Лей Грийнууд
Бък (3)

Първа глава

Тексас Хил Кънтри, Април 1872

— Това са всичките яйца, които мога да отделя за днес — каза Хана Гросек на готвача от ранчото Рафтър Ди. — Оставила съм си една част, за да сложа няколко кокошки да мътят.

— На господин Джилет това няма да му хареса — отвърна й готвачът. — Той може да яде яйца по три пъти на ден.

Стояха пред дома на Гросек, спретната правоъгълна къща с кедров покрив и прозорци от истинско стъкло. Хана държеше кокошките си в огромен, ограден кокошарник, за да може да ги предпази от лисиците. Наблизо, върху няколко акра оградена земя, се простираше нещо средно между овощна и зеленчукова градина. В далечината се виждаха голям хамбар, един по-малък обор за кравите и кочината на прасетата. Странник много лесно би объркал ранчото с ферма.

Хана извади едно голямо, увито в омаслена хартия парче масло от буркана, който държеше в каменния кладенец.

— При всичкото това масло, което яде, не знам как още не се е пръснал.

— А изглежда все едно не е ял от седмица — добави готвачът. После се намръщи. — Дори понякога се държи така.

Тя му подаде един внимателно увит пакет.

— Този ябълков сладкиш би трябвало да му оправи настроението. Само не го печи прекалено дълго време.

— Ще го хареса много повече, ако дойдеш ти да му го приготвиш.

— Стотици пъти съм казвала на господин Джилет, че нямам никакво намерение да се омъжвам. Няма ли да ми повярва най-накрая?

Преди една година Лиймън Джилет беше започнал да ухажва Хана. Посещаваше я поне веднъж седмично, докато тя не го помоли да престане. Сега използваше готвача си с тази цел.

— Господин Джилет е свикнал да получава това, което иска. А сега иска теб.

— Много бързо би размислил, ако ме получи.

— Но…

— Кажи му, че си харесвам ранчото и нямам намерение да го изоставя, за да се омъжа.

Тя не спомена, че никога не би се омъжила за Лиймън Джилет. Под красивото му лице тя долавяше някаква прикрита жестокост. Беше видяла достатъчно от нея в собствения си баща.

Готвачът подреди продуктите в каруцата.

— Ако все пак промениш мнението си…

— Няма.

Готвачът на ранчо Рафтър Ди потегли и майката на Хана се появи иззад лехите със зеле.

— Защо винаги се криеш, когато дойде някой? — попита Хана.

Надяваше се, че с времето майка й ще се възстанови от системния тормоз, на който бе подлагана от баща й. Натаниъл Гросек беше мъртъв от осем месеца, но майка й все още отбягваше мъжете.

— Нямам доверие на Джилет.

— Нито пък аз, но готвачът му е безобиден. След като наемем някого на работа, не би могла да продължаваш да се криеш. Той ще бъде непрекъснато в ранчото.

Госпожа Гросек сложи няколко зелки в кошницата.

— Никой няма да дойде да работи за нас. Не и след като нямаме с какво да му платим. Както ти каза Джоузеф Мерик, ако не се омъжиш, ще трябва да продадем ранчото.

Хана не искаше и да си помисли за женитба. Беше свидетел на случилото се с майка й и се бе зарекла да не допусне нещо подобно да се случи и с нея. Ако можеше, не би позволила нито един мъж да влезе в ранчото й.

— Мерик е като всеки друг банкер — отвърна Хана. — Мисли само за парите си. Не го интересува какво ще стане с нас.

В погледа на майка й се четеше примирение и някакво разбиране.

— Не искам да се омъжваш, щом не го желаеш, но не можем да се справим сами с това ранчо. Дори на баща ти му беше трудно. А ако продадем мястото, при съществуващите обстоятелства, парите няма да ни стигнат и за година.

— Не е необходимо да отглеждаме крави — каза Хана. — Можем да си набавяме необходимото от градината и от останалите животни.

— Повече от дузина мъже се опитаха да обработват и облагородят тази земя. Всичките се провалиха. Мислиш ли, че би се справила по-добре от тях?

Бунтарският дух на Хана се поукроти пред лицето на очевидната истина.

— Може би не, но не бих пренебрегвала добрите съвети, както правеше баща ми.

Сара Гросек взе мотиката и започна да копае.

— Днес ще дойде един мъж — каза тя, избягвайки да погледне дъщеря си в очите. — Господин Мерик каза, че той би работил тук, в замяна на част от ранчото.

— Защо не си ми казала? — тросна се Хана.

— Защото знаех, че ще се ядосаш.

— Разбира се, че ще се ядосам. Ти вече си се предала, без дори да сме опитали да направим нещо.

— Не съм се предала, но вече съм уморена и искам някой друг да поеме този товар от плещите ми.

— Аз ще го направя.

— О, сигурна съм, че ще го направиш. Ще се претрепеш от работа и след пет години ще изглеждаш по-стара и от мен, и накрая пак ще се наложи да го продадеш.

— Майко…

— Вече съм решила.

Когато майка й заговореше така, това означаваше, че няма да послуша никого повече. Хана не я обвиняваше. Тя знаеше, че без чужда помощ не биха могли да се справят с ранчото.

След смъртта на баща й, Хана очакваше работниците да останат, но той никога не плащаше достатъчно и затова хората му не бяха от тези, на които можеше да се разчита. Вероятно това бе причината да си тръгнат и мястото да западне. Всъщност не. Баща й не разбираше нищо от управление на ранчо и отглеждане на крави, а тя и майка й знаеха още по-малко. Може би този мъж, който щеше да дойде следобед, щеше да се окаже по-опитен.

Хана отвори клапана на напоителния канал и водата потече към лехите с къдраво и обикновено зеле, както и ранозреещия грах. Градината й беше само десетина акра. В нея имаше наскоро засадени овошки и две лози. Докато имаше вода в потока, щяха да имат достатъчно храна.

Обаче миналото лято потокът пресъхна — както и по-миналото.

Тя обърна поглед към майка си, която се бореше с неплодородната, камениста земя. Двете се трудеха здраво ден след ден и се грижеха както за градината, така и за животните. Бурканите с консервирано говеждо и свинско, консервирани плодове и зеленчуци, заедно с яйцата и маслото, им осигуряваха прехраната през последните няколко месеци.

Но броят на животните намаляваше. След смъртта на баща й миналата есен, никой не беше събирал животните или продавал добитък. Ако не успееха да продадат нищо и тази година, щеше да им се наложи да работят много усилено, за да имат достатъчно храна да изкарат зимата. Ако потокът пресъхнеше, нямаше да имат почти никакви шансове да оцелеят.

Тя разбра, че някой идва, едва когато майка й спря да работи. Погледна нагоре и видя двама конници да яздят към ранчото. Бяха още далеч, когато майка й остави работата си и влезе в къщата. Гърлото на Хана се сви от мъка. Щеше ли някога отново майка й да се почувства спокойна в присъствието на мъж?

Престилката й беше изцапана с пръст, а челото й — плувнало в пот след усърдната работа в градината цяла сутрин. Хана не беше суетна, но не искаше мъжете да я виждат с изцапано с кал лице. Нито една градска жена не би се появила в подобен вид на обществено място.

Натаниъл Гросек беше единственият фермер от първите заселници, който не бе продал земята си, за да се пресели в малката колония Утопия. За десет години тя се бе превърнала в една преуспяваща общност на търговци и занаятчии, с банка, която обслужваше близките ферми. Жените там работеха наистина много, но носеха чисти дрехи и живееха в спретнати къщи, а уличните тротоари бяха направени от камъни.

Натаниъл държеше съпругата и дъщеря си изолирани в ранчото и ги принуждаваше да се грижат за градината, както и за пилетата, прасетата и млекодайните крави. През повечето време Хана нямаше нищо против. Тя не търсеше възхищението на мъжете, но гордостта й не би й позволила да се появи пред когото и да е с вид на мърлява хлапачка. Тя изтича в къщата.

Вече в кухнята свали престилката и изми лицето си със студена вода. Огледа се набързо в малкото огледало за бръснене на баща си, единственото, което той бе позволил да има в къщата. Не хареса особено това, което видя. Кожата й беше загоряла от слънцето, а русата й коса се беше изплъзнала от фибите. Тя набързо ги свали, разреса заплетената си коса и отново я оформи на кок на върха на главата си.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш навън? — попита тя.

Майка й поклати глава.

— Ти си тази, която се закле, че сама ще се погрижи за това ранчо. Оставям всичко в твои ръце.

От позицията на човек, от когото нищо не зависи, Хана беше принудена да поеме отговорността за спасяването на ранчото. Не разбираше нищо от тази работа, но беше твърдо решена да се научи. Никога повече нямаше да позволи да бъде държана в неведение.

Тя отвори вратата и излезе навън. Редицата дървета, с гъсти корони, покрай потока осигуряваха блажена прохлада дори и в най-горещото време. Тя се отправи към стола, който майка й беше поставила под тях, седна и зачака мъжете да дойдат.

Нощите все още бяха студени, дните приятни, но разпръснатите кактуси, изобилието от мескити, спечената земя и закърнелите дъбове бяха достатъчно доказателство, че лятото в Гилеспи Каунти може да е опустошително горещо и сухо.

След студената зима и дъждовната пролет изобилие от диви цветя покриваха поляните. Ливадите бяха покрити с лупус, а плътното му синьо одеяло беше изпъстрено с яркочервени петна от гилардия и прериен огън и слънчевите жълти петна на жълтичките. Хана с мъка откри в цялата тази палитра по-рядко срещаната жълта иглика и бялото на бодливия мак, които бяха любимите цветя на майка й. Тя самата предпочиташе плътните, обагрени в синьо, съцветия на тексаския планински лавър, но това вечнозелено дърво растеше по далечните стръмни склонове.

Докато мъжете приближаваха къщата, Хана забеляза, че президента на банката не беше с тях. И двамата бяха непознати. Опита се да потисне надигащия се в нея страх. Господин Мерик не би изпратил хора, на които нямаше доверие. И все пак тя и майка й живееха сами, а опитът на Хана й подсказваше, че мъжете уважаваха другите мъже, а жените само използваха.

 

 

Сега, когато Натаниъл Гросек беше мъртъв, Бък не очакваше да изпита каквато и да е емоция при вида на ранчото.

Беше сгрешил.

Докато яздеше покрай запуснатите ниви, където беше работил, докато припадне от изтощение, покрай двора, където беше газил до колене в оборски тор, и хамбара, където беше бит и заключван като животно — често толкова отпаднал, че не би могъл да избяга, дори и да забравеха вратата отворена — той отново преживя всичко, което никога не го бе напускало.

Бяха изминали шест години, но той все още усещаше горчилката. Ако не беше решимостта му да получи това ранчо за себе си, досега да го беше сравнил със земята. Омразата му към човека, който го беше измъчвал толкова жестоко се бе разпростряла върху всичко и всички, които имаха нещо общо с това място. Беше решил, че ще е негово, дори това да му коства живота. Само тогава би могъл да почувства, че е възмезден за всичко, което бе изстрадал.

— Не ми харесва това място — каза Зийк.

— Не е необходимо да ти харесва, за да можеш да печелиш от него — отвърна му Бък.

— Нямах това предвид. През целия път до тук не видях никакви крави. Предполага се, че това е ранчо, а в ранчото има крави. Как ще го разработим, ако няма добитък?

— Има. Просто трябва да ги открием.

— Къде?

— В клисурите, каньоните, гъсталаците.

— В съседното ранчо?

— Може би там също. Да не би да се отказваш?

— Не, по дяволите! Просто се опитвам да ти обясня, че няма да е лесно.

— Не съм и очаквал друго.

— Тогава защо не си остана при Джейк? Той щеше да ти даде ранчо. По дяволите! Той и на мен искаше да даде едно.

— А ти защо не прие?

— Нищо не приемам от белите.

— Други хора може и да се вълнуват от цвета на кожата ти, но Джейк и Изабел нямаше да ни осиновят всичките, ако това ги интересуваше.

— Като са толкова удивителни, защо не прие това, което толкова упорито ти предлагаха?

— Защото искам това ранчо! — тросна се Бък. — Повече от всичко на света.

Зийк дръпна юздите на коня си и спря.

— И защо точно това?

— Знаеш защо.

— Кажи ми. Искам да го чуя.

— Защото това е мястото, където онова копеле се отнасяше с мен като с роб.

— Победата над един мъртвец не ми се струва кой знае какво постижение.

Бък също мислеше така, но беше нещо, което трябваше да направи. От момента, в който прочете обявата, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Беше станало по-важно дори от това да намери сестра си.

— Имам твърдото намерение да застана на прага на този дом, където ме смятаха за недостоен дори да надникна, и да обходя с поглед тази земя, знаейки, че вече е моя. Искам да мога да кажа, че в края на краищата съм се справил по-добре от този подъл кучи син. Старият Гросек изкупи всичката земя от фермерите, които изгониха Джейк. Аз просто ще си върна това, което ни принадлежи по право.

— И какво очакваш от мен?

— Да останеш с мен, разбира се.

— Ще припишеш ли половината на мое име?

Бък не беше мислил за това. Единствената му цел беше да получи ранчото на мъжа, когото ненавиждаше от толкова време. Нямаше да е същото, ако трябваше да го дели с друг, било то и Зийк.

— Така си и мислех — каза Зийк.

— Не е това, просто…

— Много добре те разбирам. Ще остана, докато съм ти необходим, но след това нищо не обещавам. Сега спри да си фантазираш какво би направил с Гросек, ако беше жив, и помисли какво ще кажеш на онази жена, седнала под дърветата ето там. Не ми изглежда склонна да ти отстъпи мястото просто така.

Бък вдигна поглед. Хана Гросек. Много добре я помнеше. Веднъж я спаси от онова бясно копеле да не я пребие. За награда получи един от най-ужасните побои в живота си. Тя повече не му проговори и погледът й минаваше през него, все едно той не съществуваше. Сигурно си е мислила, че я задиря. Той наистина я желаеше, само че след като получи хладното й презрение, я намрази и всеки път, когато я видеше, тази омраза нарастваше.

— Мислиш ли, че ще можем да изплатим дълговете на това място за шест месеца? — попита Зийк.

— Не знам, но и няма да изгубим нищо, освен труда си.

— И може би и живота си, докато се опитваме да си върнем обратно кравите.

— Все още не знаем дали са откраднати.

— Къде са тогава?

Бък си задаваше същия въпрос. Може би Хана щеше да му каже.

Той се бе опитал да се предпази от красотата й, като се беше концентрирал върху егоизма й, но когато я видя да излиза изпод сянката на дърветата, почувства как сърцето подскочи в гърдите му. За последно я беше видял, когато тя беше само на 14 и само загатваше за женската хубост, която щеше да разцъфти. Сега можеше да каже, че очакванията му бяха надминати.

Носеше прилепнала по нея избеляла сива рокля, с дълги ръкави и висока якичка, която не можеше да прикрие тънката й талия или съблазнителната форма на гърдите й. Беше събрала с фиби златните си коси на кок и хубостта й му припомни защо толкова често беше мечтал за нея преди шест години. Имаше големи, кръгли, изумително сини очи, високо чело, изпъкнали скули, изящно носле и упорита брадичка. Стоеше и ги очакваше спокойна и самоуверена, въпреки дребната си и слаба фигура. Като цяло Хана Гросек бе толкова очарователна, че можеше да накара всеки мъж да забрави миналото.

Всеки друг, но не и Бък.

 

 

Хана наблюдаваше мъжете, докато се приближаваха и няколко въпроса се въртяха в ума й. Заедно ли бяха дошли? Ако не, кой от тях щеше да поеме работата? И двамата не изглеждаха много щастливи от факта, че са тук. Всъщност, високият бял мъж изглеждаше наистина страшен, а другия направо свиреп.

Нещо във високия ядосан мъж извика блед спомен в паметта й. Вероятно го беше видяла в града при един от редките случаи, когато баща й я бе водил там. Той слезе от коня и тръгна към нея. Не, не го беше срещала преди. Би запомнила такъв мъж.

Бащата на Хана непрекъснато й натякваше, че е прекалено дребна. Този мъж беше с цели тридесет сантиметра по-висок от нея. Имаше силни мускулести рамене, тънка талия и онази характерна леко клатеща се походка, която имаше всеки мъж, прекарващ повечето от времето си на седлото. Имаше дълги крака и стегнати, мускулести бедра.

Но най-поразяващи бяха очите му. Те изглеждаха толкова стари и уморени, колкото тялото му беше младо и енергично. В тях се таеше гняв, който можеше всеки момент да избухне.

Хана почувства необяснимо привличане. Но не като към приятел, а по-скоро подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка, тласкана неумолимо към собствената си гибел. Тъй като до сега никой мъж не бе предизвиквал такива емоции в нея, тя се оказа неподготвена за начина, по който той й въздействаше. Не беше в състояние да се помръдне, а и нямаше желание. Не би могла да си представи по-неподходящ начин да реагира на мъж, когото не бе виждала преди. Още по-лошо. Глупаво беше да се чувства привлечена от мъж, който я плашеше.

— Вие ли сте Хана Гросек?

Гласът я стресна. Сигурна бе, че го е чувала и преди. Или поне глас, който много приличаше на този.

— Да, аз съм, а вие сте…?

— Къде е майка ви?

Дори и да знаеше, че е грубо да пренебрегне въпроса й, той с нищо не го показа.

— В къщата. Не се чувства добре. — Хана се радваше, че майка й се бе прибрала вътре. Тези двамата щяха да я изплашат до смърт.

— Можете ли да говорите от нейно име?

— Разбира се.

— Но вие сте толкова млада!

— Аз съм на 20. Достатъчно възрастна, за да ме смятат някои дори за стара мома. — Явно възрастта й изобщо не го впечатли.

Все още усещаше вълнението, което я бе обзело. Тя отвори уста да му каже да си върви, но нещо я възпря. Вероятно внушителният му ръст или раменете му, или дългите му крака? Или пък бяха очите му? Тя се почувства хипнотизирана от противоречивите мисли, които усещаше, че изпълват съзнанието на този мъж.

Хана не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. Тя не можеше да си позволи да се увлече по мъж. Беше достатъчно зряла и благоразумна, и прекалено наясно с опасностите.

— Не можем да ви платим — каза Хана, надявайки се това да го разколебае. — Няма да имаме никакви пари, докато не съберем и продадем стадото.

— Не съм дошъл за пари — каза той. — Дошъл съм да поема цялата работа тук в замяна на половината от ранчото.

— Половината? — Хана не беше съгласна да отстъпи дори и малка част от своето ранчо. Половината от него просто не подлежеше на коментар.

— Получавате двама работници. Зийк ще работи също толкова упорито, колкото и аз.

— Дори и повече — добави Зийк.

— Предпочитам някой, който ще се съгласи да изчака да му платим, след като продадем добитъка — каза Хана, най-накрая възвърнала способността си да говори. Блъфираше. Дано успееше да ги убеди.

— Вие нямате добитък — каза Зийк. — Не видяхме повече от дузина крави по пътя.

— Те са там някъде. Стотици крави.

— Никой няма да дойде да работи за вас, след като ще му платите чак следващата година — каза мъжът. — Дори и да удвоите надниците.

— Давам тридесет и пет долара.

Всъщност тя смяташе да плати двадесет и пет, най-много тридесет долара, но беше отчаяна. Не искаше партньор, но се нуждаеше от работници.

— Банкерът каза, че работниците ви са взели всичко: конете, седлата, въжетата — вметна мъжа.

Хана почувства как стомахът й се сви от страх. Тя знаеше, че конете ги няма. Не се беше замисляла за останалото.

— Ще добавя четиристотин акра земя към сделката — продължи мъжът. — Намира се покрай реката.

— И как се сдобихте с тази земя? — поинтересува се Хана.

— От Джейк Максуел. Сигурно го помните. Баща ви и неговите приятелчета изгориха къщата му преди няколко години и се опитаха да го убият.

Хана знаеше, че има и друго ранчо в околността. Единственият път, в който успя да го зърне, беше, когато пристигнаха. То изглеждаше напълно запустяло. Не беше чула нищо за подпалване и убийство. Баща й беше жесток човек, но й беше трудно да повярва, че би могъл да убие някого.

— Не знам нищо за този господин Максуел и не ви искам земята.

— О, ще я поискаш, веднага след като се установя там и започна да крада добитъка ти.

— Ще накарам шерифа да ви арестува.

— Но аз няма да ги крада от теб. Ще си ги взема обратно от тези, които вече са ти ги откраднали.

Този човек изглеждаше толкова ядосан, че като нищо щеше да започне да краде кравите й. Още повече, че той изглежда беше ядосан точно на нея, а тя нямаше никаква представа защо. Не го познаваше и не беше направила нищо, за да я намрази.

— Кой сте вие?

— Аз съм Бък Хобсън — отговори мъжът — момчето, което баща ти купи преди седем години и пребиваше почти до смърт.