Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (4)

Глава 2

„Брамбъл Ин“ се смяташе за едно от по-добрите заведения за хранене извън Блайтдейл. Беше не много скъп английски ресторант, известен с агнешките си вратни пържоли и домашно приготвени дреболии. Кевин и Мириам много харесваха и външния му вид — от пътеката от заоблени камъни до просторното фоайе с дървени пейки и тухлена камина. За Тейлърови нямаше нищо по-романтично от това, да отидат в „Брамбъл Ин“ в някоя снежна нощ, да седнат край бара, да отпиват от коктейлите си и да чуват как пращи и съска огънят в камината. Както обикновено ресторантът беше претъпкан с клиенти от заможната средна класа, много от които познаваха Кевин. Неколцина от тях се спряха да го поздравят. Щом двамата останеха сами, Кевин опираше рамо в нейното и я целуваше по бузата.

Мириам беше облечена с пола и сако от черна кожа, които си беше купила преди около месец, но ги беше скрила в дъното на гардероба с надеждата, че скоро ще има случай да ги извади и изненада Кевин. Плътно прилепващата пола подчертаваше меките извивки на ханша и стегнатите й задни части и разкриваше дотолкова стройните й, красиви крака, че да съблазняват, без да се натрапват. Под сакото носеше плетена блуза в бяло и зелено, която като че ли бе правена точно по изпъкналите гърди и тесните й рамене.

С ръста си от метър и седемдесет и четири и с пищната си, гъста и начупена кестенява коса, която се спускаше почти до раменете, Мириам Тейлър винаги се набиваше в очи, когато влезеше някъде. Беше минала едногодишен курс за манекени в школата на Мари Саймън в Манхатън и въпреки че нямаше достатъчно опит, бе запазила манекенската си походка и грация.

Отначало Кевин се влюби в гласа й — дълбок и секси като на Лорън Бъкол. Той дори я накара да му изрецитира една от любимите му филмови фрази: „Нали знаеш как да свириш с уста, Сам… просто събираш устни напред и духаш.“

Когато го бе погледнала с ясните си лешникови очи и с повдигнато рамо изрече текста, замествайки „Сам“ с „Кевин“, той изпита чувството, че някаква ръка се провря през стомаха му и сграбчи сърцето му. Спокойно можеше да си сложи верижка на врата, помисли си той, и да й я даде да го води. Беше готов да направи всичко за нея.

— Имам голяма вина — призна й той. — Тя е плод на малко известния грях да обичаш прекалено съпругата си. От мига, в който те срещнах, наруших Първата Божия заповед: „Да нямаш други богове освен Мен.“^[1]

Бяха се запознали на един коктейл, който неговата фирма — „Бойл, Карлтън и Сеслър“ — даваше по случай откриването на новите им кантори в наскоро построена сграда в Блайтдейл. Мириам беше дошла с родителите си. Баща й, Артър Морис, беше най-известният зъболекар в града. Санфорд Бойл представи Кевин на нея и родителите й и от този момент те се задвижиха в една орбита, разменяха си усмивки и погледи отдалече и накрая се срещнаха и не престанаха да разговарят до края на коктейла. Тя прие да излезе на вечеря с него същата вечер и оттогава романът им бързо се превърна в страстна и сериозна връзка. Не мина и месец и той й предложи да се оженят.

Сега, докато седяха на бара в „Брамбъл Ин“ и вдигаха тост за успеха му, Мириам забеляза промените у Кевин, откакто се бяха запознали.

Колко е възмъжал, каза си тя наум. Изглеждаше с години по-възрастен от двайсет и осем. От нефритенозелените му очи струеше зрелост, контрол, самоувереност, жестовете му говореха за мъж, натрупал много по-голям опит и години. Той не беше едър, но с височината си от метър и осемдесет и седемдесет и деветте си килограма изглеждаше стегнат, с атлетическо телосложение и умело овладяна енергия. Избухваше, когато имаше причина, но в повечето случаи умееше да се въздържа.

Беше толкова организиран, здрав, амбициозен и решителен, че понякога тя го поднасяше и запяваше текст от стара песен: „И той е, о, толкова здрав и телом, и духом…“

— И тъй, кажи ми, какво си мислеше, докато седеше днес в съдебната зала? Не се ли чувстваше поне малко горда с мен?

— О, Кевин, не отричам, че се гордея с теб. Ти се справи майсторски — отвърна тя, но не можеше да пропъди от съзнанието си ужасеното лице на малкото момиче; още беше жив споменът за паниката в очите на детето, когато Кевин я заплаши, че ще я издаде какво е правила с приятелките си у тях. — Просто ми се искаше да спечелиш делото по друг начин, а не като сплашваш детето, че ще го разобличиш. А на теб не ти ли се искаше?

— Разбира се, че ми се искаше. Но нямаше друг начин — отвърна той. — Освен това не забравяй, че Барбара Стенли е използвала заплаха за същото разобличение, за да принуди другите момичета да свидетелстват.

— Тя изглеждаше толкова трогателна, когато ти се нахвърли върху нея.

Кевин пребледня.

— Аз не съм повдигал обвинения срещу Лоуис Уилсън — напомни й той. — Мартин Балм ги повдигна. Той беше този, който призова Барбара Стенли в съда и я предостави за кръстосан разпит, а не аз. На първо място аз трябваше да мисля как да защитя клиентката си, нейните права и бъдеще.

— Но, Кевин, представи си, че момичето е наговорило другите да свидетелстват като него просто защото се е страхувало да го направи само?

— Тогава обвинението трябваше да представи случая по друг начин или да го отхвърли. Това не е моя грижа. Вече ти казах, Мириам, че бях адвокат на защитата. А когато защитавам, се налага да използвам всички средства, иначе ще излезе, че не върша никаква работа. Нали разбираш?

Тя кимна. Трябваше да се съгласи, макар и с неохота. Това, което Кевин й казваше, беше вярно.

— Не си ли все пак мъничко горда от начина, по който се държах в съда? — настоя отново той и отърка рамото си в нейното.

— Ти си неосъществен актьор, Кевин Тейлър! — усмихна се Мириам. — Начинът, по който се движиш, поглеждаш към съдебните следователи, подбираш точния момент, за да зададеш въпросите си и въртиш тия очи… — Тя се разсмя. — Сигурно щяха да те предложат за „Оскар“.

— Наистина е като представление, нали, Мириам? Не мога да ти обясня какво ми става, когато вляза в съдебната зала. Сякаш завесата се вдига и всичко върви по сценарий. Като че ли няма значение кой е клиентът ми или какво е делото — аз просто съм там, предопределен да върша онова, което върша.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма значение какво е делото или кой е клиентът ти? Ти не би защитавал който и да е, нали? — И понеже той не отговори, Мириам настоя: — Нали?

Кевин сви рамене и рече:

— Сигурно зависи какви пари ще ми бъдат предложени.

Тя го огледа с присвити очи.

— Кевин, искам да бъдеш честен с мен.

Той вдигна дясната си ръка и се обърна, за да застане с лице към нея.

— Заклевам се да говоря истината, цялата истина…

— Говоря сериозно — каза тя и свали ръката му.

— Добре, за какво става дума? — Той се облегна отново на бара и взе чашата си.

— Остави настрана правните термини, ролята на обвинението, ролята на защитата… всичко. Ти доказа, че трите момичета са излъгали, че са били принудени да излъжат, или поне създадоха такова впечатление, и аз не отричам, че е възможно Барбара Стенли да ги е манипулирала. Но опитала ли се е Лоуис Уилсън да я подмами? Възползвала ли се е от случая? Нали прекара толкова много време с Лоуис Уилсън, за да я разпитваш.

— Може би. — Имаше нещо странно в начина, по който той извъртя главата си, и Мириам почувства как я полазват ледени тръпки.

— Може би?

— Аз я защитавах — сви рамене той. — Нали ти обясних. Намерих пукнатини в доводите на обвинението и атакувах уязвимите места.

— Но тя е виновна…

— Кой знае точно кой е виновен и кой не е? Ако преди да поемем дадено дело, трябва да сме напълно сигурни в невинността на клиента ни, без капчица съмнение, щяхме да умрем от глад. — Той махна на някого, после поръча по още едно питие.

Колкото до Мириам — все едно че облак затули за миг слънцето. Тя се обърна и обходи с поглед заведението. Вниманието й бе привлечено от хубав, елегантен мъж с черна като абанос коса и тъмна кожа, който седеше сам на една ъглова маса. Беше сигурна, че гледа към тях. Изведнъж мъжът й се усмихна. Тя също се усмихна и бързо отмести поглед. Когато отново го погледна, той продължаваше да гледа към тях.

— Кевин, познаваш ли онзи мъж там, в ъгъла, който се е вторачил в нас?

— Мъж ли? — Той се обърна натам. — Да, по-точно не, но го видях днес в съдебната зала.

Мъжът се усмихна и отново им кимна. Кевин също кимна.

Мъжът явно прие това за покана, защото се изправи и тръгна към тях. Беше висок малко над метър и осемдесет и имаше стегната фигура.

— Добър вечер! — каза той и подаде ръка. Дланта му беше широка, с дълги пръсти и грижливо поддържани нокти. На малкия си пръст носеше плосък златен пръстен с инициал „П“.

— Позволете ми да се присъединя към поздравленията и да прибавя и своето име в списъка на почитателите. Казвам се Пол Скоулфийлд.

— Благодаря, Пол. Това е съпругата ми, Мириам.

— Госпожо Тейлър — кимна той, — имате основателна причина да изглеждате красива и горда тази вечер.

Мириам се изчерви.

— Благодаря ви — отвърна тя.

— Нямам намерение да се натрапвам — продължи Скоулфийлд, — но днес бях в съдебната зала и следях как водите делото.

— Да, спомням си, че ви видях там. — Кевин се вгледа в лицето му. — Не мисля, че сме се срещали някъде.

— Не. Аз не живея тук. Адвокат съм в една фирма в Ню Йорк. Ще разрешите ли да седна при вас за малко? — попита той и посочи с брадичка свободното място до Кевин.

— Разбира се.

— Благодаря. Виждам, че си имате вече питиета, иначе щях да поръчам и за двама ви. — Той направи знак на бармана. — Коктейл с шампанско, ако обичате.

— В коя област на правото практикувате, господин Скоулфийлд? — попита Кевин.

— Моля те, наричай ме Пол, Кевин. Нашата фирма се занимава само с наказателни дела. Може би си чувал за нея — „Джон Милтън и съдружници“.

Кевин се замисли за миг и поклати глава.

— Не, съжалявам.

— Няма нищо — усмихна се Скоулфийлд. — Тя е от ония фирми, за които човек чува само ако е изпаднал в беда. Станахме специалисти. Повечето от делата, които поемаме, другите адвокати биха ги избягнали.

— Звучи… интересно — каза предпазливо Кевин. Беше почнал да съжалява, че мъжът се присъедини към тях; не му се говореше на професионални теми. — Не е лошо да проверим какво става с масата ни, а, Мириам? Започнах да огладнявам.

— Да — отвърна тя, разбирайки намека му, и вдигна ръка, за да привлече вниманието на салонния управител.

— Както казах — продължи Скоулфийлд, който веднага се усети, — нямам намерение да се натрапвам. — Той извади визитна картичка. — Днес не попаднах случайно в съдебната зала. Чували сме за теб, Кевин.

— Сериозно? — Кевин отвори широко очи.

— Да. Ние винаги следим да открием някой многообещаващ блестящ адвокат, който се занимава с наказателни дела, и така се случи, че точно сега имаме свободно място във фирмата.

— О?

— След като те видях как работиш, бих искал да ти оставя нашата визитна картичка и да те помоля да си помислиш.

— Да, но…

— Не се съмнявам, че ще ти бъде предложено съдружие във фирмата, в която сега работиш, но с риск да прозвучи снобски, нека ти намекна, че работата тук няма да ти донесе и половината от удовлетворението от кариерата и от дохода ти при нас.

— Дори половината от дохода ми?

— Масата ви е готова, господине — приближи се до тях салонният управител.

— Благодаря ви. — Кевин се обърна отново към Скоулфийлд: — Половината от дохода ми ли каза?

— Да. Знам какво ще си докарваш като съдружник в сегашната ти фирма. Господин Милтън тутакси ще го удвои и след относително къс период ще почнеш да получаваш и значително допълнително възнаграждение. — Скоулфийлд се изправи. — Не искам да ви досаждам повече. Сега напълно заслужавате да останете сами — добави той и намигна на Мириам.

Тя почувства, че пак се изчервява.

Скоулфийлд побутна визитната картичка към Кевин.

— Просто ни телефонирай. Няма да съжаляваш. Още веднъж — той вдигна чашата си — моите поздравления за блестящата ти победа. Госпожо Тейлър! — вдигна чаша и към Мириам и си тръгна.

За миг Кевин остана неподвижен. После сведе поглед към картичката. Изпъкналият шрифт като че ли се надигна увеличен от картончето. Тихата музика, приглушените разговори наоколо, дори гласът на Мириам изведнъж станаха далечни. Той самият се почувства отнесен нанякъде.

— Кевин?

— Ъ?

— Какво беше всичко това?

— Не знам, но във всеки случай звучи интересно, нали?

Скоулфийлд се върна на масата си и й се усмихна. Нещо студено бодна сърцето й и то запърха.

— Кевин, масата ни е готова.

— Добре. — Той хвърли още един поглед върху визитната картичка, после бързо я пъхна в джоба си и тръгна да настигне Мириам.

Двамата заеха местата си край една от уединените маси в дъното на ресторанта. Малката газена лампа върху масата хвърляше мека жълтеникава, вълшебна светлина върху лицата им. Отпиваха бавно бяло калифорнийско вино „Зинфандел“ и разговаряха тихо, припомняйки си друго време, други романтични ястия, други незабравими моменти. Тихата музика долиташе до тях и ги обгръщаше като музикален фон във филм. Той доближи ръката й до устните си и целуна пръстите й. Двамата се гледаха толкова всепоглъщащо, че на сервитьорката й стана неудобно да ги прекъсне, за да вземе поръчката им за вечеря.

Едва след като им поднесоха яденето и те започнаха да се хранят, Мириам заговори за Пол Скоулфийлд.

— Ти наистина ли не беше чувал за неговата фирма?

— Наистина. — Кевин се замисли и поклати глава, след това извади картичката от джоба си и я загледа. — Но това, че не съм чувал, още нищо не значи. Известно ли ти е колко много адвокатски фирми има само в Ню Йорк Сити? Тази е на хубаво място — отбеляза той, — на ъгъла на „Медисън“ и Четирийсет и четвърта.

— Не е ли малко необичайно друг адвокат да идва да те гледа как водиш дело, Кевин?

— Знам ли — сви рамене той. — Всъщност не, мисля, че не. Какъв по-добър начин да прецениш някого от този, да го видиш в действителност как си върши работата? И не забравяй — добави той с видимо задоволство, — че вестниците в Ню Йорк писаха за това дело. Миналата неделя и „Таймс“ му отдели десетина реда.

Мириам кимна, но Кевин забеляза, че нещо я тревожи.

— Защо питаш?

— Не знам. От начина, по който „си каза урока“ и ти даде визитната картичка… ми се стори… доста самоуверен.

— Това, предполагам, идва от успеха. Любопитно ми е доколко сериозно беше това подмятане за парите… два пъти повече от тези, които печеля като партньор в „Бойл, Карлтън и Сеслър“. — Той пак погледна картичката и заклати глава.

— Ти ще печелиш достатъчно и при тях, Кевин.

— Вече никъде не се печели достатъчно, а и повече няма да има такива дела като делото на Уилсън. Страх ме е само да не попадна отново в някоя от техните области, та да бъда затрупан от дела с общ характер или недвижими имоти само защото тук няма да има чак толкова криминални престъпления.

— Това не те е безпокоило досега, Кевин.

— Знам. — Той се наклони напред и очите му уловиха сърцевината на светлината от малката лампа; лицето му от меко и спокойно изведнъж стана румено и възбудено. — Но този път в съдебната зала ми се случи нещо, Мириам, чувствам го. На моменти като че ли… излъчвах плам. Все едно че се движех непрекъснато по ръба, с пълното съзнание, че всяка моя дума е от съществено значение, че има нещо повече от това просто да поставяш на карта нечий имот. На карта бе поставен цял един човешки живот. Бъдещето на Лоуис Уилсън беше в мои ръце. Чувствах се като сърдечен или неврохирург в сравнение с лекар по обща медицина, който гипсира счупен крак.

— Не е толкова ужасно да поемаш от време на време и някое дело за недвижима собственост — вметна Мириам с тих глас. Възбудата му й бе взела дъха.

— Не е, но колкото по-трудно, по-решаващо е едно дело, толкова по-остър ум мога да проявя. Знам как. Искам да кажа, че не съм някой писарушка, Мириам. Аз съм… аз съм адвокат.

Тя кимна, усмивката й бавно повехна. Имаше нещо в гласа му, в очите му, което я плашеше. Обзе я чувството, че животът, който бе замислила за тях двамата, нямаше да му бъде достатъчен.

— Но, Кевин — подхвана тя след малко, — ти никога не си повдигал този въпрос и вероятно никога не би го повдигнал, ако не се беше появил този човек.

— Възможно е. — Той сви рамене. — Може би не знам какво точно искам. — Погледна за сетен път визитната картичка и я прибра в джоба си. — Във всеки случай ще имаме време да обмислим нещата. В понеделник сутринта не очаквам да ми бъде предложено съдружие. Ония тримата имат поредица от срещи. Според тях нещата трябвало да улегнат и се затвърдят. — Той се засмя, но смехът му не приличаше на обичайния му смях; беше остър, студен. — Те сигурно никога не правят любов с жените си, без първо да преразгледат доводите за и против. Като знам какви са жените им, не виждам как могат дори да се въодушевят за подобно нещо.

Той пак се засмя, този път с явно презрение, но Мириам не се присъедини. Кевин никога досега не бе проявявал презрение към Бойлови, Карлтънови и Сеслърови. Беше останала с впечатлението, че той иска да бъде точно като тях.

— Нали е великолепно агнешкото тази вечер? — попита Кевин и тя кимна усмихната, изпълвайки се с желание да преустановят този разговор и да укроти сърцето си, за да се освободи от пърхащите точно под гърдите й пеперуди.

Така и стана. Те престанаха да говорят за правни въпроси и дела. След удоволствието от кафето и десерта се прибраха и се любиха по-страстно от всеки друг път.

На сутринта обаче Мириам го видя, че търси в гардероба сакото, с което беше облечен предишната вечер в „Брамбъл Ин“. Той бръкна в джоба и извади визитната картичка на Пол Скоулфийлд, погледна я и я сложи във вътрешния джоб на сакото, което щеше да облече в понеделник, за да отиде на работа.

През почивните дни Кевин долови студенина сред близките и познатите си. Приятелите, от които бе очаквал да получи поздравления, не се обадиха. По-късно научи, че разговорът, който Мириам проведе с майка си, не бил приятен. Когато я насили да му каже подробности, тя му призна, че майка й влязла в горещ спор с една от нейните, така наречени добри приятелки, в опитите й да го защити.

Той самият едва не влезе в разгорещен спор, когато в неделя сутринта спря на бензиностанцията на Боб Солтър и Боб му подхвърли саркастично колко било противно лесбийките и гейовете да имат всякакви шансове в тази страна.

Затова не се изненада на студенината, с която го посрещнаха в кантората в понеделник сутрин. Мери Ешърт, която беше едновременно негова секретарка и администраторка в приемната, едва го поздрави, а Тереза Ландън, секретарката на Гарт Сеслър, само се усмихна и бързо отмести погледа си, когато той мина покрай нея на път за своята „дупка в стената“.

Малко след като се разположи в кантората си, вътрешната уредба изпиука и Майра Брокпорт, секретарката на Санфорд Бойл, заговори с глас, който му напомни за една негова строга учителка в прогимназията:

— Господин Тейлър, господин Бойл иска да ви види веднага.

— Благодаря — отвърна Кевин и изключи уредбата. Стана и оправи връзката си. Чувстваше се уверен, въодушевен. Защо не? За трите кратки години беше оставил почти незаличим отпечатък върху тази солидно утвърдена стара фирма. На Брайън Карлтън и Гарт Сеслър им бяха нужни малко повече от пет години, за да станат редовни съдружници. Навремето фирмата се е наричала „Бойл и Бойл“ — Санфорд работел с баща си Томас, сега вече над осемдесетгодишен, но запазил острия си ум, той продължаваше да налага мнението си на петдесет и четири годишния си син.

Кевин се опасяваше, че Бойл, Карлтън и Сеслър може и да не му предложат съдружие. Имаше известен снобизъм в тях, както и във фирмата. И тримата съдружници бяха синове на адвокати. Те едва ли не се считаха за кралски особи, потомци на монарси, които унаследяват скиптри и тронове, всеки със свое обособено царство — едното за проектиране на имоти, другото за недвижими имущества…

Те притежаваха най-големите къщи в Блайтдейл. Децата им караха мерцедеси и беемвета, учеха в университетите на „Айви Лийг“, две от тях бяха на път да завършат право. Всички хора с професии в града им се възхищаваха, ласкаеха се, когато получеха покана за прием в домовете им, ласкаеха се и когато те присъстваха на техни приеми. Сякаш да станеш техен съдружник, беше равносилно да са те миропомазали.

Мириам, която цял живот бе член на висшето общество в този град, си даваше ясна сметка за всичко това. Двамата с Кевин бяха на път да си построят мечтания дом. Мириам подхвърляше, че е време да имат деца. Тяхното буржоазно съществуване изглеждаше гарантирано и никога не бе поставяно под въпрос желанието на Кевин да се установи в малката община на Лонг Айланд. Той беше роден и израснал в Уестбъри, където все още живееха родителите му и ръководеха счетоводната фирма на баща му. Кевин беше завършил право в Нюйоркския университет и се беше върнал на острова, където намери жената на своите мечти и работа. Тук беше мястото му, това беше съдбата му.

Наистина ли?

Той отвори вратата на кантората на Санфорд Бойл, поздрави тримата си по-старши колеги и седна на стола пред бюрото на Санфорд Бойл със съзнанието, че това място го поставя в средата — от лявата му страна седеше Брайън Карлтън, от дясната — Гарт Сеслър. Като че ли искат да ме обградят, помисли си той развеселен.

— Кевин — започна Санфорд, най-възрастният от тримата; Брайън Карлтън беше на четирийсет и осем години, а Гарт Сеслър — на петдесет и неговата възраст си личеше най-много. Той имаше вид на човек, чиято единствена грижа беше да коси тревата си или да отглежда зеле. Беше доста оплешивял, с провиснали бузи и двойна брадичка, която се тресеше, когато говореше. — Помниш мнението и на трима ни по това дело, когато обяви, че искаш да го поемеш.

— Да. — Кевин замести поглед от единия, към другия, към третия; и тримата седяха като строги съдии в пуритански съд, с дълбоко изразени бръчки и черти на лицето и всеки приличаше повече на статуя, отколкото на себе си.

— Всички ние смятаме, че ти се справи чудесно в съдебната зала, беше точен и хаплив, може би дори прекалено хаплив.

— Моля?

— На практика ти доведе малкото момиче до пълно подчинение.

— Направих това, което трябваше — каза Кевин и се облегна назад, отправяйки усмивка към Брайън Карлтън.

Високият слаб мъж с тъмнокестеняви мустачки също се облегна назад и допря върховете на дългите си пръсти, сякаш щеше само да слуша разговора, а не да участва в него, докато Гарт Сеслър, който, както винаги се изнервяше от празните приказки, затупка с пръсти по страничната облегалка на стола си.

Досега Кевин изобщо не бе съзнавал колко дълбоко ненавижда тези хора. Вярно, и тримата бяха умни, но имаха индивидуалност колкото една машина за обработка на данни. Реакциите им бяха автоматични и бездушни.

— Сигурен съм, че знаеш какво се шушука в общината. Оказа се, че през почивните дни всеки от нас е провел десетки разговори по телефона с клиенти и приятели… — Той махна два пъти с ръка пред лицето си, сякаш пропъждаше муха. — В резултат, реакциите са почти такива, каквито ги очаквахме. Клиентите, от които доста зависи хляба ни, в общи линии не са доволни от нашата позиция по делото срещу Лоуис Уилсън.

— Нашата позиция ли? Тези хора никога ли не са чували, че всеки е невинен до доказване на вината му? Аз я защитавах и тя беше оправдана.

— Тя не беше оправдана — възрази Брайън Карлтън, повдигайки саркастично едното ъгълче на устата. — Представителят на обвинението просто вдигна ръце и отстъпи, след като ти притисна едно десетгодишно дете до стената и го накара да признае, че говорело лъжи.

— Това е едно и също — отвърна Кевин.

— Съмнявам се — каза Брайън. — Но не съм изненадан, че не долавяш разликата.

— Това пък какво значи?

— Да се върнем на въпроса — намеси се Гарт Сеслър. — Както се опитахме да ти обясним, преди да се обвържеш толкова дълбоко с делото, ние винаги сме се държали настрана от подобни спорни дела. Нашата фирма е консервативна. Неща от този род отблъскват влиятелните клиенти в нашата общност. И тъй — продължи той, хващайки здраво юздите на разговора, — ние със Санфорд и Брайън направихме преглед на работата ти в нашата фирма. Намираме те за предан, отговорен човек, с обещаващо бъдеще.

— Обещаващо? — Кевин инстинктивно се обърна към Брайън; беше постъпил във фирмата, вярвайки, че бъдещето му е станало настояще и вече не е просто обещаващо.

— В криминалното право — поясни сухо Брайън.

— Което нас не ни интересува — заключи Санфорд.

За миг Кевин си ги представи като героите от „Тримата смешници“^[2].

— Разбирам. Значи това не е събрание, на което да ми предложите да стана пълноправен съдружник в „Бойл, Карлтън и Сеслър“, така ли?

— Пълноправното съдружие не е нещо, което раздаваме току-така — вметна Гарт. — Неговата стойност не се гради само на парични възнаграждения, но и на това, какво значение има, а значението се определя от вложението, което прави човек в общината ни, както и във фирмата. Защо…

— Ние обаче не виждаме причина защо да не станеш пълноправен съдружник, дори по-бързо, в някоя друга фирма, която се занимава изключително с наказателни дела — прекъсна го Санфорд Бойл, като се усмихна учтиво и кръстоса ръце върху бюрото. — Не че не сме доволни от всичко, което свърши тук. Държа да наблегна на това.

— С други думи, вие не ме уволнявате, а ми давате да разбера, че ще е по-добре да отида да работя другаде — каза язвително Кевин. Той кимна и се отпусна на стола. След малко сви рамене и се усмихна. — Всъщност така и така смятах да ви уведомя, че напускам.

— Моля? — Брайън се наведе напред.

— Получих друго предложение, господа.

— О? — Санфорд стрелна колегите си с поглед. Брайън седеше с каменно лице, Гарт вдигна едната си вежда. Кевин беше сигурен, че не му повярваха, сякаш беше невъзможно да му мине през ума да отиде в друга фирма. Високомерието им започна да го дразни. — Имаш предвид друга фирма в този район ли?

— Не. Нямам… правото да кажа нещо повече, поне засега. — Лъжата сама се оформи на върха на езика му. — Но бъдете сигурни, че вие първи ще научите подробностите. Като изключим Мириам, разбира се.

— Разбира се — каза Санфорд, но Кевин знаеше, че тия тримата често взимаха лични решения, без да се допитват до съпругите си. Това беше още една причина да ги презира техните взаимоотношения със съпругите и децата им бяха прекалено хладни. Тръпки го побиха, като си помисли, че някой ден четиримата можеха да седят в този кабинет и да предложат съдружие на някой добър млад адвокат като него, който лесно би могъл да си намери по-задоволителна и вълнуваща работа някъде другаде, но който можеше лесно да се изкуши да приеме сигурността и порядъчността на (не дай, Боже, изведнъж си помисли той) „Бойл, Карлтън, Сеслър и Тейлър“!

— Както и да е. Време е да се връщам в стаята си, за да довърша преписката си по случая на Уилсън. Благодаря ви за изразеното с половин уста доверие в мен — допълни той и ги остави да пулят очи след него.

Когато затвори вратата след себе си, Кевин се изпълни с чувството за сладка свобода, сякаш извършваше свободно падане от аероплан. В порядъка на няколко минути бе предрешил така наречената си съдба и сега стоеше като човек, овладял здраво бъдещето си.

Майра се озадачи от широката усмивка на лицето му и попита:

— Добре ли сте, господин Тейлър?

— Добре съм, Майра. Чувствам се по-добре от всякога през… през тия три години, ако трябва да съм точен.

— О! Аз…

— До скоро! — побърза да каже той и продължи към кантората си.

Дълго време седя зад бюрото си, потънал в мисли. После бавно бръкна в джоба си и извади визитната картичка на Пол Скоулфийлд. Постави я пред себе си върху бюрото и я загледа, без да я вижда, загледа се отвъд нея, в собственото си въображение, където си се представи в градски съд как защитава човек, обвинен в убийство. Представителите на обвинението имаха силно, косвено доказателство, но те бяха изправени срещу него, Кевин Тейлър, от „Джон Милтън и съдружници“. Съдебните заседатели поглъщаха жадно всяка негова дума. Репортерите го следваха по коридорите на съда, настоявайки за подробности, предвиждания, заключения.

Мери Ешърт почука на вратата и прекъсна мечтанията му, за да му донесе пощата. Усмихна му се, но по изражението на лицето й той забеляза, че слухът вече е тръгнал.

— Май днес нямам срещи, за които да съм забравил, нали, Мери?

— Не. Едва утре сутринта имате среща с господин Сетън във връзка със сина му и ме помолихте да ви доставя полицейското досие.

— А, да. Онова шестнайсетгодишно момче, което откраднало колата на съседите си, за да се поразходи.

— Ъхъ.

— Опияняващ случай, няма що!

Секретарката наклони глава, смутена от сарказма му. Щом като тя си тръгна, Кевин набра телефонния номер на „Джон Милтън и съдружници“ и поиска да говори с Пол Скоулфийлд.

Петнайсет минути по-късно той беше на път за Манхатън, без дори да се обади на Мириам да й съобщи какво се бе случило.