Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (14)

Глава 12

Над града започна да вали студен, мрачен дъжд. Макар да му беше топло на задната седалка в лимузината, Кевин потрепери, когато спряха на един светофар и той се загледа в бързащите в двете посоки хора, повечето от които, изненадани от дъжда, бяха без чадъри. Независимо че имаше всички основания да се чувства въодушевен, струйките, които се стичаха по прозорците на витрините и по стъклата на автомобилите, му приличаха на сълзи. Той се облегна назад и през целия път до дома си остана със затворени очи.

— Господин Тейлър! — възкликна Филип, отваряйки пътната врата веднага след като го видя да слиза от лимузината. — Моите поздравления! Току-що чух новините по телевизията.

— Благодаря ти, Филип. — Кевин изтръска ледените капки от косата си.

— Положително е много приятно човек да печели важно дело. Сега всички ще научат името ви, господин Тейлър. Сигурно сте много горд.

— Нещата още не са се уталожили — отвърна Кевин. — Самият аз съм все още като замаян. — Той продължи към асансьора.

— Във всеки случай това ще е повод господин Милтън да даде поредния си прием, а?

— Не бих се изненадал. Благодаря, Филип. — Кевин се качи в асансьора и натисна бутона с номер 15. Когато кабината пое нагоре, той се облегна назад, все тъй изпълнен със смесени чувства на въодушевление и подмолна тревога. Нещо не беше наред, не беше никак наред. Улови се, че мести навън-навътре златния пръстен на кутрето си.

Слезе от асансьора, но мигом се закова на място, тъй като чу някой да шепне името му. Извърна се бързо наляво и се изуми, когато видя Хелън Скоулфийлд, застанала до стената по нощница, с широко отворени очи и трескав поглед.

— Хелън!

— Видях ви да пристигате с Харон — прошепна тя и хвърли поглед към апартамента си. — Нямам много време. Всеки момент ще видят, че ме няма.

— Какво е станало?

— Същото, което се случи на Глория Джафи, ще се случи и на Мириам. Този път аз отказах да ставам част от всичко това и се опитах да ви предупредя чрез картината си, но ако той вече й е направил бебе, тогава е много късно. Ще черпи от добротата й, ще изсмуче живота от нея, както вампирът изсмуква кръвта от жертвата си. Ти трябва да намериш начин да го убиеш. Да го убиеш — повтори тя по-настоятелно през стиснати зъби и с ръце, свити в юмруци. — В противен случай ще ти останат същите два избора, които имаше Ричард Джафи. Слава богу, че той поне прояви достатъчно съвест, за да приеме другия избор… но Ричард имаше съвест. — Устните й затрепериха. — Всички останали са негови. Пол стана най-лошият. Онзи е Сатана — допълни тя и се наклони към него; от обезумелия й поглед сърцето му заби ускорено.

— Хелън, да ти помогна да се прибереш…

— Не! — отдръпна се тя. — За теб вече е късно, нали? Ти спечели едно от делата му. И ти си негов… вече, негов си. Проклет да си! Проклети да сте всички!

— Госпожо Скоулфийлд! — извика от вратата на апартамента госпожа Лонгчамп. — О, Господи! — Тя се втурна към нея по коридора. — Хайде, прибирайте се, моля ви.

— Стой настрана от мен! — Хелън вдигна ръце с намерението да удари болногледачката.

— Успокойте се, госпожо Скоулфийлд. Всичко ще бъде наред.

— Да ви помогна ли? — попита я Кевин. — Да извикам ли лекар?

— Не, не. Тя ще се оправи. Ще се оправи — отвърна госпожа Лонгчамп, без да скрива усмивката си. — Нали, госпожо Скоулфийлд? Знаете, че ще се оправите — допълни тя с утешителен глас.

Ръцете на Хелън се разтрепериха. Тя бавно ги свали и започна да плаче.

— Хайде, хайде, нищо не е станало — продължи да я успокоява госпожа Лонгчамп. — Сега ще се приберем и вие ще си починете. — Тя здраво хвана Хелън през кръста и я поведе. После обърна глава към Кевин и през рамо му каза само с устни: — Всичко е наред. — И продължи с Хелън към апартамента.

Кевин ги изпроводи с поглед, докато вратата се затвори след тях. Преди да влезе в апартамента си, избърса лицето си с носна кърпа.

В мига, в който прекрачи прага, Мириам се спусна към него, обви с ръце врата му и го целуна.

— О, Кев, толкова съм развълнувана. Току-що видях ранните новини. Дадоха те как излизаш от съдебната зала! Преди минута се обадиха родителите ти. И те са те видели! Мама и татко също. Сега ще излезем да празнуваме. Вече направих резервация в „Рензо“. Ще ти хареса. Норма и Джийн казаха, че те винаги ходели там да празнуват.

Той стоеше и само я гледаше.

— Какво има? Струваш ми се… бледен.

— Нещо ужасно се случи в коридора. Хелън Скоулфийлд беше излязла по нощница. Избягала от болногледачката си.

— О, не. Какво е станало?

— Тя ми каза някакви налудничави неща, но…

— Какви неща?

— За нас, за Джон Милтън и съдружниците му.

— О, Кевин, не позволявай това да те разстройва. Не и днес, когато имаме повод да сме толкова щастливи — примоли му се Мириам. — Знаеш, че тя е много болна, психически болна.

— Не знам, аз… Каква е тази синина на врата ти?

— Това не е синина, Кевин. — Тя се обърна да се погледне в огледалото в антрето. — Май ще трябва да го напудря.

— Как така не е синина?

— Смукано е, Кев — отвърна тя и се изчерви. — Вампир такъв! Но няма нищо, не се притеснявай. Хайде, хвърли си един душ и се преоблечи. Вече умирам от глад.

Той не помръдваше.

— Кевин? В антрето ли ще стоиш цяла нощ?

— Трябва да си поговорим, Мириам. Не знам какво става, какво е ставало, но кълна се, не помня да съм ти правил такова нещо.

— Нищо особено не е станало, глупчо. Ти беше разсеян от напрежение и се безпокоеше за делото. Разбираемо е. Момичетата ми казаха, че в началото ще се чувстваш така. Просто не беше на себе си. Това забравяше, онова забравяше… Същото са преживели и Тед, и Дейв. Но щом се изпълниш с доверие в себе си и се утвърдиш като адвокат, ще ти мине. Ама какъв старт направи, а? Моят голям нюйоркски адвокат! — добави и го прегърна. — А сега, хайде да се приготвяме. — Тя се отдели от него. — Отивам да се гримирам.

Той я проследи с поглед, после тръгна след нея. Спря се пред дневната и се замисли за случката с Хелън Скоулфийлд в коридора. След това влезе и отиде да погледне картината й.

Но нея я нямаше на стената, нямаше я и на пода.

— Мириам? — Не му се обади и той закрачи бързо към спалнята; завари я до тоалетната масичка. — Мириам, къде е картината на Хелън?

— Къде ли? — Тя извърна лице от огледалото. — Просто не можех да я гледам повече, Кевин. Тя беше единственото потискащо нещо в апартамента. Момичетата също се съгласиха с мен, че беше много любезно от наша страна да я държим толкова дълго време окачена.

— Добре, къде е сега? В килера ли?

— Не, няма я — отвърна Мириам и отново се обърна към огледалото.

— Няма я? Как така я няма? Къде си я прибрала? Да не си я изхвърлила?

— Не, не бих го направила. Тя все пак е произведение на изкуството и колкото и да не е за вярване, има хора, които обичат неща от този род. Норма знае една галерия във Вилидж и там я приеха. Решихме, че ако се продаде, ще изненадаме Хелън с добрата новина. Това ще повдигне духа й.

— Коя е тази галерия?

— Не знам името й, Кевин. Норма го знае — отвърна тя с известна досада в гласа. — Какво толкова си се загрижил за картината? И твоята, и моята майка са на мнение, че е ужасно да държим такава вещ в дневната.

— Кога я е занесла? — попита той настойчиво.

Мириам отново се обърна да го погледне.

— Е, ясно колко си бил наблюдателен напоследък! Преди два дни, Кевин. Картината я няма от два дни.

— Наистина?

Тя стисна устни и поклати глава.

— А сега ще почваш ли да се къпеш и преобличаш?

— Какво? О, да… да. — Той започна да се съблича.

— Много е вълнуващо, нали? Името ти ще се споменава във вестниците и по телевизионните канали в цялата страна. Сигурна съм, че Ротбърг ти е много благодарен, а?

— Ротбърг?

— Да, Кевин, Ротбърг. Мъжът, когото защитаваше. — Тя се разсмя. — А навремето ми разправяше колко били разсеяни преподавателите ти…

— Не, Мириам. Ти не разбираш — отвърна той, пристъпвайки към нея. — Аз спечелих, защото свидетелката даде показания, напълно противоположни на първоначалните й, и аз още не мога да проумея защо. Научих го едва когато се изправи пред съда. Господин Милтън ми изпрати бележка с точните въпроси, които трябваше да й задавам. Той е знаел, че тя ще говори друго. Знаел е!

— Така ли? — усмихна се Мириам. — Ами затова той е господин Милтън!

— Какво?

— Затова той е шефът, а ти, Тед и Пол сте само съдружници.

Кевин я изгледа — тя говореше като невръстно момиченце.

— Не се безпокой — продължи Мириам и пак се обърна към огледалото. — Един ден и ти ще бъдеш точно като него. Ще бъде прекрасно, нали? — Тя присви очи, сякаш се взираше в кристална топка, а не в огледало. — Ще си имаш собствена фирма „Кевин Тейлър и съдружници“. Ще изпращаш някой от съдружниците ти да открива нов, обещаващ талант точно както господин Милтън изпрати Пол да те повика, защото дотогава ти вече ще си го набелязал.

— Ще съм го набелязал ли? Кой ти пусна тази муха в главата?

— Никой, глупчо. Е, вярно, онзи ден на обяд Джийн и Норма ми подхвърлиха нещо от този род. Казаха, че тъкмо това искал господин Милтън да се случи. — Мириам отметна глава назад и започна да изрежда: „Дейв Котайн и съдружници“, „Тед Маккарти и съдружници“ и „Кевин Тейлър и съдружници“. Вие четиримата ще завладеете града. Господин Милтън ще започне с нови съдружници, разбира се, и преди да се усетите, в града няма да има нито един подсъдим, който да пожелае да отиде в друга фирма освен в някоя от вашите.

Тя пак се разсмя, след това стана и се обърна към него:

— Кевин, няма ли най-после да влезеш под душа?

Той се замисли за миг и се приближи до нея.

— Чуй ме, Мириам. Тук става нещо странно. Още не знам какво точно, но може би Хелън Скоулфийлд съвсем не е откачила, както всички си мислим.

— Какво? — Тя бързо се отдръпна от него. — Кевин Уингейт Тейлър, ще престанеш ли с този разговор и ще влизаш ли да се къпеш? Казах ти, че ми прималява от глад. Ще те чакам в дневната. Ще седна на пианото, но се надявам да си се приготвил, преди да съм изсвирила целия концерт. — И тя го остави да стои гол до тоалетката.

Кевин се обърна и се погледна в огледалото. Отразеният му образ го подсети за еротичните му сънища. Но наистина ли бяха сънища? Защото за Мириам не бяха. За нея всичко беше действителност. Действителни бяха и синините по краката й.

Ами как да си обясни твърденията й, че са се любили, а той не помни нищо? Никой не е чак толкова разсеян. Или тя полудяваше, или той.

„… Но ако той вече й е направил бебе — спомни си думите на Хелън Скоулфийлд, — тогава е много късно.“ „Той“? Кого имаше тя предвид?

Кевин се дръпна от огледалото. Възможно ли е да има нещо вярно във всичко това?

„Ние не губим“ — му беше казал Пол. И тримата му колеги имаха един и същ надменен израз по лицата си.

„Ти спечели едно от делата му. И ти си негов вече — отново прокънтяха в ушите му думите на Хелън. — Проклет да си! Проклети да сте всички!“

Спомни си и колко странно се почувства, когато господин Милтън му каза: „Сега вече си истински съдружник на Джон Милтън.“

Той се приближи до огледалото и се погледна. Какво имаше предвид Хелън? Нима го виждаше променен? Отразеният му образ не му даде отговор, но самата мисъл, че си задаваше тези въпроси, беше плашеща.

Взе решение. Утре ще отиде при Бевърли Морган и ще разбере как е успял господин Милтън да я накара да промени показанията си.

Преди да излязат, той се обади и на своите, и на родителите на Мириам. По време и на двата телефонни разговора с нищо не се издаде, че е потиснат. Единствената отрицателна нотка прозвуча в гласа на майка му, когато му каза:

— Сега, след като приключи с това сериозно дело, Кевин, гледай да отделяш повече време за Мириам. Долавям, че възбудата й е стигнала връхната точка.

— В какъв смисъл, мамо?

— Не е естествено човек да е непрекъснато в приповдигнато настроение. Просто майчин инстинкт, Кевин. Вълнението и е направо неудържимо. Може би се престарава в желанието си да ти се хареса. Арлин е на същото мнение, Кевин, само че не иска да ти го каже, за да не излезе, че като тъща се бърка в личния ви живот.

— Но тя ми каза, че намира Мириам за много щастлива.

— Знам. Аз също не казвам, че не е щастлива. Просто… обръщай й повече внимание.

— Добре, мамо.

— И отново те поздравявам, синко. Сигурна съм, че постигна това, което винаги си искал.

— Така е. Благодаря ти.

Беше убеден, че майка му не греши по отношение на жена му. Вярно, Мириам беше станала друга, но промяната бе настъпила толкова бързо, че наистина трябваше да го плаши. Не беше обръщал внимание какво става, защото сам бе искал толкова много да има всичко това: богатството, лукса, престижа. Та кой не би го искал? Той бе довел Мириам тук, той я бе изложил на тези изкушения. До голяма степен това, което ставаше, което бе вече станало, беше по негова вина.

Изведнъж се завъртя рязко на пети, сякаш някой го потупа по рамото.

— Аха. — Погледът му падна върху терасата. Отново се запита защо Ричард Джафи бе сложил край на живота си. Какво значеха думите на Хелън: „Само Ричард имаше съвест“?

— Чакам те, мили — извика Мириам.

— Идвам.

Те излязоха от жилищната сграда, пред която ги чакаше поръчаното такси, и отидоха в „Рензо“ — първокласен модерен италиански ресторант.

Кевин се опита да пропъди грижите си, но му направи впечатление колко по-различно се държеше Мириам от вечерта, когато празнуваха в „Брамбъл Ин“ победоносната му защита на Лоуис Уилсън. Нямаше я загрижеността й дали наистина клиентът му беше виновен или не. Вярно, този път тя знаеше малко или почти нищо за това дело и затова не можеше да има въпроси или коментари за хода на процеса.

Трябваше да признае, че тя изглеждаше много красива в новия си яркочервен тоалет — тесен панталон и плетена блуза. Блузата беше пресечена над гърдите с ширит от перли. Пак носеше по-силен грим отпреди, но му се стори, че без ружа и червилото щеше наистина да изглежда бледа.

Не вярваше, че толкова ще й хареса ресторант от рода на „Рензо“, а още по-малко, че ще го избере точно за този случай. Заведението беше ярко осветено, със стени, облицовани с огледала. Независимо от лошото време беше претъпкано и масите като че ли бяха една върху друга.

Мириам се показваше далеч по-словоохотлива в сравнение с вечерта в „Брамбъл Ин“, или по-точно — докато живееха в Блайтдейл. Как е могъл да не забележи досега тази коренна промяна? Вътрешно се укори, задето бе запълвал времето си предимно с работа. Изненада се, че тя познава толкова много хора и че много хора я познават — от салонния управител до келнерите. Някои от редовните клиенти също й кимаха и й се усмихваха. Тя и момичетата често обядвали или вечеряли тук, когато той бил погълнат от работата си, поясни Мириам.

Но забеляза също, че вниманието й се разкъсваше между него и хората, които влизаха, кой с кого седи на една маса, какво са си поръчали другите. Колко различна беше тази вечер от интимната обстановка със свещи в „Брамбъл Ин“, помисли си той. На нея обаче това като че ли не й правеше впечатление, или поне не го показваше.

Дори и в любенето им, след като се прибраха, имаше нещо различно. Тя прояви нетърпеливост, настоятелност и претенции. Въртеше се и се извиваше под него, после поемаше водеща роля, насочвайки ръцете му там, където тя искаше да я докосва по-агресивно. Той почти загуби интерес, започна да се чувства като мъжка проститутка, като някой, когото използват да достави удоволствие само на другия. Нямаше го някогашното чувство за съобразяване, взаимност, сливане в едно.

А след като свършиха, тя пак изглеждаше незадоволена и разочарована.

— Какво ти става? — попита я той.

— Уморена съм. Май попрекалих с виното — каза и му обърна гръб.

Той остана да лежи замислен, страхувайки се да затвори очи, да не би ако ги затвореше, нещо… някой да дойде. Най-подир заспа, но се събуди към четири сутринта и видя, че тя не е до него.

Ослуша се и чу шумове, идващи от предната част на апартамента. Стана бързо и облече халата си. Лампите в дневната и антрето светеха. Пак ли беше поредният му еротичен епизод? Наистина ли беше буден, или сънуваше? Запристъпва бавно, с разтуптяно от мрачно предчувствие сърце и видя Мириам да стои на прага на отворената входна врата и да гледа навън. Долови гласове.

— Мириам, какво се е случило?

— Ами Хелън… — обърна се тя към него.

— Какво? — Той бързо отиде до вратата и надникна в коридора. Норма и Джийн също бяха по халати.

— Какво е станало?

— Почнала е да буйства — поясни Норма. — Намушкала с ножица ръката на госпожа Лонгчамп.

— Сериозно?!

В този момент вратата на Скоулфийлдови се отвори и двама санитари от болницата „Белвю“ изнесоха Хелън на носилка с колела. Беше здраво вързана за нея. Непосредствено след тях излязоха Пол, Дейв и Тед. Хелън трескаво въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, сякаш отказваше да приеме това, което ставаше с нея. Кевин се втурна към Пол.

— Беше ужасно — заговори Пол. — Тя просто стана от леглото и нападна болногледачката. За щастие не я нарани сериозно, но си знаех, че не биваше да я задържам вкъщи. Дадоха й успокоително, но още не й е подействало.

Вратите на асансьора се отвориха и санитарите избутаха вътре носилката. Пол се обърна към Дейв и Тед:

— Не е нужно да идвате. Късно е. Аз ще се оправя.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита го Тед.

— Не се безпокойте. Вървете да си доспите. Утре ще говорим.

Той влезе в асансьора и застана до носилката. Санитарите я изместиха малко, за да му направят място и тогава Кевин видя лицето на Хелън. Тя срещна погледа му и отвори широко очи. После изведнъж нададе силен писък. Беше остър, пронизителен писък, от който той потрепери. Дълго след като вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу, Кевин чуваше как кресливият й вой постепенно заглъхва под етажите.

— Знаех си, че ще се стигне дотук — отбеляза Дейв и тръгна да се прибира.

— Много жалко — рече Тед и заклати глава. — Хайде, Джийн.

— Идвам.

Трите жени се разделиха с прегръдки пред апартамента на Кевин и Мириам и Норма и Джийн последваха съпрузите си. Кевин остана загледан след тях.

— Кевин?

Той обърна глава към Мириам, после хвърли поглед към вратата на Скоулфийлдови. Зачуди се къде ли е болногледачката. Ако е била прободена в ръката, защо никой не се погрижи и за нея? Тръгна към апартамента.

— Кевин, какво правиш? Къде отиваш? Кевин?

Той почука на вратата и се ослуша. Не чу нищо — ни шум, ни глас. Натисна звънеца.

— Кевин? — Мириам излезе в коридора.

Пак не чу нищо. Обърна се към Мириам.

— Те излъгаха.

— За кое?

Той я подмина и се върна в апартамента им.

— Кевин? — Мириам го последва.

Кевин влезе направо в спалнята и седна на леглото. Погледна ръцете си и се опита да свали златния си пръстен, но пръстът му беше толкова подпухнал, че щеше да се наложи да среже пръстена.

— Кевин, какви ги приказваше? Не я ли видя в какво състояние беше?

— Всички лъжат. Узнали са какво ми каза тя. Болногледачката ги е уведомила.

Мириам поклати глава.

— Държиш се много странно, Кевин. Това ме плаши.

— Би трябвало. — Той стана и свали халата си. — Не очаквам да разбереш за какво ти говоря, Мириам. Имам предвид нещо, което ще осъществя утре. Засега не мога да направя друго, освен да си легна отново.

— Много добра идея — отвърна Мириам и отиде да загаси лампите.

На сутринта Кевин се обади в кантората си и съобщи на Даян, че няма да идва.

— Имам нужда от почивен ден — допълни той.

— Напълно разбираемо. Господин Милтън също няма да идва днес. Ужасно е това, което се е случило с госпожа Скоулфийлд, нали?

— О, вече знаеш?

— Да. Господин Маккарти ми се обади рано сутринта. Може би е за нейно добро. Вероятно там ще могат да й помогнат.

— О, не се и съмнявам — отвърна Кевин; не вярваше Даян да е доловила саркастичния му тон.

Той облече палтото си, но Мириам не го попита къде отива, а и той не счете за нужно да я уведоми. Тя и без това не проявяваше особен интерес. Вече тръгваше, когато се обадиха Норма и Джийн и трите веднага започнаха да кроят планове как да се повеселят.

— Така де — чу той Мириам да казва, — снощното преживяване беше толкова потискащо.

— Виждам как преливаш от съчувствие — вметна Кевин, след като тя затвори телефона.

— Какво пък, Кев, ние нищо не можем да направим. „Белвю“ не е от местата, където човек може да позвъни по телефона от учтивост, а и не мисля, че ще има някакъв смисъл да й изпращам цветя или бонбони.

— Няма смисъл, разбира се. — Тогава видя още една синина, този път над левия й глезен. — Още едно петно ти е излязло — отбеляза той.

— Какво? — Тя погледна надолу. — А, да — рече и се изсмя късо.

— Не си ли обезпокоена? Пак ти казвам, вероятно е свързано с храненето ти или с нещо от този род.

Тя го изгледа продължително и се усмихна.

— Кевин, не бъди такъв паникьор. Не е нищо страшно. И преди ми се е случвало, особено преди периода ми.

— Но той не мина ли? — побърза да я попита той.

— Мина. — В очите й заблещукаха лукави пламъчета, но неговото лице остана сериозно.

— Ще ти се обадя по-късно — каза и бързо излезе.

Слезе с асансьора до подземния гараж, качи се в колата си и се отправи към северната част на града, за да говори с Бевърли Морган.

Беше ясен, студен зимен ден с тъмносиньо небе и облаци, които не помръдваха, сякаш бяха замръзнали върху него. Докато шофираше, Кевин прехвърли в ума си събитията от изминалите няколко месеца и се спря върху онези от тях, които го тревожеха и които, не можеше да не признае сега, ако искаше да бъде честен към себе си, умишлено бе пренебрегвал. Замисли се отново как така Джон Милтън и съдружниците му бяха научили такива подробности за него и Мириам още преди да се беше запознал с тях. Откъде Джон Милтън беше толкова запознат с делото срещу Лоуис Уилсън? И как да си обясни, че всичко беше изпипано докрай — като например красивият апартамент без наем, в който по случайност имаше клавесин и разни други неща, за които Мириам винаги е мечтала? Имаше ли нещо свръхестествено в тези съвпадения и щастливи случайности, или просто той вече развиваше параноя? Права ли беше Мириам? Наистина ли беше почнал да говори празни приказки, присъщи на душевноболен или депресиран човек? Може бе прекомерно се товареше с работа.

Положително трябваше да има логично обяснение на обрата в поведението на Бевърли Морган. А може би тя просто не му бе повярвала, защото е твърде млад. Ако беше така, значи и сега нямаше да му каже нищо повече, заключи той.

Кевин спря пред малката къщичка в Мидълтаун. Прозорците бяха тъмни, пердетата спуснати. Слабо десетгодишно чернокожо момче го изгледа подозрително от убежището на своята веранда, когато той слезе от колата и тръгна към входната врата на къщата на сестрата на Бевърли Морган.

Почука и зачака. Ехото от ударите му заглъхна, но никой не се показа. Почука отново, после отиде да надникне през един от прозорците.

— Те не са си вкъщи — подвикна момчето. — Заминаха с линейка.

— С линейка ли? — Кевин веднага тръгна към съседната къща; момчето отстъпи назад, изплашено от бързите му крачки. — С госпожа Морган ли се е случило нещо?

— Тя се напи и падна по стълбите — отвърна малкият и забута мъничка метална пожарна кола по разядения дървен парапет на верандата.

— А, ясно. Значи са я откарали в болницата, а?

— Аха. Майка ми също отиде. Закара я сестра й Черил.

— Така ли? В коя болница отидоха?

Момчето сви рамене.

— Вероятно тук има само една болница — изрече гласно мисълта си Кевин. Той забърза обратно към колата си и потегли. На първото кръстовище видя упътване за болницата „Хортън Мемориал“ и отпраши натам с най-високата позволена скорост.

Възрастната жена с миловидно лице и розова престилка в приемната нямаше никакви сведения за пациентка на име Бевърли Морган.

— Може би е все още в спешното отделение — добави тя като единственото възможно обяснение. Упъти го и той се втурна по дългия, широк коридор.

Изненада се на оживлението. Дали градът ще е малък или не, спешните отделения винаги бяха еднакво натоварени, помисли си Кевин. Медицински сестри влизаха и излизаха от една стая в друга. Съсредоточен стажант-лекар сверяваше по закачения на стената картон симптомите на пациент, които му изреждаше една медицинска сестра. Никой не обръщаше внимание на Кевин. Той мярна две чернокожи жени пред вратата на стаята за изследване срещу спешното отделение, които си говореха тихо, и се запъти към тях.

— Извинете.

Жените се обърнаха и го изгледаха с любопитство.

— Тук ли е Бевърли Морган?

— Да, тук е. Вие кой сте?

— Аз съм Кевин Тейлър, адвокат. Защитавах Стенли Ротбърг.

— Е, сега пък какво искате от сестра ми? Тя нали вече каза всичко в съда?

— Как се чувства? — усмихна се той.

— А, ще се оправи — захили се сестра й, — ама ако ще остава да живее при мен, нещата ще трябва да се променят.

— Сигурно — кимна Кевин и стрелна с поглед другата жена, която го зяпаше така, сякаш пред нея стоеше напълно смахнат човек. — Как мислите, дали ще мога да поговоря с нея няколко минути?

— Ами то, както виждам, ще има да чакаме цяла вечност, докато я настанят в някоя стая, тъй че защо не. Само че тя още не е изтрезняла напълно — отвърна сестрата на Бевърли.

Кевин обаче нямаше време за губене и влезе в отделението.

Бевърли лежеше на кушетка, покрита до брадичката с тънко одеяло. Главата й беше превързана с бинт, от дясната страна на челото й бе избило кърваво петно. Тя гледаше в тавана. Сестра й и съседката влязоха след него и застанаха до вратата. Кевин бавно се приближи до Бевърли.

— Бевърли? Как се чувстваш?

Тя примигна, но не отмести поглед.

— Аз съм Кевин Тейлър. Искам да говоря с теб… ако е възможно, макар че процесът приключи. Бевърли?

Жената леко помръдна глава.

— Тя е още много пияна, господине. Дори не знае къде се намира. Преметнала се презглава по стълбите. А аз късно я намерих да лежи там. Пак късмет, че е жива.

— Бевърли — продължи Кевин, подминавайки думите на сестра й. — Съзнаваш, че съм тук, съзнаваш, че съм аз. Трябва да говориш с мен, Бевърли. Знаеш, че е важно.

Тя извърна още малко глава и го погледна.

— Той ли ви изпрати? — попита го със сипкав глас.

— Кой? Господин Милтън ли?

— Той ли ви изпрати? — повтори тя. — Защо? Какво иска още?

— Не ме е изпратил той, Бевърли. Дойдох по собствено желание. Защо промени показанията си, Бевърли? В съда ли каза истината, или на мен, когато дойдох да се срещна с теб в дома на сестра ти?

От начина, по който го гледаше, Кевин си помисли, че е безсмислено да настоява.

— Не ви ли е изпратил той? — ненадейно попита тя.

— Не. Сам реших да дойда — повтори Кевин. — Не знаех, че ще промениш разказа си, докато не започнах да ти задавам въпросите в съда. Но не ти повярвах, Бевърли. Въпреки че ти ми помогна да спечеля делото, изобщо не ти повярвах. Ти излъга, нали?

От кървясалите очи на Бевърли потекоха сълзи.

— Ей, господине, к’во правите със сестра ми?

— Нищо! — рязко отвърна той, сякаш се скара на двете жени до вратата, после се обърна към тях. — Налага се да получа някои отговори от нея. Това е много, много важно. Бевърли, ти излъга, нали? Нали? — настоя да узнае той.

— Господине, я си вървете! — не отстъпи сестра й.

Бевърли кимна.

— Така си и знаех. Но защо? Защо излъга? Как те накара той да излъжеш?

— Той знае — прошепна тя.

— Какво знае?

— Господине, оставате я на мира.

— Какво знае? — повтори Кевин.

Устните й започнаха да мърдат. Той се наведе над нея. Тя шепнешком направи признанията си в ухото му, сякаш се изповядваше пред свещеник. После извърна глава.

— Но той откъде знае тези неща? — запита се на глас Кевин. Жената не направи опит да му отговори, но и не му беше нужно. Отговорът беше в сърцето му.

* * *

Странно беше пътуването му обратно към града. През цялото време бе тъй вглъбен в мисли, че нямаше спомен как е шофирал. Когато изведнъж видя, че наближава моста „Джордж Вашингтон“, изпита чувството, че е бил телепортиран дотук. Сви рамене — кой знае, може и да е бил. Къде е границата между реалността и илюзията? Какво е вълшебно и какво не е? Какъв е господин Милтън — човек, който действа хитро, подмолно и безмилостно… или нещо повече?

Как господин Милтън е научил, че Бевърли Морган таи грехове в сърцето си, че е крадяла от майката на Максин Шапиро, докато се е грижила за старата дама след удара й, и че е правила същото и при Максин, като е отмъквала бижута, дребни пари, ограбвайки един вид мъртъвци, както сама е охарактеризирала постъпките си, тъй като за нея и двете били в прегръдката на смъртта. Веднъж узнал тези неща, колко лесно му е било да я изнудва, заплашвайки я, че ще бъде главната заподозряна, и то не че случайно е убила Максин от нехайство, породено от алкохолизма й, а съвсем преднамерено и обмислено. Максин знаела какво върши и какво е вършила, както го е узнала и майката на Максин, Бог да прости и двете.

Твърде много се оказал и дигиталинът при аутопсията. Съдебният лекар щял да си премълчи, стига да нямал специален повод да установи наличието му. Без съмнение тя била пратила старата дама на оня свят, като се опазила да не бъде разкрита.

Кевин чу всичко това, но за разлика от истинския изповедник той не й даде никаква надежда за изкупление, тъй като в момента се питаше дали има някаква надежда за собственото му изкупление.

Но сега нямаше време да мисли за себе си. Предупреждението на Хелън Скоулфийлд се отнасяше за Мириам, а не за него. Хелън му беше казала, че същото, което се е случило със съпругата на Ричард Джафи, ще се случи и с Мириам. Доколко ли от това, което той чувстваше и знаеше, е знаел и Ричард Джафи?

Сега, когато любопитството му към фирмата и съдружниците взе връх, Кевин реши да отиде в канторите им и сам да направи проучване. Имаше представа къде да търси и знаеше, че трябва да намери нещо повече по въпроса, нещо по-солидно, с което да продължи, за да може да го сподели с Мириам и с който и да е друг.

Даян се изненада, като го видя.

— О, те всички си тръгнаха вече, господин Тейлър. Всъщност господин Маккарти току-що излезе.

Кевин знаеше. Беше видял Тед да излиза от сградата, но остана в колата, за да не се срещнат.

— Няма значение. Аз просто исках да поразчистя някои книжа и да потърся нещо.

Секретарката се усмихна, после тъжно поклати глава.

— Научихте ли последните новини за госпожа Скоулфийлд?

— Не. Почти цял ден бях извън града. Какво е станало?

— Изпаднала в безсъзнание — поясни тя шепнешком. — Не реагирала на нищо. Изглежда, ще я подложат на електрически шок.

— Аха. Много неприятно. Господин Скоулфийлд още ли е при нея в болницата?

— Да. Ще имате ли нужда от нещо, господин Тейлър? Днес Уенди си тръгна по-рано.

— Не, от нищо — отвърна той и влезе в кантората си. Видя на бюрото си нова папка и бележка върху нея. „Кевин, това е друго дело за теб. Ще говорим за него днес. Дж. М.“ Естествено, господин Милтън не е възнамерявал да го обсъжда по-рано от утре. Той отвори папката и зачете първата страница.

Елизабет Портър, четирийсет и осем годишна, собственичка и управителка на пансион за стари хора, и Бари Мартин, четирийсет и пет годишният й помощник и любовник, са арестувани под обвинение в убийството на четирима старци, за да се възползват от социалните им осигуровки. И четирите жертви били заровени в двора на пансиона. Кевин трябваше да представлява и защитава помощника, който сега очевидно искаше да обърне доказателствата срещу бившата си любовница, за да спаси собствената си кожа.

Събраният в папката материал включваше описанието на всяко отделно убийство, кои са жертвите, откога са се извършвали убийствата, миналото на хазайката, както и миналото на помощника й. На Кевин още веднъж му направи впечатление, че изчерпателните, подробни доклади са напълно завършени и готови за незабавна работа. Това раздуха огъня на подозрението му и той отиде в юридическата библиотека. Щракна ключа за лампите. Неоновото осветление примигна и освети дългото тясно помещение, чиито стени бяха покрити с библиотечни полици. Компютърът се намираше вдясно от него. Той придърпа един стол, седна зад клавиатурата и включи машината. Екранът проблесна, изпиука и се освети.

Секретарките си държаха до клавиатурата шаблон за бърза и лесна справка. След като го проучи, Кевин разбра точно кои клавиши да натисне, за да изведе на екрана справочника с файлове на твърдия диск на компютъра. Искаше да прегледа миналите дела, един вид историята на фирмата. Видя, че делата бяха систематизирани по името на адвоката, който ги е водил. Тъй като Пол беше първият, постъпил на работа във фирмата, Кевин започна с него.

Изчете всичките му преписки набързо, обръщайки най-много внимание на клиентите и изхода на процесите. После се прехвърли на делата на Тед и накрая — на тези на Дейв.

Колкото повече четеше, толкова повече в него се затвърждаваше едно убеждение, за което дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Всеки клиент, защитаван от „Джон Милтън и съдружници“, беше или виновен и получил по-леко наказание или условна присъда, или тежко провинен и напълно оправдан чрез маневриране през законите. Не можеше да се каже, че „Джон Милтън и съдружници“ е губила или слабо е водила някое от делата си.

Нищо чудно, че тримата съдружници изглеждаха толкова наперени, когато му казаха: „Ние не губим“, заключи той в себе си. Те знаеха. Те не губеха.

Кевин откри, че вече и неговото име е в списъка и изведе файла си. Остана като гръмнат, когато видя описанието на делото срещу Лоуис Уилсън. Но какво прави сред техните файлове? Тогава той още не работеше тук! Разбира се, тук беше и делото срещу Ротбърг, както и предстоящото дело за старческия пансион.

Но онова, от което кръвта нахлу в лицето му, беше откритието, че изходът от това дело беше вече написан. На какво може да се дължи това — просто на увереност или на нещо друго? Да не би да оплеска работата ли? Или пък обвинението щеше да изложи факти, за които те нищо не знаеха? Щеше да мине доста време, преди делото да бъде представено в съда. Как е възможно вече да е написан изходът му?

Кевин се облегна назад и се замисли. После се пресегна и отново изведе справочника на файловете. Една дума се наби в очите му: „Предстоящи“.

Извика файла на екрана и зачака напрегнат. Зачете бавно, отбелязвайки датите. Сърцето му биеше до пръсване, когато прегледа първата страница. Не можеше да повярва на очите си.

„Джон Милтън и съдружници“ имаше списък за съдебни дела за повече от две години напред, съставен от престъпления, които тепърва щяха да се извършват!