Лей Грийнууд
Бък (5)

Трета глава

Бък преглътна гневния си отговор. Той никога досега не беше мамил никого. Щеше да получи това ранчо — нямаше да позволи на никого да застане на пътя му — но щеше да го постигне без измама. Честно и почтено.

Не очакваше да завари мястото в толкова окаяно състояние. Трябваше да приеме факта, че може да се окаже невъзможно да го спаси. Да вземе каквото е останало и да се надява да се справи по-добре следващия път. Но това нямаше да задоволи жаждата му за отмъщение. Той трябваше да има точно това ранчо. Трябваше да успее там, където Гросек се беше провалил.

Госпожа Гросек също го безпокоеше. Имаше някакъв проблем с нея. Хана казваше, че просто се чувства неудобно в компанията на мъже, но не беше само това. Тази жена примираше от страх само като го види.

А и самата Хана. Навремето беше влюбен в нея. Мечтаеше за нея, живееше с надеждата да може да я зърне поне за миг. Само една нейна усмивка би могла да го накара да забрави мизерното си съществуване за седмици, дори месеци. Но тя беше прекалено добра за роб като него и се погрижи той да не го забравя. А когато се изкушаваше все пак да забрави, белезите по гърба веднага му го напомняха.

Нито пък можеше да разбере нежеланието й да отстъпи каквато и да е част от ранчото. Не си я представяше като съпруга на собственик на ранчо. Изненада се, че все още не се беше омъжила. Един брак би решил всичките й проблеми.

Бък си каза, че е глупаво да си губи времето в напразни догадки. Не му трябваше да знае нищо за хората тук. Нито пък искаше те да научават нещо за него.

Излезе от стаята и затвори вратата. Щеше да си донесе нещата по-късно. Намери Зийк да се устройва в хамбара. Влажно и миришещо лошо след дъжда, тъмно и студено през зимата, това място го беше карало да се чувства сам в този свят. Всяка нощ проклинаше баща си за това, че го бе продал и си представяше какво би му сторил, ако го откриеше. Мечтаеше и за Хана, за да направи нощите по-поносими и да потисне чувството за безмерна самота.

Джейк и Изабел го отърваха от всичко това. Той се беше опитал да ги приеме като свои родители, но не успя. Предполагаше, че идва момент, когато си твърде голям да се преструваш, че истинските ти родители не съществуват.

На Бък му се искаше да може да обича Джейк и Изабел, както ги обичаха по-малките момчета, но не можеше. Опита се да приеме и останалите сираци като свои братя, а Дрю и Идън като свои сестри, но и в това се провали. Точно затова не можеше да спре да търси сестра си, въпреки че не беше успял да научи нищо за нея от шест години насам. Когато я откриеше, щеше да има свое истинско семейство.

Той потисна спомените и неосъществените си мечти. Сега имаше шанс да постигне нещо истинско и нямаше да позволи да му се изплъзне.

— Уреди ли всичко? — попита Зийк, когато Бък влезе в преустроеното за спане помещение.

— Няма да знам, докато не се поогледаме наоколо — отвърна Бък. — Чак след това ще запишем всичко с подробности в споразумението.

— Не им вярвам аз на тези писания — каза Зийк. — Точно те ме направиха роб.

— Джейк казва, че е време тексасците да се научат да използват закона в своя полза. Той казва, че твърде много фермери си мислят, че притежават земята си само защото са построили дом върху нея.

— Я, не ми цитирай Джейк. Наслушал съм се достатъчно, докато бяхме в „Броукън Съркъл“.

— Няма защо да отричаш нещо, само защото не ти харесва кой го е казал — каза Бък. — Тези невестулки от Утопия откраднаха земята на хората тук. Нямам никакво намерение това да се случи и с мен.

— Нищо не знам за закона — каза Зийк, — а и хич не искам да знам. Но знам доста за добитъка и ти казвам, че здравата ще загазим, ако не открием други крави, освен тези, дето видяхме на идване.

Бък също беше разтревожен от това.

— Оседлавай! Нищо няма да подпиша, докато не се уверя, че има с какво да работим.

— Тук е имало крави — каза Зийк на Бък. — Виждам изпражненията им. Но сега са изчезнали.

Бък също беше забелязал следите от много повече добитък от този, който вече бяха преброили през последните пет часа, откакто яздеха из ранчото. Ако все още живееше при Джейк, сигурно щеше да се възхити на сребърната лента на река Педърнейл, която прорязваше ниските хълмове или щеше да се полюбува на малкото еленче, което правеше първите си стъпки. Но сега всичко зависеше от него и той трябваше да предвиди проблемите и да открие решение, преди да е станало късно.

Новопоникналата пролетна трева бе почти скрита от дивите цветя, но се виждаше, че миналогодишната е била изпасана до корен. Пътеките, които добитъкът бе отъпкал през кактусите и мескита, за да стигне до водата, все още ясно личаха.

Тук е имало много добитък, но къде беше сега?

Зийк посочи към един ездач.

— Някой идва насам.

Бък все още не беше видял никой от фермерите в околността, но Джейк му беше казал, че няколко от тях, които не принадлежаха към Утопия, се бяха преместили в окръг Гилеспи — на запад от старото им ранчо. Бък искаше да опознае хората тук и нищо не пречеше да започне с този човек.

Той се спря на билото на хълма и зачака ездачът да се приближи.

— Аз съм Уолтър Евънс — каза мъжът, когато спря до тях. — Притежавам ранчото „Дабъл Ди“ на изток оттук.

Те се здрависаха.

— Аз съм Бък Хобсън — отвърна Бък. — Това е приятелят ми Зийк.

— От сутринта три пъти ви видях. Знаете, че сте на територията на ранчото на Гросек, нали?

— Аха.

— Мислите да го купите ли?

— Може би.

Евънс явно не се задоволи с уклончивия отговор на Бък.

— По-добре да си докарате собствено стадо. Тук май не е останал никакъв добитък.

— Какво имаш предвид? — попита Зийк подозрително.

— Не знам много за бизнеса на Натаниъл Гросек, но мисля, че имаше поне три хиляди глави добитък. Съмнявам се, че ще откриете дори и половината сега.

— Защо? — попита Бък.

— Ти откъде знаеш? — додаде Зийк.

Еванс ги изгледа изучаващо, без да отговори.

— Това, което казвате, е сериозно — каза Бък. — Няма ли да отговорите?

— Ако вие ми кажете защо се интересувате от това ранчо.

— А вие ще ми кажете ли? — попита на свой ред Бък.

Евънс кимна.

— Смятам да подпиша споразумение за половината ранчо — каза Бък — или поне смятах, преди да открия, че тук няма много крави и телета. Само млади кастрирани добичета, диви като антилопи.

— А приятелят ви?

— Работим заедно. А сега вие. Какви са вашите интереси?

— Искам да се убедя, че госпожа Гросек няма да бъде измамена дори и с малкото, което й остана. Този банкер в Утопия е много нетърпелив да продаде ранчото на каквато и да е цена. Видях момчето му да се навърта насам веднъж или дваж. Няма да се учудя, ако Хана приеме да се омъжи за него.

Бък не искаше Хана да се омъжва. Не искаше да си има работа и със съпруг, защото ако той решеше да продаде имота, Бък щеше да изгуби шанса си да получи ранчото.

Но той осъзна, че не искаше Хана да се омъжва точно за Еймъс Мерик и това го безпокоеше. Нейният егоизъм би трябвало да го е излекувал от всякаква загриженост за нея. Запознал се беше с Еймъс в офиса на баща му — млад, наперен, суетен. Бък не би го препоръчал на никоя жена, камо ли пък на Хана.

— Баща й не знаеше нищо за отглеждането на добитък и беше наел хора, обаче и те нищо не разбираха — каза Евънс. — За това добитъка се скиташе из цялата околност. Няколко добичета все още са из земите ми.

Бък усети как мускулите му се напрягат.

— Ако решите да останете, сте добре дошли — продължи Евънс. — Ако искате, може да се присъедините към мен за пролетното събиране и преброяване на животните. Но от сега ви казвам, че няма да откриете нито крави, нито малките им на моя земя.

— Защо? — Бък май се досещаше, но искаше Евънс да потвърди подозренията му. Но Евънс очевидно нямаше такова намерение.

— Миналата зима беше доста сурова — каза Евънс. — Животните на Гросек може да са стигнали до Пекос до сега.

Бък си помисли, че няма да е необходимо да ги търси толкова далеч.

— Какво има на запад от тук?

— Пет или шест ранчо. Предполагам, че скоро ще се отправите натам. Винаги е полезно да опознаеш съседите си.

— Кога започвате преброяването?

— След около месец.

— По принцип заедно ли го правите?

— Понякога, ако подозираме, че доста са се смесили, изпращаме съобщение, че имаме нужда от помощ да се приберат заблудените.

— Ще имате ли нещо против, ако ние поискаме съдействие?

— И двамата сте добре дошли на преброяването, ако искате.

— А другите ще имат ли нещо против?

— Ще трябва да ги питате — каза Евънс. — Никога не си позволявам да говоря от името на други хора. Аз самият мога да си навлека достатъчно неприятности.

— Особено ако си женен — каза Бък.

— Вдовец съм и сам се грижа за дъщеря си — каза Евънс и лицето му леко помръкна. — Жена ми почина от холера преди няколко години.

— Съжалявам! — каза Бък.

— Не се тревожи за това. Но това място ще ти създаде доста тревоги. — Евънс дръпна юздите и подкара коня си.

— Какво, според теб, искаше да каже? — попита Зийк, когато Евънс си тръгна.

— Не знам — отвърна Бък. — Но мисля, че намекна, че един от съседите ни има нещо общо с изчезването на добитъка.

 

 

Бък нямаше желание да напуска стаята си. Каза си, че няма нищо необикновено в това да вечеря за първи път с Хана и майка й. Помисли си, че след няколко дни съвместните им обеди и вечери ще са станали нещо толкова обичайно, че дори нямаше да забелязва кой още е на масата. И въпреки всичко не си вярваше. Никой мъж не би пренебрегнал Хана Гросек, дори и да имаше повод да я мрази.

Чувстваше се неспокоен. Смени ризата си. Винаги го правеше, преди да седне на масата на Изабел, но си беше обещал да не се съобразява с тази глупост, когато се сдобие със собствен дом. Обаче ето го отново с измито лице и чиста риза.

Вероятно беше напрегнат, защото още не бяха подписали споразумението. Не беше много обнадежден за това място, както когато за първи път прочете обявата, но все още беше твърдо решен да го има. Просто работата щеше да е повече. Важно беше това споразумение да бъде колкото се може повече в негова полза.

И тогава това щеше да е неговата стая в неговата къща, в собственото му ранчо.

Бък никога не бе имал собствена стая, но тази перспектива не му донесе очакваното удовлетворение. Дори мисълта, че Натаниъл Гросек бе построил тази стая специално за синовете си, не го изпълни със задоволство. Ако човек наистина можеше да се обърне в гроба, то Гросек със сигурност го правеше точно в този момент.

Той отвори вратата и излезе от стаята.

Влезе в голямата кухня, затоплена от огромната желязна печка, която заемаше единият ъгъл на стаята. Тапети на цветя и дъбова ламперия покриваха стените. Едната част на стаята беше заета от дълъг работен плот, а другата от масата за хранене. Зад печката, в спретната редица на стената, висяха тенджери и тигани, подредени по големина. Зад стъклената витрина на шкафа се виждаше декориран в синьо порцеланов сервиз. Виждаха се и редици от рафтове, пълни с дузини кутии, чувалчета и консерви храна. Снежнобели пердета покриваха прозорците, които гледаха към хамбара.

Миризмата на кафе се смесваше с аромата на топъл хляб и печено пиле. Масата бе постлана с бяла покривка и бе подредена с чаши и прибори за двама. Заприлича му толкова много на кухнята на Изабел, че почти изпита носталгия по нейния дом.

Хана и майка й сновяха между печката и работната маса.

— Защо сте сложили масата само за двама? — каза той.

Хана се извърна от печката, а майка й понесе една затворена тенекиена кутия към килера.

— Майка ми и аз ще ядем по-късно.

Бък не можеше да се съгласи с това.

— Ще вечеряме всички заедно.

— По-добре не.

Бък не знаеше защо Хана не иска да вечеря с него — вероятно мислеше, че е под достойнството й да седне на една маса с такъв като него — но беше убеден, че госпожа Гросек е изплашена до смърт. Той много добре я разбираше. През по-голямата част от живота си той също се бе страхувал. Страх от избухливостта на майка си, от пиянските пристъпи на баща си, от камшика и юмруците на господаря си. Той много добре познаваше това ужасно усещане да се чувстваш безпомощен и да не знаеш дали протегната ръка ще те нахрани или ще те удари. Нито пък беше забравил чувството на отчаяние, което съпътстваше страха. И се беше заклел никога да не причинява подобна болка на друго човешко същество. Нямаше намерение да престъпи клетвата си точно с госпожа Гросек.

Той отвори стъклената витрина.

— Какво правиш? — настоя да разбере Хана.

— Взимам чинии и за вас двете.

— Казах ти, мама и аз ще ядем после.

— Често ще ни се налага да говорим за ранчото. Вероятно няма да се виждаме по друго време, освен на вечеря.

Той намери каквото търсеше и подреди масата. Годините в „Броукън Съркъл“ си казваха думата. Имаше достатъчно опит да се справи бързо с това.

— Време е за вечеря — каза той на госпожа Гросек.

Тя го гледаше откъм вратата на килера и местеше погледа си ту към него, ту към Хана. Не беше сигурен дали все още се страхува, или просто беше решила да запази дистанция. Нямаше му доверие. Също както и Хана.

— Сложих прибори и за вас.

Бък си отдъхна като видя, че тя не се сви от страх, но и не помръдна от мястото си. Зийк влезе в кухнята, но застана до вратата с поглед, вперен в тях.

— Хана, тъкмо щеше да вадиш хляба от печката! Изабел — жената, която осинови мен и Зийк — винаги казваше, че хлябът трябва да се яде, докато е горещ. Ще ми позволите ли да ви заведа до масата? — той протегна ръка, но госпожа Гросек не помръдна.

— Изабел е израснала в заможен дом в Савана. Тя казва, че всяка дама трябва да бъде придружавана до масата. Не мога да кажа, че съм джентълмен, но за мен ще бъде чест да ви придружа до масата.

Госпожа Гросек все още не помръдваше от мястото си.

— Вие сте господарката на къщата, госпожо. Изабел ще ми извие врата, ако разбере, че съм седнал на масата, преди да сте се настанила вие. Тя е много строга за тези неща. Честно казано, това понякога наистина вбесява Джейк, но тя винаги постига това, което иска.

Бък хвана госпожа Гросек за ръката. Беше толкова крехка и мека на пипане. Не можеше да разбере откъде имаше сили да върши толкова тежка работа. Той леко я дръпна. Госпожа Гросек му позволи да я изведе от килера. Бък я поведе към масата и я настани на стола й. Зийк все още стоеше до вратата. Хана се отдели от печката, където досега стоеше като замръзнала.

— Сега ли ще искате кафето си, госпожо, или по-късно? — обърна се Бък към госпожа Гросек.

— Сега — тя говореше толкова тихо, че Бък едва я чу.

— Аз ще го донеса, веднага щом сервирам останалата храна — каза Хана, докато слагаше панера с хляб на масата.

— Аз ще го донеса — каза Бък. Той взе кафеника от печката, донесе го на масата и наля кафе в чашата на госпожа Гросек. — Искате ли още нещо към кафето?

— Тя го обича с две бучки захар — обади се Хана, докато слагаше чиния, пълна с печено пиле пред Зийк.

— Попитах майка ти — каза Бък. — Тя сама може да ми отговори.

— Две бучки — каза госпожа Гросек и гласът й прозвуча по-високо.

Бък пусна две бучки захар в чашата й.

— Опитайте дали е добре?

Госпожа Гросек взе лъжичката, разбърка кафето и отпи.

— Добре е — кимна му.

— Чудесно — той се обърна към Хана. — С какво още да помогна?

Тя го погледна невярващо, мислейки, че се шегува с нея.

— Джейк осинови единадесет сираци като мен — обясни Бък. — Изабел каза, че няма нищо против да готви, но останалото беше наша грижа. Научихме се да слагаме масата, да сервираме храната, да почистваме след това и да мием чиниите.

— Ами, тогава донеси граха! — каза Хана. — Хвани го с една кърпа да не се изгориш! Тенджерата е гореща.

Тя сложи в средата една купа с ябълков сос и погледна към Зийк, който си стоеше кротко на масата и не предлагаше да й помогне.

— Ами той?

— Той помагаше на Изабел, но на теб няма да помогне.

— Защо?

— Вашият съсед Рупърт Рейсън го е пребивал и държал окован с вериги в плевнята си. Трябваше да разрежа веригата с трион, за да го измъкна. Можеш да разчиташ на него, ако си в опасност, но не очаквай да се държи добре с теб.

И двете жени пребледняха. Бък не разбра дали заради споменаването на името на Рупърт, или факта, че е оковавал с вериги Зийк в плевнята си. Ако питаха него и едното, и другото бяха напълно достатъчни.

— Нещо друго?

Хана се стресна, като чу гласа му.

— Не, вече можем да започнем да се храним.

Докато се хранеха, на масата цареше неловко мълчание. Зийк се обаждаше само ако искаше да му подадат нещо. Госпожа Гросек не продума и дума. Хана се ограничаваше само до разговор, засягащ сервирането на храната.

Бък беше забол нос в чинията си. Колкото по-малко гледаше към Хана, толкова по-добре.

Той беше двадесет и три годишен мъж, който нямаше голям опит с жените. Но дори и да беше недорасло момче в пубертета, пак щеше да е наясно, че Хана е много красива жена и щеше да се чувства привлечен от нея. А той не искаше да изпитва нищо към нея. Искаше само ранчото й. Щеше да му е по-лесно, ако се концентрира върху омразата, която изпитваше към баща й.

Никак не му беше лесно да го направи, когато тя седеше точно до него и дори само леко да завърти глава, можеше да я види. Много бързо разбра, че да не харесваш и да не вярваш на една жена е едно, но да си безразличен към прелестите й, е съвсем различно.

Осъзна също, че досега не бе вечерял с красиво момиче или поне не толкова красиво момиче. Цялата упоритост в характера на Хана избледняваше в сенките, които хвърляше газената лампа. Нежността и мекотата, които излъчваше, го безпокояха.

В гласа й липсваше авторитетът, който Изабел внушаваше или пък младежката жизнерадост на Дрю. Тя имаше нисък тембър, който звучеше като мъркане, докато позабравения немски акцент се бореше с упоритите американски гласни. Това беше най-екзотичният звук, който някога бе чувал и нямаше нищо общо с тексаския провлечен говор.

Изглеждаше крехка, невинна и прекрасна. Не носеше грим, нито пък червеше устните си. Кожата й беше мека. Представяше си каква би била при допир.

Бък се отърси от мислите си с тиха ругатня. Държеше се точно както когато беше роб на баща й. Но сега всичко беше различно. Не трябваше да забравя за какво беше дошъл тук.

Зийк се нахрани и бутна стола си назад.

— Ще се погрижа за конете. — Той стана и излезе от стаята.

— И ти ли ще отидеш при конете? — попита Хана, определено ядосана от грубото отношение на Зийк.

— Не, трябва да ти разкажа какво открих днес. А после трябва да обсъдим писменото споразумение.