Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (25)

Глава двадесет и пета

— Ще убия със собствените си ръце това проклето куче! — изрева партньорът на Краля на орхидеите. — Ако не е било то, никой нямаше да узнае, че сме се опитали да маскираме убийството й. И сега ще ни свържат с онази кучка от „Америкън Експрес“!

Телефонният номер просветна още няколко пъти на екрана и с това предаването „Безследно изчезнали“ завърши. Кралят на орхидеите изключи телевизора. Шоуто се бе оказало удивително точно… до известна степен. Актрисата, която претворяваше ролята на Лъки, не бе успяла да улови добре нюансите на характера й.

А и никой нямаше представа как изглежда тя в действителност. Снимката, която показаха след това, е била направена в деня, когато са я приели в болницата. На нея тя приличаше на вещица с щръкнала във всички посоки коса. Силно изрусена коса.

— Успокой се — каза той на партньора си. — Нищо не е в състояние да ни свърже с тези замаскирани убийства.

— Направо не е за вярване! Как е възможно да не се притесниш поне малко?!

Кралят се извърна, за да погледне още веднъж кристалната ваза, в която сияеше много рядка орхидея в приглушен бледоморав цвят, а после каза:

— Полицията изобщо не ме притеснява. По-скоро се тревожа, че може внезапно да изникне някой от миналото й.

— Но ФБР вече разполага с останките на агентката, наета от „Американ Експрес“!

Кралят заразглежда деликатните нишки с цвета на тъмен аметист, които като фина паяжина прорязваха нежните венчелистчета на орхидеята.

— Е, и? — обади се накрая. — Очевидно не са стигнали доникъде — иначе бръмбарът щеше да ни каже всичко. Телма Овърхолт е лежала два метра под земята в течение на две години. Това води до значително разлагане на тъканите. Освен това всичките й телесни течности бяха изтеглени от тялото. Така че не им остава много материал, който да използват за анализите си.

— И въпреки всичко нещо не ми харесва. Не ми харесва усещането, което предизвиква това у мен.

— И аз предпочитам уединението, което компютърът ни осигурява — съгласи се Кралят. — Можем да бърникаме, в който си искаме шкаф и да измъкваме колкото си искаме мръсни ризи, без дори да ни заподозрат, че сме влизали. И не си мисли, че ми харесва особено да плащам на хора да поставят подслушвателни устройства и да ни изпращат записи, но понякога не може без това.

Коментарът за мръсните ризи, който току-що направи, даде на Краля една идея. Светът без съмнение се ръководеше от компютрите. Лично той бе проникнал в редица бази данни и бе напълно изтрил съществуванието на една жена от земята само защото му се бе опълчила. Защо да не си поиграе и с Бракстън? Да промени стойността на влоговете му и да увеличи дълговете му. Но сега, като се замислеше, копелето не разполагаше с влогова кредитна карта. Какъв ще да е този тип, който си живее спокойно и без „Виза“?

Определено тип, който заслужава да страда.

 

 

Грег погледна часовника си и установи, че са изминали точно деветнадесет минути, откакто се бе отбил при Лъки за последен път. Струваше му се, че не я виждал от часове. Не можеше да се въздържи да не слиза долу. Искаше му се да е с нея, а не да подготвя плана за годишното пътуване до остров Ниихау, където извършваха преброяването на тюлените-монаси и биеха инжекциите на мъжките.

Бяха изминали три болезнено дълги седмици от излъчването на „Безследно изчезнали“. Историята бе предизвикала хиляди обаждания. Оказваше се, че Лъки е била забелязана на повече места и от Елвис. От щата Върмонт, та чак до Аризона хора твърдяха, че са познавали Лъки. Но никое от обажданията не се бе оказало достоверно. И слава Богу.

Телефонът иззвъня и той го вдигна с надеждата, че не го търсят отново от банката. Някакъв идиот бе допуснал грешка и парите, които бе внесъл, не бяха прехвърлени в неговата сметка. Сега му се налагаше да прехвърля чекове от единия край на острова чак до другия.

Беше Коуди.

— Здрасти, Грег. Какво става при теб?

— Нищо особено — отвърна той, но цялото му тяло се напрегна. Непрекъснато очакваше падането на гилотината — съобщение от Коуди, че някой ще му отнеме Лъки. — Нещо ново за Лъки?

— Нищо. Абсолютно нищичко. От ФБР вече провериха всички по-надеждни обаждания. Сега се занимават и с останалите. Смятат, че след като е изминало толкова време, надали ще открият нещо. И все пак е повече от странно. Не е възможно да няма поне един човек, който да не познава Лъки.

— А как върви разследването ти? Имаш ли някаква представа кой се е опитал да я убие?

— Засега все още проучваме въпроса.

Коуди звучеше доста обезкуражено, но Грег реши да не го разпитва повече. Беше наясно, че брат му работи с ФБР и му е забранено да обсъжда подробностите с когото и да било. Придърпа по-близо до себе си купчината неотворени пликове от сутрешната поща и започна да ги сортира, докато говореше.

— Утре излизаме с лодката до мястото за размножаване на Ниихау — каза на Коуди, докато хвърляше настрана поредното съобщение, че е спечелил от някаква томбола. — Време е да преброим тюлените-монаси и да инжектираме мъжките.

— Да ги инжектирате ли?

Грег бе забравил, че тази програма бе влязла в сила, след като вече бяха спрели да си говорят с Коуди.

— Да. Това е нещо ново. Разработено е в Университета в Хонолулу. Инжектираме мъжките, за да намалим производството на тестостерон в организма им.

— Господи! Да не си посмял да се приближиш до мен с тази гадост. И защо го правите?

Като се замислеше за начина, по който се държеше в присъствието на Лъки, Грег не беше далеч от мисълта той самият да си удари поне десетина подобни инжекции.

— Останали са толкова малко женски — повечето стават жертва от акулите и мъжките буквално се накачулват върху тях. Така че, докато свършат, женската е или смазана, или сериозно наранена. И в двата случая умира, което още повече намалява броя на женските и по този начин борбата на мъжкарите става все по-голям проблем с всеки сезон. Та ние намаляваме агресивността на тези нещастници, като снижаваме нивото на тестостерона в организма им. По този начин повече женски имат шансове да оцелеят.

— Както го разказваш, прилича ми на групово изнасилване.

Грег се съгласи с него.

— Виновен е инстинктът за оцеляване. Тюлените-монаси никога не са се държали по този начин, когато женските са били достатъчно.

— Внимавай тогава. Тези мъжкари не тежаха ли поне четвърт тон?

— Да, при това могат да бъдат доста гаднички — отвърна Грег и добави сметката за козето мляко на Аби към купчината неплатени подобни. Следващият плик изглеждаше твърде странен и той го отвори, докато Коуди му разказваше за предстоящия пореден футболен мач на близнаците. — Мамка му!

— Какво става?

— Направо няма да повярваш! Ще ми вземат колата! Очевидно са напълно превъртели. Та нали платих в срок поредната вноска? А сега ми връщат чека като невалиден!

— Случват се подобни неща. Аз непрекъснато получавам последни предизвестия — засмя се Коуди. — И така ми се пада, защото никога не си плащам редовно сметките.

— Тук нещо не е наред. Казаха ми, че банковата ми сметка е изчерпана, макар че имам доста пари, а и пазя вносните си бележки, с които мога да го докажа.

Два мига мълчание. След това Коуди изрече:

— Просто съвпадение. Виж какво, трябва да затварям. Обади ми се, когато се върнеш от Ниихау.

— Добре. И да знаеш — задължен съм ти.

 

 

Задължен съм ти. Коуди все още продължаваше да се усмихва, когато спря пред рибния ресторант „При Мама“, където имаше среща със Скот Хелмър. Беше страхотно, че отново си говорят с Грег. Какво ли не би дал да може да обсъди случая с него! Тази необходимост за запазване на всичко в тайна направо го съсипваше.

Забеляза тойотата, която Хелмър бе наел, и разбра, че агентът го очаква долу при скалите. Ветровете си играеха волно в заливчето с форма на подкова и го превръщаха в любимо място за сърфистите. Яхнали разноцветни бордове с платна в искрящо розово, зелено и виолетово, хлапетата се носеха по белите шапки на вълните за радост и наслада на туристите, които си похапваха в рибния ресторант. Някои от сърфистите можеха дори да правят лупинги върху вълните.

— Цяло чудо е, че не си счупват вратовете — отбеляза Коуди, когато се приближи зад Хелмър, който седеше върху един камък и ги наблюдаваше. Отпусна се върху скалата наблизо и подплаши почиващия си под нея рак.

— Луди хлапета — отвърна Хелмър, вдигна слънчевите очила на главата си и се обърна към Коуди. — Откъде взе името на онази психиатърка, която е хипнотизирала Лъки?

— Първо се свързах с един приятел в Университета в Хонолулу. Той пусна съобщението по Интернет и доктор Форенски ми се обади. Защо?

— Тя е влизала в кабинета ти, нали така?

Коуди вече подозираше накъде бие пънкарят.

— Тя ли ми е лепнала подслушвателното устройство?

— Тя. И после е наела малък апартамент недалече от управлението, където вади копия от записите на разговорите, прихванати от бръмбара.

Коуди се изправи и се приближи до брега. После каза:

— Един от хората ми я посрещна на аерогарата. Трябваше да я откара право в клиниката, но тя го накарала да я заведе първо при мен. Казала, че иска да се осведоми за „впечатленията“ ми от Лъки в деня, когато е била намерена. Би трябвало да надуша, че нещо не е наред, но… Тя имаше отлични препоръки. А и изглеждаше такава приятна стара дама.

— Няма нищо нередно в препоръките й. Тя е първокласен хипнотерапевт в Хонолулу. Но някой се е добрал до нея. Плащат й цяло състояние, за да седи тук и да подслушва.

— Кой? — запита Коуди развълнувано. Това можеше да се окаже пробивът, който всички очакваха.

— Доктор Форенски ни разказа всичко, но няма представа кой я е наел. Когато се съгласила да прегледа Лъки, някой й се обадил по телефона. Предложили й такава голяма сума, че тя просто не могла да й устои. Въпросът е как са разбрали, че трябва да се свържат именно с нея?

— От компютъра. Явно следят всяко включване в мрежата — отговори Коуди и се цапна по челото. — И именно те си играят с брат ми в този момент!

— Какво искаш да кажеш?

Сребърната обица с кръста и черепа пречупваше и отразяваше ярката слънчева светлина, докато Хелмър слушаше разказа на Коуди. Когато завърши, в очите на пънкаря неохотно проблесна искрица на възхищение.

— Вероятно си прав. Ще задействам експертите ни по въпроса. Сигурен съм, че това е свързано с аферата с фалшивите кредитни карти. Някой очевидно може да проникне в охранителните кодове на банките. Ето как разбират коя сметка да използват и кога да се измъкнат навреме, преди да сме ги усетили.

— Какво става с Трейлър? Има ли нещо за него? Все още продължавам да си мисля, че и той е замесен в това.

— Работя по въпроса, но засега изглежда, че той просто си върти дребен бизнес с „Чудото на Мауи“ — нищо повече.

Трафикът на марихуана очевидно не беше на едно от първите места в списъка на агента от ФБР. И кой би могъл да го вини? Бюджетът на Бюрото беше значително орязан, а по-важни бяха каналите на дрога, идваща от Мексико и Южна Америка. Но за Коуди този въпрос беше от значение — и то голямо. Това беше неговият остров. Неговото семейство живееше тук. Обеща си, че на всяка цена ще хване Трейлър.

— Мога ли да кажа на Лъки, че раната на главата й съвпада с онази на Телма Овърхолт? Тя има право да знае, че онзи, който се е опитал да я убие, и човекът, убил алпинистката, е едно и също лице.

— Не, за Бога! Съвсем близо сме до пълното разнищване на този случай. Не проваляй всичко в последния момент!

На Коуди никак не му беше приятно, че трябва да държи в тайна от Лъки нещо толкова важно. И най-вече от Грег.

 

 

Грег все пак успя да поработи няколко часа, но накрая слезе към басейна, за да види Лъки. Тя беше преживяла ужас, който изобщо не се поддаваше на описание. И фактът, че не можеше да си спомни преживяното, го правеше още по-отвратително. Какво ли се е случило с нея в онези часове, преди да блъснат колата долу в пропастта? Мога да те накарам да ме обичаш — повтори си той думите й от онази нощ. Била е повече от отчаяна — била е готова на всичко, само и само да се спаси. Какво ли друго са й причинили?

Отново бе обзет от желанието да убива. Съмняваше се, че ще съумее да се овладее, когато разбере кой я е накарал да страда така. И все пак Лъки като че ли бе приела съдбата си. Дори и да мислеше за отмъщение, не му спомена нищо за това. Бе предпочела да насочи усилията си върху създаването на нов живот за себе си. Куражът и силният й дух извайваха такъв изключителен характер, че всички други жени, които познаваше, изглеждаха жалки в сравнение с нея.

— Айкане, трябва да видиш това!

Като чу, че Номо му вика „приятелче“ с по-щастлив тон от обикновено, Грег заобиколи олеандровата преграда и се озова на територията на тюлените.

— Направо й идва отвътре — извика Номо и посочи към Лъки, която беше в басейна.

— Хеле, хеле — призоваваше тя на хавайски Аби да влезе при нея. Бебето тюленче се намираше върху рампата, водеща към водата, но явно дори и не мислеше да влиза. — Всичко е наред, сладката ми. Ела тук. Хеле.

Косата на Лъки беше мокра и прилепнала, което подчертаваше зелените й очи. Всичко в нея го привличаше. Някога беше само тялото й. Все още обожаваше всеки сантиметър от него — от надупчените й от белези ходила чак до раничката на тила й, но онова, което го притегляше към нея, бе много по-силно чувство.

Лъки му помаха, а после извика:

— Доджър, покажи на Аби какво трябва да прави.

Доджър скочи върху рампата и побутна с нос плашливото тюленче. Като правеше малки стъпки, той тръгна напред, а Аби заситни по петите му. Щом стигнаха до водата, Доджър се гмурна и заплува, без изобщо да разплисква около себе си. Тюленчето цопна след него и размаха неистово перки, а очите му се разшириха от ужас.

Номо поклати глава и отбеляза:

— Ето какво става, когато нямаш представа, че си тюлен. Аби е свързана с Лъки и Доджър, а не с другите тюлени. Сега се опитвам да коригираме развитието й в правилната посока.

— Поно! Внимавай! — извика Лъки. — Гледай мен! — и разцепи с ръце водата, сякаш беше тюлен.

Това беше най-смешното, най-комичното нещо, което бе гледал от сериите на „Спанки и нашата банда“ насам — бе ги следил тайничко във вечерите, когато леля Сис излизаше да играе покер. Евтина комедия. Но забавна. Куражът на Аби очевидно нарастваше с всеки изминал миг — ту се гмурваше, ту изскачаше на повърхността като мъхната коркова тапа, пляскайки с перки и изпращайки пръски вода чак до небето.

Доджър плуваше близо около нея и следеше всяко нейно движение. Внезапно тюленчето схвана как стават нещата и спря неравномерното пляскане. Перките й се плъзнаха през водата и я изстреляха без проблеми напред.

— Агамаи ое — похвали я Лъки.

— Много си умна — преведе Грег и погледна към Номо.

— Научил си Лъки на доста хавайски.

Едрият мъж сви рамене и се ухили още по-широко от обикновено.

— Тя държи да остане да живее тук. Не искаме хората да я мислят за туристка, нали?

Грег проследи с поглед триото, което се отправи към дълбокия край на басейна и после пое обратно. Лъки плуваше чудесен „кроул“, като внимаваше да не разплисква вода, за да не подплаши тюленчето.

— От нея ще излезе великолепна майка — отбеляза Номо.

Грег не пожела да си признае, че възрастният мъж е прочел мислите му.