Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (18)

Глава осемнадесета

— Е, сега ще сърбате, каквото сте дробили!

Огромната доза сарказъм в гласа на Рейчъл прозвуча зловещо над целия басейн, където няколко доброволци полагаха грижи за осиротелите тюленчета. Всички вдигнаха глава към колежката на Грег. Лъки хвърли поглед на Номо, който тъкмо я беше докарал от срещата й с доктор Съмървил. За първи път след катастрофата тя се чувстваше по-щастлива, защото вече разбираше донякъде какво не е наред с нея.

— 1475 е бил забелязан — обяви Рейчъл.

Лъки не можа да сдържи усмивката си, макар да бе повече от очевидно, че Рейчъл й е ядосана.

— Руди е все още жив? Фантастично!

Рейчъл така я изгледа, че Лъки се смръзна, като за пореден път си даде сметка колко много я мрази тази жена.

— Прегризал е теленото заграждение на Таканага и е изял известно количество опакапака.

— Опакапака означава „риба“ — обясни Номо и се приближи до Лъки. — Таканага има рибна ферма.

Ферма ли? При думата „ферма“ Лъки си представи ширнали се полета пшеница или захарна тръстика. По-късно ще трябва на всяка цена да пита Номо.

— Значи Руди се чувства по-добре, щом отново ловува. Ние не можахме да го накараме да хапне нищо.

— Изпускаш най-главното — сряза я презрително Рейчъл с надменно изражение. — Институтът разчита на добрата воля на тези фермери. Те ни снабдяват безплатно с риба. А сега са бесни, защото сме освободили една безполезна акула…

— Руди просто се е подчинявал на инстинктите си — прекъсна я Лъки. — Освен това акулите не са безполезни. Тяхната имунна система е по-добре развита от нашата. Те не се разболяват от рак. Учените ги изучават с надеждата чрез тях да се сдобият и с лекарство против СПИН. Видях го по Интернет.

Рейчъл се завъртя на пети и се отдалечи, предоставяйки на Лъки да разгледа шарките на маскировъчната риза на гърба й. След освобождаването на Руди враждебността на тази жена се бе засилила до такава степен, че Лъки не се осмеляваше да се качи в кабинета на Грег, ако тя беше там.

— Не съм искала да причинявам неприятности на никого — обърна се тя към Номо, натъжена от загриженото му изражение. Той се държеше добре с нея, опитваше се винаги да й помогне и не я караше да се чувства глупаво, когато нещо не й беше ясно.

Номо я отведе към един страничен вход, където няколко камиона разтоварваха дневната доставка от риба.

— Ти не си причинила никакви неприятности — каза й той. — Неприятностите вече си бяха тук, когато ти се появи. Само че Рейчъл отказваше да ги види.

— Какво да види?

Номо я изгледа сериозно, което бе твърде необичайно, като се има предвид, че през повечето време той се усмихваше.

— Грег никога няма да обикне Рейчъл. Тя чака търпеливо още откакто почина Джесика. Когато ти освободи Руди, тя тъкмо се беше прибрала в института. Забелязах я как стои встрани и ви наблюдава с Грег.

— Не е имало нищо интересно за гледане — отвърна Лъки, но не посмя да срещне настойчивия поглед на Номо.

Нещо се беше случило в този ден — нещо, което все още не можеше да определи. Оттогава насам Грег се държеше с нея по-мило, проявяваше значително повече разбиране. И нито веднъж не бе отварял дума за секс, нито бе настоявал по какъвто и да било начин.

— Стига си се затваряла в себе си! — заяви Номо. — Наистина ли смяташ, че нищо не се е случило или просто го казваш, защото ти е неудобно да го споделиш с мен? Ако не разкриеш душата си, с нищо не мога да ти помогна.

На Лъки вече й стана ясно защо Номо е толкова популярен сред доброволците. Възрастният мъж винаги разбираше проблемите на хората до себе си.

— Грег е нещо много специално за мен… не мога да ти обясня колко специално. Предполагам хората си мислят, че… — направи пауза, за да намери подходящата дума — имаме любовна връзка, тъй като живея при него, но мога да те уверя, че не е така.

Дори и да беше изненадан с нещо от това откровение, Номо с нищо не го показа. Просто замълча и без да я насилва зачака да продължи.

— Не искам да бъда нито евтина проститутка, нито Духа на Пели. Просто искам да бъда човек, достоен за уважението на Грег — призна си тя. — Човек като Рейчъл Конвей. Тогава Грег ще…

— Какво?

— Ще ме харесва… ще ме харесва истински. Нямаше сили да произнесе думата „обича“, но подозираше, че Номо много добре разбира какво има предвид.

— Той те харесва — отвърна тихо Номо. — Обикновено по това време на годината той не излиза от кабинета си — каталогизира резултатите от изследванията на китовете и се подготвя за завръщането им през зимата. Тюлените оставя на доброволците. Ала откакто ти си тук, той е долу през цялото време — симпатичното лице на възрастния човек се озари отново от характерната му, широка усмивка. — И не за да проверява какво правят тюлените!

— Наистина ми се иска да вярвам, че за него съм специален човек — призна си Лъки, макар че според нея необичайното поведение на Грег се дължеше единствено на чувството му за дълг и на физическото привличане между тях.

— Ти наистина си специална за него — увери я Номо. — Просто не го вярваш. Необходимо е отново да влезеш във връзка с вътрешния си дух. Ще отнеме известно време, но ще стане.

Вървяха към сградата, където се полагаха грижи за най-малките тюленчета. Тази сутрин една лодка беше докарала новородено тюленче, което трябваше да бъде често наглеждано.

— Какъв беше Грег, когато го видя за пръв път? — запита Лъки.

— По онова време Грег беше дълбоко ранен душевно и се беше запътил с бясна скорост надолу. И в това няма нищо чудно. Леля му беше лоло — луда. Изобщо не трябваше да й поверяват попечителството над тези момчета. Беше си непоправима комарджийка. Нищо друго нямаше значение за нея. Ако момчета си отвореха устата за каквото и да било, тя им избиваше зъбите.

— Никой ли не направи нищо, за да им помогне?

— Опитахме се да й отнемем момчетата, но Сис не ги пускаше — отговори Номо и вдигна ръце. — Защо? Никой не би могъл да каже. Тя дори и не се преструваше, че ги иска. Беше си лоло — и толкова.

— Но те са израснали достойни мъже. И двамата са…

— Повредени — прекъсна я Номо. — Не си въобразявай, че не са. Когато в детството си хората не получават любовта, която им се полага, като израснат се повреждат — стават неспособни да обичат и да приемат любовта. Коуди се справи по-добре, защото Сара много му помогна. Но същото не може да се каже за Грег — Джесика не се оказа особено сполучлив избор.

— Какъв е бил проблемът с нея? — поинтересува се Лъки и си спомни, че Сара я бе нарекла „кучка“.

Номо сви рамене и отвърна:

— Казват, че страдала от хронична депресия, но на мене ми се струваше напълно превъртяла. Винаги се тревожеше за нещо. От мухата правеше слон. На всичко отгоре ревнуваше Грег от всичко — дори от Института за морски изследвания или от спасителния отряд. А брат му направо възприемаше като заплаха.

Та какво лошо може да има в това да споделяш Грег с някой друг? Лъки би била поласкана да бъде част от семейството на Сара и да има роднини, които да се тревожат за нея. Да споделяш означава да имаш семейство.

Номо се закова на място и се загледа сериозно в нея.

— Грег се нуждае от теб, Лъки. Ти можеш коренно да промениш живота му.

Преди да успее да каже каквото и да е, от другата страна на басейна се появи самият Грег. Говореше на някого от помещението за бебета тюлени. Когато двамата с Номо влязоха там, тя зърна едно миниатюрно тюленче, на не повече от двадесет и четири часа, което някаква доброволка държеше в скута си.

— Не мога да я накарам да суче — оплака се момичето, като поднасяше към устата на животинчето шише с биберон, но то извърна глава. — Опитвам се, откакто съм постъпила на смяна, но тя отказва да докосне биберона.

— Тя е в доста лошо състояние — отбеляза Грег. — Ако не яде, ще умре.

— Дайте аз да я поддържа — предложи Лъки и момичето с радост й връчи тюленчето.

Животинчето бе с размерите на футболна топка и надали тежеше повече. Лъки никога не беше държала нещо толкова меко. Козината му имаше цвета на пясък и беше мека като кадифе. Личицето, което се взираше в нея, имаше черно като копче носле и дълги мустачки като котенце.

Очите на тюленчето я развълнуваха до дъното на душата. Широки. Нетрепващи. С цвят на разтопен шоколад. Нажалени. Прецениха я и мъничкото му телце се сгърчи. Очевидно то се ужасяваше да бъде докосвано от още един човек. Откакто майка й бе изчезнала, около нея се въртяха само човешки същества с различни лица и миризми. Малкото същество измяука. Жалостивият и сърцераздирателен звук като че ли казваше: Ти не си моята майка.

— Защо не й измислиш име? — предложи Грег.

— Абигейл — отвърна Лъки, без да се замисли нито за миг. После се усмихна на тюленчето и го притисна в обятията си, чудейки се как да му помогне. — Името е малко дългичко за такова дребосъче, но ти ще пораснеш.

— Няма да може, ако не яде.

— Какво се е случило с майката на Аби?

Грег се намръщи така, че веждите му почти скриха очите. После отговори:

— Изяла я е акула. Веднага след раждане тюлените са много слаби и стават лесна плячка. Обикновено хищниците изяждат и бебетата, но този път лодката е успяла да прибере Аби.

Нещо стисна Лъки за гърлото. Тя си спомни острите като бръснач зъби на Руди. И въпреки всичко не можеше да си представи, че Руди би могъл да разкъса тюлен.

— Не е бил Руди, малката ми. Била е някоя лоша акула.

Грег постави ръка на рамото на Лъки и поклати глава.

— Такива са законите на майката природа. Акулите са хищниците на океана. Тюлените-монаси като Аби са застрашен вид и техният най-голям враг са акулите. Не можем да направим нищо по въпроса.

Лъки отново сведе поглед към личицето на тюленчето — тъжните му очи сякаш молеха да се върне майка му. Ала тя вече бе мъртва и Лъки не можеше да стори нищо, за да я доведе обратно. Започна да гали розовото му коремче с палец и да описва малки кръгчета около все още меката пъпна връв. Бебето въздъхна изтощено и клепачите му се притвориха.

Лъки прошепна на Грег:

— Може би не й харесва гуменият биберон на шишето.

— Вече се опитахме да й дадем кондензирано мляко върху пръчка от захарна тръстика — обади се Номо от другия край на помещението.

— А какво ще кажете за пръста ми? — запита Лъки и вдигна кутрето си.

— Заслужава си да опитаме всичко — отвърна Грег, макар че не беше особено уверен в успеха.

Лъки седна до масата с Аби в скута си, а Грег изля съдържанието на шишето в една купичка. Тя натопи кутрето си в млякото и усети, че е топло. После леко докосна с пръста си устните на тюленчето. Аби извърна глава, като че ли казваше: Не се и опитвай. Ти не си моята майка.

— Ако не сучеш, няма да станеш голям тюлен и да си играеш с Харпо.

Грег я изгледа така, сякаш бе превъртяла, а после се засмя. Представата за огромния мамут от детските филмчета с такова миниатюрно същество в ръце развесели и нея. Неочакваният смях накара Аби да се огледа, да надигне главица и да отвори леко уста. Без да губи нито миг, Лъки пъхна кутрето си вътре.

Аби я изгледа стреснато. Малкото й, подобно на цветче езиче, близна колебливо пръста. После още веднъж. И още веднъж. Лъки бе напълно уверена, че никога не е усещала нищо толкова меко. Така сърцераздирателно сладко.

— Браво, моето момиче. Ето, опитай се сега да сучеш.

И започна да топи непрекъснато кутрето си в купичката с мляко. След няколко минути Аби започна действително да суче. Лъки я притисна още по-силно в обятията си, гушна я, дари я с топлина. От все сърце й се искаше да може да върне майка й.

— Някои хора притежават природен талант да се разбират с животните, нали, Грег? — обади се Номо, широко усмихнат.

Лъки хвърли тайничко поглед към тъмносините очи на Грег, изключително доволна от себе си.

Лицето му излъчваше смесица от гордост и нежност. Сложи ръка на рамото й, стисна я леко и каза:

— Ти наистина имаш талант, няма спор. Някои хора просто се раждат с такава дарба.

Тя му се усмихна и по лицето й се разля истинско блаженство. Точно това беше начинът, по който искаше да се чувства… по който искаше Грег да се отнася към нея. Като към нещо специално.

— Обичам животните — каза тя.

Всъщност много й се искаше да каже, че обича него, но не искаше да разрушава магията на мига.

Грег се приведе по-близо до нея, без да сваля ръка от рамото й и допълни:

— Следващата седмица отиваме до мястото, където се раждат малките. Ако искаш, ела с нас — тъкмо ще видиш къде се е родила и Аби.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя, а наум допълни: За мен е истинско удоволствие да съм с теб, да съм част от живота ти.

— Ето къде сте били! — извика Рейчъл, застанала на прага. — Грег, трябва да поговоря с теб.

Тонът на Рейчъл би превърнал дори пясъка в лед. Когато погледна Лъки, лицето й не изразяваше нищо, освен презрение. Грег се надигна спокойно — очевидно ни най-малко не бе впечатлен от тона й. Излезе от помещението, без да промълви и думица, а Номо вдигна очи към тавана от досада.

Изминаха два часа, преди Лъки успее да убеди упоритата малка Абигейл, че шишето с биберона не е по-лошо от кутрето й, но накрая тюленчето го пое. Пресуши го до дъно, а после издаде тъничък вой, който накара Номо да се засмее и да увери Лъки, че един ден този звук ще се превърне в пълноценен рев на зрял тюлен.

За втори път от катастрофата насам Лъки изпита чувство на въодушевление, което както вече бе разбрала, бе гордост. Развълнува се, когато видя как Руди отплува на свобода, но сега беше още по-трогателно. В това бебе, в това толкова мъничко и беззащитно същество имаше нещо, което буквално разкъсваше сърцето й.

Един доброволец надникна през прага и съобщи, че Грег иска да види Лъки. На нея никак не й се щеше да изоставя Аби, която подремваше между две хранения.

— Ще извикам някого да заеме мястото ти — заяви Номо и вдигна Аби. — И без това вече прекалено дълго стоиш тук. Не искам тюленчето да се привърже към теб до такава степен, че да не позволява на никой друг да го храни. Това ще се случи неусетно, ако не внимаваме.

Докато се качваше по стълбите към кабинета на Грег, Лъки усети, че мирише като коза. На полата й имаше огромно мокро петно, където Аби се бе изпишкала, преди да успее да подложи някаква кърпа. Със сигурност нямаше вид на специален човек, но се чувстваше… е, чувстваше почти важна.

От катастрофата насам бе изгубила всякаква представа за какво да се моли, накъде да насочи мислите си. Всеки ден на бял свят излизаше по нещо ново за нея, обикновено грозно и плашещо, и се опитваше да я съкруши за пореден път. Ала след освобождаването на Руди душата й, като че ли беше започнала да набира необходимите сили. Бъдещето си беше все така неясно, но вече притежаваше смелостта да го посрещне с открито лице.

В мига, в който прекрачи кабинета на Грег усети, че нещо се е променило. Бяха й необходими няколко секунди, за да разбере какво е то. Дипломите и наградите, които висяха на стената зад бюрото на Рейчъл, бяха из чезнали, а самото бюро също беше празно. Боже, какво направих! — помисли си тя, докато Доджър се приближаваше да я посрещне.

— Ще имам нужда от известна помощ тук — заяви Грег с непроницаем поглед.

— Къде е Рейчъл?

— Получила е по-добро предложение за работа на материка.

— И си е тръгнала просто така, без да се сбогува с Номо и доброволците?

— Не мисля, че беше близка с когото и да е било от тях.

Освен с теб. И аз я изгоних оттук независимо, че тя е единственият квалифициран човек, който би могъл да ти окаже някаква помощ. Познатата тежест в гърдите й се завърна. Само преди няколко мига се наслаждаваше на душевната си сила и се чувстваше по-добре със себе си. Защо причиняваше само неприятности на Грег?

 

 

Грег разбра, че заминаването на Рейчъл притесни Лъки, но на него лично изобщо не му пукаше. В последно време Рейчъл беше станала намусена и язвителна. Все по-трудно ставаше да работи с нея, а Лъки беше коренно различна. Въпреки всичко, което й се беше случило, тя бе изпълнена с толкова енергия, топлота и искреност, че той не можеше да не се зарази от нея — чувстваше се така въодушевен, както не му се беше случвало от години насам.

— Имам нужда от помощта ти. Моля те да прегледаш тези заявки и да ги пренесеш тук — посочи той черния си бележник.

— Защо просто не ги въведеш в компютъра?

— Досега не съм имал време да съставя програма. Лъки му отправи една от чаровните си усмивки, която изразяваше и немалка доза самодоволство, и заяви:

— Аз ще я направя.

Грег се опита да протестира, че ще се забавят твърде много и, че и без това е изостанал доста заради пътуването до континента с Доджър, но после реши, че възможността си заслужава да почака още малко. С нова програма работата му в бъдеще значително щеше да се улесни. Вече бе спрял да се изненадва от професионалните компютърни умения на Лъки. Щом може да се движи спокойно из Интернет, значи няма да й представлява особена трудност да създаде една проста програма за института.

— Само първо да проверя нещо — каза тя и включи компютъра.

Прехапа пълната си долна устна, както винаги правеше, когато се концентрираше. Грег положи огромно усилие да се въздържи да не я целуне. Всеки път, когато я виждаше, тя го привличаше все по-силно. Беше много по-съблазнителна дори от Ева в райската градина. Бяха му необходими дни наред, докато привикне с това усещане, но накрая се бе получило. Вече не се опитваше да се бори със себе си — насочваше усилията си единствено към прикриване на желанията си.

А те вече не се проявяваха само като обикновено сексуално привличане — ако изобщо някога са били толкова прости. Владееха го безкрайно по-силни чувства. Онова, което бе видял да се случва с акулата, наречена от нея Руди, му беше напомнило за него самия.

Беше само на тринадесет години, когато за първи път бе прекрачил прага на института. Съдията бе решил да го изпрати тук да върши общественополезен труд, вместо в поправителната колония, където подсигуряваха работници за полетата със захарна тръстика. Така се бе запознал с Номо и с няколко морски създания, които се нуждаеха от него, разчитаха на него. Окаяното им състояние му бе дало нова, по-смислена цел в живота.

Затова искаше да даде на Лъки онова, което заслужаваше — възможност за ново начало. Когато я изнесе по стръмнината, бе положил само началото — едва сега си даваше сметка за това. Онова, от което се нуждаеше тя бе посока, смислена цел в живота. И я беше намерила съвсем сама, само с лек подтик от негова страна.

В известен смисъл той негодуваше срещу независимостта й — предпочиташе тя да разчита на него много повече.

Ядосваше се, когато момчетата-доброволци се надпреварваха да й помагат. Дразнеше се от сърдечността на Сара към нея и от безрезервната й подкрепа и, макар и да се срамуваше да си го признае, притесняваше се и от бащинската загриженост на Номо. Трябваше да гледа с по-широка душа на ситуацията — и го съзнаваше съвсем ясно.

И сега какво правеше? В мига, в който Рейчъл бе обявила, че напуска, той реши да премести Лъки в кабинета си.

— Добре, вече съм готова да започна — обяви Лъки, като прекъсна потока на мислите му.

Грег се опита да се концентрира върху организирането на данните от изследването на гърбатите китове, които Рейчъл му беше тръснала на бюрото, малко след като бе обявила, че напуска. Отне му почти час само за да категоризира информацията така, че после да може да я проучи по-лесно. Телефонът на бюрото му звънна и той го вдигна, като не пропусна да забележи, че Лъки се бе потопила изцяло в работата си, а Доджър се е излегнал в краката й.

— Открих нещо доста интересно.

Беше Коуди и звукът на гласа му този път не предизвика обичайния гняв. Откакто бе открил грозните белези по ходилата на Лъки, Грег си бе спомнил колко близки бяха някога с брат си. Бе напълно невъзможно да поддържа повече враждебността, която бе обхванала душата му като тъмна сянка от онази нощ на катастрофата насам.

— Добре, казвай — отговори Грег с необичайно щастлив тон, който обаче му харесваше. Наистина му харесваше.

Кратка тишина. Грег се запита дали пък не е изненадал твърде много Коуди. Когато бе изрекъл беззвучно оня ден израза „Задължен съм ти“, от изражението на Коуди бе очевидно, че е шокиран. Оттогава насам двамата братя не бяха имали възможност да разговарят.

— Доктор Карлтън Съмървил е истински лекар — уведоми го Коуди, — само че не работи за фондацията „Уейкфийлд“.