричаха този северен приток на реката Дарлинг, а тя беше пълноводна, тинеста, дълга хиляда мили и се вливаше в река Мъри, която се вливаше в океана след хиляда и петстотин мили, чак в Южна Австралия. Гилън крийк, рекичката, която течеше край къщата на главния пастир, се вливаше в Барун на две мили отвъд главния чифлик.

На Пади и на момчетата всичко много им хареса. Понякога прекарваха на седлата дни наред на много мили разстояние от чифлика; нощуваха под открито небе, така необятно и обсипано със звезди, сякаш беше наистина част от бога.

Сивокафявата земя гъмжеше от живот: хиляди кенгура на стада бягаха с подскоци между дърветата. Не знаеха прегради и бяха много привлекателни с изяществото, волността и числеността си. Емутата си правеха гнезда сред тревистата равнина и горделиво обхождаха като великани своите териториални граници, трепваха при всеки странен шум и побягваха по-бързо от коне, изоставяйки тъмнозелените си яйца, големи колкото футболни топки. Термити си строяха ръждивокафяви кули, подобни на малки небостъргачи; гигантски мравки, които хапеха лошо, се вливаха в земята на потоци през дупките на своите могили.

Птичият свят бе богат и пищен, неизчерпаем на нови видове, и пернатите живееха не по двойки, а с хиляди заедно: мънички зелено-жълти папагали с дълги опашки, които Фий наричаше птички на любовта, а местните хора — вълнисти папагалчета; по-малки папагали, обагрени в аленочервено и синьо и наречени розови папагали; големи светлосиви папагали с мораво розово по гърдите, под крилата и по главите, наричани розово какаду, и накрая едрите, чисто бели птици с перести жълти гребени, на които бяха дали името какаду. Мънички сипки, врабчета и скорци цвърчаха, и се въртяха по клоните, а силните кафяви чапли ликуваха, като че се кискаха, или се гмурваха да търсят змии — любимата им храна. Бяха досущ като хора тези птици и без да се плашат, кацаха с хиляди по дърветата, въртяха на всички страни светналите си умни очи, писукаха, разговаряха, смееха се, подражаваха на всеки звук, който стигаше до тях.

Страховити гущери, дълги до метър и осемдесет, лазеха уж тежко из тревата и внезапно се мятаха пъргаво към клоните на дърветата, очевидно чувствайки се така добре на земята, както и над нея: това бе гоаната. Срещаха се и всякакви други гущери, по-малки, но някои и по-страшни дори: украсени с нашийници от по три реда остри шипове или с издути яркосини езици. А разнообразието от змии беше безмерно. Клийри скоро научиха, че най-големите и опасни на вид са съвсем безобидни, а късички влечуги от по трийсетина сантиметра могат да умъртвяват. Имаше дървесни змии, черни змии с бели коремчета, кафяви змии, отровни тигрови змии.

А насекомите! Зелени скакалци, прелетни скакалци, щурци, пчели, мухи от всички големини и видове: жътварки, малки мушици, водни кончета, гигантски молци и всякакви пеперуди. Паяците бяха страхотни: грамадни и космати, с обхват на пипалата десетина сантиметра, или измамно малки, но отровни черни гадинки, които се появяваха в тоалетната; някои живееха в големи перести паяжини, увиснали между дърветата, други се полюшваха в гъсти тюлени люлки, захванати на стръкчета трева, или се мушкаха в малки дупчици в земята, чиито входове се затваряха след тях.

Не липсваха и хищници: диви прасета, които не се плашеха от нищо, свирепи и месоядни, черни и космати, големи като крави; динго, местните диви кучета, които се прокрадваха ниско по земята и се сливаха с тревата; гарвани със стотици, които печално грачеха от обрулените бели скелети на мъртви дървета; орли и соколи, които кръжаха, оставили се да ги носят въздушните течения.

Те бяха опасни за овцете, особено по време на ягнене. Кенгурата и зайците изяждаха тревата, прасетата и дингото изяждаха агнетата, телетата и болните животни, а гарваните кълвяха очите. Клийри скоро се научиха да стрелят и започнаха да носят пушки на седлото до себе си — било да съкратят мъките на някое умиращо животно, било да убият глиган или динго.

Момчетата ликуваха и си мислеха, че това е истинският живот. Никой от тях не тъгуваше за Нова Зеландия. И понеже мухите кацаха като върху сладко по ъглите на очите им, по ноздрите, устата и ушите им, те се научиха като австралийците да закачат на връвчици по цялата периферия на шапките си тапи, които се полюшваха и подскачаха. За да не влизат в крачолите на широките им панталони разни гадини, те завързваха под коленете ивици кожа от кенгуру, на които местните жители казваха „жартиери“, надсмиваха се на глупавото название, но покорно приемаха необходимостта от тях. Нова Зеландия беше далеч по-скучна; тук бе истинският живот.

На жените, принудени да се грижат за домакинството и за онова, което бе непосредствено около къщата, животът тук им се нравеше много по-малко, защото нямаха нито свободно време, нито уважителен повод да яздят и тяхната работа не беше нито привлекателна, нито разнообразна както тази на мъжете. Само им беше по-трудно да вършат онова, което им бе отредено: да готвят, чистят, перат, гладят, да се грижат за бебето. Трябваше да преодоляват жегата, прахта, многото стъпала, калната вода, почти постоянното отсъствие на мъжете, да носят и да цепят дърва, да изпомпват вода, да колят кокошки. Най-тежко понасяха жегата, а бе все още ранна пролет; въпреки това термометърът на верандата всеки ден се качваше до тридесет и осем градуса. В кухнята, където гореше печка, беше четиридесет и осем градуса.

Облеклото им, състоящо се от много пластове, прилепваше плътно към тялото според условията в Нова Зеландия, където в къщите бе почти винаги хладно. Мери Карсън, излязла да се поразходи и да навести снаха си, огледа презрително памучната рокля на Фий, дълга до земята и затворена по врата. Самата тя бе облечена по новата мода с кремава копринена рокля само до средата на прасците, непристегната в талията, със свободни, къси до лактите ръкави и с дълбоко деколте.

— Фиона, ами ти си отчайващо старомодна — отсъди тя, докато обхождаше с поглед гостната, прясно боядисана в кремаво, с персийските килими на пода и изящните старинни мебели.

— Нямам време да бъда друга — отвърна Фий кратко, не както подобава за ролята й на домакиня.

— Сега ще ти остава повече време, като ги няма мъжете по цели дни и не трябва да готвиш и за тях. Скъси си полите и престани да носиш фусти и корсети, защото ще умреш от горещина през лятото. Може да стане много по-горещо, да знаеш. — Очите й се спряха върху портрета на красивата руса жена в кринолин, стил „императрица Евгения“. — Коя е тя? — посочи Мери.

— Баба ми.

— Наистина ли? Ами мебелите и килимите?

— Мои са, от баба ми.

— Така ли? Мила ми Фиона, ти май не си се омъжила много сполучливо.

Фий никога не изпадаше в гняв и сега също запази спокойствие, само тънките й устни се свиха още повече.

— Не мисля така, Мери. Имам добър съпруг, което ти би трябвало сама да знаеш.

— Но няма пукнат грош. Как е моминското ти име?

— Армстронг.

— Сериозно? Да не би да си от рода на Родерик Армстронг?

— Той е най-големият ми брат. Кръстен е на името на прадядо ни.

Мери стана и размаха широката периферия на шапката си, за да отпъди мухите — те нямаха никакъв страх от хората.

— Значи, ти си от по-добро потекло, отколкото са Клийри, дори да трябва сама да го призная. Толкова ли си обичала Пади, че си се отказала от всичко?

— Подбудите ми за онова, което върша, Мери — отвърна Фий с равен глас, — са моя лична работа. Не обичам да говоря за мъжа си, дори и да е със сестра му.

Двете бръчки покрай носа на Мери Карсън се вдълбаха, а очите й като че ли изпъкнаха малко.

— Много си била важна!

Тя повече не дойде, но икономката й мисис Смит наминаваше често и повтаряше съветите на Мери Карсън за облеклото им.

— Вижте — предложи тя веднъж, — при мен има една шевна машина, която никога не използувам. Ще кажа на двама от слугите да ви я донесат. Ако някога ми потрябва, ще дойда тук. — Погледът й бе привлечен от малкия Хал, който лазеше по пода и надаваше радостни звуци. — Обичам да слушам детски глас, мисис Клийри.

 

 

Веднъж на шест седмици пощата пристигаше от Гилънбоун с конска каруца и това беше единствената връзка с външния свят. Дройда разполагаше с една камионетка „Форд“, още една от същата марка, пригодена специално да кара цистерни с вода, един автомобил „Форд Т“ и един „Ролс Ройс“ — лимузина, но никой като че не ги използуваше да ходи до Гили освен Мери Карсън, и то само от време на време. Четиридесет мили беше като оттук до луната.

Блуи Уйлямс беше сключил договор да пренася пощата на областта и обикаляше района си за месец и половина. Каруцата му с плосък капак и грамадни колела беше теглена от великолепен впряг от дванадесет коня и се товареше с всякакви неща, поръчани от отдалечените чифлици. Освен пощата той носеше и зеленчуци, бензин в бидони по четиридесет и четири галона[2], газ в правоъгълни кутии от по пет галона, сено, чували с жито, торби със захар и брашно, дървени сандъчета с чай, чувалчета с картофи, земеделски сечива, играчки и дрехи, поръчани по пощата в магазина на Ентъни Хордън в Сидни, както и всичко друго, което трябваше да се купува от Гили или от по-далеч. Уйлямс се движеше с доста голяма скорост — двадесет мили на ден — и го посрещаха с радост; където и да спреше, даваха му изписани парченца хартия с грижливо завити в тях пари за онова, което щеше да купи в Гили, връчваха му прилежно написани писма да ги пусне в конопения чувал с надпис „Кралска губернаторска поща“.

По маршрута му западно от Гили имаше само два чифлика — по-близкият Дройда и по-далечният Бугела. До местата отвъд Бугела поща стигаше едва веднъж на шест месеца. Фургонът на Блуи описваше голяма зигзаговидна дъга през всички ферми на югозапад, запад и северозапад, а после се връщаше в Гили, преди да тръгне на изток, където маршрутът му беше по-къс, понеже град Буру бе само на шестдесет мили в същата посока. Понякога довеждаше и хора, седнали до него на откритата кожена седалка — гости или такива, които се надяваха да намерят работа; друг път откарваше някого — било гост или недоволен овчар, прислужница или общ работник, много рядко гувернантка. Фермерите пътуваха със собствените си коли, но онези, които работеха за тях, разчитаха на Блуи за транспорт, за покупки и за писма.

Като пристигнаха платовете, поръчани от Фий по пощата, тя седна пред подарената й машина и се зае да шие по-свободни рокли за себе си и за Меги, леки панталони и работни дрехи за мъжете, гащеризони за Хал, завеси за прозорците. Горещината несъмнено се понасяше по-леко без многото катове бельо и пристегнати горни дрехи.

Меги се чувстваше самотна, тъй като от момчетата само Стюърт си стоеше у дома. Джек и Хюи бяха с баща си да чиракуват в овцевъдството, а със Стюърт не й беше така забавно, както с тях. Той живееше в някакъв свой свят, кротко момче, което предпочиташе с часове да наблюдава поведението на мравките, вместо да се катери по дърветата. Меги умираше да се катери и се възхищаваше от австралийските евкалипти, неизчерпаемо разнообразни и трудно достъпни. Не че имаха кой знае колко време да се катерят или да гледат мравките. Меги и Стюърт работеха много. Цепеха и носеха съчки, копаеха ями за отпадъците, грижеха се за зеленчуковата градина, гледаха кокошките и прасетата. Научиха се и как да убиват змии и паяци, макар че винаги се бояха от тях.

През последните няколко години валежите бяха все средно добри: нивото на реката беше ниско, но цистерните бяха почти до половина пълни. Тревата се бе запазила доста свежа, но не и тучна както някога.

— Сигурно ще стане и по-зле — говореше Мери Карсън мрачно.

Но трябваше да познаят наводнението, преди да изпитат истинската суша. По средата на януари страната попадна в южната периферия на северозападните мусони. Безмерно коварни, страхотните ветрове духаха както си искаха. Проливните им летни дъждове се изсипваха ту само над северния край на континента, ту се преместваха към вътрешността и носеха дъждовно лято на злочестите граждани в Сидни. През този януари облаците фучаха тъмни и буреносни по небето, раздрани на мокри парцали от вятъра. Заваля. Но не равномерно и обилно, а някакъв непрекъснат тътнещ порой, който нямаше край.

Бяха ги предупредили. Блуи Уйлямс се бе появил с препълнен фургон и с още дванадесет коня отзад за резерв; движеше се бързо, за да обиколи всички, преди дъждът да му отреже пътя до другите ферми.

— Мусонът иде — рече той, докато си свиваше цигара, и посочи купчините зеленчуци с камшика си. — И Купър, и Барку, и Диамантина са си напълнили коритата, а Преливникът наистина прелива. Цялата вътрешност на Куийнсленд е две стъпки под водата, та ония клетници се чудят къде да си приютят овцете.

Изведнъж настана сдържана паника. Пади и момчетата работеха като луди, за да преместят овцете от ниските пасища колкото може по-далеч от реката и от Барун. Дойде и отец Ралф, оседла коня си и тръгна с Франк и най-добрите кучета към две неразчистени още кошари покрай Барун, а Пади и още двама овчари взеха всеки по едно от момчетата и се отправиха в други посоки.

Отец Ралф разбираше от овцевъдство. Яздеше една чистокръвна кестенява кобила, подарена му от Мери Карсън, облечен беше в безупречно скроени кожени бричове, лъснати високи бежови ботуши и чисто бяла риза с дълги ръкави, навити по мускулестите му ръце, и отворена на врата, така че се виждаха гладките му загорели гърди. В старите си торбести сиви панталони, привързани с връв, и със сивата долна фланела Франк се чувстваше като бедния роднина. А и точно такъв си беше — помисли си той с горчивина, като следваше през чемширите и боровете отвъд реката стройните фигури на ездач и кобила. Самият той яздеше един от петнистите коне на фермата, злонравно и упорито животно, което свирепо мразеше другите коне. Кучетата скимтяха и лудуваха от възбуда, боричкаха се и ръмжаха едно срещу друго, докато не ги разтървеше плясъкът на камшика, размахан гневно от отец Ралф. Имаше ли нещо, което този човек да не умее да върши? Владееше всички сигнали, с които подканваха кучетата, и въртеше камшика много по-умело от Франк, още не овладял това екзотично австралийско изкуство.

Голямото куийнслендско куче начело на впряга се привърза робски към свещеника и безропотно му се подчиняваше, с което явно искаше да покаже, че Франк е втора ръка човек. На Франк му беше почти безразлично. От синовете на Пади само той не хареса живота в Дройда. Толкова голямо беше желанието му да напусне Нова Зеландия, но не за да стигне дотук. Мразеше да обикаля постоянно кошарите, да нощува върху твърдата земя, мразеше и тези свирепи кучета, които никой не погалваше, а когато не служеха добре — ги застрелваха.

Но сега язденето под сгъстяващите се облаци приличаше малко на приключение и дори дърветата, които се огъваха и пукаха, танцуваха като че ли от чудата радост. Отец Ралф работеше като обзет от лудост: насъскваше кучетата по нищо неподозиращите стада и глупавите влакнести животни подскачаха и блееха подплашени, докато бързите им преследвачи, снижени в тревата, ги събираха и натирваха накуп. Само благодарение на кучетата малкото хора успяваха да се справят с чифлик като Дройда; обучени да пазят овце или едър добитък, кучетата бяха удивително умни и не им трябваха много напътствия.

До вечерта отец Ралф и кучетата, а зад тях Франк, който въпреки старанието си не беше кой знае колко в помощ, изкараха овцете от цяло едно пасище — иначе работа за няколко дни. Докато разседлаваше кобилата си край група дървета до портата на второто пасище, отецът говореше бодро, че ще успее да изкара добитъка и оттам, преди да дойде дъждът. Кучетата се бяха проснали в тревата с изплезени езици, а чистокръвният куийнсленд се умилкваше в краката на свещеника. Франк измъкна от торбата на седлото си няколко гнусни къса месо от кенгуру и ги метна на кучетата, а те се нахвърлиха върху тях, като завистливо се зъбеха и се хапеха помежду си.

— Свирепи животни, дявол да ги вземе — каза той. — Не са кучета, ами истински чакали.

— Може би са по-близо до кучето, както бог го е създал — възрази кратко отец Ралф. — Винаги нащрек, умни, буйни и почти съвсем диви. Аз лично ги предпочитам пред домашните. — И се усмихна. — И котките са такива. Не си ли ги забелязал покрай хамбарите? Диви и свирепи като пантери. Не пускат човек да припари. Но ловуват великолепно и не чакат да ги храни господарят.

Той изрови от чантата на седлото си парче студено свинско и завит в хартия хляб с масло, отряза си от месото и подаде другото на Франк. Като постави хляба с маслото на един дънер между двамата, той с нескрито удоволствие заби белите си зъби в месото.

Наблизо растеше самотен кедър и отец Ралф го посочи с цигарата си.

— Там ще спим — рече той, отвърза одеялото си и взе седлото.

Франк го последва до дървото, смятано за най-красивото в тази част на Австралия. Листата му бяха гъсти и бледозелени, с почти съвършено обла форма. Короната му започваше толкова близо до земята, че овцете лесно я стигаха, поради което всеки такъв кедър отдолу бе подстриган равно и гладко и приличаше на огромен градински храст. Ако завалеше дъжд, кедърът щеше да им даде по-добър подслон от което и да е друго дърво, защото короните на повечето австралийски дървета бяха по-рехави, отколкото на дърветата в страни с повече дъжд.

— Не си щастлив, нали, Франк? — запита отец Ралф, като се изтегна с въздишка и взе да свива нова цигара.

От мястото си, няколко стъпки встрани, Франк се обърна и го изгледа недоверчиво.

— Какво значи да си щастлив?

— Това, което са сега баща ти и братята ти. Но не и ти, нито майка ти и сестра ти. Не ти ли харесва Австралия?

— Тази Австралия — не. Искам да отида в Сидни. Там може да успея да стана нещо.

— В Сидни ли? Та той е бърлога на престъпници — засмя се отец Ралф.

— Няма значение. И тук затъвам като в Нова Зеландия. Пак не мога да се махна от него.

— От него?

Франк веднага съжали за думите си и млъкна. Лежеше и гледаше листата.

— На колко си години, Франк?

— На двадесет и две.

— А досега отделял ли си се от семейството си?

— Не.

— Ходил ли си да танцуваш? Имал ли си приятелка?

— Не. — Франк не искаше да обяснява.

— Тогава той не ще може да те задържи за дълго.

— Ще ме държи — до края на живота ми.

Отец Ралф се прозя и се нагласи да спи.

— Лека нощ — рече той.

На сутринта облаците бяха по-ниско, но целия ден не заваля и те успяха да изпразнят и второто пасище. Малко възвишение пресичаше Дройда от североизток на югозапад — от единия до другия край, и те събраха всичкия добитък от пасищата, през които минаваше то, за да могат животните да се качат по-нависоко, ако водата залее насипа на реката и на Барун.

Заваля още при здрачаване и Франк и свещеникът препуснаха към брода в реката, който беше под къщата.

— Вече няма смисъл да мислим за животните — викна отец Ралф. — Забивай шпорите, момче, ако не искаш да затънеш в тинята.

За няколко секунди се намокриха до кости. Подгизна и изсъхналата като камък земя. Глинестата почва стана море от кал, в която конете потъваха до коляно и залитаха. Докъдето все още имаше трева, те успяваха да се задържат, но бреговете на потока бяха съвсем отъпкани и там ездачите трябваше да слязат. Освободени от товара си, конете закрачиха уверено, но Франк все залиташе. Беше по-хлъзгаво и от пързалка. Те изпълзяха до върха на насипа и отвъд се плъзнаха надолу като гюллета. Каменистият път, покрит обикновено с трийсетина сантиметра лениво течаща вода, сега беше под повече от метър буйна пяна. Франк чу свещеника да се смее. Подканвани от виковете на мъжете и от пляскането на пропитите им с вода шапки, конете се изкачиха благополучно по другия бряг, което Франк и отец Ралф не успяха да сторят. При всеки опит се подхлъзваха обратно надолу. Свещеникът тъкмо бе предложил да се покатерят на една върба, когато Пади, разтревожен от пристигналите коне без ездачи, дойде с едно въже и ги изтегли.

Като се усмихваше и клатеше глава, отец Ралф отклони гостоприемната покана на Пади.

— Чакат ме в голямата къща — обясни той.

Мери Карсън чу гласа му преди слугите, понеже той бе решил да мине край предната фасада, та да влезе по-бързо в стаята си.

— Как може да влезеш в този вид? — заговори го тя, застанала на верандата.

— Тогава бъдете така любезна и ми донесете няколко пешкира и куфарчето ми.

Облегната на полуотворения прозорец към гостната, тя го гледаше без стеснение как си сваля ризата, ботушите и панталоните и как бърше калта от себе си.

— Не съм виждала по-красив мъж от теб, Ралф де Брикасар — рече тя. — Защо свещениците обикновено са толкова хубави? Дали е от ирландската кръв? Ирландците са красив народ. Или пък защото красивите мъже търсят в расото убежище от последиците на чара си? Обзалагам се, че момичетата в Гили просто чезнат от мъка по теб.

— Отдавна съм свикнал да не обръщам внимание на влюбени момичета — отвърна той през смях. — Всеки духовник под петдесет години може да стане прицел на някоя от тях, а ако е под тридесет и пет, обикновено всички въздишат по него. Но само протестантките дръзват открито да ме съблазняват.

— Защо никога не отговаряш направо на въпросите ми? — Мери Карсън се изправи, сложи ръка на гърдите му и я задържа там. — Обичаш насладите, Ралф — ето, правиш и слънчеви бани. Целият ли си загорял така?

Той се усмихна, наведе глава и смехът му заглъхна в косата й, докато ръката му разкопчаваше памучните долни гащи. Като се смъкнаха на земята, той ги ритна настрана и застана като някоя скулптура от Праксител, а тя го обикаляше бавно и го разглеждаше.

Усилията му през последните два дни го бяха екзалтирали също както и внезапното му откритие сега, че тя е може би по-уязвима, отколкото беше предполагал. Но тъй като я познаваше достатъчно добре, не се побоя да запита:

— Искате ли да ви любя, Мери?

Тя погледна отпуснатия му член и хрипкаво се изсмя:

— И през ум не ми минава да ти създавам такива главоболия. Чувстваш ли нужда от жени, Ралф?

Той отметна пренебрежително глава:

— Не.

— А от мъже?

— Още по-малко. Не ми трябват.

— Сам ли тогава?

— Това пък най-малко.

— Интересно. — Тя бутна прозореца догоре и прекрачи в гостната. — Ралф, кардинал де Брикасар! — подразни го тя. Но като престана да усеща проницателния му поглед, отпусна се в креслото и сви юмруци в безмълвен ропот срещу прищевките на съдбата.

Гол, отец Ралф слезе от верандата и пристъпи на равно подстриганата поляна, вдигнал ръце над главата си, със затворени очи. Остави се на дъжда да го облива с топли, бързи, всепроникващи струи — прелестно усещане по голата кожа. Беше съвсем тъмно. Но членът му си остана отпуснат.

 

 

Потокът излезе от бреговете си и водата се вдигна по коловете под къщата на Пади, разля се пред стопанския двор, та чак до голямата къща.

— Утре ще спадне — рече Мери Карсън, когато Пади разтревожен отиде да й съобщи.

Както обикновено тя беше права. През следващата седмица водата се оттегли и накрая реките се прибраха в коритата си. Показа се слънцето, температурата скочи над тридесет и седем градуса на сянка. Тревата сякаш се устреми към небето: висока над коленете, измита от дъжда и светнала до позлата, очите чак заболяваха. Изчистени от прахта, дърветата заблестяха и по-бъбриви от всякога, ятата папагали се върнаха там, откъдето бяха излетели, когато дъждът лъсна пъстроцветните им тела сред клоните.

Отец Ралф се бе заел отново да укрепява духа на поизоставените си енориаши, спокоен, че няма да го мъмрят: под простата бяла риза, до сърцето му, бе скътан чек за хиляда лири. Епископът щеше да е във възторг.

Овцете бяха натирени обратно в пасищата си, а Клийри се видяха принудени да възприемат тукашния навик да се почива следобед. Ставаха в пет, свършваха си всичката работа до пладне и рухваха изнемощели, потръпващи и потни — чак до пет следобед. Така беше и с жените в къщи, и с мъжете по пасищата. Онова, което не успяваха да свършат рано, оставяха за след пет. Вечеряха след залез на верандата. Освен масата там бяха изнесени и всички легла, понеже жегата ги мъчеше и нощем. Живакът сякаш седмици наред, денем и нощем, не бе падал под тридесет и седем градуса. Бяха забравили вкуса на говеждото и ядяха само овнешко, преди да се е развалило. Жадуваха за разнообразие при това неизменно редуване на печени овнешки котлети, яхния от овнешко, пай по овчарски с кълцано овнешко, овнешко със сос, овнешки бут на скара, мариновано овнешко, овнешко на фурна.

Но началото на февруари донесе рязка промяна в живота на Меги и Стюърт. Изпратиха ги в манастира на Гилънбоун, в пансион, понеже по-близо нямаше училище. Хал — каза Пади, — като му дойде времето, ще учи задочно към доминиканското училище в Сидни. А тъй като Меги и Стюърт бяха вече свикнали с учители, Мери Карсън щедро предложи да ги издържа в училището на Светия кръст. Пък и Фий беше твърде заета около Хал, та да наглежда задочното им обучение. По негласно споразумение още отначало се знаеше, че Джек и Хюи няма да продължат образованието си: те бяха необходими на Дройда, а и земята ги влечеше.

За Меги и Стюърт животът в манастира беше необичаен и спокоен след Дройда и най-вече след училището на Светото сърце в Уахин. Отец Ралф беше намекнал на монахините, че тези две деца са негови протежета, а леля им е най-богатата жена в Нови Южен Уелс. Така стеснителността на Меги се превърна от порок в добродетел, а затвореният характер на Стюърт и навикът му с часове да седи зареян някъде в безкрая му спечелиха епитета „светец“.

Беше много тихо, понеже в пансиона имаше малко деца: хората в околността, които бяха достатъчно богати, за да изпратят чедата си в пансион, винаги предпочитаха Сидни. Манастирът миришеше на чисто и на цветя, в тъмните коридори с високи сводове цареше покой. Говореше се тихо, животът протичаше като зад тънък черен воал. Никой не ги биеше, никой не ги навикваше и отец Ралф не ги забравяше.

Идваше често да ги види и толкова често ги взимаше при себе си в презвитерството, че реши да боядиса спалнята на Меги там в светлозелено, да купи нови завеси и нова покривка за леглото. Стюърт спеше в стая, която едно след друго бяха боядисвали в бежово и в кафяво, и на отец Ралф през ум не му минаваше да се запита дали момчето се чувства добре. Стю беше на заден план и го канеха само за да не се обиди.

Защо държеше толкова на Меги, отец Ралф не знаеше, нито пък си правеше труда да се замисля много над това. Най-напред бе изпитал съжаление към нея, когато в онзи ден я бе видял зад другите сред прашния двор на гарата. Настрана от семейството, защото е момиче — подсказа му тогава неговата проницателност. Защо и Франк се държеше настрана, не го заинтригува ни най-малко, нито пък го развълнува, та да му стане жал за него. У Франк имаше нещо, което сковаваше нежните чувства — беше мрачен, без вътрешна светлина. Но Меги? Тя го бе развълнувала неимоверно, без той самият да разбира защо. Харесваше му цветът на косата й, цветът и формата на очите й — красиви като на майката, но много по-ласкави, по-изразителни; привличаше го и характерът й, в който той виждаше женственост — кротка и в същото време извънредно силна. Не, Меги не беше бунтовничка, напротив — цял живот щеше да се покорява и да се движи в границите на женската си съдба.

И все пак не беше само това. Може би, ако се бе взрял по-дълбоко в себе си, щеше да установи, че чувството му към нея е странен сбор от време, място и личност. Тя нямаше особено значение за никого и следователно в живота й имаше място, което той би могъл да заеме и да бъде сигурен в обичта й. Тя бе дете и поради това не застрашаваше начина му на живот, нито репутацията му на духовник. Беше красива, а той ценеше красотата. И макар да си даваше най-малко сметка за това, Меги запълваше празнотата в живота му, което и неговият бог дори не можеше да стори, защото тя излъчваше топлина и беше от плът и кръв. За да не притеснява родителите й, като й прави подаръци, той й даряваше колкото може повече от своето присъствие и посвети много време и мисли как да подреди стаята й в презвитерството — не толкова за да я зарадва, колкото за да създаде подходяща среда за своята скъпоценност. Меги не заслужаваше нищо посредствено.

В началото на май в Дройда пристигнаха стригачите. Мери Карсън владееше отлично всичко, което трябваше да се върши в чифлика — от разпределянето на овцете до боравенето с камшика. Тя извика Пади при себе си няколко дни преди да дойдат стригачите и без да става от креслото си, му обясни всичко до най-малките подробности. Свикнал със стригането на овце в Нова Зеландия, Пади беше поразен от размерите на тукашните помещения — с места за двадесет и шест работника, а разговорът със сестра му съвсем го замая с фактите и цифрите. В Дройда щяха да стрижат не само техните овце, но и тези от Бугела, Дибън-Дибън и Бийл-Бийл. Това означаваше работа до изтощение за всеки човек в чифлика — било то жена или мъж. Беше обичай овцете на няколко съседни ферми да се стрижат общо и тези, които използваха съоръженията на Дройда, разбира се, също се притичваха на помощ, но повечето работа неизбежно се стоварваше върху хората от Дройда.

Стригачите водеха със себе си готвач и си купуваха храната от склада на фермата, но нали трябваше да се набавят тези огромни количества храна, нали бараките с пристроените към тях кухня и съвсем примитивна баня трябваше да се постегнат, да се изчистят и в тях да се подредят дюшеци и одеяла. Не всички ферми създаваха такива добри условия за стригачите, Дройда се гордееше с гостоприемството си и бе прочута с „дяволски добри“ условия за стригане. Тъй като това бе едно от нещата, в които Мери Карсън дейно участвуваше, тя не скъпеше пари. Тя имаше не само най-големите помещения за стригане в Нови Южен Уелс, но за тях се изискваха и най-добрите работници, хора от категорията на Джеки Хау. Повече от триста хиляди овце трябваше да бъдат остригани тук, след това стригачите щяха да натоварят торбите си на стария камион „Форд“ и да поемат към следващата ферма.

Франк не се беше прибрал цели две седмици. Заедно със стария овчар Бирберъл Пийт, с няколко кучета, два коня и скромния им багаж в лека двуколка, теглена от едно инатящо се пони, той бе поел към най-далечните пасища на запад, за да доведат овцете от тях, като по пътя постоянно ги прегрупираха и сортираха. Работата беше бавна и скучна и съвсем не приличаше на онова трескаво гонене на овцете преди наводнението. Във всяка кошара имаше отделно място, където се класираха и маркираха овцете, и стадата трябваше да бъдат задържани, докато дойде редът им. В помещенията при стригачите имаше място само за по десет хиляди овце наведнъж, така че никак не беше лесно, докато траеше стригането: стригани и нестригани стада се разминаваха в непрекъсната суетня.

Когато Франк влезе в кухнята при майка си, тя стоеше до мивката и белеше картофи — работата й нямаше край.

— Мамо, аз се върнах! — обади й се той с радостен глас.

Тя се извърна и коремът й изпъкна — след двуседмично отсъствие погледът му се беше изострил.

— О, боже!? — възкликна той.

Радостта, че го вижда, помръкна в очите й, лицето й пламна от срам, тя простря ръце над издутата престилка, като че те щяха да скрият онова, което дрехите не можеха.

Франк се тресеше целият:

— Мръсен стар пръч!

— Франк, не ти позволявам да говориш така. Вече си мъж и разбираш. И ти си дошъл така на този свят, затова трябва да се отнасяш с уважение. Няма нищо мръсно в това. Като обиждаш татко, обиждаш и мен.

— Той няма право! Защо не те остави на мира! — изсъска Франк и избърса пяната, избила в ъгълчето на разтрепераните му устни.

— Няма нищо мръсно в това — повтори тя отпаднало и го погледна с ясните си уморени очи, сякаш внезапно бе решила завинаги да обърне гръб на срама. — Няма нищо мръсно, Франк. Не е мръсно и деянието, което води до това.

Този път той се изчерви. Не можеше да издържи повече на погледа й и затова се обърна и влезе в стаята, където спеше заедно с Боб, Джек и Хюи. Голите стени и тесните единични легла сякаш му се надсмиваха, подиграваха му се, стерилни и безлични, без нищо, което да ги стопли, без смисъл, който да ги освети. И си представи нейното лице, хубавото й уморено лице с ореол от златисти коси, грейнало от това, което бе вършила с косматия стар козел в ужасната лятна горещина.

Не можеше да избяга от това, не можеше да избяга и от нея, нито от потайните си мисли, нито от копнежа, присъщ на мъжа на неговите години. Обикновено той успяваше да отпъди тези мисли от съзнанието си, но ето че тя излагаше на показ доказателствата за своята лъст, ето че го предизвикваше с онези тайнствени неща, станали между нея и онзи похотлив звяр… Как да мисли за това, как да свикне с него, как да го понесе? Искаше тя да бъде за него съвсем свята, чиста и неопетнена като Светата майка — създание, което да е над тези неща, па макар и всички нейни посестрими на света да са грешни. Като му доказваше, че греши, тя го тласкаше към лудост. Беше запазвал здравия си разум, като си внушаваше, че тя ляга с този противен старец съвсем целомъдрена, колкото да се приюти за през нощта, и че те никога не се обръщат един към друг, нито се докосват. О, господи!

Звук от скърцане на метал го накара да погледне надолу и той разбра, че е огънал като змия пиринчената рамка в долния край на леглото.

— Ах, защо не беше ти баща ми? — рече той.

— Франк — чу се гласът на майка му откъм вратата.

Той я погледна с черните си очи, блеснали и влажни като бучки въглища на дъжда.

— Някой ден ще го убия — рече той.

— Ако го направиш, ще убиеш и мен — отвърна Фий, като се приближи и седна на леглото.

— Не, ще те освободя от него — възрази той буйно и убедено.

— Франк, аз не мога и не желая да бъда свободна. Да знаех само на кого си се метнал. Разбирам, че не си щастлив, но нима трябва да си го изкарваш на мен или на татко? Защо толкова държиш да усложняваш нещата? Защо? — Тя сведе очи към ръцете си и после пак го погледна. — Не исках да ти го казвам, но ми се струва, че трябва да ти го кажа. Време е да си намериш момиче, Франк, да се ожениш и да си имаш свое семейство. В Дройда има място. Другите момчета никога не са ми били грижа в това отношение — те въобще не приличат на теб по характер. Но ти имаш нужда от съпруга, Франк. Тогава няма да ти остава време да мислиш за мен.

Той беше вече с гръб към нея и не се извърна. Няколко минути тя поседя на леглото, като се надяваше той да каже нещо, после въздъхна, стана и излезе.

Бележки

[1] 1 акр = 4047 кв.м. — Б.пр.

[2] Един галон = 3,785 литра. — Б.пр.