Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (8)

Глава 6

Съдружниците се разделиха пред заседателната зала и всеки тръгна да върши работата си. Кевин се запъти към кантората, преглеждайки в движение документите по делото, което му бе възложил Милтън. Седна в удобния кожен стол зад бюрото и продължи да чете, като междувременно формулираше тактическите си ходове и си водеше бележки. След близо час се облегна назад, тръсна глава и се усмихна. Дори тримата му колеги да знаеха какво дело му е дал господин Милтън, те с нищо не се издадоха. То беше от такъв характер, че можеше за един ден да направи прочут всеки млад адвокат, защото щеше да привлече голяма част от вниманието на медиите. И Джон Милтън бе решил да го даде на него.

На него! Дори горделивото му его и вечно незадоволената му амбиция не го бяха подготвили за такава възможност, особено при наличието на други трима адвокати във фирмата, всеки от които беше много по-опитен в криминалното право от него.

Нищо чудно, че Джон Милтън пожела Кевин да започне работа веднага. Вече вестниците и новинарските емисии разгласяваха случая. Всъщност в предисловието си, приложено към преписката, Джон Милтън предвиждаше кой ще е клиентът му и предполагаше, че ще бъде обвинен в убийство на жена си.

Преди малко повече от двайсет години четирийсет и една годишният Стенли Ротбърг се оженил за Максин Шапиро, единствено дете на Ейб й Пърл Шапиро, собственици на един от най-големите и най-известни хотели в планинския курорт Катскил — „Шапиро Лейк Хаус“, намиращ се в Сандбърг, малка община в северната част на Ню Йорк, там, където Пол Скоулфийлд започнал да практикува адвокатската си професия. Всъщност щеше да е по-логично, мина му през ума на Кевин, Пол да поеме това дело, тъй като бе запознат с района, но както и да е. „Шапиро Лейк Хаус“ добил национална слава поради знаменитостите, които участвали в развлекателните му програми, както и поради дългото му съществуване и специалитета на „Шапиро Лейк Хаус“ — месно руло със стафиди, включено в менюто отпреди десет години, приготвяно вероятно по рецепта на Пърл Шапиро. То бе станало търсена стока в супермаркетите и продължаваше да се рекламира по телевизията.

Сега Ейб и Пърл Шапиро не бяха сред живите. Стенли Ротбърг започнал работа в ресторанта на „Лейк Хаус“ като помощник в кухнята, а после станал сервитьор. Запознал се с Максин и започнал да я ухажва и (не е било тайна за никого) без да получат благословията от Ейб и Пърл, двамата се оженили, след което той станал административен директор на един от най-големите хотели в курортния район.

Максин се оказала болнава и с течение на времето развила захарна болест. Наложило се да ампутират единия й крак и оттогава била прикована в инвалидна количка. За нея денонощно се грижела медицинска сестра. В края на миналата седмица Максин била намерена мъртва в резултат на свръхдоза инсулин. Господин Милтън не се съмняваше, че Стенли Ротбърг ще бъде обвинен в предумишлено убийство. Много хора знаели, че той си има приятелка. Ротбъргови нямали деца, така че той се явявал единственият наследник на туристическия обект и на хлебопекарния завод, носещи милиони долари печалба. Налице бяха явен мотив и явен удобен случай.

Кевин почувства присъствието на Джон Милтън на вратата и бързо вдигна поглед от папката. Едно от нещата, с които започваше да го удивлява този мъж, беше, че всеки път, когато го видеше, той изглеждаше съвършено различен на външен вид. Сега му се стори по-широк в раменете, по-висок и дори малко по-стар. По лицето му се виждаха бръчки, които Кевин не бе забелязал преди. Да не би пък да беше измама в резултат на осветлението?

— Вече си запретнал ръкави, а? Много добре, Кевин. Радвам се, когато някой от моите съдружници се залови здравата за работа — каза той и стисна юмрук. — Поддържай този дух, поддържай тази стръв и винаги ще бъдеш страхотен в съдебната зала.

— Е, да, четох за този случай в неделния вестник. Доколкото знам, още никой не е подведен под отговорност, но както разбирам от вашето изложение, вие очаквате да бъде обвинен Стенли Ротбърг.

— Няма две мнения по въпроса — отвърна Джон Милтън и пристъпи навътре в стаята. Бръчките по лицето му се изгладиха. — Моите източници ми казаха, че само дни го делят от ареста.

— И несъмнено господин Ротбърг също го очаква. Кога се срещнахте с него?

— О, изобщо не съм се срещал с него, Кевин.

— Моля?

— Исках да бъдеш запознат със случая, когато Ротбърг дойде при нас. Разбира се, той ще прояви известно притеснение, като види, че толкова млад адвокат като тебе ще поеме защитата му, но след като се увери колко си сведущ…

— Не ви разбирам. — Кевин затвори папката и се наклони напред. — Да не би да казвате, че всъщност още не сме поели делото?

— Официално не, но ще го поемем. Защо да не изпреваря събитията и не определя среща на Стенли Ротбърг с нас още в началото на следващата седмица. Защото, както разбирам, той няма да бъде арестуван дотогава. Но аз ще подготвя нещата.

— Но откъде знаем, че той ще дойде точно при нас? Да не би да ви се е обадил по телефона?

Джон Милтън се усмихна самоуверено и очите му отново заблестяха с ръждивокафяв оттенък, само че този път малко по-светъл.

— Не се тревожи. Той ще знае към кого да се обърне, когато изпадне в беда. Ние имаме общи познати, които вече са разговаряли с него. Имай ми доверие. Във всеки случай не е лошо да се запознаеш с медицинските данни, отнасящи се до жена му.

— Добре — каза Кевин, загледан в него с объркани мисли. Беше въодушевен от възможността да се залови с този случай, но в същото време се чувстваше притеснен. Защо господин Милтън възложи толкова скоро такова важно дело на него, новия съдружник? Не можеше ли да започне с нещо по-просто, докато натрупа опит за дела от подобен характер?

— Сигурен съм, че вече имаш план за защитата си. Все нещо ти е хрумнало, нали?

— Ами да, направих някои заключения… след като прочетох колко е страдала Максин Ротбърг. Те със Стенли не са имали деца, тя била в инвалидна количка и обречена да води ограничен живот сред един бляскав и вълнуващ свят. Вероятно се е чувствала ужасно разстроена и нещастна.

— Точно такава е и моята теория… самоубийство.

— Според данните, с които разполагаме, тя наистина понякога сама си е биела инжекции с инсулин, въпреки че е имала болногледачка.

Джон Милтън пак се усмихна и поклати глава.

— Ти си много интелигентен млад човек, Кевин. Сигурен съм, че ще остана изключително доволен от работата ти. Проучи и болногледачката. Има много неща, които можем да използваме, ще видиш.

Той понечи да си върви.

— Господин Милтън?

— Да?

— Как успяхте вече да се сдобиете с тази… — той прекара длан по затворената папка — с тази подробна информация?

— Имам частни следователи, Кевин, които са на пълен работен ден във фирмата. От време на време ще ти ги представям, за да могат да ти докладват директно. Освен това записвам някои неща и на дискети. — Той се изсмя с къс, тих смях. — Чувал си за адвокати, които водят дела за обезщетение при катастрофи, е, ние пък сме адвокати, които водят дела за обезщетение при криминални престъпления. Много е важно да бъдем настъпателни в случая, Кевин. Това се възнаграждава по много повече начини, отколкото можеш да си представиш.

Кевин кимна и изчака, докато господин Милтън изчезне зад вратата. После се облегна назад.

Той имаше право. Животът в големия град е различен и много по-вълнуващ. Тук е Ню Йорк, където се състезаваха най-добрите, но печелеха само някои от тях. „Бойл, Карлтън и Сеслър“ бледнееха пред фирма като „Джон Милтън и съдружници“. Навремето, когато като новоизлюпен адвокат, бе постъпил на работа при тях, смяташе, че те са по-специални, те и тяхното хипнотизиращо еснафско съществуване. Но те бяха кротки хора, които едва ли не бавно умираха, потънали в удобство. Къде беше предизвикателството? Кога всъщност са били готови да поемат рискове? Ха! Кевин беше вече с цяла глава над тях. Никой от тримата не прояви смелостта да представлява Лоуис Уилсън и сега те бяха обезпокоени, че снежнобялата им репутация може да бъде опетнена. Най-голямото приключение в живота им беше да отидат в някой нов чревоугоднически ресторант. И той самият почти беше станал като тях!

Спаси го Джон Милтън, да, точно това бе направил: спаси го.

Кевин скочи бързо на крака, стисна здраво папката под мишница и тръгна да си върви.

— О, господин Тейлър! — възкликна Уенди, като го видя да излиза от кантората си, и се изправи от стола зад бюрото си като морска сирена, излизаща от водата. — Извинете, не съм ви видяла кога сте дошли.

— Няма нищо. Дойдох за малко, но се зачетох.

Тя кимна, кестеновокафявите й очи потъмняха, сякаш мигом прозря какво точно е грабнало вниманието му. Приглади назад косата си и спря поглед върху папката под мишницата му.

— А, почакайте. — Обърна се и бързо се върна при шкафа зад бюрото й, откъдето извади кожено дипломатическо куфарче в тъмночервен цвят. — Трябваше да ви го дам, когато постъпите официално на работа, но щом вече сте започнали… — Тя му подаде куфарчето. Върху едната му страна с тъмнокафяви ръкописни букви, наподобяващи цвета на засъхнала кръв, беше изписано: „Джон Милтън и съдружници“. В долния десен ъгъл беше напечатано: „Кевин Уингейт Тейлър“.

— Колко е красиво! — Той поглади с пръсти изпъкналите букви.

Уенди се засмя.

— Всеки от съдружниците има същото такова куфарче. То е подарък от господин Милтън.

— Да не забравя да му благодаря. Благодаря и на теб, Уенди.

— Няма защо, господине. Мога ли да направя нещо за вас?

Той се замисли за миг.

— Да. Събери каквито можеш материали за захарната болест и открий възможно повече подробности за историята на „Шапиро Лейк Хаус“ в курорта Катскил.

Уенди се усмихна широко.

— Това вече е направено, господин Тейлър.

— Нима?

— Господин Милтън ме помоли да свърша тази работа още миналата сряда.

— О, чудесно! Е, добре тогава, като се върна, ще ги взема да ги прегледам.

— Приятен ден, господин Тейлър!

Кевин тръгна по коридора и надникна през отворената врата на Тед Маккарти. Той говореше по телефона, само вдигна ръка за поздрав и Кевин отмина. Вратата на Дейв Котайн беше затворена и той продължи към приемната. Помоли Даян да му повика лимузината.

— Ще ви чака пред входа, господин Тейлър. Използвайте я за каквото ви трябва. Харон няма никакви задължения тук до края на работния ден.

— Благодаря, Даян.

— Приятен ден, господин Тейлър!

— На теб също.

Той не стъпваше, а летеше над дебелия килим. Секретарките бяха не само красиви и любезни, но и сърдечни, искрени… възбуждащи. Всичко тук беше приятно: цветовете, разкошът, новостите. Не му се тръгваше.

В асансьора Кевин си затананика някаква мелодия, а когато мина през фоайето, махна с ръка на пазача, който отвърна на поздрава му така, сякаш бяха стари приятели. Щом излезе навън през въртящата се врата, спря и присви очи. Тежките облаци значително бяха оредели и слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата, в тротоара и в лъскавите повърхности на колата. Харон му отвори вратата на лимузината.

— Благодаря, Харон. Първо искам да се върна в апартамента, а после ще отидем с жена ми да обядваме в Руската чайна.

— Много добре, господин Тейлър. — Шофьорът затвори внимателно вратата и след секунди потеглиха. Кевин седеше на задната седалка със затворени очи. Имаше да разказва толкова много неща на Мириам, че двамата едва ли щяха да затворят дори за миг уста по време на обяда и през целия път обратно към Блайтдейл. А когато й опишеше как е станал съдружник на Джон Милтън…

Той отвори очи и погали коженото куфарче, после откопча ключалките, повдигна капака и погледна папката вътре. Тя скоро щеше да набъбне. Беше повече от сигурно. Кевин се усмихна вътрешно. Това се казва добре подготвени адвокати! Всички тези материали бяха вече проучени и го чакаха. И каква кантора — с частни следователи, компютризирана библиотека, опитни секретарки… Кевин се облегна назад и се изпълни с още по-голяма самоувереност. С такава помощна мрежа зад гърба си той трябваше да се прояви много добре.

Тогава нещо, което Уенди му каза преди малко, възбуди любопитството му. Сигурно не е чул добре, помисли си той, но за всеки случай отвори папката и прегледа датите, свързани с някои факти.

Не каза ли Уенди, че господин Милтън я помолил миналата сряда да събере информация за диабета и за „Шапиро Лейк Хаус“?

Но Максин Ротбърг е била намерена мъртва в леглото си в края на тази седмица. Защо господин Милтън е искал такава информация миналата сряда? Може би Уенди е сбъркала или той нещо не е разбрал, заключи той наум и затвори куфарчето.

В края на краищата какво друго би могло да бъде?

— Още вино? — предложи Норма и наклони бутилката към чашата на Мириам.

— О, не. Мисля, че е време да се върна в нашия апартамент. Кевин ще има да ме търси.

— Е, и?

— Остави го да те намери — вметна Джийн и заклати глава към старата си приятелка. — Както виждам, ще трябва да я пообработим малко, Норма.

— Понякога мъжете са склонни да приемат жените си безрезервно. Ние обаче — посъветва я Норма — трябва да ги държим на нокти, да поддържаме тайнствеността си вечно жива, да ги караме да се замислят. Иначе ще се превърнеш в поредната им собственост.

— Кевин не е такъв — възрази Мириам.

— Глупости! — каза Джийн. — Той е мъж, не може да избяга от себе си.

Норма и Джийн се разсмяха. Мириам за миг ги оприличи на две малки палави момиченца със закачливи пламъчета в очите.

Преди някой да каже нещо, на вратата се позвъни.

— Това трябва да е Кевин — предположи Мириам.

Всички станаха и докато вървяха към вратата, Норма обгърна с ръка раменете на Мириам и рече:

— Нямам търпение да се нанесете тук. Като си ни подръка, ще ни дадеш възможност да си споделяме всички наши прекрасни открития.

Джийн отвори вратата.

— Здравей, Кевин! Значи ни намери. — Тя се обърна към Мириам и й намигна. — Не се и съмнявахме в това.

— Беше близко до ума — отвърна той и погледна към Мириам. — Добре ли прекара?

— О, да.

— Не бива да се притесняваш — отново се обади Джийн, усмихна се и пак намигна на Мириам. — Тя вече е една от нас.

— Надявам се да е за добро — пошегува се Кевин и погледна дяволито двете жени; те се закикотиха. Норма прегърна Мириам и я целуна, след нея Джийн направи същото.

— До скоро виждане! — каза им Мириам.

Жените останаха усмихнати една до друга на прага, изпращайки с поглед двамата до асансьора.

— Вие трите май положихте добро начало, а? — обърна се Кевин към Мириам.

— Да.

— Не ми изглеждаш много въодушевена — отбеляза предпазливо той.

Мириам мълчаливо влезе в асансьора, но малко преди вратите му да се отворят на етажа на фоайето, тя се обърна към него:

— Защо не ми каза за семейство Джафи?

— О! — възкликна той и кимна. — Трябваше да предположа, че те ще ти кажат. Е, добре — продължи съпругът й и пое дълбоко въздух, когато се озоваха във фоайето, — случаят е толкова потискащ, че не исках да надвисне като тъмен облак над апартамента. Но по-нататък щях да ти кажа. Съжалявам. Не бях прав, че го премълчах. Направих го просто защото искам да те обградя само с хубави неща, с приятни преживявания. Искам оттук нататък това да бъде най-щастливото време в живота ни, Мириам.

Тя кимна. Същото й казаха Норма и Джийн — Кевин искаше да я предпазва от тъга и униние. Реши, че не бива да го вини за това.

— Случаят наистина е трагичен, но не виждам защо трябва да ни влияе — заключи Мириам.

Лицето му грейна от усмивка.

— И аз тъй мисля — рече той и я прегърна.

— Защо излизаме оттук? — попита тя, забелязвайки едва сега, че се намират във фоайето. — Не трябваше ли да слезем в гаража?

— Имам изненада за теб. — Той посочи с брадичка главния вход и когато го приближиха, Филип стана от мястото си, за да ги поздрави. — А! Мириам, това е Филип. Работи като дневен пазач.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Тейлър. Ако имате някакви проблеми или нужда от нещо, не се колебайте да ми се обадите.

— Много ви благодаря.

Филип им отвори вратата и те излязоха навън, където Харон ги чакаше с лимузината.

— Това пък какво е? — попита Мириам, местейки поглед от колата към Харон.

— Това е служебната лимузина, която е на разположение на съдружниците по всяко време. Харон, това е съпругата ми Мириам.

Харон кимна и я огледа с такъв изпитателен поглед, че тя се смути и неволно кръстоса ръце пред гърдите си.

— Здравейте! — смотолеви Мириам и побърза да се качи в колата, после, когато Кевин се настани до нея, го попита: — Къде отиваме?

— В Руската чайна. Направих резервация от телефона в лимузината на връщане от кантората. Желаете ли коктейл, мадам? — предложи й той и отвори шкафчето за напитки. — Мога да ви приготвя любимия ви коктейл „Блъди Мери“.

Коктейли в този разкошен мерцедес, обяд в Руската чайна, чудесен апартамент на „Ривърсайд Драйв“, изпълнени с живот млади приятелки — Мириам поклати глава. Кевин се разсмя на израза на лицето й. Питието подсили въодушевлението, което я изпълваше.

— Мисля да приготвя два и да ти направя компания — рече той. — Е, разказвай сега за новите ти познати. Как ги намираш?

— Отначало ми се сториха малко изморителни, особено в сравнение с жените, които познавам в Блайтдейл. Понякога показват всестранни интереси и задълбоченост, а понякога бърборят и се държат като тийнейджърки. Но иначе са много забавни, Кев.

— Съжалявам, че се забавих толкова, но…

— О, дори не усетих как мина времето. Те непрекъснато ме развличаха с нещо.

Тя започна да описва как изглеждат апартаментите им. След това продължи с подробности за новите си приятелки и разговорите им, като премълча, разбира се, за плановете им да родят едновременно и колко се зарадваха, като научиха, че още не е бременна.

Мириам много искаше да говори с Кевин по този въпрос, дори се опита един-два пъти по време на обяда, но щом подхванеше темата, в съзнанието й изплуваха образите на Норма и Джийн и как биха се почувствали, като узнаеха, че е издала съкровената им тайна. Така можеше да разруши приятелството, преди още да се е утвърдило, а и толкова ли е важно, разсъждаваше тя наум. Намерението им беше безобидно, забавно и — по всяка вероятност — едва ли би се осъществило така, както го бяха намислили.

След обяда Кевин и Мириам се върнаха в апартамента си, за да го огледат още веднъж, преди да потеглят обратно за Блайтдейл. Мириам трябваше да потвърди съгласието си. Тя влезе вътре, а Кевин остана да я чака на входната врата.

— Прекрасен апартамент, нали, Кев? — попита тя, сякаш имаше нужда да затвърди впечатленията си. — Как може да си позволи да ни го предостави безплатно? Та той би взимал цяло състояние, ако го дадеше под наем, не е ли така?

— Ще си го приспадне от данъка като разход. Но както казваше дядо ми, на харизан кон, зъбите не се гледат…

— Знам, но все пак… — Лека вълна на мрачно предчувствие премина през нея. Чудесната нова работа на Кевин, този красив нов дом, приятните нови приятели… Нима наистина така ставаха чудесата?

— Защо да се съпротивляваме на късмета си? — попита Кевин.

Мириам се обърна към него и той сви рамене. Тя се усмихна. Прав е. Защо да не се отпусне и да не се радва, запита се в себе си. Кевин я прегърна.

— Обичам те, Мириам. Искам да върша най-доброто, на което съм способен, и да ти дам всичко, което е по възможностите ми.

— Знаеш, че не съм се оплаквала досега, Кев.

— Така е, но защо да не получим тези неща, щом можем.

Те се целунаха, хвърлиха по още един поглед на апартамента и си тръгнаха.

Колко различно беше пътуването до Блайтдейл сега, сравнено с пътуването им дотук сутринта, помисли си Кевин. На идване можеше да преброи думите на Мириам на пръстите си. Но от мига, в който отидоха да обядват в Руската чайна, до мига, в който свърнаха по пътя за Блайтдейл Гардънс, Мириам почти не млъкна. Каквито и опасения да бе имал, че тя можеше и да не приеме с охота промените в живота им, които й предлагаше, сега необузданият й ентусиазъм ги заличи напълно.

Докато пътуваха обратно към къщи, той на няколко пъти се опита да й разкаже за делата, разисквани на съвещанието на колегията, както и за новото си дело, но тя винаги го прекъсваше с поредно предложение за наредбата на новия им апартамент. Остана с впечатлението, че тя не искаше и да чуе нищо за работата му. Преди обикновено проявяваше интерес и го питаше за всички подробности по някое дело, дори за скучните сделки с недвижими имоти. Накрая той поклати глава, облегна се назад и продължи мълчаливо да кара.

Едва когато в далечината се появи самият Блайтдейл, монологът на Мириам започна да оредява. Сякаш отново прекосиха някаква невидима граница и се върнаха от света на мечтите в действителността. Сутрешните облаци се бяха разнесли напълно, и сега небето в този късен ноемврийски следобед беше ясно и кристалносиньо. От един училищен автобус се изсипа група деца и възбудените им гласове предшестваха телата им, докато трополяха надолу по стълбичките му и огласяваха пространството навън.

Слънчевата топлина беше размекнала и стопила почти навсякъде снега от предишната нощ, само тук-там по алеите и покрай тротоарите имаше останали купчини от него. Веднага щом изскочеха от училищния автобус, момчетата, дори и някои от момичетата, започваха да се замерват със снежни топки. Кевин се усмихна на невинната им игра. Зад празния автобус се подреди опашка от бавно движещи се по трилентовата улица автомобили. Относително провинциалното великолепие и спокойствие бяха в пълен контраст с оживлението, блъсканицата и динамиката на големия град, от който двамата с Мириам току-що идваха. Но пък действаха успокояващо. Мириам се отпусна назад и по лицето й се появи мека ангелска усмивка.

— Ще ми се да имаме и двете, Кев — обърна се бавно към него тя. — Възбудата на Ню Йорк и кроткия живот в Блайтдейл.

— Ще ги имаме. Можем да ги имаме! — мигом го осъзна той и я погледна с широко отворени очи. — След като няма да плащаме за апартамента в града, можем да се замислим сериозно за къща на Острова, където да прекарваме почивните дни и лятото.

— Ами да! О, Кевин, ще го направим, нали? Ще имаме и двете!

— Защо не? — засмя се той. — Защо не?

Кевин реши да не й казва за първото си дело в „Джон Милтън и съдружници“, докато не се върне от „Бойл, Карлтън и Сеслър“, въпреки че щеше да се пръсне от вълнение. Тя също щеше да се развълнува и изпълни с гордост, като научи, помисли си той.

Когато стигнаха Блайтдейл Гардънс и свърнаха по тяхната алея за коли, той й каза, че отива веднага при Санфорд Бойл, за да му съобщи решението си.

— Нямам търпение да им изтърся новината: двойно по-голяма заплата! Ах, колко самодоволни бяха!

— Не се дръж надменно, Кев — предупреди го Мириам. — Ти си повече от тях, а в крайна сметка надменните хора си получават заслуженото.

— Права си. Ще се държа точно като… точно като господин Милтън. Той е мъж от класа.

— Нямам търпение да се запозная с него. От начина, по който Норма и Джийн говорят за него, и от твоите думи, си го представям като Роналд Рейгън, Пол Нюман и Лий Якока, слети в едно.

— Добре, добре — разсмя се Кевин. — Може и да преувеличавам малко, признавам си. Просто съм развълнуван, но добре, че ти винаги стоиш малко по-здраво на земята от мен. Радвам се, че си до мен, Мириам, за да ме подкрепяш в начинанията ми.

— Изглежда наистина създавам такова впечатление — отбеляза тя. — Норма и Джийн също изразиха подобно мнение за мен.

— Сериозно? Какво пък, значи разпознават чувствителните и интелигентни хора, когато ги видят.

— О, Кев.

Той я целуна по бузата.

— Трябва да се обадя на нашите — рече тя, докато слизаше от колата. — А на твоите родители?

— Аз ще им позвъня довечера.

Тя остана загледана в отдалечаващата се кола с все по-нарастващо вълнение. Пое дълбоко въздух и се огледа наоколо. Не можеше да не се наслади на гледката. Спокойствието и тишината, простотата на живота тук я изпълваха с чувството за равновесие и за хармония със себе си. Двамата с Кевин бяха постигнали много неща, много повече от доста хора на тяхната възраст. Дали не бяха алчни и прав ли беше Кевин, когато се бе запитал гласно защо други хора, хора, не по-умни или по-предприемчиви от него, постигаха повече?

Погрешно е да му преча, каза си Мириам, и въпреки това тази мисъл не успя да укроти онези мънички крила на пеперудите, които пърхаха точно под гърдите й. Но нямаше за какво да се притеснява. Сигурно това е естествена реакция, заключи тя. Кой не би се чувствал така след всичко, което се случи?

Мириам забърза към къщата, изпълвайки съзнанието си с мисли и планове за опаковането на багажа и скорошното им преместване.

Секретарките на „Бойл, Карлтън и Сеслър“ долавяха, че нещо става с Кевин. Той го разбра по израза на Майра, когато влезе във фирмата.

— Тук ли е господин Бойл, Майра?

Големите й кафяви очи го изгледаха изпитателно, но той задържа усмивката си, застинала като на маска.

— Да.

— Провери, ако обичаш, дали мога да вляза при него след десетина минути. Ще бъда в стаята си.

Колко малка, незначителна, дори задушаваща му се стори сега кантората му. Кевин едва не избухна в смях, когато пристъпи вътре. Бюрото беше на половината по-малко от бюрото му в „Джон Милтън и съдружници“. Все едно че е имал малък форд, който за една нощ се е превърнал в мерцедес.

Какво ли го чака след успешното му справяне с делото срещу Лоуис Уилсън? Той прегледа папките върху бюрото си — жалба на Бенджаминови срещу онзи хлапак, който откраднал колата им, за да се поразходи, и молба да отмени акта за превишена скорост, съставен на Боб Патерсън. Йеху, каква веселба!

Той се облегна назад на стола и качи краката си върху бюрото. Сбогом на този килер! — рече си той наум. Сбогом на безпокойствата, на бляновете и злобата, сбогом на манталитета на малкия град и на перспективите в малкия град!

Здравей, Ню Йорк!

Майра се обади по вътрешната уредба.

— Господин Бойл ще ви приеме, господин Тейлър.

— Виж ти! Чудесно, Майра — напевно отвърна той. — Благодаря.

Той бързо стана, стегна стомаха си, огледа още веднъж малката си стая и влезе в кабинета на Санфорд Бойл, за да му съобщи, че напуска.

— О, разбирам. Значи предложението завърши успешно за теб. — Веждите на Бойл се събраха като сгърчени от болка гъсеници.

— С двойно по-голяма заплата оттук и дори с пълноправно съдружничество, Санфорд. — Видя как веждите на Бойл едва не изхвръкнаха от челото му. — Ще работя в „Джон Милтън и съдружници“.

— Изобщо не съм чувал за тях, Кевин — рече Санфорд Бойл.

Кевин сви рамене. Не се изненада. Беше на върха на езика му да каже: „Какво ли знаете ти и твоите «пълноправни» съдружници за света извън вашия скъп малък Блайтдейл! Но повярвай ми, Санфорд, извън него има по-голям, по-широк и далеч по-интересен свят от този тук.“

Но не го изрече; възпря го предупреждението на Мириам за надменността. Вместо това се върна в кантората си и прибра повечето от личните си вещи. Майра, Мери и Тереза не дойдоха да му пожелаят успех. Когато понесе багажа си към колата, те само го проследиха с разочаровани и неодобрителни погледи. Е, и трите имаха провинциално мислене, осъждаха човешката амбиция, бяха ограничени и назадничави. С типичния си за малкия град манталитет сега ме осъждат, че искам бързо и коренно да подобря живота си, размишляваше той, като не изключваше възможността да го сметнат за неблагодарен. И очакват да се проваля. Но как ще се изненадат, когато прочетат за мен в „Ню Йорк Таймс“ още щом започне делото срещу Ротбърг.

Почувства се облекчен и въодушевен, когато стигна до колата си. За разлика от другите две Мери Ешърт не показа явно възмущението си. Тя го последва навън, за да се сбогува.

— Всички сме разстроени и съжаляваме, че се получи така, господин Тейлър.

— Надявах се някой да се зарадва заради мен, Мери. Да не отивам в ада я! — Качи в колата и тръшна вратата; Мери остана на мястото си със скръстени ръце, без да откъсва поглед от него. Той отвори прозореца си. — И все пак благодаря ти за всичко. Ти винаги си била добра и съвестна секретарка, Мери, и затова много те ценях. — Не съумя да смени снизходителния си тон, идваше му някак съвсем естествено отвътре.

Мери кимна, без да се усмихва. Кевин потегли и тя тръгна да се прибира. Но изведнъж се обърна, сещайки се за нещо, и подвикна:

— Не исках да ви казвам, но той наговори куп грубости по телефона.

— Кой?

— Гордън Стенли, бащата на Барбара Стенли.

— Така ли? И какво каза? Макар че вече няма значение.

— Каза, че един ден ще проумеете какво сте направили и ще се намразите — отвърна Мери.

На Кевин му стана ясно, че тя просто избра удобния случай да му съобщи това, избра го като поздравителна картичка за всякакви поводи или нещо от този род. Той само поклати глава и подкара колата, а тя я изчака да се скрие от погледа й.

Думите й наистина внесоха нотка на униние и развалиха настроението му. Но за щастие Джон Милтън се притече на помощ, сякаш знаеше на какъв огън щеше да се пече Кевин. Вкъщи Мириам го посрещна на вратата. Лицето й сияеше от възбуда, както в мига, в който видя за първи път апартамента в Ню Йорк.

— О, Кевин, не можеш да си представиш какво внимание!

— Какво?

— Погледни само! — Тя го поведе към дневната. — Пристигна няколко минути, след като ти тръгна.

На масичката за кафе имаше голям букет от две дузини кървавочервени рози. — Изпратил ги е лично до мен! — възкликна Мириам.

— Кой?

— Господин Милтън, глупчо! — Тя взе картичката от букета и зачете: „На Мириам по случай началото на прекрасния нов живот. Добре дошла в нашето семейство! Джон Милтън.“

— Ооу!

— Ах, Кевин, никога не съм си и помисляла, че ще бъда толкова щастлива.

— Аз също — отвърна той и повтори: — Аз също.

И като факла, изгаряща мрака, навременният подарък на Джон Милтън в знак на внимание стопи всичките им колебания за напускането на Блайтдейл.